Статистът

IХ

— Нали разбирате — каза Коко Пури на диригента и му стисна ръката, — за вас е отлична реклама. Ще се знае, че това е вашият състав, този филм е касов, ще има успех, ето защо не трябва да държите сметка, че се плаща толкова малко, той ви дава нематериални облаги, които за вас са доста сериозни, нали?

— Да — отвърна диригентът, — в крайна сметка така ще бъде по-достойно, а филмът ще ни направи добра реклама.

— Точно така… Изобщо няма да приличате на онези нещастни оркестри, които не могат да изсвирят и един суинг… защото плейбекът е записан с отлични музиканти.

— Няма да скрия от вас — каза диригентът, — че въобще не ми пука за рекламата. Защото групата е сформирана за момента и двама дори не свирят, но в края на краищата…

— Няма значение, ще видите, от това ще имате само полза. Сега ви напускам… Тази сутрин не мога да остана…

— Разберете ме правилно — каза Жозеф дьо Маргуя.

Отново бяха на терена, всеки на мястото си, готови да свирят.

— Аз искам да стане смешно. Трябва да накарате Жизел и Робер да танцуват под звуците на бесен суинг, правете каквото искате, гримаси, все едно какво, но да изглеждате весели, и не се страхувайте, натиснете педала. Това е краят на вечерта, всички са се развихрили и вие си правите кефа.

— Така ли? — каза Доди и разроши косата си.

— Това е! — потвърди Маргуя. — Много добре, а пък вие размахвате тромпета на всички страни… Вижте… елате… госпожо…

Той направи знак на една очарователна статистка на около петдесет лазарника.

— Вие ставате, идвате и награбвате господина, не се притеснявайте, дори му вземете тромпета и духнете…

Диригентът пребледня.

— Момчета — подхвърли той на своите авери, които се пръскаха от смях, — ще поискам допълнителен хонорар за танцьорите…

Патрик Вернон се задуши в саксофона и оттам излезе странен звук.

Статистът, застанал до подиума, ги гледаше със завист.

— Ще се получи хубав кадър! — каза той на диригента.

— Това ми напомня младостта — отвърна диригентът, — когато бях на петнайсет години, танцувах пак така… но тогава ми беше забавно.

— Преди шест години, при „Дюпомпие“, където бях момче за всичко — каза статистът, — имаше бал…

— О! — възкликна диригентът. — Това е много скоро. За мен, десет години има оттогава. Но все пак тая може, дори и отдалеч, да ми бъде майка или по-скоро голямата сестра на майка ми.

— Казва се леля — уточни гримьорът, беше дошъл да поправи нечий грим.

— Кажете — подметна диригентът на Маргуя, за да промени тази твърде конкретна тема, — можете ли да ни пуснете плейбека?… Знаете ли, никога не сме го чували…

— Ще имате време да го чуете, докато свършим снимките — увери го Маргуя. — Пуснете плейбека — нареди той на тонтехника, седнал в ъгъла до един допотопен механизъм, задвижван чрез удари с пневматичен чук.

Тогава се чу някаква странна мелодия и астматичният глас на един певец измуча във високоговорителя тези коварни думи, от които се разбираше само началото: „На вас ви трябва само Отвъдатлантическият суинг“.

— Ах! Ах! Това ли било, значи! — промърмори Патрик.

— Опитай се да хванеш хармонията, Меркаптан — подхвърли диригентът.

— Опитвам се — каза Меркаптан и неговият опит, бързо увенчан с успех, бавно и величествено се поду от непоносима доза високомерие.

— Още един път, ако обичате — нареди той в края на парчето.

И те започнаха да свирят едновременно с плейбека. Обиден, той спря, но твърде късно, парчето беше свършило.

Статистът се възползува от музиката, за да покани на танц една очарователна блондинка, чиито вдигнати коси около чистото и свежо лице й придаваха вид на овчарка от 17-и район, най-шикозният квартал.

— Хубаво е — каза той, като направи едно класическо встъпление, — че имаме оркестър на разположение.

— Много е хубаво — съгласи се тя.

Щастлив от този успех, той продължи:

— Наистина тази професия си има своите добри страни…

— Професията на музиканта ли? — попита тя.

— Не, на статиста…

— Не знам — каза тя, — тук е много забавно, но дали навсякъде е така?

— Нямам опит — призна статистът, — за първи път снимам, преди шест години бях момче за всичко в кантората на „Дюпомпие“ и по цял ден пълнех класьори с документи… След напускане на гимназията това ме промени много…

— Изучавали сте поетите — попита тя…

— Е… Да… — отвърна той, леко смутен. — Между другото…

— Аз съм поетеса — каза тя, като се изчерви. — Родителите ми не са оттук. Баща ми е норвежец.

— Като напуснах „Дюпомпие“, след шест месеца — продължи храбро статистът — …

— Мога да ви кажа едно мое стихотворение… — предложи тя, цялата озарена.

Очите й бяха от нежен порцелан. Статистът схвана, че ставаше дума за пеперуда, която се люби с вятъра, и го възприе като напречен разрез на метафизиката.

— Много е хубаво да си поет — каза той. — Засега съм доволен, че съм статист. А вие?

— Не — отговори тя, — тази професия ми се струва отвратителна и лишена от тайнство… За мъж може би е различно… Аз обичам само поезията…

— Когато напуснах „Дюпомпие“… — подхвана статистът с надежда…

— Извинете ме — каза тя, — мисля, че ми правят знак…

Действително Патрик Вернон я викаше.

Статистът се върна огорчен в своя ъгъл, седна на една маса и зачака реда си да мине пред обектива. Замисляше занапред да се представя за богат дилетант, който се впуска с удоволствие в дръзки начинания по съмнителни места. Нахално се изплю, за да си вдъхне смелост.

— Всички на снимачната площадка — заповяда Мирьой, — ще снимаме.

Няколкото запалени прожектора угаснаха, работниците току-що им бяха хвърлили по една кофа вода.

— Стачкуваме — казаха те, леко притеснени.

— Отлично! — поздрави ги побеснял Жозеф дьо Маргуя. — Вероятно това разбирате под работа.

Всички се събраха зад декора.

Един от работниците, младеж в синя престилка, лапна думата и я изплю ето по този начин:

— Другари! — каза той. — Тъй като предупреждението, което направихме във връзка с нашето искане за преоценка на недостатъчното заплащане, не беше взето под внимание, напомням ви, че решихме, съгласувано със синдиката, да проведем кратка протестна стачка срещу ниските ни сегашни заплати. Днес не може с тридесет франка на час да се посрещне поскъпването на живота и ние сме се събрали тук, за да поискаме от продуцента, да вземе предвид нашето движение за социални придобивки, целящо да ни даде възможност да живеем в прилични условия. Работата ни е тежка, а от шест месеца заплатите на работниците не са увеличавани, докато, за да ви дам пример, в други корпорации, като тази на пушкодраскачите или на производителите на фалшиви монети, вследствие на организираните движения за социални блага като нашето, съгласувани със синдиката, заплатите с долна граница шестнайсет франка са стигнали в най-благоприятните случаи до шейсет и три франка на час. Ние не искаме много, но считаме, че е крайно време да протестираме и ако тази едночасова стачка, която е символичен акт, не е достатъчна, предвидили сме, съгласувано със синдиката, стачки с по-голяма продължителност, с една дума решени сме да доведем докрай движението за социални придобивки.

През това време работниците придобиваха социални пози. Една статистка караше да я изнасилват в ъгъла, дъжд от рози и карамфили валеше от стъкления покрив и едно голямо тритонално танго издъхна, като хвърли снопове гладиоли по най-непрогледните кътчета на декора.

Статистът имаше съвсем смътни познания по социология и затова живо се интересуваше от дебатите, мислейки да извлече някаква полза за общата си култура.

Продуцентът — един огромен тип без сако, чийто колан, изглежда, се задържаше около корема чрез ефекта на самовнушението, необясним, като се има предвид температурата, отговори на тези думи и ореол с цвят на курешки обгърна без видима причина неговата пространна личност.

— Всъщност — попита той — вие какво искате?

— Искаме четирийсет франка на час.

— Ясно! Добре, имате ги. Ако тези господа са съгласни!

Той се обърна към съдружниците си и един бенгалски огън пламна, осветявайки ги в червено.

— Съгласни сме! — отговориха съдружниците.

Ораторът от противниковия лагер изглеждаше разочарован, че дискусията свършва толкова бързо, но разбра, че се налага да произнесе няколко благодарствени думи:

— Е, добре — каза той, — мисля, че от името на моите другари трябва да ви благодаря, разбира се, и можем само да съжаляваме, че не сме били удовлетворени по-рано, учудвам се, че щом сте съгласни, не сте отговорили в този смисъл на предявените ни чрез синдиката искания, който не се бореше за повече от това, което вие сега ни отпуснахте…

— Не сме знаели — отвърна продуцентът, като издемонстрира един жест на щедрост, който току-що беше родил и който витаеше над главата му като метафизичен символ, но без да вика, — че съществува подобно искане.

— В такъв случай — продължи работникът — ще отида да се осведомя в синдиката и мисля, ще остане само да подновим работата.

— И аз мисля така — каза режисьорът.

Той сигурно ядеше до насита всеки ден, но трябва да признаем, че беше по-малко дебел от продуцента. Тълпата се разпръсна и се върна пипалообразно бавно на снимачната площадка, по работните си места.

Статистът се приближи до Доди. Онзи кършеше ръце от отчаяние и приличаше на Муне-Сюли8 във ваната.

— Много е шик от страна на продуцента — каза статистът. — Когато ме изхвърлиха от „Дюпомпие“ преди пет години и половина, защото бях направил…

— Тъпанари! — вайкаше се Доди. — Банда тъпанари!

— Какво има? — попита статистът. — Не намирате ли, че е шик?

— Не, разбира се! Той ги облада… Другите не трябваше да се съгласяват, преди да се отнесат до синдиката!… Иначе това става едничка мярка и щом филмът бъде завършен, ще върнат старите заплати…

— Ах! — възкликна статистът.

— Тъжна работа — каза Доди. — Да се оставят да ги метнат така!… Ще отида да поговоря с тях.

— Бях направил грешки при класирането — каза статистът — и ме изхвърлиха, но след като видях какво става тук, мисля, че е по-добре да си статист, отколкото сценичен работник.

— Ами! — отвърна Доди. — Да си статист не води доникъде. Трябва да се опиташ да поведеш тези типове и да им попречиш да вършат подобни глупости…

— Наистина ли! Така ли мислите? — прошепна статистът, впечатлен.

На снимачната площадка работниците попиваха влажните още прожектори и се опитваха да ги запалят отново, като развъртаха коксовете и ги триеха един в друг. Един от тях го удари ток, понеже въртеше много бързо, и виковете му изпълниха въздуха, бързо го положиха на земята, за да му изпразнят електричеството, и отбелязаха мястото с кръстче, за да го намерят на другия ден.

Като прецени, че нещата няма да се оправят до час, диригентът извърши ловко змиевидно движение и покани Беатрис да пийнат по чашка в кафенето.

В коридора на стаите се засякоха с Меркаптан и с всеизвестната му недискретност той направи полукръг, тръгна с тях и следователно диригентът беше разкрит.

Статистът се приближи до двама музиканти, останали по столовете си, всеки със своя саксофон през рамо.

— Ще свирите ли пак, ако тръгнат нещата? — ги попита той.

— Тоест пак ще се правим, че свирим! — отговори Юбер дьо Вертий, дребният къдрав очилатко, с английска яка от достойнство.

— Изобщо ли не свирите? — попита статистът.

— Задоволяваме се да бъдем статисти.

— Тази професия е доста приятна, нали?

— Честно казано, аз уча в Института за политически науки и съм за първи път в студио — каза Юбер.

— Преди — започна статистът — работех при един борсов агент, след като напуснах кантората на „Дюпомпие“, където бях момче за всичко. Но след шест месеца ме изхвърлиха заради допусната грешка при класирането на документите. Впрочем това беше претекст. При борсовия агент…

Останал без дъх, той спря, защото за първи път го оставяха да говори дълго, без да го прекъснат.

— Това е идиотски занаят — каза Юбер, — но ние, музикантите, сме малко по-добре платени, а и точно преди лятната отпуска съвсем не е неприятно.

— Аз печелех по-малко, когато работех канцеларска работа — започна статистът. — …

— Веднъж да ме назначат за аташе на посолство — каза Юбер, — и няма да има нужда да се занимавам с това. Впрочем родителите ми не ме оставят без пари, но малко допълнителни средства винаги са добре дошли. Например гледам да не свалям очилата си, защото ако ме познаят, ще има драми. Ако родителите ми знаеха, че съм статист, щяха да се поболеят. В някои кръгове не можеш да си позволиш подобни неща.

Смазан, статистът млъкна.