Статистът

III

Всички бързаха по тесния коридор. През открехнатата врата на стая № 14 той видя високо слабо момиче по бански, което се решеше пред огледалото, и сърцето му подскочи и си падна на мястото малко по-нататък, пред стая № 18. Той се отдръпна, за да направи път на някакъв разчорлен брадясал младеж, въоръжен с контрабас много по-висок от него, снабден с две колелца отдолу, които позволяваха на тази внушителна машинария по-лесно да се придвижва. Брадясалият и контрабасът се набутаха в стая № 18. Статистът се обърна и се опита да се добере отново до главния коридор, но беше стъпкан от един шумнотъркалящ се голям сандък и двама други здравеняка с ръст, колебаещ се между 1,85 и 1,90 м, в които разпозна онези, дето им беше помогнал да хванат избягалия в метрото тромбон. Те също показаха добра памет, като всеки му нанесе, под формата на шега, по един удар с инструмента, който носеше, и за щастие пианистът беше с празни ръце. Надигна се, помисли, че е разбрал, и излезе от коридора на заден ход, но с движенията за преден и по тази причина произведе значително количество пот. Това обаче му даде възможност да установи отличното качество на грима, по който капките се стичаха, без да оставят никаква следа. Когато стигаха до небръснатата му от сутринта брадичка, те мигновено се изпаряваха.

На това място коридорът се разширяваше и едно голямо огледало заемаше едната му стена. Човек се виждаше в него в два десена отпред и с други два съвсем различни в гръб и трябваше да избягва да се оглежда от двете страни едновременно. Срещу огледалото, в една чупка, образувана от някаква издадена напред стая, един акумулиращ нагревател с вода акумулираше до припадък топла вода, въпреки укорите на директора на продукцията, отвратен от такава алчност. Някакъв висок слаб човек, с накъдрена посивяла коса се загръщаше в зелен халат с разкошен шнур, под който носеше черен фрак на салонен управител — вероятно беше такъв, върху фрака му имаше сини кръгове за регулиране на звука.

От стая № 18 на равни интервали започнаха да излизат същества в бели костюми, които странно приличаха по еднаквите си вратовръзки на широки диагонални алени и жълти райета на „червени“ оси. Техните причудливи, некоординирани на пръв поглед движения доведоха статиста до мисълта, че се връщат от грим, след като най-напред минаха покрай него бели, а после — почти черни; и бъдещето показа, че е прав.

А от стая № 18 се дочу пронизителен шум, отначало неясен, но лека-полека се избистри, в който, ако човек разбира нещичко от американо-европейско-негърска музика, можеше да разпознае „Розета“. Една предвидлива ръка затвори след малко клатещото се прозорче над вратата, предназначено за проветряване на въпросното помещение, така че статистът доби смелост да се приближи до източника на отслабналия шум.

Той проникна в малкия коридор и моментално се върна назад, тъй като срещу него идваше петдесетгодишен мъж, облечен като келнер в кафене, с намусено изражение, ръце на гърба и петно във формата на полумесец (и същия цвят) точно по средата на челото.

Този почти старец го заговори:

— Проглушиха ни ушите с тяхната дивашка музика!

— Не обичате ли джаз? — попита статистът, изчерви се и впечатлителното му сърце затуптя в тритактов ритъм.

— Днес всички млади са еднакви. Суинг, а? Нали така го наричат? Едно време бяха то танци. А сега!… Слушайте само. И барабанът!… Това е лудост.

— Докато — помисли си диригентът, който го чуваше наум — кейкуокът беше нежна музика.

Отдалечаваха се от стая № 18 и статистът съжаляваше.

— Много съм доволен, че намерих тази работа! — каза той. — Все пак тук е забавно.

— Да, щом ви е за първи път, но не е като театъра, сцената…

— Като си припомня, от шест години, откакто баща ми умря — каза статистът, — …

— Не ви съветвам да продължавате този занаят — каза другият.

— Да съм статист ли?…

— Не употребявайте тази дума. Ние сме спомагателни артисти. Впрочем това не ми е професията, аз съм певец, и все пак, когато си получил първа награда в Консерваторията на Соасон, не можеш да се смяташ за прост спомагателен артист.

— Били сте певец?

— Аз съм певец, да, да… В момента съм в отпуск.

— Когато завърших гимназия — каза статистът, — се опитах да…

— Това е мръсна професия — заяви другият. — Повярвайте ми, зарежете я.

И той отиде да пикае, тананикайки си някакъв стар романс.

Директорът на продукцията вървеше по коридорите и викаше:

— Всички на снимачната площадка.