Статистът

VII

Докато кранистите слагаха криви релси, предназначени за следващия фарт, диригентът, който се беше свестил и му се искаше да изсвирят нещо по-различно, започна тихичко „Остави ме да сънувам“ и ритмичната секция постепенно се включи.

Статистите и статистките отново се хванаха на двойки и започнаха да танцуват на терена.

Мелодията беше бавна, без емоции, и статистът събра толкова смелост, че покани едно страхотно момиче, дълго и стегнато, манекенски тип, със сини клепачи, червеникаворуси коси и любопитно, леко вирнато носле.

— Приятно е да има оркестър — каза той, — за да се занимаваме, докато не снимат.

В същия миг допусна печалната грешка, като настъпи левия й крак и по този начин провали очаквания положителен отговор. Веднага добави:

— Често ли снимате?

— В момента не чак толкова — отвърна тя.

— Когато преди шест години започнах като момче за всичко в кантората, след като напуснах гимназията…

— Толкова ли сте млад? — попита тя.

Беше лека, почти неуловима и очарователно следваше дори грешните му стъпки.

— Е, добре — продължи той, — бях момче за всичко в кантората цели…

— Аз ви давам трийсет години — каза тя.

— Как се казвате? — попита я той.

— Мюриел…

— Виждате ли, Мюриел — продължи той, — предпочитам сегашната си професия. Нали е забавно да си статист?

— Никога не съм я работила редовно — отвърна Мюриел, — аз съм танцьорка, всъщност смятам, че човек не може да се задоволи с това, трябва да прави и нещо друго.

— Да — каза статистът засегнат и за да се овладее, добави: — Ще уча кларнет…

Оркестърът спря.

— Помолете ги да ви дадат инструмент и насоки — каза Мюриел. — Те са много любезни. И добре свирят.

Диригентът слезе от естрадата.

— Мога ли да ви поканя на танц? — попита той.

— Разбира се — каза Мюриел с усмивка и ситни бръчици около очите. Цялото й лице се смееше.

— Меркаптан, изсвири ми „Не знаех нищо за теб“, тя ме вдъхновява.

Статистът, отново изоставен, ги погледа как танцуват. Тя беше много висока, най-малко метър и седемдесет и пет с токовете.

В края на парчето Мюриел се измъкна, трябваше да играе в следващия кадър. Оркестърът не участвуваше, но спря да свири, за да позволи на оператора да даде, без да вика, своите указания на артистите.

Диригентът седна на ръба на издигнатата част, която представляваше пода на малката пещера, отдясно на оркестъра. Случайно се падна точно до Беатрис.

— Наистина ли се казвате Беатрис? — попита той.

— Да…

— Хубаво име… напомня ми нещо…

Леко се надигна и с безпокойство прекара ръка по мястото, където беше седнал.

— Ще се омърлям! — каза той. — Тук е пълно с гипс.

Тя беше повдигнала полата си, като сядаше.

— Е, да можех като вас — продължи той. — Най-после се сетих какво ми напомня…

Каза го нарочно.

— Беатрис пред…

— О, не! — запротестира тя.

— Това е триста и осмият път от сутринта, нали?

— Не сте много оригинален — отвърна тя.

— Не го казах за това. А заради Меркаптан.

Последният току-що беше станал и стоеше точно пред нея.

— Той? — запротестира Беатрис. — А, не, без такива.

— Не говорете така! — възрази диригентът. — Човек никога не знае. Не намирате ли, че Маркаптан е хубаво момче?

Меркаптан седна от дясната страна на Беатрис.

— Я се дръж по-спокойно — каза й той.

— Това ваш стил ли е да говорите с всички на „ти“? — попита тя.

Престори се на обидена и стана, Меркаптан я последва.

Доди зае свободното място до диригента. Оттам се виждаше Мюриел, седнала отсреща в едно плетено кресло, под светлините на прожекторите, до масата на четирите звезди.

Статистът отиде да седне до Доди.

С музикантите той се държеше по-свойски.

— Кажи бе, Доди, гледай това! — каза диригентът.

— Страхотно — промърмори Доди.

Мюриел беше станала, за да оправи едно плисе на полата си и сядаше отново в профил към тях, разкривайки целокупното си дълго и нервно бедро.

— Това момиче — оцени Доди — има страхотен задник.

— Ще кажа на Мадлен — заплаши диригентът.

— О, не, приятелю, аз говоря от чисто естетическа гледна точка… Тя има такъв задник, че на човек му се иска да го захапе и да откъсне едно голямо парче.

— На мен по-скоро ми се иска да го пипна — забеляза диригентът. — Изглежда много стегната наистина. Във всеки случай бас държа, че танцува добре.

— Танцьорка е… — осмели се статистът.

— Така ли? — попита Доди. — А познавате ли я?

— Тя ми каза. Не, днес я видях за пръв път.

— Приятелче — подхвърли диригентът, — не я гледай така, ще ти изтекат очите… Мамка му!… — продължи той и стана съвсем блед, тъй като Мюриел отново беше се изправила, разкривайки същата гледка.

— Прави го нарочно — каза Доди. — Не мога повече да издържам. Уморително е да си статист.

— Все пак — продължи диригентът, — да не преувеличаваме. Има и други, не по-лоши.

— Можеш ли да ми покажеш тук?

— Ами… Беатрис не е лоша…

— Не е същото! — каза Доди. — Виждаш ли Мюриел — искам да направя отливка на задника й и да я сложа на камината си, да го гледам непрекъснато.

— Мен пък — отвърна диригентът — това не ме интересува.

— Тя има крушовиден задник… — забеляза Доди. — Знаеш ли, че това е голяма рядкост… Уверявам те, че е страхотна.

— Предполагам — каза диригентът, — че имаш предвид долната част на крушата.

Доди помисли малко.

— Защото — продължи диригентът, — ако мислиш за горната част на крушата, както обикновено се прави, тя не е много хубава.

— Чакай — отвърна Доди. — Остави ме да си помисля малко.

— То е очевидно — каза диригентът, — но защо сега да не помислим за ябълка, тя отдолу е същата.

— Това са подробности — каза Доди.

— Питам се — продължи диригентът — каква ли форма щеше да има една круша, ако растеше в страна, където няма гравитация. Дали щеше да е кръгла, или продълговата? Във всеки случай ябълката нямаше да е кръгла. Щеше да има дупе отгоре.

Доди не отговори нищо, защото Мюриел ставаше за трети път и диригентът изтича на бара за чаша вода, за да го съживи.

Като му поддържаше главата, статистът го изведе от снимачната площадка.

Диригентът отиде при Беатрис, която Меркаптан все така притискаше. Продължаваше да й говори на „ти“.

— Кажете — попита тя, сочейки Меркаптан, — той винаги ли е такъв?

— Не знам — отговори диригентът, — за първи път свиря с него.

— Във всеки случай — каза тя — това не ми харесва.

Тя се отдалечи небрежно, изправила рамене, за да подчертае дръзкия си бюст. Диригентът и Меркаптан останаха заедно.

— Ти — процеди Меркаптан през зъби, като я гледаше как си отива — май плачеш за един хубав плесник по задника.

— Ти за грубите маниери ли си? — попита диригентът.

— С тези момичета така трябва — отвърна Меркаптан. — Действува им добре.

— Иска ли ти се да спиш с нея?

— Не — каза Меркаптан, — тя има нужда само от един хубав плесник по задника.

— На мен — обясни диригентът — по принцип не би ми било неприятно, но това са неща, които един уважаван баща на семейство не може да си позволи, и тъй като тя е само на седемнайсет години и половина, рискуваш да бъдеш осъден за разврат с малолетни.

— Това ми е напълно чуждо — лицемерно каза Меркаптан, — след осем дни се женя и тези момичета не ме интересуват.

— Не мислиш ли, че е малко перната? — попита диригентът.

— Всичките са такива — отвърна Меркаптан, който караше военната си служба.

— Според мен е симпатична — каза диригентът с подкупваща откровеност.

Те млъкнаха, тъй като се разнесе клаксонът и останаха на терена, докато се заснеме новата сцена.

Декарт и Монлери слязоха от велосипеда и влязоха в кабарето. Един салонен управител — високият, със зелевия халат, който бе забелязан по коридорите — се приближи до тях.

— Има малко недоразумение — каза той. — Дойдоха други хора и тъй като името беше същото, им дадохме масата, запазена за вас.

Той артикулираше отлично, със силен южняшки акцент, и ги заведе на масата, където бяха настанени другите две звезди, Сортекс и Кики Жако.

Те явно се познаха и Декарт се опита да се отдръпне.

— Виж ти! — каза тя и те размениха две други общи теми без резултат.

— Мисля, че вече се познавате — добави управителят със сатанинска усмивка. — Толкова по-добре, защото все пак раците!… Би било жалко.

— Така! — прекъсна Дьо Маргуя. — Трябва да се изнесеш малко надясно, за да си в кадър, Робер — подсказа той на Монлери. — Продължавайте…

Дълбочината на тези няколко реплики очарова така силно ухото на диригента, че той се скри зад декора, за да си ги осмисли. Там намери Доди. Беше по-добре.

— Как смяташ, ще свършим ли утре? — попита той.

— Глупости! — отговори Доди. — Утре? Твърдо не. Ще има едночасова стачка на работниците. Коко Пури мисли, че ще бъдем тук и понеделник.

— Но това е много тъпо — каза диригентът, — в понеделник трябва да се върна в бюрото. Все пак за 600 франка на ден не може да се занимаваш вечно с тая професия. Какво си въобразяват те?

— Вие наистина ли работите в бюро? — попита статистът.

— Разбира се — отвърна диригентът. — Утре ще поставя сериозно въпроса на директора на продукцията.

— И да се опитаме да получим допълнително възнаграждение — каза Доди. — Защото все пак ангажирани сме за статисти, а през цялото време ни карат да свирим.

— И ти имаш смелостта да протестираш — каза диригентът. — Какво друго щяхме да правим? Щяхме да пукнем от скука.

— Кажете, щом е така — попита млада брюнетка с убийствено око, — няма ли скоро да свирите?

— Вие подигравате ли се с нас? — забеляза диригентът.

— О! Какво говори той! — възкликна тя доста неубедително. — Танцува ми се суинг.

Тя подхвана няколко тона на една песен, която беше на мода, и за много кратко време те прецениха, че е по-безопасно да свирят. Върнаха се в стая № 18 и започнаха малък джемсешън.