87. Летхани

На следващия ден двамата с Темпи отидохме до Кросон за провизии. Това означаваше, че ни предстои дълъг ден вървене, но поне не се налагаше да се оглеждаме за следи на всяка крачка. Имахме чувството, че направо летим по пътя.

Докато крачехме, си разменяхме думи. Научих как е „мечта“, „миризма“ и „кост“. Узнах, че на адемски има различни думи за желязо и желязо за мечове.

След това загубихме един час в безплодни разговори, докато той се опитваше да ми помогне да разбера какво означава жестът, при който трие с пръсти челото над веждата си. Изглеждаше ми почти същото като свиването на рамене, но той ясно ми даде да разбера, че не е така. Дали беше безразличие? Или двусмисленост?

— Да не би да става дума за чувството, което изпитваш, когато някой ти предложи избор? — опитах отново аз. — Някой ти предлага ябълка и слива? — Протегнах ръце пред себе си. — Но ти обичаш и двете еднакво. — Притиснах пръсти един към друг и пригладих с тях челото над веждата си два пъти. — Това чувство ли имаш предвид?

— Не — поклати глава Темпи.

Той спря да върви за момент и после продължи. Лявата му ръка каза: нечестност.

— Какво е „слива“?

Внимателен.

— Моля? — объркано го погледнах аз.

— Какво означава „слива“?

Той отново направи жест с ръка: Напълно сериозен. Внимателен.

Насочих вниманието си към дърветата и веднага чух звука — шум от движение в храсталака.

Идваше от южната страна на пътя. Страната, която все още не бяхме претърсвали. Бандитите. В гърдите ми се надигна вълнение, примесено със страх. Дали щяха да ни нападнат? Съмнявах се, че представлявам интересна мишена, облечен в дрипавия си плащ, но носех лютнята в нейния тъмен скъп калъф.

За пътуването до града Темпи се беше преоблякъл в червените си наемнически дрехи. Дали това щеше да обезкуражи нападателя, въоръжен с голям лък? Или щяха да ме сметнат за менестрел, който е достатъчно богат, за да си наеме адемски телохранител? Може би щяхме да им се сторим като сочен плод, който само чака да бъде откъснат.

Помислих си с копнеж за „уловителя на стрели“, който бях продал на Килвин, и осъзнах, че магистърът е прав. Хората биха платили прескъпо за нещо такова. В момента аз самият бих дал всяко пени в джоба си за нещо подобно.

Направих жест към Темпи: Приемане. Нечестност. Съгласие.

— Сливата е сладък плод — казах аз, като напрегнато се ослушвах за издайнически звуци от заобикалящите ни дървета.

Дали трябваше да побегнем към гората, или беше по-добре да се преструваме, че не подозираме за присъствието им? Какво можех да сторя, ако ни нападнеха? Ножът, който бях купил от калайджията, беше затъкнат в колана ми, но нямах представа как да го използвам. Внезапно осъзнах колко ужасно неподготвен съм. Какво, в името на бога, правех тук? Мястото ми не беше тук. Защо маерът ме беше изпратил?

Тъкмо започвах да се потя обилно, когато от храстите се разнесе хрущене и шумолене. От дърветата изскочи един рогат елен и премина от другата страна на пътя с три леки подскока. Миг по-късно го последваха и две сърни. Едната спря по средата на пътя и се обърна да ни погледне с любопитство, като помръдваше с дългите си уши. След това се отдалечи и се изгуби между дърветата.

Сърцето ми препускаше лудо и аз се засмях тихо и нервно. Обърнах се да погледна към Темпи и видях, че той е застанал с изваден меч в ръка. Пръстите на лявата му ръка се извиха в жеста за неловкост и след това направиха още няколко бързи движения, които не разпознах.

Наемникът прибра меча в ножницата без всякаква театралност. Жестът му беше толкова непринуден, сякаш просто бе мушнал ръка в джоба си. Разочарование.

Кимнах. Колкото и да бях щастлив, че от гърба ми не стърчат стрели, една засада поне щеше да ни осигури информация за това къде са бандитите. Съгласие. Твърде слабо казано.

Продължихме пътя си към Кросон.

* * *

Той не беше кой знае какъв град. Двайсет-трийсет сгради, заобиколени с гъста гора от всички страни. Ако не беше кралският път, вероятно дори нямаше да бъде удостоен с име.

Но тъй като се намираше на кралския път, в него имаше доста добре зареден смесен магазин, от който се запасяваха пътниците и няколкото ферми наоколо. Имаше малка пощенска станция, която беше също така конюшня и ковачница, както и малка църква, която освен това беше и пивоварна.

Имаше, разбира се, и странноприемница. Макар „Засмяната луна“ да бе тройно по-малка от „За няколко пенита“, тя все пак бе по-хубава, отколкото бихте очаквали да намерите в такъв град. Беше двуетажна, с три стаи за отдаване под наем и баня.

Отпред висеше голяма табела, на която бе нарисувана почти пълна, облечена в жилетка луна, която се тресе от смях и се държи за корема.

В онази сутрин извадих лютнята си, като се надявах, че ще мога да посвиря в замяна на нещо за обяд. Но това беше просто извинение. Отчаяно се нуждаех от какъвто и да е повод, за да посвиря. Обстоятелството, че бях принуден да не свиря, ме измъчваше не по-малко от мърморенето на Дедан. Не бях изкарвал толкова дълго без музика от времето, когато бях бездомник по улиците на Тарбеан.

Двамата с Темпи оставихме списъка с провизиите на възрастната жена, която държеше магазина. Четири големи самуна черен хляб, четвърт килограм масло, сто грама сол, брашно, сушени ябълки, наденици, бекон, чувал ряпа, шест яйца, две копчета, пера за ловните стрели на Мартен, връзки за обувки, сапун и ново точило за подмяна на онова, което Дедан беше счупил. Всичко това ни излезе осем сребърни бита от бързо изтъняващата кесия на маера.

Двамата с Темпи влязохме в странноприемницата, за да обядваме, защото знаехме, че ще минат час-два, преди поръчката ни да е готова. За моя изненада шумът от общата стая се чуваше чак от отсрещната страна на улицата. Подобни места обикновено са пълни през нощта, когато пътниците се отбиват да преспят, а не посред бял ден, когато всички са на полето или на път.

Когато отворихме вратата, стаята утихна. В началото се надявах, че клиентите се радват да видят музикант, но после забелязах, че погледите им са насочени към Темпи и стегнатите му червени дрехи на наемник.

В общото помещение седяха петнайсет-двайсет души, които очевидно нямаха работа за вършене. Някои се бяха прегърбили на бара, други се бяха скупчили около масите. Не беше чак толкова претъпкано, че да не можем да си намерим маса, но минаха няколко минути, преди измъчената сервитьорка да успее да дойде при нас.

— Какво да бъде? — попита тя и отметна един запотен кичур коса от лицето си. — Имаме супа от грах с бекон и хлебен пудинг.

— Звучи чудесно — казах аз. — Може ли да получим и ябълки и сирене?

— А за пиене?

— За мен неферментирал сайдер — отвърнах аз.

— Бира — обяви Темпи, след което направи жест с два пръста върху масата. — Малко уиски. Хубаво уиски.

— Трябва да ми покажете парите — кимна тя.

— Да не би да сте имали неприятности напоследък? — повдигнах вежди аз.

Жената въздъхна и вдигна очи към тавана.

Подадох й три половин пенита и тя побърза да изпълни поръчката ни. По това време вече бях сигурен, че не си въобразявам — хората в стаята хвърляха мрачни погледи на Темпи.

Обърнах се към мъжа на съседната маса, който ядеше супа:

— Днес да не е пазарен ден или нещо такова?

Той ме погледна така, сякаш съм някой идиот, и видях, че на челюстта му имаше синина.

— В Кросон няма пазарен ден. Тук няма пазар.

— Идвах в града преди известно време и тогава беше спокойно. Какво правят тук всички тези хора?

— Същото като всеки път — отвърна човекът. — Търсят си работа. Кросон е последното населено място, преди Елд да стане наистина гъста. Всички керванджии, които имат поне малко разум, си взимат един-двама души допълнителна охрана. — Той отпи от напитката си. — Но напоследък твърде много хора станаха лесна плячка сред дърветата и керваните не минават оттук толкова често.

Огледах стаята. Мъжете не носеха брони, но сега, когато се загледах, забелязах по повечето от тях следите от живота на наемниците. Изглеждаха по-груби от обикновените жители на градчето. Имаха повече белези, мнозина бяха със счупени носове, носеха ножове и бяха по-наперени.

Мъжът остави лъжицата си в празната паница и се изправи.

— Който иска да стои тук, негова си работа — рече той. — От шест дни съм на това място и видях да минават едва четири фургона. А и само идиот би се хванал на работа към керван, който отива на север. — Той вдигна една голяма раница и я сложи на раменете си. — Да не говорим, че с всички тези хора, които изчезнаха, само глупак би наел допълнителна охрана от място като това. Послушайте безплатния ми съвет — половината от тези смрадливи кучи синове вероятно ще ви прережат гърлата още първата нощ, след като тръгнете на път.

Един широкоплещест мъж с буйна черна брада, който седеше на бара, се засмя подигравателно.

— Н’ моеш да м’ наричаш престъпник само ’щот не ти върви на зарове, ясно ли е? — каза той със силен северняшки акцент. — Само пак да каеш нещ’ такова и ш’ си го получиш двойно повече от вчера, плюс лихвата.

Мъжът, с когото говорех, направи жест, достатъчно ясен за всеки и без да е адемец, и се отправи към вратата. Брадатият се засмя.

В този момент дойдоха напитките ни. Темпи изпи половината от уискито си на една глътка, въздъхна дълго и доволно и се отпусна назад на стола си. Отпих от своя сайдер. Бях се надявал да посвиря час-два в замяна на храната, която щяхме да получим. Но не бях толкова глупав, че да реша да свиря в стая, пълна с разочаровани наемници.

Можех да го сторя. След час щях да ги накарам да се смеят и да пеят. След два часа щяха да плачат над бирата си и да се извиняват на сервитьорката. Но нямаше да го направя само за едната храна. Не и ако разполагах с някакъв избор. Тази стая направо вонеше на неприятности. Всеки момент можеше да се стигне до бой. Един уважаващ себе си член на трупа не можеше да не забележи това.

Широкоплещестият мъж взе дървената си халба и с бавна и демонстративно небрежна походка се приближи до масата ни, издърпа един стол и седна.

Той се усмихна с широка и неискрена усмивка сред гъстата си черна брада и протегна ръка на Темпи.

— Здрасти — рече той достатъчно силно да го чуят всички в бара. — Мойто име е Там? А твойто?

Темпи стисна ръката му и собствената му ръка изглеждаше малка и бледа на фона на огромната космата десница на другия мъж.

— Темпи.

— И к’во пра’иш в града? — ухили му се Там.

— Просто минаваме оттук — отвърнах аз. — Срещнахме се по пътя и той беше достатъчно любезен да се съгласи да вървим заедно.

Там ме изгледа от горе до долу с презрителен поглед.

— Не говоря с теб, момче — изръмжа той. — Затваряй си устата.

Темпи мълчеше и наблюдаваше едрия мъж с обичайното си спокойно и внимателно изражение. Видях, че с лявата си ръка докосна ухото си в жест, който не успях да разпозная.

Там отпи от халбата си, без да откъсва поглед от Темпи. Когато свали чашата си, черните косми около устата му бяха мокри и той избърса лицето си с ръка.

— Винаги съм се чудел — подхвана той достатъчно силно, че думите му да се чуят в цялата стая, — колко ли изкарвате вие, адемците?

Темпи се обърна да ме погледне и леко наклони глава встрани. Осъзнах, че вероятно не разбира силния акцент на мъжа.

— Иска да знае колко пари печелиш — обясних аз.

— Сложно е. — Адемецът направи колебливо движение с ръка.

— Ако те наемат да охраняваш керван, колко ш’ вземеш на ден тогаз?

— Два-три йота — сви рамене Темпи.

Там се засмя бавно, но достатъчно силно, за да усетя дъха му. Очаквах, че ще мирише неприятно, но не беше така. Миришеше на подсладен сайдер с подправки.

— Чухте ли това, момчета? — извика той през рамо. — Три йота на ден! А едва говори!

Почти всички вече ни наблюдаваха и слушаха разговора и тези думи предизвикаха тих и раздразнен шепот.

Там се обърна отново към нас.

— Повечето от нас получават по едно пени на ден, когат’ изобщо се сдобием с някаква работа. Аз получавам две пенита, ’щот ме бива с конете, а и мога да подигна задната част на каруца, ако се налага. — Той размърда широките си рамене. — Ти равняваш ли се на двайсе’ мъже в битка?

Не знам каква част от думите му разбра Темпи, но, изглежда, бе схванал последния му въпрос доста добре.

— Двайсет? — Той се огледа преценяващо. — Не. Четири. — Колебливо размаха ръката си напред-назад с разтворена длан. — Пет.

Това с нищо не подобри атмосферата в стаята. Там поклати глава пресилено смаян.

— Даже и да ти вярвах — рече той, — това означава, че трябва да изкарваш четири или пет пенита на ден, а не двайсе. Ка…

Усмихнах се с най-предразполагащата си усмивка и се намесих в разговора:

— Чуй ме, аз…

Там удари силно халбата си върху масата и във въздуха се разнесоха пръски от сайдера. Той ми хвърли опасен поглед без помен от престорената шеговитост, с която се обръщаше към Темпи.

— Момче — изръмжа той, — ако още веднъж ме прекъснеш, ш’ ти избия зъбите. — Изрече думите с равен глас, сякаш ми казваше, че ако скоча в реката, няма как да не се намокря, след което се обърна отново към Темпи: — К’во те кара да мислиш, че заслужаваш три йота на ден?

— Който ме купи, купува това — Темпи вдигна ръка — и това. — Посочи дръжката на меча си. — И това. — Потупа кожения ремък, който пристягаше към гърдите му типичната за адемците тъмночервена риза.

Едрият мъж удари с длан по масата.

— Значи, т’ва била тайната! — възкликна той. — Требе да си взема червена риза!

Думите му предизвикаха кикот в стаята.

— Не — поклати глава Темпи.

Там се приведе напред и подръпна с дебелия си пръст един от ремъците близо до рамото на адемеца.

— Да не би да казваш, че не съм достоен да нося такава префърцунена червена риза кат’ твойта? — Той отново перна ремъка с пръст.

— Да — спокойно кимна Темпи. — Не си достоен.

— К’во ш’ каеш, ако нарека майка ти уличница? — Там се ухили лудешки.

В стаята настъпи тишина. Темпи се обърна и ме погледна. Любопитство.

— Какво е „уличница“?

Не беше особено изненадващо, че тази дума не беше сред онези, които си бяхме разменили през последния цикъл от дни. За момент се поколебах дали да не излъжа, но нямаше как да се измъкна.

— Той казва, че мъжете са плащали на майка ти, за да правят любов с нея.

Адемецът се обърна отново към наемника и кимна любезно.

— Много си мил. Благодаря ти.

Изражението на Там се помрачи, сякаш подозираше, че му се подиграват.

— Да, страхливецо. За едно пукнато пени така ще те пребия, че ще ти обърна носа на обратно.

Темпи се обърна отново към мен.

— Нещо не го разбирам този човек — обясни ми той. — Да не се опитва да ми плати, за да прави любов с мен? Или иска да се бием?

В стаята се разнесе гръмогласен смях и лицето на Там стана аленочервено под брадата му.

— Почти сигурен съм, че иска да се бие с теб — отговорих аз, като се опитах да сподавя смеха си.

— А — рече Темпи. — Ами защо просто не ми каже? Защо са всички тези… — Той сви и разпусна пръстите на ръката си и ме изгледа озадачено.

— Празни приказки? — предположих аз.

Увереността на Темпи ми действаше успокоително и не можах да се въздържа на свой ред да не подразня Там. След като с очите си видях колко лесно адемецът се справи с Дедан, с нетърпение очаквах да видя как ще избие арогантността от главата на този конски задник.

Темпи погледна отново към едрия мъж.

— Ако искаш да се бием, спри с празните приказки. — Адемецът махна широко с ръка към останалата част на стаята. — Доведи и други, които да се бият заедно с теб. Доведи достатъчно жени, за да се чувстваш в безопасност. Става ли? — Спокойствието му внезапно се изпари, когато се обърна отново към мен и каза с изпълнен с раздразнение глас: — Вие, хората, не спирате да говорите.

Там се върна при масата, където приятелите му играеха зарове.

— Вижте сега. Чухте го к’во говори. Малкото лайно казва, че се равнява на четирима от нас, така че нека му покажем к’во моем четирима. Бренден, Вен, Джейн, готови ли сте?

Един плешив мъж и една висока жена се изправиха усмихнати. Но третият махна с ръка презрително.

— Твърде пиян съм, за да се бия, Там. Но трябва да съм много по-пиян, за да се изправя срещу някой от онези с кървавочервените ризи. Те се бият много мръсно. Виждал съм го с очите си.

Сбиванията в кръчмите не бяха нещо ново за мен. Може би си мислите, че в място като Университета те са нещо рядко, но алкохолът не прощава никому. След шест-седем сериозни напитки разликата между мелничаря, който се кара с жена си, и младия алхимик, който не се е справил добре на изпитите, е много малка. И двамата са еднакво нетърпеливи да ожулят кокалчетата си в нечии зъби.

Дори и в „Еолиан“, която бе толкова изтънчено място, понякога се случваха сбивания. Ако човек останеше достатъчно до късно, съществуваше доста голяма вероятност да види някои от натруфените благородници да си разменят шамари.

Искам да кажа, че когато човек е музикант, става свидетел на много сбивания. Някои хора отиват в кръчмите, за да пият, други — за да играят зарове. Някои отиват, за да се сбият, а други — с надеждата, че ще станат свидетели на сбиване.

Хората не се нараняват толкова много, колкото бихте предположили. В най-лошия случай се стига до синина или сцепена устна. А ако нямате късмет, можете да загубите зъб или да си счупите ръката, но има голяма разлика между приятелско сбиване в кръчма и нападението в гръб в някоя задна уличка. Кръчмарските сбивания си имат правила, както и неофициални съдии, които да ги налагат. Ако нещата загрубеят, зрителите бързо ще скочат и ще разтърват биещите се, защото биха искали някой друг да постъпи по същия начин, ако те са на тяхно място.

Разбира се, има и изключения. Случват се и нещастия и от времето, прекарано в Медика, ми е добре известно колко е лесно човек да си навехне китката или да си изкълчи пръст. Тези наранявания може да са незначителни за някой търговец на добитък или съдържател на странноприемница, но за мен, при положение че прехраната ми зависеше от ловките ми ръце, мисълта за счупен палец беше направо ужасяваща.

Стомахът ми се сви на възел, докато наблюдавах как Темпи отпива още една глътка от уискито си и се изправя на крака. Проблемът беше, че ние бяхме чужденци тук. Ако нещата загрубееха, можех ли да разчитам на раздразнените наемници да се намесят и да прекратят боя? Трима срещу един изобщо не беше честна борба и положението щеше да стане неприятно доста бързо.

Темпи отпи глътка бира и ме погледна спокойно.

— Пази ми гърба — нареди ми той, след което се обърна и се отправи към мястото, където стояха другите наемници.

За момент бях просто впечатлен от това колко добре говори атурански. Откакто го познавах, се беше развил от човек, който е практически ням, до такъв, който използва идиоматични изрази. Но гордостта ми бързо угасна, докато се опитвах да измисля какво мога да сторя, за да спра боя, ако ситуацията излезе извън контрол.

Нищо не ми хрумваше. Не бях предвидил такова развитие на нещата и не разполагах с някой и друг трик, скрит в ръкава. Тъй като нямах особен избор, извадих ножа си от канията и го стиснах в ръка под масата, така че да не се вижда. Последното нещо, което исках, бе да намушкам някого, но поне можех да ги заплаша и така да спечеля на двама ни достатъчно време, за да се измъкнем през вратата.

Темпи изгледа преценяващо тримата наемници. Там беше десетина сантиметра по-висок от него и раменете му бяха като на вол. Вторият беше плешивият мъж с белези по лицето и неприятна усмивка. Трета беше блондинката, която се извисяваше цяла глава над адемеца.

— Жената е само една — отбеляза Темпи и погледна Там право в очите. — Това достатъчно ли е? Можеш да доведеш още една.

Наемницата се наежи.

— Ти, наперено петле — злобно изсъска тя. — Ще ти покажа как може да се бие една жена.

Темпи кимна учтиво.

Фактът, че продължаваше да запазва самообладание, ме поуспокои. Разбира се, бях чувал за истории, в които един-единствен адемски наемник се справя с цяла дузина редовни войници. Дали наистина бе възможно Темпи да се бие с тези тримата едновременно? Той поне със сигурност мислеше така…

— Това е първата ми подобна битка — погледна ги Темпи. — Как трябва да започне тя?

Ръката ми, която стискаше ножа, започна да се поти.

Там пристъпи напред, така че гърдите на двамата сега бяха само на сантиметри разстояние. Той се надвеси над Темпи.

— Ще започнем с това, че ще те набием с камшик до кръв. След това ще те наритаме. После ще започнем отначало, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нещо. — Докато изричаше последните думи, той нанесе удар с чело в лицето на Темпи.

Затаих дъх и преди да успея отново да си поема въздух, боят беше приключил.

Когато брадатият наемник нанесе удара си с глава, очаквах, че Темпи ще политне назад със счупен нос, от който се стича кръв. Но Там се оказа този, който се олюля назад, като ревеше от болка и стискаше лицето си, а между пръстите му бликаше кръв.

Адемецът пристъпи напред, сложи ръка върху врата на едрия мъж и без усилие го блъсна към пода, където той се просна с широко разперени ръце и крака.

Без всякаква следа от колебание Темпи се обърна и изрита блондинката в бедрото, като я накара да залитне. Докато жената се олюляваше, той й нанесе рязък удар с юмрук по главата и тя се строполи неподвижно на земята.

Тогава плешивият пристъпи към него с протегнати напред ръце като професионален борец. Бърз като змия, той хвана адемеца за рамото с едната си ръка, а с другата сграбчи врата му.

Честно казано, не знам какво се случи след това. Последна бъркотия от движения и накрая се оказа, че Темпи е хванал мъжа за китката и за рамото. Плешивият ръмжеше и се бореше, но адемецът просто изви ръката му и го накара да се наведе, докато мъжът се озова с лице към пода. Тогава Темпи го изрита в крака и онзи се строполи на пода.

Всичко това се случи за по-кратко време, отколкото ми е нужно, за да ви го разкажа. Ако не бях толкова смаян, щях да започна да ръкопляскам.

Там и жената лежаха на пода с неподвижността на хора, изпаднали в безсъзнание. Но плешивият ръмжеше нещо и понечи несигурно да се изправи на крака. Темпи пристъпи по-близо до него и безразлично му нанесе прецизен удар в главата, след което проследи как мъжът се свлича отпуснато на земята.

Разсеяно си помислих, че това е най-учтивият удар с юмрук, който някога съм виждал. Наподобяваше внимателния удар с чук, който дърводелецът нанася върху пирон — достатъчно силен, за да вкара пирона докрай, но не толкова, че да нарани дървото около него.

В стаята стана много тихо. Накрая високият мъж, който беше отказал да се бие, вдигна халбата си за поздрав и разля малко от нея.

— Браво на теб! — гръмогласно извика той на Темпи и се разсмя. — Никой няма да ти се разсърди, ако теглиш един шут на Там, докато си лежи долу. Бог му е свидетел, че е направил предостатъчно, за да си го заслужи.

Темпи погледна към мъжа на земята, сякаш обмисляше дали да не го направи, след това поклати глава и тихо се отправи към масата ни. Очите на всички все още бяха вперени в него, но погледите далеч не бяха толкова мрачни колкото преди.

Адемецът се върна на нашата маса и попита:

— Наблюдаваше ли гърба ми?

Погледнах го безизразно и след това кимнах.

— Какво видя?

Едва тогава разбрах какво всъщност има предвид той.

— Гърбът ти беше много изправен.

Одобрение.

— Твоят гръб не е достатъчно изправен. — Той изпъна дланта си и я наклони на една страна. — Затова се спъваш при кетан. Това е…

Темпи погледна надолу и не довърши, когато забеляза ножа, полускрит в опърпаното ми наметало. Той се намръщи. Наистина се намръщи с лицето си. За пръв път виждах да го прави и ми изглеждаше твърде заплашително.

— Ще говорим за това по-късно — каза той, а ръката му направи жест: голямо неодобрение.

Почувствах се по-сериозно смъмрен, отколкото ако бях прекарал цял час „върху роговете“, наведох глава и прибрах ножа.

* * *

Вървяхме мълчаливо в продължение на часове, с раници, натежали от провизиите, когато Темпи най-сетне заговори:

— Има нещо, което трябва да те науча.

Сериозно.

— Винаги се радвам да науча нещо ново — отвърнах аз и направих жест, за който се надявах, че означава „искреност“.

Адемецът отиде встрани от пътя, свали тежката си раница и седна на тревата.

— Трябва да поговорим за летхани.

Трябваше да положа сериозно усилие, за да не се усмихна лудешки. От известно време исках да повдигна този въпрос, тъй като вече бяхме много по-близки, отколкото първия път, когато го попитах за това. Но не исках да рискувам да го обидя отново.

Поседяхме мълчаливо за момент — донякъде, за да възвърна хладнокръвието си, но също така и за да покажа на Темпи, че се отнасям към тази тема с необходимото уважение.

— Летхани — внимателно повторих аз. — Ти ми каза, че не трябва да питам за това.

— Тогава не трябваше. Сега, може би. Аз… Несигурен. Чувствам се раздвоен. Но сега можеш да питаш.

Изчаках известно време, за да видя дали той няма да продължи. Когато не го направи, зададох очевидния въпрос:

— Какво е летхани? Сериозно.

Темпи ме изгледа продължително, след което внезапно избухна в смях.

— Не знам. И не мога да ти кажа. — Той се засмя отново. Омаловажаване. — И все пак трябва да говорим за това.

Поколебах се и се зачудих дали това не беше някоя от странните му шеги, които, изглежда, никога не можех да схвана.

— Сложно е — каза той. — На моя език е трудно. А на твоя? Безсилие. Кажи ми какво знаеш за летхани.

Опитах се да измисля как да опиша какво съм чувал за летхани, като използвам само думите, които той знае.

— Чувал съм, че летхани е нещо тайно, което прави адемците силни.

— Да — кимна Темпи. — Това е вярно.

— Казват, че ако познаваш летхани, не можеш да загубиш битка.

Отново кимване.

Поклатих глава, защото разбирах, че не успявам да му обясня достатъчно добре.

— Казват, че летхани е тайна сила. Адемците задържат думите в себе си. — Направих жест, сякаш събирам някакви неща близо до тялото си и ги натрупвам в него. — След това тези думи са като горски пожар. Този пожар на думите прави адемците невероятно силни, невероятно бързи, с кожа, твърда като желязо. Затова можете да се биете с много хора и да побеждавате.

Темпи ме погледна внимателно и направи жест, който не успях да разпозная.

— Това са побъркани приказки — най-сетне рече той. — Това ли е правилната дума? Побъркани?

Той изплези език, започна да върти очи и да мърда пръсти край главата си.

Не се сдържах и се разсмях нервно.

— Да. „Побъркани“ е правилната дума. А също и „налудничави“.

— Тогава онова, което казваш, е побъркано, а също и налудничаво.

— Но онова, което видях днес — възразих аз. — Носът ти не се счупи, когато те удариха с глава. Това не е естествено.

Адемецът поклати глава и се изправи.

— Ела тук. Изправи се.

Станах и Темпи пристъпи по-близо до мен.

— Ударът с глава е хитър. Той е бърз. Може да изненада, ако противникът не е готов. Но аз не съм не готов.

Той се приближи още повече, докато гърдите ни почти се докоснаха.

— Ти си гръмогласният мъж — обясни той. — Главата ти е твърда. Моят нос е мек. — Той се пресегна и хвана главата ми с двете си ръце. — Ти искаш това.

Бавно наведе главата ми надолу, докато челото ми не се притисна в носа му.

— Ударът с глава е бърз. — Темпи пусна главата ми. — За мен — малко време. Мога ли да се движа?

Той премести главата ми надолу и едновременно с това се дръпна назад. Този път челото ми допря устата му, все едно се готвеше да ме целуне.

— Това не е добре. Устата е мека.

Отново наклони главата ми назад.

— Ако съм много бърз…

Темпи отстъпи цяла крачка назад и свали главата ми още по-ниско, докато челото ми не докосна гърдите му.

— Това пак не е добре. Гърдите ми не са меки. Но главата на този мъж е по-твърда от повечето. — Очите му леко проблеснаха и аз се изкикотих, осъзнавайки, че той се е пошегувал.

— Значи — каза адемецът и се върна на мястото, където бяхме започнали, — какво може да направи Темпи? — Той ми махна. — Удари с главата. Бавно. Аз покаже.

Леко неспокоен, бавно сведох глава надолу, сякаш се опитвах да му разбия носа.

Като се движеше със същата бавна скорост, Темпи се наведе напред и прибра леко брадичката си към гърдите. Промяната не беше голяма, но когато този път наведох глава надолу, носът ми срещна горната част на главата му.

— Видя ли? — Темпи отстъпи назад. — Хитрост. А не побъркано мислене за думи огън.

— Беше много бързо — казах аз, като се почувствах малко неудобно. — Не можах да го видя.

— Да. Битката е бърза. Упражнявай се да бъдеш бърз. Упражнения, а не думи огън.

Той направи жест за „настойчивост“ и ме погледна в очите нещо, което рядко правеше.

— Казвам това, защото ти си водачът. Трябва знаеш. Ако мислиш, че имам някакви тайни начини и желязна кожа… — Той отмести поглед и поклати глава. Опасно.

Двамата седнахме обратно при раниците си.

— Чувал съм го в една история — подхванах аз в опит да обясня, — като онези, които си разказваме вечер край огъня.

— Но ти — посочи ме той — имаш огън в ръцете си. Имаш… — Той щракна с пръсти и направи жест като огън, чиито пламъци внезапно са избуяли. — Можеш да правиш това и си мислиш, че адемците имат думи огън в себе си?

Свих рамене.

— Точно затова те разпитвам за летхани. Изглежда налудничаво, но съм виждал налудничави неща, които са истина, затова съм любопитен. — Поколебах се, преди да задам другия си въпрос. — Ти каза, че който познава летхани, не може да загуби битка.

— Да. Но не с думи огън. Летхани е вид познание. — Темпи направи пауза, като очевидно подбираше внимателно следващите си думи. — Летхани е най-важното нещо. Всички адемци го научават. Наемниците го учат два пъти. Шехините го учат три пъти. Най-важното. Но сложно. Летхани е… много неща. Но нищо, което да бъде докоснато или посочено. Адемците прекарват целия си живот в мислене за летхани. Много трудно. Проблем — продължи той. — Не е моя работа да уча мой водач. Но ти си мой ученик за езика. Жените обучават на летхани. Аз не съм такъв. Това е част от цивилизацията, а ти си варварин. Лека тъга. Но ти искаш да си цивилизация. И имаш нужда от летхани.

— Обясни ми — помолих го аз. — Ще се опитам да те разбера.

Той кимна.

— Летхани е да се правят правилните неща.

Изчаках го нетърпеливо да продължи. След минута той направи жест „безсилие“.

— Сега ти задавай въпроси. — Той си пое дълбоко дъх и повтори: — Летхани е да се правят правилните неща.

Опитах се да се сетя за някой типичен пример за нещо добро.

— Значи летхани е да дадеш на гладно дете да яде храна.

Той направи неуверено движение, което означаваше „да и не“:

— Летхани не е да направиш нещо. Летхани е нещото, което ни показва.

— Летхани означава правила? Закони?

Темпи поклати глава.

— Не. — Той махна към гората около нас. — Законът е отвън, той ни контролира. Той е… като желязото в устата на коня и връвта за главата. Въпросителна.

— Мундщук и юзда? — предположих аз и направих движение, все едно завъртам главата на кон с поводите.

— Да. Мундщук и юзда. Той ни контролира отвън. Летхани… — той посочи между очите си и след това към гърдите си — … живее вътре. Летхани помага да решиш. Законът е създаден, защото мнозина не разбират летхани.

— Значи с летхани на човек не му е нужно да спазва закона?

Последва пауза.

— Може би. Безсилие. — Той извади меча си и го вдигна успоредно на земята, с режещата част нагоре. — Ако беше малък, вървенето по този меч щеше да е като летхани.

— Защото е болезнено за краката? — попитах аз, опитвайки се малко да разведря настроението. Веселост.

— Не. — Гняв. Неодобрение. — Трудно за вървене. Лесно за падане настрани. Трудно за оставане.

— Летхани е нещо твърде праволинейно?

— Не — отсече Темпи и направи пауза. — Как се казва, когато има много планина и само един път за вървене?

— Проход?

— Проход — кимна Темпи. — Летхани е като проход в планините. Проходът е лесният път през тях. Единственият път през тях. Но е трудно да го видиш. Пътят, който е лесен, много често не преминава през планините. Понякога не води до никъде. Умираш от глад или падаш в дупка.

— Значи летхани е правилният път през планините.

Частично съгласие. Вълнение. Това е правилният път през планините. Но летхани е и това да знаеш правилния път. И двете. А планините не са просто планини. Планините са всичко.

— Значи летхани е цивилизацията.

Последва нова пауза. Да и не. Темпи поклати глава. Обезсърчен.

Замислих се отново над думите му, че наемниците трябва да учат летхани два пъти.

— Летхани воденето на бой ли е? — попитах аз.

— Не.

Той каза това с такава убеденост, че трябваше да го попитам обратното, за да съм сигурен, че съм го разбрал.

— Летхани не е воденето на бой?

— Не. Онзи, който знае летхани, знае кога да се бие и кога — не. Много важно.

— Днес летхани каза ли ти да се биеш? — реших да сменя посоката аз.

— Да. Да покажа, че адемците не се страхуват. За варварите знаем, че да не се биеш е страхливост. Страхливецът е слаб. Не е добре те да мислят така. Затова, когато гледат мнозина, се биеш. Така им показваш, че един адемец се равнява на много.

— А ако бяха спечелили?

— Тогава варварите щяха да знаят, че Темпи не се равнява на много. Лека веселост.

— Ако те бяха спечелили, тогава днешната битка нямаше да е летхани?

— Не. Ако паднеш и си счупиш крака в планинския проход, това все още е проход. Ако се проваля, докато следвам летхани, това все още е летхани. Сериозно. Затова разговаряме сега. Днес. С твоя нож. Това не беше летхани. Не беше правилното нещо.

— Страхувах се, че ще те наранят.

— Летхани не пуска корени там, където има страх — каза той така, сякаш рецитираше.

— Летхани би ли позволил да бъдеш наранен?

— Може би — сви рамене той.

— Част от летхани ли е да бъдеш… Подчертаване. Наранен?

— Може би не. Но те не го направиха. Да извадиш нож пръв, не е летхани. Ако спечелиш и си първият, извадил нож, тогава не печелиш. Голямо неодобрение.

Не можех да разбера какво има предвид с последните си думи.

— Не разбирам — признах аз.

— Летхани е правилното действие. Правилният начин. Правилното време. — Лицето на Темпи внезапно просветна. — Старият търговец — каза той с видим ентусиазъм, — от историята с денковете. Как е думата?

— Калайджията?

— Да. Калайджията. Как трябва да се отнасяш с такива хора?

— Как? — знаех отговора, но исках да видя какво ще каже адемецът.

Той ме погледна и притисна пръсти един към друг. Раздразнение.

— Трябва да бъдеш любезен и да им помагаш. И да говориш добре. Винаги да си възпитан. Винаги.

— И ако ти предложат нещо, трябва да обмислиш дали да го купиш — кимнах аз.

— Да! — Темпи направи тържествуващ жест. — Можеш да направиш много неща, когато срещнеш калайджия, но само едно от тях е правилно. — Той се поуспокои. Предупреждение. — Но само да го направиш не е летхани. Първо трябва да го знаеш и след това да го направиш. Това е летхани.

Замислих се за момент.

— Значи летхани е да бъдеш учтив?

— Не учтив. Не любезен. Не добър. Не задължен. Летхани не е нито едно от тези неща. Всеки момент. Всеки избор. Всички различни. — Той ми хвърли проницателен поглед. — Разбираш ли?

— Не.

Щастие. Одобрение. Темпи се изправи на крака и кимна.

— Добре е да знаеш, че не знаеш. Добре е, че го казваш. Това също е летхани.

Загрузка...