Страхът на мъдреца (Част II)

103. Уроци

Времето минаваше. Фелуриан ме отведе в Дневната страна, в част от гората, която беше дори по-древна и внушителна от онази, която заобикаляше сумрачната й поляна. Там се изкатерихме по дървета, които бяха високи и широки като планини. От най-високите клони се усещаше как огромното дърво се люлееше на вятъра като кораб в развълнувано море. Над главите ни нямаше нищо друго освен синьо небе, а под краката ни — полюшващото се дърво. Там Фелуриан ме научи на „бръшлян върху дъб“.

Опитах се да науча Фелуриан на так, но открих, че играта вече й е позната. Тя ме победи умело и изигра играта си толкова красиво, че ако Бредон я бе видял, щеше да се разплаче.

Научих малко от езика на фае. Само няколко думи.

Всъщност, ако трябва да съм съвсем честен, се провалих безславно в опита си да науча езика на фае. Фелуриан не беше особено търпелива учителка, а езикът се оказа объркващо сложен. Провалът ми беше толкова голям, че Фелуриан направо ми забрани да се опитвам да говоря в нейно присъствие.

Като цяло овладях няколко фрази и развих до голяма степен смирението си — все полезни неща.

Фелуриан ме научи на няколко фаенски песни. Запомних ги по-трудно от песните на смъртните — мелодиите им бяха деликатни и с много извивки. Когато се опитвах да ги изсвиря на лютнята, усещах странно струните под пръстите си. Това ме правеше неуверен и грешах, сякаш съм селянче, което никога преди не е държало лютня. Научих стиховете наизуст, без да имам каквато и да е представа какво означават думите.

През цялото това време продължавахме да работим по моя шаед. По-скоро Фелуриан работеше по него. Аз задавах въпроси и се опитвах да не се чувствам като любопитно дете, което се мотае в краката на възрастните в кухнята. Колкото повече свиквахме един с друг, толкова по-настоятелни ставаха въпросите ми…

— Но как става? — попитах аз за десети път. — Светлината няма никакво тегло и не е материална. Тя е като вълна. Не би трябвало да можеш да я докосваш.

Фелуриан вече бе приключила със звездната светлина и сега втъкаваше в шаеда лунна светлина. Тя отговори, без да вдига поглед от работата си:

— толкова много мисли, мой Квоте — знаеш твърде много, за да си щастлив.

Това ми прозвуча смущаващо познато — като нещо казано от Елодин. Не обърнах внимание на опита й да се измъкне с увъртане.

— Не би трябвало да можеш…

Тя ме побутна с лакът и видях, че и двете й ръце са заети.

— сладък пламък — каза тя, — донеси ми това. — Кимна към лунния лъч, който се процеждаше през дърветата над нас и докосваше земята до мен.

В гласа й се долавяше познатата, почти недоловима заповедна нотка и без да се замислям, аз хванах лунния лъч, все едно беше увиснала лоза. За миг го почувствах между пръстите си — хладен и ефимерен. Стреснах се, застинах и внезапно той отново се превърна в обикновен лунен лъч. Прокарах ръката си няколко пъти през него, но без никакъв резултат.

Фелуриан се усмихна, протегна ръка и го хвана, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Тя докосна бузата ми със свободната си ръка, сетне насочи вниманието си към скута си и вплете нишката от лунна светлина в гънките на сянката.