Страхът на мъдреца (Част II)

117. Хитростта на варварина

Дните отминаваха бързо, както обикновено става, когато си зает с много неща. Вашет ме обучаваше, а аз се съсредоточих над това да бъда умен и внимателен ученик.

Любовните ни срещи продължиха и от време на време прекъсваха обучението ми. Никога не ги започвах направо, но Вашет разбираше кога съм разсеян и бързо ме дърпаше в храстите.

„За да прочистиш глупавата си варварска глава“, както казваше тя.

Преди срещите ни и след тях продължавах да се чувствам неспокоен. Но по време на тях това далеч не беше така. На Вашет те също явно й доставяха удоволствие.

Като казвам това, трябва да отбележа, че тя сякаш изобщо не се интересуваше от голяма част от нещата, които бях научил от Фелуриан. Не искаше да се преструва на бръшлян и макар да харесваше „хиляда ръце“, нямаше много търпение за тях и обикновено стигахме до „седемдесет и пет ръце“. Общо взето, веднага щом си поемехме дъх, тя пристягаше червените си наемнически дрехи и ми напомняше, че ако продължавам да забравям да се завъртам на пети навън, никога няма да успея да ударя по-силно от шестгодишно момче.

Не прекарвах цялото си време в обучение при Вашет. Когато беше заета, тя ме караше да практикувам кетан, да мисля върху летхани или да наблюдавам двубоите на другите ученици.

Някои следобеди или вечери просто ме пращаше да си вървя. Тогава обикалях околността на града и открих, че Хаерт с много по-голям, отколкото бях предполагал в началото. Разликата бе, че всичките му къщи и магазини не бяха струпани близо едни до други. Те бяха разхвърляни на няколко квадратни километра от скалистия склон.

Още в началото открих къде са баните. С което искам да кажа, че многозначително бях насочен към тях от Вашет с указания да отмия миризмата на варварин.

Те бяха истинско чудо. Сградата беше построена на голяма площ върху нещо, за което предположих, че е или естествен горещ извор, или някакъв изумително изграден водопровод. Имаше големи стаи, пълни с вода, и малки стаи с пара. Помещения с дълбоки басейни за накисване и такива с големи месингови вани за търкане. Имаше дори една стая с басейн, достатъчно голям за плуване.

Във всички помещения на сградата адемците общуваха помежду си без значение на каква възраст са, от какъв пол или колко са разсъблечени. Това далеч не ме изненада толкова, колкото ако го бях видял преди месец, но все пак ми беше доста трудно да свикна.

В началото открих, че ми е трудно да не зяпам гърдите на голите жени. След това, когато постепенно привикнах с тях, открих, че се заглеждам в белезите, с които бяха осеяни телата на наемниците. Беше лесно да позная кои от адемците носят червено дори когато бяха без дрехи.

Вместо да се боря с подтика да се оглеждам глуповато, установих, че ми е по-лесно да ходя в баните рано сутрин или късно през нощта, когато те бяха почти празни. Да идваш и да си отиваш в странни часове не беше особено трудно, тъй като вратата не се заключваше. Банята беше отворена по всяко време и всеки можеше да я използва. Човек можеше свободно да си вземе сапун, свещи и кърпи. Вашет ми обясни, че баните се поддържат от училището.

Открих ковачницата, като следвах звънтенето на желязо. Мъжът, който работеше там, беше приятно разговорлив. С готовност ми показа инструментите си и ми каза как се наричат на адемски.

След като се научих къде да ги търся, забелязах, че над вратите на магазините има знаци, парчета дърво, които бяха издялани и боядисани, така че да указват какво се продава вътре хляб, билки, дъги за бъчви… На нито един от знаците нямаше думи, което беше добре дошло за мен, тъй като не знаех да чета на адемски.

Посетих аптека, където ми казаха, че не съм добре дошъл, и шивач, където бях сърдечно посрещнат. Похарчих част от трите рояла, които бях откраднал, за да си купя два ката нови дрехи, тъй като онези, които носех, започваха да се износват. Купих си ризи и панталони в убити цветове според местната мода, като се надявах, че те ще ми помогнат да се впиша поне малко по-добре в живота на Адемре.

Освен това прекарвах много часове в наблюдение на дървото меч. В началото го правех под ръководството на Вашет, но не след дълго усетих, че това място ме привлича и когато съм сам. Движенията на дървото бяха хипнотични и успокояващи. Понякога ми се струваше, че клоните му рисуват по небето и изписват името на вятъра.

Вярна на думата си, Вашет ми намери партньор за тренировъчен двубой.

— Името й е Селийн — каза ми тя по време на закуската. — Първата ти среща с нея ще бъде по обяд при дървото меч. Трябва да използваш тази сутрин, за да се подготвиш така, както смяташ, че е най-добре.

Най-сетне ми се удаваше възможност да се докажа. Имах шанс да сравня съобразителността си с някой на моето ниво. Това беше истинско състезание.

Разбира се, бях при дървото меч по-рано, отколкото трябваше, и когато в началото ги видях да се приближават, за момент изпитах паника и объркване. Стори ми се, че дребната фигура до Вашет е тази на Пенте — наемницата, която бе победила Шехин.

След това осъзнах, че не може да е Пенте. Жената, приближаваща се заедно с Вашет, беше ниска, но вятърът разкри стройно, слабо тяло без извивките на Пенте. Което беше по-важното, тя бе облечена с риза в царевично жълт цвят, а не в червените дрехи на наемниците.

Усетих леко жегване на разочарование, макар да знаех, че това е глупаво. Вашет беше казала, че ми е намерила подходящ противник. Очевидно не можеше да е някой, който вече е облякъл червените одежди.

Те се приближиха още и вълнението ми потрепна и замря.

Противникът ми беше малко момиче. Нямаше дори четиринайсет години. Беше наистина малко момиче, предполагам на не повече от десет години. Беше слабо като вейка и толкова ниско, че главата му едва стигаше до гърдите ми.

Почувствах се унижен. Не започнах да протестирам само защото знаех, че Вашет ще сметне това за крайно невъзпитано.

— Селийн, това е Квоте — представи ме Вашет на адемски.

Малкото момиче ме огледа преценяващо от горе до долу, след което несъзнателно пристъпи една крачка по-близо. Това беше комплимент. Тя ме смяташе за достатъчно голяма заплаха, за да се приближи да ме удари, ако е необходимо. Бе се приближила повече, отколкото би го направил някой възрастен, защото беше по-ниска.

Направих жест учтив поздрав.

Селийн отвърна на жеста ми. Може би си въобразявах, но ми се стори, че ъгълът на ръцете й намекваше учтив поздрав на неподчинение.

Дори и да го беше забелязала, Вашет не каза нищо.

— Желанието ми е вие двамата да се биете — обяви тя.

Селийн ме изгледа отново, на тясното й лице беше изписана типичната адемска безизразност. Вятърът духна косата й и аз забелязах все още неизлекувано порязване, което тръгваше над веждата й и стигаше нагоре в косата й.

— Защо? — спокойно попита момичето.

Тя не изглеждаше уплашена. По-скоро звучеше така, сякаш не се сеща за каквато и да е причина, поради която да иска да се бие с мен.

— Защото има неща, които можете да научите един от друг — обясни Вашет. — И защото аз казвам така.

Тя направи жест към мен. Внимавай.

— Кетанът на Селийн е забележителен. Тя има години опит и спокойно може да се сравнява с две момичета с нейния ръст.

Вашет потупа Селийн по рамото два пъти. Предпазливост.

— От друга страна, за Квоте кетанът е нещо ново и той има много да учи, но е по-силен от теб, по-висок е и с по-дълги ръце. А и притежава хитростта на варварина.

Погледнах към Вашет, без да знам дали се шегува с мен или не.

— Освен това — продължи тя, обръщайки се към Селийн, — когато пораснеш, най-вероятно ще си висока колкото майка си, така че трябва да се упражняваш в схватка с онези, които са по-едри от теб. Внимавай. Накрая, нашият език е нов за него и ти няма да му се подиграваш за това.

Момичето кимна. Забелязах, че Вашет не уточни, че Селийн не може да ми се подиграва за други неща.

Вашет се изправи и заговори официално.

— Не трябва да правите нищо с намерението да наранявате другия. — Тя вдигна пръсти и започна да отбелязва правилата, на които ме бе научила, когато започнахме с ръкопашния бой. — Можете да нанасяте силни, но не и злобни удари. Пазете главата и врата и в никакъв случай не се целете в очите. Всеки отговаря за безопасността на другия. Ако единият улови другия в здрава хватка, не се опитвайте да се отскубнете. Дайте знак, както е редно, и това ще бъде счетено за края на двубоя.

— Знам това — каза Селийн. Раздразнение.

— Не е лошо да го повторим — отвърна Вашет. Строго мъмрене. — Загубата на един бой може да ви бъде простена. Но да загубите хладнокръвието си е непростимо. Затова доведох тук теб, а не някое момче. Грешен ли е бил изборът ми?

Селийн сведе поглед. Извинение и съжаление. Смутено съгласие.

— Нараняването на другия поради небрежност не е част от летхани.

Не разбирах как победата ми над едно десетгодишно момиче е част от летхани, но знаех, че е по-добре да не го казвам.

След тези думи Вашет ни остави сами и отиде до една каменна пейка на десетина метра от нас, където седеше друга жена, облечена в червени наемнически дрехи. Селийн направи сложен жест зад гърба на Вашет, който не успях да разпозная.

После момичето се обърна с лице към мен и ме измери с поглед.

— Ти си първият варварин, с когото се бия — призна тя след продължително мълчание. — Всички ли сте червени?

Тя вдигна ръка към косата си, за да поясни какво иска да каже.

— Малцина от нас са такива — поклатих глава аз.

Тя се поколеба, след което протегна ръка.

— Мога ли да я докосна?

Почти щях да се усмихна на тези думи, но успях да се осъзная навреме. Наклоних леко глава и се наведох, така че тя да може да достигне косата ми.

Селийн прокара ръка през нея и след това хвана един кичур между палеца и показалеца си.

— Мека е — засмя се леко тя. — Но прилича на метал.

Пусна косата ми и отстъпи назад до официално приетото разстояние. Направи жест учтива благодарност и след това вдигна ръце.

— Готов ли си?

Кимнах несигурно и също вдигнах ръце.

Не бях готов. Селийн се стрелна напред и ме свари неподготвен. Ръката й замахна в юмрук право към слабините ми. Инстинктивно приклекнах и тя ме уцели в корема.

За щастие по това време вече знаех как да поемам удари и месецът сериозни тренировки бе превърнал корема ми във възел от мускули. Въпреки това се почувствах така, сякаш някой е хвърлил камък по мен, и разбрах, че до вечерта ще ми излезе синка.

Приклекнах и ритнах с крак към нея за проба. Исках да видя доколко се плаши и се надявах да я накарам да отстъпи, за да мога да възстановя равновесието си и да се възползвам по-добре от по-дългите си крайници.

Оказа се, че Селийн изобщо не е плашлива. Тя не отстъпи. Вместо това се плъзна покрай крака ми и ме удари право в мускула точно над коляното.

Нямаше как да не се олюлея, когато кракът ми отново се спусна надолу, и загубих равновесие, а Селийн беше достатъчно близо, за да се качи отгоре ми, ако иска. Тя събра ръце, стъпи здраво на краката си и ме удари с „вършеене на жито“. Силата на удара й ме събори назад.

Благодарение на дебелата трева приземяването не беше твърдо. Претърколих се, за да спечеля малко разстояние, и се изправих отново. Селийн ме последва и направи „хвърляне на светкавица“. Беше бърза, но аз имах по-дълги крака и успявах да отстъпя или да блокирам всички удари, които ми нанесе. Тя се престори, че се готви да ме изрита и аз се подведох, като й дадох възможност да ме уцели точно над коляното, на същото място като преди.

Олюлях се, но този път не залитнах, вместо това пристъпих встрани и се отдръпнах. Селийн продължаваше да ме преследва безмилостно и нетърпеливо. И понеже бързаше, се откри.

Ала въпреки натъртванията и падането ми по нейна вина не можех да се насиля да ударя с юмрук такова дребно момиче. Знаех колко силно мога да ударя Темпи или Вашет, но Селийн беше толкова мъничка. Страхувах се, че мога да я нараня. Не беше ли казала Вашет, че всеки отговаря за безопасността на другия?

Вместо това аз я сграбчих в „пълзене по желязо“. Лявата ми ръка пропусна, но дългите, силни пръсти на дясната се сключиха около тънката й китка. Хватката ми не беше правилна, но сега всичко беше въпрос на сила и нямаше как да не спечеля. Вече бях хванал китката й, оставаше само да сграбча рамото й и щях да й приложа „спящата мечка“, преди…

Селийн направи „отскубване от лъва“. Но това не беше версията, която аз бях учил. При нейната се използваха и двете ръце, които удариха и извиха моята толкова бързо, че тя остана празна и ме заболя още преди да се усетя. След това хвана китката ми, дръпна я и ритна крака ми с едно плавно движение. Наклоних се, поддадох и тя ме просна на земята.

Това приземяване не беше меко, а по-скоро като разтърсващо сгромолясване върху тревата. Не бях напълно зашеметен, но това нямаше значение, защото Селийн просто се протегна и ме потупа два пъти по главата. С това тя искаше да покаже, че ако пожелае, може лесно да ме събори в безсъзнание на земята.

Претърколих се в седнало положение. Болеше ме на няколко места и гордостта ми беше наранена. Не беше чак толкова наранена обаче. Времето, което бях прекарал с Темпи и Вашет, ме бе научило да оценявам чуждото умение, а кетанът на Селийн беше наистина превъзходен.

— Никога преди не съм виждал тази версия на „отскубване от лъва“ — казах аз.

Селийн се усмихна съвсем леко, но достатъчно, за да зърна за миг белите й зъби. В безстрастния свят на адемците това беше като слънце, надникващо иззад облаците.

— Тя е моя — обяви момичето. Изключителна гордост. — Аз съм я измислила. Не съм достатъчно силна, за да използвам обикновеното „отскубване от лъва“ срещу майка ми или някой по-едър от мен като теб.

— Би ли ми я показала? — попитах я.

Селийн се поколеба, сетне кимна, пристъпи напред и протегна ръка.

— Хвани китката ми.

Направих го, като я стиснах здраво, но не прекалено силно.

Тя го направи отново като някакъв магически номер. Двете й ръце се раздвижиха светкавично и ръката ми отново се оказа празна и ме болеше.

Протегнах отново ръка. Веселост.

— Имам бавни варварски очи. Можеш ли да го направиш отново, за да се науча?

Селийн отстъпи назад и сви рамене. Безразличие.

— Да не съм твоя учителка? Трябва ли да дам нещо свое на варварин, който не успя да ме удари дори веднъж по време на битка? — Тя вирна брадичка и погледна към въртящото се дърво меч, но очите й ме стрелнаха закачливо.

Изкикотих се, изправих се и отново вдигнах ръце.

Селийн се засмя и се обърна с лице към мен.

— Давай!

Този път бях готов и знаех на какво е способна тя. Не беше някакво си нежно цвете. Беше бърза, смела и агресивна.

Затова аз поех офанзивата, като се възползвах от дългите си ръце и крака. Замахнах с „танцуващата девица“, но тя отскочи встрани. Не, по-правилно е да кажа, че се плъзна встрани от мен, като дори и за миг не загуби равновесие, докато краката й се носеха плавно през високата трева.

След това внезапно смени посоката и ме хвана в движение, докато пристъпвах. Престори се, че замахва с юмрук към слабините ми и след това леко наруши равновесието ми с „обръщане на воденичен камък“. Олюлях се, но успях да се задържа на крака.

Опитах се да възстановя равновесието си, но тя отново ме докосна с „обръщане на воденичен камък“, след това го направи пак. И пак. Всеки път ме избутваше само с по няколко сантиметра, но така ме принуждаваше да отстъпвам безпомощно, докато накрая не успя да постави крака си зад моя, спъна ме и аз се строполих по гръб.

Преди още да се ударя в земята, тя вече беше сграбчила китката ми и скоро ръката ми беше здраво приклещена в „бръшлян върху дъб“. Зарових лице в тревата, докато усещах неприятен натиск в китката и рамото си.

За миг се зачудих дали да не опитам да се освободя, но това беше само за миг. Бях по-силен от нея, но точно в това бе смисълът на позициите като „бръшлян върху дъб“ — да упражняват натиск върху крехки части на тялото. За това не се изискваше кой знае каква сила.

— Предавам се — казах аз.

Това беше лесно за казване на адемски — „Вех.“ Лесна за изричане дума, когато си задъхан, уморен или изпитваш болка. Напоследък доста бях свикнал да я казвам.

Селийн ме пусна и отстъпи встрани, като ме наблюдаваше как сядам.

— Ти наистина не си много добър — с жестока искреност заяви тя.

— Не съм свикнал да удрям малки момичета — оправдах се аз.

— Как ли би могъл да свикнеш — засмя се тя. — За да свикнеш с нещо, трябва да го правиш отново и отново. Предполагам, че никога не си удрял жена.

Селийн протегна ръка. Поех я изтънчено, както се надявах, и тя ми помогна да се изправя.

— Искам да кажа, че там, откъдето идвам, не се смята за правилно да се биеш с жена.

— Не разбирам — каза тя. — Не позволяват ли на мъжете да се бият на същото място както и жените?

— Искам да кажа, че през по-голямата част от времето нашите жени не се бият — обясних аз.

Селийн завъртя китката си, отвори и затвори пръстите си, сякаш бе изцапала дланта си и сега разсеяно се опитваше да я изчисти. Това беше жестът, който означаваше недоумение — един вид объркано набръчкване на челото.

— Как подобряват своя кетан, ако не се упражняват? — попита тя.

— Там, откъдето идвам, жените изобщо не практикуват кетан.

Очите й се присвиха и след това просветнаха.

— Искаш да кажеш, че техният кетан е таен? — каза тя, като използва атуранската дума за „таен“.

Макар лицето й да беше спокойно, тялото й вибрираше от вълнение.

— Кетан, който е известен само на тях и който не е позволено да виждат мъжете. — Селийн посочи към пейката, където нашите учители седяха, без да ни обръщат внимание. — Вашет има нещо такова. Много пъти исках от нея да ми го покаже, но тя не пожела.

— Вашет знае друг кетан? — учудих се аз.

Селийн кимна.

— Тя е била обучавана в пътя на радостта, преди да дойде при нас. — Тя погледна към Вашет така, сякаш искаше да разкрие тайната й с усилие на волята. — Някой ден ще отида там и ще го науча. Ще отида навсякъде и ще науча всички кетани, които съществуват. Ще изуча скритите пътища на панделката и веригата и на движещото се езеро. Ще науча пътищата на радостта, страстта и въздържанието. Ще събера всички тях.

Докато говореше, Селийн не изричаше думите като дете, което си фантазира, сякаш мечтае да изяде цяла торта. Нито пък се хвалеше, все едно описва план, който сама е измислила и счита за много хитър.

Тя говореше с тиха настойчивост. Правеше го така, сякаш просто обясняваше коя е. Не на мен. Казваше го на самата себе си.

Обърна се и ме погледна.

— Ще отида и в твоята земя — добави тя. Безусловно. — И ще науча варварския кетан, който жените ви пазят в тайна от мъжете.

— Ще се разочароваш — предупредих я аз. — Не направих езикова грешка. Знам думата за тайна. Онова, което исках да кажа, е, че там, откъдето идвам, много жени просто не се бият.

Селийн отново завъртя озадачено китката си и аз разбрах, че трябва да се изразя по-ясно. — Там, откъдето идвам, повечето жени прекарват целия си живот, без никога да са хващали меч. По-голямата част от тях израстват, без да знаят как да ударят някого с юмрук или със страничната част на дланта си. Не знаят нищо за какъвто и да е кетан. Изобщо не се бият — заявих аз, като подчертах последните две думи със силно отрицание.

Тя явно най-сетне разбра какво искам да й кажа. Очаквах да е почти ужасена, но вместо това просто стоеше безучастно, ръцете й не помръдваха, сякаш не знаеше какво да мисли. Все едно току-що й бях обяснил, че там, откъдето идвам, жените нямат глави.

— Не се бият? — попита тя със съмнение. — Нито с мъжете, нито помежду си, нито пък с когото и да било?

Кимнах.

Настъпи продължителна пауза. Селийн се намръщи и видях по лицето й как се опитва да си представи онова, което й бях казал. Объркване. Смайване.

— Тогава какво правят? — най-сетне попита тя.

Замислих се за жените, които познавам — Мола, Фела, Деви.

— Много неща — отвърнах аз, тъй като трябваше да импровизирам с думи, които не знаех. — Правят картини от камък. Купуват и продават пари. Пишат в книги.

Селийн, изглежда, се поотпусна, когато изброих тези неща, сякаш почувствала облекчение да чуе, че чужденките, които нямат никакъв кетан, не се въргалят просто по полето като някакви безгръбначни същества.

— Те лекуват болните и ранените. Те… — Готвех се да кажа „свирят и пеят песни“, но се усетих навреме. — Играят игри, садят жито и пекат хляб.

Тя остана замислена дълго време.

— Бих предпочела да се занимавам с тези неща и пак да се бия — решително заяви накрая.

— Някои жени го правят, но много от тях считат, че това не е част от летхани — използвах фразата „част от летхани“, защото не можех да се сетя как да кажа „подходящо поведение“ на адемски.

Селийн направи жест на остро пренебрежение и укор. Бях удивен колко по-засегнат се почувствах, когато той идваше от това малко момиче в яркожълта риза, отколкото от всичките онези пъти, когато го бяха правили Темпи или Вашет.

— Летхани е едно и също навсякъде — твърдо отсече тя. — То не е като вятъра, който е различен на всяко място.

— Летхани е като водата — отвърнах аз, без да се замислям. — Самото то не се променя, но се оформя спрямо всяко място. То е едновременно реката и дъждът.

Тя ме погледна ядосано. Не беше гневен поглед, но тъй като идваше от някой от Адем, ефектът беше същият.

— Кой си ти, че да си позволяваш да кажеш, че летхани е едно или друго нещо?

— А коя си ти, че да се опитваш да правиш точно същото?

Селийн ме гледа известно време. Между светлите й вежди се появи бръчка. След това тя се засмя весело и вдигна ръце.

— Аз съм Селийн — обяви тя. — Майка ми е от третия камък. Родена съм в Адем и съм тази, която ще те хвърли на земята.

Изпълни обещанието си.