Страхът на мъдреца (Част II)

148. Истории с камъни

По време на дългия път обратно към Имре двамата с Дена разговаряхме за стотици незначителни неща. Тя ми разказа за градовете, които беше видяла: Тиню, Вартхерет, Андениван. На свой ред аз й разказах за Адемре и й показах няколко движения от езика на жестовете.

Тя се шегуваше с мен за нарастващата ми слава и аз й разказах каква е истината зад всички тези истории. Споделих й как се бяха провалили нещата с маера и тя се възмути от случилото се.

Но имаше много неща, за които не говорехме. Никой от двама ни не спомена нищо за това как се бяхме разделили в Северин. Не знаех дали не си беше тръгнала разгневена след скарването ни, или беше решила, че съм я изоставил. Всеки въпрос, свързан с това, изглеждаше опасен. В най-добрия случай такъв разговор би ни накарал да се чувстваме неудобно. В най-лошия — щеше да разпали отново предишния ни спор, а това беше нещо, което отчаяно се опитвах да избегна.

Дена носеше арфата със себе си, както и голям пътнически сандък. Предположих, че е завършила песента си и че сигурно вече я изпълнява. Безпокоеше ме обстоятелството, че щеше да я изпълнява и в Имре, където безброй певци и менестрели щяха да я чуят и да я разнесат по света.

Въпреки това не казах нищо. Знаех, че този разговор ще бъде труден, и исках внимателно да подбера подходящия момент за него.

Не споменах и за нейния покровител, макар онова, което Ктаех ми беше казал, да измъчваше съзнанието ми. Непрекъснато мислех за него. Сънувах кошмари за него.

Фелуриан беше друга тема, която не обсъждахме. Въпреки всички шеги, които Дена си правеше за това, че съм спасявал бандити и съм убивал девици, тя нито веднъж не спомена Фелуриан. Сигурно беше чула песента, която бях написал, тъй като тя беше далеч по-популярна от другите истории, които, изглежда, Дена знаеше доста добре. Но тя нито веднъж не спомена за нея, а аз не бях толкова глупав, че сам да повдигна въпроса.

И така, по време на пътуването много неща останаха неизречени. Напрежението се натрупваше между нас, докато каретата се друсаше по пътя. В разговора ни имаше празноти и прекъсвания, мълчания, които се проточваха твърде дълго, както и такива, които бяха кратки, но ужасяващо дълбоки.

Бяхме в капана на едно от тези мълчания, когато накрая пристигнахме в Имре. Оставих я в „Главата на глигана“, където тя планираше да си наеме стая. Помогнах й да качи сандъка на горния етаж, но мълчанието там се оказа дори по-дълбоко. Затова набързо го заобиколих, нежно се сбогувах с нея и си тръгнах, без дори да й целуна ръка.

В онази нощ мислех за всичките десет хиляди неща, които можех да й кажа. Лежах буден, вторачен в тавана и не можех да заспя часове наред.

Събудих се рано неспокоен и притеснен. Закусих със Симон и Фела, после отидох на „симпатия за напреднали“, където Фенгон умело ме победи в три дуела подред и така застана начело в класацията за пръв път, откакто се бях върнал в Университета.

Тъй като нямах други часове, се изкъпах и прекарах няколко дълги минути в преглеждане на дрехите си, докато накрая избрах една обикновена риза и зелената жилетка, за която Фела казваше, че подчертава очите ми. Превърнах шаеда си в късо наметало, но после реших да не го нося. Не исках Дена да се сеща за Фелуриан, когато ме види с него.

Накрая мушнах пръстена й в джоба си и се отправих към Имре от другата страна на реката.

Когато стигнах до „Главата на глигана“, едва успях да докосна дръжката на вратата, когато Дена я отвори, излезе на улицата и ми подаде кошница с обяд.

Бях повече от изненадан.

— Как разбра…?

Тя носеше светлосиня рокля, която много й отиваше.

— Женска интуиция — усмихна ми се очарователно тя и ме хвана под ръка.

— Аха — казах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи мъдро.

Усещането за близостта й беше почти болезнено — топлината на ръката й върху моята, уханието й на зелени листа и на въздуха преди лятна буря.

— Да не би да знаеш и накъде сме тръгнали?

— Само знам, че ти ще ме отведеш там. — Когато заговори, тя се завъртя с лице към мен и аз почувствах дъха й отстрани върху шията си. — С радост ти се доверявам.

Обърнах се към нея с намерението да изрека някое от остроумните неща, за които бях мислил цяла нощ. Но когато срещнах очите й, онемях. Отнесох се и загубих представа за времето. За един дълъг миг принадлежах само на нея…

Дена се засмя и ме изтръгна от унеса, който можеше да продължи още миг или цяла минута. Излязохме от града, разговаряйки така непринудено, сякаш помежду ни никога не е имало нищо друго освен слънчева светлина и пролетен въздух.

Отведох я на място, което бях открил по-рано тази пролет — малка долчинка, закътана сред дърветата. Едно поточе криволичеше покрай сивия камък, който лежеше на земята по цялата й дължина, а слънцето блестеше над поле от маргаритки, които протягаха лицата си към небето.

Дена затаи дъх, когато изкачи хребета на хълма и видя разстлалия се пред очите й килим от маргаритки.

— Чаках толкова дълго, за да покажа на тези цветя колко си красива — рекох аз.

Това ми спечели страстна прегръдка и целувка, която изгори бузата ми. И двете свършиха, преди да осъзная какво се случва. Объркан и усмихнат, аз я поведох през полето с маргаритки към сивия камък край потока.

Свалих си обувките и чорапите. Дена захвърли своите обувки и привърза полите си, след което се затича към средата на потока, докато водата не стигна над коленете й.

— Знаеш ли тайната на камъните? — попита тя и бръкна във водата с ръка.

Подгъвът на роклята й се намокри, но тя сякаш не обърна внимание на това.

— Каква е тази тайна?

Тя извади един гладък, тъмен камък от дъното на потока и го протегна към мен.

— Ела да видиш.

Навих си крачолите на панталоните и влязох във водата. Тя вдигна камъка, от който капеше вода.

— Ако го държиш в ръка и се заслушаш в него…

Тя го направи и затвори очи. Дълго стоя неподвижно с лице, вдигнато нагоре като цвете.

Прииска ми се да я целуна, но не го направих.

Накрая тя отвори тъмните си очи. Те ми се усмихваха.

— Ако слушаш достатъчно внимателно, той ще ти разкаже история.

— Каква история разказа на теб? — попитах аз.

— Веднъж имало едно момче, което се доближило до водата — започна Дена. — Това е историята на момичето, което дошло до водата заедно с момчето. Те разговаряли и момчето хвърляло камъни, сякаш искало да ги махне от себе си. Момичето нямало никакви камъни, затова момчето й дало малко. След това тя се отдала на момчето и то я отхвърлило от себе си, сякаш е камък, без да го е грижа как ще се почувства тя, когато падне.

Известно време мълчах, защото не можех да преценя дали е свършила.

— Тогава този камък е тъжен?

Тя целуна камъка и го пусна, наблюдавайки как той потъва в пясъка.

— Не, не е тъжен. Но е бил хвърлен веднъж. Усещането за движение му е познато. Трудно му е да стои неподвижен като повечето камъни. Приема предложението на водата и понякога се движи. — Тя вдигна очи към мен и ми се усмихна простодушно. — Когато го прави, мисли за момчето.

Не знаех как да приема тази история, затова се опитах да сменя темата.

— Как се научи да чуваш камъните?

— Ще се изненадаш какви неща можеш да чуеш, ако просто отделиш време да слушаш. — Тя махна към осеяното с камъни корито на потока. — Трябва да опиташ. Човек никога не знае какво може да чуе.

Без да разбирам напълно каква игра играе тя, аз се огледах наоколо за подходящ камък, после навих ръкави и бръкнах във водата.

— Слушай — настойчиво ме подкани тя.

Благодарение на обучението ми при Елодин имах много висок праг на толерантност за онова, което може да бъде сметнато за абсурдно. Вдигнах камъка до ухото си и затворих очи. Зачудих се дали трябва да се престоря, че чувам някаква история.

В следващия момент се озовах в потока, намокрих се до кости и устата ми се напълни с вода. Плюех и се мъчех да се изправя на крака, докато Дена се смееше толкова силно, че чак се превиваше и едва успяваше да стои изправена.

Тръгнах към нея, но тя отскочи встрани с лек писък и се разсмя още по-силно. Отказах се да я гоня и демонстративно започнах да бърша водата от лицето и ръцете си.

— Толкова лесно ли се отказваш? — присмя ми се тя. — Да не би да се намокри?

Бръкнах във водата.

— Надявах се да си намеря отново камъка — отвърнах аз и се престроих, че го търся.

— Няма да ме подмамиш толкова лесно — засмя се Дена и поклати глава.

— Говоря сериозно — настоях аз. — Исках да чуя края на неговата история.

— И каква беше тази история? — подкачи ме тя, без да се приближава.

— Беше историята за едно момиче, което се отнасяло пренебрежително с могъщ арканист — отвърнах аз. — Тя му се подигравала. Презрително му се присмивала. Един ден той хванал я в един поток и със стихове страховете й успокоил. И когато момичето забравило да гледа зад гърба си, той номер й скроил.

Ухилих й се и извадих ръка от водата.

Тя се обърна точно преди вълната да я удари. Беше висока само до кръста й, но достатъчна, за да я накара да загуби равновесие. Пльосна се във водата сред водовъртеж от балончета, а роклята и косата й се носеха около нея.

Течението я довлече до мен и аз, смеейки се, й помогнах да се изправи. Изглеждаше така, сякаш се е давила три дни.

— Не е честно! — възмутено извика тя, като пръскаше слюнка. — Не е честно!

— Не съм съгласен — рекох аз. — Ти си най-красивата водна девойка, която бих могъл да се надявам да видя днес.

Дена ме изплиска.

— Подмазвай ми се колкото си щеш, но бог вижда истината. Ти мамеше. Докато аз използвах честен номер.

Тогава тя се опита да ме потопи, но аз бях подготвен. Известно време се боричкахме, докато и двамата останахме без дъх. Едва тогава осъзнах колко близо е тя. Колко е прекрасна. И колко малко ни разделят един от друг мокрите ни дрехи.

Дена, изглежда, осъзна това едновременно с мен и двамата леко се отдръпнахме един от друг, сякаш внезапно се бяхме засрамили. Подухна вятър и ни напомни колко мокри сме. Дена скочи с лекота на брега и съблече роклята си, без да се поколебае и за миг, и я хвърли върху сивия камък да съхне. Отдолу носеше бяла риза, която прилепна към тялото й. Тя влезе обратно в потока. Побутна ме закачливо, докато минаваше покрай мен, след това се покатери върху един гладък и объл речен камък, който стърчеше наполовина над водата близо до средата на потока.

Камъкът беше идеален за печене на слънце — гладък базалт, тъмен като очите й. Белотата на кожата й и на ризата, която не скриваше почти нищо, контрастираше толкова рязко с повърхността на камъка, че бе почти болезнено ярка за окото. Дена лежеше по гръб и беше разстлала косата си да се суши. Влагата от нея рисуваше шарки върху камъка и сякаш изричаше името на вятъра. Тя затвори очи и вдигна лице към слънцето. Дори самата Фелуриан не би могла да бъде по-прекрасна и по-съвършено непринудена.

Отидох на брега и свалих мократа си риза и жилетка. Трябваше да се задоволя с това да остана с подгизналите си панталони, тъй като нямах какво друго да облека.

— Какво ти каза камъкът? — попитах аз, за да запълня мълчанието, докато простирах ризата си до нейната рокля върху сивия камък.

Тя поглади с ръка гладката повърхност на камъка и заговори, без да отваря очи:

— Този ми разказва какво е да живееш във водата, но да не си риба. — Тя се протегна като котка. — Би ли донесъл кошницата тук?

Взех кошницата, нагазих във водата и се отправих към нея, като се движех бавно, за да не пръскам. Дена лежеше съвсем неподвижна, сякаш беше заспала. Но докато я наблюдавах, устните й се извиха в усмивка.

— Тих си — отбеляза тя, — но аз мога да те помириша, докато стоиш там.

— Надявам се миризмата да не е лоша.

Тя леко поклати глава, продължавайки да стои със затворени очи.

— Миришеш на сухи цветя, на някаква екзотична подправка, която тлее и се готви да пламне.

— Предполагам, че мириша и на речна вода.

Тя отново се протегна и се усмихна непринудено, демонстрирайки съвършената белота на зъбите си и прекрасните си розови устни. Леко се размърда върху камъка. Сякаш почти се готвеше да ми направи място. Почти. Помислих си да се присъединя към нея. Камъкът беше достатъчно голям, ако лежахме достатъчно близо един до друг…

— Да — рече Дена.

— Какво да? — попитах аз.

— Отговорът на твоя въпрос — каза тя и обърна лице към мен с все така затворени очи. — Готвиш се да ми зададеш въпрос. — Тя леко се премести върху камъка. — Отговорът е „да“.

Как да приема това? Какво трябваше да я попитам? Да поискам целувка? Нещо повече? Колко далеч можех да стигна? Беше ли това някакъв изпит? Знаех, че ако поискам твърде много, само ще я отблъсна.

— Чудех се дали ще искаш да се мръднеш малко — тихо промълвих аз.

— Да — отвърна тя и се размърда отново, за да направи още място до себе си.

След това отвори очи и те се разшириха, когато видя, че съм изправен над нея гол, без риза. Погледна надолу и се успокои, като видя панталоните ми.

Засмях се, но шокът в широко отворените й очи ме накара отново да стана предпазлив. Оставих кошницата на мястото, на което се готвех да се настаня.

— За какво си мислехте, милейди?

Тя се смути и леко се изчерви.

— Не смятах, че си от онези мъже, които биха донесли голи обеда на едно момиче. — Сви рамене, погледна кошницата, а после мен. — Но така ми харесваш. Мой собствен, гол до кръста роб. — Тя отново затвори очи. — Нахрани ме с ягоди.

С удоволствие изпълних желанието й и така прекарахме следобеда.

Обедът отдавна бе изчезнал и слънцето ни беше изсушило. За пръв път, откакто се скарахме в Северин, почувствах, че нещата между нас са наред. Мълчанията вече не лежаха около нас като дупки на пътя. Знаех, че просто трябва да изчакам търпеливо, докато напрежението изчезне.

Следобедът бавно отминаваше и аз разбрах, че моментът е подходящ да повдигна въпроса, който ме измъчваше от толкова отдавна. Видях леко зеленикавия цвят на стари натъртвания по горната част на ръцете й, следата от подутина на гърба й от удар с камшик. Имаше и белег над коляното на единия крак, който още бе доста пресен и червенината му прозираше под бялото на ризата й.

Единственото, което трябваше да сторя, бе да я попитам за това. Ако подберях подходящите думи, тя щеше да признае, че белезите са от нейния покровител. След това щеше да е лесно да я накарам да се откаже от него. Да я убедя, че заслужава нещо по-добро и че каквото и да й предлага той, то не си струва изтърпяването на такъв тормоз.

И за пръв път в живота си бях в положение да мога да й предложа някакъв изход. С кредитното писмо на Алверон и работата ми в Рибарника парите нямаше да са проблем за мен. За пръв път в живота си бях заможен. Можех да й осигуря възможност да се измъкне…

— Какво се е случило с гърба ти? — тихо попита Дена и прекъсна мислите ми. Тя беше все така излегната върху камъка, а аз се бях облегнал на него с крака във водата.

— Какво? — попитах аз и несъзнателно направих глупав опит да погледна гърба си.

— Целият ти гръб е покрит с белези — нежно рече тя и аз усетих как хладната й ръка докосва напечения ми от слънцето гръб и проследява някаква линия върху него. — В началото ми беше трудно да разбера, че това са белези. Красиви са. — Пръстите й се плъзнаха по друга линия. — Сякаш някакво огромно дете погрешно те е взело за лист хартия и се е упражнявало да пише букви върху теб със сребърно перо.

Тя отдръпна ръката си и аз се обърнах с лице към нея.

— Как ги получи? — попита тя.

— Създадох известни проблеми в Университета — леко смутено отвърнах аз.

— Били са те с камшик? — учуди се тя.

— Два пъти — потвърдих аз.

— И още стоиш там? — попита тя с такъв тон, все едно още не може да повярва. — След като са ти причинили това?

Свих рамене.

— Има и по-лоши неща от боя с камшик — отбелязах аз. — Никъде другаде не бих могъл да науча нещата, на които ме учат там. Когато искам нещо, малко кръв не е достатъчна, за да…

Едва тогава осъзнах какво говоря. Магистрите бяха наредили да ме бият с камшик. Нейният покровител я биеше. И двамата оставахме при своите мъчители. Как бих могъл да я убедя, че моето положение е различно? Как бих могъл да я убедя да си тръгне?

— Какво се случва, когато искаш нещо? — Дена ме погледна с любопитство и наклони глава на една страна.

— Просто исках да кажа, че не се отказвам лесно — свих рамене аз.

— Чувала съм това за теб — призна Дена и ми хвърли многозначителен поглед. — Доста момичета в Имре казват, че не си особено целомъдрен.

Тя седна изправена и започна да се плъзга към ръба на камъка. Докато се движеше, бялата й риза се усука и започна бавно да се вдига нагоре по краката й.

Готвех се да кажа нещо за нейния белег, като се надявах, че ще успея да завъртя разговора около покровителя й, когато забелязах, че Дена е спряла да се движи и наблюдава как зяпам голите й крака.

— И какво точно казват? — попитах аз по-скоро за да кажа нещо, отколкото от любопитство.

Тя сви рамене.

— Някои мислят, че се опитваш да бъдеш с всяка десета жена от населението на Имре.

Почти стигна до края на камъка и ризата й се усука влудяващо.

— Една от десет — това е малко амбициозно дори и за мен — опитах се да обърна нещата на шега аз.

— Колко успокояващо — подкачи ме тя. — На всички ли носиш…

Тя леко изпъшка, когато се плъзна по камъка. Успя да се хване тъкмо когато протягах ръка да й помогна.

— Да им нося какво? — попитах аз.

— Рози, глупако — остро отвърна тя. — Или тази страница вече си я минал?

— Искаш ли да те пренеса? — предложих й аз.

— Да — отвърна тя.

Но преди да успея да стигна до нея, тя се подхлъзна и цопна във водата, като преди да падне, ризата й се вдигна и разкри скандално много. Водата стигна до коленете й и само леко намокри края на ризата й.

Върнахме се при сивия камък и мълчаливо облякохме вече сухите си дрехи. Дена се ядоса, когато усети мокрия край на ризата си.

— Можеше чисто и просто да те пренеса — тихо казах аз.

Тя притисна длан към челото си.

— Още седем думи, ще припадна. — Започна да си вее с другата ръка като с ветрило. — Какво трябва да стори една жена?

— Да ме обича — отвърнах аз.

Възнамерявах да го кажа с най-насмешливия си тон. Да я подкача и да превърна всичко в шега. Но направих грешката да погледна в очите й, докато говорех. Те ме разсеяха и когато думите излязоха от устата ми, те изобщо не прозвучаха по начина, по който бях искал.

За един кратък миг погледът й се изпълни с нежност. След това ъгълчетата на устата й се извиха в печална усмивка.

— О, не — рече тя. — Не ми пробутвай този капан. Аз няма да съм една от многото.

Стиснах зъби, обзет от нещо средно между объркване, смущение и страх. Бях се държал твърде самонадеяно и бях объркал всичко — точно от това се бях опасявал винаги. Кога бях успял да изгубя контрол над разговора?

— Моля за извинение? — глупаво попитах аз.

— Така и би трябвало.

Дена приглади дрехите си с нетипично сковани движения и след това прокара ръце през косата си, усуквайки я в дебела плитка.

Пръстите й бързо сплитаха кичурите и миг по-късно аз успях да прочета посланието й, ясно като бял ден — „Недей да ми говориш.“

Може и да съм глупав, но дори и аз мога да разбера толкова очевиден знак. Стиснах уста и преглътнах следващото, което се готвех да кажа.

Тогава Дена видя, че гледам косата й, и се отдръпна смутено, без да върже плитката. Косата й бързо се освободи и падна върху раменете. Тя сложи ръце пред себе си и започна неспокойно да върти един от пръстените си.

— Чакай малко — казах аз. — Почти бях забравил. — Бръкнах във вътрешния джоб на жилетката си. — Имам подарък за теб.

Тя погледна към протегнатата ми ръка и стисна устни.

— И ти ли? — попита. — Честно казано, надявах се, че си по-различен.

— Надявам се, че съм такъв — отвърнах аз и отворих ръка.

Бях полирал пръстена и слънцето проблесна по краищата на светлосиния камък.

— О! — Дена закри устата си с ръце и очите й внезапно се овлажниха. — Наистина ли е той?

Тя се протегна и взе пръстена.

— Той е — каза тя.

Повъртя го в ръцете си, след това махна един от другите си пръстени и сложи този със синия камък на негово място.

— Той е — смаяно повтори тя и по лицето й се отърколиха няколко сълзи. — Как успя да…?

— Взех го от Амброуз — рекох аз.

— О.

Пристъпи от крак на крак и аз почувствах как тишината отново се настани помежду ни.

— Не беше много трудно — продължих аз. — Просто съжалявам, че отне толкова време.

— Не мога да ти се отблагодаря достатъчно за това. — Дена взе ръката ми между своите.

Сигурно мислите, че нещата са се оправили. Че подаръкът и това, че сме се държали за ръце, са изгладили нещата между нас. Но сега мълчанието се бе завърнало, по-силно от преди. Беше толкова гъсто, че можеше да бъде намазано върху филия и изядено. Има някои мълчания, които дори думите не могат да прогонят. И макар Дена да докосваше ръката ми, тя не я беше хванала. Разликата е огромна.

Тя вдигна очи към небето.

— Времето се променя — отбеляза тя. — Май трябва да се връщаме, преди да е заваляло.

Кимнах и тръгнахме обратно. Докато вървяхме, облаците хвърляха сенките си върху полето зад нас.