Страхът на мъдреца (Част II)

91. Пламък, гръмотевица и пречупено дърво

Хребетът, по който пълзяхме, описваше широк полукръг, като лагерът на бандитите оставаше в центъра на защитения полумесец, образуван от него. Така станът им се намираше на дъното на нещо като голяма плитка купа. От нашата позиция видях, че отворената част граничи с поток, който завива там и след това се отдалечава.

В средата на вдлъбнатината като колона се извисяваше внушителен дъб, който засенчваше мястото с огромните си клони. От двете страни на гигантското дърво горяха два огъня. Те щяха да са големи като клади, ако не беше дъждът. В момента едва хвърляха достатъчно светлина, за да се вижда лагерът.

„Лагер“ не е правилната дума, по-точно ще е да го нарека „стан“. Имаше шест полеви палатки — ниски и със скосени покриви. Най-вероятно бяха предназначени за спане и за съхранение на провизиите. Седмата палатка приличаше по-скоро на малка шатра с квадратна форма и бе достатъчно голяма, за да могат няколко души да стоят изправени в нея.

Шестима мъже се бяха струпали около огньовете, насядали върху импровизирани пейки. Те се бяха настанили близо един до друг, за да се пазят от дъжда. Всички имаха суровите очи и измъчения вид на опитни войници.

Приклекнах под върха на хребета и с изненада установих, че не изпитвам никакъв страх. Обърнах се към Мартен и видях в очите му леко неспокоен блясък.

— Как мислиш, колко са? — попитах го аз.

Очите му просветнаха замислено.

— Поне по двама в палатка. Ако водачът им е в голямата палатка, това прави тринайсет, а ние убихме трима. Значи остават десет. Най-малко десет. — Той нервно облиза устни. — Но е възможно да спят и по четирима в палатка, а в голямата, при водача, могат да спят още петима. Това прави трийсет, без трима.

— Значи в най-добрия случай ни превъзхождат двама срещу един — рекох аз. — Какво ще кажеш за шансовете ни?

Очите му се насочиха към линията на хребета и след това се върнаха към мен.

— С двама срещу един ще се справим. Изненадата е на наша страна, съвсем близо сме. — Той направи пауза и се закашля в ръкава си, след което се изплю. — Но там долу са поне двайсет. Чувствам го.

— Можеш ли да убедиш Дедан?

— Той ще ми повярва — кимна Мартен. — Не е и наполовина толкова голям задник, колкото изглежда през повечето време.

— Добре — отвърнах аз и се замислих за момент.

Нещата се развиваха по-бързо, отколкото можех да си представя. Така че въпреки всичко, което се беше случило, Дедан и Хеспе все още бяха на пет-шест минути зад нас.

— Отиди да им кажеш да се върнат — наредих на Мартен — и ела да ни вземеш с Темпи.

Той сякаш се колебаеше.

— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да тръгнете сега? Не знаем кога сменят часовите си.

— Нали Темпи е с мен. А и ще ти отнеме само няколко минути. Искам да се опитам да ги преброя по-точно.

Мартен бързо се отдалечи и двамата с Темпи се промъкнахме отново до върха на хребета. Малко след това адемецът се премести още по-близо, докато лявата страна на тялото му не се притисна към моята дясна.

Забелязах нещо, което по-рано бях пропуснал — на различни места в стана бяха забити дървени стълбове, високи колкото колове за ограда.

— Стълбове? — попитах Темпи и забих пръст в земята, за да му покажа какво имам предвид.

Той кимна, за да ми покаже, че е разбрал, и сви рамене.

Предположих, че бяха за връзване на конете или за сушене на мокрите дрехи. След това насочих вниманието си към по-неотложни въпроси.

— Какво мислиш, че трябва да направим?

Адемецът мълча дълго.

— Да убием някои. Да си тръгнем. Да изчакаме. Други ще дойдат. Ние… — Той направи характерната пауза, означаваща, че не знае думата, която иска да използва. — Изскочим зад дърветата?

— Да ги изненадаме.

— Да ги изненадаме — кимна той. — Да изчакаме. Да преследваме останалите. Да кажем на маера.

Кимнах. Не беше бързата развръзка, на която се бяхме надявали, но беше единственото разумно решение срещу толкова голям брой хора. Когато Мартен се върнеше, тримата щяхме да предприемем първата бърза атака срещу тях. Предполагах, че като разполагахме с предимството на изненадата, Мартен можеше да уцели трима или четирима, преди да бъдем принудени да побегнем. Вероятно нямаше да успее да убие всички, които уцелеше, но бандитите, ударени от стрела, щяха да са по-малка заплаха за нас през идните дни.

— Има ли някакъв друг начин?

Настъпи дълго мълчание.

— Няма начин, който да е летхани — отвърна Темпи.

След като бях видял достатъчно, аз внимателно се плъзнах на около метър надолу, така че да не се виждам. Потреперих под дъжда, който продължаваше да се сипе. Стори ми се по-студен, отколкото преди няколко минути, и започнах да се безпокоя, че съм прихванал болестта на Мартен. Това беше последното нещо, от което имах нужда точно в момента.

Забелязах, че следотърсачът се приближава и се готвех да му разкажа за нашия план, когато видях стъписаното изражение на лицето му.

— Не мога да ги открия! — уплашено прошепна той. — Върнах се до мястото, където трябваше да са, но не бяха там. Това означава, че или вече са се върнали обратно — което не биха направили, — или са били твърде близо до нас и на лошата светлина са последвали погрешна следа.

Усетих хлад, който нямаше нищо общо с постоянния дъжд.

— Не можеш ли да ги проследиш?

— Ако можех, щях да го направя, но в тъмнината всички отпечатъци изглеждат еднакви. Какво ще правим? — Той сграбчи ръката ми и по погледа му разбрах, че е на ръба да изпадне в паника. — Те няма да внимават. Ще си мислят, че сме разузнали всичко пред тях. Какво да правим?

— Мога да ги открия. — Бръкнах в джоба си и стиснах куклата на Дедан.

Но преди да успея да направя каквото и да било, от източния край на лагера се разнесоха викове. Миг по-късно последва яростен крясък и поредица от ругатни.

— Това Дедан ли е? — попитах аз.

Следотърсачът кимна. От другата страна на хребета се чу звукът на трескаво раздвижване. Тримата се размърдахме толкова бързо, колкото можехме да си позволим, и надникнахме от върха.

От ниските палатки бяха наизлезли още мъже като стършели от кошер. Сега бяха най-малко дузина и аз забелязах поне четирима с изпънати лъкове. Сякаш от нищото се появиха дълги, сковани от дъски прегради, които бяха подпрени на коловете, и така образуваха груби стени, високи повече от метър. За няколко секунди уязвимият, отворен отвсякъде стан се превърна в истинска крепост. Преборих поне шестнайсет човека, но сега цели части от лагера бяха извън полезрението ми. А и светлината беше по-лоша, тъй като импровизираните стени блокираха светлината на огньовете й хвърляха дълги сенки на фона на нощното небе.

Мартен ругаеше непрекъснато, което беше разбираемо, защото сега лъкът му беше почти безполезен. Докато мигна, сложи стрела в лъка и щеше да я изстреля също толкова бързо, ако не бях сложил ръка на рамото му.

— Почакай.

Той се намръщи, но после кимна, защото знаеше, че те можеха да изстрелят дузина стрели срещу всяка негова. Внезапно Темпи също се оказа безполезен. Стрелите им щяха да го направят на решето много преди да се приближи до лагера.

Единственият светъл лъч бе, че вниманието им не бе насочено към нас. То бе насочено на изток, откъдето бе долетял викът на часовия, последван от ругатните на Дедан. Ние тримата можеше и да успеем да се измъкнем, преди да ни открият, но това означаваше да изоставим Дедан и Хеспе.

Това беше моментът, в който един опитен арканист трябва да успее да промени съотношението на силите и дори и да не осигури предимство на своята група, то поне да направи възможно бягството й. Но аз нямах огън, нито връзка. Бях достатъчно умен, за да се справя без едното от тях, но без двете бях почти безпомощен.

Дъждът започна да вали по-проливно. Трещяха гръмотевици. Беше само въпрос на време, преди бандитите да разберат, че нападателите са само двама, и да се втурнат от другата страна на хребета, за да видят сметката на нашите другари. Ако тримата се опитахме да им отвлечем вниманието, щяха да смачкат и нас също толкова бързо.

Чу се тихо свистене и цял рояк стрели се спусна над източния хребет. Мартен спря да псува и затаи дъх, след което ме погледна.

— Какво ще правим? — припряно ме попита той.

Откъм лагера изкрещяха някакъв въпрос и след като не получиха никакъв отговор, нов рояк стрели се понесе над източния хребет в търсене на своята скрита мишена.

— Какво ще правим? — повтори следотърсачът. — Ами ако са ранени?

Ами ако са мъртви? Затворих очи и се плъзнах надолу по хребета, опитвайки се да събера мислите си. Кракът ми закачи нещо меко и плътно — мъртвия часовой. В ума ми се зароди една зловеща идея. Поех си дълбоко дъх и се потопих в „сърцето от камък“. Дълбоко. По-дълбоко, отколкото някога го бях правил. Страхът ме напусна, както и всяко колебание.

Хванах тялото за китката и започнах да го влача към върха на хребета. Мъжът беше едър, но аз не обръщах внимание на това.

— Мартен, може ли да използвам твоя мъртвец? — разсеяно попитах аз.

Изрекох думите с приятен баритон — никога не бях чувал собствения си глас да звучи по-спокойно.

Без да дочакам отговор, погледнах над хребета към лагера и видях как един от мъжете вдига лъка си за нов изстрел. Извадих дългия си тънък нож от хубава рамстонска стомана и съсредоточих съзнанието си върху образа на стрелеца. Стиснах зъби и намушках мъртвия часовой в бъбреците. Ножът проникна в тялото бавно, сякаш го забивах в пръст, а не в плът.

Над шума от гръмотевиците се надигна крясък. Мъжът падна, а лъкът изхвърча от ръцете му. Един бандит спря, за да погледне какво става с другаря му. Съсредоточих се върху него и намушках часовия в другия бъбрек, като този път използвах и двете си ръце. Разнесе се втори вик, по-пронизителен от първия. В едно странно, отдалечено кътче от съзнанието си си помислих, че по-скоро прилича на писък, отколкото на вик.

— Изчакай, недей да стреляш — спокойно предупредих Мартен, без да отмествам поглед от лагера. — Те все още не знаят къде сме.

Издърпах ножа, съсредоточих се отново и хладнокръвно го забих в окото на часовия. Един мъж се изправи зад стената. Измежду вкопчените в лицето му ръце бликаше кръв. Двама от другарите му се изправиха, опитвайки се да го издърпат обратно под дървената ограда. Ножът ми се вдигна и спусна и единият от тях се строполи на земята още преди да успее да вдигне ръце към кървящото си лице.

— Господи! — сподавено смотолеви Мартен. — Мили господи!

Допрях ножа до гърлото на часовия и огледах лагера. Боеспособността им се пропукваше и те започваха да изпадат в паника. Единият от ранените продължаваше да крещи високо и пронизително и гласът му надделяваше над тътена на гръмотевиците.

Видях, че един от стрелците с лък претърсва със суров поглед хребета. Прекарах ножа през гърлото на часовия, но сякаш нищо не се случи. Тогава стрелецът смутено докосна с ръка гърлото си. Ръката му се изцапа с кръв. Очите му се разшириха и той закрещя. Захвърли лъка си и се затича към другия край на ниската стена и след това обратно. Опитваше се да избяга, но не знаеше накъде.

Сетне възвърна хладнокръвието си и започна отчаяно да оглежда хребета около целия лагер. Не даваше никакви признаци, че ще падне. Намръщих се, отново допрях ножа към гърлото на мъртвия часови и натиснах силно. Ръцете ми трепереха, но ножът бавно започна да се движи, сякаш режех леден блок. Пръстите на стрелеца се вкопчиха в гърлото му и между тях бликна кръв. Той се олюля, спъна се и падна в единия огън. Мъжът размаха бясно ръце и разхвърля навсякъде горящи въглени, като така само увеличи всеобщата бъркотия.

Тъкмо се опитвах да реша къде да нанеса следващия си удар, когато в небето проблесна нова светкавица и освети тялото до мен. Дъждът се смесваше с кръвта, която беше навсякъде. Ръцете ми бяха почернели от нея. Тъй като нямах желание да осакатя ръцете му, го обърнах по корем и с мъка свалих ботушите му. След това се съсредоточих отново и прерязах дебелите сухожилия над глезените и зад колената. Това осакати още двама мъже. Но ножът се движеше все по-бавно и от напрягането почувствах болки в ръцете. Трупът беше отлична връзка, но разполагах единствено с енергията на собственото си тяло. При тези условия се чувствах така, сякаш режа дърво, а не плът.

Бяха минали не повече от една-две минути, откакто лагерът беше вдигнат под тревога. Изплюх се и спрях за момент, за да починат треперещите ми ръце и изтощеният ми ум. Погледнах надолу към лагера, към суматохата и паниката, които бях създал.

От голямата палатка под дъба излезе мъж. Той беше облечен различно от останалите. Носеше плетена ризница от лъскав метал, която му стигаше почти до коленете, а върху главата имаше кожен шлем. Отправи се с безстрашна елегантност към възцарилия се хаос и обхвана случващото се само с един поглед. Сетне рязко започна да раздава заповеди, които не можех да чуя заради шума от дъжда и гръмотевиците. Хората му се успокоиха, върнаха се на позициите си и взеха в ръце лъковете и мечовете си.

Докато го наблюдавах как крачи през лагера, внезапно си припомних… нещо. Той стоеше изправен в цял ръст, без да си прави труда да се прикрива зад някоя от стените. Махна на хората си и нещо в жеста му ми се стори ужасно познато…

— Квоте — изсъска Мартен и когато вдигнах поглед, видях, че следотърсачът е опънал тетивата на лъка до ухото си. — Мога да стрелям по шефа им.

— Стреляй.

Лъкът му изсвистя и стрелата се заби в горната част на бедрото на мъжа, пробивайки ризницата, крака му и бронята. С крайчеца на окото си забелязах Мартен да изважда нова стрела и с плавно движение да я слага на тетивата, но преди да успее да я изстреля, видях, че водачът на бандитите се наведе. Не се приведе ниско като от внезапна болка, а просто наклони глава, за да погледне стрелата, пробила крака му.

След като я оглежда внимателно за миг, той я сграбчи в юмрука си и отчупи перото й. Сетне протегна ръка към задната страна на бедрото си и издърпа стрелата от крака си. Замръзнах, когато той погледна право към нас и посочи местоположението ни с ръката, в която държеше счупената стрела. Раздаде кратки команди на хората си, хвърли стрелата в огъня и грациозно се отправи към другия край на лагера.

— Велики Техлу, простри крилете си над мен — прошепна Мартен и ръката му се отдръпна от тетивата на лъка. — Защити ме от демоните и от създанията, които крачат в нощта.

Единствено това, че бях дълбоко в „сърцето от камък“, ми помогна да не реагирам по същия начин. Обърнах се към лагера точно навреме, за да видя как към нас се насочва малка гора от лъкове. Наведох глава, ритнах вцепенения следотърсач и го съборих в момента, в който над главите ни започнаха да свистят стрели. Той се претърколи и стрелите от кочана му се разпръснаха по калния склон.

— Темпи? — повиках аз.

— Тук — обади се той някъде откъм лявата ми страна. — Аеш. Няма стрели.

Още стрели изсвириха над главите ни и няколко от тях се забиха в дърветата. Скоро щяха да налучкат разстоянието и да изстрелват стрелите си под ъгъл, така че да падат върху главите ни. Със спокойствието на балон, който се издига към повърхността на езеро, в ума ми се оформи една мисъл.

— Темпи, донеси ми лъка на този мъж.

— Иа.

Чух Мартен да мърмори нещо тихо, настоятелно и непонятно. В началото помислих, че е бил прострелян, след това осъзнах, че се моли.

— Техлу, запази ме от желязо и от чужд гняв — шепнеше той. — Техлу, запази ме от демоните в нощта.

Темпи пъхна лъка в ръката ми. Поех си дълбоко дъх и разделих съзнанието си на две части, след това на три, а после и на четири. С всяка част от съзнанието си аз държах тетивата. Насилих се да се отпусна и отново разделих съзнанието си — частите станаха пет. Опитах отново и не успях. Бях уморен, мокър и ми беше студено — това беше границата на възможностите ми. Чух отново звънтенето на тетивите и стрелите се посипаха около нас като проливен дъжд. Усетих придърпване във външната страна на ръката си, близо до рамото, когато една от стрелите ме одраска, преди да се забие в пръстта. Почувствах парене, последвано от изгаряща болка.

Стиснах зъби и потиснах болката. Пет трябваше да са достатъчно. Допрях ножа до опакото на ръката си само колкото да пусне малко кръв, след това прошепнах подходящите обвързвания и прокарах острието със сила през тетивата на лъка.

Тя удържа ужасяващо дълго, но накрая се скъса. Лъкът отскочи, раздруса наранената ми ръка и отлетя встрани. От другата страна на хребета се разнесоха викове на болка и ужас, които ми дадоха да разбера, че поне донякъде съм успял. Надявах се, че всички пет тетиви са се скъсали, и сега трябваше да се справим само с един-двама стрелци.

Но веднага щом лъкът изхвръкна от ръцете ми, усетих как в мен се просмуква студенина. Не само в ръцете, но и в цялото тяло — в стомаха, в гърдите и в гърлото. Знаех, че само силата на ръката ми няма да е достатъчна, за да се справи с пет тетиви наведнъж. Затова бях използвал единствения огън, който винаги е на разположение на арканиста — топлината на тялото. Скоро щях да започна да страдам от измръзване от обвързване. Ако не намерех начин да се стопля, щях да изпадна в шок, след това в хипотермия и накрая щях да умра.

Излязох от „сърцето от камък“ и позволих на обърканите части на съзнанието ми отново да се слеят в едно цяло. Чувствах се замаян и мокър и ми беше студено. Довлякох се до върха на хребета. Усещах дъжда върху кожата си студен като суграшица.

Видях само един стрелец. За съжаление бе запазил съобразителността си, защото веднага щом лицето ми надзърна над хребета, той с плавно движение сложи стрела и я изстреля към мен.

Спаси ме внезапен порив на вятъра. Стрелата му предизвика яркожълти искри при удара си в скалата, която стърчеше на метър от главата ми. Върху лицето ми се стичаха дъждовни капки, а небето над главата ми бе прорязано от паяжината на нова светкавица. Изтласках се обратно надолу, за да се скрия, и изпаднал в ярост, започнах да забивам ножа в тялото на часовия отново и отново.

Накрая уцелих някаква тока и острието се счупи. Останал без дъх, захвърлих счупения нож. Постепенно дойдох на себе си и чух гласа на Мартен, който продължаваше да изрича отчаяни молитви. Усещах крайниците си студени, тежки и непохватни, сякаш бяха от олово.

По-лошото бе, че усещах как в мен пълзи безчувствената ленивост на хипотермията. Дадох си сметка, че треперя, и знаех, че това не е добър знак. Бях мокър до кости и наблизо нямаше огън, на който да се стопля.

Небето отново се озари от светкавица. Хрумна ми една идея. Засмях се с ужасяващ смях.

Погледнах над хребета и със задоволство установих, че не се виждат никакви стрелци. Но водачът на бандитите вече крещеше поредните си заповеди и аз ни най-малко не се съмнявах, че скоро ще намерят нови лъкове или пък ще заменят тетивите на старите. По-лошото бе, че можеха просто да изоставят укритието си и да ни смажат само с очевидното си числено превъзходство. Без съмнение поне една дузина мъже все още бяха на крак.

Мартен продължаваше да лежи върху склона и да се моли:

— Техлу, ти, когото пламъците не могат да убият, пази ме от огън.

— Проклет да си! Ставай или всички ще умрем! — извиках му аз и го изритах.

Той спря молитвите си и вдигна поглед. Изкрещях му нещо неразбираемо и се наведох да го вдигна за яката на ризата. Разтърсих го здраво и напъхах в ръцете му лъка, който неизвестно как се бе озовал в мен.

Проблесна нова светкавица и аз видях онова, което виждаше и той. Целите ми ръце бяха покрити с кръвта на часовия. Дъждът се беше стичал по нея на вадички, но не я беше отмил. Тя изглеждаше черна на кратката ослепителна светлина.

Мартен взе сковано лъка си.

— Стреляй по дървото! — изкрещях аз през гръмотевиците.

Той ме погледна така, сякаш мислеше, че съм полудял, и аз извиках отново:

— Стреляй по него!

Нещо в изражението на лицето ми сигурно го бе убедило, но тъй като стрелите му бяха разхвърляни по земята, той отново подхвана своята литания, докато претърсваше калния склон за стрела.

— Техлу, ти, който си държал Енканис на колелото, бди над мен в мрака.

След дълго търсене Мартен откри стрела и с треперещи ръце я сложи непохватно на тетивата, като през цялото време не спираше да се моли. Насочих вниманието си обратно към лагера. Водачът на бандитите отново беше възстановил контрола над хората си. Виждах, че раздава заповеди, но единственото, което чувах, бе треперещият глас на Мартен:

Внезапно водачът застина и вдигна глава. Стоеше напълно неподвижен, сякаш се ослушваше за нещо. Следотърсачът продължи да се моли:

Водачът им погледна бързо наляво и после надясно, сякаш бе чул нещо, което го е обезпокоило. Той отново вдигна глава.

— Той те чува! — изкрещях бясно на Мартен. — Стреляй! Подготвя ги за нещо!

Следотърсачът се прицели в дървото в центъра на лагера. Вятърът го блъскаше, докато той продължаваше да се моли:

Водачът на бандитите завъртя глава, сякаш оглеждаше небето. Нещо в движението му ми се стори ужасно познато, но съзнанието ми се замъгляваше все повече, докато измръзването, причинено от обвързването, ме стягаше все по-силно в хватката си. Водачът се обърна, отправи се към палатката си и се скри вътре.

— Стреляй в дървото! — изкрещях аз.

Мартен пусна стрелата си и аз видях как тя се заби в дънера на масивния дъб, който се извисяваше в средата на лагера на бандитите. Започнах да ровя из калта за някоя от стрелите на следотърсача и се разсмях при мисълта за онова, което щях да се опитам да направя. Можеше и нищо да не се получи. Това можеше и да ме убие. Само подхлъзването беше достатъчно… Но това нямаше значение. Вече бях мъртъв, освен ако не намерех начин да се затопля и да се изсуша. Скоро щях да изпадна в шок. Може би дори вече бях изпаднал.

Ръката ми се сключи около стрелата. Разделих съзнанието си на шест части, изкрещях обвързванията си и забих стрелата дълбоко в подгизналата земя.

— Както е отгоре, така да е и отдолу! — изкрещях аз шега, която само някой от Университета би могъл да разбере.

Мина секунда. Вятърът утихна.

После дойде белотата. Ярката светлина. Шумът. Аз падах.

Не остана нищо.