Страхът на мъдреца (Част II)

119. Ръце

След като Вашет прецени, че езикът ми вече е само умерено смущаващ, тя уреди да разговарям със странна смесица от хора, намиращи се на различни места в Хаерт.

Имаше словоохотлив старец, който предеше копринена нишка и не спираше да бърбори, като разказваше странни, безсмислени, почти безумни истории. Една от тях беше за момче, което си слага обувки на главата, за да спаси котка да не бъде убита. В друга семейство се заклева да изяде планината камък по камък. Така и не успях да открия някакъв смисъл в тези разкази, но ги слушах учтиво и отпивах от сладката бира, която мъжът ми предложи.

Срещнах се с две близначки, които правеха свещи и ми показаха стъпките на причудливи танци. Прекарах един следобед с дървар, който с часове говореше само за цепенето на дърва.

В началото помислих, че това са важни членове на местната общност. Реших, че Вашет ме показва пред тях, за да демонстрира колко цивилизован съм станал.

Едва когато прекарах една сутрин с Два пръста, осъзнах, че тя ме е изпратила при всички тези хора с надеждата да науча нещо.

Два пръста не беше истинското му име. Просто аз така го наричах. Той беше готвач в училището и го виждах по време на всяко хранене. Лявата му ръка беше нормална, но дясната бе жестоко осакатена и имаше само палец и показалец.

Вашет ме изпрати при него сутринта и ние заедно приготвихме обяда и разговаряхме. Името му беше Наден. Той ми каза, че е прекарал десет години сред варварите. И което е по-важното, беше пратил повече от двеста и трийсет сребърни таланта на училището, преди да бъде ранен и да не може да се бие повече. Спомена този факт няколко пъти, от което ми стана ясно, че особено се гордее с него.

Камбаните иззвъняха и в столовата заприиждаха хора. Наден започна да сипва от вареното, което бяхме сготвили — горещо и гъсто, с парчета овнешко и моркови. Аз нарязах резени топъл бял хляб за онези, които искаха. Разменяхме си кимвания и някой и друг жест на учтивост с хората, които се редяха на опашката. Внимавах да ги поглеждам съвсем за кратко в очите и се опитвах да убедя себе си, че това, че твърде малко хора искат хляб днес, е просто съвпадение.

Карсерет показа отношението си, така че всички да го видят. Първо изчака да й дойде редът, после направи ясно забележим жест на погнуса, преди да се отдалечи, като остави дървената си чиния.

По-късно двамата с Наден се погрижихме да измием съдовете.

— Вашет ми каза, че не си напреднал много с овладяването на меча — заяви той без предисловия. — Твърди, че прекалено много се страхуваш за ръцете си и това те прави колеблив. Остър укор.

Замръзнах при този безцеремонен жест, като потиснах внезапния импулс да погледна към осакатената му ръка. Кимнах, тъй като не се чувствах достатъчно уверен, за да потвърдя на глас.

Той извърна поглед от желязното гърне, което търкаше, и протегна ръка пред себе си. Жестът му беше предизвикателен, а лицето му — сурово. Тогава погледнах към ръката му, защото щеше да е грубо да не й обърна внимание. Имаше само палец и показалец. Те му вършеха работа, за да хваща разни неща, но не и за каквито и да е по-фини дейности. Половината от останалата част от ръката му бе безформена, сбръчкана маса, покрита с белези.

Лицето ми остана равнодушно, но го постигнах с усилие. Донякъде това означаваше да се сблъскам с най-големия си страх. Почувствах се неловко, защото моите ръце не са наранени, и с усилие потиснах желанието си да ги стисна в юмрук или да ги скрия зад гърба си.

— Минаха дванайсет години, откакто тази ръка за последно е държала меч — каза Наден. Горд гняв. Съжаление. — Дълго мислих за онази битка, при която се простих с пръстите си. Дори не ги загубих от умел противник. Отряза ги един варварин, нито ръце бяха по-подходящи да държат лопата отколкото меч.

Той сгъна двата си пръста. Донякъде беше късметлия. В Хаерт имаше други адемци, които бяха загубили ръцете си до китката, очите си или крайниците си до лакътя или коляното.

— Мислих дълго. Можех ли да спася ръката си? Разсъждавах за договора си, според който трябваше да защитавам един барон, в чиито земи имаше бунт. Казвах си — ами ако не бях приел този договор? Питах се — ами ако бях загубил лявата си ръка? Нямаше да мога да говоря, но щях да мога да държа меч. — Ръката му се отпусна встрани. — Но да държиш меч не е достатъчно. Истинският наемник се нуждае от двете си ръце. Никога не бих могъл да направя „любовник излиза през прозореца“ или „спящата мечка“ само с една ръка… — Той сви рамене. — Да гледаш към миналото е лукс. Можеш да го правиш цял живот и е напълно безполезно. Облякох червените дрехи с гордост. Донесох на училището над двеста и трийсет таланта. Бях от втория камък и можех да стана от третия навреме. — Отново вдигна осакатената си ръка. — Нямаше да спечеля никое от тези неща, ако бях живял в страх, че ще загубя ръката си. Ако се бях плашил и свивал, никога нямаше да ме приемат в Латантха. Никога нямаше да стигна до втория камък. Щях да съм цял, но щях да съм по-малко от това, което съм сега.

Той се обърна и отново се захвана да търка съдовете. Малко след това и аз се присъединих към него.

— Много ли е зле? — тихо попитах аз, неспособен да се сдържа.

Наден дълго време не ми отговори.

— В началото, след като се случи, реших, че не е толкова зле. Други бяха получавали и по-лоши рани или бяха умирали. Бях по-голям късметлия от тях. — Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Опитах се да мисля, че не е толкова зле, че животът ми продължава. Но не беше така. Животът спря. Бях загубил много. Бях загубил всичко. — Замълча, сетне добави: — Когато сънувам, имам две ръце.

Довършихме заедно миенето на съдовете, споделяйки тишината. Понякога това е единственото, което можеш да споделиш с някого.

Селийн също ми преподаде един урок. А именно — че има противници, които не биха се поколебали да уцелят мъж с юмрук, лакът или ритник право в гениталиите.

Никога не ме удряше толкова силно, че да ме нарани сериозно. Беше тренирала да се бие през целия си млад живот и притежаваше контрола, който Вашет ценеше толкова много. Но това също така означаваше, че знае точно колко силно трябва да ме удари, за да ме зашемети и да ме накара да се олюлея, така че победата да й е в кърпа вързана.

И така, аз седях на тревата, бях мрачен и ми се гадеше. След като ме бе извадила от строя, Селийн ме потупа успокоително по рамото, преди да се отдалечи с весели подскоци. Без съмнение, за да танцува отново между полюшваните от вятъра клони на дървото меч.

— До последно се справяше добре — отбеляза Вашет и седна на земята срещу мен.

Не отвърнах нищо. Като дете, играещо на криеница, искрено се надявах, че ако затворя очи и стоя напълно неподвижен, болката няма да ме открие.

— Хайде сега, видях как те изрита — небрежно подхвърли Вашет. — Не беше чак толкова зле. — Чух я да въздъхва. — Все пак ако искаш някой да ги погледне и да се увери, че са все още непокътнати…

Засмях се леко. Това се оказа грешка. Слабините ми бяха пронизани от невероятна болка, която се простря надолу чак до коляното ми и нагоре до гърдите. Започна да ми се повръща и аз отворих очи, за да възвърна равновесието си.

— Ще порасне и ще спре да го прави — увери ме Вашет.

— Надявам се да е така — процедих през зъби аз. — Това е лош навик.

— Не това имах предвид — рече тя. — Исках да кажа, че ще стане по-висока. Да се надяваме, че ще разпределя вниманието си по равно към различните части на тялото. В момента атакува твърде често слабините. Това я прави предвидима и човек лесно може да се защити. — Погледна ме многозначително. — Поне всеки с поне малко мозък може да го направи.

Отново затворих очи.

— Моля те, Вашет, точно сега не ми е до уроци — примолих й се аз. — Всеки момент може да повърна вчерашната си закуска.

— Звучи ми като идеалния момент за урок — заяви тя и се изправи. — Ставай. Трябва да се научиш как да се биеш, когато си ранен. Това е незаменимо умение, което Селийн ти даде възможност да упражняваш. Трябва да си й благодарен.

Знаех, че е безсмислено да споря, затова се изправих и предпазливо се отправих към меча си за тренировки.

Вашет ме хвана за рамото.

— Не. Само с ръце.

— Трябва ли да го правим, Вашет? — въздъхнах аз.

— Трябва ли да правим какво? — повдигна вежди тя.

— Трябва ли да се съсредоточаваме винаги върху боя с голи ръце? — попитах аз. — Уменията ми с меча изостават все повече.

— Не съм ли аз твоята учителка? — възмути се тя. — Кой си ти да казваш кое е по-добре?

— Не съм ли аз този, който ще трябва да използва придобитите умения по света? — многозначително рекох аз. — А по света бих предпочел да използвам меч, а не юмрук.

— И защо мислиш така? — Вашет сведе ръце с безизразно лице.

— Защото другите хора имат мечове — отвърнах аз. — А ако участвам в бой, бих искал да победя.

— С меч по-лесно ли се печели? — поинтересува се тя.

Външното спокойствие на Вашет трябваше да ме накара да се досетя, че с този разговор стъпвам върху твърде тънък лед, но предизвикващата гадене болка в слабините ми пречеше да мисля. Макар че, честно казано, дори да не бях разсеян, можеше пак да не разбера накъде отиват нещата. Бях започнал да се чувствам спокоен с Вашет — прекалено спокоен, за да бъда достатъчно предпазлив.

— Разбира се — отвърнах аз. — Защо иначе ще носиш меч?

— Това е добър въпрос — отбеляза тя. — Защо хората носят мечове?

— Защо носят каквото и да било? За да го използват.

Тя ме погледна с откровено отвращение.

— Тогава защо да си правим труда да работим върху езика ти? — гневно попита тя, протегна ръка, сграбчи челюстта ми и стисна бузите ми, принуждавайки ме да отворя уста като пациент в Медика, който отказва да изпие лекарството си. — Тогава защо ти е този език, след като мечът е достатъчен? Кажи ми.

Опитах се да се дръпна, но Вашет беше по-силна от мен. Понечих да я избутам, но тя отблъсна размаханите ми ръце така, сякаш бях дете.

Пусна лицето ми, след това ме хвана за китката и я раздруса пред лицето ми.

— Защо изобщо имаш ръце, а не ножове?

Сетне пусна китката ми и ме удари с разтворена длан през лицето.

Ако кажа, че ме зашлеви, ще останете с погрешно впечатление. Това не беше драматичен шамар от онези, които виждате на сцената. Нито пък беше оскърбителният, жилещ шамар, който придворна дама залепва върху гладката кожа на благородник, опитващ се да се държи прекалено интимно с нея. Не беше дори и по-професионалният шамар на сервитьорката, защитаваща се от нежеланото внимание на пияница, който я ухажва твърде нахално.

Не. Това едва ли можеше да се нарече шамар. Шамарът се удря с пръстите или с дланта. Той пари и стряска. Вашет ме удари с отворена длан, в която бе вложена цялата сила на ръката й. Зад ръката пък беше рамото й. А зад него — целият сложен механизъм на завъртащите й се хълбоци, на силните й крака, стъпили здраво на земята, а най-отдолу беше самата земя. Сякаш цялото сътворение ми бе нанесло удар посредством нейната длан и единствената причина да не ме осакати бе, че дори когато беше разярена, Вашет винаги се владееше съвършено.

Тъй като тя контролираше нещата, не разби челюстта ми, нито ме повали в безсъзнание. Но зъбите ми изтракаха и чух звънтене в ушите. За малко да обърна очи, а краката ми се разклатиха и затрепериха. Щях да падна, ако Вашет не ме беше хванала за рамото.

— Да не мислиш, че те уча на тайните на меча, за да можеш да се върнеш и да ги използваш? — попита ме тя.

Смътно осъзнавах, че крещи. За пръв път чувах някой от Адем да повиши глас.

— Това ли си мислиш, че правим тук?

Докато висях замаяно в хватката й, тя ме удари отново. Този път ръката й закачи носа ми. Болката беше поразителна, сякаш някой е вкарал парче лед направо в мозъка ми. Тя ме извади от замайването, така че когато Вашет ме удари за трети път, бях в пълно съзнание.

Задържа ме за момент, докато светът се въртеше около мен, след това ме пусна. Направих една несигурна стъпка и рухнах на земята като марионетка, на която са отрязали конците. Не изпаднах в безсъзнание, но бях напълно зашеметен.

Отне ми дълго време да дойда на себе си. Когато най-сетне успях да седна, усещах тялото си отпуснато и тежко, сякаш някой ме е разглобил и след това ме е сглобил отново по малко по-различен начин.

Докато мозъкът ми заработи дотолкова, че да мога да се огледам, вече бях останал сам.