Страхът на мъдреца (Част II)

137. Въпроси

Макар да изглеждаше, че кметът на Левиншир одобрява начина, по който бях постъпил с членовете на лъжливата трупа, знаех, че нещата не са толкова прости. Според закона на желязото бях виновен за поне три тежки престъпления, всяко от които бе достатъчно, за да ме обесят.

За съжаление всички в Левиншир знаеха името и описанието ми и аз се безпокоях, че историята за онова, което бях сторил, може да ме изпревари по пътя. Ако това станеше, като нищо щях да стигна до някой град, в който местните пристави щяха да изпълнят дълга си и да ме заключат, докато някой пътуващ съдия не дойде, за да отсъди по моето дело.

Затова се отправих към Северин с най-голямата скорост, с която можех. Бяха ми нужни два дни усилено ходене, след което си купих място в една пощенска кола, отиваща на юг. Слуховете пътуват бързо, но човек може да ги изпревари, ако е готов да се придвижва скоростно и да се лиши от малко сън.

След три дни пътуване, което ми раздруса костите, пристигнах в Северин. Пощенската кола влезе в града през източната порта и за пръв път видях бесилката, за която ми беше разказал Бредон. Гледката на избелелите кости в желязната клетка не допринесе много за разсейването на моите тревоги. Маерът беше поставил в нея човек за обикновено разбойничество. Какво ли би сторил с някой, който е избил девет пътуващи музиканти?

Силно се изкушавах да отида направо в „Четирите свещи“, където се надявах да открия Дена въпреки онова, което беше казал Ктаех. Но бях покрит с четиридневна пот и мръсотия. Имах нужда от баня и от хубаво търкане, преди да говоря с когото и да е било.

Веднага щом влязох в имението на маера, изпратих пръстен и бележка на Стейпс, знаейки, че това е най-бързият начин да уредя разговор насаме с Алверон. Върнах се в стаите си с известно закъснение, макар това да означаваше, че трябва да подмина безцеремонно няколко придворни в залите. Тъкмо бях оставил пътната си торба и бях изпратил слугите за гореща вода, когато на вратата се появи Стейпс.

— Млади господарю Квоте! — На лицето му грейна усмивка, той сграбчи ръката ми и я разтърси. — Радвам се да ви видя отново тук. В името на бога и неговата дама! Безпокоях се за вас!

— Хубаво е да съм отново тук, Стейпс. — Ентусиазмът му ме накара да се усмихна. — Много ли изпуснах?

— Много ли? — засмя се той. — Първото е, че пропуснахте сватбата.

— Сватбата? — попитах аз, но още докато го казвах, се сетих за отговора. — Сватбата на маера?

Стейпс кимна развълнувано.

— О, беше нещо грандиозно. Жалко, че ви се наложи да отсъствате по това време, като се има предвид… — Той ме погледна многозначително, но не каза нищо друго.

Стейпс беше неизменно много дискретен.

— Май не са си губили времето, нали?

— Минаха два месеца от годежа — рече Стейпс с нотка на упрек. — Напълно в рамките на благоприличието. — Видях, че се поотпусна и ми смигна. — Което не означава, че и двамата не бяха малко нетърпеливи.

Изкикотих се и в този миг момчетата за поръчки се появиха с ведра, от които се вдигаше пара. Плисъкът на водата, когато започнаха да пълнят ваната, беше като сладка музика за ушите ми.

Прислужникът ги изчака да си тръгнат, след което се наведе по-близо до мен и каза с по-тих глас:

— Ще сте доволен да научите, че другият ни нерешен въпрос беше разрешен по подходящ начин.

Погледнах го неразбиращо, мъчейки се да си припомня какво може да има предвид той. Толкова много неща се бяха случили, откакто заминах…

Стейпс видя изражението на лицето ми.

— Каудикус — добави той и когато произнесе името, устата му се изкриви, сякаш беше хапнал нещо горчиво. — Дагон го доведе два дни след като заминахте. Беше си намерил скривалище само на петнайсетина километра от града.

— Толкова близо? — изненадах се аз.

Стейпс кимна мрачно.

— Беше се скрил в една ферма като язовец в дупката си. Уби четирима души от личната гвардия на маера и коства на Дагон едно око. Накрая го хванаха едва след като подпалиха къщата.

— И после какво се случи? — попитах аз. — Едва ли е имало съдебен процес.

— Въпросът беше решен — повтори Стейпс — по подходящ начин.

Той изрече последните думи с мрачна окончателност. Обикновено добродушните му очи бяха присвити и в тях проблясваше омраза. В този миг кръглоликият дребен мъж никак не приличаше на бакалин.

Спомних си как Алверон спокойно беше наредил да му отрежат палците. Като се имаше предвид какво бях чувал за внезапния и силен гняв на маера, се съмнявах, че някой някога ще види отново Каудикус.

— Маерът успя ли да разбере защо? — макар да говорех тихо, оставих останалото недоизказано, защото знаех, че прислужникът няма да одобри, ако открито спомена за отравянето.

— Не е моя работа — предпазливо отвърна Стейпс.

Тонът му беше леко обиден, сякаш искаше да каже, че добре знам, че не трябва да го питам такива неща.

Оставих тази тема, защото бях наясно, че няма да успея да измъкна нищо повече от него.

— Ще ми направиш услуга, ако занесеш нещо на Алверон от мое име — казах аз и отидох до мястото, където бях оставил износената си пътна торба.

Порових в нея, докато открих на дъното сандъчето на маера.

Подадох го на Стейпс.

— Не съм сигурен какво има в него — рекох аз, — но гербът на маера е на капака. Освен това е тежко. Надявам се, че може да са част от данъците, които са били откраднати — усмихнах се аз. — Кажи му, че това е сватбен подарък.

Стейпс взе кутията и се усмихна.

— Сигурен съм, че ще се зарадва.

Появиха се още трима слуги, но само двама от тях минаха покрай нас с ведра с гореща вода. Третият отиде при Стейпс и му подаде бележка. От другата стая отново се разнесе плисък на вода и трите момчета си тръгнаха, като крадешком ми хвърлиха по някой поглед.

Стейпс прочете бележката и вдигна поглед към мен.

— Маерът се надява, че ще ти бъде удобно да се срещнеш с него в градината при петата камбана — съобщи ми той.

Градината означаваше учтив разговор. Ако Алверон искаше ди водим сериозен разговор, щеше да ме повика в покоите си или пък да ме посети през тайния тунел, който свързваше стаите му с моите.

Погледнах часовника на стената. Не беше симпатичен часовник от вида, с който бях свикнал в Университета. Това беше хармоничен часовник с люлеещо се махало и всички останали неща. Красива машинария, но не особено точна. Стрелките му показваха, че ми остава четвърт час.

— Да не би този часовник да избързва, Стейпс? — с надежда попитах аз.

Петнайсет минути едва стигаха да сваля пътните си дрехи и да се докарам в някоя достатъчно прилична дворцова премяна. Но като се имаха предвид слоевете мръсотия и кисела пот, които ме покриваха, това щеше да е също толкова безсмислено, колкото да вържеш копринена панделка около кравешко лайно, от което се вдига пара.

Стейпс погледна над рамото ми и след това провери малкия часовник, който държеше в джоба си.

— Всъщност май изостава с пет минути.

Разтрих лицето си и обмислих с какви възможности разполагам. Не изглеждах просто поомачкан от еднодневно пътуване. Бях мръсен. Бях вървял дълго под лятното слънце, след това бях прекарал дни наред затворен в задушната и гореща пощенска кола. Макар маерът да не беше човек, който съди за нещата изцяло по външния им вид, той все пак ценеше благоприличието. Нямаше да му направя добро впечатление, ако се появях мръсен и вонящ.

Неканен, в съзнанието ми се появи споменът за желязната бесилка и аз реших, че не мога да рискувам да направя лошо впечатление. Не и с новините, които носех.

— Стейпс, няма да бъда готов поне още час. Мога да се срещна с него при шестата камбана, ако желае.

Изражението на мъжа стана сковано и оскърбено. Посланието му беше ясно — не можеш просто да поискаш да се срещнеш по различно време с маер Алверон. Той те вика и ти отиваш. Такъв беше редът на нещата.

— Стейпс — казах аз с възможно най-мек тон, — погледни ме. Помириши ме. Изминал съм петстотин километра през последния цикъл от дни. Не мога да отида да се разхождам в градината, покрит с прах от пътя и вонящ като варварин.

Стейпс сви неодобрително уста.

— Ще му кажа, че си зает с нещо.

Пристигнаха още ведра, от които се вдигаше пара.

— Кажи му истината, Стейпс — посъветвах го аз и започнах да разкопчавам ризата си. — Сигурен съм, че ще разбере.

След като се изтърках, сресах и облякох подходящо, изпратих на маера златния си пръстен и една бележка, на която пишеше — „Разговор насаме, възможно най-рано, в удобно за вас време“.

След един час пристигна куриер с картичка от маера, която гласеше: „Чакай да те повикам.“

Чаках. Изпратих едно момче за поръчки да ми донесе вечеря, след това чаках през останалата част от вечерта. Следващият ден мина, без да получа никакви нови съобщения. И тъй като не знаех кога ще ме повика Алверон, на практика бях принуден да не мърдам от стаята си в очакване на неговия пръстен.

Беше добре, че можех да наваксам загубения сън и да се изкъпя още веднъж, но се безпокоях, че новините от Левиншир ще ме настигнат. А и фактът, че не можех да сляза до Долен Северин, за да потърся Дена, също беше ужасно дразнещ.

Това беше своеобразно мълчаливо порицание, което често се среща в дворовете. Посланието на маера беше ясно: „Когато те повикам, идваш. При моите условия или при никакви условия.“

Беше детинско по начина, по който могат да се държат само благородниците. Затова изпратих сребърния си пръстен на Бредон. Той дойде навреме, за да сподели вечерята ми, и ми помогна да наваксам с клюките за целия сезон, които бях пропуснал. Дворцовите клюки могат да бъдат неимоверно скучни, но Бредон ми разказа само най-интересното.

Повечето неща бяха свързани с шеметното ухажване на наследницата на Лаклес от маера и последвалата сватба. Очевидно те били влюбени един в друг. Мнозина подозирали, че вече е заченато дете. Кралският двор в Ренере също бил доста зает. Принцът регент Алаитис бил убит по време на дуел и с това предизвикал хаос в по-голямата част от южния фарел, тъй като разни благородници правели всичко възможно да извлекат изгода от смъртта на толкова високопоставен член на двора.

Носели се и слухове. Хората на Алверон се били погрижили за някакви бандити в отдалечена част на Елд. Изглежда, разбойниците устройвали засади на бирниците. На север имало недоволство, тъй като хората трябвало да изтърпят второ посещение на бирниците на маера. Но поне пътищата отново били безопасни и виновниците били мъртви.

Бредон също ми спомена за интересна мълва за млад мъж, който посетил Фелуриан и се върнал почти невредим, макар малко да бил заприличал на самите фае. Това не беше дворцова клюка, а по-скоро нещо, което можеш да чуеш в някоя кръчма. Долнопробна мълва, на която никой благородник не би благоволил да обърне внимание. Тъмните му бухалски очи проблеснаха весело, докато ми го разказваше.

Съгласих се, че тези истории са наистина доста простовати и доста под нивото на такива изтънчени хора като нас. Наметалото ми ли? Доста е хубаво, нали? Не мога да си спомня точно къде бях поръчал да ми го ушият. На някое екзотично място.

Между другото, онзи ден бях чул една доста интересна песен за Фелуриан. Би ли искал да я чуе?

Разбира се, поиграхме и так. Въпреки че дълго време не бях играл, Бредон каза, че уменията ми са се подобрили. Изглежда, започвах да се уча как да играя красиво.

Не е необходимо да казвам, че следващия път, когато Алверон изпрати да ме повикат, отидох. Изкушавах се да закъснея с няколко минути, но се въздържах, защото знаех, че от това няма да последва нищо добро.

Маерът се разхождаше сам, когато го срещнах в градината. Стоеше изправен и с вдигнати рамене и никой никога не би предположил, че му се е налагало да се обляга на ръката ми или да използва бастун.

— Квоте — топло ми се усмихна той, — радвам се, че намери време да ме посетиш.

— За мен винаги е удоволствие, ваша милост.

— Да се разходим ли? — попита той. — По това време на деня гледката от южния мост е приятна.

Закрачих заедно с него по пътеката, която се виеше между грижливо подрязаните живи плетове.

— Забелязах, че си въоръжен — отбеляза той с очевидно неодобрение в гласа.

Ръката ми несъзнателно докосна Цезура. Сега беше вързан на бедрото ми вместо през рамото.

— Има ли нещо лошо в това, ваша милост? Мислех, че всички мъже във Винтас имат право да носят оръжие.

— Едва ли е уместно — рече той, като наблегна на последната дума.

— Разбрах, че в кралския двор в Ренере няма благородник, който би се осмелил да се покаже без меча си.

— Добре казано, но ти не си благородник — хладно посочи Алверон — и не е лошо да не го забравяш.

Не отговорих нищо.

— Освен това този обичай е варварски и рано или късно ще създаде неприятности на краля. Независимо от това какъв е обичаят в Ренере, в моя град, в моя дом и в моята градина няма да идваш при мен въоръжен. — Той се обърна и ме погледна строго.

— Извинявам се, ако съм ви засегнал, ваша милост — спрях и направих по-дълбок поклон от онзи, който бях направил преди малко.

Демонстрацията на моята покорност, изглежда, го успокои. Той се усмихна и сложи ръка на рамото ми.

— Няма нужда от всичко това. Ела да погледнем огъня на скръбта. Листата му скоро ще се завъртят.

Повървяхме близо час, като разговаряхме приятелски за дреболии. Бях неизменно учтив и настроението на Алверон продължи да се подобрява. Ако задоволяването на егото му можеше да ми помогне да запазя неговото благоволение, това беше малка цена, за да си осигуря покровителството му.

— Трябва да кажа, че бракът ви се отразява добре.

— Благодаря ти — любезно кимна той. — Открих, че семейният живот ми харесва.

— Предполагам, че здравето ви продължава да се подобрява? — попитах аз, доближавайки се до границите на онова, за което можехме да разговаряме публично.

— Все повече и повече — отвърна той. — Без съмнение това е още една от ползите от семейния живот.

Той ми хвърли поглед, който ми подсказа, че не би одобрил по-нататъшни въпроси по тази тема, поне не и на място като това.

Продължихме да се разхождаме, като кимахме на благородниците, които срещахме. Маерът бъбреше за незначителни неща, за слуховете в двора. Аз играех неговата игра и подавах своите реплики в събеседването. Но истината беше, че исках това да свърши, за да можем да проведем сериозен разговор насаме.

Но също така знаех, че Алверон не обича да бъде пришпорван по време на разговор. Събеседванията ни следваха нещо като ритуал. Ако нарушах това, нямаше да постигна нищо друго, освен да го подразня. Така че изчаквах подходящия момент, миришех цветята и се преструвах на заинтригуван от дворцовите клюки.

След четвърт час в разговора настъпи характерната пауза. След това предстоеше да започнем спор. После можехме да отидем на някое място, което е достатъчно усамотено, за да можем да разговаряме по важни въпроси.

— Винаги съм смятал — най-сетне започна Алверон, насочвайки се към темата на днешния ни разговор, — че всеки има свой въпрос, който е в центъра на същността му, на онова, което е той.

— Какво имате предвид, ваша милост?

— Вярвам, че всеки има някакъв въпрос, който го движи напред. Въпрос, който го държи буден нощем. Въпрос, който го измъчва, както мисълта за кокала тормози кучето. Ако разбереш въпроса на даден човек, това те приближава до възможността да разбереш него самия. — Той ми хвърли кос поглед с някакво подобие на усмивка. — Или поне аз винаги съм смятал, че е така.

Обмислих за момент думите му.

— Ще трябва да се съглася с вас, ваша милост.

Алверон повдигна вежди.

— Съгласяваш се толкова лесно? — В гласа му прозвуча леко разочарование. — Очаквах известна съпротива от твоя страна.

Поклатих глава доволен, че ми се открива удобна възможност да повдигна въпроса, който ме вълнуваше.

— От години ме тревожи един въпрос и предполагам, че ще продължи да ме тревожи още години напред. Така че за мен онова, което казвате, има дълбок смисъл.

— Наистина ли? — попита той с жаден интерес. — Какъв е той?

Обмислих дали да не му кажа истината за моето търсене на чандрианите и за смъртта на трупата ми. Тази тайна продължаваше да се таи в сърцето ми, тежка като голям гладък камък. Беше нещо твърде лично, за да го кажа на толкова интелигентен човек като маера. И което беше по-важно, това щеше да разкрие моята връзка с Едема Рух, нещо, което не бях направил публично достояние в двора му. Алверон знаеше, че не съм благородник, но нямаше представа, че произходът ми е чак толкова нисък.

— Това трябва да е много важен въпрос за теб, щом ти трябва толкова дълго време, за да го обмислиш — пошегува се маерът, докато се колебаех. — Хайде, настоявам. Всъщност ще ти предложа сделка — въпрос срещу въпрос. Може би ще си помогнем взаимно да намерим своите отговори.

Едва ли можех да се надявам на по-голямо насърчаване от това. Замислих се за момент, за да подбера внимателно думите си.

— Къде са амирите?

— Амирите с окървавени ръце — замислено каза сякаш на себе си Алверон и след това ми хвърли кос поглед. — Предполагам, че не питаш къде са телата им?

— Не, ваша милост — мрачно отвърнах аз.

— Интересно — отбеляза той и лицето му стана замислено.

Поех си облекчено дъх, почти бях очаквал да ми даде някой лекомислен отговор и да ми каже, че амирите са мъртви от векове. Вместо това той рече:

— Изучавах сериозно амирите, когато бях млад, знаеш ли това?

— Наистина ли, ваша милост? — попитах аз, изненадан от големия си късмет.

Той ме погледна и на устните му заигра лека усмивка.

— Не е толкова учудващо. Когато бях момче, исках да съм един от амирите. — Той изглеждаше леко смутен. — Не всички истории за тях са зловещи. Те са извършили значими неща. Направили са трудни избори, които никой друг не е искал да направи. Тези неща плашат хората, но вярвам, че те са били велика сила, бореща се на страната на доброто.

— И аз винаги съм смятал така — признах аз. — Питам просто от любопитство — коя е вашата любима история?

— Атрейон — малко тъжно отговори маерът. — Не съм се сещал за това от години. Вероятно бих могъл да изрецитирам по памет „Осемте клетви на Атрейон“. — Той поклати глава и ме погледна. — А ти?

— Атрейон е малко кървав за мен — признах аз.

Алверон изглеждаше развеселен.

— Не са ги наричали „амирите с окървавените ръце“ без причина — отбеляза той. — Татуировките на сиридите едва ли са били просто за украса.

— Така е — съгласих се аз. — И все пак предпочитам сър Савиен.

— Разбира се — кимна той, — ти си романтик.

Повървяхме мълчаливо известно време, завихме зад ъгъла и минахме покрай един фонтан.

— Бях очарован от тях като дете — най-сетне рече Алверон, сякаш признаваше нещо, от което малко се срамува, — мъже и жени със силата на църквата зад гърба им. И това е било във времето, когато цялото могъщество на Атур е стояло зад църквата — усмихна се той. — Смели, свирепи и отговарящи за постъпките си единствено пред себе си и пред бог.

— И пред останалите амири — добавих аз.

— И в крайна сметка пред понтифекса — довърши той. — Предполагам, че си чел прокламацията срещу тях?

— Да.

Стигнахме до един малък сводест мост от дърво и камък, после спряхме на върха на арката му, погледнахме към водата отдолу и наблюдавахме лебедите, които бавно се движеха по течението.

— Знаеш ли какво открих, когато бях млад? — попита маерът.

Поклатих глава.

— Когато станах твърде голям за детските истории за амирите, започнах да се чудя за по-конкретни неща. Колко са били те? Колко са били дребните благородници? Колко коня са могли да разположат на бойното поле за военните действия? — Той се обърна леко към мен, за да види реакцията ми. — По онова време бях във Фелтон. Там има стар атурански мендари, в който се пазят църковните архиви за целия северен фарел. Преглеждах книгите им в продължение на два дни. Знаеш ли какво открих?

— Нищо — отвърнах аз. — Не сте открили нищо.

Алверон се обърна и ме погледна. На лицето му беше изписана внимателно премерена изненада.

— Същото стана и при мен в Университета — обясних аз. — Сякаш някой е отстранил информацията за амирите от тамошния Архив. Не всичко, разбира се, но имаше само откъслечни подробности, вдъхващи доверие.

В интелигентните сиви очи на маера видях, че си припомня заключенията, до които самият той е стигнал.

— И кой би сторил нещо такова? — попита ме той.

— Кой би имал по-добра причина от самите амири? — попитах аз на свой ред. — Което означава, че те все още са някъде наоколо.

— Оттук и твоят въпрос. — Алверон отново започна да се разхожда, но по-бавно отпреди. — Къде са амирите?

Тръгнахме си от моста и започнахме да вървим по пътеката около езерцето. Лицето на маера беше сериозно и замислено.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че и на мен ми мина същата мисъл, след като претърсих онова мендари? — попита ме той. — Казах си, че амирите може би са искали да избягнат съда. Че са минали в нелегалност. Помислих си, че дори е възможно след цялото това време на света все още да има амири, които тайно работят за общото благо.

Усетих как в гърдите ми се надигна вълнение.

— Какво открихте? — нетърпеливо попитах аз.

— Да открия? — Алверон изглеждаше изненадан. — Нищо. В онази година баща ми умря и аз станах маер. Реших, че това са детски фантазии, и спрях да мисля за тях. — Той погледна към водата и към лебедите, които леко се носеха по нея. — Но ако и ти си открил точно същото нещо на другия край на света… — Той не довърши.

— И аз стигнах до същото заключение, ваша милост.

Алверон бавно кимна.

— Обезпокоително е, че може да съществува толкова важна тайна. — Той огледа градината и насочи поглед към стените на имението си. — А аз не харесвам това да се случва в моите собствени земи. — Обърна се отново към мен, очите му бяха пронизващи и ясни. — Как предлагаш да ги търсим?

— Както посочи ваша милост — печално се усмихнах аз, — независимо колко добре мога да се изразявам и колко съм образован, аз никога няма да съм благородник. Липсват ми връзките и ресурсите да организирам толкова задълбочено търсене, колкото би ми се искало. Но с вашето име, което да ми отваря вратите, бих могъл да претърся много частни библиотеки. Бих могъл да получа достъп до архиви и записки, които са твърде лични или скрити, за да бъдат подправени…

— Мисля, че те разбирам. — Маерът кимна и продължи да ме гледа в очите. — Аз от своя страна бих дал много, за да науча истината по този въпрос.

Той извърна поглед при звука на разнеслия се наблизо смях, примесен със стъпките на група приближаващи се благородници.

— Ти ми даде повод за сериозни размисли — каза той по-тихо. — Ще обсъдим това допълнително, когато сме сами.

— Кога ще е удобно за вас да се срещнем, ваша милост?

Алверон ме изгледа дълго и замислено.

— Ела тази вечер в покоите ми. И тъй като не мога да ти дам отговор, нека в замяна ти предложа един свой въпрос.

— За мен въпросите са почти толкова ценни, колкото отговорите, ваша милост.