Страхът на мъдреца (Част II)

124. Тайни и загадки

— Ти — каза Вашет, докато вървяхме по хълмовете — си един надут и театралничещ кучи син, знаеш ли това?

Леко наклоних глава към нея и направих грациозен жест за подчинено съгласие.

— Спри да се дуеш, мелодраматично магаре такова. — Тя ме шляпна по главата. — Можеш да заблудиш тях, но не и мен. — Притисна ръка до гърдите си, все едно клюкарстваше. — „Чухте ли какво донесъл Квоте от дървото меч? Нещата, които един варварин не би могъл да разбере — тишина и спокойствие. Сърцето на Адемре. Какво предложил на Шехин? Готовност да пролее кръвта си за училището.“ — Тя ме погледна с нещо средно между отвращение и веселост. — Да ти призная честно, сякаш направо си излязъл от книга с приказки.

Направих жест: любезно, ласкаво, слабо казано, нежно съгласие.

Вашет се протегна и силно ме перна по ухото с пръст.

— Ох! — избухнах в смях аз. — Добре. Но не смей да ме обвиняваш в мелодраматизъм. Вие, хора, никога не спирате с драматичните жестове — мълчанието, кървавочервените дрехи, скрития език, тайните и загадките. Сякаш всички сте актьори от някаква гигантска пантомима. — Срещнах погледа й. — И казвам това с ясното съзнание за всички възможни скрити значения на тази дума.

— Е, ти впечатли Шехин — призна тя. — Това е най-важното. И го направи по такъв начин, че ръководителите на другите училища няма да могат да мърморят много-много. Което пък е другото най-важно нещо.

Достигнахме до мястото, за което бяхме тръгнали — ниска сграда с три стаи близо до малка, скована от дъски кошара за кози.

— Тук живее този, който ще се погрижи за ръката ти — каза тя.

— А защо да не го направят в аптеката? — учудих се аз.

— Аптекарката е близка приятелка с майката на Карсерет — обясни Вашет — и аз няма да й позволя да се грижи за ръцете ти дори и за цял товар злато. — Тя кимна към близката къща. — Даелн, от друга страна, е човекът, при когото идвам, ако съм ранена. — Почука на вратата. — Може вече да си член на училището, но не забравяй, че аз все още съм твоята учителка. Винаги знам кое е най-добро за теб.

По-късно, когато ръката ми беше здраво превързана, двамата с Вашет седяхме заедно с Шехин. Бяхме в стая, която никога преди не бях виждал — по-малка от помещенията, в които бяхме обсъждали летхани. В нея имаше малко, разхвърляно бюро, цветя във ваза и няколко удобни тапицирани стола. На едната стена висеше картина с три птици, които летяха на фона на небе със залязващо слънце. Тя не беше рисувана, а се състоеше от хиляди ярки, цветни емайлирани плочки. Заподозрях, че сме в някакво подобие на кабинет на Шехин.

— Как е ръката ти? — попита тя.

— Добре — отвърнах аз. — Порязването не е дълбоко. Даелн направи най-малкия шев, който някога съм виждал. Той е забележително добър.

Тя кимна. Одобрение.

Вдигнах лявата си ръка, превързана с чисто бяло платно.

— Най-трудно ще ми бъде да не използвам тази ръка четири дни. Вече имам чувството, че сякаш ми е порязан езикът, а не ръката.

При тези думи Шехин изненадващо се усмихна леко. Приятелското изражение на лицето й беше голям комплимент за мен.

— Днес се справи много добре. Всички говорят за това.

— Мислех, че няколкото човека, които ме наблюдаваха, имат и по-добри теми за разговор — скромно отвърнах аз.

— Развеселено недоверие. Това може и да е истина, но без съмнение и онези, които тайно са те наблюдавали, са описали какво са видели. Ако не греша, само Селийн вече е разказала поне на стотина души. До утре вече всички ще очакват, че там, където стъпиш, земята ще се разтресе, сякаш самият Аете се е върнал да ни навести.

Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Нещо, което рядко ми се случваше. Но както вече казах — продължавах да се уча.

— Има нещо, за което изчаквах да говоря с теб — подхвана Шехин. Предпазливо любопитство. — След като Темпи те доведе тук, той ми разказа подробно за времето, което сте прекарали заедно — продължи тя, — и за вашето търсене на бандитите.

Кимнах.

— Вярно ли е, че си използвал кръвна магия, за да убиеш няколко души, и след това си призовал светкавица, за да унищожиш останалите?

При тези думи Вашет вдигна очи и погледът й започна да се мести между мен и Шехин. Толкова бях свикнал да разговарям на атурански с нея, че сега ми беше странно да виждам безизразното адемско спокойствие върху лицето й. Въпреки това разбрах, че е изненадана. Не беше знаела за това.

Замислих се дали да не опитам да предложа някакво обяснение за действията си, но после се отказах.

— Да.

— Тогава ти си могъщ.

Никога преди не бях мислил за това.

— Имам известна сила. Други са по-могъщи от мен.

— Затова ли се стремиш към кетан? За да спечелиш могъщество?

— Не. Стремя се към него от любопитство. Стремя се, за да опозная нещата.

— Познанието е вид сила — изтъкна Шехин, после сякаш смени темата. — Темпи ми каза, че сред бандитите е имало ринта, който е бил техният водач.

— Ринта? — почтително попитах аз.

— Лошо нещо. Човек, който е повече от човек и все пак е по-малко от човек.

— Демон? — попитах аз, използвайки атуранската дума, без да се замислям.

— Не демон — отвърна Шехин, като с лекота премина на атурански. — Демони не съществуват. Вашите свещеници ви разказват истории за демони, за да ви плашат. — Тя за кратко ме погледна в очите и направи грациозен жест за извинителна честност и сериозно значение. — Но в света има и лоши неща. Стари създания във формата на хора. И някои от тях са по-лоши от останалите. Те се движат свободно и вършат ужасни неща.

Почувствах как в мен се надига надежда.

— Чувал съм да ги наричат и „чандриани“ — казах аз.

Шехин кимна.

— И аз съм чувала да ги наричат така. Но ринта е по-подходяща дума. — Тя ме изгледа продължително и отново премина на адемски. — Като се има предвид какво ми разказа Темпи за твоята реакция, мисля, че си го срещал и преди.

— Да.

— Ще го срещнеш ли отново?

— Да.

Сигурността в гласа ми изненада и мен самия.

— С някаква определена цел?

— Да.

— Каква е тя?

— Да го убия.

— Тези неща не могат да бъдат убити лесно.

Кимнах.

— Ще използваш ли онова, на което те е научил Темпи, за да постигнеш своята цел?

— Ще използвам всичко, за да я постигна. — Несъзнателно започнах да правя жеста за безусловно, но превързаната ми ръка ми попречи.

Погледнах я намръщено.

— Това е добре — каза Шехин. — Твоят кетан няма да е достатъчен. Той не е достатъчен за човек на твоята възраст. Добър е за варварин. Добър е за някой с толкова малко обучение като теб, но въпреки това като цяло не е достатъчен.

Положих усилие гласът ми да не прозвучи нетърпеливо. Искаше ми се да можех да използвам ръката си, за да й покажа колко важен е този въпрос за мен.

— Шехин, имам голямо желание да науча повече за тези ринта.

Тя мълча дълго.

— Ще обмисля това — каза накрая и направи жест, който ми се стори, че е потреперване. — Не е лесно да се говори за такива неща.

Запазих безизразно изражение на лицето си и принудих някак ръката си да произнесе дълбоко почтително желание.

— Благодаря ти, че си склонна да обмислиш това, Шехин. Всичко, което ми кажеш за тях, за мен ще е по-ценно от злато.

Вашет направи жест за категорично неудобство, след това учтиво желание, различие. Преди два цикъла нямаше да мога да я разбера, но сега осъзнах, че тя искаше да насочи разговора към друга тема.

Затова си прехапах езика и я оставих да го направи. Дотогава знаех достатъчно за адемците, за да осъзная, че ако исках да науча повече, най-лошото нещо, което мога да сторя, е да продължа да настоявам. Във Федерацията можех да упорствам и да изкопча информация от човека, с когото говоря. Тук това нямаше да свърши работа. Спокойствието и тишината бяха единствените неща, които можеха да ми помогнат. Трябваше да бъда търпелив и да оставя Шехин да се върне към тази тема, когато самата тя пожелае.

— Исках да кажа — продължи Шехин с неохотно признание, — че твоят кетан не е добър. Но ако се упражняваш както трябва в продължение на една година, ще станеш равен на Темпи.

— Ласкаеш ме.

— Не го правя. Казвам ти какви са твоите слабости. Учиш бързо. Това води до прибързани действия, а прибързаността не е част от летхани. Не само Вашет мисли, че има нещо тревожно в твоята душа.

Тя ме изгледа продължително. Гледа ме втренчено повече от минута. След това изразително сви рамене и насочи очи към Вашет с някакво подобие на усмивка.

— И все пак, насмешлива замисленост, ако изобщо съм срещала някого без следа от сянка в сърцето, то това сигурно е било дете, което е било твърде малко, за да може да говори. — Тя стана от стола и приглади ризата си с ръце. — Хайде. Да вървим да ти измислим име.

Шехин ни поведе нагоре по склона на стръмен скалист хълм.

Никой от нас не беше проговорил, откакто напуснахме училището. Не знаех какво предстои да се случи, но не ми се стори редно да питам. Щеше да изглежда непочтително — все едно младоженецът да изтърси насред собствената си сватба: „А сега какво следва?“

Отидохме на покрита с трева издатина с едно наклонено дърво, което се беше вкопчило здраво в оголена скала. До дървото имаше дебела дървена врата, водеща към една от скритите адемски къщи.

Шехин почука и сама отвори вратата. Вътрешността изобщо не приличаше на пещера. Каменните стени бяха измазани, а подът беше от полирано дърво. Освен това беше доста по-просторно, отколкото очаквах, с висок таван и шест врати, които водеха по-навътре в скалата.

Край ниска маса седеше жена и преписваше нещо от една книга в друга. Косата й беше бяла, лицето — сбръчкано като стара ябълка. Дойде ми наум, че за цялото време, прекарано в Хаерт, това беше първият човек, когото виждах да чете или да пише.

Старицата кимна за поздрав към Шехин, след което се обърна към Вашет и ъгълчетата на очите й се набръчкаха. Радост.

— Вашет — каза тя, — не знаех, че си се върнала.

— Дошли сме за име, Магуин — рече Шехин. Учтива, официална молба.

— Име? — озадачено попита Магуин.

Погледът й се премести от Шехин към Вашет. След това очите й се насочиха към мястото зад тях, където стоях аз — към червената ми коса и превързаната ми ръка.

— А — промълви тя и внезапно стана мрачна.

Магуин затвори книгите и се изправи на крака. Гърбът й беше превит и тя вървеше с малки стъпки, като тътреше крака. Махна ми да се приближа и след това бавно ме обиколи, като внимателно ме огледа от горе до долу. Избягваше да поглежда към лицето ми, но хвана ръката ми, която не беше превързана, и я обърна, за да огледа дланта и върховете на пръстите ми.

— Искам да те чуя да казваш нещо — каза тя, като продължаваше да гледа внимателно ръката ми.

— Както желаеш, почитаема създателко на имена — отвърнах аз.

Магуин вдигна поглед към Шехин.

— Той да не ми се подиграва?

— Не мисля.

Магуин ме обиколи още веднъж и прокара ръце по раменете, ръцете, гърба и врата ми. Опипа косата ми, след това спря пред мен и ме погледна право в очите.

Очите й бяха като тези на Елодин. Не че приличаха на тях. Очите на Елодин бяха зелени, пронизващи и подигравателни. Тези на Магуин бяха в познатия адемски сив цвят, малко воднисти и зачервени по краищата. Не — приликата беше в начина, но който ме гледаше. Елодин беше единственият друг познат ми човек, който можеше да те погледне така, все едно си просто никаква книга, която той разсеяно прелиства.

Когато Магуин срещна погледа ми за пръв път, се почувствах така, сякаш някой ми е изкарал въздуха. За част от секундата си помислих, че тя може да се стресне от онова, което вижда, но вероятно просто бях неспокоен. Напоследък твърде често се бях оказвал близо до сериозни неприятности и въпреки че скорошното ми изпитание беше минало толкова добре, все още бях в тревожно очакване нещо да се случи.

— Маедре — рече тя, все така вперила очи в моите.

Сведе поглед и се върна обратно при книгата си.

— Маедре? — попита Вашет с нотка на страх в гласа.

Може би щеше да каже още нещо, но Шехин здравата я шляпна по главата.

Движението беше същото, което използваше и Вашет, за да ме наказва стотици пъти през изминалия месец. Не се сдържах и се засмях.

Вашет и Шехин ме погледнаха кръвнишки — наистина кръвнишки.

Магуин се обърна и ме погледна. Не изглеждаше ядосана.

— На името, което ти дадох, ли се смееш?

— Никога не бих го направил, Магуин — отвърнах аз, като се опитах да покажа по най-добрия възможен начин уважение с бинтованата си ръка. — Имената са нещо важно.

— И какво може да знае един варварин за имената? — Тя продължаваше да ме наблюдава.

— Малко — отговорих аз, като продължавах да се опитвам несръчно да движа превързаната си ръка, защото без нея не можех да добавям необходимите фини нюанси към думите. — Изучавах тези неща на едно далечно място. Знам повече от мнозина, но въпреки това твърде малко.

Магуин ме изгледа продължително.

— Тогава знаеш, че не трябва да казваш името си на никого — заяви тя. — Това е нещо лично и е опасно да бъде споделяно.

Кимнах.

Изглежда това удовлетвори Магуин и тя отново седна на стола и отвори книгата.

— Вашет, зайче мое, трябва скоро да дойдеш да ме посетиш. Нежен, изпълнен с обич укор.

— Ще го направя, бабо — обеща Вашет.

— Благодаря ти, Магуин — рече Шехин. Почтителна благодарност.

Старицата кимна с разсеяна небрежност и Шехин ни изведе от пещерата.

По-късно тази вечер се върнах в дома на Вашет. Тя седеше на пейката отпред и наблюдаваше небето, докато слънцето започваше да залязва.

Потупа пейката до себе си и аз седнах до нея.

— Какво е усещането вече да не си варварин? — попита тя.

— Почти същото е — признах аз, — само дето съм малко по-пиян.

След вечерята Пенте ме бе отвела в нейната къща, където ми устроиха нещо като малко тържество. По-скоро беше някакво събиране, тъй като нямаше музика или танци. Въпреки това бях поласкан, че Пенте си е направила труда да намери още петима адемци, които имат желанието да отпразнуват приемането ми в училището.

Беше ми приятно да науча, че невъзмутимостта на адемците бързо се разтопява след няколко напитки, и за нула време всички се хилехме като варвари. Това ме накара да се отпусна най-вече защото сега вината за тромавия ми език можеше да бъде хвърлена върху превързаната ми ръка.

— По-рано днес — предпазливо започнах аз — Шехин ми каза, че знае някаква история за ринта.

Вашет се обърна и ме погледна с безизразно лице. Колебливост.

— Обикалях надлъж и нашир, за да науча нещо такова — продължих аз. — Не са много нещата, които са толкова важни за мен. Абсолютна искреност. Безпокоя се, че не успях да го покажа достатъчно ясно на Шехин. Въпрос. Настойчива молба.

Вашет ме гледа известно време, сякаш очакваше да продължа. След това направи жест за неохота.

— Ще й го спомена — каза тя. Уверение. Край.

Кимнах и не повдигнах повече въпроса.

Двамата седяхме и споделяхме тишината, докато слънцето бавно залязваше зад хоризонта. Вашет си пое дълбоко дъх и шумно издиша. Осъзнах, че с изключение на случаите, когато ме бе изчаквала да си поема дъх след някое падане, никога преди не бяхме правили нещо подобно. До този момент цялото време, което прекарвахме заедно, бе съсредоточено върху моето обучение.

— Тази вечер — най-сетне се обадих аз — Пенте ми каза, че имам хубав гняв и че би искала да го сподели с мен.

Вашет се засмя.

— Не й отне много време. — Тя ме погледна многозначително. — Какво се случи?

— А, тя… — Леко се изчервих. — Припомни ми, че адемците не смятат физическия контакт за особено интимен.

— Докопа те, нали? — Усмивката й стана направо похотлива.

— Почти — признах аз. — Вече съм по-бърз, отколкото бях преди месец.

— Съмнявам се, че си достатъчно бърз, за да се измъкнеш от Пенте — поклати глава Вашет. — Тя иска само любовна игра. В това няма нищо лошо.

— Точно това искам да те питам — бавно казах аз, — за да разбера дали има нещо лошо в това.

Тя повдигна вежди и едновременно с това направи жест за озадаченост.

— Пенте е доста привлекателна — предпазливо признах аз, — обаче ти и аз бяхме… — потърсих подходящата дума — бяхме интимни.

На лицето й се появи разбиране и тя се засмя отново.

— Искаш да кажеш, че сме се любили. Интимността между учителя и ученика далеч надхвърля това.

— Аха — отпуснах се аз, — подозирах, че ще кажеш нещо такова, но е добре да го знам със сигурност.

Вашет поклати глава.

— Бях забравила как е при вас, варварите — рече тя с глас, изпълнен с нежно снизхождение. — Минаха толкова години, откакто ми се наложи да обясня тези неща на моя крал поет.

— Значи няма да се почувстваш обидена, ако аз… — Направих неопределен жест с бинтованата си ръка.

— Ти си млад и енергичен — отвърна тя. — Това е нещо здравословно за теб. Защо да се обиждам? Да не би внезапно тялото ти да е станало моя собственост и да трябва да се безпокоя, че го даваш на някой друг? — Внезапно спря, сякаш току-що й е хрумнало нещо, обърна се и ме погледна. — Да не би ти да се чувстваш обиден, че през цялото това време съм се любила и с други? — Наблюдаваше внимателно лицето ми. — Виждам, че това те стряска.

— Така е — признах аз.

След това обмислих онова, което ми бе казала, и с изненада установих, че не съм сигурен как се чувствам.

— Усещам, че би трябвало да съм обиден — най-сетне рекох аз, — но не мисля, че съм.

— Това е добър знак — одобрително кимна Вашет. — Показва, че започваш да се цивилизоваш. Другото усещане е онова, което ти е било втълпено. То е като стара риза, която вече не ти става. И сега, когато я погледнеш отблизо, виждаш, че на всичкото отгоре е била и грозна.

Поколебах се за момент.

— Питам само от любопитство — с колко други си била, откакто сме заедно?

Тя изглеждаше изненадана от въпроса ми. Стисна устни, вдигна очи към небето и дълго мисли, преди да свие рамене и да каже:

— С колко души съм разговаряла оттогава? С колко съм тренирала? Колко пъти съм се хранила или колко пъти съм практикувала кетан? Кой брои тези неща?

— И повечето адемци ли мислят по този начин? — попитах аз, доволен, че най-после имам възможност да задам тези въпроси. — Че правенето на любов не е нещо интимно?

— Разбира се, че е интимно — отвърна тя. — Всичко, което прави двама души по-близки, е интимно — разговор, целувка или шепот. Дори боят е нещо интимно. Но правенето на любов не ни кара да се чувстваме неловко. Ние не се срамуваме от това. Не смятаме, че е важно да пазим само за себе си правенето на любов с някого — като скъперник, който бди над своето съкровище. — Поклати глава. — Тази странност в мисленето ви е нещото, което най-вече прави вас, варварите, толкова различни от нас.

— Какво се случва тогава с романтиката във взаимоотношенията? — попитах леко възмутено аз. — Ами любовта?

Тогава Вашет се разсмя весело, силно и продължително. Сигурно половината Хаерт е чул смеха й, който отекна от далечните хълмове и се върна обратно при нас.

— Ех, вие, варвари — каза тя и избърса сълзите от очите си. — Бях забравила колко сте изостанали. И моят крал поет беше същият. Беше му нужно дълго време, преди да разбере каква е истината — има голяма разлика между пениса и сърцето.