Странстващият магьосник

Единадесета глава

Като слизаха надолу, бегълците се натъкнаха на друга двойка пазачи, която излизаше от един страничен коридор и тръгваше по стълбите. Войниците видяха групата на Джиани и се втренчиха в нея. Единият каза:

— Капитане! Защо затворниците…

— Това не е капитанът, глупако! — дръпна го другият и замахна с алебардата си.

Гар протегна ръка покрай Фесте и бутна оръжието настрана, точно когато фалшивият капитан извади меча си и допря върха му до гърлото на войника. Той бе отворил уста да извика — но така си остана, замръзнал в мълчание.

Другият пазач все пак успя да изкрещи, преди Джиани да затвори устата му с удар в брадичката. Войникът падна назад по стълбите и удари главата си в стената, но шлемът го защити достатъчно добре, тъй че бе само зашеметен, когато се опита да се изправи на краката си и да нададе вик:

— Тревога! Затворниците избягаха… — докато Джиани не се хвърли към него, не изтръгна алебардата и не я насочи към гърлото му.

— Млъкни! — Човекът погледна към проблясващата стомана и горящите, гневни очи над нея и задържа езика си.

Гар се приближи до първия пазач и докосна слепоочията му с върха на пръстите си. Мъжът трепна, погледна втренчено, после очите му се затвориха и той се смъкна долу.

Гар го вдигна и го помъкна надолу.

— Все още имаме двама човека без униформа. Вземи тази ливрея.

После гигантът се протегна и докосна слепоочията и на другия пазач.

Когато човекът се смъкна на каменния под, Джиани попита:

— Какво им направи?

— Сложих ги да спят.

— И сам видях това! — Джиани беше почервенял. — Но как?

— Повярвай ми — отвърна му Гар, — ти не искаш да знаеш. — И гигантът заслиза надолу по стълбите, оставяйки момъка да го следва, кипящ от гняв, но също и много учуден. От известно време Джиани подозираше, че в Гар има много повече, отколкото виждаха очите му и не харесваше скритото.

Когато излязоха на двора, единствените, които не носеха ливреите на принц Реджиналди, бяха Владимир, Гар и Джиани.

— Придружете ни — меко каза Гар на Бернардино и Винченцо и махна на Владимир да се приближи. — Джиани, хвани ръцете зад гърба си, ето така, сякаш са вързани. Вие останалите — наклонете алебардите си към нас, точно така. Сега, Фесте, подкарайте ни към куличката до градската порта и кажи на портиера и часовоите, че ви е заповядано да ни изведете с Джиани и да ни обесите на някое дърво, защото принцът ни е осъдил като бунтовници, твърде опасни, за да бъдат оставени живи.

Фесте се намръщи.

— И ще повярват ли на това?

— Защо да не повярват?

Фесте изгледа продължително Гар, после потрепери и тръгна начело на групата. Другите се скупчиха около Джиани и Гар и се упътиха към градската порта.

— Какво ще стане, ако пазачите ни разпознаят от описанията на циганите? — промърмори Джиани.

— Тогава ще бъдат сигурни, че принцът знае какво прави — отвърна му Гар. — Всъщност единственият начин да се измъкнем от тук е — всички да си помислят, че сме мъртви.

— Докато не видят телата ни да висят на дърво, близо до подвижния мост, няма да повярват.

— Да — въздъхна Гар, — и когато намерят половин дузина голи пазачи.

— Тогава още по-усърдно ще се втурнат след нас!

— Нека това не те безпокои — успокои го Гар. — Те могат да ни обесят само веднъж.

Джиани потрепери от безгрижния и небрежен начин, по който гигантът каза това. За момент му се стори, че усеща примката да се затяга около гърлото му, но той отхвърли видението и се затътри ядосано след Гар.

Когато стигнаха при куличката до пората, Фесте заповяда:

— Стой!

Останалите направиха достоверна имитация на войнишко маршируване и спиране.

— Спуснете моста! — нареди Фесте на истинските часовои. — Принцът заповяда тези двамата да бъдат обесени веднага!

Часовоите се спогледаха и единият рече:

— Не може ли да почака до сутринта?

— Кой си ти, че да оспорваш заповедите на принца? — парира го Фесте.

— Не познавам този капитан — рече колебливо другият пазач.

— Ще се запознаете — измърмори Гар към Фесте.

— Ще ме опознаеш скоро и по-добре, отколкото би искал, ако не се подчиниш на заповедите! — фучеше Фесте. — Принцът иска тези двамата да бъдат обесени навън, като предупреждение за всеки, който го предизвиква! Сега свали моста!

— Както кажеш, капитане — рече неохотно по-високият часовой и влезе в кулата.

Джиани чакаше със свито сърце, слушайки как скърца огромният рудан и си мислеше, че мостът никога няма да престане да се спуска. Той се страхуваше, че часовоите могат да ги разкрият.

Маскировката им беше толкова прозрачна. Как можеха наистина да приемат Фесте за нов капитан, след като никога преди това не го бяха виждали? Момъкът не можеше да повярва, че опитни войници ще бъдат толкова лесно убедени да повярват в очевидна лъжа!

И когато часовоите се отдръпнаха и им махнаха да продължат пътя си, Джиани се подчини механично и дълбоко удивен. После, когато минаха през рова, той се усети, че продължава да се чуди как се беше случило така, че войниците се бяха подчинили. Единственото, което можа да измисли бе, че Фесте е бил много по-убедителен, отколкото изглеждаше.

— Никакви викове — рече Гар с твърд глас, — и никакви признаци на ликуване, докато не се отдалечим на половин миля оттук. Карайте ни към гората, ей там, и продължавайте да марширувате.

Бавно, като на погребална процесия, те маршируваха на лунната светлина към дърветата и Джиани очакваше всеки миг да почувства бодване с арбалет в гърба.

Но те навлязоха в благословената тъмнина невредими и маршируваха още двадесет минути, докато стигнаха до едно сечище, където Гар спря и рече:

— Сега.

Хората се отпуснаха, смееха се и викаха, хвърляха шлемовете си високо във въздуха и ги хващаха, преди да са паднали на земята. Гар се обърна с широка усмивка към Джиани и го потупа по рамото.

Младежът се усмихна в отговор и усети как цялата му нервност отстъпва под напора на новото чувство на триумф и радост от това, че са живи и свободни.

Когато се успокоиха малко, Гар каза:

— Ще ни потърсят на разсъмване, ако не и по-рано. Свалете дрехите на войниците и ги скрийте в храстите. Запазете коланите и ботушите, защото ще можете да ги изтъргувате със селяните, за пълен кат техни дрехи.

— Ами алебардите? — попита Рубио.

— Смъртоносни издайници — рече Гар, — и ако им позволите да ви издадат — ще бъдете мъртви, наистина. Войниците не гледат с добро око на селяни, които се бият и убиват други войници.

— Но така ще останем невъоръжени — протестира Винченцо.

Гар се поколеба за момент и каза:

— Отчупете дръжките им, така че да можете да напъхате дулата им в коланите си като ръчни брадви. Така всеки ще има оръжие под ръка. Ще се нуждаете от него.

— Тъй ли? — попита Фесте разтревожено. — Защо?

— Защото, докато сте по пътищата, сте в опасност. Вие се нуждаете от убежище и единственото място, където можете да го получите е в Пирогия.

— В Пирогия! — извика възмутено Рубио. — Аз, човекът от Венога?

— Има много страни оттук до Венога — напомни му Винченцо, — и повечето от тях гъмжат от стилетовци.

Фесте се намръщи.

— Защо трябва да ни приеме Пирогия?

— Защото аз ще гарантирам за вас — рече Джиани. — Ще можете да се присъедините към нашата армия.

— Не знаех, че Пирогия има армия.

— Досега нямахме — поясни Джиани, — но ще имаме много скоро.

— Сега нека се разделим по двама и да тръгнем по различни маршрути — посъветва Гар. — Намерете различни успоредни пътеки в гората и излезте на различни места. Колкото повече от нас са струпани заедно, толкова повече хората на принца ще бъдат уверени, че ние сме бегълците, които са откраднали дрехите. В края на краищата, ако ви е абсолютно наложително да вървите по един и същи път, оставете едната двойка да се движи на разстояние, докъдето стига окото, пред другата. И ако можете, изтъргувайте ботушите за други дрехи с някой дървосекач. — И те с Джиани дадоха пример, като се шмугнаха в гората, без да оставят и следа.

Останалата част от пътя до вкъщи бе удивително бедна на събития. По-късно Джиани си го обясни с това, че те вече се бяха научили как да се справят със скитащите бандити на Стилето, които бродеха по пътищата — и защото умът на Гар бе на мястото си. Младежът подозираше, че той се преструваше доста, когато му изнасяше. Доста пъти им се случваше да чуят приближаващи конници и в такива случаи успяваха да се скрият в храсталаците или да залегнат в крайпътния ров и да се покрият с трева, преди бандитите да се появят. Те винаги бяха стилетовци и претърсваха всички, които се движеха по пътищата, с изключение на редките фермерски каруци. Гар и Джиани успяха да се скрият в една такава каруца и пропътуваха близо миля, преди кочияшът да започне да се чуди защо добичетата му се уморяват толкова бързо. Само два пъти стилетовците ги заловиха на пътя и в тези случаи приятелите се преструваха на Джиорджио и Лени така безупречно, че войниците се задоволяваха да им теглят по няколко ритника и да ги изгонят със заключението „полуумен и брат му“.

Най-накрая, една сутрин островърхите кули на Пирогия се появиха на хоризонта. Джиани изтича стотина крачки напред, за да може да види целия град как се разпростира пред него, и извика от радост. Усмихвайки се, Гар се приближи до него, потупа го по рамото и двамата се отправиха към града.

Щом приближа портата откъм сушата, четири мърляви фигури станаха от близкия огън и ги поздравиха.

— Здравей, Джиорджио! Здравей, Гар! Какво ви носи насам?

— Само пътят и няколко ритника отзад от бандитите на Стилето. — Усмихвайки се, Джиани потупа смешника по рамото.

— Здравей, Фесте! Но защо лагерувате тук, извън града?

— О, защото пазачите няма да ни пуснат вътре без твоята дума — отвърна Фесте.

— По този въпрос са много свирепи — добави Винченцо.

Като го погледна, Джиани можа да разбере защо — облечен в рубашката и сандалите на дървосекач, той едва ли щеше да им заприлича на човек на писмото и науката, какъвто беше.

— Те ни казаха, че въобще не познават мъж на име Джиорджио, който пътува с един гигант! — рече с възмущение Рубио.

— О, боя се, че има сериозна причина за това, приятели. — Джиани усети пристъп на угризение. — Знаете ли, всъщност моето истинско име не е Джиорджио.

— Не е Джиорджио! — намръщи се Винченцо. — Но тогава защо ни излъга? И как е истинското ти име!

— Излъгах ви, защото стилетовците ме търсят и истинското ми име е Джиани Бракалезе.

— Джиани Бракалезе? — извика Рубио. — О, наистина стилетовците те търсят. Ние ги чухме как си говорят за стоте дуката, които принцът е обещал на този, който те доведе в замъка му!

Джиани го погледна и почувства хладен трепет, докато Гар не го плесна с ръка по рамото, като извика:

— Поздравления, приятелю. Цената за главата ти е мярка за успеха ти в борбата срещу тиранията на лорда.

Момъкът го слушаше, поразен от тази мисъл. После се усмихна:

— Благодаря ти, Гар. Но успехът все пак не е голям, нали?

— Само продължавай да им навреждаш по този начин и цената ти ще скочи на хиляда, не след дълго.

Джиани се ухили и го перна леко по ръката, удивен на радостта, с която слушаше тези вагабонти!

— Елате тогава! Нека да видим дали не струвам за вас малко повече, отколкото за принца! — И той ги поведе към градската порта и когато се появиха часовоите, младежът извика:

— Здравей, Алфредо! Защо не пусна моите приятели да влязат?

— Твои приятели? — удиви се часовоят. — Как мога да зная, че те са твои приятели, Джиани?

— Че кой друг пътува с гигант на име Гар? — не отстъпваше младежът. — Можеше поне да изпратиш вест на баща ми.

— О, значи този гигант! — Алфредо изгледа Гар, който се изправи застрашително над него. — Аз си помислих, че става дума за истински гигант, знаете, като излязъл от народните приказки — два пъти по-голям от къща и с огромна глава като на овен.

Гар се поклони сериозно.

— Поласкан съм.

— Не, не, нямах предвид теб! — рече Алфредо бързо. — Исках да кажа… исках да кажа…

— … че ти не си бил такъв — и никой от нас не можа да си спомни името ти — допълни другият часовой.

— Напълно разбирам — сериозно рече Гар. — Много е дълго и е трудно за произнасяне.

Часовоят се изчерви, но Джиани каза:

— Не му позволявай да те дразни, Джакомо. Той само се забавлява!

— Да, достатъчно с дразненето, Гар — рече Фесте. — Той постигна своето.

Гар го изгледа с укор.

— Мислех, че си професионалист.

Джакомо им хвърли неприязнен поглед.

— Доста глупави хора си довел, а?

— Те са просто замаяни от щастие, че са се прибрали здрави и читави вкъщи — рече Джиани, после се поправи. — В моя дом поне. Нека всички да влезем, Джакомо. Те са наборници за армията ни.

— Армия? Ние имаме само градска гвардия.

— Ще се разрасне удивително — обеща Джиани. — Тук трябва да дойдат още четирима мъже — просяк, крадец и стъклар и един млад търговец от Венога.

— Венога! Ние трябва да пуснем един от тях в града?

— Ще трябва да го направим, ако той иска да търгува — напомни му младежът. — Освен това, на него му е писнало от благородниците. Мисля, че ще предпочете да се съюзи с град, в който няма такива.

Когато влязоха в двора на Бракалезе, бащата на Джиани почти изпусна бурето, което товареше с работници в каруца. Той извика един от мъжете да го вдигне вместо него и отиде да прегърне сина си. Жена му чу виковете и само след минута-две беше при тях. Когато бурната радост от посрещането се поуталожи, бащата сложи ръка на рамото на сина си и го поведе към къщи, а Джиани рече:

— Страхувам се, че пропилях и този обоз със стоки, татко.

— Всичко е на моята глава, а не на неговата — рече Гар с мрачно лице.

— На неговата глава, наистина! Бандитите разбиха главата му така жестоко, че той загуби ума си за известно време! Всъщност, ние още не сме сигурни дали си го е възвърнал изцяло.

— И учителите му в училище не бяха сигурни в това — вметна Фесте.

Гар погледна свирепо към него и семейство Бракалезе се разсмя.

— Радваме се, че се върна жив, синко — рече бащата, — защото от две седмици насам това не бе единственият керван със стоки, който напусна града и бе загубен! О, лордовете здравата са ни блокирали по суша, можете да бъдете сигурни!

— А по море? — очите на Джиани блестяха.

— Ни най-малко! Една или две от нашите галери имаха схватки с кораби, които приличаха на пиратски. Но те бяха толкова тромави, че сигурно са били наемници на аристократите — усмихна се широко бащата.

— Нашите галери могат с лекота да разбият и най-добрите кораби, които лордовете биха изпратили срещу нас.

Гар кимна.

— Свободните мъже, които се бият, за да защитят своето, винаги ще са по-добри воини от робите и наемниците.

— Така се казва, наистина — в очите на бащата проблесна допълнително чувство на уважение към Гар.

— Синът ти е донесъл нещо, което струва стотина дуката — рече Фесте.

Бащата се вторачи в него.

— Какво е то?

— Главата си.

— Истина е — призна Джиани. — Моите нови приятели тук ми казаха, че лордовете дават стотина дуката за главата ми.

— И хиляда за тази на баща ти — допълни Винченцо.

Майката побледня, а лицето на бащата стана каменно, но Фесте само въздъхна:

— Горкият Джиани. Всеки път, когато се опита да се впусне в някое начинание, открива, че баща му е бил там преди него!

Смехът разчупи напрегнатото мълчание и бащата попита:

— Кои са тези скитници?

— Наши спътници от пътищата — отвърна момъкът. — Те ни помогнаха да избягаме от замъка на принц Реджиналди, тъй че аз ги поканих да се присъединят към армията на Пирогия.

— Добра идея — рече бащата, отново мрачен.

Майката зяпна от удивление.

— Принц Реджиналди! Как успяхте да избягате от него?

— Като му откраднахме кокошката. — Фесте се огледа към зяпналите го от удивление присъстващи и сви рамене: — Е, нали казахте, че развъждал домашни птици.

Те се разсмяха, а Гар каза:

— Ако това е, за което ти плащат, приятелю, мога да разбера защо бродиш по пътищата. Синьор Бракалезе, това е Фесте, който претендира да бъде професионален смешник.

— Претендирам наистина! — изсумтя Феста. — Ти претендираше ли да си луд, Гар? И какви претенции ще имаш за по-нататък?

— Да се измия, ако мога. — Гар вдигна измърсените си ръце. — Ще ме извините, господа, но ще използувам за целта коритото за поене на добитъка.

— В никакъв случай няма да правиш това! — скара му се майката. — Ние имаме медна вана и казани за топлене на вода. Ще се изкъпеш като всеки благовъзпитан човек! Хайде, елате всички и споделете нашия хляб, докато се загрее водата.

Пътниците се ободриха, а Фесте въздъхна:

— Мислех, че никога няма да се помолят за това — но майката не го окуражи в това му словоизлияние, а ги покани вкъщи и се залови с приготовленията за импровизираното празненство.

На следващата сутрин Джиани се събуди от викове на команди и тропот на ботуши. Той скочи от леглото си, изтича до прозореца и видя Гар в центъра на стопанския двор да дава заповеди на осем мъже, които маршируваха в две редици по четирима — четиримата скитника и четирима от водачите на обоза.

Джиани ги погледа за секунда-две, после намъкна дрехите си и изскочи на двора. Изтича при Гар.

— Защо не ми каза? И аз искам да науча това.

— Много добре тогава! — кимна Гар. — Намери си една тояга, метни я на рамо и влез в строя!

Джиани изтича да си намери някакъв прът и се върна обратно, като се мръщеше.

— И за какво ми е тази тояга?

— За да представлява копие или алебарда. Първо ще ги науча да действат без истинско оръжие, за да не си отсичат главите всеки път, когато се обръщат.

— Икономично, наистина — отбеляза разсъдливо Джиани. — Но какъв е смисълът да ги учиш да маршируват, Гар?

— За представителност! — извика гигантът тъкмо навреме, за да предпази хората да не се забият, марширувайки, право в стената. Когато те се обърнаха кръгом, той рече на Джиани: — Това ги учи да действат заедно и мигновено по зададен сигнал, така че офицерът да може да ги изпрати където е нужно в битката и да могат да насочват копията си в нужната посока навреме, за да се предпазят от врага да не ги прониже. — Той се усмихна на Джиани заговорнически. — Това също страшно впечатлява членовете на Съвета.

Младежът го изгледа, смаян от двуличието на Гар. После леко се усмихна.

— Господарю Джиани!

Той се обърна и видя едно запъхтяно момче да тича към него.

— Часовоите на градската порта, господарю Джиани! Те казват, че дошли четирима мъже, чужденци, които претендират, че вие ще гарантирате за тях да влязат в града.

— О, наистина! — усмихна се Джиани. — Благодаря ти, момче! — Той пусна една монета в ръката на хлапето. — Ще отида и ще ги доведа веднага. — После се обърна към Гар: — Ще се присъединя отново към маршировките, Гар, но първо ще ти доведа още четирима новобранци.

— Поздрави ги от мен — усмихна се Гар и се обърна към малката групичка, която командваше, за да наругае задната редица, тъй като тя не се наведе навреме, за да избегне върховете на тоягите на първата редица. Джиани се обърна, за да ги погледне пак, удивлявайки се на високия дух на гиганта — момъкът обичаше странните неща.

За щастие, Джиани отдели време, за да изглади дрехите си и да се обръсне — за щастие, защото докато прекосяваше Пиаца дел Сол, видя един цигански керван, спрял до канала. Пулсът му се ускори и той промени посоката си към него, като стрелката на компаса към полюса.

Защото там бе тя, седнала под едно чергило подпряно до фургона, и гледаше на ръка на една почтена домакиня. Медалия погледна нагоре и сигурно разпозна Джиани, защото очите й се разшириха, докато го гледаше няколко кратки секунди. После се наведе над дланта на жената и младежът трябваше да стои и да се върти неспокойно, докато тя свърши. Той погледна шумната редица от мъже и жени, които се мотаеха наоколо и бъбреха един с друг, докато чакаха ред да чуят бъдещето си. Когато домакинята, усмихвайки се щастливо, стана да си върви, Джиани се втурна към масата като куршум, без да обръща внимание на яростните викове зад него.

— Дал Бог добро, хубава Медалия.

Тя го погледна, напълно спокойна.

— Добър ден, Джиани Бракалезе. Радвам се да те видя жив и здрав вкъщи.

„Само се радва! И нищо повече от това?“ — Джиани се опита да овладее огромния прилив на разочарование и се застави да се усмихне.

— За мен е удоволствие да те видя, че си се върнала в Пирогия. На какво дължим тази радост.

— Ами на добрия ми занаят — отвърна непринудено Медалия, махайки на редицата от чакащи клиенти. — Ще ме извиниш, сеньор Бракалезе, но аз трябва да се върна към работата си.

„Сеньор!“

— Разбира се — рече бавно Джиани. — Но когато свършиш… ще можем ли да се срещнем вечерта, да си побъбрим?

— Да не искаш да ти предскажа съдбата? — Тя го погледна с широки, чисти и невинни очи.

„Не, освен, ако ти не си моята съдба“, помисли си той, но бавно отвърна: — Ами… да, предполагам, че бих искал.

— Ще бъда тук днес целия ден до залез слънце и утре също — рече тя. — Но ще трябва да изчакаш реда си. Довиждане, сеньоре.

— Довиждане — измърмори младежът и се обърна с лице като буреносен облак. Странно бе, че за него слънцето вече не грееше ярко. Още по-странни му се виждаха съгражданите му, които си бъбреха и смееха съвсем безгрижно, докато Съдбата неумолимо се приближаваше към тях с гърма на военна конница. Не съзнаваха ли те, че врагът беше почти до портите им. Не разбираха ли, че свободата, напредъкът и животът им можеха скоро да бъдат пометени по прищявка на лордовете.

Не. Разбира се, че не. Никой не им беше казал.

Джиани реши, че ще трябва да говори пред Съвета отново и то веднага, още същия ден, ако е възможно. И глупаците трябваше да разберат положението. И по дяволите Медалия, задето се престори, че той не означава нищо повече за нея от един обикновен клиент.

Ами ако не беше така?