Странстващият магьосник

Тринадесета глава

Целият град бе обхванат от треската на приготовленията за война. Пещите в леярните горяха ден и нощ и произвеждаха топове за флотата и градската охрана. Върволици от селски каруци, пълни с храна влизаха в града, а младежите се тълпяха да се запишат в армейските списъци, ако все още имаше място за тях, защото селяните не си правеха илюзии за това, което щеше да последва, ако техните ниви се превърнеха в бойни полета.

Но най-неочаквано с един от тези млади селяни възникна проблем. Точно когато семейство Бракалезе се разполагаше около масата за закуска, се чу похлопване на входната врата и слугата се появи, за да съобщи:

— Господарю Паоло, един куриер на Съвета ви очаква в кабинета ви.

— Куриер от Съвета? Толкова рано? — възкликна майката, а на лицето й се изписа лошо предчувствие.

— Трябва да е спешно, за да идва така без време. — Бащата се надигна и отиде до вратата като рече: — Започвайте закуската без мене. Сигурно няма да се върна скоро.

Но се върна. И то само след няколко минути отново зае мястото си на масата, завърза салфетката около врата си и рече:

— Яжте бързо, Джиани, Гар. Мисля, че е по-добре да дойдете и вие.

— Какво се е случило? — Джиани усети как апетитът му изчезва.

— Шпионин — отвърна им бащата. — Яж, Джиани. Ще имаш нужда от сили.

Те се нахраниха и отидоха до малкото кейче на реката, където се качиха на неголяма лодка с две весла и се придвижиха не до сградата на Съвета, а до залата на Магистратурата. Там ги посрещна Олдо Билгоноло, не като Маестро, а като съдия. Той ги въведе в съдебната зала, където пред една пейка, с белезници на ръцете, стоеше един мъж с меки черти на лицето и приятни маниери. Той носеше обикновена селска рубашка и гамаши и изглеждаше напълно безобиден.

— Какво е направил той? — попита Джиани.

Олдо им махна с ръка да замълчат и каза:

— Господа, сеньори! Този селянин е видян да наблюдава обучението на войниците и по-късно да отива до сергия, където на пазара продават гълъби. В това няма нищо престъпно, но гълъбът, който купил, той отнесъл долу на кея и завързал късче пергамент на крака му, после го пуснал във въздуха. Нашият човек, който го проследил, прострелял гълъба в крилото. Когато то заздравее, гълъбът може да ни бъде полезен да изпратим друго съобщение, вместо това. — Той разгъна парчето пергамент. — Прочетете и ни посъветвайте как да постъпим.

Бащата взе пергамента и го погледна много внимателно и навъсено:

— Кой свидетелства против него? — попита Гар.

— Един от градските шпиони, който ти ме посъветва да наема и този тук мошеник доказа ценността на съвета ти. Но нашият човек пошепнал също и на един-двама съграждани, че този тук прави нещо подозрително и те го видели и запомнили. После едвам ги възпрял да не проявят жестокост към бедната заблудена душа.

— Заблудена ли? — избухна селянинът. — Вие, които искате да разрушите стария ред и да ни лишите от сигурността, която ни даваха благородниците — вие се осмелявате да ме наричате заблуден!

— Той изглежда е имал добър господар — рече Олдо с ирония, — и не осъзнава какъв късметлия е или каква рядкост е неговият лорд.

— Той признава ли престъплението си? — попита Гар.

— Да — потвърди Олдо. — Четирима граждани са го видели и дадоха показание за неговите постъпки.

— Но не и вашият шпионин! — разгорещено рече човекът.

— Контрашпионин — поправи го Гар. — Ти си истинският шпионин.

— Контра наистина, но контра във вашата игра — рече селянинът подигравателно. — Дори не ми позволихте да го видя лично.

— Разбира се, че не — след като лицето на някой шпионин веднъж стане известно, от него няма вече особена полза — рече Гар. — Той е бил достатъчно умен, за да си осигури други обвинители срещу теб. Всъщност, допускам, че той самият не е отправил обвинението, а само е доставил информацията.

Шпионинът махна с ръка, сякаш искаше да отпъди неприятна мисъл.

— И какво ще последва сега? Бесило? Няма значение — аз съм готов да умра за моя лорд!

— О, не смятам, че е необходимо — меко каза Гар и се обърна към Олдо. — Бих му препоръчал да остане гост на града, с отделна стая. Е, вероятно не в много луксозно помещение и не с много богато меню. Просто гост с решетъчен прозорец пред себе си, докато отминат настоящите неприятности. Може неговият лорд да си заслужава верния поддръжник. Пък може и да цени слугата си дотолкова, че да изтъргуваме дузина наши затворници за него по време на война.

— Чудесна идея! — възкликна Олдо с блясък в очите. Перспективата за бъдещите пазарлъци му допадна. — Пазачи, отведете затворника и го заключете в самостоятелна килия, където няма да може да разпространява повече коварните си замисли.

Когато войникът избута затворника пред себе си, Олдо се обърна към Гар:

— Благодаря ти, приятелю, за ценните съвети. Ще назнача повече контрашпиони и ще им поставя за задача да наблюдават нашите нови граждани много внимателно.

— И старите също — напомни му Гар. — Някои от тях може да не заслужават доверие във флотата и армията, защото не е изключено да опитат да гарантират безопасността на семействата си, като продадат информация на лордовете.

Лицето на Олдо помръкна.

— Не ми се иска дори да си помислям за това, но ще го направя. Смяташ ли, че е нужно контрашпионите да карат и другите граждани да дават свидетелски показания?

— Много е важно — рече Гар, — защото една такава позиция открива големи възможности за злоупотреба с властта твърде лесно и бързо. Един контрашпионин може да приключи със стара караница в негова полза или да постигне отдавна чакано отмъщение, само със силата на обвинението си. Не, Маестро, аз горещо ти препоръчвам да изискваш няколко свидетелски показания, както и доказателства.

— Така и ще направя тогава — измърмори Олдо. — Но все пак ви благодаря, господа.

Когато излязоха от съдебната зала, Джиани рече с треперещ глас:

— Никога не бях помислял, че може да има шпиони сред нас.

— Със сигурност има — увери го Гар. — Това е основен принцип на войната.

— Ами в армиите на лордовете? Ще имаме ли шпиони и сред тях?

— Ние вече имаме — отвърна Гар. — Не е ли така, сеньор Бракалезе?

Бащата кимна с мрачно лице и Джиани изведнъж се почувства много млад и наивен. Но също така забеляза, че се учи твърде бързо.

Същото ставаше и с неговия град. Търговският град, който никога не бе чувствал нужда от армия, учеше военното изкуство с настървение. Корабостроителницата бе наела всички дърводелци, полупостроените къщи трябваше да почакат, докато новите кораби бъдат пуснати на вода, а каравелите се довършат. Търговците изкупуваха всяка бала коноп, която фермерите донасяха, всяко чиле лен — за направата на въжета и платна.

Последваха двете най-луди седмици от живота на Джиани. Гар го обучаваше заедно с другите на военно изкуство, като младежът за един ден възприемаше това, което другите научаваха за два. После го натовари със задачата да тренира новобранците с помощта на капитана на Градската охрана на Пирогия и още няколко от професионалните пазачи. Мама и татко Бракалезе изготвяха списъци на записаните във войската младежи, докато Владимир — просякът, поръчваше елечетата, шапките с пера и оръжията. Работилниците в града развиваха вихрена дейност. Прозорците по цяла нощ светеха и жителите на Пирогия едва можеха да спят от звъна на чуковете, които непрестанно удряха в ковачниците. Старият Карло Грепоти работеше рамо до рамо с Владимир, мърморейки за всеки похарчен дукат, но услужливо отпускаше злато за полезните дейности.

Самият Маестро се бе заел със задачата да събира парите, които Карло харчеше, като обикаляше от търговец на търговец и ги убеждаваше, че дадените дарения ще изпреварят гласуването на още по-високи данъци от Съвета. Джиани бе много горд от своите съграждани — младите мъже идваха и се редяха в дълги редици, за да бъдат записани в доброволческите списъци. Някои не бяха толкова млади и Джиани бе много доволен да остави на баща си задължението да обяснява на такива като стария Пиетро защо един шейсетгодишен мъж с подагра и ревматизъм не може да участва във войската. Момъкът чувстваше удовлетворение, като наблюдаваше как другарите му от пътуването обучават младите мъже, превръщайки ги в надеждни войници, които в началото носеха сопи на рамо, вместо арбалети, докато се научат да се обръщат, без да удрят другите в строя. Винченцо държеше подчинените си новобранци с цялата строгост на преподавател, като с половин уста протестираше, че това не е особено подходящо занимание за един книжовник.

Естрагон, крадецът, се прояви в истинската си светлина, като даваше точни заповеди на послушните си наборници. Фесте бе напълно в свои води, позираше и се перчеше, докато ръководеше войската си. Джиани се разкъсваше да тича от площад на площад, опитвайки се да успее както за военните упражнения сутринта, така и за ученията по стрелба следобеда, когато неговите лейтенанти се превръщаха в ученици, изучавайки боравенето с алебардите и мечовете от Градската охрана на Пирогия.

В края на първия изтощителен ден, Джиани се тръшна на леглото си, сигурен, че ще спи толкова дълбоко, че никакви сънища няма да посмеят да дойдат при него — но кръгчето светлина се появи и уголеми, преди той да пожелае да се махне или да се осмели да му заповяда да изчезне. То нарасна, за да се превърне в лицето на Магьосника, с развяващите се коса и брада. Джиани усети лек страх, но по-голямо раздразнение.

— Какво искаш този път?

Магьосникът го изгледа удивен, после веждите му се свъсиха гневно, болка прониза слепоочията на Джиани и дълбокият глас прогърмя около него.

„Ти се забравяш, дете! Не си мисли, че понеже те удостоявам с честта да ме видиш, можеш да се държиш толкова нахално.“

— Аз… аз моля за извинение — заекна младежът.

„Така е по-добре — рече гласът, вече не така силно и болката престана така внезапно, както се бе появила. — Дойдох да ти кажа, че ти направи добре, Джиани Бракалезе, като убеди съгражданите си да се бият.“

— Благодаря. — Но този път Джиани не желаеше никакво доверие към себе си. — Гар има повече общо с това, мисля. Защо не… искам да кажа, няма ли да има по-голям смисъл да говориш с него?

„Той не е роден в Пирогия, нито дори в Талипон и няма достъп до вашия Съвет — рече Магьосникът. — За хубаво или лошо — ти ще бъдеш този, чрез когото аз спасявам света на Петрарк.“

Джиани не можа да отговори. Той бе толкова смаян, толкова ужасен от колосалната арогантност на Магьосника. Кой беше той, че да говори за спасението на целия свят? На града може би, но на света?

„Но една армия няма да е достатъчна! — каза му Магьосникът. — Дори флотата, която твоят приятел Гар смята да построи.“

Флота? Джиани се почуди какво беше това. Нещо, което имаше общо с морето, да — но почти всичко в Пирогия беше свързано с морето.

— Какво друго можем да направим?

„Можете да опълчите всички търговски градове срещу аристокрацията. — Студените очи сякаш пронизваха съзнанието на Джиани, вцепеняваха го и го лишаваха от способността да се съпротивлява. — Можете да ги лишите и от последните следи на власт и сила, които графовете и дожовете все още имат, като ги изгоните съвсем. В края на краищата гилдиите и търговските съвети реално управляват в техните градове. Те също могат да вдигнат на крак армии и да построят флоти и лордовете ще трябва да раздвояват силата си и няма да успеят да се съсредоточат срещу Пирогия изцяло.“

— Но другите градове могат да бъдат победени и да паднат!

„Тогава Пирогия трябва да им се притече на помощ, когато смъкнете от власт принца и неговите приближени — рече строго Магьосникът. — Вашият град трябва да си намери съюзници, Джиани Бракалезе. Вие трябва да направите съюз на търговските градове, истинска федерация, република!“

— Република от търговски градове? — Умът на Джиани се рееше около представата за морския бряг на Талипон, обединен като една единна нация, оставяйки вътрешността, разделена на двадесетина херцогски града. Те щяха да се борят с голяма злоба и без никаква следа от милост, тези аристократи. Много хора от търговските градове можеха да умрат…

Но много от тях щяха да загинат й ако не се биеха с лордовете — фалшивите цигани и групата на Лурган се бяха погрижили за това.

— Може и да е така, както казваш… може и да има някакъв шанс за успех…

„На твоя страна е само шансът за успех! — Гласът на магьосника бе дрезгав от тревога и нетърпение. — Кажи на баща си, кажи на Съвета! Зарът е хвърлен, Джиани Бракалезе! Вие можете да се съюзите или да загинете! Същата участ ще постигне и другите търговски градове!“

Джиани осъзнаваше, че в думите на Магьосника има истина. Трябваше да се обединят или да умрат и то сега — защото ако лордовете се справеха с Пирогия, после те щяха да поробят или разрушат и всички други търговци.

— Ще направя както ми казваш — обеща той. — Но Съветът вече отхвърли тази идея.

„Преди аристократите да са настъпили срещу тях, да! Сега, когато знаят, че трябва да се бият, ще видиш, че ще се окажат много по-възприемчиви! Кажи на баща си!“ Лицето започна да отстъпва, косата и брадата го забулиха и скриха. „Кажи им! Убеди ги! Или ще пропаднете и ще умрете!“

Тогава лицето изчезна и Джиани се събуди, треперещ от страх — но също и от въодушевление. Перспективата за обединение между търговските градове го очароваше и му вдъхваше респект.

Един съюз, начело на който стои Пирогия! С всички морски съдове от острова под нейно командване и всички нови армии по крайбрежието, координирани в техните стратегии! Последният час на благородниците беше ударил!

Само ако Съветът можеше да бъде убеден!

Съветът беше убеден.

Бащата на Джиани се върна вкъщи от едно заседание, весел и изпълнен с триумф.

— Нямаше ни най-малък намек за несъгласие! Те ме изслушаха и гласуваха единодушно, а куриерите са наели бързи лодки и обикалят крайбрежието!

Джиани и майка му се спогледаха изумени.

— Как го постигна? — попита тя.

— Представих им го като съвсем нова идея, сякаш този въпрос не е бил дискутиран никога по-рано и сега те всички са склонни на война. Дори и тези, които се противопоставяха, разбраха, че след като веднъж се започне, единствената им надежда за оцеляване е да спечелят. Не се нуждаеха от дълго убеждаване — те бяха готови да прегърнат всяка идея, която би дала по-голям шанс за победа.

Докато Джиани провеждаше тренировките на армията, Гар сформира фронт от здрави и яки млади мъже, подбирайки ги още докато се редяха по опашките, за да се запишат в списъците на доброволците. По-голямата част от тях бяха млади моряци и рибарски синове. Гигантът взе двеста от тях под личното си ръководство, произвеждайки по-способните от тях в ефрейтори на края на първия ден и — в сержанти, на края на втория. Той ги караше да маршируват по кея от изгрев слънце чак до залеза. Изтощени, те го проклинаха на края на първия ден, но действаха като професионалисти в края на седмицата, без никакви признаци на умора вечер. После Гар ги научи да боравят с оръжията и накрая, на десетия ден, произведе първите двама градски адмирали.

След кратки и оперативни разговори с тях бе решено рибарите да потеглят с дузина кораби на сутринта и да отплават до хоризонта, където да изимитират бой един с друг. Корабите доплаваха обратно по пладне и войниците върху тях размахваха пиките си, но капитаните и адмиралите сияеха. Още двеста рибари бяха произведени в чин моряци и отплаваха на обиколка покрай крайбрежието.

Не се наложи да чакат дълго, защото бърза куриерска лодка пристигна с новината, че наближава пиратска флота.

Адмиралите изпратиха куриера да уведоми Маестро и Съвета, преди те да отплуват и да посрещнат пиратите. Новината обиколи града и Джиани разбра, че неговите войници са буквално единствените, които не са слезли долу на пристанището, за да очакват с ярост врага. Той свика петдесет доброволци да охраняват моста към главната суша, а на останалите нареди да чакат заповеди и да се молят заедно с другите граждани на Пирогия. Часовете се влачеха и хората започнаха да мърморят и проклинат с половин уста. Все още нямаше никакво ехо от канонадата, нито следа от барутен дим в небето — защото флотата беше свършила работата си добре и бе атакувала пиратите далеч от града.

С падането на здрача хората започнаха да се разотиват по домовете си, обезсърчени и тревожни — но продавачите на печени наденички изнесоха стоката си насред навалицата и няколко предприемчиви търговци на вина откриха шанса да се отърват от най-лошите си напитки — така че тълпата остана да си хапва и пийва, без много да придиря, изчаквайки по-нататъшното развитие на събитията. Но с всеки изминал час и минута народът ставаше все по-изплашен и напрегнат.

Накрая, няколко часа след като се бе мръкнало съвсем, се чу вик откъм лостовите, които наблюдаваха от носа на острова. Съобщението веднага бе предадено на другите войници по кейовете:

— Кораби! Платна!

Но чии? Бе невъзможно да се познае, защото всичко, което се виждаше бяха проблясващи на лунната светлина платна. Стрелците стояха в готовност до техния топ на пристанищното укрепление, докато Джиани крещеше команди и новопроизведените му войници маршируваха към края на кея, с биещи толкова силно сърца, че сякаш всички наоколо можеха да ги чуят. Те държаха новите си алебарди в готовност за стрелба, при всеки знак за поява на враг. Гражданите правеха път, оставяйки се да бъдат изблъскани без да се сърдят — за да минат войниците, в случай, че корабите се окажеха пиратски.

Тогава откъм носа долетя радостен вик и се предаде към вътрешността на острова. Трите кораба заобиколиха носа и се насочиха към кея. На светлината на факлите от укрепленията вече можеха ясно да се видят знамената им, на които се открояваше емблемата — орелът на Пирогия! В този момент гражданите разпознаха корабите, които сами бяха строили и радостният им вик се издигна и се превърна в лудо ликуване, което сякаш никога нямаше да спре. Войниците размахваха копията си и крещяха от радост.

Корабите бяха последвани от нови и нови. Първите се отправиха към кейовете и уморени, но триумфиращи моряци скочиха на сушата, проправяйки си път през войниците, които се смееха от радост и ги потупваха по раменете, поздравявайки ги — докато те се озъртаха из тълпата, за да открият своите любими, съпруги, родители и деца.

Накрая, с последния кораб, пристигна контраадмиралът, който се облягаше тежко на ръката на Гар. От рамото през гръдния кош минаваше почервеняла от кръв превръзка, но той се усмихваше храбро и очите му сияеха с радостта на победата.

— Хирург, по-скоро хирург! — извика Гар. Униформата на гиганта бе почерняла от барут и имаше прорези от меч на няколко места. Той носеше бинт около лявата си ръка и друг около главата си — но изглеждаше енергичен и с ясен ум.

Хирурзите отнесоха адмирала и Джиани се втурна към Гар, разтърси му ръката и го потупа по гърба, викайки:

— Поздравления! Поздрав за героя! Победа, Гар, страхотна победа!

— Дължим я на моите хора, не на мен. — Но Гар се усмихваше със светнали очи. — Беше славна битка, Джиани! Бих искал хората да престанат да воюват, но ако все пак се налага да има войни — трябва да бъдат като тази!

— Разкажи ми как беше!

— Напуснахме пристанището с утринен бриз в гърба. Като навлязохме около миля в морето, предният адмирал — Джовани Понтели поведе половината от нашите сили навътре, отвъд хоризонта, докато контраадмирал Моска Качоли поведе нас останалите на юг, покрай бреговата ивица, за да се срещнем с пиратите колкото е възможно по-далеч от Пирогия. Вятърът духаше в гърба ни и ние се придвижвахме бързо и тъкмо бризът промени посоката си към сушата, когато срещнахме пиратите край нос Леоне. Адмирал Качоли даде заповед за започване на обстрела. Знаеш колко настоявах, Джиани, топът да бъде поставен на палубата, покрит с брезент в случай на буря и в никакъв случай под палубата, защото екипажът щеше да бъде напълно оглушен от гърма и обгорен от топлината, както и задушен от дима.

Е, не беше кой знае колко по-добре върху палубата, но все пак моите стрелци можеха да чуят командите и никой не умря от задушаване — макар че слънцето горе печеше безмилостно. Все пак моите артилеристи метнаха платнища на техните оръдия, заредиха ги и стреляха. Целият кораб се олюля от сътресението, но аз бях направил така, че корабите да не бъдат прекалено високи, за да не се преобърнат и моят екипаж доказа ползата от обучението си, защото никой не бе засегнат от оръжията, когато се обръщаха в различни посоки.

Качоли така бе организирал атаката, че когато от единия кораб стреляха, на другия зареждаха, а на третия се прицелваха и теренът около нас се очистваше от врага с всяка измината минута.

Пиратите не очакваха подобно нещо. Шумът беше оглушителен дори на двеста ярда по вода наоколо. Пиратите никога не се бяха сблъсквали с такъв масиран обстрел. Потопихме дузина техни кораби, защото те се обръщаха по дължина към нас, за да стрелят и техните дълги галери бяха отлични мишени, докато нашите малки каравели — на широко разстояние една от друга — не им предоставяха големи възможности да се прицелят и още по-малко да улучат. Ние не можехме да чуем техния топ, поради грохота на нашия, но виждахме гюлетата им да падат във водата пред нас, зад нас и между корабите ни и навсякъде, освен върху нас. Чисто и просто стрелците им не можеха да ни улучат.

— Нито веднъж? — попита Джиани с широко отворени от удивление очи.

— Е, една от нашите каравели загуби главната си мачта и получи пробойна на палубата си. Мога да се закълна, че бе ударена случайно. Но независимо от това колко добър беше нашият обстрел, той не бе достатъчен, за да реши битката, защото срещу един наш кораб имаше три техни и останалите напираха под града от стрели — да се вкопчват в нас.

Ние се обърнахме и побягнахме, а пиратските галери ни преследваха и навлизаха все по-навътре в морето. Вълните се издигаха под нас и корабите се клатушкаха и люлееха като препускащи коне. Отвсякъде ни заливаше солена вода и пяна, но ние, лавирайки, плавахме срещу вятъра, а пиратите не умееха това. Те събираха платната си, но вятърът пак духаше срещу тях и гребците им трябваше да напрягат всички сили, за да напреднат макар и малко. Тези гребци трябва да бяха роби, принудени да се научат да гребат за една седмица. Колкото и да се мъчеха, те изоставаха все повече и повече след нас и когато имахме достатъчно дистанция, адмирал Качоли обърна нашите кораби напреко към тях и даде заповед за стрелба от топовете, които, просто смляха тяхната флота. Накрая пиратите проявиха малко чувство на здрав разум и изпратиха едно крило да атакува фланга ни, докато ние обстрелвахме, така че, когато се обърнахме да избягаме отново, те ни изненадаха откъм морето с вятъра зад гърба ни и се вчепкаха в нас.

Очите на Гар блестяха:

— И тогава настъпи изпитанието за моите моряци. Те превъзхождаха бедните селски момчета, заставени да се маскират на пирати, тъй както военният кон превъзхожда детското пони. „Пиратите“ ни атакуваха отстрани, размахвайки ятагани, но моите моряци ги посрещнаха с алебарди. Първата им редица бе обърната в бягство, с втората се счепкаха гърди в гърди, а третата бе пронизана и сразена. Но пиратските офицери ги накараха да се върнат с камшици и остриета на мечове и войниците им ни атакуваха отново с такова числено превъзходно, че моите моряци трябваше да пуснат копията си и да изтеглят мечове. Тогава настъпи жестока ръкопашна битка. Месото срещаше стоманата.

Три селски момчета налетяха срещу мен като демони, сякаш мечовете им бяха брадви. Кръвта ми кипна, защото трябваше или да ги убия или да бъдат убит, така че не ми остана друго, освен да се опитам да забравя, че те бяха заставени да се бият и се втурнах към първия.

Промуших го така, че тялото му се стовари върху рамото ми, после се изправих и го отхвърлих от себе си, сетне отскочих настрана и пуснах третия да налети към мен, като му подложих крак и той падна. В същото време парирах замахването с меча на втория, отбих острието му и го пронизах и него.

Тогава, колкото и да беше невероятно, край мен вече нямаше никой. Огледах се наоколо и видях двама от моите моряци, долепили гърбове, да се прикриват, обкръжени от дузина селски момчета. Горките глупаци, те не разбираха, че само шестима от тях, нападайки едновременно, можеха да постигнат нещо, а в техния случай си пречеха един на друг.

Хванах единия за рамото, дръпнах го назад и го пронизах през другото рамо, после се обърнах да хвана другия за ръката и да го изпратя след първия. Той полетя и падна, след като един от моряците ни го прониза още във въздуха. Улавях нападателите един след друг, като ранявах всеки, когото достигах.

Тогава престанах да прикривам двамата моряци — те вече бяха пронизали шестимата мъже, които ги бяха наобиколили. И ние се огледахме наоколо за ново поле за действие. Моите моряци се впуснаха в морето срещу редиците на войниците, сеейки смърт, докато „пиратите“ започнаха да хвърлят оръжие и да молят за милост. Тогава моите капитани успяха да овладеят моряците си и аз им наредих да затворят останалите живи пирати в трюмовете на собствените им кораби.

— Но това е бил само флангът — рече Джиани с широко отворени очи.

— Само флангът, но той забави за доста дълго време основните сили да се нахвърлят върху нас — кимна Гар и лицето му стана мрачно. — Имаше половин дузина кораби в централната им линия, на които бяха истинските пирати и те се вкопчиха в нашите съдове и се опитаха да се изкачат на палубите им.

Тогава две от моите момчета загинаха — всеки от тях се бореше срещу половин дузина. Но със себе си на оня свят те отведоха по още петима. Тези от моряците ми, които останаха живи, изпратиха при тях по десетина, ако не и повече.

Един огромен дивак се втурна срещу мен, виждах злобната му усмивка под дългите му мустаци. Парирах замахването на меча му, но той ме ритна. Спрях ритника му с крак и се опитах да го пронижа, но той бе достатъчно бърз, за да запази равновесие и да избие меча ми настрани с неговия. Аз отскочих, но недостатъчно бързо и ловкото му замахване ме прободе в ръката — тук… — Гар посочи към раната си, — аз изревах от ярост и го нанизах на меча си, още преди да се е опомнил, промуших го като прасе на шиш, каквото си и беше и се обърнах тъкмо навреме, за да видя един друг като него как посича едно от моите момчета, виейки от радост.

Всичко наоколо почервеня от кръв. Аз се хвърлих към нападателя, за да го хвана за косата и да го обръсна гратис, но вече нямаше полза от това, тъй като междувременно той бе останал без глава. — Гар тръсна коса, отвратен от себе си. — Все пак отвърнах поглед от грозната екзекуция, като заставих сърцето си да я надмогне и се обърнах да посрещна трима от по-малките му другари, които налитаха към мен, размахвайки мечове, виещи като северен вятър. Аз се приведох, за да избегна удара и изправяйки се, промуших единия точно под гръдната кост, тъй като бях взел ятаган от един мъртвец.

Раних с него мъжа от лявата ми страна и той се опита да спре устрема си и да парира удара ми отдясно, но аз изтеглих шпагата си и го пронизах. После се обърнах наляво, за да отбия удара с ятаган на един глупак, който ме нападна, после и него го свалих с шпагата си.

Така беше. Платихме висока цена, в кръв и живот, но успяхме да отблъснем всички пирати от палубите си, като онези, които все пак успяха да се качат, бяха убити и хвърлени на акулите. Пиратите ще треперят от кървав страх по цялото крайбрежие със седмици наред и ще се въздържат да плават към нас.

Джиани потрепери.

— А остатъкът от флотата?

Очите на Гар блеснаха отново.

— Докато фалшивите пирати се мъчеха да ни достигнат, адмирал Понтели ги заобикаляше от другата страна на хоризонта. И когато те се вкопчиха в нас, той връхлетя върху тях с попътен вятър в гърба и подложи на масиран обстрел задните им редици. Настъпи истинска касапница, а глупавите фалшиви пирати се бяха наблъскали с корабите си толкова близо един до друг, че изпочупиха веслата си, докато си проправяха пътя. И наистина, те си навредиха много повече един на друг, отколкото успя да го стори адмиралът; вклинявайки корабите си един в друг, чупейки веслата и поваляйки гребците си — добави Гар мрачно. — Когато те накрая що годе измъкнаха и строиха корабите си, нашите моряци ги атакуваха и ме накараха отново да се гордея с техните тренировки.

Ние загубихме само дванадесет човека и моите войници бяха отвратени от работата, която трябваше да вършат, защото се биеха срещу необучени селски момчета, които се предаваха твърде бързо и тогава ги заключвахме в трюмовете, както бяхме правили преди.

Тогава ние сформирахме почетен екипаж на всеки пленен кораб и го пуснахме да плава към пристанището, за да стигне там преди разсъмване. Те се придвижваха бавно, защото нямаха гребци. Но на практика ние удвоихме състава на нашата флота!

— Славна победа! — извика Джиани. — Но как можете да сте сигурни, че фалшивите пирати са били селяни, заставени да служат от аристократите?

Гар се усмихна до ушите.

— Ами когато нашият адмирал изтръгна меча от ръцете на техния адмирал и заповяда на моряците да го заловят, тоя извика: „Не ме докосвай, плебейска отрепко! Знай, че аз съм граф Пласио и че струвам много повече от цялата ваша бандитска измет, взета заедно!“

Джиани гледаше недоверчиво, после избухна в смях и потупа Гар по гърба. Но радостта му помръкна, когато внезапно чу вик, идващ от края на кея.

— Казах ти, че загубихме няколко човека — рече Гар с мрачно лице, — войници и моряци. Наистина победата беше голяма, ако погледнеш колко много вражески кораби потопихме и колко пленихме — но все пак и ние платихме висока цена и тази вечер ще има много хора, които ще оплакват близките си.

Джиани слушаше долитащите плачове и изведнъж осъзна колко реална бе войната — и че тя бе нещо много повече от някакво гигантско състезание — игра, която лордовете играеха, за да прогонят скуката си. Техните играчки бяха живи човешки същества и играта им завърши, превърната в трагедия.

— Един философ е казал, че постоянната бдителност е цената на свободата — отбеляза меко Гар, — но той забравя, че бдителността често по необходимост преминава във война и тези, които казват, че е по-добре да умреш свободен, отколкото да живееш като роб, трябва дълго и правдиво да помислят върху това, преди да го кажат.

Джиани чу как въпросът отеква дълбоко в него и постепенно истината изкристализира в постоянна увереност.

— Надявам се, че няма да се налага да плащам такава цена, Гар, но ако потрябва, ще го направя.

— Да — кимна Гар, — в края на краищата, ти беше съвсем близо до мига, когато щеше да я платиш на два пъти и то без дори да имаш шанса да се бориш, за да останеш свободен, нали? Въпросът не е дали да умреш или не, а как.

След приключването на битката куриерските лодки започнаха да се връщат — три през първия ден, две на следващия и останалите пет на третия. Всички други търговски градове, след свирепи дебати в техните Съвети и гилдии, най-накрая стигнаха до заключението, че трябва да се борят или да бъдат потъпкани под ботушите на благородниците. Единствените три града, които се колебаеха, след новината за морската битка срещу благородниците промениха курса на политиката си и приеха съюза с Пирогия. Техните посланици бяха посрещнати в залата на Съвета и на пищна церемония бе подписана Харта на Търговските градове — удостоверяваща съгласието им да воюват заедно според стратегията, изготвена от Пирогия. Това бе всичко, което те обещаваха и то през времетраенето на войната. Мирновременните детайли щяха да бъдат обсъдени, когато мирът настъпеше. Но все пак това бе достатъчно да накара жителите на Пирогия да ликуват отново и да донесе на Джиани осъществяването на жадуваната мечта на живота му.

Кръгчето светлина се появи сред тъмнината на съня и Джиани се приготви за друга среща със свадливия стар Магьосник, но уголемяващата се светла точка разкри не развяващата се коса, а нежно люлеещи се воали и този път беше Тайнствената Жена, която се извиваше с плавни полюляващи се движения пред него и сега те бяха по-ясно изразени отпреди, по-бавни, по-ритмични и по-съблазнителни.

От нея се излъчваше някаква аура на желанието — и то не неговото, а нейното.

„Храбра постъпка Джиани Бракалезе!“ — Гласът й го обгръщаше с топлина. Той можеше да се закълне, че чувствува дъха й в ушите си.

„Ти постъпи много мъдро и добре, като убеди баща си и другите търговски градове да се вслушат в съображенията ти! Съюзът е сформиран и това е твое дело, о, мой храбрецо, изцяло твое!“

Джиани се къпеше във всяка дума от нейната похвала, той я чувстваше като милувка по кожата си, но почтеността му го караше да протестира:

— Идеята бе първо на Гар, после баща ми я прокара в Съвета!

„Но аргументите, които баща ти използва бяха твои и точно ти го застави да ги предостави решително отново! О, ти си мъжествен и достоен, и храбър, и всичко, което една жена би могла да желае!“

Тя плуваше все по-близо и по-близо до него, но лицето й оставаше все така обвито в сянка, дори когато воалите престанаха да трептят и се смъкнаха, за да открият целия блясък на чудната й фигура, от която сякаш се излъчваше нежно розово сияние.

Джиани въздъхна, усети как тялото му се изпълва с болка по нея и откри, че в този сън той има тяло, много по-чисто и по-силно, отколкото бе в действителност, голо и изгарящо по желание за нея.

И тя бе там до него и взе ръката му и я положи на гърдите си, като ги галеше нежно. Механично той продължи действието, когато изведнъж ръката й спря и младежът гледаше очарован великолепната извивка на гърдите и бедрата й. Някакво бледо подобие на скрупули се обади в него, че това беше лошо, защото те не бяха женени, но изглежда тя дочу тази мисъл, защото пошепна:

„Не. Нищо не е лошо в съня — понеже ти нямаш контрол върху сънищата си — следователно не можеш да имаш и вина. Сънищата си правят с теб, каквото си искат. — И тя сякаш наистина си правеше с него, каквото си искаше, галейки тялото му, където си искаше и по-точно — където той искаше. — О, бъди съвсем сигурен, че ти нямаш контрол над този сън — увери го тя, — защото аз правя всеки един момент. Ела, защото го желая и на теб не ти остава нищо друго. Единствената ти възможност е да се бориш с желанията си или да ги осъществиш, защото и аз го желая. Това би било единственото правилно нещо в един сън. Сънувай мен, Джиани, защото тук не може да има нито вина, нито грях и би било голяма грешка да се откажеш от подареното ти от съня удоволствие.“

Това беше истина, думите й отекваха в него и Джиани изостави всички скрупули и самозабрани, обгърна нейното чудно като мечта тяло и потъна в удоволствието, с което тя го беше удостоила. Той, който никога не беше спал с жена, но винаги бе мечтал да го направи, възприе пълното знание за любовта сред дълбините на своя сън.