Странстващият магьосник

Трета глава

Светът замря, нямаше нищо друго освен тъмнина и усещането за някакво светло петънце, малко и далечно. То бе далечно, но постепенно взе да се уголемява, сякаш се приближаваше, докато Джиани вече го виждаше като вихър от белота. То се приближаваше все повече и повече. Изведнъж Джиани шокиран разбра, че центърът му оформяше лице на старец, а вихърът около него беше дългата му бяла брада и още по-дълга коса. Косата се преливаше с брадата, щом поклатеше главата си, сякаш плуваше във вода.

„Пази се! Пази се! От блестящите му очи, от развяващата му се коса!“

Думите изскочиха неканени в ума на Джиани, думи, които той бе сигурен, че не е чувал никога преди — и със сигурност бяха нещо, за което той не би помислил сам. Но очите наистина бяха блестящи и гледаха право в неговите, а устните помръднаха и проговориха. Гласът сякаш потъваше в Джиани и бе толкова нисък, че приличаше на земен тътен. Момъкът едва успяваше да разбере думите, защото те отекваха в костите му, тъй както и в ушите му:

„Твоето време още не е дошло, живей!“

Джиани бе удивен, че не искаше, не искаше да напусне топлата, обгръщаща го тишина.

„Мястото ти не е тук — каза лицето. — Нямаш право да бъдеш тук, още не си го заслужил.“

„Но аз не мога да направя нищо добро в този свят — протестираше Джиани. — Убедих се в това! Не можах да защитя моите хора! Не можах да опазя стоките на баща ми — не съм и наполовина мъжът, който е баща ми!“

„На твоите години и той не е бил такъв! — Лицето говореше строго. — Върви! Или ще го лишиш не само от стоките, но и от сина, който му е много по-скъп от всичко, което притежава! Ще го оставиш ли да плаче от скръб на рамото на майка ти и тя на неговото?“

Болка от вина прониза Джиани и той въздъхна, събирайки енергията си.

— Добре, щом казваш, ще вървя. — Вниманието му изведнъж се изостри. — Кажи ми първо ти кой си?

Но лицето се отдръпна и гласът стана заповеднически:

„Върви! Върни се в света! При майка си и при баща си! Върви! Върви и не се обръщай назад, докато…“

Гласът стана неясен, сниши се и Джиани попита:

— Докато? Докато какво?

„Не се връщай тук! Недей! Не… Не…“

Лицето отново се сви до светлинно петънце, смалявайки се все повече и повече, докато съвсем изчезна, а последната му дума все още звучеше: „Не…“

— Върни се, Джиани! Върни се! — Гласът, който говореше сега, подканяше нежно. — Върни се в света! Събуди се, стани!

Джиани се намръщи, усети се някак раздразнен. Той с мъка отвори очите си — отначало леко, после по-широко, тъй като светлината наоколо бе съвсем слаба. Видя гигантът да се навежда над него, грубо изсеченото му лице изглеждаше дори още по-каменно сред студената белота на лунната светлина.

— Той гледа! — удиви се Гар. — Отваря очите си! Жив е!

— Да, жив съм — измърмори Джиани, — макар че по-скоро бих желал да не съм. — Той се опита да се надигне, но ръката му беше твърде слаба. Гар го прихвана и му помогна да се изправи. Джиани изпъшка, пронизан от болката в главата си. Усещаше страшен световъртеж.

— Какво… как…

— Удариха те в главата — рече Гар, — само веднъж, но много лошо.

— Спомням си… конската подкова…

— Да, това бе напълно достатъчно, за да размъти мозъка ти за известно време — отбеляза Гар.

Джиани примигваше насреща му, опитвайки се през пелената на болката да проясни замъглените образи пред него.

— Какво се случи през този ден?

— Едно съм сигурен, че лежахме като мъртви — рече Гар, — и тъй като кондотиерите нямат полза от трупове, ни оставиха да си лежим, след като ни претършуваха, разбира се. Мечът ми го няма, както и портфейлът и ботушите.

Джиани погледна надолу и видя, че и неговите меч и ножница липсват, че краката му са боси, а коланът му е срязан.

— Е, поне съм останал жив — измърмори Гар. — Само какво чудо! Събудих се някъде следобеда и с голяма мъка допълзях до водата. Обезпокоих доста гарвани и лешояди и като се върнах ги намерих, че са се вторачили в теб.

— Благодаря ти, че си ги обезпокоил отново.

— Потрудих се доста, докато се опитвах да те съживя. Отначало помислих, че си умрял, но за всеки случай допрях буза до лицето ти и почувствах слабо дихание да излиза от носа ти. Тогава използвах оскъдния запас от войнишките си лечителски познания и все пак ти оживя.

— И съвсем не съм щастлив от това, уверявам те. — Джиани притисна с ръце врящата си от болка глава.

— Вземи — Гар извади две мънички бели дискчета и ги сложи на дланта си. — Глътни ги и пий вода!

Джиани погледна дискчетата с предубеждение.

— Какво е това?

— Войнишко лекарство за удар по главата. Пий! — Гар пъхна меха с водата в ръцете му и Джиани с неохота взе двете хапчета. Почти се задави с тях, после погледна нагоре с въздишка:

— И какво сега?

— Ще почиваме тук, докато главата ти не престане да бучи, после ще се върнем в Пирогия.

Обратно в Пирогия! Стомахът на Джиани се сви при мисълта как ще се срещне с баща си и ще му съобщи, че е загубил не само стоката си, но също мулетата, дори и водачите, че е пропилял целия керван. Подпирайки се, той махна слабо с ръка.

— Не може ли да не… — После примигна, като видя дълга ниска могила от прясна земя край пътя и никакви тела наоколо. Той разбра каква течност е размекнала почвата и отново усети, че го присвива стомахът.

— Трябваше да направя нещо, докато чакам да се събудиш — обясни Гар. — Вече няма какво да ни задържа тук. Само трябва да намерим свещеник, който да се върне и да се помоли над тях. Хайде, Джиани! На мен ми е още по-тъжно, отколкото на теб, защото ти ме нае, за да предотвратя всичко това. И аз трябва да призная провала си и да поема последиците.

— Аз също. — Вътре в себе си Джиани се срамуваше при мисълта за бащиното лице, издуто от гняв, но същевременно знаеше, че трябва да направи онова, което казваше Гар — да съобщи за поражението и да приеме наказанието си.

— Е, тогава обратно към Пирогия. — Младежът опита да се изправи на краката си, но Гар го задържа.

— Не, не още! Когато главата ти престане да бучи, казах! Дай на лекарството да свърши работата си! Почакай още половин час, Джиани, поне толкова!

Измина около час и луната вече започваше да избледнява, когато Гар успя да закрепи Джиани на краката му. Тръгнаха надолу по пътя, облегнати един на друг, за да се подкрепят. Те се мъкнеха в нощта и Джиани поне дузина пъти би казал „Стига!“ и би легнал да почива. Но Гар настояваше да продължат през прашния път. Дори след като луната бе залязла съвсем, той не спираше да го подканя: „Още малко, Джиани“ или: „Само още половин час, Джиани, съвсем скоро ще открием хамбар или колиба!“ и накрая: „Само до утринта, Джиани. Нека да виждаме дали идва враг.“

Джиани все повече отслабваше, докато накрая усети, че Гар го влачи. Те вървяха тежко през голата и пуста равнина, през мрака, който сякаш беше по-черен там, където небето се докосваше до земята. В далечината се съзираха тук-там групички хижи, някой хамбар или обор. Джиани се чудеше защо Гар смята, че е толкова важно да продължат да се движат през нощта, но умората постепенно разбърка ума му до такава степен, че оцеля само една мисъл и тя беше: сън! Накрая небето взе да изсветлява от настъпващия ден и Гар предложи да спрат, като положи внимателно своя работодател на тревата до пътя.

— Тук поне можем да виждаме.

— Казах ти, че няма села между Пирогия и тази местност — рече Джиани дрезгаво.

— Да, така беше — съгласи се Гар. — Няма значение сега, спи. Аз ще те събудя, ако дойде някой.

Но Джиани не чу края на изречението. Той бе заспал в мига, когато Гар обещаваше да го събуди. И Гар наистина го направи, като разтърси рамото му и каза с нотка на подканяне:

— Джиани! Събуди се! Бедата идва!

Джиани се изправи на лакът, докато се мъчеше да отвори очите си.

— Беда? Каква беда?

— Конници — отвърна Гар. — Те могат ли да бъдат нещо друго, освен беда?

— Само в случай, че са друг търговски обоз. — Джиани се изправи неуверено на краката си, гледайки надолу по пътя, накъдето сочеше Гар и бе доста учуден като видя, че следобедът преполовяваше. Нима наемникът бе бдял през цялото време без никакъв сън? Но младежът съзря облака прах близо до хоризонта, чу глухия тропот на конски копита, забеляза проблясъка на слънцето върху стоманата и каза:

— Това не е търговски обоз.

— Не е — съгласи се Гар. — Това е кавалерия! Ти знаеш това по-добре от мен, Джиани. Къде можем да се скрием?

Момъкът се огледа наоколо и почувства как първите пипала на страха сграбчват ума му.

— Никъде! Това е равнинна земя! Има само един ров край пътя!

— И те ще ни видят, ако се опитаме да изтичаме за подслон към някой хамбар.

Гар бе напрегнат, нащрек и очите му блестяха, но изглежда се владееше доста добре и умът му бе хладен. При вида му Джиани се успокои малко.

— Там е ровът — продължи наемникът. — Но те със сигурност ще погледнат надолу и ще ни видят как се придвижваме в калта. Виж ти!… Калта!

Джиани се втренчи в него.

— Какво калта!

— Съблечи си палтото — бързо! — Гар смъкна своето и скочи през рова, като захвърли дрехите си във високата трева в началото на зелената нива. — Свали си и ризата! Бързо, преди да са ни видели ясно!

Джиани го гледаше изумено. Дали човекът не се беше побъркал? Тогава се сети, че плащаше на Гар, за да го защищава и реши да не харчи повече бащините си пари. Младежът прескочи рова, за да отиде при Гар и свали всичките дрехи от себе си, като остави само панталоните, станали на парцали от битката и бягството. Гар клекна и взе да събира наръчи слама и трева и да ги трупа върху дрехите.

— Трябва да ги скрием!

Джиани му помогна и след минута в началото на нивата се виждаше само купчина суха трева.

— Сега да се наведем и да се намажем с кал! — Гар скочи в рова, загреба малко кал и започна да я размазва по гърдите и раменете си.

— Накъде повече от това! — протестира Джиани, но преодоля чувството си на отвращение и се приближи до Гар, като се търкаше с мокра пръст.

— И какво ще постигнем, като се направим да изглеждаме като скитници?

— Точно така! — отвърна Гар. — Ти не можеш да ограбиш един скитащ просяк, нали? Намажи ми гърба! — Той се обърна, като цапаше с кал лицето си.

Джиани накаля гърба му, после помоли Гар да направи същото и за него.

— Нещо повече от скитници — откачени глупаци! Престори се на луд, но не опасен!

Джиани усети слаб полъх на надежда. Можеше и да стане!

— А ти?

— Аз съм полуумен и глупак. А ти си моят брат, водиш ме и се грижиш за мен, независимо, че си луд!

— Луд, който води слабоумен?

Това му звучеше доста недостоверно, но той си спомни за просяка-лунатик, който седеше до колоните на Моста на надеждата у дома и се улови, че несъзнателно започва да имитира отпуснатата му усмивка.

— Ами ако ни попитат за имената?

— Не си казвай истинското, каквото и да става! Някой от бандитите може да си помисли, че за теб може да се вземе тлъст откуп или пък, че аз мога да свърша добра работа в строя! Не, ще им кажем фалшиви имена. Ти ще бъдеш Джиорджио, а аз Лени!

Джиани отвори широко очи.

— Как ги измисли толкова бързо?

Тътенът на приближаващите копита попречи на Гар да отговори. Той сложи ръка на рамото на Джиани.

— Идват! Залегни долу! Никой няма да приеме за странно някакви пътници, пък дори и луди, да се крият от кондотиерите. Помни, ти имаш толкова малко ум, че никой не би дал и пет пари за теб!

— Как говори лудият човек? — попита Джиани, чувствайки как паниката пропълзява отново към него.

— Ъъъ… Джиорджио, виж! Кончита! — Гар се приведе надолу и посочи към тях.

Джиани се обърна към него с раздразнение и с ъгълчето на окото си забеляза приближаващите се войски.

— Да, Лени! Но тези кончита носят гадни хора! Долу! — Той се усети, че му говори като на дете. Как говореше просякът от Моста на Надеждата?

Джиани клекна до Гар, като се надяваше, че конниците ще минат покрай тях, без да ги погледнат и че ще могат да се измъкнат невредими. Но не стана. Водачът, който яздеше отпред, говореше безгрижно с помощниците си за недоволството на Реджиналди от това, че бандата на Стилето все още не е наказала тези самонадеяни търговци от Пирогия. Тогава един от ездачите, доста отегчен, както изглежда, погледна надолу и ги видя. Лицето му светна от предчувствие за забавление.

— Капитане! Вижте какво намерих!

Войниците забавиха ход, лейтенантът изкомандва: „Стой!“ и всички спряха.

Капитанът се върна, погледна надолу и сбърчи нос:

— Какви са тези?

— Кончи. — Гар се хилеше на ездача с размазана, отпусната усмивка.

— Глупак — рече лейтенантът с отвращение, — и просяк, както изглежда.

Джиани събра кураж и прие ролята си. Той поднесе напред шепи, като се преструваше, че плаче:

— Милостиня, богати капитани! Милостиня за бедните!

— Милостиня? По-скоро бих ти дал това! — капитанът размаха арбалета си с отвращение. — Защо не работиш като почтен човек?

— Почтен — повтори Гар важно, но Джиани го смушка с лакът в ребрата.

— Млъкни, глупако! Не мога да кажа защо! Бог ми е свидетел, капитане! Наемаха ме на работа и аз работех с всички сили, но никога не ме задържаха задълго. — Той си спомни как постъпваше в такива случаи просякът от Моста на Надеждата и се кокореше и пулеше в очите на капитана. Капитанът се намръщи, погледна нагоре, без да каже нищо и после попита остро Джиани:

— Защо са те изхвърляли от работа?

— Не знам защо, Бог ми е свидетел — отвърна Джиани, гледайки втренчено някъде до главата на човека. — Правех всичко, за каквото бях нает и плашех крадците, като ги държах далече от стоките на господаря… — Изведнъж той изпадна в ярост и започна да вика:

— Назад! Стойте по-далеч от капитана, ципокрили досадници! Оставете го на мира!

Капитанът и половината от войниците го изгледаха с тревога — „ципокрили“ можеше да се отнася само за два вида същества — но такива не се виждаха наоколо. Капитанът се обърна към Джиани с подозрително пламъче в очите.

— За какви крадци говориш?

— Ами за кожените, онези, които аз току-що изплаших, за онези лигавите, които пълзят, и за мъничките, с големите очи. Ей! По-далече от ботушите му дребосъче! — Джиани се хвърли в краката на капитана, изпляска с ръце, после се отдръпна назад, като кимаше доволно.

— О, вие разбирате, когато някой ви наблюдава, нали?

— За Брауни-таласъмчето ли говориш? — попита Гар.

— За таласъмчето — потвърди Джиани.

Шепот на суеверен страх се разнесе сред войниците:

— Те могат да виждат духове и призраци!

— Призраци, които не са тук! — Капитанът разбираше, че просяците могат да повлияят зле на духа на войниците. — Той е луд!

Хората му ги изгледаха уплашени, а най-близкостоящите отдръпнаха конете си назад. Джиани се завъртя и прониза с пръст въздуха пред себе си.

— Искаш да ме издадеш, така ли? Разкарай се оттука, гърбоноско! Лени, дай му да се разбере!

Гар покорно се завъртя юмрук и изпрати удар в празното пространство, но рече:

— Не мога да го видя, Джиорджио!

— Няма нужда — отвърна Джиани със задоволство. — Ти достатъчно го изплаши.

— Луди са наистина! — рече високо капитанът, преди войниците да започнат да роптаят отново. — Никак не е за чудене, че никой господар не е те задържал! И накъде сте се запътили, просяци? Как мислите да живеете?

— Само с честна работа, капитане! — Джиани залитна към капитана, ококорил широко искрени очи. — Всичко, което искаме е един акър земя за ферма, където да отглеждаме гълъби и зайци.

Тогава усети, че някой здравата го тупва по рамото и със замечтан глас Гар рече:

— Разкажи им за зайчетата, Джиорджио.

Джиани го отблъсна с раздразнение. Не знаеше ли големият клоун, че не бива да го прекъсва сега, когато се опитваше да се преструва?

— Е, добрички капитане, само ако имате един акър земя да ни подарите…

— Акър земя? — изсумтя капитанът. — Глупак! Ние сме наемни войници! От нас не може да се очаква да имаме земя тук!

— Тогава, където е вашият дом! — молеше Джиани. — Само половин акър, добри сеньоре!

— Джиорджио — не го оставяше на мира Гар, — разкажи им за зайчетата.

— Зайци, Лени! — щракна с пръсти Джиани. — Сто пъти ти казах — зайци, а не зайчета.

— Зайчета — рече Гар с пълна увереност. — Малки, пухкави и меки сладурчета. Ти отглеждаш зайци. Разкажи ми за зайчетата, Джиорджио!

— Той вечно ми досажда да му разказвам истории за зайци — рече раздразнен Джиани. — Моля ви, Ваше Благородие, ако не успея да му осигуря земя за ферма, кой знае какво ще направи? Само половин акър, сеньоре!

— Единствената земя, която бих ви дал е шест стъпки дълга и три широка! — рече презрително капитанът и се обърна към лейтенантите си: — Те са пълни глупаци, наистина. Зарежете ги и да заминаваме.

— Няма ли да се позабавляваме с тях! — Един от войниците погледна Джиани с такава зловеща усмивка, че кръвта му замръзна.

— Хайде добре! — рече нетърпеливо капитанът. — Но само минута или две, имайте го предвид! Не смятам да се бавя тук цял ден!

С победоносни викове войниците налетяха на двамата нещастници. Огромен юмрук фрасна Джиани в корема и той се прегъна, като че агонизираше. Младежът чу Гар да реве и съзря гиганта да отхвърля войниците от себе си, сякаш бяха пиявици, поваляйки ги с юмруци и ритници с несръчни и груби движения, които натръшкаха кондотиерите около него като плява върху харман. Тогава ток от ботуш го халоса в главата и тъмнината го обгърна отново.

„Ставай, ставай! — изкомандва лицето с бялата брада. — Не можеш повече да се бавиш тук!“

— Мога и ще се бавя! — ръмжеше Джиани. — Послушах те миналия път и виж какво се случи!

„Страх ли те е от още малко болка тогава?“

Джиани трепна при мисълта, че ще трябва да изтърпява още, но каза:

— Разбира се, че не, ако има смисъл. Но аз не постигнах нищо с моите страдания — провалих се във всичко, с което се захванах.

„Кой би успял срещу армия от бандити? Но ти би могъл да предупредиш Пирогия за наемниците, които искат да я разрушат!“

— Да я разрушат? — Кръвта забуча в главата на Джиани, той съсредоточи вниманието си върху замъгленото лице.

— Кой ти каза, че ще я разрушат?

„Капитанът! Господарят, който го е наел се ядосвал, че те още не били наказали нахалните търговци! Какво наказание мислиш, че очаква той?“

— Ами, аз мислех, че това беше само засада на нашия… — Джиани спря да помисли.

— Не, те го бяха направили, нали? Бяха изгорили склада на Лудовико!

„Точно така. Но Пирогия е тази, която те искат да накажат. Пирогия — и майка ти и баща ти!“

— Трябва да ги предупредя! — Джиани направи огромно усилие да седне. — Но кой си ти?