Странстващият магьосник

Втора глава

— Не е съвсем точно да се каже, че ние прогонихме нашия граф — започна Джиани. — Всичко станало, защото чашата на търпението на нашите прадеди преляла поради ограниченията, които ни налагали принцовете и графовете. Те ни облагали с непосилно високи данъци, като ни оставяли съвсем мизерен капитал, с който да работим.

Антонио не казваше нищо, само поглеждаше младия си повереник с блеснали очи.

„Е — помисли си Джиани, — поне ако съм бил подложен на проверка, я издържах.“

Наемникът кимаше внимателно. Джиани си помисли кисело, че този интерес няма да продължи дълго, но бе изненадан, когато не стана така.

— И така, търговците от шест града, които се познавали покрай търговията, се събрали заедно и построили складове на островите и на лагуната откъм източния край на Талипон. Земята била практически владение на принц Реджиналди от Туманола, но представлявала само една пустош, покрита с блата, така че той не й обръщал много внимание.

— Съвсем естествено е търговците да построят и жилища до складовете си — рече Гар.

Джиани кимна, изненадан че човекът си прави труд да обясни нещата.

— Само след няколко години вече всички живеели там. Включително чиновниците и работниците, нали?

— Разбира се — Джиани беше започнал да се чуди дали наемникът не е по-умен, отколкото го мислеше. — Те построили мостове между близките острови, а пътували до по-големите с малки лодки.

Гар се усмихна:

— Дори един търговец от Ренова е могъл да пътува по работа на кон или да прекарва стоките си с каруци.

— На търговеца от Ренова нямаше да му разрешат да има кон — рече Антонио, — но той би могъл да притежава каруци, разбира се.

— Това важало и за търговците от Туманола — добави Джиани. — Нямало закон, който да им забранява да си имат лодки.

— Започвам да долавям предимството да живеят далече от очите на принца — рече Гар. — И колко време изминало, докато той разбрал, че търговците са построили свой собствен град?

— Когато корабите започнали да акостират на по-големите острови, а няколко — в неговото пристанище. Тогава принцът обложил с данък всички стоки, внасяни в Пирогия, но търговците отказали да го плащат.

Гар се усмихна.

— Колко пъти е изискал налога, преди да изпрати войската си?

— Само два пъти, но когато войниците дошли, се разбрало и друго предимство на града, построен на островите.

— И кое е то? — попита Гар. — Възможността да се види нападението на врага отдалече?

— Не — рече Джиани, — трудността на придвижването по вода.

Гар се усмихна още по-широко.

— Разбира се, имате си и естествен ров.

— Ров, широк четвърт миля и дълбок сто стъпки.

— Нима принцът не е изпратил флотата си?

— Да — усмихна се Джиани. — Това станало, когато благородниците разбрали какви превъзходни моряци сме ние, търговците.

— Сигурно те са обстрелвали с топове вашите стени?

— Пирогия няма стени — рече Джиани. — За какво са ни? Лагуната и флотата ни заместват стената.

— Излиза, че вашите дядовци са имали предвидливостта да строят военни кораби.

— Някои от тях — да. Освен всичко са върлували и пирати, така че всеки търговец е имал и оръдие на кораба си и всички наши моряци са знаели как да воюват, както и да се ориентират в морето — и все още могат, макар че сега пиратите са редки. Капитаните на принца излязоха срещу нас с галери, но ние ги посрещнахме на кораби с триъгълни платна. Ние лавирахме спрямо въздушните течения, докато успяхме да се извъртим и да ги нападнем при попътен вятър в гърба! — Очите на Джиани искряха със свирепа ярост. Той говореше така, сякаш сам е бил там. — Ние простреляхме веслата им, гюлетата откъснаха части от галерите, а стотина малки лодки ги опустошаваха от всички страни. Точно малките лодки извадиха вражеските моряци от строя и ние поискахме откуп от принца за капитаните му.

— Сигурно той не е могъл да понесе такова поражение!

— Наистина не можа, затова настоя благородниците, които владееха други крайбрежни градове, да образуват армада против Пирогия. Нашите прадядовци бяха готови, но какво можеха да направят срещу такава огромна флота от галери.

— Но вашите кораби са били по-бързи? — предположи Гар.

— Наистина. — Джиани се усмихна широко. — Техните огромни галери не бяха бързи и маневрени като нашите каравели, но дори и такива, те можеха да ни победят, само заради многобройността си, ако не беше бурята, която отклони посоката на флотата им. Нашите капитани атакуваха корабите им поотделно, по два и по три. Повечето вражески моряци никога не зърнаха Пирогия, а се върнаха обратно на сушата, за да поправят пораженията по корабите и платната си.

Гар кимаше, без да сваля погледа си от Джиани.

— Принцът беше ли доволен от това?

— Той се опита да застави другите градове да построят по-силна флота и да ни нападнат отново — рече Антонио, — но Ренова започна да воюва със Сламия заради границата — някаква река си била променила руслото. Грамона сметна това за добра възможност да заграби част от територията на Сламия, докато пък графът на Марна откри шанс да завземе малко от търговските бази на Ренова по суша. Тогава Борелия се разтревожи от едно евентуално разрастване и засилване на Грамона, така че я атакува, за да защити Сламия. От своя страна Туманола нямаше желание да гледа как Марна печели повече от търговията. И така Туманола нападна Марна и…

— Знам резултата от всичко това — рече Гар с тъжна усмивка. — Скоро те всички започнали да се бият едни с други и в суматохата забравили грижата си за Пирогия. Вашите дядовци бяха ли изпратили агенти да подстрекават към размирици в Ренова?

— Е, какво — може ли построяването на един бент сред хълмовете да промени посоката на реката? — вметна Антонио небрежно. — Или дори на цяла дузина?

— И принцът на Туманола никога ли не ви заплаши отново?

— Ами той не предприе нищо срещу нас — отвърна Джиани, — нито пък някой от неговите наследници. Но те постоянно ни отправяха заплахи, опустошаваха корабите ни, когато можеха — и никога не престанаха да настояват за дял от нашите печалби — при тази мисъл младежът вдигна поглед. — Мислите ли, че е възможно самият принц да е наел бандата на Стилето?

— Ще го разберем преди да видим лагуната отново — рече тъжно Антонио.

— А прадедите ви бяха ли залавяли моряци — пленници? — попита Гар.

Джиани не можеше да повярва. Човекът съвсем целенасочено го питаше за още история!

— Повечето от тях решиха да останат в Пирогия и да потърсят работа — те умееха много неща и бяха добри работници. Нашите дядовци наеха петима от тях за екипаж, като ги следяха отблизо, в случай, че се окажеха шпиони, но нямаше такива.

— А останалите?

— Когато битката свърши, ние ги оставихме да си отидат вкъщи. Закарахме ги до сушата, свалихме им веригите и ги пуснахме да ходят където си искат. Някои се опитаха да се захванат с бандитизъм, но охраната на нашия град се справи с това много бързо — в края на краищата те имаха само оръжия, които можеха да се направят от дърво и камък. Другите са си отишли у дома, доколкото знам. Във всеки случай, никога не се върнаха в Пирогия.

Гар се облегна назад и положи ръце върху коленете си.

— Храбро сте воювали, сеньори, и достойни прадеди сте имали! Без съмнение вие сте градили вашето върху техните основи.

— Пирогия е мощен град сега — увери го Антонио, — макар че си нямаме стена. Яхнията е готова.

Джиани сипа с черпака в дървени купички и ги подаде на Антонио и на Гар. Водачите до тях също се хранеха и разговаряха тихо, освен шестимата часовои на пост. Джиани седна отново, потапяйки лъжица в купата.

— А теб от малък ли са те учили да управляваш кораб? — обърна се той към Гар.

Антонио вдигна поглед разтревожено — беше грубо да се пита един наемник откъде е или защо е станал войник. Грубо — и по някой път — опасно, но Гар само се усмихна и каза:

— В моята родина повечето хора се изхранват с риболов или фермерство.

Джиани не обърна внимание на сигналите, които му правеше Антонио.

— Коя е твоята родина?

— Една страна, наречена Грамари — рече Гар, предвиждайки следващия им въпрос, — един много голям остров далече оттук, някъде в средата на океана.

Заинтригуван, Антонио забрави за добрите си маниери.

— Грамари? Никога не съм чувал за нея.

— Тя е много далече от тук.

— Името означава „магия“, нали?

Гар се усмихна:

— Виждам, че знаете и други езици, освен вашия собствен. Да, „грамари“ означава „магия“ или „книга за магията“ и наистина това е една магическа земя, пълна с тайнственост и приключение.

— Звучи като място, което би привлякло човека — рече Джиани. Но не продължи по-нататък, защото така изискваха добрите маниери.

— Така е, наистина — рече Гар, — но домът започва да наподобява затвор, когато човек възмъжее. Станах неспокоен и се впуснах в изследване на света с кораба на баща ми и с един стар и верен слуга. Когато ме наеха за първи път, слугата откара кораба у дома. Един ангажимент бе последван от друг, докато не попаднах на кораба на търговеца, който ме доведе в Талипон. Той бе достатъчно добър, за да ми напише препоръчително писмо, когато поисках да науча повече за острова. Обичам да наблюдавам и изучавам света, макар че опасностите и трудностите са неприятни.

Внезапно от ъгъла зад стената се чу остър вик:

— Господарю Джиани, елате бързо!

За миг Джиани бе на крака и тичаше към ъгъла, сподирен от Антонио. Гар ги последва малко по-бавно.

Старият Лудовико лежеше с бледо лице и поглед, отправен в небето.

— Спря да диша — рече водачът.

Джиани се наведе и постави дланта си върху устата и носа на стария човек. Почака няколко минути и затвори очите му.

На сутринта оцелелите селяни започнаха да надничат от къщите си. Един току-що пристигнал свещеник от близкия манастир се оглеждаше ужасен наоколо, след това започна подготовката на траурната церемония и погребенията. Джиани и хората на Лудовико стояха край гроба му без шапки, с наведени глави, слушайки монашеския латински. После изпяха „Dies Irae“3 с ниски и тържествени гласове. Колкото и да беше странно, те се почувстваха малко по-добре и постепенно започнаха да си бъбрят, докато товареха мулетата си. По пътя за Пирогия дори се шегуваха и смееха.

— Вашите хора бързо излекуваха духа си — отбеляза Гар.

— Лудовико не беше един от нас — отвърна Джиани, — а само търговски партньор.

Гар кимна:

— Достатъчно близък, за да ви разтърси смъртта му и не чак дотам, че да причини истинска скръб. И все пак вашите хора имат силен дух.

— Имаш предвид това, че се движат в сянката на кондотиерите и могат да се усмихват? — Джиани налучка точните думи. — Толкова много мулета не могат да се придвижват тихо, така че защо да не се посмеят, докато ти бдиш? Пък и едва ли една наемническа банда ще постави часовои навсякъде по пътя, за да наблюдават някакъв тромав обоз.

— О, да — веднага отговори Гар. — Но ако аз бях водач на такава банда, щях да поставя няколко човека, които да дебнат навсякъде.

Джиани го изгледа поразен.

— Би ли се превърнал в бандит, тогава?

— Определено не — бързо рече Гар. — Но когато искаш да се предпазиш от врага, трябва да предполагаш онова, което той би направил. А най-добрият начин да го сториш е да се поставиш на негово място и да се опиташ да мислиш като него. И така, въпреки че аз никога не бих позволил на моите хора да опустошават и грабят мирни жители, си представям какви планове бих кроил, ако съм водач на такава банда. — Той погледна Джиани право в очите. — Можеш ли да разбереш това?

— Да — рече Джиани доста изненадан. — Сигурно имащ дълга практика. Ти не си толкова нов за войнишкия занаят, колкото изглежда, нали? — Младежът напълно съзнаваше, че все още не знае достатъчно за Гар, за да бъде сигурен дали той заслужава доверие и затова се опитваше да събере още малко информация.

Самият Гар сякаш не бе особено склонен да говори.

— Израснал съм в битките, както и повечето варвари.

Джиани отбеляза:

— Както казваш — и аз съм израснал в търговията. Все пак тези стоки не са мои, а на баща ми. Аз не получавам печалба от тях, а само дял от нея.

— Дял? — повдигна вежди Гар. — А не надница?

— Не, баща ми казва, че ще работя по-усилено, ако сумата пари, които получавам, зависи от размера на печалбата.

Гар поклати глава:

— Има някакъв смисъл в това.

Антонио слушаше разговора между двамата млади мъже и се усмихваше доволно.

— Но баща ти изпраща търговски кораби и извън страната — рече Гар. — Защо си прави труда да праща хора към вътрешността на сушата?

— Защото освен златото, което изнасяме, имаме и друга стока за превозване с тези кораби — отвърна Джиани. — Ако изпращаме само злато, скоро на нас няма да ни остане никакво. Номадите от южния бряг на Средното море нямат особена полза от скъпоценните метали, но все пак те купуват златни кюлчета, памук и ленен плат, който нашите тъкачи изработват. Земевладелците от северния бряг харесват нашите гоблени, вълнените, памучните и ленените изделия. Освен това златото е компактно и отнема малко място при пренасянето. Защо да оставяме корабите да плават почти празни, когато може да бъдат натоварени догоре със стоки, от които имаме в изобилие.

Джиани беше доста изненадан от това, че Гар разбира всяка дума.

— Има смисъл във всичко това — каза наемникът, — но не могат ли вашите кораби да донасят дървен материал и зърно от тези търговски пътувания?

— Защо ни е, след като те са много по-евтини у дома? — възрази Джиани. — От варварските брегове ние донасяме кехлибар, кожи и всякакви неща, които са лукс за хората от Талипон. А от старите градове на изток и империите на юг донасяме подправки, коприна и рядка дървесина. Това са стоките, които можем да продадем с печалба в Талипон, приятелю, това и караме.

— Има смисъл във всичко това — съгласи се Гар. — А кой взема решенията с какво да се търгува? Търговците и принцовете на Пирогия?

Джиани се засмя:

— Едва ли бих ги нарекъл принцове. Те са просто уважаваните граждани — преуспяващи може би, но със сигурност не живеят като принцове. Не, приятелю, Съветът не решава какво да се внася и какво да се изнася. Моят баща решава това сам за себе си, както и всеки друг търговец.

— Тогава какво прави вашият Съвет?

Джиани си пое дъх.

— Решава неща, които засягат всички търговци и целия град — например колко пари да се отделят за военни кораби, колко войници, дали да наемаме чужди или да тренираме нашите собствени.

Джиани примигна удивен, сетне продължи.

— Съветът решава да се строят ли мостове и нови обществени сгради, да се укрепват ли бреговете на реките и каналите — и въобще всичко, свързано с общественото благосъстояние.

— Кажи по-скоро с благосъстоянието на търговците — отбеляза Гар. — Кой защищава интересите на занаятчиите и работниците?

— Занаятчиите имат своите гилдии и техните водачи могат да спорят в Съвета, ако са много заинтригувани от въпроса, който се дискутира. — На Джиани му хрумна, че би могъл и да се обиди от такъв въпрос, но беше твърде зает с обяснението. — Що се отнася до работниците, ще призная, че не сме открили начин да ги включим в дебатите, освен да натоварим някой от съветниците да говори по въпросите, които засягат хората в неговите складове или кораби.

Гар кимна.

— И как се избират тези олигарси, пардон — съветници?

Джиани се намръщи. Не хареса думата „олигарх“, особено след като не разбра значението й, но той реши, че това е дума от родния език на Гар.

— Търговците от Пирогия се срещат в Събранието и избират съветници, като хвърлят камъчета в големи кутии с имената на търговците — зелени камъчета за тези, които предпочитат, и червени — за тези, които отхвърлят. Винаги има поне два пъти повече желаещи, отколкото са постовете в Съвета.

— И колко са те?

— Дузина. — Джиани се чудеше как опитът му да научи повече за Гар се беше превърнал в лекция за управлението в Пирогия и тъкмо се канеше да отклони новите въпроси, когато кондотиерите ги нападнаха.

Те връхлетяха, яздейки през полята, като крещяха на търговците да спрат.

— На конете! — извика Джиани. — Да не ни мислят за глупаци? — Той пришпори коня си в галон, докато Гар и Антонио заеха местата си от двете му страни.

Водачите шибнаха мулетата да ускорят ход, но скоростта на обоза не можеше да се увеличи повече от тази на галопиращи товарни мулета. Кондотиерите вече летяха към тях.

— Те знаят, че ние не сме глупаци, но и те не са! — рече Гар. — Те искат да ни изплашат, като яздят стремително към нас, защото са поставили засада!

— Засада! — извика недоверчиво Антонио. — И къде?

— Ей там! — Гар посочи напред към групата селски къщи, които започваха да изникват в далечината.

— Доста заплашително изглеждат конниците, ще се почувстваме сигурни само когато стигнем до убежище, до някакво убежище.

Докато казваше това, откъм хижите изскочиха още кондотиери, които галопираха право срещу тях. Джиани хвърли див поглед назад, но там видя друга група да ги следва по петите.

— Загубени сме! — извика един от водачите и като смушка мулето си да спре, вдигна ръце.

— В кръг! — заповяда Джиани. — Или искате да бъдете роби на галерите до края на живота си? Образувайте кръг и се бийте!

Водачите подредиха мулетата така, че да образуват импровизирана крепост.

— По-добре мъртви и свободни, отколкото живи и в робство! — отсече Антонио.

— Всеки, който иска да живее като роб, да тръгва! — извика Джиани.

— Може да успее да избяга, докато ние воюваме!

Тогава един от водачите се отдели от кръга и се отправи надолу по пътя през полята.

— Целете се първо в конете! — нареди Гар. — Пехотинецът е по-малка заплаха.

Ужасен вик ги накара да обърнат поглед към дезертьора тъкмо в момента, когато един кондотиер го свали долу с пиката си. Той падна сред житата в безсъзнание.

— Това е наградата за бягството! — извика Антонио. — По-добре да умрем в бой!

— По-добре да се бием и да останем живи! — извика Гар. — Но ако трябва да умрете, вземете със себе си колкото се може повече от тях!

Водачите му отвърнаха с викове.

— Огън! — извика Джиани и град от стрели засипа конете.

Бедните животни отмятаха глави и умираха, цвилейки. Следващата редица войници се олюля и падна върху сгърчените тела на първите. Но третата редица имаше време да заобиколи падналите им другари и водачите отпуснаха арбалети, като разбраха, че няма да имат време да ги презаредят.

Беше тежка битка. Сякаш бяха минали часове, откакто Джиани въртеше камата и пронизваше всеки, който го приближеше. Гар стоеше зад него, за да го прикрива и с рев съсичаше ездач след ездач. Не след дълго и двамата бяха облени в собствената си кръв. Техните хора наоколо падаха, пронизани от мечове, но викаха от ярост и не усещаха болката, освен като някакво далечно дразнение. Кондотиерите изпадаха в безсилен гняв, когато водачите на Джиани уцелваха конете и те затискаха с огромните си тела ездачите. Болка и агония изпълваха въздуха, но по-често те идваха от редиците на кондотиерите, отколкото на търговците.

Войниците на Стилето се бореха с пики, като се стремяха да залавят хора за пазарите на роби, но търговците воюваха с мечове, копия и брадви. Накрая кондотиерите се отказаха от надеждата си за плячка и в яростта си изтеглиха мечовете.

Джиани викаше от болка, докато гледаше как хората му издъхват и кръвта струи от гърдите и шиите им. Заплака от мъка, като видя стария Антонио да пада с поаленяло от раната му палто.

Тогава внезапно съзря как някакъв меч се издига над него и стоварва острието си върху челото му.

Джиани се завъртя и падайки, мярна Гар да лежи напълно изтощен до него. В следващия миг усети как конска подкова минава през главата му и светът за него изчезна.