Странстващият магьосник

Дванадесета глава

Джиани се опитваше да разсее тъгата, докато отиваше да посрещне спътниците си. Той си казваше, че Медалия е само една хубава жена сред многото други и че дори не я познава добре — но се удиви колко малко тази мисъл му донесе някаква утеха. Мислите му бяха съсредоточени изцяло върху нея. Момъкът се насили да се усмихне и махна за поздрав на пазачите при вътрешната порта, дори размени няколко шеговити реплики с тях и докато стигна до външната порта, вече бе успял да се овладее напълно. Там видя Владимир, Естрагон, Рубио и Бернардино и извика:

— Ах вие, мързеливи лентяи, безделници, скитащи по пътищата! Какво ви кара да мислите, че сте добре дошли в Пирогия?

Те скочиха на крака и Рубио — търговецът почервеня от гняв — но като видяха Джиани, се засмяха и тръгнаха към него с ръце, разтворени за прегръдка. Той ги прегърна всичките, удивен от това как поздравите на тези твърде слабо познати чужденци го зарадваха.

— Това е непоносимо, Джиорджио! — рече Рубио с възмущение. — Те ми казаха, че не могат да повярват на човек от Венога!

— Да, но ако дойдеш с керван със стоки, те начаса ще те пуснат в града — увери го Джани. — Освен това пазачите се занасят с теб — аз говорих с тях по този въпрос вчера.

Отначало Рубио го гледаше сериозно, после усмивка се разля по лицето му. Той се обърна към двамата пазачи, които гледаха невинно в небето и рече:

— Ах, вие, негодници! Нямате повече гостоприемство от вашия приятел Джиорджио тук!

— И не по-малко също! — увери го Алфред. — Но кой е Джиорджио? Аз виждам само Джиани.

Рубио се обърна шокиран към Джиани, същото направиха и другите трима — но младежът само се усмихна извинително и каза:

— Простете ми, приятели, но лъжата ми беше нужна. Принцът бе определил цена за главата ми.

— Цена? — намръщи се крадецът. — Май съм чувал нещо за това! Как е цялото ти име?

— Джиани Бракалезе.

Естрагон ококори очи, също и Владимир. Рубио и Бернардино се спогледаха объркано. Джиани усети неестествен прилив на гордост.

— Да — рече крадецът, — чувал съм за теб, наистина! О, ако бях знаел с кого съм се движил, щях да си пътувам сам.

— Бяхме по-сигурни заедно — увери го Джиани, — и така ще бъде и занапред! Елате, елате и се насладете на гостоприемството на майка ми! Тогава, ако желаете, можете да се присъедините към нашата нова армия… искам да кажа… — Той погледна неловко към Владимир, после отклони очи настрани, засрамен от себе си.

— Може би не ставам за войник, но доколкото разбирам от армии, може и да има някаква работа за мен — увери го куцият мъж. — Заведи ме при твоя генерал, Джиани. Нека той да реши.

Момъкът се усмихна и го потупа по гърба.

— Няма никакъв генерал все още, а само нашият стар приятел Гар, но си мисля, че той ще намери място за теб. Елате!

Мама Бракалезе посрещна квартета с топло гостоприемство, макар че в първия момент бе малко отблъсната от просяка и крадеца и веднага нареди да приготвят за тях по една вана, пълна с топла вода. Гар увери просяка, че ще се намери работа за него като интендант, но засега се налагаше да научи занаята на правенето на стрели, дръжки на арбалети и приготвянето на барут за топовете.

Тъкмо привършваха късната и доста дълга закуска, когато бащата на Джиани дойде със сериозно лице, но със светнали очи:

— Съветът ще те изслуша утре, Джиани, и си мисля, че този път ще слушат доста по-внимателно, тъй като много търговци вече загубиха обозите си със стока. Но кои са тези?

Когато новодошлите бяха представени и приветствани от бащата, той дръпна Джиани настрани и рече:

— Слушай! Постарай се да упражниш това, което смяташе да кажеш пред Съвета. Но първо се разходи из града и усети настроението, което витае в него. Знам, че нашите хора са оживени и весели, както винаги, но има някаква нотка на загриженост. Всеки знае, че нещата не стоят по начина, по който трябва да бъдат, но никой недоумяват за причината.

Същият следобед Джиани тръгна да обикаля пазарите, мина край канала и покрай някои малки рекички, прекоси няколко моста и през цялото време даваше ухо на разговорите. Баща му беше прав — долавяше се скрито напрежение и се разнасяха какви ли не слухове. Един бакалин близо до Моста на усмивките говореше на клиента си:

— Наистина косите на житните класове са много по-дълги от обикновено, а месарят ми каза, че козината на козите и вълната на овцете са доста по-дебели, отколкото е виждал някога. Ще подрани зимата и ще бъде дълга и тежка, помни ми думите!

— Ще ги запомня! — Клиентът му се опитваше да изглежда скептичен, но не му се удаваше.

Като минаваше покрай реката Мелорин, дочу две домакини да си шушукат, докато вървяха с пазарските си кошници на рамо.

— Чувствам го с костите си, Антония! Треската ще дойде от водата! Ще има чума, така, както се говори в Библията, а аз не знам нищо за лечението й.

— Е, може да се случи кокалите ти да узнаят и това — присмя й се съседката, — но ако се появи чума в този град, е много по-вероятно тя да дойде от каналите, отколкото от водата.

Очите й бяха изплашени и Джиани можа да усети, че тя въобще не се съмняваше, че може да има чума в града. Изведнъж денят му се стори по-хладен и той закрачи по-бързо.

На пристанището младежът чу един стар моряк да говори на няколко момчета.

— Водна змия, момчета! Видях я с очите си — дълго, люспесто тяло да се подава няколко пъти над водата, с малка, плоска глава отгоре!

— Тогава не е била много голяма — рече едно от момчетата разочаровано.

— О, огромна беше! Намираше се на половин миля разстояние от вас и бе дълга цял инч, така че благословихме късмета си, когато тя се обърна и избяга от нас! Но те няма да бягат от корабите тази година, о, не! Всички морски чудовища ще излизат от морето и ще преследват корабите ни, за да ни завлекат на дъното.

Момчетата възкликнаха доволни, че са в безопасност, с широки от любопитство очи, но младият моряк, който минаваше наблизо, дочу какво говореше старият му колега и забърза намръщен, с набърчено чело.

Джиани започна да усеща все по-нарастваща тревога. Хората говореха какви ли не лоши работи за бъдещето, но не подозираха истинската опасност. Ако не им се кажеше истината скоро, ако тези слухове не бъдеха разсеяни, в града можеше да настъпи паника.

По залез слънце той отново се упъти към Пиаца дел Сол с ускорен пулс — но сергиите на пазара бяха затворени и фургонът си бе отишъл. В един луд миг на Джиани му се прииска да обходи целия град, за да потърси яркия пъстър фургон, после се сети, че вече броди от часове и че островите наоколо бяха толкова много, че дори и тези, които можеха да бъдат достигнати чрез мрежата от мостове, трябваше да бъдат обикаляни поне седмица, за да бъдат проверени всичките. Със свито сърце той се упъти към къщи, за да се развесели от присъствието на новите си приятели.

След вечерята Гар го отведе настрана и рече:

— Утре ще говориш пред Съвета, нали?

— Да, ако мога да измисля какво да кажа — отвърна Джиани.

Гар сви рамене.

— Кажи им самата истина — онова, което си чул и видял. Ако ти създадат проблеми, пусни ме аз да им поговоря. Уверявам те, че с това, което знам сега, мога да ги изплаша толкова страшно, като най-лошия проповедник, бълващ сяра.

Джиани се разсмя и обеща, че ще го стори.

Но същата нощ въртящата се и танцуваща фигура освети сънищата му отново, греейки по-ярко от всякога до сега.

„Джиани Бракалезе! — извика тя. — Трябва да им кажеш да бягат, Джиани“!

— Не бягай от мен, моля те! — шепнеше той в съня си.

„Глупаво момче! — разсърди се тя. — Не можеш ли да мислиш за нищо друго, освен за любов?“

Но гласът й трепна, когато казваше това. „Помисли по-добре за съгражданите си! Ти дори не можеш да си представиш мощта, която лордовете ще насочат срещу Пирогия, когато обединят всичките си армии — или ужасяващите машини на смъртта, които техните, идващи отдалеч съюзници ще им дадат назаем! Няма никаква надежда за победа! Трябва да убедиш всичките си съграждани да бягат“!

— Да напуснем Пирогия? — извика Джиани поразен. Пред очите му минаха кратки потресаващи видения на горящи и много красиви мостове, на разпадащи се в пламъци елегантни къщи — докато бандитите на Стилето тичат от къща на къща, за да задигат злато, кристал и картини и да унищожават всичко, което не могат да носят.

— Не, никога! Не можем да изоставим нашата Пирогия!

„Ако не го направите, всички ще умрете! — Танцьорката млъкна и издигна умолително ръце. — Трябва всички да напуснете града, Джиани, всички“!

— Няма да ме послушат, дори и да им го кажа! — Джиани почувства как целеустремеността у него кристализира и се втвърди, докато й казваше тези думи. — Единствената ни надежда да защитим нашите съпруги и майки е да се въоръжим и да се бием!

„Не можете“! — извика тя.

— Не вярвай толкова на принцовете — рече й Джани. — По море те са по-слаби, от който и да е рибар — и никоя армия не може да достигне по вода до Пирогия. Не, избърши сълзите си, моля те — и ми позволи да видя лицето ти.

„Никога! — Воалите започнаха да се развяват отново. — Не можеш ли да мислиш за нищо друго, освен за похот, Джиани Бракалезе“?

— За нищо друго, освен любов — поправи я той, — защото аз те обикнах с изгаряща страст от мига, в който те видях за пръв път!

„Наистина ли? — попита тя горчиво. — Ами циганката Медалия? Тя вече не те ли интересува“?

Джиани се усети притиснат натясно и пред острието на дилемата, намери убежище в истината.

— Тя също е пленила фантазията ми. Да, би могло да се породи и любов, ако можех да я опозная по-отблизо.

„Но ти не познаваш и мен!“

— Е, все пак малко повече от Медалия — защити се той, — защото никога не съм бил насаме с нея!

„Но копнееш да бъдеш, сигурна съм! Колко си неверен, Джиани Бракалезе, колко непостоянен! Как можеш да обичаш две жени едновременно?“

— Не знам — призна Джиани, — но е така. — Той никога не бе считал себе си за толкова подъл, че да предава една любов заради друга, но откри, че е такъв. Нима беше по-добър от другите контета, които се перчеха из града? Всички ли мъже бяха толкова повърхностни?

— Не мога да разбера защо, но е така. Моля те, о, красавице, разреши ми да дойда при теб! — Той понечи да тръгне към нея и почти го направи, но тя отсече:

„Никога!“ — и както завъртя воалите си, за да се прикрие, девойката започна да се отдалечава, отлитайки от него по някакъв удивителен начин, оставяйки го сам в тъмнината с празни сънища.

Джиани се събуди с размътена глава и изпълнен с решимост, сякаш бе пил твърде много предишната вечер, когато всъщност бе опитал само една чаша вино. „Така е, когато сънуваш жени, които не можеш да имаш“, промърмори си той и стана да се измие и обръсне.

Закуската значително подобри настроението му и облякъл най-хубавите си дрехи, той влезе в съвещателната зала заедно с баща си и Гар, който се извисяваше над тях. Те намериха присъстващите в залата вцепенени от ужас.

— Чухте ли? — Татко Бракалезе бе посрещнат от един гражданин с издадена челюст. — Принц Реджиналди настъпва към града от север с хиляди войници!

И двамата Бракалезе се спогледаха. Първото нещо, което бащата можа да каже, беше:

— Откъде да чуем?

— Главният водач на стария Мидрони разказа как една банда стилетовци му заграбила целия обоз със стоки и го зарязала на полето, мислейки го за мъртъв! О, той е в ужасно състояние — измършавял, пребит и ранен! Никой не се усъмни в думите му.

Татко Бракалезе хвърли опрощаващ поглед на Джиани и каза:

— Много благодаря, стари приятелю. Хайде, нека заемем местата си.

Те влязоха в залата, чувайки гласове от всички страни.

— Граф Векио настъпва от запад с хиляди мъже!

— Дожът на Лингрети нахлува от юг с две хиляди!

— Три хиляди войници на Стилето приближават от Туманола!

— Групата на Червения нахлува с две хиляди.

— Пирати! — извика един вестоносец, втурвайки се в залата, като размахваше един пергамент. — Капитан Бортачио казва, че едва е избягал от една пиратска флота! Той се е отървал в мъглата, като е плавал срещу вятъра, но те приближават с флота от тридесет съда!

Шумът се усили при тези новини и Маестро започна да удря гонга си отново и отново, викайки:

— Съветници! Майстори! Тихо! Ред! Ние трябва да обмислим някакъв план!

— План ли? — изкрещя някакъв мъж с дебел врат, облечен в кадифе. — Планът може да бъде само един — да избягаме!

— Но ние не можем да избягаме! — скочи на крака старият Карло Грепоти, треперещ, с огнен поглед. — По суша или по море, те ще ни отрежат пътя и ще ни направят всичките роби, ако се опитаме да избягаме. Не можем да правим нищо друго, освен да останем и да се молим!

— Но ние можем да се бием! — извика един млад търговец и рев на одобрение последва думите му. Маестро удари няколко пъти гонга си, докато всички утихнаха достатъчно, за да се чуе сам как казва:

— Седнете долу. Успокойте се, майстори и сеньори! Да не сме рибари, които се карат за улова! Седнете, както подобава на достойнството ви!

Лицата на много мъже почервеняха, но те се умириха и насядаха около голямата маса. Маестро кимна, вече успокоен:

— Бракалезе! Това събрание е свикано по твоя молба! Имаш ли някакви новини, които биха ни помогнали да стигнем до смислена идея сред това стършелово гнездо?

— Аз не, но синът ми — да — рече бащата. — Джиани, поговори им!

Момъкът се изправи и почти веднага седна отново — коленете му омекнаха при вида на тези враждебни, тъжни и предизвикателни лица на търговците пред него — най-младият от които бе с двадесет години по-стар. Гар с половин уста му напомни:

— Ти си се изправял лице в лице със стилетовците. — И това оказа вълшебен ефект върху самочувствието на Джиани. Не, че страхът му изчезна, но бе уталожен до голяма степен.

Той разпери ръце и извика:

— Майстори! Аз отново поведох търговски обоз, този път в северна посока през планините и отново бяхме нападнати от стилетовците, а стоките ни бяха ограбени. Моят телохранител Гар бродеше с мен, докато едни цигани не ни дадоха дрехи, храна и подслон. Но когато те помислиха, че сме заспали, започнаха да говорят помежду си. Те бяха фалшиви цигани, шпиони, за каквито ги взе Гар и мисля, че е прав за това. Те са се заели със задачата да насърчават лордовете да се обединят, за да ни съкрушат нас, търговците!

В залата избухна шум и недоволство и Джиани се огледа наоколо, подпирайки се на масата. Усещаше се почти изчерпан, но много доволен от емоциите, които бе предизвикал. Маестро удари няколко пъти гонга и когато редът се възцари отново, той впери блестящи очи в младежа и го попита:

— Какво ги интересува циганите дали ние сме живи или умрели?

— И ние не можехме да разберем това, Маестро — отвърна Джиани, — докато не срещнахме пътуващ стъклар, който ни предаде думите от разговора между принц Реджиналди и един кисел и навъсен търговец от много далече. Той едва можел да говори езика на Талипон, но предложил на принца скандално висока цена за орсаните.

— Скандално висока цена? — Очите на Маестро проблеснаха от алчност. — Колко скандално?

Каква бе цената за едногодишната издръжка на малък град? Джиани импровизира:

— Тримесечната печалба от обикновената търговия.

— За всеки камък?

Младежът кимна.

— За всеки.

В залата отново настъпи безредие. Маестро, с кръгли от удивление очи, така и не докосна гонга, за да въдвори ред, а изчака това да стане от само себе си, после го удари само веднъж и помоли за тишина.

— Значи според твоите думи излиза, че тези фалшиви цигани са били агенти на чуждестранния търговец?

— Единствено така нещата имат някакъв смисъл за мен, Маестро — отвърна Джиани. — Но той не е единствен, има цяла група — групата на Лурган, така сами се нарекоха.

— Цяла група? А защо не са идвали при нас?

Младежът сви рамене, но старият Карло Грепоти извика:

— Защото знаят, че можем да ги бием с по-висока цена! Тези глупави лордове ще вземат, каквото им се предложи.

— Да и ще откраднат всеки камък, който и където намерят, за да го продадат! — извика един друг търговец, когато глъчката стихна отново. Маестро се приготви да удари гонга, но размисли и реши да изчака. Накрая колегите му доловиха презрителния му поглед и се укротиха, мърморейки. Маестро се обърна отново към Джани:

— Имаш ли някакъв отговор на повдигнатите въпроси?

— Само предположения, Маестро — отвърна момъкът, — но мисля, че ще е по-добре да оставя Гар да ви го каже. Той даде идеята да се оставим да бъдем пленени от стилетовците, така че да можем да проникнем в замъка на Реджиналди и да получим повече информация. Гигантът ще ви каже какво открихме там.

— Проникнали сте в замъка на Реджиналди? — извика един по-млад търговец. — Как се осмелихте?

— И което е по-важно, как успяхте да излезете от там? — заинтересува се друг мъж.

— Нека Гар да ви каже — това наистина е негова история и неговата гордост. — Джиани се обърна към приятеля си: — Давам думата на свободното копие.

— Не е вече свободно, а е обвързано със служба на теб и на цяла Пирогия! — Гар се изправи в целия си ръст, с широки, квадратни рамене и огледа мрачно залата. Всяко възражение срещу неговата реч замря под този поглед. Спокойно и без да бърза, той им разказа за реда в замъка на Реджиналди — интригуващо и майсторски, като опитен разказвач. Търговците поглъщаха всяка дума от неговия разказ, с очи вперени в лицето му и в залата не се чуваше никакъв друг звук, освен гласът му, докато не свърши с това как бяха избягали от замъка. После той направи пауза, изгледа цялата зала и накрая се обърна към Маестро и се поклони:

— Това е всичко, което видяхме и чухме, Маестро.

В залата отново избухна суматоха — възклицания на учудване, както и присмехулни забележки. Маестро ги остави да отшумят, после попита Гар:

— Какъв е бил този странен яйцеподобен предмет?

— Магически талисман, който позволява на принца да разговаря с търговците на Лурган, дори и когато те са далеч от неговия замък — отвърна гигантът. — По този начин, когато той има на разположение достатъчно орсани, които да си струват пътуването, те могат да дойдат и да ги вземат, като му платят в злато.

— Не вярвам в магии — рече Маестро.

— И правилно — отвърна Гар, — но по-лесно е да се каже „магически талисман“, отколкото „алхимически уред“, защото така ще бъде извън всяка възможност да се разбере. Какво значение има какво е.

— Очевидно ти го разбираш по някакъв начин, след като си могъл да го използуваш, за да говориш с твой приятел.

— Да, господарю. Аз също знам как да боравя с един топ, но ще бъда затруднен да обясня как и защо се задейства взривът в него.

Джиани забеляза, че гигантът не казва — невъзможно, а само — трудно, но Маестро прие отговора.

— А кой е твоят приятел Хъркимър?

— Един друг наемник — отвърна с готовност Гар, — който ще дойде на наша помощ, ако го помоля и ще изненада благородниците в гръб. Мислете за него като за алхимик с топ — отличен топ, защото изпраща чудесни изстрели.

— И той може да следи действията на групата на Лурган, заради теб? — Маестро изглеждаше настроен доста скептично.

— Е, поне да ги подслушва във всеки случай — рече Гар, — макар че онова, което той чуе трябва да бъде много успешно, за да изпрати той съобщение до мен на вашата Пиаца дел Сол, поемайки риска да пробие дупка в главата на някой минувач.

— Не използваш ли някакъв талисман, за да говориш с него?

— Не, господарю. Имах такъв в раницата, с която дойдох във вашия град, но стилетовците я откраднаха, заедно с другите ми принадлежности.

— Ще разберат ли кондотиерите за какво служи той? — попита старият Карло.

— Съмнявам се — отвърна му гигантът. — Той беше добре прикрит. — Отговорът не беше много изчерпателен, но Карло Грепоти се въздържа от повече въпроси.

— Какъв е твоят съвет? — попита Маестро.

Гар сви рамене.

— Аз съм наемен войник, Маестро. Разбира се, че бих ви посъветвал да се биете.

— Забрави професията си за момент! — Маестро махна с ръка, сякаш искаше с жеста си да изчисти ума на Гар от всички предразсъдъци. — Опитай се да мислиш като търговец, а не като войник. Няма ли да ни посъветваш да бягаме, да евакуираме града?

— Не — отвърна ясно и бързо Гар. — Ще бъде почти невъзможно да се придвижат толкова много хора така бързо. Мнозина могат да умрат при този опит и независимо къде ще отидете, бандитите на Стилето ще ви надушат и ще ви убият или поробят.

— Ние можем да се разделим на много групи и да се отправим в различни посоки — предложи един търговец.

— Ако го направите, просто ще улесните стилетовците да ви убият — каза Гар, — и да доставите спортно удоволствие на благородниците и техните войници да ви преследват и унищожат. За тях това ще бъде спорт, а за много други наемници — сигурно препитание, не само за стилетовците. Не, господа, единствената ви надежда е да останете и да се биете. Да, много от вас могат и да умрат — но още повече ще останат живи!

— Но ние нямаме армия! — извика друг. — Как можем да се бием с лордовете?

— Като запалите моста, който ви свързва с главната суша — рече Гар. — Джиани ми каза, че той е проектиран, като е помислено и за такъв вариант и който го е построил, е мислил умно. Да, ще трябват време и пари за да се възстанови отново, когато ние разбием благородниците — но това е най-малката от всички загуби, които можете да имате. Ако не съществува този мост, никоя армия не би могла да достигне до вас без кораби, а вашата флота е ненадмината. Сигурен съм, че би обърнала в бягство всяка армия, която лордовете биха изпратили срещу вас.

— Но с някои лодки ще успеят да ни достигнат — забеляза един търговец мрачно.

— Да и затова вие ще се нуждаете от войници — кимна Гар. — Аз мога да организирам и обуча вашите млади мъже в армия, а и наемници ще се намерят, ако разпространим слуха, че набираме. Всъщност, от нашите пътувания ние доведохме осем мъже, които имат желание да ви служат. Аз прекарах вчерашния ден, обучавайки ги на първите стъпки за превръщането им в армия. Ще дойдете ли да ги видите? Те чакат навън.

Чуха се няколко гласа на отрицание, но голямото мнозинство бяха повече от готови да видят представлението. Те отговориха с одобрителни възгласи и Маестро извика:

— Заседанието се отлага! Ще се срещнем отново навън! Наредете се отстрани по площада, господа!

Тогава той удари гонга и съветниците тръгнаха към изхода.

Още щом излязоха, те видяха хората на Гар да маршируват в три редици от по четирима. Третата редица бе попълнена от няколко от водачите на Бракалезе, които бяха изпълнени с военно усърдие, облечени в рицарските елечета, които мама Бракалезе и нейните приятелки им бяха ушили — с орела на Пирогия, изрисуван върху гърбовете. Така наподобяваха малко ливреи.

Търговците възкликнаха, когато излязоха и видяха мъжете да маршируват по площада, нахлупили шапките си с пера и с проблясващи на слънцето алебарди. Те бяха прикрепили нови дръжки към трофеите от рейда си до замъка на Реджиналди. По команда на Гар войниците застанаха мирно, а барабанчикът и тромпетистът, които гигантът беше наел, започнаха да свирят. Тогава Гар започна да дава заповеди и дванадесетте войника минаха, марширувайки, през площада, после се обърнаха като един, пресякоха по ширина, завъртяха се и минаха по диагонал. Гар отново им извика и те насочиха марша си към Маестро, до който стоеше старият Карло Грепоти. Още една команда и те спряха като заковани, първата редица се наведе и алебардите се насочиха право към зрителите.

Сред търговците се чуха одобрителни възгласи, които заглушиха репликите на несъгласие и така Гар оповести основаването на армията на Пирогия.