Странстващият магьосник

Пета глава

В Пирогия влязоха през главната порта откъм сушата — Гар и Джиани седнали на капрата, от двете страни на Медалия. Отначало стражите не разпознаха младежа и се опитаха да им препречат входа, но когато той протестира: — Аз съм Джиани Бракалезе! — те го изгледаха изненадани, после отметнаха назад глави и се затресоха от силен смях, подпирайки се на стените зад тях. Младият търговец почервеня от смущение.

— Надявам се, че не е толкова смешно, все пак!

— Да видиш един търговец от Пирогия, облечен като циганин? — смееше се часовоят, като търкаше очите си. — О, това е приказка, която можеш да преразказваш и да й се наслаждаваш много пъти. И все пак аз не бих го направил, уверявам ви.

Джиани схвана намека. Той въздъхна и каза:

— Нямам пари в себе си, иначе бих ви поканил на хапване и пийване, докато ви обяснявам как дойдох дотук с тези дрехи. Ще можем ли да се видим в кафеджийницата на Лобини, където да ви разкажа историята?

— О, с удоволствие! Постът ни свършва в три часа.

— При Лобини тогава. — Другият часовой отстъпи назад и ги пусна да минат през портата.

Медалия подкара мулетата навътре, а Гар рече с ъгълчето на устните си:

— Подкуп, умело и дискретно предложен.

— Да се надяваме, че и те на свой ред ще бъдат дискретни — въздъхна Джиани. — Да, вече имам известен опит в този занаят.

— Толкова ли се срамувате да ви видят с мен? — предизвика ги Медалия.

— В никакъв случай! — протестира Джиани и тъкмо се канеше да й обяснява това надълго, когато видя дяволито пламъче в очите й и се успокои.

Те се движеха по павирания път и младежът обясни на Гар, че участъци на разстояние от около двадесет ярда са заредени с барут, в случай, че нечия армия нахлуе по шосето, за да нападне града. Едрият мъж кимаше.

— Мъдро. — Но очите му бяха отправени към панорамата, която се разстилаше пред него и устните му се разтегнаха в усмивка. — Мисля, че ми каза, че градът е построен върху двадесетина малки островчета.

Джиани погледна към родния си град, сияещ сред утринната мъглявина, внезапно виждайки го през очите на чужденците и сега той му се стори вълшебен и фантастичен. Навсякъде имаше мостове, опасващи каналите, извисяващи се над водните артерии, криволичещи между високите сгради — сгради, които приличаха на огромни торти — със стени, боядисани в меки пастели и украсени с гирлянди от орнаменти в ярки цветове. Там, където реките бяха твърде широки за мостове (и дори и на участъците, където не бяха), се стрелкаха дълги и стройни лодки — чийто дизайн предшествениците на Джиани бяха прекопирали от варварите на север, защото хората от Пирогия винаги копнееха за хубави неща, за нови идеи и копираха и усъвършенстваха с желание, като отстраняваха недостатъците и развиваха успешните им страни. Техните критици ги смятаха за безсрамни имитатори, лишени от оригиналност, поддръжниците им ги наричаха оригинални обединители. Самите жители на Пирогия считаха себе си за хора с успех.

Гордост от родината му изпълни гърдите на Джиани.

— Наистина са двадесет и повече острова — увери той Гар, — но моите съграждани са направили добре като са ги свързали заедно, нали?

— Прекрасно е, наистина — рече Медалия, а Джиани, като й хвърли бърз поглед и видя сияещите й очи, почувства, че надеждите му се възраждат. На пътя той бе само още един нещастник, а тук — син на богат търговец. Сигурно сега тя би погледнала на него с нещо повече от съжаление — като на човек, който заслужава възхищение, а може би дори и обич…

Стражите при вътрешната порта се намръщиха и свалиха алебарди, готови да им препречат пътя.

— Аз съм Джиани Бракалезе — информира ги младият търговец и те се спогледаха с изненада. Но преди да избухнат в смях, той допълни: — Ще ви чакам в Лобини, ако искате да ви кажа защо съм облечен като циганин, при това с радост. Засега обаче — имам нужда да се прибера у дома, колкото е възможно по-бързо.

Те схванаха намека за подкупа и преглътнаха усмивките си.

— Ще се видим там в мига, в който свършим дежурството — обеща Марио. Те се познаваха от детинство и Джиани бе успокоен от недоизреченото обещание да не казват на никого, докато не се възползват от шанса да го ожулят безмилостно и да видят колко пари ще им предложи. Джиани не се възмущаваше от малкото изнудване — всеки пирогиец очакваше от съгражданите си да печелят парите си по всички възможни начини, стига да не са крайно неморални или напълно престъпни. Що се отнася до рушветчийството — то никога не бе поставяно извън закона в Пирогия.

Медалия насочваше каруцата по широките улици и по мостовете, според указанията на Джиани — докато накрая пристигнаха до двуетажна къща, опираща до реката Мелорин. Тя бе измазана с бледосин гипс и покрита с червен покрив — стандарт, който се спазваше в Пирогия. Къщата имаше множество прозорци на горния и долния етаж и широка двойна порта за каруци и фургони. Сега тя стоеше отворена и Джиани усети, че нещо се стяга в гърдите му, когато каза:

— Можеш да караш вътре, ако искаш. Майка ми и баща ми ще посрещнат с повече от „добре дошла“ хубавата дама, която е спасила техния син.

— Аз не съм дама, а само една бедна циганска девойка — рече любезно Медалия.

Дама бе жена с благородническа кръв или поне дъщеря на рицар. Джиани знаеше това, но рече галантно:

— Ти си дама заради делата и поведението си, ако не заради произхода. Наистина, аз съм чувал за родени благороднички, които са живели с по-малко благородство и от рибарски съпруги.

Гар кимна.

— Така е. И аз познавах такива.

Медалия подари на Джиани една от нейните редки усмивки и той се почувства, сякаш слънцето се беше подало иззад облаците и го бе окъпало в лъчите си. Накрая и той се сети да се усмихне в отговор, но Медалия вече се бе извърнала настрани и подканяше магаретата си, разтърсвайки юздите им. Те минаха раван през портала.

Един набит мъж на средна възраст, в сиви работнически дрехи, вземаше щайги от купчината, струпана до една каруца и даваше нареждания на мъжете, които му помагаха. Джиани се вгледа в него и изведнъж скочи долу и грабна последната щайга, тъкмо когато възрастният мъж посягаше към нея.

— Не, татко! Знаеш, че докторите са те предупредили да не вдигаш нищо тежко!

Мъжът се вгледа в него, нададе изненадан вик и прегърна Джиани, крещейки:

— Лучия! Някой да извика Лучия! Нашият син се върна от оня свят!

Едва тогава Джиани разбра защо баща му носи такива тъмни дрехи и отвърна на прегръдката му.

Гар слезе от фургона и тръгна към Джиани и баща му с тъжно и напрегнато лице — но преди да може да се намеси, майката излезе, прекосявайки двора и изтръгна Джиани от ръцете на баща му, плачейки от радост.

— Мамо, мамо! — вайкаше се Джиани. — Сигурно съм ви причинил такава скръб!

— Не ти — хълцаше старата жена, — а мошениците, които те причакаха! О, слава Богу! Слава Богу и теб, Света Богородичке!

— Не обвинявайте него, а само мен — избоботи Гар.

Мама Бракалезе се откъсна от сина си с удивление, а баща му се извърна намръщено към гиганта и го изгледа от главата до петите.

— Татко — рече бързо Джиани, — това е Гар, наемен войник, когото взех на работа при мен, след като открих… — Той направи пауза; не беше имал време да подготви баща си за лошите новини — … след като открих изгорелия склад. Мамо, тази жена е Медалия, която ни намери на пътя и бинтова раните ни.

— На пътя! Рани! — Мама Бракалезе с ужас се обърна към него, смъквайки шала от главата му и откривайки чистата бяла дреха.

— О, синко! Кои разбойници са сторили това? — Без да дочака отговор, тя забърза към фургона.

— Миличка, просто не знам как да ти се отблагодаря! Ела, сигурно си изморена от пътуването. Слез долу, слез долу, за да мога да ти предложа храна и напитка в моя дом! Джузепе! Погрижи се за магаретата! — И тя поведе леко зашеметената Медалия нагоре по стълбата на къщата им, като я разпитваше: Отдалече ли идваш? Знам, знам, че твоят народ живее по пътищата — все пак трябва да е уморително! О, благодаря ти, благодаря ти толкова много, за това, че си спасила сина ми! Влез, влез да поседнеш на меко кресло и да пийнеш сладък чай! Разкажи ми сега…

Вратата се затвори зад тях, оставяйки татко Бракалезе да разпитва намръщено Гар:

— Какво искаш да кажеш? Как си наранил моя син?

— Той ме нае да пазя него и стоките ви — рече простичко Гар, — но аз се провалих.

— Провалил си се? — Бащата го изгледа за миг, после го потупа по рамото. — Ни най-малко, ни най-малко. Ти го доведе вкъщи жив, нали? И не толкова лошо ранен, след като може да си помисли да вдигне щайга, тъй че аз да не го направя!

— Но… — възрази Гар, изненадан от похвалата. — Вашите стоки са загубени, откраднати от кондотиерите!

— Стоки! Какво са стоките? — Татко Бракалезе отхвърли възражението. — Това е цената на търговията, нищо повече. Синът ми, обаче, не би могъл да бъде заменен! Загубата на хората е друг въпрос, но явно не би могъл да го предотвратиш. Не, не ми се говори сега — върви да почиваш и ни позволи да ти предложим такова питие, което възвръща силите на истинския мъж! — Възрастният човек улови и раздруса рамото на Гар с такава енергия, че дори гигантът бе изваден от равновесие и залитна, като се улови за него, за да не падне. — Нито дума, докато не те видя с чаша в ръка! — командваше татко Бракалезе. — И тогава ще ми разкажеш всичко! Преди това — нито дума!

И наистина, когато те всички вече бяха с чаши в ръце, бащата настоя да чуе всичко, но първо от Джиани. Старият търговец седеше ням и намръщен, като слушаше мълчаливо и от време на време кимаше с глава, докато Джиани свърши разказа си. После бащата само се обърна и разпита Гар за онова, което той бе видял и направил, а когато гигантът взе да говори, слушаше замислено. Когато Гар свърши, татко Бракалезе на свой ред му зададе куп въпроси — порой, който би потопил и галера. Накрая, доволен, че е научил всичко, което знаеха, старецът се облегна назад, кимна и рече:

— Така значи. Реджиналди е пуснал бандата на Стилето срещу нас — търговците. Но не за да ни убиват, а само да ни сплашат, разбира се, за да ни накарат да работим за тях.

— Може и такъв да е случаят — съгласи се Гар. — Ние с Джиани чухме веднъж няколко думи, от които стигнахме до заключението, че вероятно бандата на Стилето е без работа в момента и изкарва прехраната си по обичайния начин.

— Ами, ако е така и ние се приготвим за война, но те не ни нападнат, тогава не губим нищо, нали? Освен малко време и усилие, но усилието ще ни запази живи и здрави. Има и разходи, разбира се — за наемане на войници и обучаване на нашите мъже, за изковаване на оръжия и брони — но това е цената на търговията, нали?

— Доста висока цена — рече Гар намръщено.

— Тъй ли? А каква ще бъде цената, ако ни нападнат неподготвени? Не, в края на краищата, мисля, че ще е по-евтино да се въоръжим.

— Е… — Гар изглеждаше доста объркан. — Щом така мислите, разбира се, че е по-разумно да се подготвите за война.

Татко Бракалезе кимна.

— Да се надяваме, че и Съветът ще гледа на нещата по този начин.

— Някои от тях са скъперници — пошепна Джиани на Гар, докато влизаха в дългата и просторна зала. — По-скоро биха повярвали на лъжа, отколкото да отделят някой извънреден флоринт от печалбата си.

— Ти си присъствал и преди на техните сбирки, нали?

— Не, никога — отвърна Джиани. — Знам само онова, което донасят слуховете и когато татко ругае, щом се върне у дома след сбирка на Съвета. Аз не бих попаднал тук сега, ако не се нуждаеха да чуят историята от устата ми.

— И от моята — допълни Гар. — Ще имат много по-точна представа, ако изслушат двама оцелели.

Маестро влезе в залата и търговците спряха да си бъбрят на малки групички и се обърнаха към избрания за годината лидер. Олдо Болгоноло беше набит мъж, преминал зрялата възраст, с посивяла коса и набраздено от бръчки лице, но очите му все още бяха остри и изпитателни.

— Майстори — рече той, като се обърна към тях с титлата на гилдията. На калфите и чираците не се разрешаваше да имат представители тук. — Ние сме се събрали да чуем обезпокоителни новини от Паоло Бракалезе и неговия син. Знам, че разни слухове вече са достигнали до ушите ви, тъй че нека сега да изслушаме историята без онези украшения, които се наслояват, когато тя се предава от уста на уста. Говори, Джиани Бракалезе!

Майсторите търговци вече бяха заели местата си и Джиани почувства тежестта на петдесет чифта очи върху себе си. Коленете му омекнаха — и започна:

— Майстори… — Тогава се изкашля, за да се отърве от досадното изтъняване на гласа си, но колегите на баща му разбираха от човешки слабости и не направиха коментар. Джиани започна отново: — Майстори, аз водех керван със стоки до Аксера, за да търгувам със стария Лудовико — зърно, дървен материал и орсани… — И той им разказа историята с толкова сух глас, колкото можеше да постигне, като издаде чувствата си само когато заговори за смъртта на Антонио.

Търговците се размърдаха неспокойно, шепнеха си гневно един на друг. Джиани ги изчака да се успокоят, после подхвана историята отново. Всички се впечатлиха от хрумването на Гар да се престорят на луди, изненадани бяха и от факта, че ги е спасила една циганка. Но младежът остави най-лошото за накрая, като им разказа за разговора, който беше дочул — че някакъв господар бил платил на бандата на Стилето да накажат непокорните търговци. При тези думи те избухнаха в гневен ропот и упреци и призоваха за отмъщение. Маестро ги остави да излеят гнева си и Джиани си седна на мястото разтърсен, но въодушевен.

Гар гледаше към викащите мъже:

— Това ли са твоите хладнокръвни търговци?

Джиани трепна.

— Ние сме хора и като такива сме податливи на гнева като всички останали.

— Не мисля, че искам да бъда до онзи мъж там — отвърна Гар.

Маестро взе пръчка и удари по един цимбал, който висеше до него.

— Мисля, че в общи линии сте разбрали как стоят нещата сега — коментира сухо Маестро. — Може ли да чуем мненията ви ясно? Не, Паоло Бракалезе — тази сбирка става тук по твое искане. Синът ти е бил нападнат, а стоките — ограбени. Не мисля, че можеш хладнокръвно да оцениш положението. Ти, Джузепе Ди Силва? Какво ще кажеш за тези новини?

— Ами, ако всичко това е така, ние трябва да се въоръжим колкото е възможно по-бързо. — Един висок търговец скочи на краката си. — Да се въоръжим и да съберем флота, която да охранява бреговете ни.

— Нещо повече! — извика един по-дребен търговец с дълга руса коса. Той се изправи, потупвайки по масата с юмрук. — Бандата на Стилето е убила двама водачи и стария майстор Антонио. Останалите са поробили. Изгорили са склада на търговеца, с който си разменяхме стоки. Откраднали са стоките на наш съгражданин от Пирогия и са ранили сина му! Трябва ли да търпим тези безчинства? Разбира се, че не, защото, ако го направим, ще значи, че им позволяваме да го повторят отново и отново.

Ядосани викове го подкрепиха. Също толкова разярени гласове им възразиха. Маестро удари цимбала и всички се умириха.

— Накратко казано — рече той, — пред нас има две възможности: едната е да защищаваме нашия град, а другата — да търсим отмъщение, което означава, както аз го разбирам — да изпратим група, която да атакува Стилето. Има ли някакво друго становище? Не, не искам да те слушам, Пиетро Сан Дузе — ти винаги придружаваш изказванията си с толкова обиди и емоции, че ще трябва да правим разбор на речта ти, за да разберем какво искаш да кажеш. Карло Грепоти, ти говориш малко и спокойно — ще ни удостоиш ли с твоите думи?

Един възрастен търговец се повдигна — мъж с лице на ястреб и хищен поглед на орел.

— Маестро, онова, което откривам в нажежените думи на моите уважавани колеги е глупост, чисто и просто ужасна глупост. Те искат да вземем стотици флоринти от хазната, даже хиляди! — за да обучаваме младите мъже за войници и моряци, за да строим повече бойни галери и да купуваме топове и мечове, за да храним и обличаме цялата тази военна сила. А откъде ще дойдат парите? Изчерпаната хазна със сигурност трябва да бъде попълнена! Недейте да грешите, братя търговци! Тези хиляди дукати със сигурност ще дойдат директно или индиректно от вашите печалби! Как ще кажете на жените си, когато ви поискат нови рокли, че трябва първо да платите на войниците? Как ще им кажете, когато покривът протече, че трябва първо да построите казарми на войниците, преди да оправите теча? Бъдете сигурни, че след като веднъж започне харченето на пари, няма да има край. И как ще оправдаем всичко това, ако никой не ни нападне? Ще маршируваме насам-натам и ще обявим, че сме във война или ще трябва да отнемем нечия свобода, макар да не ни е приятно дано сторят същото?

— А ако враговете наистина дойдат? — не отстъпваше високият Ди Силва. — Ако дойдат и ние ги разбием?

— Е, тогава ще се наложи постоянно да поддържаме армията и флотата в готовност, от страх, че други могат да ни нападнат! — отвърна Грепоти. — А ако това не стане, ще призоваваме към война и ще се превърнем в завоеватели! И така ще обеднеем, тъй като Пирогия ще стане един тиранин сред останалите градове. И защо е всичко това? Заради думите на момче, което не ни представя никакви доказателства за това, което казва. Трябва да имаме по-добри основания, колеги!

— Но ние имаме и друг свидетел — възрази Ди Силва. — Нека да чуем и него.

— Да изслушваме един наемник, който ще признае, сигурен съм, че се е провалил в задълженията си? Вероятно той ще се мъчи да се извини и оправдае!

Лицето на Гар стана каменно, а Джиани бързо му пошепна:

— Той говори така, само за да подкрепи аргументите си, Гар. Но иначе не мисли нищо лошо.

— Какво му каза, млади Бракалезе?

Джиани се изправи разгневен.

— Това, че този наемник се би срещу петдесет души, че ние двамата стояхме опрели гърбове, за да се прикриваме и се сражавахме с много повече нападатели. Разбира се, че не можехме да спечелим! Гар свърши работата си добре, тъй като аз се върнах при вас жив!

— А пък ти дойде при нас с две дочути изречения и нищо повече. Със сигурност не можеш да кажеш кои са търговците и кой е бил „господарят“?

Сега се надигна татко Бракалезе.

— Маестро?

— Да, Паоло — въздъхна Олдо Маестро. — Имаш думата.

— Боже мой, атаката срещу един търговец е удар срещу всички! Дори ако керванът със стоките ми се беше върнал вкъщи невредим, аз щях да похарча пари за заплатите на водачите и щях да съм загубил времето на мулетата и сина си. Нямаше да имам печалба от това пътуване и няма да имам вече полза и от този град, тъй като старият Лудовико е мъртъв и никой няма да се осмели да строи там, където той е загинал. Това нещастие се стовари не само върху него, но и върху нас!

Карло Грепоти го изгледа с пламнал поглед, но Олдо рече:

— Ти се изказа и говори добре, Карло Грепоти, и аз ти благодаря, но хората поискаха да чуят думата на наемника и ние ще му я дадем! — И той се обърна към Гар: — Разкажи ни своята история!

— Ще го направя. — Гар се изправи в цял ръст и с широките си рамене мигновено прикова вниманието на залата. Уж всички го бяха забелязали да влиза, но сега изведнъж почувстваха, че никога не са го виждали преди. Имаше някаква увереност в стойката му, някакво командирско излъчване от лицето и цялата му фигура, което веднага вдъхна респект и внимание. Дори Джиани го изгледа втренчено — никога не го беше виждал такъв.

С премерени думи, Гар разказа случката, без да бърза, но и без да се бави. Разказът му бе значително по-кратък от този на Джиани, но издържан във всеки детайл. При това Гар даде по-подробна информация за въоръжението и тактиката на Стилето и когато седна, сякаш премахна усещането за ужасна и свирепа сила, надвиснала над Пирогия.

За няколко секунди в залата се възцари тишина. Карло Грепоти се окопити и запита:

— Какво би ни предложил да направим тогава? Да се въоръжим и да се втурнем да ги атакуваме?

— Най-добрата защита е нападението — изправи се отново Гар. — Да, има смисъл в онова, което казвате. Но още по-разумно е да бъдете сигурни, че ще спечелите, преди да нападнете. А това може да стане, като ги смажете с броя си.

— А, значи ще трябва да привличаме наемници! Трябваше да се сетя, че ще ни насърчаваш да харчим повече пари за мъже с твоя занаят!

— Това би било умно — съгласи се Гар, — но още по-мъдро ще бъде да потърсите съюзници. Мисля, че има още дузина търговски градове на Талипон, не е само Пирогия.

Залата притихна за още няколко минути, докато всички търговци осмислят шокирани идеята и се помъчат да я възприемат. Тогава Олдо Майсторът отговори.