Странстващият магьосник

Първа глава

Старият Антонио протегна напред ръка и извика. Младият му спътник Джиани Бракалезе погледна в далечината и като видя кълбото черен дим, усети как сърцето му се свива. Джиани прокара пръст под яката на жакета си, с огромното желание да свали тази тежка, ватирана и топла дреха.

Горещото слънце изгаряше полята, в ранния следобед бризът съвсем беше замрял и единственото движещо се нещо бе потта от челото на Джиани. Само да не бяха толкова близо до Аксера! Градът не беше нищо особено, но търговците му доставяха зърно и памук, които щяха да се продадат на високи цени у дома в Пирогия. Да не говорим за скъпоценните камъни, от които би станала хубава огърлица за всяка дама, привлякла окото на Джиани. Той знаеше, че не бива да посрамва баща си като се движи разсъблечен до кръста, независимо от това колко му беше горещо. Момъкът се укоряваше, че не се бе облякъл по-леко още сутринта, когато денят обещаваше големи жеги. Четири пъти само беше водил обози със стоки и сега за пръв път му се случваше да го прави през лятото. Малко след празника на Вси Светии той навърши двадесет години и му оставаха още само няколко месеца, за да го освободи баща му от чиновническите задължения и да го пусне в истинската търговия. Джиани изгаряше от нетърпение да направи добро впечатление — и сега тази случка!

Той гледаше черното кълбо дим и чувстваше, че му се гади. Само едно нещо би могло да обясни този голям огън — град, който гори.

— Бързо! — извика младежът на Антонио. — Може да стигнем навреме, за да спасим човешки живот!

Старият Антонио го погледна с присвити очи, но спокойно извика на водачите да подканят мулетата. Джиани усети прилив на благодарност към стария човек — той знаеше, че баща му беше помолил Антонио да го пази и да го учи на търговия. Водачите и пазачите бяха много добре настроени към него, но не можеше да става и дума за това кой е истинският ръководител на обоза — макар че с всяко пътуване на Джиани му се налагаше да задава все по-малко въпроси. Той ставаше все по-сигурен за посоките, както и в търговските пазарлъци. Джиани дори се беше справил много добре при няколко по-малки схватки с разбойници.

Но в случая нещата стояха по-различно. Разбойници, които можеха да нападнат обоз със стоки бяха нещо едно, а бандити, които плячкосват цял град — друго. Разбира се, град Аксера не беше нищо особено — твърде отдалечен от брега и само с една малка рекичка, която да го снабдява с вода. Там обаче бе имало крепостна стена и мъжете бяха научени как да боравят с арбалетите си.

Но защо Джиани мислеше за тях така, сякаш вече ги нямаше?

Той яздеше в лек галоп и от време на време тревожно се обръщаше назад, за да погледне мулетата, които носеха богатството на баща му.

Водачите подканяха добичетата с тихи викове, като внимаваха да не вдигат повече шум от необходимото. Джиани усети хлад в себе си като осъзна, че бандитите, които бяха запалили пожара, можеше още да са наблизо — дори в самия град Аксера! Джиани разхлаби рапирата в ножницата си, докато яздеше, и размърда арбалета на куката му на седлото. Той беше новак в търговията, но с оръжията имаше опит. И всеки друг търговец го имаше, доколкото живееше в страна, където разликата между търговеца и войника не бе особено голяма.

Контурът на крепостната стена постепенно израстваше на фона на полетата. Очертанията добиваха плът. И ето там бе пробивът. Изглеждаше така, сякаш великан бе отхапал част от стената — гигант без вкус към месото, защото мъртвите лежаха край рова, а някои и наполовина в него. Копията си почиваха в безжизнените им пръсти.

Джиани забави крачка и вдигна ръка към хората от обоза да сторят същото. Това не беше дело на умиращи от глад селяни, които се захващаха с бандитизъм, за да се сдобият с храна — това беше направено професионално. Беше нападение на кондотиери2. Мулетата започнаха да реват недоволно, като надушиха кръвта, и се опитаха да се върнат. Опитните водачи едва успяха да ги удържат. Обозът преминаваше през пробива на стената много внимателно. От време на време Джиани хвърляше поглед към телата на мъжете от Аксера и след това пак бързо обръщаше очи напред, защото чувстваше, че гърлото му се свива. Той беше виждал мъртви хора само веднъж досега. Тогава Пирогия бе воювала със съседния град Любела поради натрапчивата идея на нейния граф, че дъщеря му е била съблазнена от сина на един от търговците. Двата града бяха воювали твърде дълго, за да задоволят честта на графа и за да оставят половин дузина мъртви мъже — като извинение за бременността на високопоставената разпътница. Джиани все още се чудеше кого прикриваше тя.

Сега, забавили ход, търговците вървяха предпазливо надолу по главната улица, между редиците кирпичени къщи и се оглеждаха наоколо със заредени арбалети в ръце. Някъде иззад спуснатите завеси на един прозорец се чу плач и Джиани усети порива на защитника да търси и утешава. Знаеше, че не бива да се разсейва — вражеските войници можеше да се крият навсякъде. Наблизо видя една мъртва жена, потънала в кръв, с разкъсани корсаж и пола. Загуби всякакво желание да утешава, знаеше, че няма какво да каже.

Мъжете от обоза яздеха, като се стряскаха от всяка сянка напред. Джиани виждаше счупени прозорци и капаци, но нямаше и следа от огън. Изведнъж разбра къде ще го намери и усети гадене в стомаха си.

Нещо се раздвижи в сенките и половин дузина арбалети се извърнаха натам. Оказа се, че бе само един накуцващ старец, който излизаше на слънце. Говореше си с глас, пълен с презрение:

— Не трябва да се страхувате, търговци. Жестоките лоши мъже си отидоха.

Джиани се намръщи, сподавяйки желанието си да запуши по някакъв начин устата на стария човек. Кръвта, която течеше от челото му, свидетелстваше, че бе пострадал доста, а огромната синина от лявата страна на лицето му показваше, че макар и куц, той се бе борил храбро да защити семейството си — доколкото бе успял.

Старият Антонио попита:

— Кондотиерите ли бяха?

Старецът кимна:

— Бандата на Стилето, ако се съди по почерка им. — Той посочи надолу по пътя. — Там лежат тези, с които сте решили да търгувате, ако изобщо им е останало нещо за търгуване.

Антонио се обърна с лице към стълба дим.

— Благодарим ти, храбрецо! Ще се върнем да помогнем, когато можем.

— Ще ви бъда благодарен — отвърна старецът иронично. — Междувременно трябва да видите всичко сами.

Джиани размисли за миг и реши да не казва, че сеньор Лудовико и старият му служител Анселмо са само търговски партньори, а не близки приятели. Хората от обоза бяха донесли стоки, които да обменят за селскостопанска продукция. В края на краищата за фермерите търговците принадлежаха към друго племе.

Мъжете от обоза свиха вляво от единствената широка улица, за да видят потока вода, който шуртеше под една огромна порта. Видяха и горящите руини на някакъв склад отсреща.

— Западният край все още се държи! — извика Джиани. — Бързо! Може още да има живи хора!

Той се втурна напред, забравяйки всякаква предпазливост. Антонио, като по-опитен, извика на водачите да държат арбалетите си готови за стрелба, докато проучват околностите.

Да се каже, че западният край на склада все още се държи, беше доста преувеличено. Покривът се беше срутил вътре и само главната греда поддържаше половината от едната стена. Но огънят все още не беше достигнал до разбитото преддверие, където лежеше безжизнено тяло, нито до ъгъла, където някакъв човек се бе снишил, полуопрян срещу останките от стената.

Като слезе от коня си и изтича към тях, Джиани с изумление видя, че и двамата не носеха жакети или връхни дрехи, а само широки ленени ризи, вече опръскани с кръв. Младежът коленичи до мъжа край вратата, видя дълбоката рана на врата му, която още кървеше, локвата кръв отдолу — и се обърна към другото тяло, за да прикрие спазмите в стомаха си. С неуверена походка той пристъпи към ъгъла и се наведе над човека, който лежеше там, като се взираше в разкъсаната му риза и огромното кърваво петно на гърдите. Забеляза, че те едва-едва се повдигат. Джиани го погледна в лицето и видя, че сините устни се размърдаха, опитвайки се да оформят думи.

— Това е Лудовико. — Антонио се наведе към ранения, като поднесе бутилка бренди до устните му. Старият човек изля малко, раненият се закашля и запелтечи, после отвори очите си и ги изгледа диво.

— Аз съм, Антонио — рече старецът бързо и твърдо. — Сеньор Лудовико, аз съм, Антонио — вие ме познавате, често сте търгувал с мен.

Лудовико се втренчи в Антонио, устните му се размърдаха по-отчетливо и накрая той произнесе съвсем тихо:

— Ан-Антон…?

— Да, Антонио. Добри ми сеньоре, какво се е случило тук?

Защо ли питаше, старият глупак, след като вече знаеха. Джиани усети, че това бе само начин да се успокои сеньор Лудовико и да му се вдъхне малко вяра.

— Кондотиерите! — въздъхна Лудовико — Хората на Стилето. Твърде много бяха, за да ги отблъснем… но…

— Но вие се борихте — кимна Антонио с разбиране. — Те пропъдиха вашите работници и ви разгромиха.

— Работниците… избягаха! — въздъхна отново Лудовико. — Чиновниците… останаха вкъщи!

— Изтичали са по домовете си, за да защитят жените и децата си? — предположи Антонио. — В края на краищата, стоките в склада не са били техни.

— Борихме се! — протестира Лудовико. — Арбалетите… там… — Той премести поглед към останките от арбалет и Джиани потрепери при мисълта за жестокостта, с която кондотиерите бяха наказали стария човек за това, че бе дръзнал да се бори срещу тях.

— Помислиха ме… мъртъв! — хриптеше Лудовико. — Чух ги да… говорят…

— Стига, стига — спря го Антонио. — Трябва да лежите, само да лежите и да почивате. — Той погледна Джиани многозначително и момъкът свали наметалото си, сви го на вързоп и направи нещо като възглавница.

— Никаква… почивка! — протестира Лудовико, вдигайки слаба ръка. — Те… говореха за… дългове към господаря…

— Да, да, разбирам — увери го Антонио. — Вие сте чул кондотиерите да говорят за задължения към господаря. Сега почивайте — ние и сами можем достатъчно да се досетим за останалото. Вода, Джиани!

Джиани държеше бутилката отворена и Антонио изля малко върху устните на Лудовико. Търговецът се закашля, опитвайки се да произнесе още няколко думи, после изостави усилието и отпи малко. Вкусът на чистата вода сякаш премахна вцепенението му и той се облегна на ръката на Антонио.

— Раната? — попита Джиани.

— Трябва да бъде почистена — каза Антонио със съжаление. — Отдръпни ризата колкото можеш по-внимателно, Джиани.

Това поне младежът знаеше от опит. Той внимателно повдигна плата от раната — кръвта на повърхността бе засъхнала, но Лудовико изглежда нищо не забеляза. Джиани едва-едва докосна раната с пръст, стараейки се да сподави опита за бунт в стомаха си. Тук поне имаше шанс нещо да бъде направено.

— Раната е широка, но плитка.

— Ударен е с меч — кимна Антонио. — Пронизал е белия дроб, за щастие не сърцето. Може и да оживее. Все пак раната трябва да бъде почистена. Капни малко бренди на нея, Джиани. Дръжте се! — обърна се той към Лудовико. — Ще има болка, трябва да има.

Джиани изчака няколко секунди, за да се увери, че човекът го е чул, но не и прекалено дълго, за да има време да протестира. Тогава наклони бутилката с бренди, както му каза Антонио.

Лудовико извика веднъж остро, после стисна челюсти и замълча. Като видя, че Джиани затваря бутилката, се отпусна назад с облекчение.

— Разчисти място около него — каза Антонио на Джиани. — Ще бъде по-добре да не го местим.

Младежът се намръщи.

— Ами бандитите…?

— Те са били тук и са си отишли. Ограбили са всичко. И защо им е да поставят охрана там, където вече са били? Тук сме точно толкова сигурни, колкото и в затвора, Джиани. Тези стени все ще ни дадат някакъв подслон. Нареди на мъжете да потушат огъня, доколкото е възможно.

Когато се спусна нощта, огънят бе овладян и припламваше само тук-там. Бедният стар Лудовико покриха с брезент, а мулетата прибраха сред руините, където им дадоха зоб. Товарите лежаха наблизо, а мъжете се разположиха до огъня и се заеха да приготвят вечерята.

Антонио излезе изпод брезента и се приближи до Джиани.

— Спи ли?

Антонио кимна.

— Страхувам се, че не след дълго ще заспи вечния си сън. Самата рана не би могла да го убие, но е загубил много кръв, а и много кръв е влязла в дробовете му. Диша доста трудно.

— Добре, че все още диша. — Джиани се извърна към кипващия чайник и го разбърка. — Наистина ли мислиш, че благородникът, който управлява този град, е изпратил хората на Стилето да направят това?

— Не — отвърна Антонио. — Мисля, че той е чул войниците да обсъждат следващата си битка и това чий данък да вземат.

Джиани се мъчеше да си спомни:

— Бандата на Стилето напоследък воюваше с Реджиналди. Те изминаха твърде дълъг път от Туманола до тук.

Антонио потрепери.

— Когато няма работа за тях, наемните войници започват да грабят когото и каквото им попадне. Те са имали нужда от храна, така че са дошли и са я взели от хамбара на Лудовико. Междувременно са отмъкнали вълната и памука от неговия склад — и разбира се — полускъпоценните камъни.

— И сега вече ще трябва да водим преговори с кондотиерите? — с възмущение попита Джиани.

— Можем да си позволим да не преговаряме с тях само в случай, че имаме висока и дебела градска стена между техните копия и нашето убежище. Ако им се изпречим пред очите сега, те ще вземат и стоките на баща ти, и живота ни, ако им се прииска. — Той се обърна и плю в мрака. — Много бих искал Реджиналди да не е сключил мир с Ботези. Тогава наемните му кучета щяха да лагеруват извън стените на Ренова, а не да ограбват тук честните хора.

— Неспокойно примирие, от всичко, което чувам — заключи Джиани. — И съвсем ще се изтъни, ако войниците видят, че се задава нова работа.

— Мечтана съдба за тях — съгласи се Антонио. — Войниците на бойното поле са достатъчно ужасни, но поне човек може да разбере къде воюват и да стои настрани.

— Ренова и Туманола са най-големите сили в този източен край на Талипон — размишляваше Джиани, — тяхното бойно поле може да бъде навсякъде.

— Истина е, но поне войските им ще стоят някъде, ще се бият и ще получават плячката си, а няма да бродят наоколо и да грабят бедните селяни и честните търговци — отвърна Антонио. — Разпуснатите войници превръщат целия остров в дяволско убежище.

Той не каза точно, че войниците са дяволи, но Джиани схвана намека.

— Възможно е някои благородници да са ги изпратили да плячкосват Аксера, като наказание за някаква въображаема обида.

Антонио сви рамене.

— Знае ли ги човек благородниците? Те са склонни да се обиждат от всичко и да заповядват на хората си да правят какво ли не.

— Кой може да бъде сигурен в наемните войници? — отвърна Джиани. — Когато им се плаща, те са армия, когато не — стават кондотиери, по-лоши и от обикновена шайка бандити.

— И нещо по-лошо — съгласи се Джиани. — Чудя се как още не им е хрумнало да откраднат цял град.

Джиани изтръпна, защото разбра какво искаше да каже Антонио. Ако бандата на Стилето някога се опиташе да завладее град, той нямаше да бъде от ония, управлявани от благородническа фамилия. Всички аристократи от Талипон щяха да се нахвърлят вкупом срещу тях, заедно с войниците си, за да ги сразят. Не, наемниците щяха да търсят по-лесен дивеч, някой град, в който търговците се управляваха сами — като родното място на Джиани — Пирогия.

— Тези кондотиери може да работят за себе си или за някои от благородническите фамилии — невъзможно е да се каже със сигурност — заключи Антонио. — Но Аксера е разположен в земите, принадлежали на Пирогия, преди нашите деди да свалят от власт местния граф и да прогонят семейството му. Най-вероятно атаката е била от гладна армия, но и това не е добър знак.

— Носят се слухове, че търговците от Туманола са станали неспокойни, като гледат колко добре се управлява Пирогия — рече Джиани, — и че те са помолили техния принц да се намеси в работите на града.

— Същото се говори и за Ренова — намръщи се Антонио и поклати глава. — Само се чудя колко ли време тези два големи града ще се въздържат да нападнат Пирогия. Идеите на нашите граждани изглежда много ги безпокоят.

Един от водачите извика от мястото си край руините:

— Кой ходи там?

— Приятел — отвърна дълбок глас, — или някой, който би могъл да бъде.

Антонио скочи на крака почти толкова бързо, колкото Джиани. И двамата се обърнаха към гласа и видяха как един гигант излиза от сенките.

Непознатият се извисяваше над часовоя. Той изглеждаше седем стъпки висок, имаше широки рамене и макар че хлабавата му риза и късото кожено яке прикриваха ръцете и гръдния кош, прилепналите панталони очертаваха крака с издути мускули.

Джиани можеше да се закълне, че шпагата на бедрото му беше толкова дълга, колкото бе висок пазачът им.

Шпага, кожено палто, ботуши на ездач — нямаше никакво съмнение, че човекът беше наемник. Гигант и наемник. Непознатият беше с черна коса и черни вежди, с дълбоки тъмни очи, прав нос, широка уста и хлътнали страни. Носът му беше гърбав, но все пак в него имаше нещо ястребово. Усещането идваше може би от проницателността, с която той разглеждаше и проучваше търговците. Но в изражението му нямаше жестокост, по-скоро изглеждаше, че даже леко се забавлява.

— Здравейте, търговци!

Той говореше със силен акцент, но какъв — Джиани не можеше да познае. Значи, оказва се, че гигантът беше наемник и чужденец. Нямаше нищо учудващо, разбира се — повечето от наемните войници бяха чужденци от континента. Младежът не попита откъде гигантът знае, че те са търговци — с тези мулета и товари беше повече от очевидно.

— Цял следобед ли ни следите? — поинтересува се Джиани.

— Едва от момента, в който открих града, по залез слънце. Имах битка с някакви разбойници, ей там — назад по пътя. — Гигантът посочи към хълмовете извън града. — Бяха трима. Не издържаха в боя дълго време. За жалост те са още живи, но конят ми не е. Видях ви и си помислих, че може да имате допълнителен кон за продаване.

Те наистина имаха свободни коне за смяна, но за всеки случай Джиани рече:

— Не е принадлежал на никой от убитите наши хора. Тези бандити, които ви обезпокоиха, имаха ли някакъв знак на камите си?

Непознатият поклати глава утвърдително:

— Камите им бяха дълги и тънки — стилети, мисля, че така им викате.

Антонио се обърна към Джиани:

— Той не е от тях.

— Ако казва истината. — Но Джиани не можеше да измисли разумна причина защо бандата на Стилето ще изпраща човек, който да ги шпионира, вместо просто да се нахвърлят върху тях. Освен това обозът имаше нужда от професионален боец, за да види Пирогия отново. Младежът протегна широко ръка.

— Аз съм Джиани Бракалезе.

— Добра среща, Джиани. — Гигантът също протегна широко ръка. — Аз съм Гар.

Да, акцентът му беше много силен. Той правеше името на Джиани да звучи като Джони, изпускайки напълно първото „и“.

— Нямаш ли фамилно име?

Гар трепна.

— Аз идвам от бедна страна, твърде бедна за втори имена. Мога ли да споделя с вас огъня?

— За нас е чест да ни бъдеш гост. — Джиани го поведе към лагерния огън. Гар дойде и седна близо до пламъците, като отвори торбичката, която висеше на кожен ремък през рамото му. Оттам извади нещо като восъчна топка.

— Мога да ви предложа сирене.

— Добре дошло е за нас. — Джиани извади хляб от пътническата си чанта, отряза с камата си една филия и я подаде на Гар. — Яхнията ще покъкри още малко и е готова.

— Благодаря. — Гар сложи парче сирене на хляба, отряза половината и я подаде на Джиани.

Антонио седеше до тях и с удоволствие наблюдаваше как двамата млади мъже изпълняват тази проста церемония.

— Значи ти си наемен войник? — попита Джиани, преди да отхапе от хляба.

Гар преглътна и кимна:

— Свободно копие, не съм член на никоя групировка. А тези разбойници, с които се бих, те бяха ли?

— Да, шайката на Стилето. Сега търсят плячка. Няма работа за теб тук.

Гар се усмихна широко.

— Не бих постъпил на работа при тези, които ме нападнаха.

Джиани почувства трепета на търговските преговори.

— Но ти би ли се наел някъде?

Гигантът кимна, като дъвчеше.

— Имаш ли препоръчителни писма? — попита Антонио. Той знаеше, че човекът вероятно няма, сигурно не можеше да пише. Но това беше добър начин да му се свали цената.

Гигантът обаче изненада и двамата.

— Ето. — Той извади от торбата си два сгънати пергамента и ги подаде на Джиани.

Младият търговец ги отвори. Антонио надникна над рамото му, заинтригуван да открие войник, който има истински писма. Първото беше на чужд език, но Джиани беше учил езика на Айреби, защото капитаните на Айреби търгуваха често с тях. Писмото беше от капитан на търговски кораб, който удостоверяваше, че е наемал Гар в Донелак-далечна северна земя и че гигантът се е справил отлично като моряк и боец. Другото писмо беше на талипонски език, свидетелство, че Гар е бил изключително верен при транспортирането на стоките от Венога до Ренова и е бил много полезен при отблъскването на бандитите.

Това беше особено интересно, тъй като Венога беше основният търговски съперник на Пирогия, малко след нея по отношение на търговията и далеч по-изостанала по богатство. Джиани смяташе, че това е така, защото търговците там все още не бяха успели да свалят от власт техния граф. Той прибираше твърде голяма част от доходите им и по този начин намаляваше възможностите им да реинвестират. Графът имаше навик да налага и данъци върху луксозните стоки, които те можеха да купуват или да притежават. Той все още не си беше подписал съвсем смъртната присъда, размишляваше Джиани, но единият пергамент беше празен и само очакваше да бъде попълнен.

Препоръката от търговеца завършваше със съжаление, че не може да наема Гар повече, защото няма да извършва търговски пътешествия в продължение на няколко месеца. Той препоръчваше наемника на всеки друг търговец, който би се нуждал от неговите услуги, дори и на тези, които в момента нямат изрична необходимост. Джиани кимна, сгъна отново писмата и ги подаде обратно.

— Добри са, много са добри. — Хрумна му, че може да е имало работодатели, които да не са били доволни и затова да не са давали препоръчителни писма, но отхвърли мисълта като незаслужаваща внимание.

— Ще вземеш ли един дукат, за да ни пазиш от бандата на Стилето?

— Или от всеки друг, който може да ни нападне по пътя за вкъщи? — добави Антонио бързо.

— На драго сърце — отвърна Гар сериозно.

С чувство на триумф, Джиани извади един дукат от торбата си и го връчи на Гар. Гигантът го взе и каза:

— Ще вземам по един дукат на всеки седем нощи, през които ви пазя.

— Ще получиш достатъчно — увери го Джиани. — Ние се връщаме в Пирогия и то с празни ръце, защото хората на Стилето откраднаха зърното, памука, вълната и орсаните, които ние дойдохме, за да закупим.

Наемникът бе заинтригуван.

— Какво са това орсани?

Джиани го погледна с широко разтворени очи, после се сети, че Гар е нов в Талипон.

— Орсанът е камък с цвят на пламък, но е много рядък. Всъщност той е полускъпоценен, но е много красив на вид. — Той махна с ръка към полуизгорялата постройка до тях. — Сеньор Лудовико ни писа, че е събрал една торба от тях, за да ни ги продаде, но с всичко това вече е свършено. Полускъпоценни или не, цял чувал от тях би струвал доста пари.

— Така. — Гар се усмихна, докато пускаше монетата в джоба си. — Ние и двамата имаме причини да желаем Стилето да се разболее. Разкажете ми за тази ваша Пирогия. Истина ли е, че търговците властват в града?

Джиани кимна, а Антонио каза:

— По-скоро бихме казали „управляват“, а не „властват“.

— Важен е фактът, а не думата — отвърна наемникът. — Как успяхте да се сдобиете с толкова сила?

Джиани се усмихна — имаше превъзходен начин да отбива любопитни въпроси, като дава възможно най-пространен отговор, с възможно най-малко информация. И младежът се впусна да разказва накратко историята на Пирогия.