Сватбата на Беки Б.

Девет

Стаята на Майкъл е на четвъртия етаж в една голяма болница във Вашингтон. Ние вървим по коридора, потънали в мълчание, и двамата втренчени право пред себе си. Снощи не можахме да спим много добре — всъщност, не съм особено убедена, че Люк изобщо успя да мигне. Засега не говори кой знае колко, обаче аз съм сигурна, че не може да си намери място от чувство за вина.

— Можеше да умре — каза Люк снощи, докато лежахме будни в тъмнината.

— Но не е умрял — отговорих аз и докоснах ръката му.

— Но можеше да умре.

Вярно е. Майкъл можеше да умре. Всеки път, когато си го помисля, стомахът ми се преобръща. Досега никой мой близък не се е разболявал. Да, старата пралеля Мюриъл имаше някакъв проблем с бъбреците, но аз я бях виждала само два пъти. И всичките ми баби и дядовци са все още живи, с изключение на дядо Блумууд, който е починал, когато съм била на две годинки, така че изобщо не го познавам.

А да ви призная, че даже не съм стъпвала в болница — ако не броим сериалите „Спешно отделение“ и „Травматология“. Докато подминаваме разни стряскащи табели, от които ти настръхват косите, като например „Онкология“ и „Бъбречно отделение“, аз за пореден път си давам сметка колко много неща са ми спестени в този живот.

Пристигаме пред стая 465 и Люк се заковава на място.

— Стигнахме — отронва той. — Готова ли си? — Чука леко на вратата и само след миг отваря.

Майкъл спи дълбоко в огромно подвижно метално легло. На масичката до него има около шест големи букета, а още минимум толкова украсяват цялата стая. В ръката му е забита игла със система, а от гърдите му излиза някакъв широк маркуч, отвеждащ към машинка с примигващи лампички. Лицето му е бледо, изпито и той изглежда някак си… особено уязвим.

Ама тази работа изобщо не ми харесва! Никога не съм виждала Майкъл облечен в нещо друго, освен скъп костюм и държащ в ръка чаша скъпо питие. Импозантен, стабилен, непоклатим! А не лежащ в някакво болнично легло с отвратителна болнична роба.

Поглеждам към Люк. Той стои, втренчен в Майкъл. Напълно пребледнял. Като че ли се кани да се разплаче.

О, Боже! Аз също ще се разплача!

И тогава Майкъл отваря внезапно очи и аз усещам, че ме залива вълна от облекчение. Добре, че поне очите му са си същите! Със същата топлота. Със същите закачливи пламъчета.

— О, не е трябвало да се разкарвате чак дотук! — изрича той със сух и още по-гробовен от обикновено глас.

— Майкъл! — възкликва Люк и пристъпва по-близо до леглото му. — Как се чувстваш?

— По-добре. Значително по-добре от вчера — отговаря той и разглежда любопитно Люк. — А ти как се чувстваш? Изглеждаш ужасно!

— И се чувствам ужасно — завалва Люк. — Чувствам се като пълен… — не довършва и преглъща.

— Наистина? Защо не вземеш да си направиш няколко изследвания, така и така си тук? — отбелязва Майкъл. — Уверявам те, че процесът е изключително полезен. Благодарение на него вече знам, че имам ангина пекторис. От друга страна обаче, съм спокоен, че лимфните ми възли са в отлично състояние и че не съм алергичен към фъстъци! Което си е истински успокояващо. — Погледът му се спира на кошницата с плодове в ръцете на Люк. — Това за мен ли е?!

— Да! — отговаря Люк, като че ли внезапно изтръгнат от сън. — Просто нещичко… Да го оставя ли тук?

И той поразмества екзотичните букети, за да отвори място за кошницата, а аз междувременно зървам, че на една от картичките има логото на Белия дом. Майчице!

— Плодове — отбелязва Майкъл, като кимва. — Изключително разумно. Значи сте говорили с моя лекар. Тук са изключително стриктни в разпоредбите си. Посетителите, които носят шоколадови бонбони, биват затваряни автоматично в една малка стаичка, където ги карат да бягат на място в продължение на десет минути.

— Майкъл… — започва Люк, като си поема дълбоко дъх и забелязвам как ръцете му стисват здраво дръжката на кошницата с плодове. — Майкъл, исках просто да ти кажа, че… много съжалявам. Заради караницата онзи ден.

— Не се притеснявай. Вече е забравено.

— Не, не е. Поне аз не съм забравил.

— Люк — обръща се към него Майкъл, като го поглежда загрижено, — не е чак толкова важно!

— Но аз просто чувствам, че…

— Вярно е, бяхме на различни мнения по даден въпрос. Но това е всичко. Оттогава насам и аз размишлявах върху думите ти. И си дадох сметка, че в тях също има смисъл. Ако компанията „Брандън Къмюникейшънс“ бъде свързана публично с някаква голяма благотворителна кауза, това ще се отрази особено благоприятно на нейния имидж.

— Но аз не трябваше да предприемам нищо, без да се консултирам първо с теб — промърморва Люк.

— Е, ти сам го каза. Тази компания е твоя. И ти имаш пълен контрол над нея. Уважавам този подход.

— Аз пък уважавам твоя съвет — побързва да го прекъсне Люк. — И така ще бъде винаги!

— Хубаво. Какво ще кажеш да заровим томахавката веднъж завинаги, а? — И Майкъл протяга ръката си, изпъстрена с точиците от многобройните игли, които са я пробивали, и след броени секунди Люк нежно я поема.

Тук вече не издържам. Задавям се.

— Аз само ще донеса… вода — промърморвам и излизам от стаята, като едва успявам да си поема дъх.

Не мога да си позволя да избухна в сълзи пред Майкъл! Той ще ме вземе за пълна слабачка!

Или пък ще си помисли, че плача, защото знам нещо, което той не знае. Ще си помисли, че сме видели медицинския му картон и че сме разбрали, че изобщо не става въпрос за ангина пекторис. Че се е касаело за съсирек в мозъка, който не може да бъде опериран — има само един специалист от Чикаго, който обаче е отказал да се заеме със случая на Майкъл заради някаква отколешна вражда между двете болници…

Господи! Докога ще бъркам реалността тук със „Спешно отделение“?!

Оттеглям се в близката чакалня, поемам си дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокоя, и присядам до жена на средна възраст, облечена в стара синя жилетка.

— Добре ли си, скъпа? — Вдигам глава и виждам, че ми предлага носна кърпичка. — Събитията тук са доста разтърсващи, така е — отбелязва мило тя, докато аз си духам носа. — Твой роднина ли посещаваш?

— Не, приятел. А вие?

— Съпругът ми Кен — отговаря жената. — Току-що му направиха операция за поставяне на байпас.

— Господи! Много… много съжалявам!

По целия ми гръбначен мозък пролазва студена тръпка, когато си представям как бих се чувствала, ако Люк лежеше тук, в това отделение.

— Ще си живее много добре, ако започне най-сетне да се грижи за себе си — отбелязва тя. — Мъже! Приемат всичко за даденост! — Поклаща глава. — Но когато човек прекрачи този праг, започва да си дава сметка кои са важните неща в живота, не си ли съгласна с мен?

— Абсолютно! — отсичам напълно искрено.

Седим си така известно време, без да говорим, и аз си мисля за Люк. Може би ще трябва да го накарам от време на време да ходи на фитнес. И да яде от онези нискокалорични неща, които намалявали холестерола. Просто за всеки случай.

След известно време жената ми се усмихва и се оттегля, но аз оставам на мястото си. Иска ми се да оставя Майкъл и Люк още малко насаме. Край прозореца зървам двама пациенти в инвалидни колички, със системи в ръцете, да си бъбрят свойски, а по-нататък една крехка старица поздравява щастливо някакви деца, които са вероятно внуците й. Когато ги вижда, лицето й светва и старицата се подмладява най-малко с десетина години. И за мой огромен ужас установявам, че пак съм започнала да подсмърчам.

Две момичета в дънки седят наблизо и едното ми се усмихва съчувствено.

— Мила гледка наистина — казва то.

— Знаете ли какво си мисля? Ако болните имаха възможност да виждат по-често близките си, щяха да се излекуват стотици пъти по-бързо! — изричам пламенно. — Болниците трябва да устроят по една стая за гости на всеки етаж! И така пациентите ще могат да си тръгват излекувани за двойно по-малко време!

— Това е една изключително проницателна забележка! — идва зад мен приятен глас. Обръщам се и зървам много красива лекарка с тъмна коса, която ми се усмихва. — Знаете ли, че едно наскоро проведено в Чикаго изследване доведе до съвсем същите изводи!

— Така ли? — изчервявам се аз, ала не мога да скрия гордостта си. — Е, благодаря! Просто отчитам онова, което виждам.

— Но ние търсим точно такова отношение към пациентите у съвременните лекари! — изтъква лекарката. — Желание да обхванат нещата отвъд обикновените изследвания. Желание да гледат на болниците не само като на пациенти, а и като на живи хора! Да станеш лекар не означава само да си вземеш изпитите и да запомнищ имената на всяка костица. Лекарската професия е свързана с осъзнаването на структурата на човешкото същество — не само физическата му част, но и психическата, и духовната!

Аууу! Направо съм впечатлена! Досега не съм виждала никой лекар във Великобритания да се мота по коридорите и да изнася вдъхновяващи речи за медицинската професия! Обикновено само бягат напред-назад, без да обръщат внимание на никого.

— От малка ли си мечтаете да станете лекарка? — пита ме тя с нова усмивка.

— Аз… ами… не точно… — изричам предпазливо.

Струва ми се малко грубичко да й призная, че подобна мисъл дори не ми е минавала през ума. Пък и в крайна сметка, за да си помислиш за медицина, ти трябват минимум стотици шестици в училище!

Но сега, като се замисля, идеята никак не е лоша! Даже усещам, че започвам да се вълнувам по един странен начин… Седя си аз, терзаеща се от мисълта, че не съм свършила нищо значимо през живота си. Добре де, защо пък да не взема да стана един лекар?! Стотици хора предприемат коренен поврат в кариерата си в средата на живота. Защо да не го направя и аз?! И сега, като се замисля, открай време ме гони неустоимото желание на лекувам и церя. Сигурно у мен има нещо много специално, което тази лекарка веднага е забелязала. Защо иначе ще идва при мен и ще ми предлага да вляза в медицинския бранш?!

Доктор Ребека Блумууд.

Баронеса доктор Ребека Блумууд, доктор по медицина.

Боже, мама ще се пукне от гордост!

Лекарката продължава да си бърбори нещо, обаче аз вече не я слушам. Напълно съм завладяна от идеята как съм облечена в бяла престилка, влизам с делова забързаност в поредната болнична стая, казвам „120 на 60“ или каквото и да е там, а после веднага се изнасям, докато всички наоколо ме гледат с възхищение.

Пионерът в областта на хирургията Ребека Блумууд никога не би се посветила на медицината, ако не е била една случайна среща в болничен коридор. По онова време прочутата специалистка е работела в областта на модата…

— Откакто се помня, мечтая да стана лекарка — казва точно в този момент едно от момичетата в дънки с огромен плам, а аз вдигам глава, внезапно почувствала се принизена.

Напълно типично за този род момичета! Копират всичко, което чуят! Нали аз щях да ставам лекарка, а не тя?!

— Аз пък, когато бях малка, исках да ставам зъболекарка — казва другото момиче с дънките. — Но бързо се вразумих.

Наоколо се разнася смях и установявам, че около нас се е събрала стабилна групичка млади хора.

Но какво става тук? Да не би всички да са толкова нагли, че да се намесват в личните разговори на хората?! Хвърлям презрителен поглед към брошурата, която дължи момчето до мен, и установявам, че чета думите: „Вашият наръчник за следдипломна квалификация по медицина.“

Опа!

Добре де, ясно!

Какво пък! Може и аз да взема да изкарам една следдипломна квалификация! Знам за медицината не по-малко, отколкото всичките тази образи около мен, а освен това съм способна и на проникновени забележки.

— Има ли някакви други въпроси на този етап? — пита красивата лекарка и веднага настъпва неловка тишина.

— Хайде! — подканя тя. — Не се страхувайте да питате! Все има нещо, което бихте желали да узнаете! Дори и да се опасявате, че е нещо много основно или очевидно, това не би трябвало да ви пречи да не попитате за него!

Отново се възцарява тишина и аз подбелвам нетърпеливо очи. Ама тези хора са много жалки, бе! Лично аз мога да измисля минимум десет интересни въпроса, даже без да се напъвам особено!

— Аз имам въпрос! — обаждам се аз и само след част от секундата едно момче с очила също вдига ръка.

— Браво! — усмихва се лекарката. — Точно така ви искам! Ще чуя първо вашия — обръща се към момчето.

— Интересува ме церебралносъдовата хирургия — казва то. — Питах се какви са ви методите за лечение на интракраниалните аневризми.

— Ах, да! В последно време тази област бележи значителен напредък — отговаря докторката и се усмихва на целокупното множество. — Вероятно някой вече е чувал за метода на Гулиелми за отделяне на аневричните емболии?

Двама от групата кимват в знак на съгласие, а останалите веднага започват да драскат нещо в бележниците си.

— Дааа. Та по време на изследванията, проведени в Калифорния…

Честно да ви кажа, май вече изгубих желание да задавам какъвто и да било въпрос. Мисля просто да се измъкна незабелязано, докато тя си говори.

Ала вече е прекалено късно. Лекарката е завършила изказването си и се обръща право към мен.

— А какъв е вашият въпрос? — И ми се усмихва топло.

— Всъщност — смотолевям притеснено, — моят няма значение.

— Не, няма нищо! Питайте! Няма маловажен въпрос!

И всички извръщат глави към мен.

— Ами… — изричам и усещам, че лицето ми пламва, — искаше ми се да попитам… позволено ли ви е да боядисвате белите си престилки в друг цвят?

Добре де, какво пък! Може би в крайна сметка от мен няма да стане доктор. Въпреки че не мога да разбера защо трябваше да се смеят чак толкова високо. На бас, че някои харесаха въпроса — даже забелязах, че част от момичетата определено проявиха интерес. Ала докато се изнасях скоропостижно обратно към стаята на Майкъл, сърцето ми продължаваше да бие като лудо от конфузната ситуация.

— Здрасти! — вдига очи към мен Люк, целият ухилен. Седнал е на един стол до леглото на Майкъл и атмосферата в стаята се усеща значително успокоена.

— Тъкмо разказвах на Люк — отбелязва Майкъл, докато и аз присядам, — че дъщеря ми ме е подгонила да се пенсионирвам. Или най-малкото да намаля значително темпа на работа. И да се преместя в Ню Йорк.

— Сериозно?! Ама това е страхотно! За нас ще бъде истинско удоволствие да си около нас!

— Да, идеята е много добра — намесва се и Люк. — Особено като се има предвид, че в последно време ти работеше най-малко на шест места.

— Дъщеря ти много ми хареса — вметвам възторжено аз. — Двете се сдушихме веднага, щом се появи при мен в „Барнис“! Как й върви работата, между другото?

Дъщерята на Майкъл е адвокат и специализира в патентното право и цялата излъчва мозъчност. От друга страна обаче, нямаше никаква представа, че си избира да носи цветове, които в никакъв случай не ласкаят кожата й, докато аз не й обърнах внимание на този факт.

— Много добре, благодаря! Наскоро се премести в кантората на „Финерман Уолстайн“ — отговаря Майкъл, а към Люк добавя: — Офисите им са много шикозни.

— Да, знам ги — кимва Люк. — Аз също ги използвам понякога. В интерес на истината бях там само преди няколко седмици. Във връзка със завещанието си. Но следващия път, когато отида, ще й се обадя.

— Непременно го направи! — усмихва се Майкъл. — Тя много ще се зарадва.

— Ти наистина ли си направил завещание, Люк? — развеселявам се аз.

— Разбира се, че съм направил — отвръща Люк и ме поглежда изненадано. — Защо, ти нямаш ли такова?!

— Не, нямам — отговарям преспокойно, но после улавям погледите им и се стряскам. — Защо? Какво толкова е станало?

— Всеки човек трябва да има завещание — отговаря тържествено Майкъл.

— Дори не ми е хрумвало, че ти нямаш завещание! — отбелязва и Люк и поклаща с укор глава.

— На мен пък изобщо не ми е хрумвало, че се нуждая от такова! — настръхвам аз. — Та аз съм само на двадесет и седем, за Бога!

— Ще ти запиша среща с моя адвокат — отсича Люк. — И веднага ще оправим тази работа.

— Добре де, ама, честно казано… — свивам рамене. Но после ми хрумва една мисъл и добавям: — Ина кого си оставил всичко?

— На теб — отговаря спокойно Люк. — Минус няколко дреболии като подаръчета.

— На мен ли?! — зяпвам аз. — Всичко на мен?! Ти сериозно ли?!

— Съвсем нормално е съпрузите да оставят цялото си имущество на своите съпруги — усмихва ми се той. — Или имаш нещо против?

— Не! Естествено, че нямам! Само че аз… някак си… не го очаквах!

Усещам как ме залива някаква необичайна топлина. Значи Люк ми е оставил цялото си имущество!

Обаче още не знам дали трябва да се чувствам изненадана или не. Вярно, че отдавна живеем заедно. И че ще се женим съвсем скоро. Логично е да е решил така. Но все пак не мога да превъзмогна усещането си, че ме правят на глупачка…

— Да разбирам ли, че ти не възнамеряваш да ми оставиш нищо? — пита меко Люк.

— Разбира се! — възкликвам аз. — Тоест, разбира се, че ще ти оставя!

— Няма да те притискам — отбелязва той и намига ухилено на Майкъл.

— Ще го направя, естествено! — повтарям, вече значително притеснена. — Просто досега не бях мислила по този въпрос!

И за да прикрия смущението си, грабвам една круша и я заръфвам. Сега, като се замисля по този въпрос, защо наистина не съм си направила още завещанието?!

Вероятно защото никога до този момент не ми е хрумвало, че някой ден може и да умра. Но като нищо може да стане и така, нали? Искам да кажа, че например влакът ни може да излезе от релсите, докато се връщаме в Ню Йорк. Или пък някой сериен убиец на нахлуе в апартамента ни… или… Или може да ме сбъркат за правителствен агент и някоя чуждестранна групировка да реши да ме отвлече, или…

И кой тогава ще получи всичките ми неща?

Господи, ама Люк е съвсем прав! Случаят действително е спешен!

— Беки? Добре ли си? — стряска ме гласът на Люк и като вдигам глава, виждам го, че вече се облича. — Трябва да тръгваме.

— Благодаря ви за посещението — казва Майкъл и ми стиска лекичко ръката, когато се навеждам, за да го целуна. — Не можете да си представите какво значи то за мен!

— Ще те държа в течение по въпроса за сватбата — казва Люк и се усмихва на Майкъл. — И няма да ти позволя да забравиш за задълженията ти като мой кум!

— Не съм си го и помислял! — засмива се Майкъл. — Но това ми напомня да ви попитам нещо. Малко се пообърках, докато разговарях с най-различни хора на вашето годежно парти. Къде в крайна сметка ще се жените — в Ню Йорк или в Англия?

— В Ню Йорк, разбира се — отговаря Люк леко озадачено. — Нали така решихме в крайна сметка, Беки? Така и не се сетих да те попитам, но как прие майка ти тази новина?

— Ами тя… — проточвам аз, като се опитвам да печеля време, докато си връзвам шалчето.

Не мога да му призная истината. Не мога да му призная, че мама все още няма никаква представа за подготовката, която кипи във връзка със сватбата ни в хотел „Плаза“.

Не и тук. Не и сега.

Така де! Да не би да искате Майкъл да получи нов инфаркт?!

— Да! — изричам на глас и усещам, че бузите ми пламват. — Да, прие го съвсем нормално. Ще бъде в Ню Йорк. — Засмиват се ведро и се навеждам, за да си взема чантата.

Пък и това не е съвсем далеч от истината. Имам предвид, че веднага щом се върнат от почивка, ще се обадя на мама и ще й обясня как стоят нещата.

Качваме се на влака, но Люк изглежда блед и напълно изцеден. Според мен ситуацията му се отрази много повече, отколкото показва — имам предвид, когато видя Майкъл в такова безпомощно състояние. И сега седи, вперил поглед в прозореца и спускащия се сумрак навън, а аз се опитвам да измисля нещо, с което да го поразвеселя.

— Знаеш ли какво? — просветва ми накрая, бръквам в чантата си и вадя оттам една книга, която си купих онзи ден. Казва се „Обещанието на живота ви“. — Трябва да помислим как да формулираме брачните си клетви!

— Да ги формулираме ли? — смръщва се той. — Те не са ли едни и същи за всички?

— Нищо подобно! Това е старото схващане! В наши дни всички двойки съставят сами брачните си клетви! Чуй какво пише тук: „Вашите брачни клетви са най-прекрасната възможност да докажете пред света какво значите един за друг. Заедно с обявяването на вашия брак от страна на официалното лице те са гвоздеят на цялата брачна церемония. Затова трябва да бъдат най-красивите и вълнуващи слова, изречени на вашата сватба.“

Вдигам очи към Люк, но забелязвам, че той пак се е втренчил в тъмния прозорец.

— В книгата се казва още, че трябва да си помислим какъв тип двойка сме — не се отказвам аз. — Дали сме наскоро влюбени или другари в златната есен.

Но Люк дори не ме чува. Ясно. Може би трябва да потърся някакъв друг пример. Погледът ми пада на страница, озаглавена „Сватба през лятото“, което никак не е зле за нашия случай.

— „Както розите разцъфват през лятото, така разцъфва и моята любов към теб. Както настъпват белите облаци над главите ни, така настъпва и моята любов към теб“ — чета на глас.

Тук обаче се смръщвам. Май това няма да стане. Прелиствам още няколко страници, като тук-таме се зачитам.

„Ти ми помогна да преодолея болката от възстановяването…“

„Макар да си в затвора за убийство, нашата любов ще свети като маяк…“

— Я чуй това! — подскачам внезапно. — Това тук е за влюбени от училищната скамейка! „Погледите ни се срещнаха в час по математика. И кой можеше да каже тогава, че тригонометрията ще доведе до сватбени камбани?“

— Погледите ни се срещнаха по време на една пренаселена пресконференция — обажда се неочаквано Люк. — Кой можеше да каже тогава, че любовта ни ще разцъфти, докато аз обявявах вълнуващите новини за новите тръстови облигации за инвестиране в европейски компании с трасирани операции, фиксиран растеж на цените и остатъчни премии през първоначалния отчетен период?!

— Люк…

Окей. Може би сега не е моментът за брачни клетви. Затварям книгата и поглеждам притеснено Люк.

— Добре ли си?

— Напълно.

— За Майкъл ли се притесняваш? — питам и му хващам ръката. — Защото аз съм напълно сигурна, че той ще се оправи! Честна дума! Нали го чу какво каза? Било е просто предупреждение за събуждане.

Настъпва тишина. А после Люк извръща глава към мен и завява:

— Докато теб те нямаше, аз се запознах с родителите на човека от съседната на Майкъл стая. Миналата седмица получил инфаркт. И знаеш ли на колко години е бил?

— На колко? — настръхвам с ужас аз.

— На тридесет и три!

— Господи! Ама това е кошмарно!

Люк е само с една година по-голям.

— Човекът е търговец на ценни книжа. И доколкото схванах, бизнесът му преуспява — отбелязва Люк и издиша много бавно. — Това те кара да се замислиш за не едно и две неща, нали? Да се замислиш за начина, по който прекарваш живота си. И да се питаш…

— Да… — издишам и аз и не смея да кажа нищо повече.

Никога досега не съм чувала Люк да говори по този начин. Обикновено, ако аз започна разговор по темата за живота и неговото значение (което, между нас казано, не правя много често), той или махва пренебрежително с ръка, или обръща всичко на шега. И досега не съм го чувала да си признава, че изпитва най-малкото съмнение относно начина, по който живее живота си. Затова в този момент много ми се приисква да му кажа нещо окуражаващо и да го подтикна да продължи, но да ви призная, малко се притеснявам да не изрека нещо не на място и така напълно да го откажа да разкрие душата си.

И ето, че той отново се втренчва невиждащо през прозореца.

— Какво си мислиш в момента? — опипвам меко почвата аз.

— И аз не знам — отговаря той след известна пауза. — Може би в даден момент човек все пак започва да гледа по различен начин на нещата около себе си.

И той ме поглежда в очите. И за момент ми се струва, че прозирам дълбоко в душата му — че съзирам някаква частица от него, която съм имала възможност да зърна изключително рядко. Една по-мека, по-спокойна и по-уязвима частица, която всеки от нас таи дълбоко в себе си.

Но после той примигва — и все едно щраква капака на фотографска бленда. И се връща обратно в нормалното си състояние. Придобива обичайния си делови, леко студен вид. Възвръща си обичайната самоувереност.

— Както и да е. Радвам се, че двамата с Майкъл успяхме да изгладим различията си — отсича и отпива вода от бутилката, която носи.

— Аз също се радвам.

— Накрая все пак прозря и моята гледна точка. Публичността, която бихме спечелили чрез фондацията, ще се отрази изключително благоприятно на цялостния имидж на компанията ни. А фактът, че благотворителната организация принадлежи на майка ми, в случая няма никакво значение.

— Да — кимвам неохотно аз. — Може би си прав.

Точно сега изобщо не ми се влиза в спор с Люк относно майка му и нейното поведение. Затова прибягвам до спасението на книгата с брачните клетви и отново я отварям.

— Ей, тук има идеен вариант за хора, влюбили се от пръв поглед! Чуй! „Срещнахме се само преди час, но аз вече съм сигурен, че любовта ми към теб ще бъде вечна!“

Когато пристигаме на нюйоркската гара „Гранд Сентрал“, наоколо бъка от народ. Люк отива до тоалетната, а аз се насочвам към една будка, за да си купя нещо сладичко. Минавам покрай сергия за вестници. И се заковавам на място. Чакай малко! Какво е това тук?

Превключвам на заден и се вторачвам в днешния брой на вестник „Ню Йорк таймс“. Най-отгоре, насочваща към статия на вътрешните страници, се кипри снимчица на Елинор.

Грабвам вестника и веднага отгръщам необходимата вътрешна страница.

Ето го и заглавието: „КАК ДА СЕ ПРЕБОРИМ С БЛАГОТВОРИТЕЛНАТА СКУКА.“ А после следва снимка на Елинор, с типичната й ледена усмивка, застанала на стълбите на някаква голяма сграда и подаваща чек на човек с официален костюм. Погледът ми се спуска озадачено към надписа под снимката: „Елинор Шърман успя да се пребори с апатията на хората по отношение на благотворителността, запалвайки ги за кауза, в която вярва.“

Ама не трябваше ли Люк да е човекът, който подава чека?!

Преглеждам набързо съдържанието на статията, като търся някъде да се споменава за компанията „Брандън Къмюникейшнънс“. Някъде да се говори за Люк. Но когато стигам края на статията, осъзнавам, че името му не е споменато нито веднъж. Все едно той изобщо не съществува. Все едно той изобщо не е участвал в това.

Вторачвам се потресено във вестника.

И след всичко, което той стори за нея! Как е възможно такава гадост?! Как е възможно тя да се отнесе по такъв начин със собствения си син?!

— Какво е това?

Подскачам стреснато, когато чувам гласа на Люк зад себе си. За момент ми минава мисълта да скрия вестника в палтото си. Но после си давам сметка, че няма никакъв смисъл. Рано или късно той ще го види. Ще разбере.

— Люк… — Не довършвам. После бавно обръщам вестника към него, за да го види.

— Това майка ми ли е?! — Люк изглежда като попарен. — Не ми е споменавала, че ще дава интервю. Я дай да погледна!

— Люк… — Поемам си дълбоко дъх и казвам: — Твоето име не се споменава никъде. Нито името на компанията ти.

Потрепервам от лоши предчувствия, докато го наблюдавам как погледът му се плъзга по текста и забелязвам постепенното изумление, което се появява в изражението му. Денят беше достатъчно напрегнат и без тази последна капка — да установи, че майка му го е предала.

— Тя наистина ли не ти спомена, че ще дава интервюто?

Люк не ми отговаря. Изважда си мобилния телефон, набира бързо номера й и зачаква. После издишва отчаяно.

— Забравих! Тя се е върнала в Швейцария.

И аз май го бях забравила. Елинор отново замина „на гости у приятели“, точно навреме за сватбата. Този път смята да остане там цели два месеца, което означава, че ще си прави пълната процедура. И вероятно е дала интервюто точно преди да тръгне.

Опитвам се да хвана ръката на Люк, ала той не реагира. Само един бог знае какво си мисли в този момент!

— Люк… може би все пак има някакво разумно обяснение…

— Забрави!

— Но…

— Просто забрави! — В гласа му се появява някаква нова нотка, от която буквално потрепервам. — И двамата имахме труден ден. Хайде да се прибираме вкъщи!