Сватбата на Беки Б.

Седемнадесет

Това е то. Мъртва съм. Изобщо не трябваше да си показвам носа навън от „Тифани“.

— Ребека, трябва да поговорим — заявява хладно Елинор. — Веднага!

Облечена е в дълго черно манто, сложила си е огромни черни очила и изобщо прилича на истински гестаповец. Господи, да не би да е разбрала всичко?! Сигурно е говорила с Робин. А може и да е разговаряла с Алиша. И сега ме чака, за да ме отведе при коменданта и да ме изпрати в някой трудов лагер.

— Аз съм… хммм… малко заета — завалям и се опитвам да се вмъкна обратно в „Тифани“. — Нямам време да си бъбря.

— Не става въпрос за бъбрене.

— За каквото ще да е.

— Много е важно!

— Виж какво, на теб може и да ти се струва странно — казвам отчаяно. — Но нека погледнем нещата в перспектива. Това е само една сватба. В сравнение с други неща, като например… сещаш се… договорите с други страни…

— Нямам намерение да обсъждаме сватбата — смръщва се Елинор. — Искам да поговорим за Люк.

— За Люк ли?! — втрещявам се аз. — Как така… да не би да си говорила с него?

— Получих няколко твърде смущаващи послания от него, докато бях в Швейцария. А вчера получих и писмо. Затова веднага се прибрах у дома.

— И какво пише в писмото?

— В момента съм се запътила на среща с Люк — заявява тя, без да обръща внимание на въпроса ми. — Много ще съм ти благодарна, ако ме придружиш.

— Така ли? И къде е той?

— Току-що говорих с Майкъл Елис. Тази сутрин тръгнал да търси Люк и го открил в моя апартамент. Точно натам отивам и аз. Очевидно Люк иска да разговаря с мен. — Тук замълчава, след което добавя: — Но аз държах първо да говоря с теб, Ребека.

— С мен ли? И защо?

Преди да успее да ми отговори, магазинът избълва вълна туристи, която ни залива. Бих могла да се измъкна незабелязано в навалицата. Бих могла да избягам.

Ала съм завладяна от любопитство. Защо Елинор държи толкова много да разговаря с мен?

Тълпата се изпарява и ние оставаме втренчени една в друга.

— Моля те — кимва тя към бордюра. — Колата ми ни чака.

— Окей — свивам рамене аз. — Ще дойда. Защо пък не?!

Веднъж обгърната от меката луксозна тапицерия на лимузината, усещам, че ужасът ми изчезва. Докато съзерцавам бледата, неразгадаема физиономия на Елинор, долавям у себе си постепенно надигаща се омраза.

Това е жената, която накара Люк да откачи. Това е жената, която е обърнала гръб на четиринадесетгодишния си син. Седи си спокойно в лимузината и продължава да се държи така, сякаш притежава целия свят, сякаш е олицетворение на праведността!

— И какво точно ти е писал Люк в писмото си? — повтарям въпроса си аз.

— Всичко е много… объркано — отговаря тя. — Несвързани и неразбираеми мисли. Очевидно е изпаднал в нещо като… — не довършва тя и прави царствен жест.

— Срив ли имаш предвид? Да, в момента е в нервен срив!

— И защо?

— Защо според теб? — срязвам я аз, неспособна да овладея сарказма в гласа си.

— Той работи много — казва Елинор. — Може би твърде много.

— Не е от работата! — извиквам, неспособна да се спра. — Причината си ти!

— Аз ли?! — смръщва се тя.

— Да, ти! И начинът, по който си се отнесла към него!

Настъпва продължителна тишина. Накрая Елинор изрича:

— Какво искаш да кажеш с това?

Звучи искрено смаяна. Ама как може така?! Толкова ли е безчувствена тази жена?!

— Добре де… откъде да започна? С твоята благотворителна дейност например. Дейността, на която той посвети всичките си свободни часове и минути през последните месеци. Благотворителността, която, по твоите обещания, трябваше да се отрази благоприятно на имиджа на неговата компания. Но колкото и да е странно, това не стана… защото ти реши да си присвоиш всички заслуги! Единствено за себе си!

Това беше добре! Защо никога досега не съм казвала на Елинор какво си мисля за нея?

Ноздрите й потрепват лекичко и аз веднага разбирам, че е бясна, ала единственото, което изрича, е:

— Това е една доста изкривена версия на събитията.

— Изобщо не е изкривена! Ти просто използва Люк!

— Никога не съм го чувала да се оплаква заради количеството работа, с която се нагърбва!

— Той никога не би се оплакал! Но ти би трябвало да забележиш колко много от своето време ти дарява той — и то за нищо! И накрая дори си позволи да използваш и негова служителка! Само това беше достатъчно, за да го вкара в големи неприятности…

— Да, съгласна съм — казва Елинор.

— Какво? — ахвам невярващо аз.

— Използването на служители от „Брандън Къмюникейшънс“ не беше моя идея. Аз даже бях против това. Люк беше този, който настоя. А както обясних и на Люк, статията във вестника не бе моя грешка. Дадоха ми възможност за интервю в последния момент. Не можах да открия никъде Люк. Разказах на журналиста най-подробно за участието на Люк в това мероприятие и му дадох брошури на „Брандън Къмюникейшънс“. Той обеща да ги прочете, но очевидно не е използвал нищо от тях. Уверявам те, Ребека, този случай бе извън моя контрол!

— Глупости! — срязвам я автоматично аз. — Един свестен журналист не би игнорирал нещо такова, като…

Хммм. От друга страна… може и да го направи. Сега, като се замисля по този въпрос, когато бях журналист, задължително хвърлях половината от брошурите, които ми раздаваха. И със сигурност не прочитах и ред от тях.

— Ами… добре — кимвам след кратка пауза. — Може пък в случая грешката наистина да не е твоя. Но не в това е основният проблем. Не това е причината за състоянието на Люк в момента. Преди няколко дена той отишъл в твоя апартамент, за да търси семейни снимки. Обаче не открил никакви. Вместо тях намерил някакви писма от баща му. И от тях се разбира как ти изобщо не си го искала, когато е бил дете. Как изобщо не си проявила интерес да се срещнеш с него, дори и за десет минути.

Лицето на Елинор потрепва лекичко, но тя не казва нищо.

— А това го върна към хиляди болезнени спомени. Като например как веднъж дошъл в Ню Йорк да те види, седнал пред блока ти, а ти си се направила, че не го познаваш. Спомняш ли си този случай, Елинор?

Знам, че грубостта ми става несравнима, обаче не ми пука изобщо.

— Значи това е бил той — изрича накрая тя.

— Естествено, че е бил той! Не се преструвай, че не си го познала, Елинор! И защо според теб той се старае толкова сега? Защо според теб той изобщо реши да дойде в Ню Йорк? За да те впечатли, разбира се! Той е обсебен от мисълта за теб вече години наред! Нищо чудно, че накрая превъртя! Ако трябва да честна, като се има предвид детството му, направо съм изумена, че е изкарал толкова дълго, без да се срине!

Когато спирам, за да си поема дъх, внезапно ми хрумва, че може би на Люк изобщо няма да му хареса, че обсъждам тайните му неврози с майка му.

Добре де. Но вече е прекалено късно. Пък и някой трябва да натрие носа на Елинор в края на краищата!

— Той е имал щастливо детство — обажда се накрая тя, вторачена неотклонно през прозореца. В момента сме спрели на едно кръстовище и аз виждам отраженията на минаващите покрай колата хора в нейните слънчеви очила.

— Но е обичал теб. Искал е теб! Неговата майка! И да разбере, че си там, но не желаеш да го видиш…

— Вероятно ми е сърдит.

— Разбира се, че ти е сърдит! Та ти си го изоставила и си заминала за Щатите, без изобщо да ти пука за него, щастлива като волна птичка…

— Щастлива ли?! — извръща се внезапно към мен тя. — Наистина ли мислиш, че съм щастлива, Ребека?

Втрещявам се. Не без мъничко срам си давам сметка, че никога не ми е хрумвало да се замисля дали Елинор е щастлива или не. Единственото, което съм си мислела за нея, е, че е голяма крава.

— Аз… нямам представа — изпелтечвам накрая.

— Тогава взех своето решение. И се придържах докрай към него. Но това не означава, че не съжалявам.

Сваля си слънчевите очила и аз се опитвам да не издам изумлението си при вида на лицето й. Кожата й е опъната по-силно от всякога, а около очите й се забелязват синини. Въпреки че току-що си е направила пластична операция, сега ми изглежда по-стара откогато и да било. И някак си много по-уязвима.

— През онзи ден наистина познах Люк — изрича едва чуто Елинор.

— Тогава защо не се приближи към него?

В колата настъпва тишина. А после, с треперещи устни тя казва:

— Страхувах се.

— Страхувала си се?! — повтарям невярващо. Изобщо не мога да си представя Елинор да се страхува от каквото и да било.

— Отглеждането на дете е изключително важна стъпка. А да вземеш обратно детето си е… също толкова важно. Особено след толкова дълго време. Аз не бях подготвена за подобна стъпка. Не бях подготвена да се срещна с него.

— А не ти ли се искаше поне да поговориш с него? Не ти ли се искаше да го… да го опознаеш?

— Може би. Възможно е и да съм искала.

Забелязвам леко притреперване — точно под лявото й око. Това израз на някакво чувство ли беше?

— За някои хора е много лесно да се впуснат в нови преживявания. За други обаче не е. Други се отдръпват, плашат се. За теб, Ребека, вероятно е трудно да го разбереш. Знам, че ти си импулсивен, топъл човек. Това е едно от нещата, заради които ти се възхищавам.

— Да бе! — изсмивам се саркастично.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Стига, Елинор! Хайде да не си играем игрички! И двете знаем, че не ме харесваш. И никога не си ме харесвала.

— Какво те кара да мислиш, че не те харесвам?

Ама тази жена сериозно ли говори?!

— Твоите охранители не ме пускат на собственото ми годежно парти… караш ме насила да подписвам предбрачен договор… никога не си се държала любезно с мен…

— За инцидента на партито вече казах, че съжалявам. Това бе грешка от страна на организаторите на тържеството — казва тя, след което се смръщва леко. — Но така и не мога да разбера защо се противиш на подписването на предбрачен договор. Никой не трябва да встъпва в брак без подобен договор. — Поглежда през прозореца и казва: — Пристигнахме.

Колата спира и шофьорът заобикаля, за да отвори вратата.

Елинор ме поглежда и казва:

— Наистина те харесвам, Ребека. При това много. — Излиза и погледът й пада върху обувките ми. — Обувката ти е смачкана. Изглежда доста парцаливо.

— Ето, виждаш ли? — изтъквам, вече изкарана от търпение. — Разбираш ли какво имам предвид?!

— Какво? — поглежда ме неразбиращо тя.

О, предавам се.

Апартаментът на Елинор е ярко осветен от сутрешното слънце и абсолютно тих. Отначало си мисля, че тя нещо не е разбрала както трябва и че Люк не е тук — но когато влизаме в дневната, го зърваме. Застанал е пред огромния прозорец с дълбоко смръщена физиономия.

— Люк, добре ли си? — питам предпазливо и той се извърта шокирано на пети.

— Беки, какво правиш тук?

— Аз просто… случайно се срещнахме с майка ти в „Тифани“. Къде беше цяла сутрин?

— Навсякъде и никъде — отговаря той. — Размишлявах.

Обръщам се към Елинор. Физиономията й е неразгадаема. Очите й са вперени в Люк.

— Няма значение. Аз и без това ще си тръгвам. Нали? — смотолевям неловко. — Както виждам, двамата имате да си говорите…

— Не, остани! — заповядва ми Люк. — Няма да се бавим.

Присядам върху дръжката на един фотьойл и ми се иска да потъна в него така, че да не се виждам. Никога не съм харесвала атмосферата в този апартамент, а точно в този момент той ми прилича на нещо като болнична стая.

— Получих всичките ти съобщения — започва Елинор. — Както и писмото ти, в което нямаше почти никакъв смисъл. — Сваля непохватно ръкавиците си и ги поставя на една странична масичка. — Нямам никаква представа в какво се опитваш да ме обвиниш.

— Не съм дошъл, за да те обвинявам в каквото и да било — казва Люк, като полага видими усилия да запази спокойствие. — Просто държа да те уведомя, че си дадох сметка за някои неща. Едно от които е, че през всичките тези години някак си съм се… заблуждавал. Ти никога не си ме искала до себе си, нали така?

Въпреки това ме остави да си въобразявам, че е точно обратното.

— Не бъди смешен, Люк — казва Елинор след кратка пауза. — Ситуацията беше далеч по-сложна, отколкото изобщо можеш да си представиш.

— Ти си поигра добре с моите… моите слабости. Ти ме използва. Както и моята компания. Отнесе се към мен като към… — Не довършва. Дишането му е учестено, затова изминават няколко секунди, докато се успокои. — Вярно, че е малко тъжно, но истинската причина да дойда в Ню Йорк е да прекарвам известно иреме с теб. И вероятно да те поопозная така, както Беки познава своята майка.

И той посочва към мен, а аз вдигам уплашено очи. Моля ви, само не ме забърквайте в това!

— Но каква загуба на време! — продължава той с вече значително по-дрезгав глас. — Вече не съм сигурен, че ти изобщо си способна на подобен тип взаимоотношения!

— Достатъчно! — отсича Елинор. — Люк, не мога да разговарям с теб, когато си в такова състояние!

И когато двамата впиват погледи един в друг, аз си давам сметка, че те си приличат много повече, отколкото досега съм съзнавала. И двамата се сдобиват с типичните си безизразни, уплашени физиономии, когато нещата тръгнат на зле. И двамата си поставят невъзможно високи цели. И двамата са далеч по-уязвими, отколкото са готови да покажат пред света.

— Не се налага да разговаряш с мен — изрича накрая Люк. — аз напускам този дом. И ти заявявам, че няма да видиш повече нито мен, нито Беки!

Вдигам шокирано глава. Ама той сериозно ли говори?!

— Говориш глупости — отсича Елинор.

— Вече изпратих оставката си на попечителите на фондацията „Елинор Шърман“. И очевидно няма никакви други причини пътищата ни да се пресекат.

— Май забрави за сватбата — срязва го Елинор.

— Не, не съм забравил. Изобщо не съм забравил — отговаря Люк, поема си дълбоко дъх и ме поглежда. — От този момент нататък двамата с Беки ще помислим за алтернативни варианти за сватба. Аз, естествено, ще ти платя всички разходи, които си направила за нас до този момент.

Ама…

Какво каза той току-що?! Зяпвам срещу него, неспособна да повярвам на чутото.

Той наистина ли каза онова, което…

Наистина ли каза, че…

Да не би да халюцинирам?

— Люк — намесвам се накрая, като се старая да запазя спокойствие и поне мъничко здрав разум. — Нека си изясним нещата… Да не би твърдиш, че искаш да се оттеглим от сватбата в „Плаза“…

— Беки, давам си сметка, че не сме обсъждали този въпрос — казва Люк, приближава се и ми хваща ръцете. — Знам, че планираш тази сватба вече месеци наред. И знам колко много искам от теб с това, като ти предлагам да се откажеш. Но при създалите се обстоятелства аз просто нямам сили да я приема.

— Значи искаш да откажем сватбата — преглъщам аз. — А знаеш ли, че има финансова неустойка?

— Не ме интересува.

— Ти… теб не те интересува?!

Да, него не го интересува!

Направо не знам да плача ли или да се смея!

— Нямах предвид точно това! — оправдава се Люк, забелязал изражението ми. — Разбира се, че ме интересува! Но да застана пред всичките тези хора и да се преструвам на любящ син на тази… — И хвърля поглед към Елинор. — Ще бъде един голям фарс, нищо друго. Това ще опорочи цялото преживяване. Можеш ли да ме разбереш, миличка?

— Естествено, че те разбирам, Люк! — отвръщам, като се старая да не издам радостта си. — Щом искаш да се откажем от тази сватба, то тогава аз с радост ще се присъединя към теб!

Боже, направо не мога да повярвам! Спасена съм! Наистина съм спасена! Чудото се случи!

— Говориш сериозно, нали? — поглежда ме Люк с известно съмнение.

— Разбира се, че говоря сериозно! Щом искаш да отменим сватбата, то аз изобщо не възнамерявам да споря с теб! Всъщност… хайде веднага да я откажем!

— Ти си момиче за милиони, Беки Блумууд! — изрича Люк с преизпълнен с чувство глас. — Да се съгласиш с мен, без дори да се поколебаеш…

Боже, чудото наистина се случи!

Няма друго обяснение! Това е чудо!

Веднъж в живота ми Бог наистина ме е чул! Или той, или най-малкото богинята Ганеш!

— Не можеш да сториш подобно нещо — обажда се Елинор и за пьрви път, откакто я познавам, усещам, че гласът й потреперва. — Не можеш просто ей така да се откажеш от сватбата! Аз съм я организирала за теб! Субсидирала съм я!

— Напротив, мога.

— Но това е събитие от огромна значимост! Поканили сме четиристотин души! И то все важни хора! Мои приятели, хора от фондацията…

— Е, просто ще им предадеш моите извинения.

Елинор прави няколко стъпки към него и за мое огромно изумление забелязвам, че тя трепери от гняв.

— Ако наистина направиш това, Люк, обещавам ти, че никога повече няма да ти проговоря!

— Мен това ме устройва. Хайде, Беки! — И той ме дръпва за ръката и аз поемам след него, като едва не се спъвам в килима.

Виждам как лицето на Елинор отново се изкривява от болка и за моя невероятна изненада усещам, че ме залива вълна от съчувствие. Ала когато се обръщам и напускам апартамента й, потискам всякакви емоции. Елинор се държа достатъчно гадно както към мен, така и към моите родители. Така че, заслужила си го е!

Слизаме по стълбите, без нито един от нас да отрони и думичка. Май и двамата сме като попарени. На тротоара Люк вдига ръка, за да спре такси, после дава адреса ни на шофьора, качваме се и потегляме.

След около три пресечки се споглеждаме. Люк е пребледнял и трепери неудържимо.

— Направо не знам какво да кажа — прошепва. — Не мога да повярвам, че го направих!

— Ти беше великолепен! — изричам твърдо. — Тя си го търсеше отдавна.

Той се извърта и ме поглежда сериозно.

— Беки, много съжалявам за сватбата. Знам с какво нетърпение я чакаше. Обещавам, че ще ти се реванширам. Честна дума! Само ми кажи как.

Вторачвам се в него, а мозъкът ми щрака на светкавични обороти. Добре. Сега трябва да си разиграя картите много внимателно. Ако направя и един грешен ход, всичко ще ми се стовари на главата.

— Добре… Нали все пак искаш да се оженим? Така де, по принцип.

— Естествено, че искам! — Този път е ред на Люк да преживее шок. — Беки, знаеш, че те обичам! А сега дори повече от всякога! Всъщност, никога не съм те обичал повече, отколкото когато бяхме горе, в онази стая! Когато ти направи онази невероятна саможертва заради мен, без да се поколебаеш, без дори да ти мигне окото!

— За какво? Ах, да, за сватбата. Е, да. — И лицето ми бързо придобива смирено изражение. — Да, прав си. Вярно, че това, което поиска от мен, беше много. И тъй като… хмм… говорим за сватби…

Направо не мога да изплюя камъчето! Имам усещането, че в момента се опитвам да поставя последната карта върху пирамидата. Така че ръката ми не трябва изобщо да потреперва.

— Какво ще кажеш да… да се оженим в… в Оксшот?

— Оксшот? Великолепно! — изрича Люк, притваря очи и се отпуска изтощен на седалката.

Губя ума и дума. Направо не мога да повярвам! Всичко си идва на мястото. Чудото е пълно!

И докато преминаваме по Пето авеню, аз надниквам през прозорчето на колата, опитвайки се да обхвана света навън. За първи път забелязвам, че вече е лято. Че навън е един прекрасен слънчев ден. Че в „Сакс“ са изложили нови стоки на витрината — бански костюми и други аксесоари за море. Все малки неща, които досега не съм била в състояние да видя, а какво остава да оценя. Защото бях прекалено напрегната, прекалено стресирана да мисля за какво ли не.

Имам усещането, че от толкова дълго време се тътря с непосилен товар на гърба си, че вече съм забравила как се върви с изправени рамене. Но сега този товар най-сетне е паднал и постепенно се изпъвам нагоре, протягам се и започвам да се наслаждавам на живота. На кошмарните месеци най-после е сложен край. И аз най-после мога да се отпусна и да заспя спокойно тази нощ.