Сватбата на Беки Б.

Шестнадесет

Тази работа вече изобщо не е смешна. Люк отказва да ходи на работа вече повече от седмица. Изобщо не се е бръснал. Всеки ден излиза и се мотае само един бог знае по какви места до малките часове на нощта, когато се прибира, обикновено пиян. А когато вчера се върнах от работа, установих, че е раздал всичките си обувки на разни бездомници.

Чувствам се напълно безпомощна. Нищо от онова, с което се захванах, не се получава. Пробвах с огромни купи от питателна домашно приготвена супа. (Или поне на пликчето се твърдеше, че е питателна и домашно приготвена.) Пробвах с нежна, ласкава любов. Което си беше отлично, най-малкото докато продължаваше. (И което, сега като се замисля, май беше доста отдавна.) Ала нищо не се промени. След това той си остана същият — мрачен и вторачен в някаква точка в празното пространство пред себе си.

А онова, с което се постарах най-много, бе да седна и да си поговоря с него. Понякога имам усещането, че като че ли напипвам нишката. Ала той или изпада в още по-голяма депресия, или казва: „Какъв смисъл има от всичко това?!“ и отново зачезва нанякъде. А най-големият проблем е, че в приказките му няма абсолютно никаква логика и последователност. Звучи направо абсурдно. В един момент твърди, че иска да напусне компанията си и да влезе в политиката, защото там му било сърцето и той никога не трябвало да го предава. (В политиката ли? Та той никога досега не ми е говорил за влизане в политиката!) В следвашия момент настоява, че единственото, за което си бил мечтал някога, е да стане баща, така че хайде да си направим шест деца, а той щял да си стои вкъщи и да бъде съпруг-домакиня.

Междувременно асистентката му звъни по телефона всеки ден, за да провери дали Люк е вече по-добре, а на мен ми се налага да си измислям все по-ужасяващи подробности от мистериозното заболяване на шефа й. Ако някой реши да ми повярва, Люк вече го е налегнала чумата.

Толкова съм отчаяна, че вчера звъннах на Майкъл и той обеща да дойде у нас и да провери дали няма да може да помогне с нещо. Защото, ако някой изобщо може да помогне, то това е единствено Майкъл.

А що се отнася до сватбата…

Всеки път, когато се сетя за нея, буквално се поболявам. Останаха само три седмици. А аз все още не съм измислила на кой континент да се оженя.

Мама ми се обажда всяка сутрин и засега съумявам да разговарям със съвсем нормален тон с нея. Робин пък ми звъни всеки следобед и с нея съумявам някак си да разговарям нормално. Даже наскоро си измислих една шега, че няма да се появя на сватбата си. Много се смяхме, а Робин през смях подхвърли: „Само посмей! Веднага ще те дам под съд!“, след което не знам как успях да не се разридая истерично.

Имам усещането, че извършвам свободно падане. Че се нося към земята — без никакъв парашут.

Нямам представа как го постигам. Имам усещането, че съм попаднала в някаква нова психична зона — зона, далеч отвъд обичайната паника, отвъд нормалните разрешения на проблемите. Наясно съм, че само чудо може да ме спаси.

На което и възлагам надеждите си в общи линии. На празника на свети Томас запалих петдесет свещи и още толкова — на празника на свети Патрик, оставих писмена молитва върху молитвената дъска в синагогата на 65-та улица, а на индийската богиня Ганеш дарих огромен букет цветя. Освен това по Интернет успях да зарибя петдесетина души от Охайо, които в момента се молят усърдно за мен.

Или поне се молят да намеря щастието, докато се боря с алкохолизма. Не успях да събера сили да обясня историята за двете сватби пред отец Гилбърт, особено след като се запознах с проповедта му за това как за Бог измамата е много болезнена, тъй като означава, че Дяволът е заслепил очите на праведните. Затова реших да мина с историята за алкохолизма, тъй като и без това открих страница, посветена на тази тема. (А като се има предвид, че вече съм на три малки шишенца водка на ден, може да се каже, че отдавна съм в кюпа.)

Никъде не намирам мир и спокойствие. Дори вкъщи не съм в състояние да се отпусна. Имам усещането, че апартаментът ме задушава. В ъглите на всяка стая се извисяват камари сватбени подаръци. Мама ми изпраща по петдесетина факса на ден. Робин свикна да се отбива у дома, когато й хрумне. И за капак на всичко — на тоалетката ми се мъдри цяла купчина булчински воали и диадеми, които ми изпратиха от бутика „Дрийм Дрес“, без дори да си направят труда да ме питат искам ли ги.

— Беки? — Вдигам глава от сутрешното си кафе и виждам Дани да влиза в кухнята. — Вратата беще отворена — обяснява той. — Днес не си ли на работа?

— Взех си почивен ден.

— Ясно. — Взема си кифличка с канела и отхапва от нея. — Е, как е нашият пациент?

— Да бе, много смешно!

— Питам те съвсем сериозно — отбелязва Дани и ме поглежда с такава искрена загриженост, че аз се засрамвам. — Люк дойде ли на себе си най-после?

— Не съвсем — признавам аз и очите му светват.

— В такъв случай изчезна ли още нещо от гардероба му?

— Не! — отрязвам го възмутено. — Няма такова неща! И изобщо не си въобразявай, че можеш да задържиш завинаги тези обувки!

— Чисто нови обувки на „Прада“?! Ти май се шегуваш! Та те вече са си мои! Люк лично ми ги подари! Ако не ги иска повече, тогава защо да не…

— Напротив, иска си ги. Или поне ще си ги поиска. Просто в момента е малко… стресиран. Всеки се поддава на стреса от време на време. И това изобщо не означава, че можеш да се възползваш от ситуацията и да му вземеш обувките!

— Вярно, че всеки се поддава на стреса от време на време. Обаче не всеки раздава наляво и надясно банкноти от по сто долара на напълно непознати хора!

— Ти сериозно ли ми говориш?! — ужасявам се аз. — И той го е направил?!

— Съвсем случайно го зърнах в метрото. Имаше и един тип с дълга коса и китара… Люк просто отиде при него и му подаде цяла пачка банкноти. А човекът дори не просеше! В интерес на истината ми се стори доста обиден от този жест.

— Господи, боже мой!

— Знаеш ли каква е моята теория? Той се нуждае от дълъг и спокоен меден месец. Къде смятате да заминете?

О, не! Не отново това свободно падане! Сега пък меденият месец. А аз дори не съм направила резервации. И как да го сторя?! Та аз нямам никаква представа даже от кое летище ще излетим!

— Ние ще… Това е изненада — смотолевям накрая. — Ще го обявим в деня на сватбата.

— А какво готвиш тук? — пита Дани и поглежда към печката, където в една тенджерка ври нещо. — Клончета? Мммм, мирише вкусно!

— Никакви клончета, глупако, това са китайски билки! Против стреса. Първо ги сваряваш, а после изпиваш отварата.

— И смяташ, че ще успееш да накараш Люк да пие от това?! — любопитства Дани и пъха пръст в сместа.

— Не са за Люк, а за мен!

— За теб ли?! Ти пък от какво си толкова стресирана?

В този момент се чува звънецът отдолу и Дани протяга ръка и натиска бутона за отваряне на входната врата на кооперацията, без дори да попита кой е.

— Дани! — срязвам го аз.

— Очакваш ли някого? — пита преспокойно той, докато поставя слушалката на мястото й.

— О, само онзи сериен убиец, дето ме преследва от известно време — отвръщам саркастично.

— Става — отбелязва Дани и отхапва поредното парченце от кифличката с канела. — Винаги съм си мечтал да наблюдавам как убиват някого.

На вратата на апартамента се почуква и аз ставам да отворя.

— Ако бях на твое място, щях да си облека нещо по-така — вметва Дани. — Представяш ли си всички в съдебната зала да видят снимки на тялото ти в този тоалет?! Трябва да оставиш за поколенията най-добрия си вид!

Отварям вратата с мисълта, че пак е някой от доставчиците на подаръци. Но се оказва, че е Майкъл, облечен в жълто кашмирено сако и огромна усмивка. Само при вида му душата ми си отдъхва успокоена.

— Майкъл! — въкликвам и го прегръщам топло. — Толкова ти благодаря, че намина!

— Няма защо — отговаря Майкъл. — Щях да дойда и още по-рано, ако знаех как точно стоят нещата. Вчера се отбих в офисите на „Брандън Къмюникейшънс“, където ми казаха, че Люк е болен. Обаче нямах никаква представа, че чак…

— Така е. Виж какво, не може да се каже, че тръбя истината за неговото състояние. Пък и смятах, че за два-три дена всичко ще отшуми.

— Е, тук ли е Люк? — пита Майкъл и наднича вътре.

— Не е. Тази сутрин излезе още по-рано. И нямам представа къде ходи — отговарям аз и свивам безпомощно рамене.

— Предай му моите най-добри пожелания, когато се появи — заявява Дани, запътен към вратата. — И не забравяй, че аз първи си поисках онова палто на Ралф Лорън!

Правя кафе (без кофеин, тъй като само това му разрешават на Майкъл да пие), а за себе си си отливам малко отвара, макар и без особен ентусиазъм, след което двамата се опитваме да си проправим път през натурията в дневната, за да намерим къде да седнем.

— И така — започва той, докато премества купчина списания и сяда на дивана. — Значи напрежението най-сетне му се е отразило на нашия Люк. — Наблюдава ме как наливам мляко с трепереща ръка. — А, както виждам, тебе също не те е подминало.

— Аз съм си много добре — побързвам да отговоря. — В случая важният е Люк. Той е напълно променен. Просто за една нощ. В един момент беше добре, а в следващия бъбри само неща от рода на: „Нуждая се от отговори“ и „Какъв е смисълът на живота?“ и „Накъде отиваме всички ние?“. Изпаднал е в дълбока депресия, не ходи на работа и… аз просто не знам какво да направя!

— Честно да ти кажа, очаквах подобен срив у него от известно време — казва Майкъл, докато поема от мен чашата си с кафе. — Този твой човек работи прекалено. Винаги е бил такъв. И всеки, който работи с такова темпо в продължение на такъв дълъг период… — Свива тъжно рамене и потупва гърдите си. — Никой не го знае по-добре от мен. Всичко се заплаща.

— Но в случая не е само работата. Отнася се за… всичко в неговия живот. — Прехапвам устни и допълвам: — Мисля, че твоята сърдечна криза му се отрази много повече, отколкото си дава сметка.

— Имаш предвид от онзи епизод.

— Именно. Двамата се скарахте… и за него това беше огромен удар. Това го накара да започне да се замисля по-дълбоко за разни неща… Не знам, за живота и за какво ли още не. А после дойде и онази история с майка му.

— Аха — кимва разбиращо Майкъл. — Знаех си, че Люк ще се разстрои заради онази статия в „Ню Йорк таймс“. Напълно разбираемо, междувпрочем.

— И това е нищо! После нещата се влошиха още повече!

И разказвам как Люк е намерил писмата до майка му, писани от баща му, и Майкъл видимо се шокира.

— Ясно — отбелязва накрая, докато бърка замислено кафето си. — Вече всичко си идва на мястото. Майка му открай време е била движещата сила зад всички негови начинания и успехи. Мисля, че никой не може да го отрече.

— Всичко е сякаш… внезапно няма представа защо прави това, което прави. И затова се отказа да го прави. Не иска да ходи на работа, не говори за терзанията си, Елинор е все още в Швейцария, колегите му непрекъснато се обаждат, за да питат как е, а аз нямам желание да им казвам нещо от рода на: „Всъщност Люк не може да се добере до телефона, защото точно в момента страда от криза на средната възраст“…

— Не се тревожи! Днес и без това трябва да отида до неговата компания. Може и да успея да измисля някаква история за творчески отпуск. Гари Шепърд ще поеме кормилото за известно време. Той е изключително способен.

— Но нали няма да заиграе зад гърба на Люк? — поглеждам подозрително Майкъл.

Последния път, когато Люк откъсна поглед от компанията си за не повече от три минути, Алиша Билингтън Дългокраката кучка се опита да му измъкне всичките клиенти и да саботира цялата работа. Това едва не сложи край на „Брандън Къмюникейшънс“.

— С Гари няма да има никакви проблеми — успокоява ме Майкъл. — А и аз още не съм заработил на пълни обороти. Така че, нищо не ми пречи да хвърлям по един поглед от време на време.

— В никакъв случай! — извиквам ужасено. — Ти не трябва да се претоварваш с работа! Знаеш, че трябва да работиш умерено!

— Беки, аз не съм инвалид! — отвръща Майкъл с известно раздразнение. — Вие с дъщеря ми като че ли сте си плюли в устата!

Телефонът иззвънява, ала аз го оставям да се превключи на секретар.

— Е, как вървят сватбените приготовления? — отбелязва Майкъл, като оглежда стаята.

— Ами… чудесно! — залепям аз веднага дежурната си усмивка. — Благодаря, че попита!

— Получих обаждане от вашата сватбена организаторка във връзка с репетицията на тържеството. Та между другото тя ми съобщи, че родителите ти няма да успеят да дойдат.

— Не, няма — отговарям след кратка пауза. — Наистина няма да дойдат.

— Много лошо. За кога са успели да си резервират полет?

— Хммм… — Отпивам от кафето си, като се старая да отбягвам погледа му. — Не съм сигурна точно кой ден…

— Беки? — Гласът на мама отеква из цялата стая и аз така се стряскам, че разливам половината от кафето върху дивана. — Беки, скъпа, трябва да говоря с теб за оркестъра. Казах, че не могат да свирят „Рок Диджей“, защото басистът им е изсвирил само четири акорда засега. Затова ми изпратиха списък с песните, които наистина могат да свирят, така че…

Мамка му! Спускам се към телефона и грабвам слушалка.

— Мамо? — изричам, едва поемайки си дъх. — Виж какво, в момента имам важна среща, така че ще ти се обадя по-късно.

— Но, миличка, ти трябва да одобриш списъка е песните! Ще ти изпратя факс, става ли?

— Окей. Става.

Затварям телефона и се връщам на дивана, като се старая да запазя самообладание.

— Майка ти наистина се е вживяла в подготовката за сватбата! — отбелязва усмихнато Майкъл.

— Ами… да. Така е.

Телефонът отново зазвънява, но аз пак не му обръщам внимание.

— Знаеш ли, отдавна се каня да те попитам — как прие тя новината, че ще се жениш в Щатите?

— Напълно спокойно — отвръщам, като тайничко си стискам палци. — Защо да е иначе?!

— Знам какви са майките, когато стане въпрос за сватбите на техните дъщери!

— Извинявай, миличка, нещо много набързичко — достига отново до мен гласът на мама. — Джанис пита как искаш да са сгънати салфетките — като епископски шапки или като лебеди?

Пак сграбчвам слушалката.

— Мамо, не ме ли чу?! Имам гости!

— Моля те, не ми обръщай внимание — обажда се Майкъл от дивана. — Ако е толкова важно…

— Изобщо не е важно! Изобщо не ми пука в каква форма ще бъдат сгънати салфетките! Така де, дори и да изглеждат като лебеди, това ще продължи не повече от две секунди!

— Беки! — възкликва възмутено мама. — Как можеш да говориш така! Джанис ходи на курс по сгъване на салфетки специално заради твоята сватба! Струваше й цели четиридесет и пет лири, а и трябваше да си носи храна от вкъщи…

Сърцето ми се изпълва с угризения на съвестта.

— Мамо, много съжалявам! Просто съм малко заета. Нека тогава да бъдат… епископски шапки. И предай на Джанис, че съм й изключително благодарна за всичко, което прави за мен!

Затварям телефона и в този момент се звъни на вратата.

— Джанис да не би да е сватбената организаторка? — пита заинтригуван Майкъл.

— Хммм… не. Тя се казва Робин.

— Имате поща! — обажда се компютърът от ъгъла на стаята.

Вече става прекалено. Ще откача!

— Извини ме, само ще видя кой…

Отварям рязко вратата на апартамента, останала без дъх, за да видя пред себе си поредния доставчик на подаръци с огромен кашон в ръце.

— Пакет за Блумууд! — обявява той. — Изключително чуплив!

— Благодаря! — отговарям неловко, като го поемам от него.

— Бихте ли се подписали тук, ако обичате? — пита той, като ми подава химикалка, след което души и добавя: — Да не би нещо в кухнята ви да гори?

Мамка му! Китайските билки!

Втурвам се в кухнята, изключвам котлона, после се втурвам обратно на прага и поемам химикалката от ръката на мъжа. В този момент телефонът отново започва да звъни. Абе, защо не вземат всички да ме оставят най-после на мира?!

— И тук…

Подписвам се, колкото мога, обаче доставчикът присвива подозрително очи към подписа ми.

— Какво пише тук?

— Блумууд! Пише „Блумууд“!

— Ало? — чувам зад себе си гласът на Майкъл. — Не, това е апартаментът на Беки. Аз съм Майкъл Елис, техен приятел.

— Трябва отново да се подпишете, госпожице! При това четливо!

— Да, аз съм кумът на Люк. Здравейте! Аз също очаквах с нетърпение да се запознаем!

— Сега добре ли е? — питам, едва лй не изгравирайки името си върху листа. — Доволен ли сте?

— Карайте по-спокойно! — вдига ръка за поздрав доставчикът и се оттегля.

Затръшвам вратата с крак и се довличам до дневната точно навреме, за да чуя Майкъл как казва:

— Да, чух за плановете за церемонията. Звучи наистина забележително!

„С кого говориш?“ — оформям с устни аз.

„С майка ти“ — отговаря усмихнато Майкъл.

Едва не изпускам чупливия кашон на пода.

— Сигурен съм, че когато денят настъпи, всичко ще мине гладко — успокоява я Майкъл. — Тъкмо казвах на Беки, че се възхищавам от начина, по който вземате участие в подготовката на сватбата. Сигурно никак не ви е лесно!

О, Господи, не!

— О! — възкликва Майкъл, очевидно изненадан от нещо. — Искам да кажа, че сигурно ви е много трудно. Тъй като вие сте в Англия… а Беки и Люк ще се женят в…

— Майкъл! — прекъсвам го на върха на отчаянието си. — Спри!

Той поставя ръка върху слушалката и пита:

— Какво да спра?

— Не говори за това с майка ми! Тя не знае!

— Какво не знае?!

Вторачвам се в него с агония в очите. Накрая той като че ли разбира и заговорва по телефона:

— Госпожо Блумууд, май трябва да тръгвам. Тук непрекъснато има какво да се прави. Но много се радвам, че говорихме и… Да, ще се видим на сватбата. Да, сигурен съм. И на вас също!

Най-сетне затваря телефона и в стаята настъпва гробовна тишина.

Накрая той започва:

— Беки, защо майка ти не знае нищо?

— Това… няма значение.

— Нещо ми подсказва, че има, при това голямо — не се предава той и ме поглежда проницателно. — Имам усещането, че тук нещо не е наред.

— О, всичко си е наред… Наистина…

Млъквам, защото точно в този момент нещо в ъгъла започва да бръмчи, факсът със съобщението от майка ми. Бързо оставям кашона с подаръка на дивана и се спускам към апарата.

Обаче Майкъл е по-бърз от мен. Дръпва страницата от факса и започва да чете.

„Списък с песните за сватбата на Ребека и Люк. Дата: 22 юни. Място: «Боровете», Елтън Роуд № 43, Оксшот…“ — Вдига очи и се смръщва. — Беки, какво е това тук? Нали с Люк ще се жените в „Плаза“? Или не съм прав?

Нямам сили да отговоря. Кръвта нахлува в главата ми и почти ме оглушава.

— Прав ли съм? — пита той, а гласът му вече е придобил по-железен оттенък.

— Не знам — едва прошепвам накрая аз.

— Как така не знаеш къде ще се жениш? — пита той и отново спуска поглед по факса. И аз постепенно съзирам как всичко му се изяснява. — Исусе Христе! Майка ти също организира сватба в Англия, нали така?!

Втренчвам се в него, раздирана от неизразима болка. Това е дори още по-лошо, отколкото, ако Сузи разбере. Имам предвид, че Сузи ме познава от цяла вечност. Отлично знае колко ми е акълът и накрая винаги ми прощава. Обаче Майкъл… Едва успявам да преглътна. Майкъл винаги се е отнасял към мен с уважение. Даже веднъж ми каза, че съм умна и интуитивна. Да не говорим, че дори ми предложи работа в неговата компания. Не мога да понеса той да разбере в каква каша съм се забъркала!

— Майка ти знае ли изобщо за приготовленията в „Плаза“?

Поклащам глава — много бавно.

— А майката на Люк знае ли за това? — пита и удря гневно по факса.

Пак поклащам глава.

— А някой друг знае ли за цялата тази бъркотия? Люк например?

— Никой не знае — отвръщам, най-сетне успяла да събера сили да проговоря. — И ти трябва да обещаеш да не казваш на никого!

— Да не казвам на никого ли?! Ти майтапиш ли се с мен?! — поклаща той слисано глава. — Беки, как можа да позволиш това да се случи?!

— Нямам представа. Наистина нямам. Не съм го искала нарочно, то просто…

— Не си искала да мамиш две семейства?! Да не говорим за разходите, за усилията… Даваш ли си сметка, че си я загазила много яко?

— Накрая всичко ще се нареди от само себе си! — възкликвам отчаяно.

— И как според теб ще се нареди от само себе си? Беки, това не са ти две срещи, уговорени за един и същи час! Тук става въпрос за стотици хора!

— Бим-бам, бим-бам! — прозвучава внезапно ударът на моя сватбен часовник, отброяващ дните до великото събитие. — Бим-бам, бим-бам! Само двадесет и два дена до Големия ден!

— Млъквай! — срязвам го безцеремонно аз.

— Бим-бам, бим…

— Млъквай! — крясвам и го запокитвам на пода, а стьклото му се разбива на парчета.

— Двадесет и два дена? — обажда се Майкъл. — Но, Беки, това са само три седмици!

— Все ще измисля нещо! Много неща могат да се случат за три седмици!

— Значи ще измислиш нещо, така ли?

— Е, най-много да се случи някакво чудо!

Опитвам се да се усмихна, ала Майкъл изобщо не реагира. Изглежда като попарен. И определено бесен.

Прорязва ме непоносима болка. Не мога да търпя Майкъл да ми се сърди за каквото и да било. Главата ми пулсира, а от очите ми напират сълзи. С трепереща ръка грабвам чантата си и си вземам мантото.

— Какво ще правиш? — тросва ми се той. — Къде си тръгнала сега?

Вторачвам се в него, а мозъкът ми работи на светкавични обороти. Трябва да избягам оттук. От този апартамент, от живота си, от цялата тази идиотска каша. Трябва да си намеря някое спокойно местенце — някакво убежище. Място, където ще намеря утеха.

— Отивам до „Тифани“ — отвръщам през сълзи и затварям вратата зад себе си.

Пет секунди след като преминавам прага на „Тифани“, спокойствието ми постепенно се възвръща. Ударите на сърцето ми се нормализират. Мозъкът ми също заработва на нормални обороти. Чувствам как постепенно в душата ми настъпва мир само като разглеждам витрините с бляскавите бижута наоколо. Катрин Хепбърн е напълно права — нищо лошо не може да ти се случи в „Тифани“.

Насочвам се към задната част на приземния етаж, като избягвам умело любопитните туристи, вперила поглед в диамантените огърлици. Зървам някакво момиче, приблизително на моята възраст, да пробва годежен пръстен с размерите на камбанария, и усещам как ме пронизва болка.

Сякаш беше преди милиони години, когато двамата с Люк се годихме. А сега се чувствам съвсем различен човек. Защо не мога да върна времето назад! Господи, защо не ми предоставиш поне този едничък шанс?! Обещавам ти, че тогава ще направя всичко по съвсем различен начин!

Ала няма никакъв смисъл да се самоизмъчвам с онова, което би могло да бъде, но не е станало. Настоящето е единственото, което имам — и нещата стоят, както си стоят.

Качвам се на ескалатора и се отправям към третия етаж. И когато стъпвам на него, се успокоявам още повече. Това действително е друг свят. Много по-различен от тълпите туристи долу. Тук е като рай!

Навсякъде цари спокойствие, простор, навсякъде блести от сребърните, порцелановите и стъклените сервизи, изложени във витринките. Това е свят на блажен лукс. Свят на лъскави, културни хора, на които не им се налага да се притесняват за каквото и да било. Забелязвам безупречно облечено момиче в тъмносиньо да разглежда стъклен свещник. Друга жена, в доста напреднала бременност, разглежда сребърна бебешка дрънкалка. Тук няма хора с проблеми. Единствената дилема, с която някой тук би могъл да се сблъска, е дали да избере сервиз със златни или платинени ръбове.

Докато съм тук, ще бъда в пълна безопасност.

— Беки? Ти ли си?

Сърцето ми претупва. Обръшам се и зървам Айлийн Моргън, която ми се усмихва лъчезарно. Айлийн ме разведе, когато се регистрирах тук за сватбените подаръци. Тя е възрастна жена, с вдигната на симпатично кокче коса, която много ми напомня за учителката ми по балет, когато бях малка.

— Здравей, Айлийн! — поздравявам я аз. — Как си днес?

— Много добре. И имам за теб много добри новини!

— Добри новини ли? — гледам я идиотски аз.

Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е носил добри новини.

— Списъкът ти напредва с отлична скорост!

— Така ли?

Незнайно защо се усещам изпълнена със същата гордост, която изпитвах, когато мис фипс ми казваше, че плиетата (Вид балетно движение с ръка. — Бел. прев.) ми стават все по-добри.

— Да, наистина. Даже мислех да ти звънна. Мисля, че настъпи моментът… — тук тя прави тържествена пауза — да се насочим към нещо по-голямо! Като например сребърна купа! Или плато! Или някои антични съдове!

Опулвам се срещу нея. В терминологията на списъците със сватбени подаръци това е равносилно на покана за Кралския балет.

— Наистина ли смяташ, че съм в тази… лига?!

— Беки, изчерпването на твоя списък е действително много впечатляващо! Подреждаш се редом до най-изисканите булки в този град!

— Аз… направо не знам какво да кажа… Аз…

— Никога не се подценявай! Това го запомни от мен! — отсича Айлийн с топла усмивка и обхваща с жест целия етаж. — Оглеждай колкото желаеш, а после ми кажи какво би искала да добавя. Ако имаш нужда от помощ, знаеш къде да ме намериш. — Стиска ръката ми и допълва: — Браво на теб, Беки!

Докато тя се отдалечава, усещам как очите ми се изпълват със сълзи на благодарност. Значи все пак има някой, който не ме вижда като пълен провал! Значи има някой, който смята, че не съм разрушила всичко около себе си! Поне в една област на живота съм извоювала успех!

Насочвам се към античния шкаф и се вторачвам в един сребърен поднос, преизпълнена от емоции. Няма да предам Айлийн! Ще регистрирам най-добрите антични сервизи, които намеря! Ще включа и един чайник, и една захарница…

— Ребека.

— Да? — обръщам се изненадана аз. — Още не мога да реша дали…

И замръзвам. Думите се превръщат в ледени кристалчета върху устните ми. Това не е Айлийн. Това е Алиша Дългокраката кучка.

Долетяла от нищото — като зла магьосница. Облечена е в розов костюм и носи подаръчна чанта от „Тифани“, а от цялото й същество се излъчва враждебност. Само тя ми липсваше сега!

— Е, Беки — изсъсква злобно тя, — май си особено доволна от себе си, а?!

— О… ами… не особено.

— Госпожица Булка на годината! Ха! Гадната госпожица Омъгьосаната гора!

Поглеждам я объркано. Познавам достатъчно Алиша и съм наясно, че с нея не бихме могли да се наречем най-добри приятелки, но това вече е малко прекалено.

— Алиша — изричам спокойно, — какво те тревожи?

— Какво ме тревожи ли? — изписква тя. — И какво би могло да ме тревожи според теб? Може би фактът, че моята сватбена агентка ме изостави без всякакво предупреждение. Може би точно това вероятно ме притеснява!

— Какво?!

— И защо ме изостави? За да може да се концентрира върху голямата, изключително важна сватба в „Плаза“! Върху нейната особено специална, нещадяща никакви разходи клиентка госпожица Беки Блумууд!

Ококорвам се ужасено в нея.

— Алиша, нямах никаква представа…

— Цялата ми сватба се разпадна на прачета! И не успях да си намеря нов сватбен агент! Тя ме е очернила пред целия град! Очевидно мълвата твърди, че съм много „трудна“ личност. Представяш ли си, трудна личност?! И уредниците на тържества изобщо не отговарят на обажданията ми, роклята ми е прекалено къса, цветарката ми е истински идиот…

— Много съжалявам — казвам безпомощно. — Честна дума, не зная нищо по този въпрос!

— Убедена съм, че не знаеш! И съм сигурна, че не си подслушвала в офиса на Робин, когато ми се обади, за да се оттегли от моята сватба!

— Наистина не съм била там! И не бих го направила! Виж какво… сигурна съм, че накрая всичко ще се уреди, повярвай ми! — Поемам си дълбоко дъх и не зная защо изтърсвам: — Ако трябва да бъда честна, подготовката за моята сватба също не върви особено гладко…

— Я стига! Наслушаах се достатъчно за твоята сватба! Целият шибан свят разбра за нея!

И тя се извърта на пети и се отдалечава като побесняла, а аз оставам, зяпнала след нея, напълно разтърсена.

Значи съм разрушила не само собствената си сватба, а и тази на Алиша! Колко ли други човешки съдби съм объркала! Колко ли хаос съм причинила, без дори да го съзнавам?

Опитвам се да пренасоча вниманието си обратно към шкафа с антични прибори, но все още цялата треперя. Добре де, стегни се най-накрая! Така. Ще се опитам да подбера няколко нещица. Това може и да ме поразвесели. Цедка за чай от деветнадесети век. Захарница със седефени инкрустации. Защо пък не? Човек никога не знае кога ще му потрябва подобно изискано нещо!

А вижте този сребърен чайник! Само за 5000 долара. На всяка цена ще си го включа в списъка, а после ще потърся и каничка за сметана, за да бъдат в комплект. Забелязвам, че млада двойка, облечени в дънки и тениски, са се появили на етажа и точно в този момент разглеждат същия този чайник.

— Виж това нещо! — казва момичето. — Чайник за пет хиляди долара! И за какво му е притрябвало на човек подобно нещо?!

— Ти не обичаш ли чай? — ухилва й се приятелят й.

— Естествено! Обаче я ми кажи, ако имаше пет хиляди долара, би ли ги похарчил точно за чайник?

— Когато се сдобия с пет хиляди долара, ще те уведомя — отговаря момчето. После двамата се засмиват и отминават, хванати ръка за ръка, щастливи, че се имат един друг.

И както си стоя пред античния шкаф, аз съзнавам, че изглеждам напълно абсурдно тук. Като дете, което си играе с дрехите на големите. За какво ми е наистина чайник за пет хиляди долара?!

Даже нямам представа какво търся тук. Нямам представа и какво правя.

Искам Люк.

Осъзнаването на този факт ме блъсва като внезапна приливна вълна, заливаща всичко останало. Изхвърляща всички излишни боклуци и предмети.

Това е единственото, което искам. Искам Люк отново да си стане нормален и щастлив.

Двамата да станем нормални и щастливи. Неочаквано пред мен изниква картина как двамата сме на някакъв пуст плаж. Как наблюдаваме залеза. Без никакъв багаж, без излишен шум. Само ние двамата. Заедно.

Очевидно някъде съм изгубила усещането какво е най-важното. Някъде по пътя съм свърнала настрани. Позволила съм си да бъда привлечена от целия този блясък и показност. От роклята, от тортата, от подаръците. Когато всъщност най-важното за мен на този свят е, че Люк иска да прекара остатъка от живота си с мен и че аз също искам да прекарам остатъка от живота си с него. Боже, каква глупачка съм била! Пълна глупачка!

Мобилният ми телефон започва да писука и аз бръквам в чантата си, изпълнена с надежда.

— Люк?

— Беки! Какво става при теб, по дяволите? — изписква гласът на Сузи в ухото ми, при това толкова силно, че едва не изпускам телефона от страх. — Току-що ми се обади Майкъл Елис! Казва, че продължаваш да организираш сватбата в Ню Йорк! Беки, направо не мога да повярвам!

— Моля ти се, не ми крещи! В момента съм в „Тифани“!

— И какво, по дяволите, правиш ти в „Тифани“?! В този момент би трябвало да се опитваш да оправиш цялата тази каша! Беки, ти не можеш да се ожениш в Америка! Просто не можеш! Това буквално ще убие майка ти!

— Знам. И няма да го направя! Или поне… — отмятам разсеяно косата си зад ухото и прошепвам: — О, Сузи! Направо нямаш представа какво става тук! Люк е изпаднал в криза на средната възраст… сватбената организаторка заплашва да ме съди… Имам чувството, че съм напълно изоставена…

И за мой най-голям ужас очите ми започват да се пълнят със сълзи. Завличам се зад античния шкаф и се отпускам върху килима, където никой не може да ме види.

— Оказвам се с две сватби, а не мога да се справя с нито една от тях! И в двата случая хората ще ми се разсърдят. И в двата случая ще разочаровам някого. А се предполага, че това би трябвало да бъде най-щастливият ден в моя живот! Както гледам, ще се окаже най-лошият. Най-най-лошият!

— Виж какво, Беки, не се разстройвай сега! — отстъпва малко приятелката ми. — Действително ли обмисли всички алтернативи?

— Да, обмислих ги. Хрумна ми да прибегна до двуженство. Хрумна ми дори да наема двойници…

— Тази идея никак не е лоша! — заявява замислено Сузи.

— Знаеш ли какво всъщност ми се иска да направя? — казвам и усещам, че гърлото ми се стяга от вълнение. — Искам да избягам от всичко и всички. Двамата да избягаме на някой плаж. Да бъдем само ние двамата и свещеникът, и чайките. Защото точно това има значение, нали?! Фактът, че аз обичам Люк и че той ме обича, и че искаме да бъдем заедно завинаги. — И докато си представям как Люк ме целува на фона на Карибите, очите ми отново се насълзяват. — На кого му пука за тузарската рокля?! На кого му пука за богатия прием и за многото подаръци?! Ние с Люк не сме чак такива клечки! Аз мога да облека един простичък саронг, двамата да бъдем боси, да се разхождаме по пясъка и всичко ще бъде толкова романтично…

— Беки! — Буквално подскачам от страх при звука от гласа на Сузи. — Престани! Веднага престани! Ама понякога наистина можеш да бъдеш егоистична крава!

— Какво искаш да кажеш? — изломотвам аз. — Просто се опитвах да ти докажа, че разните там богати уловки не са толкова важни…

— Напротив, важни са! Хората са положили огромни усилия, за да ти осигурят тези уловки! Разлолагаш с две сватби, за които всеки само може да си мечтае. Вярно, че не можеш да се явиш и на двете. Но на едната трябва да се явиш. Ако не се явиш на нито едната от тях, значи не ги заслужаваш! Значи не заслужаваш нищо! Тези сватби са не по-малко важни за теб, отколкото за хората, които участват в организирането им! Имам предвид всички онези хора, които са положили усилия, които са отделили от времето и парите си, които са ти засвидетелствали своята любов и уважение, за да създадат нещо специално за теб! Не можеш да избягаш от всичко просто ей така! Налага се да застанеш очи в очи с грешката си, дори и това да означава да се изправиш пред четиристотин души — пред всеки поотделно, на колене. Ала ако просто избягаш… то това означава, че си егоистка и голяма страхливка!

И тя млъква, дишаща тежко, а в далечината дочувам жалостивия вой на Ърни. Чувствам се напълно парализирана, като че ли току-що ми е зашлевила шамар през лицето.

— Права си — чувам се накрая да изричам.

— Много съжалявам — казва тя и за моя изненада също звучи притеснена. — Но наистина съм права.

— Да, знам, че си права. Виж какво… ще се изправя очи в очи с грешката си. Засега нямам представа как, но ще го направя. — Воят на Ърни прераства в мощен рев и аз едва чувам гласа си. — По-добре сега затваряй. Предай обичта ми на моя кръщелник! Кажи му, че… че неговата кръстница много съжалява, че е пълен провал! Кажи му, че тя ще се опита да поправи всичко!

— Той също ти изпраща цялата си обич — казва Сузи, а след кратко колебание добавя: — И освен това казва да не забравяш, че макар понякога да ти се поразсърдваме, ние винаги сме готови да ти помогнем. Ако можем, разбира се.

— Благодаря ти, Сузи! — изричам и усещам, че нещо ме стяга в гърлото. — Кажи му, че… ще ви държа в течение.

Изключвам телефона си и оставам неподвижна няколко секунди, опитвайки се да си събера мислите. Накрая се изправям на крака, отърсвам си дрехите и излизам обратно при сервизите.

Алиша стои само на пет крачки от мен.

Стомахът ми се преобръща. Откога ли е там? Какво точно е чула?

— Здрасти! — казвам, а гласът ми едва не се разпада от напрежение.

— Здрасти! — отвръща и тя, приближава се бавно и очите й ме оглеждат одобрително. — Е — изрича накрая с най-любезен тон, — Робин има ли представа, че се каниш да избягаш, за да се ожениш на някой плаж?

Мамка му!

— Аз… — прочиствам си гърлото — не се каня да бягам, за да се женя на някой плаж!

— Стори ми се, че точно това се каниш да направиш — изрича спокойно Алиша, докато си разглежда ноктите. — В нейния договор нямаше ли една клауза във връзка с подобни случаи?

— Аз просто се шегувах! Беше като… нали се сещаш… просто на майтап…

— Питам се дали Робин ще го възприеме като майтап — заявява Алиша и ме дарява с най-мазната си усмивка. — Как ли ще възприеме идеята, че на Беки Блумууд изобщо не й пука за богатия прием. Да разбере, че нейната любима, сладичка малка Госпожица Съвършенство ще й… скрои гаден номер!

Трябва да запазя спокойствие! Налага се да се справя сама с това!

— Няма да кажеш нищо на Робин.

— Няма ли да кажа наистина?

— Не би могла да го направиш! Ти просто… — Не довършвам, опитвайки се да запазя самообладание. — Алиша, познаваме се от достатъчно дълго време. Вярно е също така, че не винаги сме се… разбирали. Но стига вече! Та ние сме две англичанки в Ню Йорк! И двете се женим! В известен смисъл ние сме… може би сестри!

Едва не се задавям от тези думи — ала имам ли друг избор?! Налага се да я спечеля на своя страна. И с невероятно чувство на отвращение, поставям ръка върху розовия й ръкав.

— Не трябва ли да показваме солидарност? Не трябва ли да… да се подкрепяме една друга?

Настъпва мълчание, през което Алиша плъзга презрителния си поглед по цялото ми лице. После измъква рязко ръката си и закрачва като щъркел към другия край на магазина.

— До скоро виждане, Беки — подхвърля през рамо.

Налага се да я спра. Веднага!

— Беки! — достига зад мен гласът на Айлийн. — Ето фруктиерата, която исках да ти покажа…

— Благодаря — отвръщам разсеяно. — Просто трябва да…

Обръщам се — но Алиша вече е изчезнала.

Къде ли е отишла?!

Втурвам се по стъпалата към приземния етаж, без да си правя труда да чакам асансьора. Когато се появявам долу, започвам да се озъртам отчаяно за нещо розово. Но навсякъде гъмжи от тълпи превъзбудени, шарени туристи. И ярките цветове са буквално навсякъде.

Проправям си път сред тях, като се опитвам да си повярвам, че Алиша няма да посмее да каже нищо на Робин, че няма да прояви чак такава отмъстителност. Ала дълбоко в себе си знам, че това е напълно в стила й.

Не я зървам никъде, въпреки че обхождам целия етаж. Накрая успявам да се промъкна между група туристи, скупчили се около щанд с часовници, и стигам до въртящите се врати. Излизам на тротоара и започвам да се озъртам наляво и надясно. Не виждам почти нищо. Слънцето свети ослепително, а прозорците отразяват лъчите му и, превръщат всичко в силуети и сенки.

— Ребека!

Усещам как нечия ръка пада върху рамото ми и ме дръпва. Напълно объркана, аз се обръщам, заслепена от светлината. Вдигам поглед и примигвам.

И когато очите ми най-сетне се фокусират; съм обхваната от чист, неподправен ужас.

До мен стои Елинор.