Сватбата на Беки Б.

Дванадесет

Със Сузи се разбрахме да се срещнем на площад „Слоун“ на чаша чай. Когато пристигам, пред мен се изнизва тълпа туристи и в продължение на няколко секунди не мога да я видя. Но когато народът се разпръсва, я зървам — седнала е край фонтана, слънцето образува ореол над дългата й руса коса, а отпред се мъдри най-грамадната издутина, която можете да си представите.

Когато я виждам, ми идва да се втурна към нея и да възкликна: „Господи, Сузи, голям кошмар!“ И веднага да й разкажа всичко.

Но после размислям. Тя прилича на истински ангел, седнала там. Бременен ангел.

Или по-скоро на Дева Мария. Прекрасна, лъчезарна, перфектна.

И неочаквано се усещам глупава в сравнение с нея. Така ми се искаше да споделя с най-добрата си приятелка цялата си болка по кошмарното объркване — така, както винаги съм правила, а после да я изчакам да ми даде правилния отговор. Но сега… просто не мога. Тя изглежда толкова спокойна и щастлива. Все едно да изхвърля токсични отпадъци в лазурната морска синева.

— Беки! Здравей! — Тя ме вижда и се изправя и аз отново се стряскам — ама наистина е много голяма!

— Сузи! — спускам се към нея и я прегръщам топло. — Изглеждаш удивително!

— И се чувствам страхотно! — отвръща тя. — А ти как си? Как върви подготовката за сватбата?

— Амииии… добре съм — изричам след известен размисъл. — Всичко си е наред. Хайде, идвай да си поръчваме чай!

Няма да й разкажа за случващото се. И толкова. Веднъж през живота си ще се опитам да си разреша проблемите съвсем сама!

Насочваме се към „Ориел“ и сядаме на масичка край витрината. Когато сервитьорът идва, аз си поръчвам горещ шоколад, а Сузи вади от чантата си пакетче чай и му го подава.

— Чай от малинови листа — обяснява тя. — Подсилва матката. Полезен е при контракциите.

— Аха — кимвам аз. — Значи за контракциите. Ясно.

Усещам притреперване в основата на гръбнака, но се усмихвам, за да прикрия ужаса си.

Дълбоко в себе си изпитвам огромни съмнения относно цялата тази работа по раждането. Така де, я вижте на какво прилича коремът на Сузи! Представете си и колко е голямо едно бебе! И как, моля ви се, такова нещо ще премине през…

Искам да кажа, че на теория всичко ми е ясно. Просто… ако трябва да бъда честна, някак си не мога да проумея, че на практика е възможно.

— Би ли ми припомнила кога се очаква великото събитие? — питам аз и поглеждам многозначително към корема на Сузи.

— Точно след четири седмици!

— Значи… значи то ще стане още по-голямо?!

— Ами да! — потупва с обич корема си Сузи. — Даже значително по-голямо, смея да се надявам!

— Хубаво — изричам неуверено аз, а точно в този момент сервитьорът поставя чашата горещ шоколад пред мен. — Отлично! И така… как е Таркуин?

— Много е добре! — отговаря Сузи. — В момента е на Крей. Нали се сещаш — неговия шотландски остров. Точно сега овцете се багнят, така че той реши да отиде и да им помогне. Преди да е дошло и нашето бебе.

— Ясно. А ти не отиде с него, така ли?

— Ами, честно да ти кажа, щеше да бъде доста рисковано да отида там — отговаря приятелката ми, докато бърка замислено малиновия си чай. — Пък и истината е, че аз не се интересувам чак толкова от овце, колкото него. Така де, не че не са интересни — добавя лоялно. — Но нали се сещаш, когато човек е видял хиляди такива…

— Но нали ще се върне навреме за събитието?

— Разбира се! Таркуин много се вълнува! Идва с мен на всички упражнения и изобщо…

Боже, направо не мога да повярвам, че само след няколко седмици най-добрата ми приятелка ще си има бебе! А аз дори няма да съм тук!

— Мога ли да те пипна? — питам и полагам внимателно ръка върху корема й. — Нищо не усещам.

— Напълно нормално. Вероятно спи.

— Знаеш ли дали е момче или момиче?

— Никой не ми е казвал какво е — отговаря Сузи и се привежда доверително към мен. — Честно да ти кажа обаче, мисля, че е момиче, защото непрекъснато се заглеждам по онези миниатюрни роклички по магазините. Просто не мога да устоя! А по книгите пише, че тялото на жената ще й подскаже от какво се нуждае! Така че, нищо чудно и това да е някакъв знак…

— Как ще я кръстите в такъв случай?

— Все още не сме решили. Не можеш да си представиш колко е трудно! Човек купува цял куп книги за имената и когато ги разглеждаш, установяваш, че всичките са много идиотски. — Тя отпива от чая си и допълва: — Ти какво име би измислила за едно бебе?

— О! Ами откъде да знам! Може би Лорън — на Ралф Лорън… — Замислям се за момент. — Или пък Долче.

— Долче Клийт-Стюарт — разсъждава на глас Сузи. — Ей, знаеш ли, че това ми харесва! А на галено можем да я наричаме Доли!

— Или пък Вера. На Вера Уонг.

— Вера ли?! — смръщва се Сузи. — За нищо на света няма да нарека детето си Вера!

— Сега не говорим за твоето бебе, а за моето! — срязвам я аз. — Вера Лорън Ком дьо Брандън. Мисля, че звучи много изискано!

— Вера Брандън ми звучи като героиня от „Коронейшън Стрийт“! Но виж Долче ми харесва! Ами ако е момче?

— Харви. Или Барни — допълвам след кратък размисъл. — Зависи от това дали ще се роди в Лондон или в Ню Йорк.

Отпивам от горещия си шоколад, а после вдигам очи и забелязвам, че Сузи ме гледа изпитателно.

— Ти сериозно ли допускаш мисълта да родиш бебето си в Съединените щати?! — пита тя.

— Ами… не знам още. Кой знае?! Пък и не смятам да имаме деца веднага!

— Честно да ти кажа, ти липсваш на всички тук!

— Моля те, Сузи, не започвай и ти! — изсмивам се неубедително аз. — Стига ми за днес, дето мама ме натиска да се местим да живеем в Оксшот!

— Но аз съвсем сериозно! Даже Тарки преди няколко дена изтъкна, че Лондон вече не е същият без теб!

— Така ли?! — изненадвам се аз, ала не мога да скрия, че съм особено трогната.

— А и майка ти непрекъснато ме пита дали, според мен, ще останеш завинаги в този Ню Йорк… Нали няма да го направиш, а?!

— Наистина още не знам! Честна дума! — свивам безпомощно рамене. — Всичко зависи от Люк и… и неговия бизнес.

— Той не е едиственият, който може да решава! — изтъква Сузи. — Ти също имаш думата по този въпрос! Искаш ли да останеш в Америка?

— Нямам представа — сбръчквам чело, опитвайки се да й обясня как стоят нещата. — Понякога мисля, че искам. Когато съм в Ню Йорк, този град ми се струва най-важното място на света. Работата ми там е фантастична, хората също са много добри и всичко е прекрасно. Но когато си дойда у дома, внезапно ми просветва и аз си давам сметка, че това тук е моят дом! Че мястото ми е тук. — Вземам едно празно пакетче захар и започвам да го разкъсвам на мънички парченца. — Но просто не съм сигурна дали съм готова да се прибера у дома.

— Моля ти се! Връщай се в Англия по-скоро и си раждай едно бебе! — изплаква Сузи. — Така ще можем заедно да бъдем майки!

— Какви ги говориш, Сузи! — визкликвам и замазвам притеснението си, като отпивам от горещия шоколад. — Да не би да мислиш, че съм готова да имам бебе?! — И се отправям към тоалетната, без да й дам възможност да ме обори по какъвто и да било начин.

От друга страна обаче, в думите й определено има смисъл. Защо да не си родя едно бебе?! Всички жени го правят — защо не и аз?! Така де, ако има някакъв начин да пропусна онзи момент на раждането… Може пък да се подложа на една от онези операции, когато заспиваш и не чувстваш абсолютно нищо. И когато се събудя, ето ти го бебето до мен!

Пред очите ми изниква картинка как двете със Сузи си вървим по тротоара и тикаме бебешки колички. Всъщност, никак няма да е зле, като се замислиш! Тогава ще можем да им купуваме онези разкошни дребни дрешчици, които продават по детските магазини… Например мънички шапчици, мънички дънкови сакенца… А да знаете каква страхотна бебешка раничка на „Гучи“ видях онзи ден!…

Можем заедно да си пием капучиното и да обикаляме магазините, и… Нали точно това правят всички майки, а?! Боже, сега, като се замисля по този въпрос, никак няма да е зле!

Веднага щом се прибера, ще трябва да поговоря с Люк по този въпрос!

Едва когато излизаме от „Ориел“, Сузи казва:

— Е, Беки, още не си ми казала нищо за подготовката на сватбата!

Стомахът ми се преобръща и аз извръщам глава под претекст, че си оправям сакото.

Не знам как, обаче някак си успях да забравя всичките тези главоболия около сватбата.

— Да — изричам накрая. — То… всичко си е… наред!

Не възнамерявам да товаря Сузи с моите проблеми. Тя си има достатъчно.

— Люк прие ли спокойно вестта, че искаш да се ожениш в Англия? — поглежда ме тревожно тя. — Искам да кажа, нали не сте се скарали заради това?

— Нищо подобно — отговарям небрежно. — С чиста съвест мога да ти кажа, че не сме се скарали.

Задържам вратата пред нея и ние излизаме отново на площад „Слоун“. По тротоара пълзи процесия от ученичета в униформени три четвърти панталонки и ние се отдръпваме, за да ги пропуснем.

— Смятам, че взе правилното решение — отбелязва приятелката ми и ми стиска лекичко ръката. — Толкова се тревожех, че може накрая да решиш да избереш Ню Йорк. Какво те накара накрая да вземеш това решение?

— Ох, ами… разни неща. Нали се сещаш… И така… чете ли за предложението за приватизиране на водопроводната система?

Обаче Сузи не ми обръща внимание. Ама как може да не се интересува от вътрешните дела на страната?!

— А как реагира Елинор, когато й каза, че се отказваш от „Плаза“?

— Тя каза… ами… не беше особено въодушевена. Каза, че ми е много ядосана и че… хммм…

— „Много ядосана“ ли?! — повдига вежди Сузи. — И само това?! Смятах, че ще бъде бясна!

— Тя наистина беше бясна! — побързвам да се поправя. — Беше толкова бясна, че… че… спука кръвоносен съд!

— Спука кръвоносен съд ли?! — ококорва се Сузи. — Къде точно?

— Е, ами… на брадичката.

Настъпва тишина. Сузи стои неподвижно на тротоара и изражението й постепенно се променя.

— Беки…

— Хайде да отидем да разгледаме бебешките дрешки! — побързвам да я залъжа аз. — Наблизо има един много сладък магазин…

— Беки, какво става всъщност?

— Нищо!

— Аха, нищо значи! Веднага разбрах, че криеш нещо!

— Нищо подобно! Нищо не крия!

— Но ти наистина отмени онази сватба в Америка, нали?

— Аз…

— Беки? — Гласът й става все по-заплашителен и придобива звучене, каквото никога не съм чувала досега. — Веднага ми кажи истината!

Господи! Повече не мога да я лъжа!

— Аз… аз ще го направя — изричам безпомощно.

— Ще го направиш? Тепърва?! — прозвучава ужасения глас на приятелката ми. — Оттук нататък?!

— Сузи…

— Трябваше да се досетя! Трябваше веднага да се досетя! Но просто предположих, че си го отменила, защото майка ти очевидно продължава приготовленията тук! Пък и никой не отваря дума за Ню Йорк и аз си казах, че Беки очевидно е решила в крайна сметка да се омъжва у дома и…

— Сузи, моля те! Не се притеснявай за това! — изричам сконфузено. — Успокой се! Дишай дълбоко!

— Но как да не се притеснявам?! — извиква Сузи. — Как да не се тревожа, моля ти се?! Беки, ти ми обеща, че ще го направиш още преди шест седмици! Обеща ми!

— Да, знам. И ще го направя. Просто беше… беше ми много трудно. Да избера между двата варианта. И двата ми изглеждаха толкова идеални, по напълно различен начин, разбира се…

— Беки, една сватба не е някаква си дамска чанта! — изрича невярващо Сузи. — Не можеш просто накрая да решиш да се спреш и на двата варианта!

— Знам! Отлично го съзнавам! Просто… Виж какво, ще оправя всичко…

— И защо не ми каза досега?

— Защото си толкова прекрасна и спокойна, и щастлива! — извивам аз отчаяно. — И не исках да ти нарушавам спокойствието с моите глупави проблеми!

— Беки… — Сузи ме пронизва с поглед, а после поставя ръка на рамото ми. — Добре. И сега… какво смяташ да направиш по този въпрос?

Поемам си дълбоко дъх.

— Ще кажа на Елинор, че нюйоркската сватба няма да се състои. И че ще се оженим тук, в Англия.

— Наистина ли? Напълно ли си сигурна, че точно това искаш?

— Да, сигурна съм. След като видях мама и татко… и мама е толкова мила… и няма никаква представа какво планирам зад гърба й… — Едва преглъщам вече. — А когато преди малко тръгвах за насам, татко ми подшушна насаме колко притеснена е била мама, когато само й подхвърлих идеята, че може да се оженя в Щатите… Разбирам колко важна е тази сватба за нея. Господи, Сузи, чувствам се като пълна глупачка! Нямам представа какви съм ги мислила в Америка! Наистина не искам да се женя в „Плаза“! Не искам да се женя никъде другаде, освен у дома!

— Нали няма отново да промениш решението си?

— Не! Не и този път! Повярвай ми, Сузи, това е окончателното ми решение!

— Ами Люк? Какво мисли той?

— На него изобщо не му пука. Непрекъснато повтаря, че всичко зависи от мен — каквото аз реша, това ще бъде.

Сузи замълчава за няколко секунди. После бръква в чантата си и вади оттам мобилния си телефон, след което ми го пъхва в ръцете.

— Окей. Щом си решила да го направиш, направи го веднага! Набери номера!

— Не мога! Елинор е в някаква швейцарска клиника. Мислех да й напиша писмо…

— Никакво писмо! — отсича Сузи. — Сега или никога! Все трябва да има някой, когото да уведомиш за решението си. Обади се на онази жена, организаторката на сватбите — Робин. На нея кажи, че всичко се отменя. Беки, повече не можеш да си позволиш да отлагаш!

— Окей — кимвам, като се опитвам да не обръщам внимание на грозните предчувствия, които се надигат у мен. — Ще го направя. Аз ще… ще й се обадя. Знам номера й.

Включвам телефона и после отново го изключвам. Да вземеш решение дълбоко в себе си е едно, но действително да проведеш необходимия разговор — съвсем друго нещо. Наистина ли искам да отменя цялата онази разкошна нюйоркска сватба?!

Какво ще си помисли Робин?! Какво ще си помислят всички останали?! Божичко! Ще ми се да разполагам с малко повече време — просто да обмисля точните думи, които трябва да изрека.

— Хайде! — подканя ме Сузи. — Направи го!

— Добре де!

С треперещи ръце аз включвам телефона и набирам кода на Съединените щати — 001. Обаче дисплеят остава празен.

— Олеле! — възкликвам аз, като се старая да си придам необходимата доза раздразнение на гласа. — Няма сигнал! Е, в такъв случай ще се обадя по-късно…

— Нищо подобно! Ще вървим, а ти ще продължиш да набираш, докато получиш сигнал! Хайде! — И Сузи тръгва Кингс Роуд, а аз се помъквам сконфузено след нея.

— Пробвай пак! — заповядва ми тя, когато достигаме до първата пресечка.

— Нищо — изричам с разтреперан глас.

Ама Сузи е направо невероятна! Прилича ми на корабен нос. Русата й коса се развява зад нея, а лицето й е изпълнено с решимост. Откъде я взема тази енергия? Винаги съм смятала, че бременните жени трябва да са много по-лениви и спокойни.

— Опитай пак! — повтаря тя на всеки триста метра. — Опитай пак! Няма да спра, докато не проведеш този телефонен разговор!

— Ама няма никакъв сигнал!

— Сигурна ли си?

— Да! — И аз започвам ожесточено да натискам необходимите бутони, но пак не получавам сигнал. — Ето, виж!

— Добре де, но продължавай да опитваш! Хайде, давай!

— Ето, опитвам! Пак набирам!

— О, Господи! — изпищява внезапно Сузи и аз подскачам ужасено.

— Ама аз опитвам! Честна дума, Сузи, наистина опитвам…

— Не! Виж тук!

Аз се заковавам на място и се обръщам. Сузи стои на тротоара на десет стъпки зад мен, а под краката й се събира малка локвичка вода.

— Сузи, не се притеснявай — изломотвам притеснено. — Няма да кажа на никого!

— Ама ти нищо не разбираш! Това не е… — Втренчна се като подивяла в мен и накрая прошепва: — Мисля, че ми изтекоха водите!

— Какво ти е изтекло?! — Страхът ме сграбчва в железните си нокти. — Ужас! Това да не би да означава, че… Ти да не би да…

Не е възможно това да се случва наистина!

— Нямам представа — отвръща Сузи, но аз виждам как по лицето й постепенно се изписва огромна паника. — Искам да кажа… възможно е, но… Но нали имам още четири седмици! Прекалено рано е! Тарки не е тук, нищо не е готово… О, Боже!

Никога досега не съм виждала Сузи толкова уплашена. Ужасът сковава и мен и аз едва успявам да се преборя с изкушението да избухна в сълзи. Какво направих, Господи?! Не стига че обърках всичко, ами причиних и преждевременно раждане на най-добрата си приятелка!

— Сузи, много съжалявам — преглъщам през сълзи.

— Грешката не е твоя! Не бъди такава глупачка!

— Напротив, моя е! Ти си беше толкова спокойна и щастлива, но после видя мен… Трябваше да стоя далеч от бременни хора…

— Трябва веднага да отида в болница — отсича Сузи с пребледняло лице. — Всички жени от рода Клийт-Стюарт раждат много бързо. Мама ме е родила за около половин час.

— Половин час ли? — изписквам аз и изпускам телефона. — Ами тогава да тръгваме веднага! Хайде!

— Ама аз не си нося чантата за раждането! Не си нося нищичко! Знаеш ли колко много неща трябва да взема?! — И тя прехапва загрижено устни. — Дали първо да не се прибера вкъщи?

— Нямаш време да се прибираш вкъщи! — изпищявам панически. — Какво ти трябва толкова?

— Ами пеленки… дрешки… такива неща…

— Откъде можем да ги… — започвам аз, като се озъртам безпомощно. За мое огромно облекчение най-сетне зървам знака на „Питър Джоунс“.

— Окей! — отсичам и я повличам след себе си. — Хайде да вървим!

Веднага щом влизаме в магазина „Питър Джоунс“, аз се озъртам за някоя продавачка. Слава Богу, към нас се носи една жена на средна възраст с яркочервено червило и златисти очила с верижка.

— Приятелката ми има нужда от линейка — изричам задъхано аз.

— И такси ще свърши работа, не се притеснявайте! се Сузи. — Просто водите ми изтекоха. Така че наистИ да стигна до болницата в най-кратки срокове.

— Божичко! — ахва жената. — Елате да седнете тук, скъпа! Аз веднага ще ви извикам такси…

Настаняваме Сузи на един стол до касата и някаква помощник-продавачка й носи чаша вода.

— Така — кимвам аз. — Кажи сега от какво имаш нужда!

— Не си спомням много точно — отвръща Сузи с тревога в гласа. — Бяха ни дали един списък, но… Може би в бебешкия отдел ще знаят какво трябва…

— Имаш ли нещо против да те оставя за малко, за да отида дотам?

— Няма проблеми.

— Сигурна ли си, че ще се справиш и без мен? — питам и хвърлям притеснен поглед към корема й.

— Хайде, Беки, върви по-бързичко!

Абе, как не ги е срам да слагат бебешкия отдел толкова далеч от входа на магазина?! Така де, какъв смисъл има от всичките тези етажи с дрехи, гримове и чанти, от които никой не се интересува?! След спринтиране нагоре-надолу по около шест ескалатора най-сетне откривам бебешкия отдел и се заковавам за секунда, неспособна да си поема дъх.

Озъртаам се наоколо, омаяна от всичките тези имена на неща, за които никога не съм и чувала.

Одеялца за изписването?

Капки против колики?

Мътните го взели! Просто ще взема да купя всичко. Запътвам се бързо към най-близките рафтове и започвам да грабя безразборно каквото ми попадне: тениски с вързанки, чорапчета, шапчица… плюшено мече, одеялце за люлката… какво още? Ах, да, Мойсеева кошничка… гащички… малки куклички във вид на ръкавички, в случай че на бебето му доскучае… едно много сладуранчесто сакенце на „Кристиан Диор“ (питам се дали изработват тези чудесии и в нормални размери?)…

Струпвам всичко това на касата и вадя със замах кредитната си карта „Виза“.

— Това е за приятелката ми — изричам задъхано. — Раждането започна. Смятате ли, че това ще стигне или има нужда от още нещо?

— Не бих могла да зная такива неща, скъпа — отвръща касиерката, като сканира баркода на един термометър за ванички.

— Аз имам един списък — обажда се жена с облекло за бременни и подобаващ корем. — Ето какво искат по болниците.

— Много ви благодаря!

Тя ми подава списъка и когато зървам безкрайната поредица от разни неща, ужасът ми нараства, Мислех, че съм се справила успешно със задачата, обаче се оказва, че не съм взела и половината неща, които се изискват! А ако пропусна каквото и да било и точно то се окаже от жизненоважно значение, цялото раждане на Сузи ще се провали и аз никога няма да мога да си простя!

Широка тениска… Ароматизирани свещи… Спрей за стайни цветя!

Ама какъв е този списък, за Бога?!

— Спрей за стайни цветя ли?! — обръщам се объркано към жената с корема.

— За напръскване лицето на родилката — обяснява тя. — В болничните стаи става много топло.

— За тази цел ще ви трябва отделът за домашни потреби — вметва касиерката.

— Ясно. Благодаря.

Касетофон… успокояващи касети… надуваема топка…

— Надуваема топка ли? Не мислите ли, че бебето ще е прекалено младо, за да реши веднага да си играе с топка?!

— Това е за майката — за да се подпира на нея — обяснява мило жената. — За облекчаване на родилните болки. Ако иска, може да да ползва и торбичка с боб.

Родилни болки ли?! Божичко! Мисълта за страдащата ми приятелка окончателно ме разбива.

— Ще взема и топка, и торбичка с боб! — отсичам категорично. — И може би малко аспирин. От най-силния!

Накрая успявам да се завлека обратно на партера — със зачервено като домат лице, едва поемаща си дъх. Надявам се, че съм взела всичко необходимо. В целия тъп магазин не се откри нито една надуваема топка, така че вместо нея взех едно надуваемо кану и накарах човека да ми го надуе, за да бъде в готовност. И сега го нося под мишница заедно с торбичка боб тип „Телетъбис“ и Мойсеевата кошничка, която виси от другата ми ръка. Междувременно от пръстите ми висят около шест торбички, пълни догоре с разни неща.

Поглеждам часовника си и за мой невъобразим ужас установявам, че са изминали цели двадесет и пет минути! И се подготвям да зърна Сузи, седнала на стола и друсаща в скута си своето бебе.

Обаче тя си е все още там, където я оставих, примижаваща от време на време.

— Беки, ето те най-сетне! Мисля, че контракциите ми вече започнаха!

— Извинявай, че се забавих толкова! — изричам, едва поемайки си дъх. — Просто исках да ти взема всичко, от което се нуждаеш. — Кутия скрабъл изпада от една от торбичките и аз се навеждам да я взема, като обяснявам: — Това е, докато ти подейства епидуралната упойка.

— Таксито е тук — намесва се жената със златистите очила. — Имате ли нужда от помощ, за да пренесете тези неща?

Докато се носим към чакащото отпред такси, Сузи се вторачва озадачено в ръцете ми.

— Беки, защо си купила надуваемо кану?

— За да лежиш върху него. Или нещо такова. Не знам.

— Ами лейката?

— Не можах да намеря спрей за стайни цветя — отговарям и започвам да напъхвам торбите в таксито.

— Но защо ще ми трябва спрей за стайни цветя?

— Виж какво, тази работа не съм я измислила аз, ясно ли е?! — изричам отбранително. — Хайде, влизай в таксито!

Успяваме някак си да напъхаме всичко в таксито. Докато затваряме вратата, едно от греблата на кануто изпада, но не си правя труда да го взема. Така де, Сузи да не би да ражда във вода, я?!

— Бизнес мениджърът на Тарки се опитва да се свърже с него — казва Сузи, докато се носим по Кингс Роуд. — Но дори и да успее веднага да се качи на самолета, пак ще пропусне събитието!

— Може и да не го пропусне! — окуражавам я аз. — Човек никога не знае!

— Напротив, ще го пропусне! — И за мой най-голям ужас установявям, че гласът й вече потреперва. — Той ще пропусне раждането на първото си дете! След всичкото това чакане и… и след като е бил на всички упражнения по безболезнено раждане… Много беше добър в дишането! Преподавателката го накара да демонстрира уменията си пред всички — толкова беше добър!

— О, Сузи! — идва ми да се разрева. — Може пък да минат много часове, докато родиш и той да успее да дойде!

— Нали ти ще останеш с мен? — изненадващо пита тя и се обръща към мен. — Нали няма да ме оставиш сама там?!

— Естествено, че няма да те оставя! — изричам ужасена. — Ще остана с теб до края, Сузи! — Стискам ръцете й в своите и допълвам: — Ще го направим заедно.

— Знаеш ли нещо за процеса на раждането?

— Ами… много неща — лъжа, без да ми мигне окото. — Купища неща.

— Като какво например?

— Като например това, че… хм… имаш нужда от горещи кърпи и… — Точно в този момента зървам подавашата се от една от торбичките кутия и бързо добавям: — И че много бебета се нуждаят от инжекция с витамин К веднага след раждането!

Сузи се ококорва срещу мен, очевидно много впечатлена.

— Аууу! И откъде знаеш толкова неща?

— Ами… просто си ги знам — отговарям и набутва кутията навътре в торбичката. — Виждаш ли! Не се притеснявай! Всичко ще бъде наред!

Добре де, мога да го направя! Мога да помогна на Сузи! Просто трябва да запазя самообладание, да бъда спокойна и да не се паникьосвам!

Така де! Всеки ден милиони хора дават живот на своите деца, нали?! И това вероятно е едно от онези неща, които само звучат плашещо, но когато се стигне до тях, всъщност са много лесни. Като например шофьорският изпит.

— Господи — Лицето на Сузи отново се изкривява от болка. — Ето че пак започва!

— Окей! Само се дръж! — С все по-нарастваща паника аз започвам да ровичкам из торбичките. — Ето, вземи! — Сузи отваря замаяно очи и аз поднасям под носа й елегантна кутийка в целофан.

— Беки, да не би това да е парфюм, което ми даваш?

— Казаха ми, че жасмкновото масло облекчавало болките — изричам задъхано. — Но тъй като никъде не можах да открия такова, реших вместо него да купя „Романс“ на Ралф Лорън. И без това има жасминови нюанси в аромата си, както знаеш. — Разкъсвам опаковката и развивам капачето, след което отново го поднасям под носа й. — Е, помага ли?

— Не особено — отвръща Сузи. — Но иначе ароматът е много приятен.

— Да, нали?! — отвръщам, доволна от себе си. — И тъй като похарчих над тридесет лири, получих безплатно торбичка с ексфолиращо масло за тяло и…

— Болница „Сейнт Кристофър“! — обявява в този момент шофьорът на таксито и постепенно спира пред огромна сграда с червени тухлички.

Двете със Сузи като по команда едновременно настръхваме от ужас.

— Окей — изричам накрая. — Само спокойно, Сузи! Не се паникьосвай! Просто… изчакай тук.

Отварям вратата на таксито, вземам на бегом разстоянието до входа, върху който виси табелка „Родилно отделение“, и се озовавам в рецепция със столове, облицовани в небесно синьо. Две жени по халати вдигат глави от списанията, които четат, но с изключение на тях не се забелязва никакво движение.

За Бога! Къде са се покрили всички тук?

— Приятелката ми ще ражда! — изревавам аз. — Бързо! Елате веднага! Вземете носилка! Извикайте акушерката!

— Добре ли сте, мила? — пита жена с бяла престилка, която се появява сякаш от нищото. — Аз съм акушерка. Какъв е проблемът?

— Приятелката ми започна да ражда! И се нуждае от вашата помощ! Веднага!

— Къде е тя?

— Тук съм! — обажда се Сузи, бореща се с вратата, хванала три торби едновременно.

— Сузи! — изкрещявам ужасено. — Не се движи! Трябва да лежиш! Трябват й лекарства! — Последното изричам по посока на акушерката. — Трябва да й поставите епидурална упойка и обща упойка, и някакъв смешен газ, и… с една дума, всичко, което имате там…

— Добре съм — обажда се Сузи. — Наистина съм добре.

— Добре — кимва акушерката. — Нека първо ви настаним в отделна стая. После ще ви прегледаме, ще отбележим подробностите…

— Аз ще внеса останалите неща — побързвам да си предложа услугите и се насочвам към вратата. — Сузи, ти не се притеснявай! Веднага се връщам! Върви сега с акушерката, а аз ще те намеря…

— Почакай! — изписква неочаквано Сузи и се обръща. — Беки, спри на място!

— Защо?

— Ти така и не проведе онзи разговор! Още не съм те чула да отмениш нюйоркската сватба!

— Ще го направя по-късно. Ти сега върви. Върви с акушерката!

— Обади се още сега!

— Сега ли?! — опулвам се аз.

— Ако не го направиш сега, знам, че никога няма да го направиш! Познавам те отлично, Беки!

— Сузи, не бъди глупава, моля те! Ти всеки момент ще родиш! Нека си изясним приоритетите, става ли?!

— Аз ще родя едва след като ти проведеш този телефонен разговор! — не отстъпва приятелката ми. — Олеле! — Лицето й отново се сбръчква. — Пак се започва!

— Така — обажда се със спокоен тон акушерката. — Дишайте спокойно… Отпуснете се…

— Не мога да се отпусна! Не и докато тя не отмени тази сватба! Иначе пак ще оплете конците! Познавам я много добре!

— Няма!

— Напротив, Беки! Вече отлагаш цели два месеца!

— Толкова ли е лош този човек? — обажда се акушерката, а после се обръща към мен: — Би трябвало да послушате приятелката си. Очевидно знае много добре какво говори!

— Приятелите винаги познават кога някой не е подходящ за нас — намесва се и жената с розовия халат.

— Той не е неподходящ! — срязвам я възмутено. — Сузи, моля те! Успокой се! Върви със сестрата! Вземи си нещо успокоително!

— Обади се веднага! — отвръща тя с разкривено от болка лице. — И тогава ще отида! Хайде, обади се!

— Ако искате това бебе да се роди поживо-поздраво, на вашо място веднага бих се обадила! — обажда се акушерката.

— Хайде, обади се, скъпа! — припява и жената с розовия халат.

— Окей! Окей! — Изваждам от чанатата си мобилния телефон и веднага набирам номера. — Обаждам се. А ти, Сузи, върви!

— Не и докато не те чуя да изричаш подходящите думи!

— Дишайте по време на контракциите…

— Ало? — изчуруликва гласът на Робин в ухото ми. — Сватбени камбани ли дочувам?

— Няма никой — казвам и вдигам поглед.

— Тогава остави съобщение — изрича Сузи през стиснати зъби.

— Още едно дълбоко вдишване…

— Но тъй като вашето обаждане е толкова важно за мен…

— Хайде, Беки, давай!

— Добре де! Ето! — Поемам си дълбоко дъх, изчаквам прозвучаването на сигнала за запис и започвам: — Робин, обажда се Беки Блумууд. Отменям сватбата. Повтарям — отменям сватбата! Много съжалявам за неудобството, което ще ти причиня с това мое решение. Отлично знам колко много се стараеш и си представям колко ще се ядоса Елинор… — Тук преглъщам. — Но вече взех окончателното си решение — а то е, че ще се омъжа у дома, в Англия. Ако искаш да поговорим за това, остави ми съобщение на домашния ми телефон и аз ще ти се обадя. Иначе, предполагам, че трябва да си вземем довиждане. И… благодаря! Всичко беше много приятно!

Изключвам телефона и се вторачвам в него. Направих го!

— Браво на момичето! — отсича одобрително акушерката. — Очевидно работата никак не беше лесна.

— Браво, Беки! — кимва и Сузи, вече почервеняла като домат. Стиска ръката ми и се опитва да ми се усмихне. — Постъпи правилно! — После поглежда към акушерката и допълва: — Добре. Вече можем да тръгваме!

— Аз просто ще отида да… да донеса и другите неща — казвам и се запътвам бавно към двойните врати, които извеждат навън от болницата.

Когато се озовавам на тротоара отпред, потрепервам. Значи това беше. Никаква сватба в „Плаза“. Никаква омагьосана гора. Никаква вълшебна торта. Никакви фантазии повече.

Направо не мога да повярвам, че всичко изчезна. Ей така, с един замах…

Но, от друга страна, ако съм докрай честна към себе си, и без това всичко си беше чиста фантазия, нали? И без това ми се струваше нереално…

Реалността е тук. Тук и сега.

Оставам неподвижна за няколко секунди, като се оставям на мислите си, докато сирената на приближаваща се линейка не ме изважда от унеса ми. Връщам се в настоящето. Бързо разтоварвам остатъка от багажа в таксито, плащам на шофьора и се втренчвам недоумяващо в огромния куп неща, като се питам как, за Бога, ще ги внеса вътре. И дали беше толкова наложително точно сега да купувам сгъваема детска кошарка.

— Вие ли сте Беки Блумууд? — прекъсва мислите ми нечий глас и когато се обръщам, виждам някаква млада акушерка, застанала на прага на родилното отделение.

— Да — кимвам и усещам, че гласът ми протреперва. — Сузи добре ли е?

— Добре е, но контракциите й зачестиха, а все още чакаме упойката да пристигне, та тя предложи да пробва… — Жената не довършва и свежда изумено поглед. — Това да не би да е… кану?…

О, Господи!

Боже мой!

Направо не мога да…

Сега е девет часът вечерта и аз съм като разбита. Никога през живота си не съм виждала подобно нещо. Нямах представа, че всичко е толкова…

Че Сузи ще бъде толкова…

Отне й всичко на всичко шест часа, което, както твърдят специалистите, си е доста бързичко. Единственото, което мога да ви кажа обаче, е, че не ми се ще да съм от бавните, щом това е бързо!

Направо не мога да повярвам! Сузи си има малко момченце! Миниатюрно, розовичко, сбръчкано момченце. Вече стана на един час!

Беше претеглен, измерен и облечен в най-разкошното бебешко гащеризонче в бяло и синьо, а после го увиха в бяло одеялце и сега лежи в скута на Сузи. Целият е сбръчкан, свитичък, а над ушичките му стърчат туфички черна косица. Бебето, което са направили Сузи и Таркуин. Направо ми идва да се разплача… само дето съм толкова въодушевена. Подобно чувство никога през живота си не съм изпитвала!

Погледите ни със Сузи се срещат и очите й проблясват от еуфоричен възторг. Усмихва се по този начин от мига, в който се роди детето й, и аз не мога да не се запитам дълбоко в себе си дали не са й сложили прекалено много смешен газ.

— Нали е перфектен?!

— Перфектен е! — отвръщам и докосвам миниатюрните му ноктенца. Направо не мога да си представя, че това същество е расло през цялото това време в корема на Сузи!

— Желаете ли чаша чай? — пита сестрата, която се появява в топлата, ярко осветена стая. — Сигурно сте много изтощена.

— Много благодаря — отвръщам с благодарност и протягам ръка.

— Имах предвид майката — казва сестрата и ме поглежда странно.

— О! — смотолевям смутено. — Да, разбира се. Извинете.

— Няма нищо — обажда се Сузи. — Дайте го на Беки. Тя си го заслужи! — И ми се усмихва свенливо. — Извинявай, че така ти се развиках!

— Няма нищо — успокоявам я аз и прехапвам устни. — А ти ме извини задето непрекъснато те питах наистина ли те боли!

— Нищо подобно! Ти беше страхотна! Наистина, Беки! Нямаше да се справя без теб!

— Пристигнаха някакви цветя — казва влязлата в стаята акушерка. — Както и съобщение от вашия съпруг. В момента не може да мръдне от острова заради лошото време, но ще пристигне веднага, когато може.

— Благодаря — отвръща Сузи, като се опитва да се усмихне. — Много ще се радвам!

Но когато акушерката излиза, устните й потреперват.

— Беки, какво ще правя, ако Тарки не успее да се върне? Мама е в Улан Батор, а татко не различава единия край на бебе от друг… Ще остана съвсем сама…

— Нищо подобно! — прегръщам я аз. — Аз ще ти помагам!

— Но не трябва ли да се връщаш в Щатите?

— Никъде не трябва да се връщам! Ще отменя полета си и ще си взема още няколко дена отпуска. — Прегръщам я топло и добавям: — Ще остана с теб толкова, колкото трябва, Сузи! И повече не искам да чувам нищо!

— Ами сватбата?

— Вече не се налага да се притеснявам за сватбата. Оставам с теб и толкова! Точка по въпроса!

— Наистина ли? — Брадичката на приятелката ми протреперва. — О, благодаря ти, Беки! — Тя премества предпазливо бебето в другата си ръка и той измърква тихичко. — А ти… знаеш ли как се гледат бебета?

— Не е необходимо да си го учил предварително! — изричам уверено. — Просто трябва да го храниш, да го повиваш, да го обличаш в хубави дрешки и да го разкарваш с количката по магазините.

— Не съм много сигурна, че…

— Пък и я го погледни малкия Армани! — Протягам ръка към малкото бяло вързопче и докосвам с нежност бузката на бебето.

— Няма да го кръстим Армани! В никакъв случай! Затова престани да го наричаш така!

— Добре де, както искаш. Обаче той е истинско ангелче! Вероятно е от онзи тип, които ги наричат „лесни бебета“.

— Хубав е, нали?! — заявява Сузи с доволен тон. — И много добричък! Досега не е заплакал нито веднъж!

— Сузи, не се притеснявай! Спокойно! — изричам аз и й се усмихвам над чашата чай. — Ще бъде истинско блаженство да се грижим за него!