Три

Добре де, може и вече да съм сгодена, обаче не смятам да позволя на този факт да ме главозамае.

В никакъв случай!

Знам, че някои момичета буквално се побъркват, втурвайки се да подготвят най-грандиозната сватба във вселената и престават да мислят за каквото и да било друго. Обаче аз не съм от тях! Не възнамерявам да позволя на това нещо да превземе живота ми! Така де, дайте първо да си изясним приоритетите! Най-важното нещо в една сватба не е нито роклята, нито обувките, нито булченският букет, нали така?! Най-важното нещо е фактът, че даваш обещание за обвързване за цял живот. Сватбата е най-висшата форма на клетва за вярност един към друг.

Ръката ми, поднасяща овлажняващия крем към лицето ми, се заковава насред пътя си и аз се втренчвам в отражението си в огледалото в моята детска стая.

— Аз, Беки… — промърморвам с тържествен тон, но се поправям: — Аз, Ребека, вземам теб, Люк…

От тези толкова древни думи направо те побиват тръпки, не мислите ли?

— Да бъда твоя… мой… съпруг… В добро, в богатство…

Прекъсвам и се смръщвам озадачено. Май не ми звучи особено добре. Но нищо, докато наближи моментът, ще го науча. Клетвите са най-важното в една сватба, ето това е! Не е необходимо да се изсилваме чак толкова! Само една простичка, елегантна церемония. Без излишни изсилвания, без превземки. Така де, Ромео и Жулиета са минали и без голяма сватба със захаросани бадеми и воловани, нали?!

Може би дори трябва да се оженим тайно, както са го направили и те! Внезапно пред очите ми изниква картина как двамата с Люк коленичим пред някакъв италиански свещеник в каменен параклис, точно в полунощ. Господи, страхотно романтично ще бъде! А после по някакъв начин Люк ще си въобрази, че аз съм умряла и ще извърши самоубийство, а после и аз, и всичко ще бъде невероятно трагично, и всички ще разказват, че сме го направили от любов и че целият свят би трябвало да се поучи от нашия пример…

— Караоке бар ли? — долита до мен гласът на Люк от коридора. — Да, това определено е една възможност.

Вратата се отваря и той ми носи чаша кафе. След сватбата на Сузи двамата с него решихме да погостуваме на родителите ми. Допреди малко закусвахме, но аз реших да се кача в стаята си и когато ги оставих, Люк играеше рефер на родителите ми, които спореха по въпроса дали кацането на Луната действително се е състояло или е фалшификат.

— Майка ти вече предложи евентуална дата за сватбата — казва той. — Какво ще кажеш за…

— Люк! — прекъсвам го покровителствено с ръка. — Нека не избързваме. Трябва да действаме малко по-внимателно, не мислиш ли? — Усмихвам му се мило. — Ами че ние току-що се сгодихме! Няма да е зле първо да си съберем мозъците! Не виждам никакъв смисъл да се препираме толкова и да посочваме дати.

Поглеждам се отново в огледалото. Чувствам се най-сетне пораснала и напълно горда със себе си. За първи път в живота си не се препирам. За първи път в живота си не действам превъзбудено и неразумно.

— Напълно си права — отвръща след кратък размисъл Люк. — Да, напълно си права! Значи датата, която майка ти предложи, ще ти се види кошмарно рано.

— Така ли? — Отпивам замислено от кафето си и подхвърлям небрежно: — Добре де… просто от любопитство… коя е тази дата?

— 22-ри юни. Тази година — отговаря той и поклаща глава. — Истинска лудост, нали?! Та това е само след няколко месеца!

— Лудост, не, ами… — съгласявам се аз. — Нямаме закъде да бързаме толкова, нали така?!

22-ри юни. Ама че дата! Абе, мама какви ги мисли…

Въпреки че… от друга страна, една лятна сватба по принцип е доста приятно нещо.

И не съществува нищо, което да ни спира да не се оженим още тази година.

И ако действително я решим за юни, ще трябва да започвам да си търся булчинска рокля още отсега! Бих могла дори да започна да пробвам тиари! И даже да чета списание „Булки“! Да!!

— От друга страна — добавям небрежно, — няма кой знае каква належаща причина да отлагаме, не смяташ ли? Искам да кажа, че така и така сме се решили да го направим, тъй че бихме могли и… да го направим. Защо да си губим времето?!

— Сигурна ли си в това, което казваш? Беки, скъпа, не искам да се чувстваш така, сякаш те притискам…

— Няма проблеми, Напълно съм сигурна. Хайде пък да се оженим през юни!

Значи ще се и оженим! При това съвсем скоро! Ураа! Улавям отражението си в огледалото и неочаквано съзирам върху изражението си нещо ново — то е заблестяло от щастие!

— Значи ще съобщя на майка ми, че датата е 22-ри юни — прекъсва Люк моите мисли. — Убеден съм, че много ще се зарадва. — Поглежда часовника си и отсича: — Всъщност вече трябва да тръгвам.

— Да, наистина — отвръщам аз, като се опитвам да си придам необходимия за случая ентусиазъм. — Прав си. Не трябва да закъсняваш за срещата си с нея, нали така?!

Люк ще прекара днешния ден с майка си Елинор, която се е отбила в Лондон на път за Швейцария. Официалната версия гласи, че тя отива там на гости на свои стари приятели, за да си почине и да се наслади на планинския въздух. Но всички, разбира се, знаят, че й предстои поредният лифтинг на лицето — сигурно хилядният по ред.

И този следобед мама, татко и аз трябва да се срещнем с тях на чай в ресторанта на хотел „Клариджис“. От известно време насам ми проглушиха ушите с възгласи колко е щастливо съвпадението, че Елинор е във Великобритания, та двете семейства да могат да се запознаят. Но при всяка мисъл за предстоящата среща стомахът ми се преобръща. Не бих имала нищо против, ако ставаше въпрос за истинските родители на Люк — баща му и неговата втора майка, които наистина са много приятни хора и живеят в Девън. Ала точно сега те са в Австралия, на гости на природената сестра на Люк и сигурно ще се върнат малко преди сватбата ни. Така че, щем не щем, ще трябва да се примирим с единствения представител на Люк в случая — Елинор.

Елинор Шърман. Моята бъдеща свекърва.

Обаче… по-добре да не мисля по този въпрос. Един ден е — ще се изтърпи!

— Люк… — започвам аз, но се спирам, като се опитвам да подбера по-подходящи думи, — как, според теб, ще мине днес? Имам предвид, че родителите ни ще се срещнат за първи път? Нали се сещаш какво имам предвид — майка ти и… моята майка… защото не може да се каже, че си приличат особено, нали?!

— Всичко ще мине чудесно! Сигурен съм, че двете много ще се харесат!

Горкичкият очевидно изобщо няма представа какво имам предвид!

Знам, че е много хубаво това, дето Люк обожава майка си. Знам също така, че синовете са длъжни да обичат своите майки. Знам освен това, че той почти не я е виждал, когато е бил малък, и сега се опитва да навакса загубеното време… но все пак… Как е възможно да бъде чак толкова привързан към Елинор?!

* * *

Когато слизам в кухнята, заварвам мама да почиства масата от закуска с едната си ръка, а с другата да разнася до ухото си телефонната слушалка.

— Да — тъкмо казва тя, — точно така. Блумууд. Б-Л-У-М-У-У-Д. От Оксшот, графство Съри. И ще го изпратите по факса, нали? Благодаря ви много!

— Така — изключва тя телефона и вдига към мен грейналото си от щастие лице. — Ето, че изпратихме съобщение и в „Съри Поуст“.

— Още едно съобщение ли? Мамо, колко такива вече успя да изпратиш?

— Само обичайния брой — отвръща отбранително тя. — Във вестниците „Таймс“, „Телеграф“, „Оксшот Хералд“ и „Ешър Газет“.

— Както и в „Съри Поуст“.

— Да, този е последният. Така че, стават общо колко… пет! Само пет!

— И пет ти се вижда нормално, така ли?!

— Беки, човек се жени само веднъж! — натъртва непреклонно мама.

— Знам, знам… Но все пак…

— Виж сега какво — започва тя, значително поруменяла. — Ти си нашето единствено дете, Беки, и ние изобщо не възнамеряваме да се скъпим за твоята сватба. Искаме да имаш сватбата на мечтите си! Независимо дали се касае за съобщенията във вестниците или за цветята, или ако ти е на сърце каляската — като тази на Сузи, — ще го имаш! Ние държим да го имаш!

— Мамо, точно за това исках да поговорим — изричам някак сконфузено аз. — Двамата с Люк ще ви помогнем за разходите…

— Глупости! — срязва ме мама. — Изобщо не искам да чувам за подобно нещо!

— Ама…

— Винаги сме се надявали, че някой ден ще имаме удовствието да ти направим истинска сватба! Така че вече от доста години спестяваме точно за този случай.

— Наистина ли? — втренчвам се изумено в нея аз и усещам, че ме залива цял океан от нови чувства. Мама и татко са пестили толкова дълго и никога нищо не са ми казали… — Аз… нямах никаква представа…

— Е да, така е. Да не би да си очаквала, че ще ти кажем?! Така! — И мама отново превключва на делова вълна. — Люк съобщи ли ти, че вече намерихме подходяща дата? Изобщо не беше лесно, да ти призная честно! Навсякъде е претъпкано, и то за месеци напред. Обаче аз говорих с Питър от църквата и той ми каза, че е настъпила някаква промяна в графика, така че може да ни вмъкне в три часа въпросната събота. Иначе ще трябва да се чака чак до ноември.

— Ноември ли? — смръщвам се аз. — Не ми звучи като особено сватбен месец…

— Именно! Затова му казах веднага да ни запише! И вече го включих в календара — виж!

Протягам се към хладилника, за да взема календара, който си има различна рецепта за използване на нескафе за всеки месец, и го прелиствам на юни. И ето, че оттам ме гледа изписаният с големи букви и флумастер надпис: „СВАТБАТА НА БЕКИ“.

Гледам го като хипнотизирана. Заливат ме странни чувства на нереалност. Боже, този път наистина се случва!… Аз май наистина ще се омъжвам… Не е някаква си игра.

— Нахвърлях си и няколко идейки относно палатката — добавя мама. — В едно списание зърнах една много красива, на райета, и си помислих, че няма да е зле да ти я покажа…

Протяга ръка зад себе си и внезапно измъква от нищото цяла купчина лъскави списания: „Булки“, „Модерната булка“, „Сватба и дом“… Всичките до едно бляскави, сочни и неустоими — като чиния преливащи от вкусен крем понички.

— Аууу! — ахвам аз и ми струва огромно усилие на волята да не се нахвърля лакомо върху тях. — За първи път виждам тези булчински неща! Даже нямам представа какво пише вътре!

— Аз също — отсича подозрително бързо мама и започва да прелиства списанието „Сватба и дом“ с ръка на експерт. — Не съм се зачитала специално. Само попогледнах тук-таме, за да добия някаква представа. Пък и като гледам, основно са го натъпкали с реклами…

Пръстите ми колебливо потрепват над корицата на „Вие и вашата сватба“. Направо не мога да повярвам, че вече ми е позволено да чета открито подобни неща! Съвсем легално! Оттук нататък няма да ми се налага да се промъквам до килера, за да попрехвърлям надве-натри, каквото успея — все едно съм натъпкала бисквита в устата си и се страхувам, че някой ще ме види и ще ми се скара.

Но очевидно това до такава степен ми се е превърнало в навик, че не съм в състояние да се отърва от него. И въпреки че на същата тази ръка вече стои годежен пръстен, установям, че продължавам да се преструвам, че темата не ме интересува.

— Предполагам, че все пак има смисъл да се надникне вътре — казвам накрая. — Така де, само за най-общите неща… да си състави човек впечатление какво има на пазара…

Да върви по дяволите! Та мама даже не ме слуша! Крайно време е да престана да се преструвам, че няма да погълна и последната запетайка от тези списания — от първата до последната страница. Затова се отпускам щастливо на стола и протягам ръка към „Булки“ и през следващите десет минути двете с мама потъваме в гробовна тишина, поглъщайки снимка след снимка.

— Ето я! — виква внезапно мама и обръща към мен своето списание, така че да мога да видя огромната палатка на бели и сребристи ивици. — Нали е много красива?

— Да, много е хубава.

Погледът ми се спуска към долната снимка, изобразяваща роклите на шаферките, после още по-надолу — към букета на булката и тогава… достига до датата на издаване на броя.

— Мамо! — възкликвам аз. — Но това е от миналата година! Откъде накъде си започнала да четеш булчински списания още миналата година?

— Боже, нямах представа! — запелтечва мама. — Сигурно съм го взела без да искам от някоя докторска чакалня или… кой знае… Абе, остави! Кажи сега, ти имаш ли някакви твои идеи?

— Ами…, още не знам точно — отвръщам неопределено. — Може би ми се ще нещо по-простичко.

В този момент в съзнанието ми изниква картина как вървя, облечена в разкошна бяла рокля, върху главата ми проблясва огромна тиара… моят красив принц ме очаква… тълпите наоколо крещят възторжено…

Окей, стига вече! Нали реших, че няма да се побърквам! Затова, точка!

— Напълно съм съгласна с теб — кимва делово мама. — Искаш нещо елегантно и с много вкус. О, я виж тук — гроздеве, покрити с позлатени листа! Бихме могли да го направим! — Обръща на следващата страница. — Виж, виж! Шаферки близначки! Нали са много сладки, а?! Познаваш ли някого, който има близначки, скъпа?

— Не — отвръщам със съжаление аз. — Такива не познавам. Охо, можеш да си купиш специален часовник, който да отброява дните и часовете до сватбата! Както и сватбен органайзър в комплект със сватбен дневник, за да си записваш незабравимите моменти! Смяташ ли, че трябва да си ги поръчам?

— Определено! — отсича мама. — Ако не го направиш, до края на живота си ще ти се иска да си го сторила! — Оставя списанието си и допълва: — Виж какво, Беки, едно мога да ти кажа по този въпрос: подобно нещо не се прави половинчато! Не забравяй, човек се жени само веднъж!

— Ехооо! — Двете с мама вдигаме очи, защото на задната врата се чува почукване. — Аз съм, че кой друг да е!

През прозореца ни гледат светналите очи на Джанис, която ни помахва весело. Джанис живее в къщата до нас и аз я познавам откакто се помня. Днес е облечена в блузка с флорални мотиви на стресиращо ярък тюркоазен фон, сенките й са в същия отровен нюанс, а под мишницата си носи някаква папка.

— Джанис! — изписква мама. — Заповядай да пиеш едно кафе с нас!

— С удоволствие! — изписква съседката. — Донесох си и моя „Кандарел“. — Влиза и ме прегръща възторжено. — А ето го и нашето специално момиче! Беки, поздравления, скъпа!

— Благодаря! — отвръщам срамежливо и се ухилвам.

— Ама виж го само този пръстен!

— Да, цели два карата! — отсича веднага мама. — Античен е. Предава се от поколение на поколение в семейството!

— Боже, семейно наследство! — повтаря Джанис, останала без дъх от удивление. — Божичко, Беки! — Грабва един брой на „Модерната булка“ и въздъхва замечтано. — Но как ще организираш сватбата, като живееш чак в Ню Йорк?

— Беки няма нужда да се притеснява за нищо! — отсича твърдо мама. — Аз мога да се справя с всичко. Пък и традицията го изисква!

— Е, ако ти трябва помощ, знаеш къде да ме потърсиш! — отвръща Джанис. — Определихте ли вече датата?

— Двадесет и втори юни — отговаря гордо мама, надвиквайки рева на кафемелачката. — В три часа в църквата „Сейнт Мери“.

— В три часа? Прекрасно! — възкликва съседката, оставя списанието на масата и ме поглежда сериозно. — А сега, Беки, искам да ви кажа нещо. И на двете!

— Така ли? Какво? — отвръщам аз, като заставам леко нащрек. Междувременно мама оставя кафеварката, която току-що беше вдигнала.

Джанис си поема дълбоко дъх и изстрелва:

— За мен ще бъде огромно удоволствие да ти направя грима за сватбата! На теб, както и на всички гости!

— Джанис! — възкликва щастливо майка ми. — Колко мило от твоя страна! Представи си го само, Беки, миличка! Професионален грим!

— Ами… фантастично!

— На курса научих толкова много неща — всички трикове на занаята! Имам си цял каталог със снимки, които можете да разгледате и да си изберете онова, което искате! Даже го нося със себе си! Ето, вижте! — И Джанис отваря папката, която носи, и започва да прелиства ламинираните снимки на жени, които изглеждат гримирани по-скоро през седемдесетте. — Вижте, това тук се нарича „Прекрасна принцеса“ — за по-млади лица — започва да нарежда с все по-нарастващ ентусиазъм съседката. — Е, това тук пък е „Бляскава пролетна булка“, с допълнителен слой водоустойчива спирала! … Или пък стил „Клеопатра“, ако предпочиташ по-драматично лице!

— Страхотно! — прошепвам аз. — Може би ще ги разгледам по-подробно, когато наближи времето…

За нищо на света няма да позволя на Джанис да ме направи на клоун!

— И сигурно ще помолиш Уенди да ти направи тортата, нали? — обръща се Джанис към мама, която точно в този момент й поднася кафето.

— Естествено — кимва мама, а на мен обяснява: — Нали си спомняш Уенди Принс, която живее на Мейбъри авеню, онази, дето направи тортата за пенсионирането на баща ти, с косачката отгоре? Боже, какви неща твори само тази жена с шприца си!

Спомням си отлично въпросната торта. Глазурата беше в отровнозелено, а прословутата косачка бе изработена от боядисана кибритена кутийка. През боята й даже още се виждаше надписа на марката „Суон“.

— Видяхте ли, че тук също има няколко прекрасни сватбени торти? — изричам предпазливо и побутвам към тях списание „Булки“. — Правят ги в специална сладкарница в Лондон. Нищо не ни пречи да ги разгледаме.

— Но, миличка, налага се да помолим Уенди! — изписква мама. — Тя ще бъде съкрушена, ако я пренебрегнем! Нали знаеш, че съпругът й наскоро получи удар? Единственото, което я крепи в живота, са захарните й рози!

— Добре де — отвръщам и оставям списанието с огромно чувство за вина. — Нямах никаква представа. Ами… добре тогава. Сигурна съм, че ще бъде много хубава.

— Ние бяхме много доволни от сватбената торта на Том и Луси — въздъхва Джанис. — Даже запазихме най-горния пласт за първото кръщене… Нали знаете, че в момента младите са у дома? На всяка цена ще наминат, за да ви поднесат най-добрите си пожелания. Убедена съм, че ще го направят! Можете ли да повярвате, че са женени вече от година и половина?!

— Толкова много ли мина? — отбелязва учтиво мама, отпива от кафето си и пуска тъничка усмивка.

Сватбата на Том и Луси е все още отворена рана за нашето семейство. Вярно, Джанис и Мартин си ги обичаме и никой не би си изкривил сърцето да каже нещо лошо за тях, обаче снаха им Луси е друг въпрос — никой от нас не си пада особено по нея.

— Има ли вече някакви признаци те да… — започва мама и прави лек евфемистичен жест, — да се превърнат в истинско семейство? — Последното го добавя шепнешком.

— Засега не — отговаря Джанис и усмивката й избледнява. — Двамата с Мартин предполагаме, че сигурно искат първо да се порадват един на друг. Те са толкова щастлива млада двойка! Направо не могат да откъснат очи един от друг! А и Луси, разбира се, има кариера и…

— Вероятно си права — прекъсва я съчувствено мама. — Макар че не е за препоръчване да се чака прекалено дълго.

— Да, знам го много добре — съгласява се Джанис. И двете като че ли по команда се извръщат към мен и ме поглеждат многозначително.

Трябва ми известно време, за да схвана какво имат предвид.

Но аз съм сгодена само от един ден, за Бога! Я ме оставете на мира!

* * *

Решавам да избягам в градината и да се поразходя малко, докато си пия кафето. Снегът вече е започнал да се топи и тук-таме прозира зеленото на моравата, както и по някое клонче от розовите храсти. Докато вървя бавно по чакълената пътека, си мисля колко е хубаво да съм отново в типична английска градина, въпреки студа. В Манхатън изобщо няма подобни градини. Има само един Сентрал Парк и няколко площадчета с цветни лехички. Но там никъде не можеш да видиш истинска английска градина, с моравите й, дърветата й и изобилието й от цветя!

Стигам до беседката с розите и се обръщам назад към къщата, като се опитвам да си представя как ли ще стои тук една сватбена палатка, когато внезапно откъм съседната градина до слуха ми достига някакъв шум. Казвам си, че сигурно е Мартин и тъкмо се каня да надникна, за да го поздравя, когато през заснежения двор дочувам млад женски глас да крещи:

— Обясни ми какво имаш предвид под думата „фригидна“! Защото, ако питаш мен…

Боже, Господи! Това е Луси! И определено е бясна! Някой смолевя нещо неразбрано — а това със сигурност е Том.

— А бе, ти откога се извъди такъв експерт, а?!

Мрън-мрън, мрън-мрън.

— О, я стига!

Прокрадвам се тихомълком по посока на оградата, изгаряща от нетърпение да чуя и двете страни в спора.

— Да, вярно е, че ако живеехме като хората и ако ти не беше такъв мърльо, ами се заемеше да организираш нещо интересно от дъжд на вятър, и може би, ако не бяхме се поддали на шаблона на ежедневието, тогава може би…

Господи, гласът на Луси буквално гърми! И ето, че най-сетне и гласът на Том се извисява отбранително:

— Нали ходихме на… единственото, което правеше там, бе да се оплакваш… поне едничко усилие…

Пук!

Мамка му! По дяволите! Стъпах на едно сухо клонче!

В първия момент ми идва да побягна. Ала вече е прекалено късно — главите им вече надничат над оградата: тази на Том почервеняла и ужасена, а тази на Луси — разкривена от гняв.

— О, здрасти! — поздравявам ги нехайно аз, като се опитвам да си придам спокоен вид. — Как сте? Аз просто… тъкмо… се разхождам на въздух и… и си изпуснах кърпичката.

— Кърпичката ли? — гледа ме подозрително и свирепо Луси. — Не виждам никаква кърпичка!

— Е… та… как е семейният живот?.

— Чудесно — отсича Луси. — Между другото, честито!

— Благодаря!

Настъпва неловка пауза и аз осъзнавам, че оглеждам тоалета на Луси: горната част (черно поло, вероятно от „Маркс енд Спенсър“), панталоните („Ърл Джийнс“, и доста готини в интерес на истината) и ботушите (с тънък висок ток и връзки, „Ръсел енд Бромли“).

Това си е един мой стар навик — да оглеждам дрехите на хората и да ги каталогизирам в съзнанието си като по модните списания. И си въобразявах, че съм единствената, която го прави. Обаче, когато се преместих да живея в Ню Йорк, се оказа, че там всички го правят. Сериозно ви казвам, наистина всички! При първо запознанство с някого, независимо дали се касае за дама от висшето общество или за някой прост портиер, всеки оглежда другия от глава до пети, за около три секунди. По този начин, още преди да си казал „Здрасти“, веднага му поставяш цена с толеранс плюс-минус един долар. Това аз го наричам „Преценка по манхатънски“.

— Е, как е Ню Йорк?

— Страхотен е! Много вълнуващ… И аз много обичам работата си… Изобщо, страхотно място да се установи човек!

— Никога не съм ходил там — изрича мечтателно Том. — Но много исках там да изкараме медения си месец.

— Том, моля те, не започвай отново! — срязва го Луси. — Окей?

— Вероятно бих могъл да ви дойда на гости някой път — продължава той. — Само за уикенда.

— О… ами… да. Може би! И двамата можете да дойдете… — Не довършвам, защото Луси забелва очи, врътва се и се отправя с ядовита крачка обратно към къщата им. — Както и да е. Беше ми приятно да ви видя и много се радвам, че семейният ви живот върви… а бе, че върви.

* * *

Бързам да се върна в кухнята, за да съобщя веднага на мама всичко, което чух, обаче там не заварвам никого.

— Хей, мамо! — провиквам се аз. — Току-що видях Том и Луси!

Хуквам нагоре и заварвам мама на средата на таванската стълба да дърпа след себе си обемист пакет, сложен в найлонов чувал с цип.

— Какво е това? — питам, докато й помагам да го свали.

— Само не казвай нищо — изрича тя, едва сдържаща вълнението си. — Просто… — Ръцете й треперят, докато разкопчава ципа на чувала. — Просто… погледни!

— Но това е твоята булчинска рокля! — възкликвам удивено, когато тя измъква оттам бялата надиплена дантела. — Нямах представа, че още я пазиш!

— Естествено, че я пазя! — Тя сваля няколко хартийки, полепнали по роклята, и добавя: — Тридесетгодишна, но все още е като нова! Знаеш ли, Беки, хрумна ми една мисъл…

— Каква мисъл? — питам, докато й помагам да разстели шлейфа.

— Може дори да не ти стане, но…

Бавно вдигам очи към нея. Господи, не! Тя говори напълно сериозно!

— Съмнявам се, че ще ми стане — отвръщам с престорено нехайство. — Убедена съм, че ти си била много по-слаба от мен! И… по-ниска.

— Но ние с теб сме равни по височина! — възкликва удивено мама. — О, хайде де, Беки, пробвай я!

След пет минути аз се намирам в спалнята на мама и се съзерцавам в огледалото й. Приличам на прищипнат салам с многопластова опаковка. Горната дантелена част е впита, ръкавите са бухнали, деколтето също изобилства от къдрички. Роклята продължава впита чак до бедрата ми, където следва нов пласт къдрички, а оттам нататък се разтваря и превръща в многопластов шлейф.

Никога през живота си не съм обличала по-голяма безвкусица.

— О, Беки! — Вдигам очи и за мой ужас зървам мама, обляна в сълзи. — Такава глупачка съм! — промърморва тя, засмива се и започва да си трие сълзите. — Просто… като гледам малкото ми момиченце… в роклята, която аз някога съм носила…

— О, мамо! — изричам и я прегръщам силно. — Роклята е наистина… много хубава…

Ала как да завърша с думите: „Обаче няма да я облека“?…

— При това ти пасва перфектно — преглъща мама и започва да бърника в джобовете си за носна кърпичка. — Но решението все пак е твое. — Издухва си носа. — Ако смяташ, че не ти отива… само ми кажи. Няма да ти се сърдя.

— Аз… ами… виж какво…

Господи!

— Ще си помисля по въпроса — успявам да изрека накрая и дарявам мама с неубедителна усмивка.

* * *

Връщаме булчинската рокля обратно в чувала и си спретваме няколко сандвича за обяд, след което се отдаваме на един стар епизод от „Смяна на стаите“ по кабелната телевизия, която мама и татко наскоро са инсталирали. А после, въпреки че е малко раничко, аз се качвам в моята стая и започвам да се приготвям за срещата с Елинор. Майката на Люк е една от онези манхатънски дами, които винаги изглеждат абсолютно и напълно безупречно, така че точно днес държа да не й отстъпвам по никакъв параграф.

Обличам ш костюма на Дона Карън, който си купих за Коледа, обувам си чисто нов чорапогащник, а после и новите си обувки от разпродажбите на „Прада“. После се разглеждам изключително внимателно, търсейки и най-незабележимата прашинка или гънчица. Този път няма да позволя да бъда хваната натясно! Няма да позволя да ми видят увиснал конец от полата или нещо намачкано — Елинор има действително рентгеново зрение, когато започне да зумира хората.

Тъкмо реших, че всичко ми е наред, когато мама влетява в стаята ми. Облечена е много елегантно в пурпурен костюм на „Уиндсмур“, а лицето й свети от нетърпение.

— Как изглеждам? — пита тя и се засмива. — Достатъчно ли съм елегантна за „Клариджис“?

— Изглеждаш прекрасно, мамо! Този цвят много ти отива. Само мъничко…

Вземам една носна кърпичка, навлажнявам я на чешмата и попивам бузите й, където мама е решила да последва подхода на Джанис по отношение на ружа.

— Ето. Готово!

— Благодаря ти, скъпа! — изчуруликва мама и се втренчва в отражението си в огледалото на гардероба. — Е, ще бъде много хубаво. Най-сетне ще се запознаем с майката на Люк!

— Хммм… — обаждам се неопределено.

— Надявам се, че двете с нея ще станем много добри приятелки! И без това ще трябва да се разберем по отношение на сватбените приготовления… Нали познаваш Марго, дето живее отсреща? Та те с майката на зет й са такива приятелки, че даже често ходят заедно на почивка! И тя твърди, че не е загубила дъщеря, а е спечелила приятелка!

Мама действително звучи много развълнувано. Господи! Как да я подготвя за горчивата истина?…

— А Елинор наистина ми звучи като много приятен човек — поне по начина, по който я описва Люк. Той изглежда толкова привързан към нея!

— Да, това е вярно — принудена съм с неохота да призная аз. — Наистина е много привързан към майка си!

— Тази сутрин ни разказа за разнообразните благотворителни дела, с които се занимава тя. Жената очевидно има златно сърце!

Докато мама продължава да си бъбри, аз се изключвам, припомняйки си един разговор, който навремето имах с втората майка на Люк — Анабел. Това беше, когато тя и баща му ни дойдоха на гости.

Направо обожавам Анабел. Тя е много по-различна от Елинор — много по-нежна и тиха е и има прекрасна усмивка, от която лицето й буквално разцъфтява. Двамата с бащата на Люк живеят в едно тихо кътче на графство Девън, близо до брега, и на мен много ми се иска да прекарваме повече време с тях. Обаче Люк е напуснал дома си, когато е бил на осемнадесет, и оттогава си ходи много рядко. В интерес на истината имам усещането, че според него баща му си е пропилял живота, като е решил да се установи като провинциален адвокат, вместо да се впусне да завоюва света.

И когато те ни дойдоха на гости в Ню Йорк, един следобед двете с Анабел се оказахме сами. Тръгнахме на разходка из Сентрал Парк, говорехме си за хиляди неща и все не можехме да се наговорим. Затова накрая аз се престраших, поех си дълбоко дъх и й зададох въпроса, чийто отговор отдавна не ми дава мира — как може да търпи Люк да бъде толкова заслепен от Елинор. Така де, Елинор може и наистина да му е биологичната майка, но Анабел е тази, която го е отгледала. Тя се е грижела за него, когато е бил болен, тя му е помагала с домашните работи за училище и тя му е приготвяла вкусна храна. А сега той я е избутал настрани в своя живот.

За миг ми се стори, че зървам болката по лицето на Анабел. Но после тя събра сили, усмихна се и каза, че напълно го разбира. Разказа ми, че Люк е изгарял от нетърпение да се запознае с истинската си майка още от дете и че сега, когато получава възможността да прекарва известно време с нея, би трябвало да бъде оставен да се наслаждава на мига.

— Представи си, че при теб внезапно се появи твоята фея кръстница — продължи тя. — Няма ли да бъдеш заслепена?! Няма ли да забравиш за всички останали, поне за известно време?! Той се нуждае от това време, прекарано с нея!

— Но тя изобщо не е неговата фея кръстница! — възроптах аз. — Тя е по-скоро злобната стара вещица!

— Беки, тя е неговата истинска майка — укори ме нежно Анабел. А после смени темата. За нищо на света не би изрекла лоша дума за Елинор.

Анабел е истинска светица.

— Срамота, че двамата изобщо не са се виждали, когато Люк е бил малък! — тъкмо казва мама. — Трагична история! — И снишава глас, макар отлично да знае, че Люк отдавна е излязъл. — Тази сутрин Люк ми разказа как майка му много е искала да го вземе със себе си в Америка, обаче американският й съпруг категорично й забранил! Горката жена! Сигурно много е страдала — да остави детето си и да не го види толкова време!

— Е, да, и така може да се каже — отвръщам, усещайки, че гневът ми се надига. — С изключение на факта, че… че не е била принудена да ги напусне, нали?! Щом е страдала толкова много, защо просто не е казала на новия си съпруг къде да си го завре?!

Мама ме поглежда изумена.

— Много силни думи, Беки!

— Да… може би си права — свивам рамене и протягам ръка към молива си за устни.

Не ми се ще да развалям нещата още от самото начало. Затова няма да изрека на глас онова, което всъщност мисля, а то е, че Елинор не прояви никакъв интерес към Люк, докато неговата компания за връзки с обществеността не направи такъв голям пробив в Ню Йорк. Люк открай време прави всичко възможно, за да я впечатли — в интерес на истината, точно това е причината, поради която той се втурна да прави клон и в Ню Йорк, макар че никога не би си го признал. Обаче тя изобщо не го удостояваше с внимание (защото си е голяма крава), докато той не спечели няколко изключително големи договора и името му не започна да се появява във вестниците — тогава тя внезапно си даде сметка, че синът й би могъл да й бъде от огромна полза. Точно преди Коледа тя основа своя собствена благотворителна организация — „Фондация Елинор Шърман“ — и сложи Люк за директор. После организира огромен галаконцерт, за да обяви начинанието — и познайте кой работеше по двадесет и пет часа в денонощието, за да й помага до пълно изтощение, като напълно забрави за Коледа!

Но не мога да му кажа нищо по този въпрос. Когато веднъж се осмелих да повдигна темата, Люк автоматично се наежи и изтъкна, че аз открай време не се разбирам с майка му (което си е вярно) и че тя жертва много часове от ценното си време, за да помага на нуждаещите се, и че какво повече искам аз от нея?! И точка.

На което аз просто не успях да намеря подходящ отговор.

— Жената сигурно е много самотна — разсъждава на глас мама. — Горката душа, съвсем сама на този свят! И да си живее в малката кутийка, наречена апартамент!… Няма ли си поне котка да й прави компания?

— Виж какво, мамо… — хващам се за главата. — Елинор изобщо не живее в кутийка, наречена апартамент. Тя разполага с двоен апартамент на Парк авеню!

— Двоен апартамент ли? Това какво означава — мезонет, нали? — смръщва се съчувствено мама. — Да, ама това пак не може да се сравни с една хубава къща, не съм ли права?!

О, предавам се! Няма никакъв смисъл.

* * *

Фоайето на „Клариджис“ е пълно с елегантни хора, пиещи чай. Сервитьори в сиви сака се носят безшумно наоколо, поели чайници на зелени и бели ивици, хората разговарят весело, но от Люк и Елинор няма и следа. Озъртам се и у мен се надига надежда. Може би не са дошли! Може би Елинор не е успяла да дойде на срещата! И ще можем просто да си седнем и да си пийнем по един хубав чай на спокойствие. Слава на Бога за…

— Беки?

Извъртам се рязко и… ето ги и тях, седнали на една софа в ъгъла. Люк отново си е лепнал онова лъчезарно изражение, с което се сдобива всеки път, когато види майка си, а самата Елинор седи на ръба на диванчето в тъмносив костюм, поръбен с кожички. Косата й наподобява твърд, лакирен шлем, а опакованите й в блед чорапогащник крака май са станали още по-тънки. Тя вдига поглед към нас с пълна апатия — но от потрепването на клепачите й разбирам, че прави и на мама, и на татко преценката по манхатънски.

— Това тя ли е?! — прошепва изумено мама, докато подаваме палтата си. — Божичко! Та тя е много… млада!

— Изобщо не е млада! — промърморвам в отговор аз. — Доста са й помогнали, за да изглежда така.

Мама ме поглежда напълно неразбиращо, но след няколко секунди й просветва.

— Да не би да искаш да кажеш, че… си е правила лифтинг?!

— И не само веднъж! Така че, по-добре не отваряй тази тема! Разбрахме ли се?

Двете стоим и чакаме татко да си подаде и своето палто и аз виждам как мозъкът на мама щрака ли, щрака — опитва се да смели тази нова за нея информация, старае се да я напасне някак си в картинката.

— Горката жена! — изрича най-неочаквано. — Сигурно е кошмарно да се чувстваш толкова несигурна в себе си! Това е то да живееш в Америка — от мен да го знаеш!

Когато се приближаваме към софата, Елинор вдига глава и устата й се разтяга с около три милиметра — нейната версия на човешка усмивка.

— Добър ден, Ребека. И поздравления във връзка с вашия годеж! Изключително неочаквано.

Това пък какво трябваше да означава?

— Много благодаря! — отвръщам аз, като се насилвам да се усмихна. — Елинор, бих искала да ти представя моите родители — Джейн и Греъм Блумууд.

— Много ми е приятно! — казва татко и подава ръка с широка усмивка.

— Греъм, стига си се церемонил толкова! — възкликва мама. — Нали вече ще станем едно семейство! — И преди да успея да я спра, тя обгръща изумената Елинор в топла прегръдка. — Толкова се радваме да се запознаем с теб, Елинор! Люк ни разказа всичко за теб!

Когато се отдръпва от нея, виждам, че е измачкала яката на Елинор и едва се сдържам да не се разхиля.

— Не е ли великолепно! — продължава си мама, докато сяда. — Много величествено! — Оглежда се със светнал поглед. — Е, какво ще си поръчаме сега? Една чаша хубав чай или нещо по-силничко, за да отпразнуваме случая?

— За мен чай моля — прошепва Елинор. — Люк…

— Аз ще отида да поръчам — казва Люк и веднага скача на крака.

Господи, мразя начина, по който той започва да се държи, когато е около майка си! Обикновено е много силен и самоуверен. Но пред Елинор започва да се върти на пръсти, сякаш тя е директор на някоя огромна мултинационална компания, а той — прост чиновник. Даже още не ми е казал „Здравей“!

— Мила Елинор — започва мама, — донесла съм ти нещичко. Видях тези неща вчера и просто не можах да им устоя!

И изважда от чантата си пакетче, увито в позлатена хартия, след което го подава тържествено на Елинор. Малко сковано Елинор го разопакова и изважда отвътре син бележник с меки кожени корици, върху който с красиви калиграфски букви блести сребристият надпис „Неговата майка“. Тя се вторачва в него, сякаш мама й е подарила умрял плъх.

— Аз имам същия! — изрича триумфално мама. Бръква отново в чантата си и измъква оттам другия бележник от серията — „Нейната майка“, в розово. — Наричат се „Комплекти на майките за планиране“. Има място да си напишем менюто за обеда, списъка на гостите… идеи за цветовото оформление… а тук има дори пластмасово джобче за часовниците, за да координираме действията си! Тази страница пък е за идеи… Аз вече съм си нахвърлила няколко, но ако ти желаеш да допринесеш с нещо… или ако има някакво конкретно ястие, на което държиш… Най-важното е, че ние много ще се радваме и ти да се включиш, колкото ти е възможно. — Потупва успокоително ръката на Евднор. — Всъщност, ако нямаш нищо против, би могла да ни погостуваш малко, за да се опознаем по-добре…

— Опасявам се, че графикът ми е запълнен до край — изрича Елинор с ледена усмивка и точно в този момент се появява Люк, размахващ мобифона си.

— Чаят ще пристигне всеки момент. Освен това… току-що имах едно доста приятно телефонно обаждане. — Оглежда се, едва сдържащ усмивката си. — Заковахме банка „Нортуест“! Те са вече наши клиенти! Ще се заемем с промоцията на нов търговски отдел! Очертава се голяма сделка!

— Люк! — възкликвам аз. — Но това е чудесно!

Люк ухажва тази банка „Нортуест“ вече цяла вечност. А едва миналата седмица ми призна, че се опасява да не са ги изгубили — някаква друга агенция май им ги е била измъкнала изпод носа. И затова новината е действително страхотна!

— Браво на теб, Люк! — поздравява го татко.

— Това е приказно, скъпи! — включва се и мама.

Единственият, който не казва нищо, е Елинор. Тя дори не му обръща внимание, а търси нещо в чантата си от „Хермес“.

— Какво ще кажеш за това, Елинор? — обръщам се нарочно към нея аз. — Новината е много добра, нали?

— Надявам се, че това няма да ти попречи на работата за фондацията ми — заявява тя и щраква чантата си.

— Не би трябвало — изрича небрежно Люк.

— Но работата на Люк за тази фондация, разбира се, е доброволна — изтъквам аз. — Докато това тук е бизнесът му!

— Така е, наистина — изсъсква Елинор и ме дарява със смразяващ поглед. — Е, Люк, ако толкова нямаш време…

— Разбира се, че имам време — отвръща веднага Люк и ми отправя предупредителен поглед. — За мен няма да бъде никакъв проблем.

Страхотно! Сега и двамата са ядосани.

Мама наблюдава тази размяна на реплики с немалка доза озадачение, но когато чаят най-сетне пристига, изражението й се отпуска облекчено.

— Точно каквото препоръча докторът! — възторгва се тя, докато сервитьорът поставя чайника и сребристия поднос със сладкишите на нашата маса. — Елинор, искаш ли да ти налея?

— Заповядай, вземи си една кифличка — обръща се сърдечно татко към нея. — А какво ще кажеш за малко сметана?

— За нищо на света! — изписква Елинор и се отдръпва ужасено, като че ли из въздуха летят парченца сметана, заплашващи да се пропият по някакъв начин в безценното й тяло. Отпива глътка от чая си, поглежда си часовника и заявява: — Опасявам се, че се налага да тръгвам.

— Какво?! — изумява се мама. — Толкова рано?

— Люк, би ли докарал колата?

— Веднага — изпълнително отвръща Люк и си изпива чая на един дъх.

— Какво? — Сега е мой ред да гледам невярващо. — Люк, но какво става тук, би ли ми обяснил?

— Ще закарам майка ми на аерогарата — отговаря той.

— И защо? Не може ли да си вземе такси?

Когато думите излизат от устата ми, си давам сметка, че звуча малко грубичко — но какво пък! Нали това трябваше да бъде приятно семейно събиране за запознанство. А ние едва седнахме!

— Има някои неща, които желая да обсъдя с Люк — казва Елинор, вземайки си чантата. — И можем да го направим в колата. — Изправя се и избръсква някаква въображаема прашинка от полата си. — Беше ми много приятно да се запознаем. — Това към мама.

— На мен също! — изписква мама, като скача в последен опит да събуди някакви приятелски чувства. — Прекрасно е, че се запознахме, Елинор! Ще взема телефонния ти номер от Беки, та да може да си бъбрим и да се резберем с какви тоалети ще бъдем! Нали трябва да бъдем в синхрон!

— Да, наистина — изрича сковано Елинор, като свежда поглед към обувките на мама. — Довиждане, Ребека! — После кимва по посока на татко и казва: — И на теб, Греъм.

— Довиждане, Елинор — казва татко с привидно учтив тон, но котато го поглеждам, веднага разбирам, че изобщо не е впечатлен. — До скоро, Люк! — Когато двамата изчезват през вратата, той си поглежда часовника и отсича: — Дванадесет минути!

— Какво искаш да кажеш с това? — пита го мама.

— Толкова време ни беше дадено от нейна милост.

— Греъм, мери си думите! Сигурна съм, че жената нямаше предвид… — И мама изведнъж замлъква, когато погледът й пада върху синия бележник с надпис „Неговата майка“, все още лежащ на масата сред опаковъчната хартия. — Но Елинор си забрави бележника за сватбеното планиране! — изписква и го грабва. — Беки, тичай да я настигнеш!

— Мамо… — започвам, поемам си дъх и продължавам: — Ако трябва да бъда откровена с теб, не бих си правила труда. Не съм убедена, че тя проявява интерес към това.

— Не бих разчитал на нея за нищо — обажда се и татко. Протяга ръка към сметаната и поставя пълна лъжица от нея върху кифличката си.

— О! — Мама поглежда мен, после премества поглед към татко, а накрая се отпуска бавно назад, сграбчила здраво бележника. — Разбирам.

Отпива от чая си и я виждам как се опитва да измисли да каже нещо хубаво. Накрая прозрението я осенява и тя прошепва:

— Ами… жената вероятно не иска да ни се меси! Напълно разбираемо!

Ала дори и тя не изглежда чак толкова убедена в собствените си думи. Боже, колко мразя Елинор!

— Мамо, знаеш ли какво предлагам? — обаждам се аз. — Хайде да си изпием чая, а после да отидем на разпродажбите!

— Защо не? — отговаря мама след известна пауза. — Хайде да го направим! Сега, когато го спомена, мисля, че имам нужда от нови ръкавици. — Отпива нова глътка от чая си и лицето й постепенно се прояснява. — А защо не и от хубава чанта!

— Ще си прекараме чудесно? — казвам аз и стискам лекичко ръката й. — Само нашето семейство!

Франтън, Бинтън и Огълби
Адвокати
Трето авеню № 739, ап. 503
НЮ ЙОРК

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк


11 февруари 2002 г.


Скъпа мис Блумууд,

Дано ние да сме първите, които ви поздравяваме във връзка с Вашия годеж с мистър Люк Брандън, съобщението за който видяхме във вестник „Ню Йорк таймс“. В този щастлив за Вас момент ние Ви изпращаме нашите най-сърдечни благопожелания за всичко най-добро.

Сигурни сме, че в подобен момент ще бъдете засипана с нежелани, та дори и безвкусни предложения. И все пак ние предлагаме една уникална и много лична услуга, към която бихме искали да насочим Вашето внимание.

Като бракоразводни адвокати с повече от 30-годишен стаж ние прекрасно знаем колко е важно човек да има добър адвокат. Нека се надяваме и се молим, че Вие с мистър Брандън няма да достигнете до този така болезнен момент. И все пак, ако това стане, държим да Ви уведомим, че ние сме специалисти в следните области:

• Оспорване на предбрачни споразумения.

• Осигуряване на издръжка.

• Получаване на възбранителни заповеди.

• Разкриване на информация (с помощта на нашия щатен частен детектив).

Ние не искаме от Вас да се свързвате с нас веднага. Просто приберете това писмо при останалите сватбени спомени — а когато Ви се наложи, вече ще знаете как да ни намерите.


И отново приемете нашите най-искрени поздрави!

Ърнест П. Франтън,

съдружник

Гробище „Ангели на вечния покой“
Уестчестър Хилс, област Уестчестър
Ню Йорк

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б,

Ню Йорк


13 февруари 2002 г.


Скъпа мис Блумууд,


Дано ние да сме първите, които ви поздравяваме във връзка с Вашия годеж с мистър Люк Брандън, съобщението за който видяхме във вестник „Ню Йорк таймс“. В този щастлив за Вас момент ние Ви изпращаме нашите най-сърдечни благопожелания за всичко най-добро.

Сигурни сме, че в подобен момент ще бъдете засипана с нежелани, та дори и безвкусни предложения. И все пак ние предлагаме една уникална и много лична услуга, към която бихме искали да насочим Вашето внимание.


Различният сватбен подарък

Какъв по-добър начин Вашите гости да покажат, че оценяват вашата любов един към друг от този да ви подарят гробищни парцели-близнаци?! В спокойствието и покоя на нашите безупречно поддържани градини Вие и Вашият съпруг ще можете да почивате заедно така, както сте живели и приживе-до края на вечността. (В случай на развод парцелите могат да се разделят в двата противоположни края на гробището.)

Двойка парцели в нашата изключително престижна „Градина на Спасението“ в момента се предлага на специална промоция от 6500 $. Защо не я прибавите към списъка със сватбените си подаръци — и да позволите на хората, които Ви обичат, да ви направят подарък, който наистина ще трае вечно?!


И отново честито! Дано имате дълъг и много щастлив семеен живот заедно!


Ханк Хамбърг,

директор „Продажби“.


(Компанията „Хамбърг Фемили Мортуарис“ си запазва правото да си възвърне гробищното пространство в случай на преразпределение на земята, с 30-дневно предизвестие (виж приложението с условията по договора).)

Загрузка...