Сватбата на Беки Б.

Двадесет и едно

Ние сме женени!

Наистина сме женени!

Съзерцавам блестящата халка, която Люк ми постави на пръста в църквата. После оглеждам сцената около мен. Палатката проблясва в летния здрач, оркестърът свири някаква нескопосана версия на „Пушекът влиза в очите ти“, а хората танцуват. Може би музикантите не са чак толкова добри, като тези в „Плаза“. И може би гостите не са чак толкова добре облечени. Обаче са си наши. Всичките са си наши!

Вечерята беше прекрасна. Състоеше се от супа от кресон, агнешко задушено и летен пудинг. Пихме много шампанско и вино, което мама и татко бяха донесли от Франция. После татко почука с вилица по чашата си и изнесе дълга реч за мен и Люк. Каза, че двамата с мама често си били говорили за мъжа, за когото ще се омъжа, и че винаги са били на различни мнения, с изключение на едно нещо — че „трябва да се върти на пръсти около мен“. После погледна към Люк, който стана и като изпълнителен зет направи пирует на пръсти, на което всички се смяха много. Татко каза по-нататък, че много се е привързал към Люк и неговите родители и че нашето било нещо много повече от брак — това било събиране на два рода. После изтъкна, че е сигурен, че аз ще бъда много вярна и лоялна съпруга, която ще подкрепя съпруга си във всичко, след което разказа историята за това как, когато бях на осем годинки, написах писмо до Даунинг Стрийт и предложих баща си за премиер — а след една седмица отново им писах, за да попитам защо не ми отговарят — и всички отново се заляха от смях.

После Люк изнесе реч за това как се запознахме в Лондон, когато аз бях финансов журналист, и как ме бил забелязал още на първата ми пресконференция, когато попитах директора на банка „Барклис“ защо не включват рекламите си в модните списания, както правят при мобилните телефони. А после призна, че е започнал да ми изпраща покани за важни светски събития дори когато нямали нищо общо с моето списание само защото аз винаги съм внасяла живот в иначе скучните финансови събирания.

(Това го чувам за първи път. Но сега вече всичко си идва на мястото! Значи ето защо непрекъснато ме канеха на всякакви странни конференции за авоари и инвестиции и за състоянието на стоманената индустрия.)

Накрая стана Майкъл и се представи с типичния си сериозен, топъл басов глас и говори за Люк. За това колко преуспял е той, но как се нуждае от човек до себе си — човек, който го обича заради него самия и никога няма да го приема прекалено на сериозно. После каза, че за него е чест да се запознае с моите родители, които бяха толкова любезни към двама абсолютни непознати — вече разбирал откъде се е взел този типичен за всички Блумууд блясък на доб-росърдечност и жизнерадост. Освен това изтъкна, че в последно време аз значително съм се променила и съм израснала. Че ме е наблюдавал да се справям с някои действително заплетени ситуации, за които сега не желае да се впуска в подробности, обаче аз наистина е трябвало да се справя с няколко сериозни предизвикателства и незнайно как, но съм успяла да ги преодолея.

При това, без да използвам карта „Виза“ — добави той, след което палатката бе залята от такъв смях, че едва не се спука по шевовете.

А после допълни, че през живота си е бил на много сватби, ала на нито една от тях не е усетил това задоволство и щастие, които чувствал тук. Бил сигурен, че двамата с Люк сме родени един за друг и че той е много привързан и към двама ни, и че ние не сме си давали сметка какви щастливци сме да се имаме. И ако бъдем благословени с деца, те също няма да знаят какъв късмет са извадили.

От речта на Майкъл едва не се разревах, да ви призная честно.

А сега двамата с Люк си седим на тревата. Само ние двамата, далеч от всички останали. Сатенените ми обувки са целите в петна от тревата, а напоените с ягоди пръстчета на Ърни са оставили петна върху горната част на роклята ми. Би трябвало да се смятам за пълна развалина. Обаче съм щастлива.

Мисля, че толкова щастлива никога не съм била през целия си живот.

— Е — отбелязва Люк, отпуска се на лакти и се вторачва в притъмняващото небе над нас, — успяхме!

— Да, успяхме. — Венецът ми започва да се разпада над едното ми око, така че аз го свалям внимателно от главата си и го поставям на тревата. — При това без пострадали.

— Знаеш ли, имам чувството, че последните няколко седмици са ми като някакъв странен сън. Живеех си в някакъв мой, затворен свят, без да си давам сметка какво става в истинския живот. — Поклаща глава и добавя: — Май тогава почти прекрачих границата.

— Почти ли?

— Добре де, наистина прекрачих границата. — Обръща се към мен и аз виждам тъмните му очи, проблясващи от отразената от палатката светлина. — Дължа ти страхотно много неща, Беки!

— Нищо не ми дължиш — отвръщам изненадано. — Вече сме женени. Нали знаеш — всичко е… обща сметка.

Откъм къщата до нас достига някакъв шум! Обръщам се и виждам татко как товари куфарите ни в колата. Всичко е готово за нашето тръгване.

— Аха! — проследява погледа ми Люк. — Нашият прословут меден месец! Позволено ли ми е да знам къде точно отиваме или все още е строга тайна?

Стомахът ми отново се преобръща. Настъпи моментът. Последната точка от моя велик план. Последната черешка на тортата.

— Окей — започвам и си поемам дълбоко дъх, — ето как стоят нещата. В последно време мислих много за нас, Люк. За това, че се женим, за това къде ще живеем. Дали да останем в Ню Йорк или не. Изобщо — какво да правим. — Правя пауза, за да подредя мислите си. — И си дадох сметка, че още не съм в състояние да се установя завинаги някъде. Том и Луси се опитаха да се установят много рано и виж какво стана с тях! Малкият Ърни го обожавам, но като видях какво преживя Сузи заради него… Това ме накара да си дам сметка, че още не съм готова и за бебе. Поне засега… Люк, има толкова много неща, които не съм правила. Никога не съм пътувала. Никога не съм виждала света. Нито пък ти.

— Живяхме в Ню Йорк — изтъква Люк.

— Ню Йорк е страхотен град и аз наистина го харесвам. Обаче има и други страхотни градове, по целия свят. Искам да видя и тях. Сидни, Хонконг… Пък и не само градове! — Разтварям ръце. — Реки… планини… всички красиви гледки по света…

— Ясно — прекъсва ме усмихнато Люк. — И така, като стесним всичко това до нашия меден месец…

— Добре де — преглъщам уплашено, — ето какво направих. Осребрих всички сватбени подаръци, които получихме в Ню Йорк. Всичките тъпи сребърни свещници, чайници и други подобни. И после… купих за нас два билета за първа клас за околосветско пътешествие.

— Околосветско пътешествие ли?! — Тук Люк вече изглежда наистина шашнат. — Ти сериозно ли говориш?

— Ами да! Околосветско пътешествие! Можем да го удължим толкова, колкото си искаме. Минимум три седмици, а максимум… — Тук го поглеждам, изпълнена с надежда. — … година!

— Година?! — втренчва се в мен Люк. — Сигурно се шегуваш!

— Не, не се шегувам! Казах на Кристина, че може да се върна, може и да не се върна в „Барнис“. И тя каза, че няма никакви проблеми. Дани ще събере всички неща от апартамента ни и ще прибере кашоните на склад…

— Беки — клати глава Люк, — идеята е много хубава. Но аз не мога просто да си нарамя багажа и…

— Напротив, можеш! Можеш! Всичко е уредено! Майкъл ще държи под око нюйоркския офис. Лондонският офис и без това се управлява от само себе си. Люк, можеш да го направиш! Всички смятат, че няма проблеми!

— Всички ли?

Започвам да изброявам на пръсти:

— Твоите родители… моите родители… Майкъл… Лоръл… Клайв, старият ми инструктор…

Люк ме прекъсва:

— Клайв, старият ти инструктор?!

— Добре де, той няма значение. Обаче всички други, чието мнение уважаваш. Всички смятат, че се нуждаеш от почивка. Работиш толкова много, от толкова дълго… — Привеждам се към него и добавям: — Люк, това е перфектният момент да го направим! Докато сме още млади. Преди да дойдат децата. Просто си представи — двамата, обикаляме си из света… Виждаме удивителни гледки… Научаваме разни неща за различни култури…

Мълчание. Люк се е вторачил в земята, със смръщена физиономия.

— Значи си говорила с Майкъл — казва накрая. — И той наистина няма нищо против да…

— Даже повече от това! Писнало му е да живее в Ню Йорк, без да прави нищо друго, освен да се разхожда за здраве! Люк, той самият изтъкна, че дори и да не се съгласиш на това пътешествие, ти имаш нужда от дълга почивка. Имаш нужда от пространство, в което да започнеш да дишаш!

— Цяла година — почесва се Люк. — Това е нещо повече от почивка.

— Може да е и по-кратко. Или по-дълго. Важното е, че можем да решаваме в движение. Ще бъдем свободни духове, за първи и последен път в живота си. Без връзки, без ангажименти, без нищо, което да ни задържа никъде…

— Беки, миличка! — виква ми татко от колата. — Сигурна ли си, че ще ти позволят да качиш шест куфара на самолета?

— Няма нищо. Ще платим за допълнителен багаж — отговарям и се обръщам към Люк: — Е, какво ще кажеш?

Люк мълчи. Сърцето ви се свива от страх. Имам ужасното предчувствие, че ще се върне към старата си същност. Към стария работохолик Люк.

После той вдига глава. И върху лицето му зървам уморена усмивка.

— Имам ли избор?

— Не! — сграбчвам му ръката. — Нямаш!

Значи ще обикаляме света! Ние ще бъдем пътешественици!

— Тези последните са много леки! — провиква се татко и размахва куфарите във въздуха. — Има ли нещо в тях?

— Не, празни са! — Обръщам се към Люк със светнали от радост очи. — О, Люк, ще бъде страхотно! Това е единственият ни шанс да избягаме от всичко за цяла година! Година на спокойствие. Само ние двамата. И нищо друго!

Мълчание. После Люк ме поглежда и по устните му заиграва дяволита усмивка.

— И вземаме два големи празни куфара, защото…

— Е, човек никога не знае — свивам рамене. — Може по пътя да си харесаме нещо. Пътешествениците задължително трябва да подкрепят местните икономики… — И не довършвам, защото Люк се разсмива.

— Какво?! — изричам възмутено. — Истина е, нали?!

— Да бе, права си — трие Люк очите си. — Така е. Беки Блумууд, обичам те!

— Вече съм Беки Брандън, май забрави! — срязвам го аз и си поглеждам отново красивата халка. — Госпожа Ребека Брандън!

Обаче Люк клати глава.

— Беки Блумууд е единствена и неповторима! Никога не спирай да бъдеш себе си! — Взема ръцете ми в своите и се втренчва в мен така, сякаш чете душата ми. — Каквото и да правиш, никога не спирай да бъдеш Беки Блумууд!

— Ами… добре — отвръщам слисано. — Няма.

— Беки! Люк! — достига до нас гласът на мама през моравата. — Време е за тортата! Греъм, включи светлинките!

— Веднага! — провиква се в отговор татко.

— Идваме! — провиквам се и аз. — Само изчакай да си сложа отново венеца!

— Позволи ми! — Люк взема розовия венец и го поставя върху главата ми усмихнато.

— Глупаво ли изглеждам? — питам го аз, като правя физиономия.

— Да, много. — Той ме целува, после се изправя и ми помага да се изправя и аз на крака. — Хайде, Беки Б.! Публиката ти те очаква!

И докато вълшебните светлинки наколо заливат с блясъка си цялата градина, ние тръгваме през здрача по влажната трева към сватбеното тържество, вплели здраво ръце един в друг.