Сватбата на Беки Б.

Петнадесет

Пристигам у дома удивително спокойна. Всъщност, изпитвам даже облекчение. Опитах всичко — и ето, че стигнах до края на пътя. Не мога да направя нищо повече, освен да призная всичко пред Люк. Той безспорно ще бъде шокиран. Може би дори ще побеснее. Но поне вече ще знае.

На идване минах през един бар, дръпнах две за кураж и обмислих всяка дума, която ще изрека пред него. Защото, както всеки знае, разковничето е в начина на поднасяне на информацията. Когато президентът реши да вдигне данъците, той не казва направо: „Ще ви повиша данъците“, а вместо това изрича нещо витиевато от рода на: „Всеки американски гражданин отлично знае стойността на образованието в наши дни.“ Затова и аз си написах реч — нещо като годишната президентска реч за състоянието на нацията — и се постарах да я запомня дума по дума, като включих и време за вметки от страна на Люк. (Или пък аплодисменти, макар че в случая са малко вероятни.) Така че, стига да се придържам към текста и стига никой да не повдига въпроса за политиката ни в Уганда, всичко ще бъде наред.

Краката ми леко потреперват, докато изкачвам стълбите към нашия апартамент, макар да знам, че Люк не може да се е върнал. Знам, че имам още време, за да се подготвя. Но когато отварям вратата, за мой огромен ужас го зървам вътре — седнал на масата, с купчина листи пред себе си.

Хайде, Беки, започвай! Дами и господа, членове на Конгриса. Четири удара на сърцето за пауза и разни-разнообразни. Оставям вратата зад гърба си да се захлопне сама, изваждам си бележките и си поемам дълбоко въздух.

— Люк — започвам с гробовно сериозен глас, — трябва да ти кажа нещо за сватбата. Проблемът изобщо не е лесен, а решението му — още по-малко. И ако такова изобщо съществува, то ще мога да го открия единствено с твоя помощ. Точно затова днес реших да призная това пред теб — и да те помоля да ме изслушаш напълно непредубедено.

Дотук добре. Даже в интерес на истината доста се гордея със себе си. Онова за непредубеното слушане бе голямо попадение, няма спор! Защото то означава преди всичко и най-вече, че той няма право да ми крещи.

— И за да ти обясня трудното положение, в което се намирам сега — продължавам, вече окуражена от себе си, — се налага да те върна назад във времето. Назад, та чак до самото начало. С което нямам предвид Сътворението на света. Нито даже Големия взрив. А просто едно пиене на чай в „Клариджис“.

Правя пауза, но Люк продължава да мълчи и да ме слуша. Може пък всичко да мине добре в края на краищата.

— Именно там, в „Клариджис“, започнаха моите проблеми. Бях изправена пред непосилна задача. Все едно бях онзи гръцки бог, който трябвало да избира между трите ябълки. Само дето ябълките бяха само две — и даже не бяха ябълки. — Правя многозначителна пауза. — А бяха сватби.

Ето че Люк накрая се извръща в стола си. Очите му са кървясали, а върху лицето му се съзира някакво много странно изражение. И докато се взира в мен, усещам, че ме сграбчва ужасът на злокобно предчувствие.

— Беки — изрича накрая, но е очевидно, че говоренето му струва огромно усилие.

— Да? — преглъщам аз.

— Вярваш ли, че майка ми действително ме обича?

— Какво?! — възкликвам като попарена аз.

— Кажи ми честно. Вярваш ли, че майка ми действително ме обича?

Ама чакайте малко! Значи той не е чул нищичко от онова, което казах, а?!

— Ами… естествено, че вярвам — казвам накрая. — И като си говорим за майки, точно там се корени и моят проблем — поне в известен смисъл.

— Какъв глупак съм бил! — отбелязва Люк, вдига чашата си и отпива от някаква течност, която наподобява съмнително на уиски. — Тя просто ме е използвала, нали?!

Ококорвам се срещу него и направо не знам какво да кажа. А после забелязвам наполовина изпразнената бутилка на масата до него. Откога ли си седи тук и пие? Поглеждам отново лицето му, изпънато от болка и толкова уязвимо в този момент, и побързвам да преглътна някои от по-острите неща, които се каня да изрека относно Елинор.

— Естествено, че те обича! — отсичам аз, оставям речта си и се приближавам към него. — Сигурна съм. Имам предвид, че всичко си личи по начина, по който тя… — И не довършвам поради липса на думи.

Но какво се очаква от мен да кажа в подобен момент?! Как да довърша изречението? Че си личи по начина, по който използва служителите му без никакви компенсации, без нито дори едно „благодаря“?! Че си личи по начина, по който го предава най-безцеремонно, а после се измъква тихомълком за Швейцария?!

— Какво… ти защо… Случило ли се е нещо? — успявам накрая да скалъпя.

— Всичко е пълна глупост! — изломотва той и поклаща глава. — Преди известно време попаднах на нещо. — Поема си дълбоко дъх и продължава: — Ходих до апартамента й, за да взема едни книжа за фондацията. И не знам защо — вероятно след като видях снимките на Сузи и Ърни — се улових, че разглеждам кабинета й, за да открия някакви мои бебешки снимки. Или като малко дете. Снимки на нас двамата. Нямах представа какво точно търся. Вероятно каквото и да било.

— И откри ли нещо?

Люк показва с жест листите, които затрупват масата, и аз примижавам озадачено към тях.

— Какво е това?

— Това са писма. От баща ми. Писма, които той е писал на майка ми, след като са се разделили преди петнадесет-двадесет години. В които той я моли да отдели няколко минути, за да ме види.

Гласът му е напълно безизразен и това вече започва сериозно да ме тревожи.

— Какво искаш да кажеш с това? — питам.

— Искам да кажа, че той я е молил да ми позволи да й погостувам за малко — изрича Люк с равен тон. — Предлагал е да поеме разходите за хотела. Предлагал е да ме придружи. Молел е отново и отново. А аз никога нищо не разбрах за това. — Присяга се, изважда два листа и ми ги подава. — Ето, убеди се сама.

Опитвайки се да прикрия шока си, аз ги преглеждам повърхностно, като хващам тук-таме по някоя фраза: „Люк отчаяно жадува да зърне майка си… не може да разбере твоето отношение…“

— Тези писма обясняват много неща. Оказва се, че нейният съпруг в края на краищата е нямал нищо против да ме вземат при тях. Даже ми изглежда доста свестен човек. Той е бил съгласен с баща ми, че би трябвало да им погостувам малко. Но тя не проявила никакъв интерес към предложението. — Тук той свива рамене и добавя: — И защо да проявява, като се замисли човек?!

„…интелигентно, любвеобилно момче… изпуска прекрасна възможност…“

— Люк, но това е… ужасно — изричам аз ни в клин, ни в ръкав.

— А най-лошото от всичко е, че някога си изкарвах всичко на родителите ми. Когато бях тийнейджър, искам да кажа. За всичко обвинявах тях.

Пред очите ми внезапно изникна Анабел с нейното мило, добро лице. Видях и бащата на Люк, приведен над бюрото си, как пише тайничко тези писма. И сърцето ми се изпълни с огромна ненавист към Елинор. Тя не заслужава нито Люк, нито каквото и да било семейство въобще!

Настъпва тишина, нарушавана единствено от барабанещия по прозорците отвън дъжд. Протягам ръка и стискам ръката на Люк, като се опитвам да му предам цялата си любов и разбиране, които пазя за него.

— Люк, сигурна съм, че родителите ти прекрасно са те разбирали. И че… — Тук преглъщам всичко, което действително ми се иска да кажа за Елинор. — И че Елинор всъщност много е искала да й дойдеш на гости. Искам да кажа, че сигурно й е било трудно или… или че верятно често е отсъствала от дома си и че…

— Има нещо, което никога досега не съм ти казвал — прекъсва ме неочаквано той. — Не съм казвал на абсолютно никого. — Вдига глава, поглежда ме и заявява: — Когато бях на четиринадесет, дойдох да видя майка си.

— Какво?! — облещвам се срещу него аз. — Но нали си ми казвал, че никога…

— От училището ни организираха една екскурзия до Ню Йорк. Борих се със зъби и нокти да ме включат в нея. Мама и татко бяха против, разбира се, обаче накрая се предадоха. Казаха ми, че майка ми в този момент отсъствала, иначе с радост би се срещнала с мен, обаче…

Протяга ръка към бутилката и си налива ново уиски.

— Не можех да се въздържа. Трябваше на всяка цена да я видя! За всеки случай — може пък информацията им да не е била вярна. — Втренчва се в нищото пред себе си, прокарва пръст по ръба на чашата и продължава: — И така… към края на екскурзията имахме един свободен ден. Всички останали трьгнаха към Импайър Стейт Билдинг. Обаче аз се измъкнах от групата. Имах адреса й, така че пристигнах и седнах на стълбите пред входа. Това беше друга кооперация, не тая, в която живее сега — разположена малко по-нагоре по Парк авеню. Та, както казах, седнах на стълбите, а хората минаваха покрай мен и ме гледаха странно, но нищо не казваха.

Люк отпива от уискито си, а аз съм вперила поглед в него и не смея нито да мърдам, нито да шавам, нито дори да дишам.

— И тогава, към дванайсет часа от входа излезе една жена. Имаше тъмна коса и красиво палто. Познавах лицето й от снимките. Това беше моята майка. — Замълчава няколко секунди. — Аз се изправих. Тя вдигна очи и ме видя. Вторачи се в мен за около пет секунди, след което се обърна, сякаш изобщо не ме бе видяла. — Затваря очи и добавя: — Нямах възможност дори да направя и крачка към нея.

— И какво… какво направи после? — питам с разтреперан глас.

— Тръгнах си. Разхождах се из града. И се опитвах да се самоубедя, че тя не ме е познала. Това си казвах. Това си повтарях на всяка крачка. Че тя изобщо няма представа как изглеждам сега. Че изобщо не би могла да се сети, че това съм аз, нейният син.

— Е, може пък да е било точно така! — побързвам да намеря светъл лъч аз. — Как би могла да знае как си…

Не довършвам, защото точно в този момент той протяга ръка към син, избелял плик за въздушна поща с нещо, прикрепено с кламер към него.

— Това е писмото, което й е писал баща ми, за да я уведоми, че ще бъда в Ню Йорк — обяснява той, смъква бялото листче и аз с изненада установявам, че това е гърбът на снимка. — А това тук съм аз.

Вглеждам се в очите на младия тийнейджър. На четиринадесетгодишния Люк. Облечен е в училищната си униформа, подстрижката му е отвратителна и никой не би могъл да го познае, ако не знае, че е той. Единственото, което е непроменено, са тъмните му пронизващи очи, с които наблюдава света със смесица от решителност и надежда.

Няма какво да кажа. Докато гледам недодяланото му, нелепо тийнейджърско лице, ми идва да се разрева.

— Ти се оказа права още от самото начало, Беки. Дойдох в Ню Йорк, за да впечатля майка си. Исках да я накарам да се закове на улицата, да се обърне и… и да се втренчи в мен и… и да се гордее.

— Но тя наистина се гордее с теб!

— Нищо подобно — заявява спокойно той и се усмихва половинчато. — Би трябвало отдавна да се откажа.

— Недей! — изричам, като че ли с известно закъснение.

Поемам ръката на Люк в своята, обзета от абсолютно безсилие. Чувствам се напълно защитена и разглезена в сравнение с него. Израснах със съзнанието, че мама и татко ме смятат за най-хубавото нещо в целия свят, със съзнанието, че те ме обичат и че винаги ще ме обичат, независимо от глупостите, които ръся след себе си. И откакто се помня, непрекъснато се усещам сгрявана от огъня на сигурността, с която те ме обгръщат.

— Съжалявам — прошепва накрая Люк. — Прекалено много те занимавам с моите истории. По-добре да забравим за това. Ти за какво искаше да говорим?

— Нищо — побързвам да отговоря. — Това… няма значение. Може да почака.

Изведнъж сватбата ми се струва на светлинни години далече. Превръщам прецизните си бележки по речта в плътна топка хартия, която изхвърлям в кошчето за боклук. После обхващам с поглед претъпканата стая. По масата се валят писма, в ъглите се въргалят подаръци, навсякъде натурия. Невъзможно е да избягаш от собствения си живот, когато обитаваш манхатънски апартамент.

— Хайде да излезем и да похапнем някъде — предлагам аз и рязко се изправям. — А после можем да отидем на кино, ако искаш.

— Не съм гладен — смотолевя Люк.

— В случая няма значение. Това място тук е прекалено… пренаселено — отсичам и подръпвам Люк за ръката. — Хайде де, нека излезем навън! И просто да забравим всичко! Абсолютно всичко!

Излизаме и тръгваме под ръка към киното. Гледаме някакъв филм за мафията. Когато свършва, изминаваме още две преки и се озоваваме в едно малко, уютно ресторантче, което много обичаме, и си поръчваме червено вино и ризото.

Никой не споменава името на Елинор. Вместо това си говорим за детството на Люк в областта Девън. Той ми разказва за пикниците на плажа и за къщичката в дървото, която баща му му построил в градината, и как малката му полусестра Зоуи непрекъснато се мъкнела след него с всичките си приятелки и го подлудявала. После ми разказва и за Анабел. За това колко фантастична е била майка му и колко мила е била с всички и как той нито веднъж не бил почувствал, че тя обича собственото си дете Зоуи повече от него самия.

А после подхващаме постепенно и теми, за които никога досега не сме говорили. Като например да си имаме наши деца. Люк иска да има три. Аз искам… честно да ви призная, след като станах свидетел на родилните мъки на Сузи, засега изобщо не ми се мисли дори и за едно, обаче не смея да му го призная. Кимвам, когато той добавя „та дори и четири“, и се питам дали няма да е възможно да се престоря, че съм бременна, а всъщност да ги осиновя.

Към края на вечерта усещам, че Люк се чувства много по-добре. Тръгваме си за вкъщи, просваме се на спалнята и заспиваме като къпани. По някое време на нощта аз се събуждам и забелязвам, че Люк стои до прозореца, втренчен в нощта навън. Но преди да разбера дали сънувам или не, отново съм заспала.

На следващата сутрин се събуждам с пресъхнала уста и жестоко главоболие. Люк вече е станал и го чувам да трака нещо из кухнята, така че решавам, че сигурно ми приготвя вкусна закуска. Няма да откажа малко кафе, а може би и препечена филийка. А после…

Стомахът ми притреперва нервно. Трябва да изплюя камъчето. Трябва да му кажа веднага за двете сватби.

Снощи си беше за снощи. Никой не може да отрече, че нещата изобщо не бяха в моя власт. Но сега вече е сутрин и аз не съм в състояние да чакам повече. Знам, че моментът е крайно неподходящ и че това е последното нещо, с което точно сега трябва да му пълня главата, но нямам избор. Просто трябва да му кажа.

Чувам го как върви по коридора и си поемам дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Люк, искам да ти кажа нещо — започвам веднага щом той отваря вратата. — Знам, че моментът е крайно неподходящ, но наистина трябва да поговорим. Имам голям проблем.

— Какъв проблем? — пита Робин, влизайки в стаята. — Надявам се, че няма нищо общо със сватбата, нали?! — Облечена е в бледосин костюм и кожени обувки с кръгли бомбета, а в ръцете си носи поднос с храна за закуска. — Ето, скъпа! Пийни си малко кафе, за да се разсъниш!

Да не би да сънувам? Какво прави Робин в моята спалня?!

— Аз ще си взема само една кифличка — изчуруликва весело тя и изчезва от стаята.

Отпускам се немощно на възглавницата си, а главата ми пулсира, като се опитва да проумее какво прави точно тя тук.

Внезапно в съзнанието ми изниква филмът за мафията от снощи и сърцето ми се свива ужасено. Господи! Ама това е очевидно!

Тя е разбрала за другата сватба и сега се готви да ме убие!

В този момент Робин отново се появява на прага на спалнята с кошничка кифличкн в ръка и ми се усмихва, докато ги оставя на леглото. Аз я гледам ококорено, неспособна да помръдна от ужас.

— Робин — изричам дрезгаво, — аз… не очаквах да те видя тук. Не е ли малко раничко за гости?

— Когато става въпрос за клиентите ми, за мен няма ранен час — намига ми Робин. — Аз съм на твоите услуги денонощно. — Сяда на фотьойла до леглото и ми налива кафе.

— Но как влезе тук?

— С взлом. Не бе, шегувам се, разбира се! Люк ме пусна, докато излизаше.

Божичко! Значи сега съм съвсем сама в апартамента с нея! Тя ме е приклещила в капана си!

— Люк е тръгнал на работа толкова рано?! — възкликвам изненадано.

— Не съм сигурна, че отиваше на работа — отвръща Робин и прави замислена пауза. — По-скоро ми приличаше на човек, който излиза за джогинг.

— За джонинг ли?!

Ама Люк никога досега не е ходил да бяга!

— Виж сега, пий си кафето, а после ще ти покажа онова, което чакаш толкова дълго! Което всички чакаме толкова дълго — поправя се, поглежда си часовника и добавя: — Имай предвид, че след двадесет минути трябва да съм се изпарила оттук!

Пуля се неразбиращо срещу нея.

— Беки, добре ли си? Нали си спомняш, че имахме среща за днес?

В главата ми започва да се оформя някакъв неясен спомен — като сянка през мъгла. Робин, среща за закуска. Да.

Но защо съм се съгласила да се срещна с нея на закуска?

— Разбира се, че си спомням — кимвам накрая. — Просто съм малко… нали се сещаш… махмурлия от снощи…

— Няма нужда да ми обясняваш повече! — отсича бодро Робин. — Това, от което се нуждаеш в момента, е прясно изцеден портокалов сок. И обилна закуска. Винаги казвам на моите булки, че трябва да се грижат за себе си! Какъв е смисълът от изтощителното гладуване, когато ще припаднеш пред олтара, нали така?! Затова сега си вземи една кифличка. — В този момент тя започва да тършува в чантата си и накрая извиква победоносно: — Ето я и нея! Дългоочакваната радост!

Аз се вторачвам неразбиращо в малкото проблясващо парченце сребрист плат, което зървам в ръката й.

— Какво е това? — питам накрая.

— Това е материята за възглавничките за столовете! — обяснява Робин. — Пристигна специално от Китай! Онова, заради което имахме толкова проблеми с митницата! Не може да си забравила, нали?!

— Разбира се, че не! — побързвам да я успокоя. — Да, изглежда… много красиво! Действителен уникат!

— Беки, има и оше едно нещо — казва Робин, като прибира мостричката в чантата си. Вдига глава към мен, поглежда ме сериозно и заявява: — Истината е, че… започвам малко да се тревожа.

Стомахът ми се преобръща нервно и аз отпивам от кафето си, за да го прикрия.

— Така ли? И за какво… за какво се тревожиш толкова?

— Досега не сме получили нито един отговор на поканите от нашите британски гости. Не е ли странно според теб?

За няколко секунди оставам безмълвна. Накрая смотолевям:

— Хмм… права си, странно е.

— С изключение на родителите на Люк, които приеха още преди време. Е, не трябва да се забравя, че те бяха включени и в списъка на Елинор, така че получиха поканата си много отдавна, но въпреки това… — Взема от ръцете ми чашата с кафе, отпива и отсича: — Ммм. Чудесно е! Макар че непрекъснато си повтарям, че не трябва да обвиняваме хората в липса на обноски. И все пак вече трябва да започнем да получаваме отговорите им! Така че, имаш ли нещо против да направя няколко тактични телефонни обаждания до Англия? Имам всичките телефони в моята база данни.

— Не! — извиквам, внезапно напълно събудена. — Не се обаждай на никого! Искам да кажа… ще получиш отговорите им, разбира се. Обещавам ти!

— Просто е твърде странно! — разсъждава на глас Робин. — Да не получиш нищо… Нали всички си получиха поканите?

— Разбира се, че си ги получиха! Сигурна съм, че е просто въпрос на недоглеждане от тяхна страна — изричам, а ръцете ми започват да навиват чаршафа от напрежение. — В рамките на седмица ще получиш част от отговорите! Аз… ти го гарантирам!

— Е, надявам се да е така! Защото времето напредва, както отлично знаеш! Остават ни още само четири седмици!

— Да, знам! — изписквам почти истерично и отпивам нова глътка кафе, като отчаяно ми се иска да стане чудо и то да се превърне във водка.

Четири седмици. Боже Господи!

— Да ти долея ли още кафе, миличка? — пита Робин и се изправя. Привежда се, вдига някакъв лист хартия и пита с любопитство: — Какво е това? Да не би да е някакво меню?

Поглеждам към листа в ръката й и сърцето ми спира. Божичко! Попаднала е на един от мамините факсове!

Това е менюто за другата сватба!

И всичко останало е точно тук, под леглото ми. Ако сега се наведе и поразгледа… загубена съм!

— О, нищо не е! — извиквам и го грабвам от ръката й. — Просто едно меню за… едно парти…

— Ще организираш парти?

— Ами… обмисляхме подобен вариант…

— Е, ако ти трябва помощ в организирането, знаеш къде да ме намериш! — усмихва се Робин, а после снишава доверително глас: — Позволи ми и един дребен съвет. — Посочва менюто на мама и добавя: — Смятам, че ако се замислиш, ще установиш, че ролцата са малко демоде.

— Хммм… благодаря!

Трябва веднага да изкарам тази жена от къщата си! На минутата! Преди да е открила каквото и да било друго!

Хвърлям рязко листите и скачам от леглото.

— Виж какво, Робин, все още не се чувствам особено добре. Може би ще бъде възможно да… да пренасрочим останалата част от срещата ни за друг път?

— Да, разбирам — потупва ме по рамото тя. — Ще те оставя да си почиваш на спокойствие.

— Между другото — изричам небрежно, докато вървим към вратата, — питах се… Нали се сещаш за онази клауза по неустойката, която имаш по договора си?

— Да? — усмихва ми се лъчезарно Робин.

— Просто от любопитство — изсмивам се аз. — Случвало ли ти се е някога наистина да я получиш?

— О, само няколко пъти — отсича Робин, замисля се и допълва: — Едно глупаво момиче се опита да избяга в Полша… но накрая я открихме… До скоро, Беки!

— До скоро! — отвръщам аз, като се старая да й отговоря на жизнерадостния тон. А после затварям вратата с разтуптяно сърце.

Ще ме хване! Всичко е въпрос само на време!

Веднага щом пристигам на работа, набирам номера на офиса на Люк и чувам гласа на асистентката му — Джулия.

— Здравей! — започвам, — Мога ли да говоря с Люк?

— Люк се обади, че е болен — отговаря тя изненадано. — Ти не знаеше ли?!

Втренчвам се в телефона слисано. Люк си е взел болнични?! Дяволите го взели! Очевидно неговият махмурлук се е оказал по-тежък и от моя!

Мамка му! А аз едва не го издадох!

— Да бе, вярно! — Побързвам да замажа положението. — Разбира се, че е болен! Даже е много болен. Има кошмарна треска. И нещо със… хммм… стомаха. Просто за момент забравих, това е всичко. Извинявай.

— Е, предай му нашите най-добри благопожелания за бързо оздравяване!

— Непременно!

Затварям слушалката и си давам сметка, че май малко попрекалих. Така де, не че някой може да уволни Люк, защото си е взел болнични, не съм ли права?! В крайна сметка компанията си е негова. И той е шефът.

В интерес на истината, даже съм много доволна, че си е взел свободен ден.

И все пак… Люк да се разболее… Та той никога досега не е боледувал!

И никога досега не е ходил да бяга за здраве! Ама какво става тук все пак?!

След работа трябваше да ходим с Ерин за по едно питие, но се налага да й се извиня, за да се прибера вкъщи. Когато влизам вкъщи, апартаментът е мрачен и в първия момент си казвам, че Люк още не се е върнал. Но после го зървам, седнал на масата в тъмнината, облечен с анцунг и стара тениска.

Най-после! Най-сетне двамата. Окей. Значи това е моментът. Сега най-накрая ще му разкажа всичко.

— Здрасти! — поздравявам и се настанявам на стола до него. — По-добре ли си вече? Обадих се в работата ти и оттам ми казаха, че си болен.

Мълчание.

— Не бях в подходящото състояние на духа, за да отида на работа — отвръща накрая Люк.

— И какво прави цял ден? Наистина ли ходи да тичаш?

— Отидох на дълга разходка — отговаря той. — И много мислих. Мислих за много неща.

— За какво? За… майка си ли? — питам предпазливо.

— Да. За майка ми. И за още много други неща. — Обръща се и за моя огромна изненада забелязвам, че не се е бръснал. Мммм. Май доста ми харесва необръснат.

— Но иначе си добре, нали?

— Точно в това е въпросът — казва той след кратка пауза. — Добре ли съм наистина.

— Може би просто снощи си прекалил с пиенето — отбелязвам и започвам да си събличам палтото, за да обмислям по-добре думите си. — Люк, слушай какво. Искам да ти кажа нещо наистина много важно. Отлагам го вече седмици наред…

— Беки, мислела ли си някога за капана, който представлява Манхатън? — прекъсва ме неочаквано Люк. — Замисляла ли си се изобщо по този въпрос?

— Хммм. Май не — отвръщам озадачено. — Не бих казала, че съм се замисляла.

— Това е нещо като… метафора на самия живот. Мислиш си, че притежаваш свободата да отидеш където ти се прииска. Но всъщност… — И прокарва въображаема линия с пръста си по средата на масата. — Всички ние сме контролирани. Нагоре или надолу. Наляво или надясно. Нищо по средата. Няма никаква друга алтернатива.

— Ясно — кимвам след известен размисъл аз. — Абсолютно прав си. Но проблемът в случая е, че…

— Животът трябва да бъде открито пространство, Беки! Човек трябва да бъде в състояние да върви в която посока си пожелае!

— Предполагам, че…

— Днес пресякох острова от единия до другия му край.

— Наистина ли?! — опулвам се аз. — И… защо?

— На един етап вдигнах поглед и осъзнах, че съм обкръжен отвсякъде от административни сгради. Слънцето се отразяваше в армираните стъкла на прозорците. Отскачаше ту напред, ту назад от тях.

— Звучи приятно — отбелязвам напълно неадекватно аз.

— Разбираш ли какво искам да ти кажа? — пита той и ме пронизва с поглед и едва в този момент аз съзирам пурпурните сенки под очите му. Господи, ама той изглежда буквално съсипан! — Светлината влиза в Манхатън и… попада в капан! В капана на собствения си свят, отскачаща напред-назад, без възможност за какъвто и да било изход!

— Е… ами… предполагам, че е така… Само дето понякога все пак вали, не мислиш ли?

— И хората си остават все същите.

— Така ли?

— Точно в такъв свят живеем с теб сега. В самоотразяващ се, самовлюбен свят. И напълно безсмислен. Спомняш ли си онзи човек в болницата? На тридесет и три години — и с инфаркт! Ами ако беше умрял?! Дали тогава щеше да може да каже, че е проживял пълноценно живота си?

— Амиии…

— А аз дали съм проживял пълноценно живота си? Бъди честна с мен, Беки! Погледни ме и ми отговори честно!

— Е… ами… разбира се, че си го проживял.

— Глупости! — Взема напосоки едно прескомюнике на „Брандън Къмюникейшънс“ и се вторачва в него. — Ето в това се е превърнал животът ми. В безсмислени информационни бюлетини. — И за мое огромно изумление започва да го къса на дребни парченца. — В шибани, безсмислени, гадни информационни бюлетини!

Неочаквано забелязвам, че е започнал да къса и извлечението от общата ни банкова сметка.

— Люк! Това е нашата банкова сметка!

— И какво от това?! Има ли някакво значение?! Само някакви си безсмислени цифри! На кого му пука?!

— Ама… нали…

Тук нещо определено не е наред!

— Какво значение има всичко това?! — възкликва и започва да разпръсква късчетата хартия по целия под, а аз едва устоявам на изкушението да се наведа и да започна да ги събирам. — Беки, ти беше абсолютно права!

— Била съм права ли?! За какво?! — подскачам като ужилена.

Тук със сигурност нещо не е наред!

— Всички сме обсебени от материализъм! Обсебени от манията да преуспеем на всяка цена! От парите. От стремежа си да впечатляваме определени хора, които никога не могат да бъдат впечатлени, каквото и да… — Не довършва, едва поемащ си дъх. — Но никой не проумява, че най-важното нещо е човечността! Би трябвало да познаваме и бездомници! Би трябвало да познаваме дори и боливийски селяни!

— Ами… да де… — вметвам аз. — Но все пак…

— Днес цял ден си повтарям нещо, което ти ми каза преди известно време. И сега не съм в състояние да го забравя.

— И какво точно съм казала? — питам нервно.

— Каза, че… — Спира, като че ли се опитва да ме цитира максимално точно. — Каза, че всички ние сме на тази планета за прекалено кратък срок. И когато накрая направим равносметка, кое ще натежи? И кое е по-важно: да знаеш как са балансирани няколко безсмислени цифри, или да си сигурен, че си бил такъв, какъвто си искал да бъдеш?!

Зяпвам изумено.

— Ама… това просто си го измислих ей така! Тогава не говорех сериозно!

— Аз изобщо не съм човекът, какъвто искам да бъда, Беки! И въобще не вярвам, че някога ще успея да стана такъв, какъвто искам да бъда! Досега живеех в голяма заблуда. Бях обсебен все от неправилните неща…

— Хайде, стига! — стискам му окуражително ръка. — Ти си Люк Брандън! Ти си преуспял и много красив, и богат…

— Но не съм човекът, който трябваше да стана! Проблемът е, че вече не си спомням кой беше този човек. И не знам какво искам да стана… какво искам да сторя с живота си… по кой път да поема… — Той се отпуска върху масата и заравя лице в ръцете си. — Беки, нуждая се от отговори! От важни отговори!

Направо не мога да повярвам! Моят Люк преживява криза на средната възраст!