Сватбата на Беки Б.

Десет

Лоши времена ни сполетяха.

По-точно казано — кошмарни. Откакто зърна онази статия във вестника, Люк се затвори изцяло в себе си. Непрекъснато мълчи. Отказва да говори за проблема, отказва да говори за каквото и да било. Атмосферата в апартамента ни се нажежава все повече и аз просто нямам представа как да оправя нещата! Преди няколко дена купих малко ароматерапевтични свещи, обаче те не миришеха на нищо друго, освен на восъка, от който са направени. А вчера се заех да пренаредя мебелите, за да направя обстановката по-фън шуй, по-хармонична, с други думи. Ала за нещастие Люк се появи в дневната точно когато бях забила крака на дивана в DVD плейъра, така че не остана особено впечатлен.

Господи, защо не сподели с мен какво го вълнува?! Нали така правят по телевизионните сериали! Но всеки път, когато кажа: „Искаш ли да поговорим?“ и потупам подканящо дивана до себе си, вместо да отговори: „Добре, Беки, трябва да обсъдя с теб няколко проблема“, той просто не ми обръща внимание или ми изтърсва нещо от рода на че сме свършили кафето.

Знам, че на няколко пъти се опита да се свърже с майка си, обаче на пациентите в онази тъпа швейцарска болница не им разрешават да ползват мобилните си телефони, така че не успя да говори с нея. Знам също така, че говори с Майкъл няколко пъти. И че асистентката, която бе препратена на работа във фондация „Елинор Шърман“, вече е върната на редовното си място в „Брандън Къмюникейшънс“. Но когато се осмелих да го попитам нещо по този въпрос, той стисна уста и отказа да каже каквото и да било. Имам чувството, че просто не може да събере сили да си признае, че всичко това се случва.

Единственото нещо, което засега върви добре, е подготовката за сватбата. Двете с Робин проведохме няколко срещи с вътрешния дизайнер, чийто идеи за оформлението на залата са буквално фантастични. После ходихме да дегустираме десертите в „Плаза“ и аз едва не припаднах, когато се изправих пред удивителните, неземни пудинги, от които трябваше да избирам. И през цялото това време се лееше шампанско и сервитьорите само се чудеха как да ни угодят и към мен се отнасяха като към истинска принцеса…

Но ако трябва да бъда наистина честна, дори и това не успява да ме накара да се отпусна и да се чувствам истински щастлива. И докато си стоя блажено на масата и ми сервират пържени праскови с мус пистачо и сиропирани бишкоти в позлатени чинии, не мога да пренебрегна чувството за вина, което прилича на мънички светкавици, проникващи до мен през дебело одеяло.

Мисля, че значително ще се успокоя, когато съобщя новината на мама.

Така де. Не че имам някаква причина да се чувствам виновна. Какво можех да направя, щом са заминали за Лейк Дистрикт?! Защо да прекъсвам и развалям хубавата им, заслужена почивка?! И без това утре се връщат. И знаете ли какво ще направя тогава? Просто ще вдигна телефона и спокойно ще й обясня, че оценявам всичко, което е направила във връзка със сватбата, и че това не означава, че съм неблагодарна, но че просто съм решила…

Не. Че двамата с Люк сме решили…

Не. Че Елинор е била така добра да предложи… Че ние сме решили да приемем…

О, Господи! Само като си помисля за този разговор, и всичко в мен се преобръща!

Знаете ли какво? Засега няма да мисля по този вълрос. Пък и не искам да звуча грубо и суховато. Много по-добре е да изчакам момента и да говоря спонтанно.

Когато пристигам в „Барнис“, заварвам Кристина да подрежда закачалки с вечерни сака.

— Здрасти! — поздравява ме тя, когато влизам. — Подписа ли онези поръчки, които ти дадох?

— Какво? — поглеждам я разсеяно. — О, извинявай! Забравих. Ще го направя днес.

— Беки! — Кристина се приближава към мен и ме поглежда изпитателно. — Добре ли си?

— Много съм добре. Просто… не знам… Тази сватба…

— Снощи видях Индия от булчинския щанд. Каза ми, че си резервирала рокля на Ричард Тайлър, вярно ли е?

— Всъщност, да.

— Но защо ми се струва, че вчера спомена пред Ерин за някаква рокля на Вера Уонг?

Отклонявам погледа си от нея и започвам да си играя с ципа на чантата си.

— Ами, така е. Резервирала съм повечко рокли.

— Колко по-точно?

— Четири — отговарям след кратка пауза. Няма смисъл да й казвам за роклята в „Клайнфелд“.

Кристина отмята глава и се разсмива.

— Беки, но ти не можеш да облечеш повече от една рокля! В крайна сметка все ще трябва да се спреш на някоя, разбираш ли това?

— Да, прекрасно го разбирам — отвръщам немощно аз и изчезвам в пробната си, преди тя да е успяла да каже каквото и да било друго.

Първата ми клиентка е Лоръл, която е дошла, защото е поканена на корпоративен уикенд с ежедневно облекло, а нейната идея за ежедневно облекло се състои от чифт изискани панталони и тениска на „Хейнс“.

— Изглеждаш ми направо скапана! — отбелязва тя, когато се появява при мен. — Какво не е наред?

— Нищо — усмихвам се лъчезарно аз. — Просто в момента съм доста заета с разни неща.

— Да не си се скарала с майка си?

Вдигам рязко глава и отговарям предпазливо:

— Не. Откъде ти хрумна точно това?

— Това е част от ситуацията — отвръща небрежно тя, докато си съблича сакото. — Всички бъдещи булки се карат с майките си. Ако не е за самата церемония, ще бъде за аранжировката на цветята. Навремето аз запокитих по моята майка цедката за чай, защото бе задраскала от списъка ми трима от моите гости, без да ме попита.

— Така ли? Но после сигурно сте се сдобрили, нали?!

— После не си говорихме цели пет години.

— Пет години?! — ахвам ужасено аз. — И само заради една сватба?!

— Беки, няма такова нещо като само една сватба! — отбелязва поучително Лоръл. Взема един кашмирен пуловер и отбелязва: — Това определено ми харесва!

— Мммм… — промучавам разсеяно. Боже, вече наистина започвам да се притеснявам!

Ами ако се скараме с мама? Ако се скараме непоправимо? Ами ако тя наистина се обиди и заяви, че не желае да ме вижда никога повече? А когато с Люк си имаме деца, те никога няма да познават баба си и дядо си. И на всяка Коледа ще купуват подаръци за баба и дядо Блумууд, просто за всеки случай, обаче на всяка Коледа подаръците ще остават неотворени под елхата и ние дискретно ще ги скриваме от децата. А когато някой ден дъщеря ни ме попита: „Мамо, защо баба Блумууд ни мрази?“, аз ще бъда принудена да преглътна сълзите си и да й отговоря: „Скъпа, тя не ни мрази. Тя просто…“

— Беки? Добре ли си?

Връщам се рязко в настоящето и осъзнавам, че Лоръл се е вторачила загрижено в мен.

— Честно да ти кажа, наистина не приличаш на себе си. Може би имаш нужда от малко отпуска.

— Много съм си добре! Честна дума! — отвръщам и си залепям професионалната усмивка. — Така… А това са полите, които имах предвид… Ако пробваш тази бежовата с мръснобялата блузка…

Докато Доръл пробва различни дрехи, аз си седя на стола, кимам и от време на време правя по някой коментар, докато същевременно мисълта ми непрекъснато се връща към мама. И усещам, че съм затънала до колене в кашата; че вече съм изгубила всякаква способност да преценявам разумно нещата. Дали тя ще се ядоса, когато й разкажа за приготовленията в „Плаза“? Дали няма да се ядоса? Въобще не съм в състояние да преценя.

От друга страна, нали по Коледа стана нещо подобно! Мислех си, че мама ще бъде съкрушена, когато й заявя, че двамата с Люк не възнамеряваме да се прибираме у дома, и ми отне цяла вечност, докато събера куража да й го съобщя. Но за мое изумление тя го прие наистина много спокойно и ми каза, че двамата с татко и без това ще си прекарат чудесно с Джанис и Мартин и че не трябва да се притеснявам. Та може би и сега ще стане същото. Когато й обясня цялата ситуация, тя ще ми каже: „О, скъпа, не се притеснявай толкова! Разбира се, че ще се ожениш там, където ти желаеш!“

Или пък ще избухне в сълзи, ще се възмути как мога така да бъда толкова подмолна и че е по-добре да умре, отколкото да се появи в „Плаза“.

— И знаеш ли какво получих по пощата?! Онази малка кучка ме съди! Можеш ли да повярваш само?! Тя да съди мен!

И докато гласът на Лоръл постепенно прониква в съзнанието ми, дочувам предупредителни камбани. Вдигам глава и я виждам как протяга ръка към ефирна рокличка, която бях включила за вечерни случаи.

— Пуснала е иск за емоционални и физически вреди! Можеш ли да си представиш такава наглост!

— Лоръл — обаждам се притеснено. — Защо не пробваш тази рокля малко по-късно? — И се оглеждам безпомощно за нещо по-стабилно, с което да я залъжа, като например сако от туид или ски костюм. Обаче тя изобщо не ми обръща внимание.

— Нейните адвокати твърдят, че аз съм нарушила основните й човешки права да се наслаждава на любовта с човека, когото си е избрала! И се оплаква от необоснована от моя страна агресия спрямо нея! Можеш ли да повярваш само?! Необоснована агресия, моля ти се! — Напъхва бясно крака си в рокличката, сякаш сритва задника на русата секретарка. — Че как да не съм агресивна?! Та тя ми открадна съпруга! Открадна ми бижутата! Какво очаква, да я каня на кафе ли?! — Напъхва и ръкава със същата ярост и аз примижавам, когато чувам познатия звук на разкъсан плат. — Ще я платя — отсича мимоходом, все едно нищо не се е случило.

— Откраднала ти е бижутата?! — извиквам възмутено. — Как така?!

— Не съм ли ти разказвала за това? Сериозно? Е, започнаха да ми изчезват разни неща от момента, в който Бил почна да води тази кучка в апартамента ни. Например един медальон със смарагд, който ми е подарък от баба ми, и две гривни. По онова време аз, разбира се, нямах никаква представа какво става, затова реших, че съм ги загубила по невнимание. Но постепенно всичко започна да си идва на мястото и си дадох сметка, че не може да бъде друг, освен тя!

— И не направи ли нещо по въпроса? — възкликвам ужасено.

— Направих, разбира се! Обадих се в полицията. — Лоръл стиска челюст, докато закопчава роклята. — Ходиха при нея, задаваха й някакви си въпроси, претърсваха апартамента й… Но не откриха нищо. Че как ще открият?! — усмихва ми се някак странно тя. — А после Бил разбра за жалбата ми. И буквално откачи. Отишъл, моля ти се, в полицията и им казал… е, не знам точно какво им е казал, обаче същият онзи следобед от полицията ми се обадиха и ми казаха, че се отказват от случая. Беше повече от очевидно, че според тях аз съм някаква злобна, отмъстителна и изоставена съпруга. Което, разбира се, си е точно така.

Втренчва се в отражението си в огледалото и въодушевлението, което я бе завладяло, постепенно затихва.

— Знаеш ли, винаги съм се надявала, че някой ден Бил ще се вразуми — прошепва тя. — Мислех си, че цялата работа ще продължи не повече от месец. Най-много два. И после той ще пропълзи обратно при мен, аз ще го изгоня, той отново ще пропълзи, ще се скараме, но накрая… — Въздъхва много бавно и довършва с болка: — Но това не стана. Бил така и не се върна.

Погледите ни се срещат в огледалото и аз се усещам внезапно завладяна от неподозирана ярост.

— Тази рокля ми харесва — отбелязва после тя, вече със значително по-весел тон, — Без скъсаното, разбира се.

— Ще отида да ти донеса друга — казвам. — Те са на нашия етаж.

Напускам нашия консултантски отдел и се насочвам към закачалките с роклите. Все още е рано за редовните ни клиенти и етажът е почти празен. Но докато ровичкам за друга рокля с размерите на Лоръл, внезапно си давам сметка, че периферното ми зрение засича една позната фигура. Обръщам се озадачено. Няма никого.

Странна работа. Най-накрая намирам роклята, която търся, и заедно с нея вземам и едно подходящо за нея болеро с ресни. Обръщам се — и кого мислите виждам? Дани! Но какво прави той в „Барнис“, за Бога?! Приближавам се и не мога да повярвам. Очите му са кръвясали, косата му е сплъстена, а цялото му излъчване е някакво особено — дивашко и изключително изнервено.

— Дани! — извиквам и той буквално подскача. — Какво правиш тук, човече?!

— Ами аз… Нищо особено! Просто… разглеждах.

— Добре ли си?

— Много съм си добре! Всичко ми е наред! — отговаря той и и поглежда нервно часовника си. — Е, като гледам, имаш си работа…

— Точно така — отвръщам със съжаление. — Чака ме клиентка. Иначе бихме могли да пийнем по едно кафе.

— Не, няма нищо — кимва той. — Гледай си работата! До скоро!

— Окей — свивам рамене аз и се насочвам обратно към пробната си, леко озадачена.

Лоръл решава да купи три от тоалетите, които й бях избрала, и когато си тръгва, ме прегръща топло.

— Не позволявай на тази сватба да те побърка! — предупреждава ме тя. — И по-добре изобщо не ме слушай! Аз съм предубедена. Сигурна съм, че вие двамата с Люк ще бъдете много щастливи!

— Лоръл! — стискам й ръката аз. — Пожелавам ти и ти да бъдеш щастлива!

Лоръл е сред най-любимите ми хора в целия свят. Този неин тъп съпруг има голям късмет, че не ме е срещал — иначе ще го науча аз него!

Когато тя си тръгва, аз преглеждам графика си за деня и установявам, че имам един час до следващата клиентка, затова решавам да се поразходя до булчинския щанд, за да погледна отново роклята си. Със сигурност ще бъде или тя, или онази на Вера Уонг. В краен случай другата — на Трейси Конъп.

Определено една от трите. Напълно сигурно.

Когато излизам отново при дрехите, спирам изненадана. Дани е още там. Застанал е до закачалка с блузки и опипва небрежно една от тях. Но какво прави още тук, за Бога?! Питам се дали да не го извикам с мен да огледаме роклята ми, а после да изпием по едно капучино заедно. Ала за мое изумление точно в този момент той се оглежда страхливо, навежда се и бръква в сакчето до краката си. Изважда тениска с блестящи ръкави, при това сложена на закачалка. Набутва я при останалите блузки, пак се оглежда и пак вади тениска.

Стоя и го гледам като паднала от Марс. Но какво си мисли, че прави този човек?!

Пак се оглежда. Пак бръква в сакчето. И пак изважда нещо — този път ламиниран знак, който закрепва в началото на редицата закачалки.

Ама какво е решил да прави този човек, за Бога?!

— Дани! — виквам и хуквам към него.

— А? — Обръща се подплашено той, вижда ме и поставя пръст на уста: — Шшшт! Господи, Беки!

— Но какво правиш с тези тениски тук?! — просъсквам аз.

— Застраховам се.

— Какво имаш предвид с това „застраховам се“?

Той кимва с глава по посока на ламинирания знак и аз се зачитам изумено:

КОЛЕКЦИЯТА НА ДАНИ КОВИЦ —

НАЙ-НОВИЯТ ТАЛАНТ НА „БАРНИС“

— Не всички са на закачалки със знака на „Барнис“ — отбелязва шепнешком Дани, — но предполагам, че в случая няма значение.

— Дани, но ти нямаш право да правиш такова нещо! Не можеш просто да влезеш и да си изложиш стоката на закачалките на магазина!

— Ето, че го правя.

— Но…

— Просто нямам друг избор, разбираш ли ме? — извръща глава към мен той. — Рандал вече е тръгнал за насам и очаква да се запознае с колекцията на Дани Ковиц в „Барнис“.

Аз се опулвам ужасено в него.

— Нали каза, че той никога няма да тръгне да проверява?!

— Да, ако зависеше от него, никога не би тръгнал! — изсумтява презрително Дани. — Ама онази негова тъпа приятелка не може, докато не си навре носа! До този момент не проявяваше към мен абсолютно никакъв интерес, все едно не съществувам, но щом чула думата „Барнис“, веднага започнала да опява на Рандал, че трябва да подкрепи брат си! Затова Рандал трябвало да отиде до „Барнис“ още на другия ден и да й купи нещо от мен! Представяш ли си?! И макар че ги убеждавах, че няма нужда, че и без това са достатъчно любезни към мен, те вече са си го наумили! А щом брат ми веднъж си науми нещо, няма отърване! Така че няма начин да не намине и да погледне какво става. И заради тях не можах да мигна цяла нощ — не съм си вдигнал задника от машината, за да ги ушия тези тениски!

— Всичко това си направил само за една нощ?! — недоверчиво прошепвам аз и пипвам една от тениските му. И парченце кожа веднага пада на пода.

— Е, може би не успях да ги изпипам докрай, така, както аз си знам, но… — защитава се Дани. — Просто не ги мърдай много, става ли?! — И започва да брои закачалките: — Две… четири… шест… осем… десет. Смятам, че са напълно достатъчни.

— Дани… — Оглеждам се и забелязвам, че Клара, една от продавачките, ни гледа особено. — Здрасти! — махвам й весело. — Просто… помагам на един мой клиент… за неговата приятелка… — Клара ни дарява с още един подозрителен поглед, но после решава да се оттегли. — Тази работа няма да стане! — прошепвам аз, когато колежката се отдалечава. — Ще се наложи да ги махнеш оттук! Даое не трябва да се намират на този етаж, ако питаш мен!

— Трябват ми само две минути! — поглежда ме умолително той. — Това е всичко! Две минути, за да може да влезе, да види знака и да си тръгне. Хайде де, Беки! Никой дори няма да… — Замръзва на мястото си. — Ето го!

Проследявам погледа на Дани и виждам как брат му Рандал върви право към нас.

Вероятно за хиляден път си задавам въпроса как е възможно Рандал и Дани да произхождат от едни и същи родители. Колкото Дани е жилав и висиляк, толкова Рандал изпълва преобилно официалния си костюм и отказва да се прости с постоянното си сърдито изражение.

— Здравей, Даниел! — поздравява сериозно той, а после се обръща към мен: — Беки!

— Здрасти, Рандал! — отвръщам и си залепям (надявам се) естествена усмивка. — Как си?

— Ето ги и тях! — изрича триумфално Дани, отдалечава се леко от закачалката и показва тениските си. — Моята колекция. В „Барнис“! Точно както ти казах.

— Да, виждам — отсича Рандал и впива поглед в дрехите на закачалките. Настъпва напрегната тишина, през която у мен все повече нараства подозрението, че той всеки момент ще вдигне ядосано глава и ще попита брат си как не го е срам да го разиграва… Обаче Рандал не отронва и думица. И аз шокирано си давам сметка, че е напълно и безвъзвратно измамен.

От друга страна обаче, защо да се изненадвам толкова? Та дрехите на Дани в никакъв случай не изглеждат не на място тук!

— Е, поздравления! — казва накрая Рандал. — Това си е истинско постижение! — Потупва непохватно брат си по гърба, а после се обръща към мен: — Е, продават ли се добре?

— О… ами… да! — изричам стреснато. — Много се търсят, доколкото знам.

— И по колко се продават? — пита и протяга ръка към една тениска, а ние с Дани неволно затаяваме дъх. Наблюдаваме с все по-нарастващо притеснение как той търси етикета, а после вдига смръщения си поглед към нас. — Ама тук не виждам никакъв етикет!

— Това е, защото те… току-що ги подредихме — чувам се да изричам бързичко. — Но доколкото си спомням, цената им е около… хм… осемдесет и девет долара.

— Ясно — кимва Рандал, отново измамен. — Е, никога не съм разбирал нещо от висша мода…

— Разправяй го на мен! — прошепва Дани в ухото ми.

— Но щом се продават, значи имат някаква стойност. Даниел, свалям ти шапка! — Взема друга тениска, с вълнообразно деколте и я поглежда с истински ужас. — Но коя от всичките да избера?

— О, няма смисъл да купуваш! — обажда се веднага Дани. — аз ще ти ушия една… Като… като подарък! Поне това мога да…

— Настоявам! — отсича Рандал. — Ако не мога да помогна на собствения си брат…

— Рандал, моля те! — В гласа на Дани вече се усеща абсолютна искреност. — Позволи ми да ти направя поне един подарък! Това е най-малкото, което мога да сторя за теб след всичките тези години, в които си ми помагал! Моля те!

— Е, щом толкова настояваш — свива накрая рамене Рандал. После поглежда часовника си и отсича: — Е, вече трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме и с теб, Беки!

— Ще те изпратя до асансьора — казва Дани и ме поглежда, сияещ от щастие.

Когато двамата се отдалечават, ми идва да се изкискам от облекчение. Божичко, на косъм бяхме! Просто не мога да повярвам, че се отървахме толкова лесно!

— Хей! — долита зад мен глас. — Я виж тези тук! Нова са, нали? — И над рамото ми се появява ръка с изящен маникюр, която взема една от тениските на Дани, преди да успея да направя каквото и да било. Това е Лиза Фарли — сладичка, но абсолютно тъпа клиентка на Ерин. На около двадесет и две е, очевидно не работи нищо и винаги говори първото, което й дойде на устата, без да й пука, че може да обиди някого. (Веднъж съвсем невинно запита Ерин: „Не се ли притесняваш, като имаш такава странна уста?“

А ето, че сега същата тази глупачка държи тениската на Дани и я поставя върху себе си, оглеждайки я отгоре додолу.

Мамка му! Трябваше веднага да ги сваля от закачалката!

— Здрасти, Беки! — изчуруликва безгрижно тя. — Ей, ама това е много готино! Не съм виждала такива досега!

— Всъщност — побързвам да се намеся, — те все още не се продават. Даже аз… трябва да… хммм… да ги сваля оттук. — И се опитвам да изтръгна тениската от ръцете й, обаче тя я дръпва.

— Само ще се погледна в огледалото. Ей, Трейси, какво ще кажеш?

Към нас върви още едно момиче, облечено в ново сако на „Диор“.

— За кое?

— За тези нови тениски. Готини са, нали? — И взема още една, която подава на Трейси.

— Бихте ли били така добри да ми ги върнете… — започвам безпомощно.

— Но тази е страхотна!

Двете вече претърсват чевръсто закачалките, ала бедните тениски просто не могат да понесат подобно напрежение. Подгъвите им започват да се разшиват, мъниста, пайети и всякакви други украси валят на пода и всичко се превръща в пълен хаос.

— Опа! Но този подгъв се разпра! — вдига ужасено към мен поглед Лиза. — Беки, той сам си се разпра! Аз не съм направила нищо!

— Няма проблеми — изричам немощно.

— Да не би просто да са такива? Ей, Кристина! — виква внезапно Лиза. — Тази нова линия е много шик!

Кристина ли?!

Завъртам се на пета и усещам, че в стомаха ми всичко се надига. Кристина стои на входа на нашия отдел и разговаря с началник „Личен състав“.

— Каква нова линия? — вдига изненадано глава тя. — О, здрасти, Беки!

Мамка му! Трябва веднага да сложа край на този разговор!

— Лиза! — започвам отчаяно. — Ела да ти покажа новите сака на Марк Джейкъбс, които пристигнаха току-що!

Обаче Лиза изобщо не ми обръща внимание.

— Този нов… как му беше името… И присвива очи към етикета. — Дани Ковиц! Направо не мога да повярвам, че Ерин не ми е споменала нищо за него! Непослушно момиче! — И тя поклаща пръст с престорен укор.

Виждам ужасено как Кристина вдига глава, застанала нащрек. Нищо не е в състояние да изостри чувствителността й така, както ако някой дори се осмели да предположи, че отделът й е всичко друго, но не съвършен.

— Извини ме за момент — обръща се тя към колегата си и се запътва към нас.

— Какво точно не ти е казала Ерин? — обръща се веднага към клиентката с най-любезния си тон.

— За новия дизайнер! — изписква Лиза. — Никога досега не съм чувала това име!

— Ох! — изпищява внезапно Трейси и отдръпва ръка от тениската. — Но това беше карфица!

— Карфица ли? — повтаря изумено Кристина. — Я ми дай това!

Поема разпадащата се тениска и се ококорва объркано в нея. После съзира и ламинирания знак на Дани.

Боже, голяма глупачка съм! Най-малкото поне нея трябваше да сваля!

Кристина я прочита и изражението й се променя. Усещам, че цялото ми тяло ме засърбява от страх. Никога досега не съм си имала неприятности с Кристина. Но съм я чувала как реже някои хора по телефона, така че ми е известно колко ожесточена може да бъде понякога.

— Знаеш ли нещо по този въпрос, Беки? — обръща се мило към мен тя.

— Аз… — прочиствам си гърлото. — Въпросът е в това…

— Разбирам. Лиза, опасявам се, че е станало малко недоразумение. — И дарява клиентката с най-професионалната си усмивка. — Тези дрехи не са за продажба. Беки, смятам, че ще трябва да се видим в моя офис.

— Кристина, аз… много съжалявам… — изричам и усещам, че се изчервявам до корена на косата си. — Аз наистина…

— Какво става? — намесва се Трейси. — Защо не се продават?

— Да не би да направихме нещо лошо на Беки? — обажда се ужасено и Лиза. — Да не би да я уволните? Моля ви, не уволнявайте Беки! Нея харесваме повече от Ерин! — Опа! — Поставя ръка на устата си тя. — Извинявай, Ерин. Не забелязах, че и ти си тук.

— Няма нищо — отговаря Ерин и се усмихва доста сковано.

Боже, нещата определено не вървят на добре.

— Кристина, искам да ти кажа, че много съжалявам — изричам смирено. — Не исках да причинявам неприятности на абсолютно никого. Никога не би ми хрумнало да подведа нашите клиенти…

— Веднага в офиса ми! — вдига ръка Кристина, за да ме накара да млъкна. — Ако имаш да ми казваш нещо, ще ми го кажеш там!

— Спрете! — достига до нас нечий мелодраматичен глас и аз се извъртам на пета, за да видя тичащия към нас Дани. Очите му са още по-разширени от обичайното. — Спрете веднага! Не обвинявайте Беки за всичко това! — казва и се изстъпва пред мен. — Тя няма нищо общо с тази работа. Ако смятате да уволнявате някого, уволнете мен!

— Дани, тя не може да те уволни — промърморвам аз. — Та ти не работиш в „Барнис“!

— А вие сте? — намесва се Кристина.

— Дани Ковиц.

— Аха. Значи Дани Ковиц. — На Кристина очевидно й просветва каква е работата. — Значи вие сте този, който… е съчетал тези облекла. И сте ги поставили на нашите закачалки.

— Какво?! Значи той не е истински дизайнер?! — изписква ужасено Трейси. — Знаех си аз! Мене никой не може да ме излъже! — И веднага връща тениската на закачалката, сякаш е докоснала нещо свръхзаразно.

— Но това не е ли противозаконно? — пита с разширени от ужас очи Лиза.

— Може и да е — отвръща Дани. — Но аз ще ви кажа защо бях принуден да прибегна до такива престъпни действия! Знаете ли колко е трудно човек да пробие в този така наречен моден бизнес?! — Тук се оглежда, за да се увери, че е събрал достатъчно аудитория. — Единственото, което искам, е да запозная с моите идеи хората, които ще ги харесат. Влагам всяка частица от своята енергия в любимата си работа! Плача горко от болка! Изцеждам творческия си замах до последна капка кръв! Обаче модните учреждения не се интересуват от нови таланти! Те нямат желание да приветстват в редиците си един новодошъл, който се осмелява да бъде малко по-различен! — Гласът му придобива трагичен привкус. — И ако се налага да предприема отчаяни мерки, никой не може да ме вини! Защото, ако сега ме порежете, кръв няма да пусна!

— Аууу! — ахва Лиза. — Нямах представа, че в този бранш било толкова трудно!

— В интерес на истината, вие ме порязахте — отбелязва Трейси, която очевидно остава незасегната от патетичната реч на Дани. — С тъпата си карфица!

— Кристина! Трябва да му дадеш шанс! — възкликва Лиза. — Виж го само колко е отдаден на работата си!

— Просто искам да споделя идеите си с хора, които ще ги харесат — започва отново каканиженето си Дани. — Единственото ми желание е един ден някоя дама да облече моето творение и да се почувства нова, трансформирана. Но въпреки че им падам на колене и пълзя, всички трясват вратите с лицето ми…

— Достатъчно! — вдига ръка Кристина, едновременно загубила търпение и развеселена. — Искате да получите големия си пробив, така ли? Нека тогава огледам дрехите ви!

Възцарява се изпълнена с любопитно напрежение тишина. Хвърлям поглед към Дани. Може би това е великият миг! Кристина ще забележи гения му и „Барнис“ ще изкупи цялата му колекция. И той ще пробие! И тогава Гуинет Полтроу ще облече една от неговите тениски в шоуто на Лено и всички ще се втурнат да си ги купуват и една сутрин той ще се събуди известен и ще си отвори собствен бутик!

Кристина протяга ръка към една от тениските с щампи на цветни петна и камъчета и я оглежда внимателно. Затаявам дъх. Лиза и Трейси се споглеждат, а очите на иначе неподвижния Дани светят от надежда. Тишината продължава, когато тя връща тениската на мястото й. После взема втора. И всички си поемаме дълбоко дъх, сякаш ръката на руския съдия е потрепнала несигурно над картона с шестицата. Смръщена критично, Кристина разтяга блузката, за да я огледа по-подробно… и в този момент един от ръкавите остава в ръката й, оставяйки след себе си грозен шев.

Всички се вторачваме бездиханно в нея.

— Така трябва да… изглежда — обажда се Дани една идея по-късно. — Това се нарича деконструктивен подход към дизайна.

Кристина поклаща глава и оставя тениската на мястото й.

— Млади човече. Замах определено не ви липсва. А може би дори и талант. За нещастие тези качества не са достатъчни. Докато не се научите да довършвате докрай произведенията си, няма да стигнете много далече с дрехите си.

— Обикновено дрехите ми са завършени безупречно — отсича веднага Дани. — Може би точно тази колекция бе приготвена малко набързо…

— Предлагам ви да се върнете в началото и да направите само няколко неща, но изключително прецизно…

— Да не би да искате да кажете, че съм небрежен?

— Единственото, което казвам, е, че трябва да се научите да довършвате започнатото. Да имате търпението да го направите! — усмихва му се мило Кристина. — И тогава отново ще говорим.

— Но аз мога да завършвам докрай започнатото! — издига възмутено глас Дани. — Това е една от най-силните ми страни! Това е една… Така де, иначе бих ли се захванал да шия сватбената рокля на Беки?! — И той ме сграбчва за ръка, сякаш се каним да запеем в дует. — Това е най-важният тоалет в целия й живот! Тя е единственият човек, който ми вярва! И когато Беки Блумууд тръгне по онази пътека в хотел „Плаза“ с творение на Дани Ковиц, ще видим тогава кого наричате небрежен! И когато телефоните започнат да звънят като луди…

— Какво? — възкликвам глупаво. — Дани…

— Значи ти ще шиеш роклята на Беки? — изумява се Кристина, а към мен добавя: — Мислех, че ще бъдеш с рокля на Ричард Тайлър!

— На Ричард Тайлър ли?! — изопва се лицето на Дани.

— Аз пък си мислех, че ще бъдеш с рокля на Вера Уонг — намесва се и Ерин, която се появи на сцената само преди две минути и оттогава не е успяла да затвори уста от изумление.

— Аз пък чух, че ще бъдеш с роклята на майка си — не остава назад и Лиза.

— Нищо подобно! Роклята ти ще бъде ушита от мен! — заявява Дани с широко разтворени от шок очи. — Нали така?! Беки, ти ми обеща! Имахме споразумение!

— Вера Уонг ми звучи съвсем добре — казва Ерин. — Трябва да бъдеш с нея.

— Аз бих избрала Ричард Тайлър — вметва Трейси.

— Ами роклята, с която се е женила майка ти? — изчуруликва и Лиза. — Би било много романтично да си с нея!

— Вера Уонг е божествена! — не отстъпва Ерин.

— Но как е възможно да пренебрегнеш булчинската рокля на майка ти?! — възкликва Лиза. — Как е възможно да пренебрегнеш семейната традиция?! Беки, не си ли съгласна с мен?

— Важното е да изглежда добре! — изтъква Ерин.

— Важното е да изглежда романтично! — контрира я Лиза.

— Ами моята рокля? — достига до нас жалостивият глас на Дани. — Ами лоялността към най-добрия ти приятел?!

Гласовете им се впиват в главата ми и всички вперват изпитателни погледи в мен, очаквайки моя отговор. И без всякакво предупреждение изключвам и ги срязвам нетърпеливо:

— Просто още не знам какво ще облека, ясно ли е?! Просто… не знам дори какво да правя, за Бога!

И неочаквано ми идва да се разрева — което си е напълно нелепо. Така де, не че няма да имам никаква рокля.

— Беки, смятам, че все пак трябва да си поговорим — обажда се най-сетне Кристина и ме поглежда проницателно. — Ерин, би ли разчистила тази бъркотия, ако обичаш? И ни извини пред Карла. А ти, Беки, идваш веднага с мен!

Влизаме в елегантния офис на Кристина, обзаведен с бежови кожени мебели, и затваряме вратата. Тя се обръща и за един кошмарен миг имам чувството, че ще ми се развика. Но вместо това тя ми прави знак да седна и ме поглежда продължително и внимателно.

— Как се чувстваш, Беки?

— Много добре!

— Аха. Значи добре. Разбирам — отбелязва Кристина и кимва скептично. — А какво става с живота ти точно в този момент?

— Нищо особено — отвръщам весело. — Нали знаеш, все същата стара…

— Сватбените приготовления вървят ли добре?

— Да! — отсичам веднага. — Вървят отлично! Абсолютно никакви проблеми!

— Ясно. — Кристина замълчава за момент и започва да почуква зъбите си с химикала. — Доколкото знам, наскоро ходи на посещение на твой приятел в болницата. Кой беше той, я ми припомни?

— А, да. Това беше… един приятел на Люк, ако трябва да бъда по-точна. Казва се Майкъл. Беше получил сърдечна криза.

— Сигурно е било голям шок за теб.

Този път е мой ред да замълча.

— Да… може би си права — отвръщам накрая, като прокарвам пръст по страничната облегалка на фотьойла. — Особено за Люк. Двамата винаги са били много близки, но напоследък нещо се бяха скарали и Люк вече бе започнал да страда от чувство за вина. Та когато ни съобщиха за случилото се с Майкъл… искам да кажа, че ако беше умрял, Люк никога нямаше да може да… — не довършвам и потърквам лицето си, усещайки как старите страхове отново ме завладяват. — Да не говорим и за обтегнатите отношения между Люк и майка му, което изобщо не му помага. Тя само го изпорзва, буквално го изцеди, ако трябва да бъда по-точна. И сега той се чувства предаден от нея. Обаче отказва да говори с мен по тоя въпрос. — Гласът ми започва да притеперва. — В момента отказва да говори с мен за каквото и да било. Нито за сватбата, нито дори за медения месец… Даже и за това къде ще се местим да живеем! Наясно сме, че ни гонят от апартамента, а още дори не сме започнали да си търсим нова квартира! И изобщо нямам представа кога ще започнем да търсим!

И за мой огромен ужас по бузата ми се стича сълза и достига до носа ми. Откъде се взе пък това?!

— Но като изключим всичко това, иначе всичко при теб е наред, така ли? — отбелязва саркастично Кристина.

— Ами да! — изтривам сълзите си аз. — Като изключим това, всичко е страхотно!

— Беки! — поклаща глава шефката ми. — Това изобщо не е добре! Искам да си вземеш малко отпуска! И без това ти се полага такава.

— Но аз нямам нужда от отпуска!

— Забелязах, че от известно време си доста напрегната, обаче нямах никаква представа, че нещата са чак толкова зле. Едва когато Лоръл дойде при мен тази сутрин, за да ми говори за теб…

— Лоръл ли?! — изумявам се аз.

— Да, тя също се притеснява за теб. Каза ми, че според нея си си изгубила така характерния за теб блясък. Дори и Ерин го е забелязала. Сподели с мен, че вчера ти е споменала за разпродажбата на модели на Кейт Спейд, но ти изобщо не си обърнала внимание. Това изобщо не е онази Беки, която някога наех на работа тук!

— Да не би да ме уволняваш? — изричам тъжно.

— Нищо подобно! Аз не те уволнявам! Аз се притеснявам за теб! Беки, цялата тази комбинация от събития, за които ми спомена: вашия приятел… и Люк… и апартамента…

Взема близката бутилка минерална вода, налива две чаши и ми подава едната.

— И това май не е всичко, а! Права ли съм?

— Какво искаш да кажеш? — заставам аз нащрек.

— Подозирам, че е възникнало и друго усложнение, за което не ми споменаваш. Нещо, което е свързано със сватбата ти. — Тя впива очи в моите и пита настойчиво: — Права ли съм?

Господи боже мой!

Но как е разбрала? Бях толкова предпазлива! Бях толкова…

— Кажи ми, права ли съм?! — не се отказва Кристина, но тонът й е значително смекчен.

В продължение на няколко секунди аз изобщо не реагирам. Накрая много бавно кимвам в знак на съгласие.

Боже, какво облекчение да споделя с някого тази кошмарна тайна!

— И как разбра? — питам, като се облягам безпомощно назад във фотьойла си.

— Лоръл ми каза.

— Лоръл ли?! — подскачам шокирано. — Ама аз никога…

— Каза ми, че е напълно очевидно. Освен това си се изпуснала за някои неща… Нали знаеш, пазенето на тайни не винаги е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед.

— Но аз просто… мозъкът ми не го побира… Как е възможно да знаеш! Не съм посмяла да го споделя с никого! — Отмятам косата си от разгорещеното си лице и добавям: — Кой знае сега как ми се смееш!

— Никой не ти се смее — уверява ме Кристина. — И никой не ти мисли лошото.

— Никога не съм мислела, че нещата ще стигнат чак толкова далеч!

— Разбира се, че не си! Затова не се обвинявай!

— Но грешката е изцяло моя!

— Не е вярно! Подобни неща се случват непрекъснато!

— Непрекъснато ли?!

— Естествено! Всички булки се карат с майките си преди сватбата! И ти нито си първата, нищо ще бъдеш последната!

Вторачвам се объркано в нея. Но какво ми говори тя?!

— Прекрасно разбирам под какво напрежение се намираш — отбелязва Кристина и ме поглежда съчувствено. — Особено ако двете с майка ти винаги сте се разбирали досега.

Значи Кристина си мисли…

И в този момент осъзнавам, че тя очаква моя отговор.

— Ох… ами… да! — преглъщам. — Всичко е много… трудно.

Кристина кимва с разбиране, като че ли току-що съм потвърдила всичките й подозрения.

— Беки, не можеш да се оплачеш, че често ти давам съвети, нали?

— Е, ами… така е.

— Но този път искам да ме послушаш! Искам да запомниш едно нещо: това е твоята сватба! Не сватбата на майка ти. Това е сватбата на Беки и Люк, а този ден е един-единствен в живота на всеки човек! Така че направи я така, както ти желаеш! Защото, повярвай ми, че ако се огънеш, ще съжаляваш цял живот!

— Хммм… Обаче въпросът е, че… — преглъщам на сухо. — Нещата не са чак толкова прости…

— Напротив, съвсем простички са! Абсолютно простичи! Беки, това е твоята сватба! Това е твоята сватба, момиче!

Гласът й звучи ясно, изпълнен е с много чувство и разбиране и чашата ми застива насред пътя към устата ми. Поглеждам я и внезапно съзирам как облаците постепенно се разкъсват и слънцето се показва.

Това е моята сватба! До този момент не бях гледала на нещата по този начин.

Това не е сватбата на мама. Не е и сватбата на Елинор! Сватбата си е изцяло моя!

— Много е лесно дъщерята да падне в капана на желанията на майка си от чувство за дълг и за да й угоди — казва в този момент Кристина. — И този инстинкт е напълно естествен, абсолютно благороден. Ала понякога човек трябва да поставя себе си на първо място. Когато аз се омъжвах…

— Ти си била омъжена?! — възкликвам изненадано. — Нямах представа.

— Да, преди много време. Но не се получи. Може би една от причините за разпадането на брака ми бе в самата сватба — от самия спомен за нея ми се повръщаше! От тържествената музика по време на процесията до брачните клетви, които майка ми държеше да напише собственоръчно. — Ръката на Кристина се стяга от напрежение около една пластмасова бъркалка. — От отровносините коктейли до онази отвратителна, гадна рокля…

— Божичко! Ама това е наистина ужасно!

— Но всичко вече е минало. — Бъркалката в ръката й се счупва на две и тя ми се усмихва малко сконфузено. — Както и да е. Не забравяй какво ти казах! Това е твоят ден. Твоят и на Люк! Направи го така, както на теб ти харесва и изобщо не допускай да се чувстваш виновна за това! Ах, да, и Беки?

— Да?

— Помни също така, че и ти, и майка ти сте възрастни хора. Така че, проведете сериозен разговор като между двама възрастни, зрели хора. — Тук тя повдига вежди и добавя: — Нищо чудно резултатите от него и да те изненадат!

Боже, Кристина е напълно права! Абсолютно права!

Вървя си аз към дома и разсъждавам и нещата постепенно ми се изясняват. И съзнавам, че целият ми подход към тази сватба се е променил. Усещам се изпълнена с нова, силна решимост. Това е моята сватба! Това е моят ден! И ако искам да се омъжа в Ню Йорк, значи ще се омъжа в Ню Йорк и точка! И ако искам да облека роклята на Вера Уонг, значи ще облека роклята на Вера Уонг и точка! Истински абсурд е човек да изпитва вина за такива неща!

Вече отлагам сериозния разговор с мама прекалено дълго. Така де, каква всъщност очаквам да бъде реакцията й? Да избухне в сълзи ли? И двете сме вече възрастни хора. Ще проведем разумен разговор като между двама възрастни, зрели хора, аз ще изложа своята гледна точка и всичко ще се изясни веднъж завинаги. Боже, чувствам се на седмото небе! Най-сетне се чувствам свободна! Ще й се обадя веднага, още на минутата!

Влизам с бодра крачка в спалнята, хвърлям си чантата на леглото и набирам номера в Англия.

— Здрасти, тате! — изричам, когато той вдига телефона. — Мама там ли е? Трябва да говоря нещо с нея. Много важно е!

Поглеждам се в огледалато и се чувствам като говорителка по Ен Би Си — делова, овладяна, напълно контролираща ситуацията.

— Беки? — обажда се объркано татко. — Добре ли си?

— Много съм добре — отговарям. — Просто се налага да обсъдя няколко неща с мама.

Когато татко оставя слушалката, аз си поемам дълбоко дъх и отмятам назад коса, чувствайки се внезапно пораснала. Ето ме сега тук, готова всеки момент да проведа сериозен разговор като възрастен човек с моята майка — вероятно първия такъв в целия ми живот.

— Здравей, миличка!

— Здрасти, мамо! — Поемам си дълбоко дъх. Ето, че започвам… Спокойна и зряла… — Мамо…

— О, Беки, радвам се, че се обади. Тъкмо се канех да ти звънна. Никога няма да познаеш кого видяхме в Лейк Дистрикт!

— Кого?

— Леля ти Зани! Помниш ли как някога обичаше да си слагаш всичките й стари бижута? И да й обуваш обувките? Много се смяхме, като си спомнихме каква картинка представляваше само — с онези големи обувки и цялата окичена с огърлици…

— Мамо, трябва да говоря с теб за нещо много важно!

— И представяш ли си, бакалинът в селото им си е все същият! Онзи, който ти продаваше ягодов крем. Помниш ли как веднъж преяде с такъв крем и много те боля стомахчето? И на този спомен се смяхме.

— Мамо…

— А семейство Тавъртън все още живеят в същата къща… но…

— Какво?

— Опасявам се, скъпа, че… магарето Керът е… — мама снишава глас — отишло в магарешкия рай. Но пък и то беше много старо вече, горкото, така че сигурно е много щастливо там…

Но това е пълен абсурд! Аз изобщо не се чувствам като възрастен човек! В момента се чувствам като шестгодишно момиченце!

— Всички ти изпращат много поздрави, миличка! — изрича мама накрая и слава богу слага край на спомените си. — И, разбира се, всички ще дойдат на сватбата! Така. Татко ти ми каза, че си искала да говориш с мен за нещо.

— Аз… — прочиствам си гърлото и внезапно си давам сметка за настаналата тишина по трасето, за огромното разстояние между нас. — Ами, исках да… хмм…

Господи! Устните ми треперят, а обиграният ми новинарски глас се е превърнал в прасешко нервно квичене.

— Какво става, Беки? — повишава мама загрижено глас. — Да не би нещо да не е наред?

— Нищо подобно! Аз просто исках… исках…

Боже, няма никакъв смисъл!

Знам, че Кристина е напълно права. Знам, че няма никакъв смисъл да подхранвам чувството си за вина. Знам, че това е моята сватба и би трябвало да си я направя там, където аз искам. Пък и не карам мама и татко да ми плащат, нали?! Не искам от тях никакви усилия!

Въпреки това…

Не мога да кажа на мама, че съм решила да се оженя в хотел „Плаза“, ей така, по телефона. Просто не мога да го направя!

— Щеше ми се да дойда да ви видя! — чувам се да изричам, без да мисля. — Това исках да ти кажа. Идвам си у дома!