Свещена любов

20.

Господин Д. паркира зад фермерската къща и изключи двигателя на Форд Фокуса си. Пазарските торби лежаха на седалката до него и той ги взе, когато излизаше. Касовата бележка в портфейла му беше на стойност 147 долара и 73 цента.

Кредитната му карта беше отхвърлена и той написа чек, за който не беше сигурен, че има покритие. Не беше ли също като едно време? Баща му беше майстор в това, да излиза на червено.

Господин Д. затвори с ритник вратата на шофьора и се почуди дали наистина лесърите караха таратайки, за да не се набиват на очи, или защото Обществото на лесърите нямаше пари. Преди време не им се налагаше да се тревожат дали кредитната карта ще бъде приета, или пък че няма да успеят спешно да си набавят ново оръжие. Това беше през мандата на господин Р. като водач. През осемдесетте години. Фирмата направо процъфтяваше тогава.

А сега — не чак толкова. И това беше негов проблем. Може би трябваше да открие какво е станало със сметките, но не знаеше откъде да започне. Текучеството на водачите беше толкова голямо. Кой беше последният с някакви организаторски…

Господин Х.

Господин Х. управляваше добре и имаше къща в гората. Господин Д. беше ходил там веднъж или два пъти. Ако съществуваше някаква информация за банковите сметки, имаше голяма вероятност тя да бъде открита под една или друга форма именно там.

Ала щом неговата карта беше отхвърлена, сигурно същото се случваше и с тези на останалите. А това означаваше, че убийците се снабдяваха с пари по свои си пътища и по-точно като крадяха и задържаха за себе си част от плячката.

Може би ако се заемеше с това, късметът му щеше да проработи и щеше да установи, че парите са налице и просто е станало объркване. Но се опасяваше, че няма да се окаже така.

Отново заваля и той бутна задната врата с мрежата с хълбок, отключи и влезе в кухнята. Задържа дъха си заради вонята от двата трупа. Съпрузите, каквито се оказа, че бяха, продължаваха да играят ужасяващата роля на килим, но хубавото да си лесър беше, че вървиш с вграден освежител за въздух. След миг престана да усеща смрадта им.

Остави пазарските торби на кухненския плот и долови из къщата да се разнася странен звук, тананикане… сякаш беше приспивна песен.

— Господарю? — Или пък някой беше включил радио „Дисни“.

Влезе в трапезарията и замръзна на място.

Омега стоеше до разнебитената маса, наведен над голото тяло на рус вампир, който лежеше проснат там. Гърлото на вампира беше прерязано близо до брадичката, но раната беше зашита, и то не в резултат на аутопсия. Бодовете бяха твърде старателни, за да е така.

Дали беше мъртъв, или жив? Не можеше да прецени. Не, почакай, огромните му гърди леко се повдигаха и спускаха.

— Толкова е красив, нали? — Черната полупрозрачна ръка на Омега се плъзна по лицето на вампира. — Русокос. Майката имаше руса коса. А ми беше казано, че не мога да създам поколение. Не и като нея. Но баща ни сгреши. Погледни сина ми. Плът от моята плът.

Господин Д. почувства, че трябва да каже нещо, сякаш му беше представено бебе, от което бе длъжен да се възхити.

— Да, добре изглежда, сър.

— Набави ли онова, което поисках?

— Да, сър.

— Донеси ми ножовете.

Когато господин Д. се върна с пазарските торби, Омега запуши с едната си ръка носа на мъжа, а с другата — устата. Очите на вампира се отвориха, но той беше прекалено слаб, за да направи нещо повече от това, да докосне робата на Омега.

— Синко, не се съпротивлявай — продума Омега, изпълнен с доволство. — Времето за повторното ти раждане настъпи.

Вампирът продължи с немощните си усилия и започна да блъска с пети и ръце по масата. Мяташе се панически като парцалена кукла с безполезни некоординирани движения на крайниците. И после всичко свърши. Втренчи се нагоре с невиждащ поглед и отпуснати устни.

Дъждът шибаше по прозорците, а Омега повдигна бялата качулка от главата си и разтвори робата си. С изискано движение я съблече и захвърли тежкия сатен към другия край на стаята. Дрехата се приземи в ъгъла изправена, като че обгръщаше манекен.

Омега се протегна, което го направи да изглежда висок и тънък, и посегна към евтиния полилей, висящ над масата. Хвана веригата там, където се свързваше с тавана, и с едно бързо дръпване откачи полилея, а после го запрати към ъгъла. За разлика от робата той не падна внимателно, а завърши периода си на употреба, ако това не се беше случило далеч по-рано, превръщайки се в купчина от счупени крушки и усукани месингови елементи.

На мястото му се разкриха жици, стърчащи като вени от мърлявия таван, полюшващи се над тялото на вампира.

— Нож, моля — нареди Омега.

— Кой?

— С късото острие.

Господин Д. зарови в торбите, откри нужния нож, после му отне известно време да се пребори с предпазната пластмасова опаковка, която беше толкова здрава, че му се прииска да наръга сам себе си от яд.

— Достатъчно — кресна Омега и протегна ръка.

— Мога да потърся ножица.

— Дай ми го.

В мига, в който опаковката се допря до призрачната длан на господаря му, пластмасата изгоря, освободи ножа и падна на пода като сбръчкана кафява кожа от змия.

Омега се обърна към вампира и изпробва остротата на ножа върху собствената си ръка. Усмихна се, когато от прореза потече черна мазна течност.

Все едно че колеше прасе и се случи точно толкова бързо. Отвън отекна гръмотевица, сякаш търсеше начин да проникне в къщата, а Омега прекара острието по тялото на вампира — от раната на гърлото му до пъпа. Разнеслата се миризма на плът и кръв надделя над бебешки свежия аромат на господаря.

— Подай ми урната с капака. — Думата „урна“ бе изречена с необичайно провлечено произношение.

Господин Д. донесе син глинен съд, който беше открил в кухненските шкафове. Подаде му го и се изкушаваше да обърне внимание на господаря си, че е прекалено рано сърцето да бъде отстранено, тъй като в тялото първо трябваше да започне да циркулира кръвта на Омега. Но после се сети, че вампирът и бездруго вече беше мъртъв, така че нямаше значение.

Очевидно това не беше какво да е въвеждане в Обществото.

Омега използва върха на пръста си, за да прогори гръдната кост на вампира. Миризмата на овъглена кост накара господин Д. да сбърчи нос. Ребрата се отвориха, без да се намесват нечии ръце, а само по волята на Господаря, и застиналото сърце беше разкрито.

Омега посегна с полупрозрачната си длан и разкъса перикардната торбичка около сърцето, оформяйки ново гнездо за органа. С гневно изражение той отскубна мускула от оковите на артериите и вените, струя червена кръв бликна върху бледата кожа на гърдите на мъжа.

Господин Д. беше вдигнал капака и държеше урната готова до ръката на Омега. От сърцето се издигнаха пламъци и в съда се посипа пепел.

— Донеси кофите — нареди Омега.

Господин Д. затвори урната и я остави в ъгъла, после отиде и извади четири червени кофи. От онези, които майка му беше използвала за помия. Той постави по една под ръцете и краката на вампира, а Омега се приближи до всеки крайник и направи разрези на китките и глезените, за да източи кръвта. Беше изумително колко бързо тялото изгуби цвета си, като премина през бяло към синкавосиво.

— Сега ми дай назъбения нож.

Този път господин Д. не губи време с пластмасовата опаковка. Омега я прогори, после извади ножа и положи свободната си ръка на масата. След като сви пръстите си в юмрук, господарят преряза собствената си китка, а звукът беше така рязък, като че режеше старо дърво. Когато свърши, той подаде обратно ножа, взе отрязаната си ръка и я постави в празния гръден кош.

— Бъди щастлив, сине — прошепна Омега, а в края на ръката му се появи нова длан. — Съвсем скоро ще почувстваш кръвта ми в тялото си.

Изричайки това, той направи резка с другия нож върху новата си длан и задържа разреза над черната китка.

Господин Д. помнеше тази част от своето собствено въвеждане. Беше крещял заради невъобразимата физическа болка. Беше измамен. Истински измамен. Полученото от него не беше онова, което му бяха обещали. Агонията и страхът го бяха накарали да загуби съзнание. Когато се свести, беше нещо напълно различно, един от живите мъртъвци, импотентно блуждаещо тяло, вършещо злини.

Беше си мислил, че е попаднал просто в банда. Предполагаше, че ще има някакъв унизителен ритуал по приемането и вероятно щяха да го бележат, за да се знае, че е един от тях.

Не беше наясно, че вече няма да има измъкване. Или пък, че вече няма да е човешко същество.

Всичко това му напомни за нещо, което майка му обичаше да казва: Сключиш ли сделка с отровна змия, не се учудвай, ако бъдеш ухапан.

Изведнъж спря токът.

Омега отстъпи назад и започна да припява. Този път не звучеше като от мюзикъл на „Дисни“, беше по-скоро зов за мощно събиране на енергия, предстоящо струпване на невидима сила. Вибрациите се засилиха и къщата започна да се тресе, а от пукнатините в тавана се посипа прах. Кофите също вибрираха, сякаш изпълняваха синхронен танц. Господин Д. се сети за труповете в кухнята и се зачуди дали и те танцуват.

Той запуши уши с ръце и наведе глава точно навреме.

Покривът на къщата беше ударен от пряко попадение на гръмотевица. Грохотът подсказваше, че едва ли е рикошет или странично забърсване.

Да, това не беше като прашинка в окото. По-скоро канара, стоварваща се право върху главата ти.

Шумът беше толкава силен, че предизвикваше болка в ушите или поне така беше за господин Д. и разгромяващата сила на удара го накара да се зачуди дали къщата няма да се срути върху тях. Очевидно това не тревожеше Омега. Той извърна очи нагоре, като че проповядваше неделна литургия, обзет от плам и възторг като истински вярващ, като фанатиците, които се обвиват с гърмящи змии и пият стрихнин.

Светкавицата премина през електрическите магистрали на къщата — или в случая по-скоро по задни пътища и пътеки — и заструи като ярък сноп жълта енергия върху тялото. Висящите кабели бяха нейни проводници, а отвореният гръден кош на вампира — резервоарът.

Тялото се изстреля нагоре от масата с разлюлени ръце и крака, а гръдният кош се изду. Господарят обгърна тялото, като че оформяше втора кожа, за да не допусне то да се разпадне като спукана гума.

Светлината отслабна, вампирът увисна във въздуха, а обвилото го покривало на Омега заискри.

Времето… спря.

Господин Д. го разбра по това, че евтиният часовник с кукувичка на стената застина. Миговете престанаха да се нижат един след друг и настъпи вечността, докато загубилият дъх не откри пътя си обратно към живота, който го бе напуснал.

Или по-точно му бе отнет.

Мъжът се спусна плавно на масата и Омега се отдели от него, отново приемайки форма. От сивите устни на вампира се изтръгна стон и през дробовете му започна да преминава въздух. Сърцето потръпна в отворения гръден кош, а после пое функциите си и започна да помпа.

Господин Д. се съсредоточи върху лицето.

Смъртната бледност беше заместена лека-полека от розовина. Такава, каквато виждаш по бузите на дете, тичало наоколо във ветровит ден. Но това не беше признак на здраве. Не. Това беше реанимация.

— Ела при мен, синко. — Омега простря ръка над гърдите му, костите и плътта се наместиха и цепнатината от пъпа до разрязаното гърло се затвори. — Живей за мен.

Вампирът оголи кучешките си зъби. Отвори очи. И изръмжа.

Куин не се спусна плавно в тялото си. Не. Когато отстъпи назад от бялата врата пред себе си и се втурна да тича с всички сили, земният живот се завърна при него за миг. Душата му се озова обратно в собствената му кожа, като че бе получил ритник в задника от всемогъщата звезда на Небитието.

Нечии устни се притиснаха до устата му и в дробовете му нахлу въздух. Някой притискаше гръдния му кош, като едновременно с това броеше. Последва кратка пауза и после получи още въздух.

Редуването беше приятно. Дишане. Притискане. Дишане. Притискане…

Тялото на Куин внезапно подскочи, сякаш отегчено от това, че някой го използва като тренировъчна кукла за изкуствено дишане. Той се залови за разтърсващия спазъм, прекъсна контакта с другата уста и сам пое глътка въздух.

— Благодаря ти, Боже — произнесе Блей сподавено.

Куин зърна за миг широко отворените и насълзени очи на приятеля си, а после се извъртя на една страна и се сви на топка. Поемаше въздух с плитки вдишвания и почувства, че сърцето му се е върнало към задълженията си, помпайки кръв самостоятелно. Мина през етапа „слава богу, че съм жив“, но после почувства болката — изпълваше го изцяло и го караше да желае да се върне към състоянието, в което беше недосегаем за нея. Като че някой го беше ударил в кръста с чук.

— Да го качим в колата — извика Блей. — Трябва да го закараме в клиниката.

Куин отлепи клепачи и огледа тялото си. Джон стоеше при краката му и кимаше с глава, сякаш закачена на пружина.

По дяволите, не… Не можеха да го водят там. Бранителите на честта не бяха довършили работата си с него… Проклятие, собственият му брат…

— Не… в клиниката — изхриптя Куин.

— Стига глупости — изписа с пръсти Джон.

— Не в клиниката. — Животът му може да нямаше особен смисъл, но това не означаваше, че иска да си яде вечерята на оня свят.

Блей се наведе и го погледна право в очите.

— Блъснала те е кола и са избягали?

— Не беше… кола.

Блей помълча известно време.

— Кой беше? — Куин просто го гледаше в очите и чакаше сам да се досети. — Били са Бранители на честта, нали? Семейството на Леш ги е пратило за теб.

— Не… това на Леш.

— Твоето?

Куин кимна, защото се изискваше прекалено много енергия, за да размърда подутите си устни.

— Те не биха искали да те убият.

— Да бе.

Блей погледна към Джон.

— Не можем да го отведем в клиниката на Хавърс.

— Доктор Джейн — изписа Джон. — Нужна ни е доктор Джейн.

Джон извади телефона си, а Куин тъкмо се канеше да отхвърли идеята, когато почувства, че нещо докосва рамото му. Ръката на Блей трепереше толкова силно, че той не можеше да задържи нищо в нея. Цялото му тяло се тресеше.

Куин затвори очи и се протегна да хване дланта му. Заслушан в мекия звук от клавишите на телефона на Джон, който пишеше съобщение, той стисна ръката на Блей, за да успокои приятеля си. И себе си.

Минута и половина по-късно се чу сигнал, оповестяващ, че е получен отговор.

— Какво има? — Очевидно Джон беше изписал нещо с пръсти, защото Блей възкликна. — О… боже… мой. Но тя ще дойде, нали? Добре. Вкъщи ли? Добре. Да го преместим.

Два чифта ръце го повдигнаха от пътя и той изпъшка заради нетърпимата болка… което вероятно беше добре, защото значеше, че цялата тази история със завръщането му от отвъдното бе действителна. След като го настаниха на задната седалка в колата на Блей, приятелите му също се качиха и той усети леките вибрации от двигателя на беемвето.

Когато отново отвори очи, срещна взора на Джон. Той седеше на предната седалка, но се беше извъртял изцяло назад, за да може да наблюдава Куин.

В очите му се четяха тревога и загриженост. Като че се притесняваше дали Куин ще оцелее… и също така мислеше за случилото се преди четири часа и десет милиона години в съблекалнята.

Куин вдигна изранените си ръце и изписа:

— Ти си все същият за мен. Нищо не се е променило.

Погледът на Джон се насочи наляво и той се загледа през прозореца. Фаровете на задната кола осветиха лицето му. Гордите му красиви черти изразяваха повече от ясно неговото съмнение.

Куин затвори очи.

Каква кошмарна нощ.