Свещена любов

3.

По традиция след въвеждането си в Обществото на лесърите всички се наричаха само с първата буква от фамилията си. Господин Д. би трябвало да стане господин Р. — от Робъртс. Но работата беше там, че когато го привлякоха в редиците си, той използваше името Деланси. Това го беше превърнало в господин Д. и през последните трийсет години го познаваха така.

Но това всъщност не беше важно. Имената никога не бяха означавали нищо.

Господин Д. намали скоростта и се насочи към едно отклонение на шосе 22, но дори след като премина на трета, не можа да направи плавен завой. Фордът приличаше на деветдесетгодишна старица. И сякаш дори миришеше на нафталин и старост.

Селскостопанската зона на Колдуел, щата Ню Йорк, се простираше на осемдесет километра и беше заета с царевични полета и пасища. Докато се подрусваше сред тях, той си даде сметка, че мисли за вили. Беше извършил първото си убийство именно с това земеделско сечиво. В Тексас, на четиринайсетгодишна възраст. Братовчед му, Големия Томи.

Господин Д. истински се гордееше, че това убийство му се беше разминало. Отърва се, защото беше дребен и наглед беззащитен. Големия Томи беше здравеняк с грамадни ръце и гадняр по природа и по тази причина, когато господин Д. беше изтичал с викове и насинено лице при майка си, всички повярваха, че братовчед му отново е изпаднал в смъртоносна ярост и си е заслужил онова, което го бе сполетяло. Ха! Господин Д. беше последвал Големия Томи до обора и здраво го беше вбесил, та да си подсигури подутата устна и насиненото око, които му бяха нужни, за да подкрепят твърденията му за самозащита. После грабна вилата, която беше оставил там предварително, и пристъпи към действие.

Искаше да знае какво чувстваш, когато убиваш човек. С котките и опосумите, които ловеше и измъчваше, не беше лошо, но те не бяха хора.

Задачата се оказа по-трудна, отколкото си мислеше. Във филмите вилата влизаше в човешкото тяло като лъжица в супа, но това беше лъжа. Зъбците така се бяха заклещили в ребрата на Големия Томи, че господин Д. трябваше да настъпи бедрото на братовчед си, за да измъкне вилата. Вторият удар попадна в корема, но вилата пак се заклещи. Вероятно в гръбначния стълб. Хайде пак трябваше да го затисне с крак. Когато Големия Томи най-сетне спря да квичи като недоклано прасе, господин Д. дишаше тежко, сякаш сладникавия, изпълнен с прах и сламки въздух на обора не му достигаше.

Все пак не беше пълен провал. Бе успял да се наслади на променящото се изражение върху лицето на братовчед си. Първо по него се четеше гняв, от който господин Д. вече си беше поизпатил. Последва го пълна почуда. После паника и накрая ужас. Докато Големия Томи пъхтеше и кашляше кръв, очите му се изпълниха с неподправен страх, такъв, какъвто майката иска детето й да изпитва от Бог. Господин Д., изтърсакът в семейството, дребосъкът, се почувства висок два метра.

За пръв път усети вкуса на властта и искаше още, но беше дошла полиция, в града бяха тръгнали приказки, така че си наложи да се държи добре. Минаха години, преди да си позволи отново да стори нещо подобно. Работата в местната кланица беше подобрила уменията му с ножа и когато се почувства готов, повтори сценката с Големия Томи — свада в бар с мъж, подобен на булдозер. Вбеси мръсника и после го подлъга в един тъмен ъгъл. Работата свърши една отвертка, и то истинска, а не коктейлът4 със същото име.

Беше по-сложно, отколкото с Големия Томи. Веднъж щом започна, господин Д. не можа да се спре. Трудно беше да претендира за самозащита, при положение че тялото беше намушкано седем пъти, а след това замъкнато зад една кола и разчленено като повредена машина.

Уви мъртвото приятелче в найлонов чувал и го отведе на малко пътешествие на север. Използва форда на мъртвия за пътуването и когато тялото започна да мирише, избра някаква височина, минаваща за хълм в земеделската част на Мисисипи, намести колата, така че да се наклони назад, и бутна предната броня. Багажникът и вонящият му товар се забиха в едно дърво. Гледката на взрива беше вълнуваща.

Качи се на стоп до Тенеси и остана в района, като вършеше нископлатена работа срещу подслон и храна. Уби още двама мъже, преди да се запъти към Северна Каролина, където едва не го хванаха в действие.

Жертвите му винаги бяха едри и мускулести мръсници. Така се беше превърнал в лесър. Нападна член на Обществото на лесърите и когато едва не го довърши, убиецът беше така впечатлен, че му предложи да се включи в борбата им с вампирите.

Сделката му се стори добра. Но едва след като се съвзе от „по дяволите, това не може да е истина!“.

След посвещаването си господин Д. се установи в Кънектикът, но се беше преместил в Колдуел преди две години, когато господин Х., тогавашният водач на лесърите, малко беше позатегнал юздите в Обществото.

За трийсет години господин Д. никога не беше викан от Омега.

Но преди два часа всичко се промени.

Поканата дойде под формата на сън, докато спеше, и на господин Д. не му беше нужно кой знае какво добро възпитание, та да се досети, че трябва да се отзове веднага. Но нямаше как да не се зачуди дали ще преживее тази нощ.

Нещата в Обществото на лесърите не вървяха добре. Не и откакто Унищожителя от предсказанията беше започнал да си разиграва коня.

Според чутото от господин Д., Унищожителя беше бивше ченге от човешката раса. Човек с вампирска кръв във вените, обработван от Омега, което бе довело до лоши резултати. И разбира се, Братството на Черния кинжал го беше привлякло и сега го използваше по правилния начин. Те не бяха глупаци.

Убийство, извършено от Унищожителя, не означаваше просто един лесър по-малко.

Пипнеше ли те Унищожителя, той взимаше частта от Омега, намираща се в теб, и я всмукваше в себе си. Така, вместо да постигнеш безкрайното блаженство, което ти обещават при приемането ти в Обществото, свършваш в него. И с унищожението на всеки убиец част от Омега се губеше завинаги.

Преди след битка с братята в най-лошия случай отиваш в рая. А сега? Повечето пъти те оставят наполовина мъртъв, докато не дойде Унищожителя, за да те погълне под формата на пепел и да ти отнеме полагащата ти се вечност.

Така че напоследък ситуацията беше напрегната. Омега беше по-зъл от обикновено, лесърите бяха раздразнителни заради постоянното озъртане през рамо и новите членове бяха по-малко от всякога, защото всички бяха заети да пазят собствената си кожа, вместо да търсят свежа кръв.

А и водачите на Обществото непрекъснато се сменяха. Въпреки че това не беше нещо ново.

Господин Д. зави вдясно по второкласен път 149 и продължи пет километра до следващото отклонение, чиято табелка беше повалена вероятно от бейзболна бухалка. Лъкатушещото шосе беше по-скоро осеян с дупки черен път и му се наложи да намали, ако не искаше вътрешностите му да се превърнат в пихтия. Окачването на колата беше като на трил. Тоест никакво.

Лошото в Обществото на лесърите беше, че винаги ти даваха да караш скапана кола.

Търсеше „Бас Понд Лейн“. Ето я. Извъртя волана, натисна рязко спирачката и едва успя да завие.

Поради липсата на улично осветление отмина мърлявия обрасъл двор, който търсеше, и се наложи да включи таратайката на задна скорост и да се върне. Къщата беше в по-лошо състояние и от форда — мизерна бърлога с продънен покрив, погълната от отровен бръшлян.

Господин Д. остави колата на пътя, защото нямаше алея за паркиране, излезе и намести каубойската си шапка. Къщата му напомняше за някогашния му дом. При вида на подаващата се изолация, изкъртените черчевета и буренясалата морава отпред, му беше трудно да повярва, че дебелата му майка и неугледният му баща фермер не го чакаха вътре.

Сигурно отдавна вече бяха покойници, помисли си господин Д., докато вървеше. Той беше най-малкото от седемте им деца, а и двамата бяха пушачи.

Мрежата против комари на входната врата почти напълно липсваше, а рамката беше ръждясала. Когато я отвори, тя изквича като заклано прасе, също като Големия Томи, също като вратата у дома. Почука на втората врата, но никой не отвори, така че той свали каубойската си шапка и я блъсна няколко пъти с бедро и рамо, докато бравата не поддаде.

Вътре миришеше на цигарен дим, мухъл и смърт. Първите две миризми бяха стари. Тази на смърт беше прясна и наситена и те подтикваше да потърсиш нещо за убиване, та да се присъединиш към купона.

Миришеше и на още нещо. Сладникавият аромат във въздуха подсказваше, че Омега е бил тук неотдавна. Или той, или някой друг лесър.

С шапката в ръце господин Д. премина през тъмната дневна и влезе в кухнята в дъното. Там откри труповете. Бяха обърнати по корем. Не можеше да определи пола им, защото бяха обезглавени, а нито едно от двете тела не беше облечено в рокля, но кръвта на мястото на главите им се беше смесила и изглеждаше така, все едно се държаха за ръце.

Наистина беше много мила гледка.

Хвърли поглед през стаята към черното петно на стената между старомодния пшенично жълт хладилник и овалната маса, покрита с мушама. То означаваше, че някой от убийците си го е получил, при това не на шега, от ръката на Омега. Очевидно господарят бе уволнил поредния водач.

Господин Д. прекрачи телата и отвори хладилника. Лесърите не ядяха, но той беше любопитен с какво се беше хранила двойката. Още спомени. Имаше отворен пакет колбас „Оскар Майър“, а майонезата им беше на привършване.

Не че някога вече щяха да си правят сандвичи.

Затвори хладилника и се облегна на…

Внезапно температурата в къщата падна с около двайсет градуса, като че някой бе завъртял термостата на климатика на степен „Замръзване на задника“. Задухалият вятър прогони покоя на лятната нощ, набирайки такава мощ, че къщата започна да проскърцва.

Омега.

Господин Д. зае стойка мирно, когато входната врата се отвори. Онова, което се появи в коридора, представляваше подобна на мастило мъгла, неясна и прозрачна, придвижваща се по дъските на пода. Концентрира се пред господин Д. и прие формата на мъжко тяло.

— Господарю — промълви господин Д. и се поклони дълбоко, а черната кръв във вените му забушува едновременно от страх и обич.

Гласът на Омега дойде сякаш от много далеч и отекваше с пукот, все едно бе зареден със статично електричество.

— Назначавам те за водач на лесърите.

На господин Д. му спря дъхът. Това беше най-висша чест, позицията с най-много власт в Обществото на лесърите. Никога дори не беше мечтал за нея. Като нищо можеше и да се задържи известно време на тази длъжност.

— Благодаря…

Омега се придвижи напред и обгърна тялото на господин Д. подобно на наметало от катран. Болка прониза всяка кост от тялото му и той почувства как бива обърнат, лицето му бе притиснато към плота, а шапката изхвърча от ръцете му. Омега пое контрол и се случиха неща, на които господин Д. никога не би се съгласил.

В Обществото не съществуваше такова нещо като съгласие. Имаш право само на едно „да“, когато приемеш да станеш част от него. Нямаш контрол върху нищо от случващото се след това.

Като че минаха векове, преди Омега да напусне тялото на господин Д. и да се появи облечен в бяла роба, която го покриваше от глава до пети. С почти женствена грация оправи реверите си, ноктите му се бяха прибрали.

Или може би се бяха износили след цялото това късане и дране.

Изнемощял, господин Д. се облегна на изподраскания плот. Искаше да се облече, но от дрехите му не беше останало много.

— Моментът назрява — произнесе Омега. — Стадият на инкубация приключи. Време е какавидата да се излюпи.

— Да, господарю. — Като че имаше друг отговор. — Как да ви услужа?

— Задачата ти е да ми доведеш този мъж. — Омега повдигна длан и във въздуха се появи трептящ образ.

Господин Д. разгледа добре лицето и безпокойство накара съзнанието му да заработи трескаво. Със сигурност имаше нужда от повече подробности, а не само от този полупрозрачен портрет.

— Къде да го открия?

— Роден е тук, но живее сред вампирите в Колдуел. — Гласът на Омега като че идваше от научнофантастичен филм, кънтящ и зловещо деформиран. — Преминал е преобразяването преди месеци. Те вярват, че е един от тях.

Да, това със сигурност стесняваше границите.

— Можете да изтрепете другите — каза Омега. — Но той трябва да бъде доведен жив. Ако някой го убие, ти ще си отговорен пред мен.

Омега се облегна настрани и положи длан на тапета, точно до черното петно. Върху избелелите жълти цветя се появи прогорен образ на цивилен вампир.

Омега наклони глава и се втренчи в образа. После с нежна и грациозна ръка погали лицето.

— Той е важен за мен. Открий го и го доведи. Направи го бързо.

Нямаше нужда да добавя „или иначе“.

Когато злото изчезна, господин Д. се наведе и вдигна каубойската си шапка. За щастие не беше повредена или изцапана.

Потърка очи и си каза, че яко е загазил. Мъжки вампир някъде из Колдуел. Все едно да търсиш игла в копа сено.

Взе нож и го използва, за да изреже образа от тапета. Отлепи внимателно парчето хартия и огледа лицето.

Вампирите бяха потайни по две причини: не искаха хората да имат нищо общо с расата им и също така знаеха, че лесърите са по петите им. Въпреки това, излизаха на публични места. Особено наскоро преобразените вампири. Агресивни и безразсъдни, младите се насочваха към местата с лоша репутация в центъра на Колдуел, защото там намираха човешки партньори за секс, сбивания, в които да участват, и всякаква приятна стока за смъркане, пиене или пушене.

В центъра. Щеше да събере група и да тръгнат към баровете там. Дори да не откриеха вампира незабавно, вампирското общество беше малобройно. Някои цивилни със сигурност познаваха жертвата им, а събирането на информация беше силата на господин Д.

Серумът на истината можеше да върви по дяволите. Нужни му бяха само чук и верига и нямаше равен в развързването на езици.

Господин Д. замъкна изтерзаното си тяло на горния етаж и предпазливо се изкъпа в мърлявата баня на мъртвите домакини. Когато свърши, облече гащеризон и риза, които естествено му бяха големи. След като нави ръкавите на ризата и отряза около десет сантиметра от крачолите, той среса и приглади бялата си коса плътно към черепа. Преди да напусне стаята, си сложи „Олд Спайс“ от шкафчето на мъжа. Миришеше по-скоро на спирт, тъй като флаконът беше престоял известно време, но господин Д. обичаше да бъде на ниво.

Като се върна на долния етаж, взе от кухнята парчето тапет с мъжкото лице върху него. Поглъщаше образа с очи и осъзна, че е възбуден като хрътка преди лов, въпреки че все още изпитваше болка навсякъде.

Хайката беше обявена и той знаеше кои други ще включи. През последните няколко години работеше с група от петима лесъри. Бяха свестни типове. „Свестни“ вероятно беше погрешна дума. Но се сработваше добре с тях и сега от позицията си на водач можеше да им дава заповеди.

На път към входната врата намести шапката си, погледна към мъртъвците и докосна периферията.

До скоро.

Куин влезе в кабинета на баща си в лошо настроение и със сигурност нямаше да си тръгне от там по-весел.

Ето че се започваше. В мига, когато влезе в помещението, баща му пусна едната страна на „Уолстрийт джърнъл“, колкото да притисне кокалчетата на ръката си до устата, после докосна врата си от двете страни. Измърмори няколко думи на Древния език и вестникът отново се озова на мястото си.

— Имаш ли нужда от мен за празненството? — попита Куин.

— Някой от догените не ти ли каза?

— Не.

— Поръчах им да ти кажат.

— Значи отговорът е „не“. — Настояваше за отговор по същата причина, поради която изобщо беше задал въпроса, за да ядоса родителя си.

— Не разбирам защо не са те уведомили. — Баща му протегна крака, после отново ги кръстоса. Ръбовете на панталоните му бяха също така изпънати като устните, отпиващи от чашата с шери. — Би трябвало да е достатъчно веднъж като се разпоредиш. Не мисля, че изисквам прекалено много…

— Няма да ми го кажеш лично, така ли?

— … от тях. Работата на прислугата е повече от ясна. Задачата им е да служат и наистина мразя да се повтарям.

Баща му поклати крака си във въздуха. Мокасините му както винаги бяха „Коул Хаан“ — скъпи, но ненатрапчиви като аристократичен шепот.

Куин погледна надолу към ботушите си „Ню Рок“. Подметките бяха дебели пет сантиметра при върховете и осем сантиметра при петите.

Черната кожа стигаше до над глезените му. Връзките бяха кръстосани и преминаваха през кръгли хромирани токи.

Някога, когато още му разрешаваха разни неща, преди да стане ясно, че преобразяването няма да излекува недъга му, той беше спестявал с месеци, за да се сдобие с тези невероятни ботуши и ги купи веднага щом можа, след като промяната му настъпи. Сам си беше направил подарък, задето беше преживял преобразяването, защото беше напълно наясно, че не може да очаква нищо от родителите си.

Очите на баща му едва не изскочиха от орбитите си, когато Куин ги беше обул за Първото хранене.

— Има ли още нещо? — прозвуча гласът на баща му иззад „Уолстрийт джърнъл“.

— Не, тръгвам си. Не се тревожи.

Бог му беше свидетел, че и преди го бе изолирал от официалните приеми, но кого всъщност залъгваха? В глимерата бяха напълно наясно с малкия му „проблем“, а тези тесногръди сноби бяха като слонове. Никога не забравяха.

— Между другото, братовчед ти Леш има нова работа — промърмори баща му. — В клиниката на Хавърс. Леш иска да стане лекар и стажува там след часовете. — Вестникът се размърда и лицето на баща му се показа за кратко. Бе любопитен пропуск от негова страна, защото Куин долови спотаена тъга в очите му. — Леш е истинска гордост за баща си. Достоен наследник на рода.

Куин хвърли поглед към лявата ръка на баща си. Масивен златен пръстен със знака на рода заемаше цялото пространство между основата и кокалчето на средния пръст.

Всички млади мъже от аристокрацията получаваха такъв, след като преминеха преобразяването, и двамата най-добри приятели на Куин вече имаха своите. Блей го носеше непрекъснато, освен когато се биеше или беше в центъра, и макар Джон Матю да не беше сложил своя, на него също му бяха дали пръстен. И те не бяха единствените, получили блестящата дрънкулка. В тренировъчния им клас в комплекса на Братството обучаващите се един по един преминаваха през промяната и се появяваха с пръстен с печат на пръста си.

Гербът на рода, вграден в двеста и осемдесет грама злато — пет хиляди долара.

Да го получиш от баща си, когато се превърнеш в истински мъж — това нямаше цена.

Преобразяването на Куин беше настъпило преди пет месеца. Спря да чака пръстена си преди четири месеца, три седмици, шест дни и два часа.

Приблизително.

Въпреки търканията между него и баща му, никога не беше допускал, че няма да получи пръстен. Изненада! Нов начин да го накарат да почувства, че не е един от тях.

Още едно прошумоляване с вестника, този път нетърпеливо, сякаш баща му гонеше муха от хамбургера си. Но баща му, разбира се, не ядеше хамбургери, те бяха за простаците.

— Ще си поговоря с догена — заяви баща му.

Куин затвори вратата на излизане и когато пое по коридора, едва не се сблъска с една жена доген, излизаща от библиотеката в съседство. Униформената прислужница отскочи назад, целуна кокалчетата на ръката си и докосна вените на врата си.

Докато тя се отдалечаваше, забързано мърморейки същата фраза като баща му, Куин пристъпи към античното огледало, висящо на покритата с копринен тапет стена. Въпреки неравностите по оловното стъкло и тъмните петна в участъците, където рефлектиращото покритие се беше отронило, проблемът му беше очевиден.

Майка му имаше сиви очи. Баща му имаше сиви очи. Брат му и сестра му имаха сиви очи.

Куин имаше едно синьо и едно зелено око.

В рода, то се знаеше, имаше и сини, и зелени очи. Само че не по едно от всеки цвят върху едно и също лице, а отклоненията не бяха присъщи за божествата. Аристокрацията отказваше да има нещо общо с недъзи, а семействата и на двамата му родители не само имаха стабилни позиции в глимерата, но също така принадлежаха на два от шестте рода, положили началото й, и баща му беше лийдайър на Съвета на принцепсите.

Всички се бяха надявали, че преобразяването ще излекува проблема му, и всеки от двата цвята — син или зелен — беше приемлив. Не се беше получило. След промяната Куин имаше масивно тяло, остри кучешки зъби, копнеж за секс… и едно синьо и едно зелено око.

Каква нощ. Това беше първият и единствен случай, когато баща му си беше изпуснал нервите. Първият и единствен път, когато Куин беше ударен. Оттогава никой в семейството му или от прислугата не го гледаше в очите.

Не си направи труда да се сбогува с майка си, преди да излезе за през нощта. Нито пък с по-големите си брат и сестра.

Беше аутсайдерът в семейството още от рождението си, различен от останалите, обременен с генетичен недостатък. Според ценностната система на расата към жалкото му съществуване беше проявявана милост единствено заради факта, че в семейството бяха налице две нормални здрави деца и заради това, че най-голямото момче, брат му, се смяташе за приемлив за продължаване на рода.

Открай време Куин мислеше, че родителите му е трябвало да се ограничат с две деца. Да се надяваш на три здрави деца, беше като да играеш хазарт със съдбата. Картите бяха раздадени и това не можеше да се промени. Също така обаче не можеше да спре да си мечтае нещата да бяха различни.

Не можеше да му е все едно.

Въпреки че на празненството щяха да присъстват само скучни особи, облечени в дълги рокли и пингвински костюми, той искаше да бъде със семейството си на бала на глимерата по случай края на лятото. Щеше му се да стои рамо до рамо с брат си и веднъж в живота му да го зачитат за нещо. Искаше да е облечен като всички останали и да носи златен пръстен и може би дори да потанцува с някоя изискана необвързана жена. Искаше в тази лъскава аристократична тълпа да бъде разпознаван като гражданин, като един от тях. Като мъж, а не като генетичен позор.

Това нямаше да се случи. Според глимерата, той струваше по-малко и от животно. Не беше по-желан за секс и от едно куче. Липсваше му само нашийник, помисли си той и се дематериализира в дома на Блей.