23.

През повечето време Рив не обичаше да остава в студиото зад офиса си в „Зироу Сам“. След нощ като тази обаче не беше в състояние да шофира до обезопасената си къща в града, обитавана от майка му, а апартаментът му в сградата „Комодор“ също не беше вариант.

Хекс го беше взела от клиниката и по целия път обратно до клуба сериозно го беше мъмрила, задето не я беше повикал за боя. Но той й беше отвърнал, че не му се е струвало редно да замесва друг полусимпат.

А и медицинските заведения я правеха много нервна.

След като я осведоми за врага, я излъга, че Хавърс го е прегледал и му е дал лекарства. Тя знаеше, че дрънка глупости за ръката си, но слава богу, изгревът наближаваше и нямаше време да предприеме нищо. Разбира се, можеше да остане и да продължи да се разправя с него, но Хекс винаги трябваше да се прибира у дома. Винаги.

Толкова беше стриктна в това, че той беше започнал да се чуди какво именно я очакваше там. Или кой.

Когато влезе в банята, още беше облечен в самуреното си палто, въпреки че термостатът беше завъртян до най-високата степен. Пусна душа и се замисли за случилото се в клиниката. Установи, че макар и трагично, то беше изпълнило с енергия. За него боят беше като костюм на „Том Форд“ — прилягаше му отлично и можеше да го носи с гордост. А добрите новини бяха, че природата му на симпат беше останала под контрол въпреки примамката на огромното количество лесърска кръв, проляла се тази вечер.

Ето. Беше съвсем добре. Наистина беше така.

Когато парата го обгърна, той си наложи да съблече палтото и костюма си „Версаче“. После и розовата риза. Дрехите му бяха напълно съсипани. Включително и палтото. Струпа ги на купчина, за да бъдат отнесени на химическо чистене и за поправка.

Отивайки към душа, мина покрай голямото огледало над стъклените умивалници. Обърна се с лице към отражението си и плъзна ръце по червените петолъчни звезди върху гърдите си. После слезе по-ниско и обгърна члена си.

Би било хубаво да има малко секс след всичко това или поне да достави малко удоволствие на тялото си с ръка.

Докато се потъркваше с длан, не можеше да пренебрегне факта, че лявата му ръка изглеждаше, все едно беше минала през месомелачка заради безбройните убождания от игли.

Страничните ефекти бяха същинска гадост.

Пристъпи под водната струя, като отгатваше, че е достатъчно гореща заради подобния на мляко въздух около него, и това беше истинско облекчение за телесната му температура. Кожата му не му казваше нищо, нито колко силно струята блъскаше по раменете му, нито че сапунът, прокарван по нея, бе гладък и хлъзгав, нито пък че дланта му беше голяма и топла, докато отмиваше пяната към канала на пода.

Поигра си със сапуна по-дълго, отколкото беше необходимо. Не можеше да понесе да легне в леглото и с грам мръсотия върху себе си, но по-важното бе, че имаше нужда от оправдание да остане под душа. Това беше един от малкото моменти, когато му беше достатъчно топло, и шокът от излизането винаги беше жесток.

Десет минути по-късно той лежеше гол между чаршафите в огромното си легло, а дебелото му одеяло от норки стигаше чак до брадичката му, като че беше дете.

След като студът след свалянето на хавлията започна да намалява, той угаси лампите със силата на волята си.

Клубът от другата страна на облицованите със стоманени панели стени вероятно вече беше празен. Момичетата му си отиваха по домовете за деня, тъй като повечето от тях имаха деца. Барманите и букмейкърите щяха да хапнат по нещо и да отидат някъде, където да разпуснат. Административният му екип от откачалки сигурно гледаше „Стар Трек“. А двайсетте чистачи вероятно вече бяха свършили с изтъркването на пода, масите, сепаретата и баните, после бяха хвърлили униформите си, за да поемат към следващото си работно място.

Харесваше му идеята, че бе тук съвсем сам. Не се случваше често.

Телефонът му зазвъня и той изруга, задето му беше напомнено, че макар и сам, винаги се намираше кой да му хленчи за нещо.

Измъкна ръка изпод завивката, за да отговори.

— Хекс, ако смяташ да продължаваш със спора, да го отложим за утре.

— Не е Хекс, симпате. — Гласът на Зейдист беше напрегнат като юмрук. — Обаждам се заради сестра ти.

Рив седна, без да го е грижа, че завивките се свлякоха от тялото му.

— Какво?

След като завърши разговора със Зейдист, той се отпусна назад и си помисли, че вероятно усещането е подобно, когато си мислиш, че получаваш инфаркт, а се окаже, че всъщност са киселини — облекчен, но с неприятно чувство в стомаха.

Бела беше добре. Засега. Братът се беше обадил, защото изпълняваше сделката, сключена от тях. Рив беше обещал да не се меси, но искаше да е в течение за състоянието й.

Всичко, свързаност с бременност, беше ужасно.

Отново придърпа завивките до брадичката си. Трябваше да се обади на майка си, за да й предаде най-новата информация, но щеше да го стори по-късно. Тя вероятно вече се приготвяше за лягане и нямаше причина да я кара да се тревожи през целия ден.

Боже, Бела… неговата скъпа Бела вече не беше малката му сестричка, а шелан на един от братята.

Двамата винаги бяха имали близки, но сложни отношения. Отчасти заради характерите им, но също и защото тя нямаше представа какъв е той. Нито предполагаше за миналото на майка им или какво беше убило баща й.

Или по-важното кой.

Рив беше убил, за да защити сестра си, и не би се поколебал да го стори отново. Откакто се помнеше, Бела беше единственото невинно създание в целия му живот, самата чистота. Би искал да си остане така завинаги. Но животът имаше други планове.

За да избегне мислите за отвличането й от лесърите, за което още винеше себе си, той извика в съзнанието си най-живите спомени, които имаше от нея. Беше минала около година, откакто той беше поел грижата за делата у дома и бяха положили баща й в земята. Тя беше на седем.

Рив беше влязъл в кухнята и я бе заварил да яде „Фростид флейкс“ на кухненската маса. Краката й висяха от високия стол, на който седеше. Носеше розови пантофи — онези, които не харесваше, но обуваше, когато любимите й тъмносини бяха за пране — и памучна нощница с плетеници от жълти рози, разделени със сини и розови райета. Беше като картинка, седнала там с дългата си разпусната кестенява коса, с малките розови пантофки и с тези смръщени вежди, съсредоточена да улови последните зрънца в купата.

— Защо ме гледаш, петел такъв? — изчурулика тя, а краката й се разлюляха напред-назад под стола.

Той се усмихна. Въпреки че носеше косата си щръкнала нагоре, тя беше единствената, осмелила се да му даде такъв дързък прякор.

И естествено, той я обичаше още повече заради това.

— Няма причина.

Което беше лъжа. Докато тя ровеше с лъжицата в млякото, той си каза, че този спокоен и тих момент си струваше всичката кръв, с която беше изцапал ръцете си. Всяка капка.

С въздишка тя погледна към кутията със зърнената закуска, която стоеше на кухненския плот. Краката й бяха спрели да се поклащат и лекото пошляпване на пантофите й в напречната пръчка на стола беше замлъкнало.

— Какво гледате, мис Бела? — Тя не отговори веднага и той хвърли поглед към тигъра Тони на кутията. През главата му преминаха сцени с баща й и беше готов да се обзаложи, че с нея се случваше същото.

С тих глас тя отрони:

— Мога да получа още, ако желая. Може би.

Тонът й беше колеблив, като че потапяше стъпалото си в езеро, в което може и да имаше пиявици.

— Да, Бела. Можеш да получиш колкото ти се иска.

Тя не скочи от стола. Остана неподвижна по начина, присъщ на децата и животните, просто дишаше, сетивата й проучваха обкръжаващата я обстановка и проверяваха за опасност.

Рив не помръдна. Макар да можеше да й подаде кутията, той осъзнаваше, че тя е тази, която трябваше да измине разстоянието по лъскавия червен под в тези свои пантофи и да отнесе тигъра Тони до купата си. Нейните ръце трябваше да държат кутията, докато още една порция от зрънцата се посипваха в топлото мляко. Трябваше просто да вземе лъжицата и да ги изяде.

Трябваше да разбере, че никой в къщата не би я укорил, ако си вземеше втора порция, защото е гладна.

Баща й беше специалистът в тези неща. Като много мъже от неговото поколение, този никаквец смяташе, че жените от глимерата трябва да бъдат поддържани слаби. Повтаряше отново и отново как тлъстината по тялото на жена от аристокрацията е като праха по безценна статуя.

Беше дори още по-строг с майка им.

Смълчана, Бела сведе поглед към млякото и започна да прекарва лъжицата през него и да прави вълнички в купата.

Няма да го направи, помисли си Рив, готов да убива този мръсник баща й отново и отново. Проклятието му още тегнеше върху нея.

Само че тя остави лъжицата на чинията под купата, слезе от стола и премина през кухнята в малката си нощница. Не погледна към него. Нямаше вид, че гледа и към нарисувания Тони, когато взе кутията.

Беше ужасена. Беше смела. Беше мъничка и…

В този момент образите пред него бяха придобили червен цвят, но не защото лошата му страна излизаше наяве. Когато втората порция „Фростид флейкс“ беше сипана, той трябваше да си тръгне. Каза нещо весело без определен смисъл, бързо отиде до банята и се затвори вътре.

Беше изтрил кървавите си сълзи насаме.

Този момент в кухнята с Тони и Бела и нейните втори по красота пантофи го беше убедил, че е постъпил правилно. Одобрението за убийството, извършено от него, беше дошло, когато кутията със зърнената закуска беше пренесена през кухнята от неговата скъпа, обичана и скъпоценна сестра.

Върна се към настоящето и се замисли за Бела сега. Пораснала жена с могъщ мъж до себе си и бебе в утробата.

Ала големият й лош брат нямаше как да й помогне с демона, пред който бе изправена сега. Нямаше отворен гроб, в който да може да захвърли очуканите кървави останки на съдбата. Не можеше да я спаси от това чудовище.

Времето щеше да покаже, и толкова.

До отвличането й никога не беше допускал, че тя може да умре преди него. През тези отвратителни шест седмици, докато тя беше държана от лесърите под земята, беше способен да мисли единствено за реда, по който членовете на семейството щяха да срещнат смъртта си. Винаги беше приемал, че майка им ще си отиде първа, и истината беше, че едва сега тя беше започнала да отпада, което при вампирите обикновено бе знак, че животът им е към края си. Беше напълно наясно, че след нея ще дойде неговият ред. Рано или късно щеше да се случи — или някой щеше да научи за природата му на симпат и той щеше да бъде преследван и изпратен в колонията, или неговата изнудвачка щеше да организира смъртта му по маниера на симпатите.

Което, така да се каже, щеше да е гръм от ясно небе и плод на зъл творчески ум…

В тон с мислите му от телефона му зазвуча мелодия. Звъненето се повтори. И отново.

Знаеше кой се обажда, без да вдига. Но такива бяха връзките между симпатите.

Гласът на дявола, помисли, щом отговори на изнудвачката си.

Когато затвори, имаше уговорка с Принцесата за следващата вечер.

Какъв късметлия.



Куин сънува дълъг и объркан сън, че се намира в Дисни Уърлд и се вози на влакче с много издигания и спускания. Което беше странно, защото беше виждал такива само по телевизията. Не можеш да се качиш на влакче на ужасите, при положение че слънцето не ти понася.

Когато пътешествието, каквото и да бе то, завърши, той отвори очи и установи, че се намира в помещението за първа помощ в тренировъчния център на Братството.

Слава богу.

Явно бе ударен по главата от съученик по време на тренировка и онези гадости с Леш, семейството му и Бранителите на честта бяха само кошмар. Какво облекчение…

Пред него изникна лицето на доктор Джейн.

— Здравей… Отново си с нас.

Куин примигна и се закашля.

— Къде… съм бил?

— Малко си поспа. За да мога да те отворя.

По дяволите. Не е било халюцинация. Това беше новата действителност.

— Добре… ли съм?

Доктор Джейн положи ръка на рамото му, дланта й беше топла и не беше безтегловна, въпреки че останалата част от нея прозираше.

— Справи се много добре.

— Коремът още ме боли. — Той повдигна глава и огледа голите си гърди и превръзката около кръста си.

— Щеше да е лошо, ако не те болеше. Но ще се радваш да научиш, че можеш да се върнеш у Блей след час. Операцията мина като по учебник и раната вече зараства. Аз нямам проблем с дневната светлина, така че ако имаш нужда от мен, мога да дойда в къщата на мига. Блей знае за какво да следи и вече му дадох лекарствата за теб.

Куин затвори очи и го обзе някаква глупава тъга.

Докато се опитваше да се разведри, чу доктор Джейн да казва:

— Блей, ще дойдеш ли тук?

Куин поклати глава и после се обърна настрани.

— Имам нужда да остана за малко сам.

— Сигурен ли си?

— Да.

Вратата се затвори тихо, а той вдигна трепереща ръка към лицето си. Сам… Добре, беше сам. И не единствено защото в помещението нямаше никого освен него.

Наистина му беше харесало да си мисли, че последните дванайсет часа са били сън.

Боже, какво щеше да прави с оставащата част от живота си?

Спомни си за видението, което беше имал, приближавайки се към отвъдното. Може би трябваше да премине през проклетата врата. Със сигурност това би улеснило всичко.

Отне му около минута да се овладее. Или по-скоро половин час. После извика с възможно най-силния глас, на който беше способен:

— Готов съм. Готов съм за тръгване.

Загрузка...