Свещена любов

48.

Сънят… халюцинацията… каквото и да беше… усещаше я като действителност. Абсолютна неподправена реалност.

Застанал в обраслата градина на семейния си дом в Древната страна под ярката пълна луна, Фюри посегна към лицето на третата статуя и освободи от бръшляна очите, носа и устата на мъжа, който с такава гордост държеше в ръце малкото си.

Фюри вече беше изпечен професионалист в рязането и след като приложи фокуса с ножиците, хвърли още един наръч оплетени клонки върху платнището, постлано на земята до краката му.

— Ето го — прошепна той. — Ето… го…

Статуята имаше дълга коса като неговата и дълбоко разположени очи също като неговите, но сияйното щастие по лицето не беше негово. Нито пък малкото, сгушено в ръцете му. И все пак, имаше обещание за освобождение, тъй че Фюри продължи да реже оплетените клонки на бръшляна.

Когато приключи, мраморът долу бе отрупан с накъсана зеленина и статуята се извисяваше в цялото си безспорно величие.

Мъж в силата си, прегърнал своето малко дете.

Фюри погледна през рамо.

— Как ти се струва?

Гласът на Кормия прозвуча стерео, идеше като че отвсякъде около него, макар да стоеше редом до него.

— Мисля, че е много красив.

Фюри й се усмихна, видял върху лицето й цялата любов, която изпитваше в сърцето си към нея.

— Остана още една.

Тя посочи с ръка.

— Погледни, последната е почистена вече.

И наистина, по последната статуя нямаше нито бръшлян, нито някаква следа от запуснатост. Мъжът беше вече стар, седнал с жезъл в ръце. Лицето му все още беше красиво, но не с младежка хубост, а със струящата от него мъдрост. Зад него имаше висока силна фигура — детето, което някога бе държал в ръце.

Цикълът беше завършен.

И бурените ги нямаше вече.

Фюри отново погледна към третата статуя. Тя също като по вълшебство беше чиста, такива бяха и бебето, и юношата.

Цялата градина бе почистена и подредена, и лежеше в покой през топлата ароматна нощ в пълния си разцвет. Плодните дръвчета около статуите бяха натежали от ябълки и круши, пътеките бяха спретнато оградени с подрязан чимшир. В лехите цветята растяха в пъстър безпорядък, както е прието в добрата английска градина.

Обърна се към къщата. Капаците, които преди висяха накриво на пантите си, сега бяха изправени, дупките в покрива ги нямаше. Пукнатините по мазилката бяха изчезнали и тя бе гладка, всички стъкла по прозорците бяха непокътнати. Отишли си бяха и гнилите листа от терасата, както и разкъртените участъци, където се бе събирала дъждовна вода. Сега терасата отново бе идеално равна. Между плетените маси и столове грееха белите и червени цветове на красиво аранжирани саксии с мушкато и петунии.

През прозорците на дневната забеляза някой да се движи… Възможно ли бе? Да, точно така.

Майка му. Баща му.

Двамата се появиха в полезрението му и също като статуите бяха възкресени. Майка му, с нейните жълти очи, руса коса и съвършено лице… Баща му — тъмнокос, с ясен поглед и приветлива усмивка.

Бяха… невъзможно красиви, неговият Свещен Граал.

— Иди при тях — подкани го Кормия.

Фюри се качи на терасата. Бялата му роба беше чиста въпреки всичката работа, която беше свършил. Приближи се до родителите си бавно, изпълнен с боязън да не прогони видението.

— Мамен? — прошепна той.

Майка му допря връхчетата на пръстите си до стъклото от своята страна.

Фюри протегна ръка и допря длан точно на същото място. В същия миг почувства топлината на нейната ръка да струи през стъклото.

Баща му се усмихна и устните му се раздвижиха в думи.

— Какво? — попита Фюри.

— Толкова сме горди с теб… синко.

Фюри стисна здраво очи. За пръв път някой от тях го наричаше така.

Гласът на баща му продължи:

— Вече можеш да вървиш. Сега сме добре тук. Ти оправи… всичко.

Фюри ги погледна.

— Сигурни ли сте?

И двамата кимнаха. Тогава през блестящото чисто стъкло долетя гласът на майка му:

— Сега иди и живей, синко. Върви… живей своя живот, не нашия. Ние сме добре тук.

Затаил дъх, Фюри ги гледаше и се опитваше да попие образите им. После постави ръка на сърцето си и ниско се поклони.

Беше сбогуване. Не довиждане, а сбогом. И имаше чувството, че те са наистина там.

Фюри отвори очи. Над него беше надвиснал плътен облак… Не, чакай, това беше висок мраморен таван.

Той обърна глава. До него седеше Кормия и държеше ръката му. Лицето й излъчваше същата топлота, каквато чувстваше и в гърдите си.

— Искаш ли да пийнеш? — попита тя.

— Ка… какво?

Тя се пресегна и взе чаша от масата.

— Искаш ли да пийнеш?

— Да, моля те.

— Повдигни си главата.

Той отпи малка глътка за проба и установи, че водата е почти ефимерна. Нямаше вкус и температурата й беше същата като на устата му, но като я преглътна, се почувства добре.

— Искаш ли още?

— Да, моля те.

Очевидно речникът му се изчерпваше с това.

Кормия отново напълни чашата от кана. Хареса му звънтящият звук.

— Ето — промълви.

Този път тя задържа главата му повдигната и докато пиеше, той се взираше в прекрасните й зелени очи.

Когато тя понечи да отдръпне чашата от устните му, той хвана китката й и изрече на Древния език:

— Бих искал винаги да се събуждам така — окъпан в твоя взор и аромата ти.

Очакваше тя да се дръпне, да се скове, да го отреже. Вместо това тя пророни:

— Почистихме градината ти.

— Да…

На двойната врата на храма се почука.

— Почакай, преди да отговориш — каза тя и се озърна. Остави чашата и притича по мраморния под до бялата кадифена завеса, в чиито гънки се скри.

Той прочисти гърло и се обади:

— Да?

Гласът на Директрис беше благ и почтителен.

— Може ли да вляза, Ваша светлост?

Той се покри с чаршафа, макар да беше с панталони, после пак се увери, че Кормия не се вижда.

— Да.

Директрис отмести завесата в преддверието и ниско се поклони. В ръцете си държеше покрит поднос.

— Донесох ви дар от Избраниците.

Когато се изправи, той отгатна по светналото й лице, че Лейла бе излъгала, и то майсторски.

Не смееше да се надигне, затова й направи знак с ръка да се приближи.

Директрис пристъпи до платформата с леглото и коленичи пред него. Вдигна златния похлупак и каза:

— От спътниците ви.

Върху подноса, спретнато сгънат като пътна карта, лежеше бродиран шал. Беше от сатен, с пришити към него скъпоценности, и представляваше истинско произведение на изкуството.

— За нашия мъж — добави Директрис и сведе глава.

— Благодаря ви. — Мамка му.

Той взе шала и го разгъна. На него с цитрини и диаманти на Древния език беше изписано Силата на расата.

Камъните искряха и той ги оприличи на жените тук в Светилището. Бяха така здраво хванати в платинените си гнезда.

— Вие ни направихте много щастливи — изрече Амалия с трепет в гласа. Изправи се и отново се поклони. — Има ли нещо, с което да ви се отплатим за тази наша радост?

— Не, благодаря. Сега ще си почивам.

Тя пак се поклони и си отиде като лек бриз, в мълчание, което бе заредено с очакване.

Сега вече Фюри седна в леглото, но се наложи да си помогне с ръце. Във вертикално положение усещаше главата си като балон — лека и празна, полюляваща се върху гръбначния му стълб.

— Кормия?

Тя излезе иззад драперията. Погледна шала, а после него.

— Имаш ли нужда от доктор Джейн?

— Не. Не съм болен. Беше делириум тременс.

— Каза ми го вече. Но аз не разбирам какво е това.

— Реакция от въздържанието.

Потърка ръцете си и си каза, че още не е свършило. Кожата го сърбеше, а дробовете му горяха, сякаш не им достигаше въздух, при все че го имаха.

Знаеше, че имат нужда от червен дим.

— Има ли баня тук някъде? — попита той.

— Да.

— Ще ме изчакаш ли? Няма да се бавя. Само искам да се измия.

Животът й няма да й стигне да те чака, докато се върнеш чист, обади се Магьосника.

Фюри затвори очи, внезапно изгубил силата да се движи.

— Какво ти е?

Кажи й, че старият ти приятел се е върнал.

Кажи й, че този стар приятел никога няма да си иде.

И после нека се върнем в реалния свят, за да се погрижим за това стягане в дробовете ти и сърбежа по цялата кожа.

— Какво ти е? — попита отново Кормия.

Фюри пое дълбоко дъх. В този момент на несигурност той не знаеше дори името си, но в никакъв случай не беше това на президента на Съединените щати. Но за едно беше сигурен — ако продължаваше да слуша Магьосника, щеше да умре.

Фюри насочи всичките си мисли към жената пред себе си.

— Няма нищо.

Това не се прие добре в пустошта. Робата на Магьосника се изду, сякаш вятър бе повял в полето, покрито с кости.

Лъжеш я! Аз съм всичко! Аз съм всичко! Острият глас на Магьосника все повече се повишаваше. Аз съм…

— Нищо — със слаб глас промълви Фюри и се изправи на крака. — Ти си нищо.

— Какво?

Той поклати глава, Кормия го подхвана и той се задържа с нейна помощ. Заедно влязоха в банята, която бе оборудвана като всяка друга, само дето нямаше надпис на вратата. Имаше и още една отлика — в дъното й течеше поток, който вероятно служеше за вана.

— Ще те чакам отвън — каза Кормия и го остави сам.

След като се облекчи, той слезе по няколкото мраморни стъпала и нагази в потока. Течащата вода беше като онази в чашата — точно с температурата на кожата му. В един съд в ъгъла имаше предмет, за който той предположи, че е сапун, и го взе. Беше мек, с формата на полумесец; той го обгърна с длани и потопи ръцете си под водата. Образуваха се плътни малки мехурчета, пяната ухаеше на вечнозелени растения. Натърка я върху косата, лицето и тялото си, вдиша аромата, който навлезе в дробовете му, с надеждата той да го прочисти от вкарваното в тях векове наред.

После остави водата да облива сърбящата кожа и мускулите му, измъчвани от болка. Затвори очи, изолира Магьосника с цялата сила на волята си, но не беше лесно, защото онзи вилнееше като ядрена бомба. В предишния си живот би си пуснал опера, но сега не можеше и не само защото от тази страна не съществуваха уредби. Точно тази музика твърде много му напомняше за близнака му… който вече не пееше.

И все пак звукът на потока беше прелестен, нежният му напевен звън отекваше в гладките камъни и ги редуваше като клавиши.

Тъй като не искаше да кара Кормия да го чака дълго, стъпи здраво на дъното и се надигна. Водата се заплиска по гърдите и корема му като утешителна милувка. Той вдигна ръце и тя закапа от лактите и пръстите му.

Течеше… отмиваше… успокояваше…

Гласът на Магьосника се опитваше да пробие. Фюри го усещаше как се бори за достъп до ушите му.

Ала звънкият ромон на водата беше по-силен.

Фюри вдиша дълбоко, пое аромата на евкалипт и изпита свобода, чийто извор бе не в тялото, а в съзнанието му.

За пръв път Магьосника не можеше да го надвие.

Кормия крачеше из Храма на Примейла. Не беше болен. Причината беше въздържанието.

Не беше болен.

Тя спря до леглото.

Припомни си как бе завързана на него, как чу мъжът да влиза и беше обзета от безмерен ужас. Неспособна да вижда и да се движи, заклета да не казва „не“, беше лежала там, оставена на милостта на традицията.

Всяка девица, преминала през трансформацията, беше поднасяна на Примейла по този начин. Сигурно и другите бяха изпитвали страх като нея. И още много щяха да го изпитват в бъдеще.

Господи… това място беше толкова мръсно, помисли си тя, като огледа белите стени. Замърсено от лъжи — и изречени, и спотаени в сърцата на жените, дишали този неподвижен въздух.

Сред Избраниците бе популярна стара поговорка, нещо като античен стих, за който никой не помни кога го е чул за пръв път. Права е каузата на нашата вяра, затова нека е ведър ликът ни, когато изпълняваме дълга си. Нищо няма да нарани нас, вярващите, защото чистотата е наша сила и добродетел, тя ни води и напътства, както родителят детето си.

От банята се разнесе див рев.

Фюри крещеше.

Кормия се втурна натам.

Завари го гол в потока, отметнал глава назад, със стиснати юмруци и напрегнат гръб. Само дето не крещеше. Той се смееше.

Като я видя, отпусна ръце, но продължи да се смее.

— Извинявай… — Дивата радост продължаваше да блика от него и той се опита да я сдържи, но не успя. — Сигурно ме мислиш за луд.

— Не. — Тя си мислеше колко е красив с влажната си от водата златиста кожа и косата, падаща на гъсти къдрици по гърба му. — Кое е толкова смешно?

— Би ли ми подала кърпа?

Тя му подаде цяла купчина кърпи и не отмести поглед, когато той излезе от потока.

— Чувала ли си някога за „Магьосника от Оз“? — попита той.

— Това някаква измислена история ли е?

— Май че не е. — Той омота кърпа около кръста си. — Може би някой ден ще ти пусна филма. Точно на това се смеех. Объркал съм се. Онзи в главата ми не е бил всесилен демон, бил е Магьосника от Оз, един кретащ старец. Само съм си мислил, че е страшен и по-силен от мен.

— Магьосник?

Той почука слепоочието си.

— Гласът в главата ми. Лошият. Тъкмо заради него пушех, за да му избягам. Мислех, че е грамаден и мощен, а не бил. Не е.

Невъзможно бе да не се присъедини към щастието на Фюри и когато му се усмихна, внезапна топлина плъзна от сърцето в душата й.

— Да, вярно, гласът му звучеше гръмко и високо, но не беше нещо особено. — Почеса ръката си над лакътя, сякаш имаше обрив, но тя не виждаше нищо, което да разваля гладкото съвършенство на кожата му. — Високо… гръмко…

Погледът на Фюри рязко се промени, когато се насочи към нея. И тя знаеше каква е причината. Очите му пламнаха и мъжествеността между бедрата му набъбна.

— Прощавай — каза той и спусна друга дълга кърпа пред себе си.

— Легна ли с нея? — изтърси внезапно Кормия.

— С Лейла? Не. Стигнах само до преддверието, когато реших, че не мога да го направя. — Той поклати глава. — Просто няма да стане. Не мога да бъда с друга освен теб. Въпросът е какво да се направи сега. И за добро или лошо, знам отговора. Вярвам, че всичко това — той направи широк жест с ръка, сякаш обхващаше цялото Светилище — не може да продължи повече съществуването си. Тази система, този начин на живот не функционира. Права си, не опира само до нас, а до всички. Не функционира за никого.

Когато осъзна думите му, тя се замисли за ролята си спрямо расата, от която беше част. Замисли се за ширналите се бели морави, за белите сгради и за белите роби.

Фюри поклати глава.

— Някога Избраниците са били двеста, нали? По времето, когато е имало трийсет — четирийсет братя, така ли е? — Тя кимна и той се втренчи в забързаните води на потока. — А колко са останали сега? Не само Обществото на лесърите ни убива, а тези проклети правила, по които живеем. Та Избраниците не са защитени тук, а са в затвор. Те са жертви. Дори и да не ме бе харесала, нямаше да има значение. Пак щеше да си принудена да правиш секс с мен, а това е жестоко. Ти и сестрите сте тук в капан, за да служите на една традиция, в която кой знае колко от вас вярват. Живот на Избраница… Въобще не става дума за избор. Никоя от вас не е имала такъв. Вземи себе си, ти не искаш да си тук. Върна се само защото не можеше да идеш другаде, нали?

Три думи излязоха от устата й, три невъзможни думи, които промениха всичко.

— Да, така е.

Кормия повдигна леко робата си и я остави пак да падне, замислена за пергамента, който лежеше на пода в Храма на уединението, онзи със скиците на сгради върху него, онзи, който не знаеше къде да сложи.

Сега тя беше тази, която поклати глава.

— Не бях и подозирала доколко не се познавам, докато не отидох в Далечната страна. Вярвам, че и с другите е така. Сигурно и те… не може аз единствена да съм със скрити дарби и неподозирани интереси. — Тя взе да крачи из банята. — Едва ли има някоя сред нас, която да не се чувства провалена, та макар и само заради силния натиск да се придава на всичко някаква върховна и абсолютна важност. Една малка грешка, била тя неправилно изписана дума, или фалшива нота при пеене, или сбъркан бод във везбата, и се чувстваш, сякаш си разочаровала цялата раса. — Тя вече беше неспособна да спре думите, които се изливаха от устата й. — Ти си много прав. Това не функционира. Предназначението ни е да служим на Скрайб Върджин, но сигурно има начин да се прави това, като уважаваме и себе си. — Кормия погледна Фюри. — Ако ние сме нейните избрани чеда, не означава ли това, че тя иска най-доброто за нас? Не е ли това, което родителите желаят за децата си? А нима това… — Тя се завъртя и огледа вездесъщата задушаваща белота на банята. — А нима това е най-доброто? За повечето от нас е по-скоро дълбоко замразяване, а не живот. Животът за нас е спрял, макар и да се движим. Как тогава това ще е най-доброто за нас?

Фюри смръщи вежди.

— Не е. В никой случай не е, по дяволите.

Той смачка дългата кърпа и я запрати на мраморния под. После грабна медальона на Примейл и го отскубна от шията си.

Той щеше да се оттегли, помисли си тя, едновременно обнадеждена и разтревожена за бъдещето. Той щеше да се оттегли…

Фюри вдигна тежкото златно украшение, залюля го на верижката и дъхът й спря. В изражението му се четеше решимост и мощ, не безотговорност. Светлината в очите му беше на собственик и водач, не на малодушен хитрец. Застанал пред нея, той въплъщаваше целия пейзаж на Светилището, всички сгради, земята, въздуха, водата. Той беше не просто от този свят, а беше самият свят.

След като цял живот бе наблюдавала развитието на историята в купа с вода, Кормия осъзна, докато гледаше сваления медальон, че за пръв път вижда историята да се твори пред очите й, на живо.

Нищо никога вече нямаше да е същото.

С този символ на поста му, люлеещ се под стиснатия му юмрук, Фюри обяви с плътен и суров глас:

— Аз съм силата на расата. Аз съм Примейлът. И аз ще отсъдя!