Свещена любов

28.

Куин беше убеден, че кралят ще вечеря с топките му тази вечер, но въпреки това беше впечатлен при вида на тренировъчния център на Братството. Имаше размерите на малък град и беше изграден от каменни блокове, големи колкото мъжки торс, а прозорците изглеждаха, сякаш бяха армирани с титан или нещо подобно. Скулптурите по покрива, служещи за водоливници, бяха съвършени.

Точно както би се очаквало.

— Господине? — обърна се към него икономът и посочи към достойната за катедрала врата. — Ще вървим ли? Налага се да изпълня задълженията си, свързани с готвенето.

— Готвенето?

Догенът забави говора си, като че имаше пред себе си някой бавноразвиващ се.

— Освен че се грижа за дома им, също така готвя за Братството.

Мили боже… Това не беше тренировъчният център. Това беше къщата на Братството.

Каква охранителна система само. Над вратите и по ръба на покрива имаше камери, а стената, ограждаща двора, беше като от филм за Алкатраз. Очакваше всеки момент иззад ъгъла да се появят озъбени добермани.

Но вероятно кучетата още глозгаха костите на последния гост.

— Господине? — повтори икономът. — Ще тръгваме ли?

— Да… да, разбира се. — Куин преглътна мъчително и тръгна напред, готов да се изправи лице в лице с краля. — Ще оставя нещата си в колата.

— Както желаете, сър.

Слава богу, че Блей нямаше да види онова, което предстоеше да се случи.

Едната половина на гигантската врата се отвори и познато лице вдигна ръка за поздрав.

Страхотно. Блей щеше да пропусне шоуто, но очевидно Джон имаше място на първия ред.

Приятелят му беше облечен в сини джинси и една от фалшиво овехтелите ризи, които бяха купили заедно. Босите му крака се белееха върху стъпалата от черен камък и той изглеждаше относително спокоен, което беше донякъде дразнещо. Мръсникът можеше да има приличието да е покрит със студена пот или да покаже някакво съчувствие.

— Здравей — изписа Джон.

— Здравей.

Джон отстъпи назад, за да му направи път.

— Как си?

— Ще ми се да бях пушач. — Защото така би отложил предстоящото с една цигара време.

— Не искаш такова нещо. Ти мразиш цигарите.

— Може и да преосмисля екстремното си отношение.

— Я млъкни.

Куин се почувства изключително неподходящо облечен, когато премина през вестибюл с мраморен под в черно и бяло и пищен полилей — дали беше изработен от истинско злато? Вероятно.

Мили боже, каза си и се закова на място.

Фоайето пред него беше достойно за дворец. Беше изцяло в стила на руското царско семейство със своите ярки цветове, тази невероятна декорация от златни листа, мозаечния под, изрисувания таван… или по-скоро беше като от роман на Даниел Стийл с всички тези романтични мраморни колони и арки.

Не че той беше чел някоя от нейните книги.

Добре де, беше чел една, но тогава беше едва дванайсетгодишен и болен, а и се вълнуваше само от секс сцените.

— Тук горе — прокънтя нечий плътен глас.

Куин погледна към върха на богато украсеното стълбище. Заковал ботуши на пода, все едно владееше света, облечен в черни кожени дрехи и черна тениска, там стоеше кралят.

— Хайде, да свършваме с това — изкомандва Рот.

Преглъщайки тежко, Куин последва Джон до втория етаж.

Когато стигнаха горе, Рот каза:

— Нужен ми е само Куин. Джон, ти остани тук.

Джон започна да пише с пръсти.

— Искам да бъда негов свидетел…

Рот се обърна.

— Не. Нищо такова няма да има.

По дяволите, помисли си Куин. Нямаше да му бъде позволена защита?

— Ще чакам — изписа Джон.

— Благодаря.

Куин се загледа към отворените врати, през които беше изчезнал кралят. Помещението пред него беше… Изглеждаше като място, което майка му би харесала: бледосин цвят, изящна момичешка мебелировка и висящи кристални осветителни тела, които приличаха на обици.

Не беше точно типът интериор, в който някой би си представил Рот.

Кралят отиде и се настани зад бюро с фина изработка, а Куин пристъпи вътре, затвори вратите и обгърна тялото си с ръце. Докато чакаше, цялата ситуация му се стори сюрреалистична. Не можеше да си обясни как с живота му се беше стигнало дотук.

— Възнамеряваше ли да убиеш Леш? — попита Рот.

Дотук с уводните думи.

— Ами…

— Възнамеряваше ли или не?

Куин направи бърз преглед на ум на възможните отговори: Не, разбира се, че не възнамерявах. Ножът действаше по своя воля. Аз всъщност се опитах да го спра… Не, само исках да го обръсна… Не, не допусках, че прерязването на югуларна вена може да доведе до смърт.

Куин прочисти гърло. После още веднъж.

— Да, възнамерявах.

Кралят скръсти ръце пред гърдите си.

— Ако Леш не беше смъкнал панталоните на Джон, би ли постъпил така?

Белите дробове на Куин спряха работата си за миг. Нямаше защо да е изненадан, че кралят беше напълно наясно какво се е случило, но въпреки това се шокира от чутото. А и да обсъжда случката, беше трудно, предвид стореното и казаното от Леш. Ставаше дума за Джон.

— Е? — прозвуча настоятелно от другата страна на бюрото. — Ако Леш не беше докоснал панталоните му, би ли прерязал гърлото му?

Куин събра мислите си.

— Джон помоли мен и Блей да не се месим и докато боят беше честен, бях готов да го послушам. Но… — Той поклати глава. — Направеното от Леш не беше редно. Все едно да използва скрито оръжие.

— Но не беше нужно да го убиваш. Можеше да го дръпнеш от Джон. Да го удариш няколко пъти. Да го изхвърлиш навън.

— Вярно е.

Рот протегна ръка настрани, сякаш искаше да я раздвижи, и рамото му изпука.

— Ще бъдеш напълно откровен с мен. Ако излъжеш, ще разбера, защото мога да подуша лъжата. — Очите на Рот блестяха зад черните му очила. — Напълно съм наясно, че мразеше братовчед си. Сигурен ли си, че не си използвал смъртоносно оръжие за своя собствена облага?

Куин прекара ръка през косата си и си припомни всичко, което успя, за случилото се. В паметта му имаше дупки, бели петна, предизвикани от обърканите му емоции, накарали го да извади ножа и да се втурне напред, но помнеше достатъчно.

— Ако трябва да съм честен… По дяволите, не можех да позволя Джон да бъде нараняван и унижаван така. Той замръзна на мястото си. Когато Леш хвана панталоните му, той просто замръзна. Двамата бяха в помещението с душовете и Джон беше опрян в стената, и изведнъж вече не беше способен да помръдне. Не знам дали Леш би продължил започнатото… защото не бях в главата му, но е такъв тип, че е способен на подобно нещо. — Куин преглътна тежко. — Видях какво се случва. Видях, че Джон нямаше сили да предприеме нищо и… като че ми падна перде пред очите… Ножът беше в ръката ми, в следващия миг бях до Леш и прерязах гърлото му. Честно ли? Да, мразех Леш, но бих нападнал всеки, сторил подобно нещо на Джон. И преди да попиташ, знам какъв ще е следващият въпрос.

— И какъв е отговорът ти?

— Да, бих го направил отново.

— Дори сега?

— Да. — Куин погледна към бледосините стени и си помисли, че не е редно да говорят за грозни неща в такава прекрасна стая. — Предполагам, че това ме превръща в неразкаял се убиец… Какво ще правиш с мен? Може би не знаеш, но семейството ми се отрече от мен.

— Да, чух за това.

Настъпи дълго мълчание и Куин прекара времето, загледан в ботушите си, докато сърцето му прескачаше удари в гърдите.

— Джон иска да останеш тук.

Куин мигом вдигна очи към краля.

— Какво?

— Чу ме.

— По дяволите. Не можеш да допуснеш такова нещо. Няма начин да остана тук.

Черните вежди на краля се смръщиха.

— Моля?

— Съжалявам. — Куин замълча, напомняйки си, че братът е крал, а това значеше, че може да прави каквото пожелае, например да преименува луната и слънцето, да обяви, че трябва да бъде поздравяван с палци, заврени в задника… или да прибере под покрива си мърша като Куин.

В света на вампирите думата крал беше еквивалент на неограничени правомощия.

А и защо да отказва нещо, което би му било от полза? Как ли не.

Рот се изправи и Куин с усилие си наложи да не отстъпи назад, нищо че ги делеше около седем метра дълъг килим.

Боже, въпреки това кралят се извисяваше над него.

— Говорих с бащата на Леш преди около час — каза Рот. — Семейството ти му е заявило, че няма да платят компенсация. Тъй като са се отрекли от теб, казват, че ти дължиш парите. Пет милиона.

— Пет милиона?

— Снощи Леш е бил отвлечен от лесърите. Никой не вярва, че някога ще се върне. Отговорен си за формално убийство, понеже се предполага, че убийците няма да си направят труда да отвлекат труп.

Олеле… Боже, Леш… и, дяволите да го вземат, това бяха много пари.

— Имам дрехите на гърба си и резервен чифт в сака. Могат да ги вземат, ако желаят.

— Бащата на Леш е наясно с финансовата ти ситуация. При това положение той иска официално да станеш роб в домакинството им.

В главата на Куин нахлу кръв. Роб… до края на живота му? На родителите на Леш?

— Това, разбира се — продължи Рот, — ще се случи, след като лежиш в затвора. И всъщност расата ни все още има действащ такъв. На север, близо до канадската граница.

Куин стоеше там напълно онемял. Животът можеше да завърши по толкова различни начини, помисли си. Смъртта не беше единственият задължителен изход.

— Какво ще кажеш за всичко това? — попита Рот.

Затвор… само Бог знаеше къде и само Бог знаеше за колко време. Робство… в домакинство, което щеше да го мрази, докато е жив.

Куин се замисли за разходката си през тунела, водещ навън от къщата на Блей, и за взетото от него решение.

— Имам разноцветни очи — прошепна и повдигна прокълнатия си поглед към краля. — Но също така имам и достойнство. Ще сторя нужното, за да се съобразя със закона… но само в случай — заяви с внезапно изпълнила го сила, — че никой няма да ме кара да се извинявам. Не мога да направя такова нещо. Извършеното от Леш беше повече от нередно. Беше преднамерено жестоко и целящо да съсипе живота на Джон. Аз. Не. Съжалявам.

Рот заобиколи бюрото и закрачи през стаята. Докато минаваше покрай него, подхвърли бодро:

— Правилен отговор, синко. Изчакай ме отвън с приятеля си. Ще ви повикам съвсем скоро.

— Какво?

Кралят отвори вратата и кимна нетърпеливо.

— Навън.

Куин се запрепъва навън от стаята.

— Как мина? — изписа Джон, като скочи от креслото, поставено до стената в коридора. — Какво стана?

Куин погледна към приятеля си, без намерение да споделя, че ще отиде в затвора и след освобождаването си ще бъде предаден на семейството на Леш, за да бъде наказван до края на дните си.

— Не беше зле.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— Лицето ти е пепеляво.

— Ало, вчера претърпях операция.

— О, моля те. Какво става?

— Да ти кажа честно, нямам представа.

— Извинете ме. — Бет, кралицата, се приближи към тях с мрачно изражение. В ръцете си носеше дълга кожена кутия. — Момчета? Трябва да вляза вътре.

Те се отдръпнаха, а тя нахлу в кабинета и затвори вратата.

Джон и Куин зачакаха. После чакаха още… и още.

Един Бог знаеше какво ставаше вътре. Явно отнемаше време, докато кралят и кралицата оформяха съответните документи за бъдещата му съдба.

Джон извади телефона си, защото имаше нужда да прави нещо с ръцете си, и се намръщи, когато го погледна. Написа съобщение на някого и го прибра обратно в джоба си.

— Странно, че Блей още не се е обадил.

Всъщност не е странно, помисли си Куин и се почувства като голям мръсник. Кралят отвори широко вратата.

— Дотътрете си задниците вътре.

Последваха бързите им стъпки и Рот затвори вратата след тях. Кралят се върна до бюрото си, седна на кукленското кресло и качи огромните си ботуши върху купчината документи. Когато Бет се настани до него, той се протегна и хвана ръката й.

— Момчета, наясно ли сте с термина „аструкс нотрум“? — Когато и двамата поклатиха глави като пълни идиоти, Рот им отправи студена иронична усмивка. — Това е антична длъжност. Нещо като лична стража, само че им е позволено да използват смъртоносно оръжие при защитата на господаря си. Убийци с разрешително.

Куин преглътна тежко и се почуди какво ли общо имаше това с него и Джон.

Кралят продължи:

— Аструкс нотрум може да бъде обявен за такъв само с кралски декрет и е еквивалентът на американските тайни служби за сигурност. Субектът трябва да бъде значима личност, а телохранителят трябва да е способен. — Рот целуна ръката на своята кралица. — Значима личност е някой, чието присъствие е важно според преценката на краля. А това съм аз. Моята шелан е най-ценното нещо за мен и бих сторил всичко, за да защитя сърцето й. А също така според законите на расата тя е кралица. По тази причина нейният единствен брат спада към категорията „значима личност“. Колкото до квалифицирания телохранител… случайно знам, Куин, че ти си най-добрият боец в тренировъчния център след Джон. Безмилостен си в ръкопашен бой, а също така си отличен стрелец. — В гласа на краля прозвуча горчива ирония. — И всички разбрахме колко те бива с ножа, нали така?

Куин почувства как го обзема някакъв странен порив. Като че се беше вдигнала мъгла и беше открила пред него неочаквана пътека сред пустошта. Протегна ръка към Джон, за да потърси опора, макар че това окончателно му лепваше етикет „Здравейте, аз съм женчо“.

— Има едно нещо обаче — продължи кралят. — От аструкс нотрум се очаква да жертва собствения си живот, за да спаси този на защитавания от него. Ако се стигне дотам, да го закрие с тяло и да поеме смъртоносния удар. Задължението е доживотно, освен ако аз не реша друго. Аз съм единственият, който може да го освободи от длъжност, ако ме разбирате.

Устните на Куин се раздвижиха от само себе си.

— Разбира се. Не ще и дума.

Рот се усмихна и посегна към кутията, донесена от Бет. Извади плътен лист хартия, най-отдолу, на който се мъдреше златен печат със сатенени панделки в черно и червено.

— Е, вижте това!

Той небрежно подхвърли официалния на вид документ към отсрещния край на бюрото.

Куин и Джон се наведоха напред едновременно. На Древния език там се казваше, че…

— Мамка му — прошепна Куин, а после погледна стреснато към Бет. — Съжалявам, без да искам, изтървах лоша дума.

Тя се усмихна и целуна своя хелрен по темето.

— Няма страшно. И по-лоши съм чувала.

— Вижте датата — подкани ги Рот.

Носеше стара дата… Документът датираше отпреди два месеца. Според него Куин, син на Лохстронг, функционираше като аструкс нотрум на Джон Матю, син на Дариъс, смятано от края на юни.

— Затрупан съм с писмена работа — подхвърли небрежно Рот. — Просто бях забравил да ви кажа какво съм решил. Вината е моя. Това, разбира се, означава, че ти, Джон, си отговорен за компенсациите, защото охраняваната личност трябва да се погрижи за дълговете, възникнали в резултат на действията на охраната.

Джон мигом изписа:

— Ще платя.

— Не, почакай — намеси се Куин. — Той няма толкова пари.

— Към момента приятелчето ти разполага с около четирийсет милиона, така че лесно ще уреди това.

Куин погледна към Джон.

— Какво? Защо тогава работиш в офиса, за да изкараш пари за дрехи?

— На кого да напиша чека? — изписа Джон, като пренебрегна въпроса.

— На родителите на Леш. Като главен счетоводител на Братството Бет ще ти каже от коя сметка да ги преведеш, нали, лийлан! — Рот стисна ръката на кралицата и й се усмихна. Когато отново насочи вниманието си към Джон и Куин, любящото му изражение беше изчезнало. — Куин ще се нанесе в къщата незабавно. Заплатата му ще бъде седемдесет и пет хиляди годишно и ти ще я плащаш. Куин, ти си изключен от програмата, но това не означава, че братята няма да ти бъдем спаринг-партньори, за да поддържаш уменията си. В края на краищата, ние се грижим за своите. А сега ти си един от нас.

Куин пое дълбоко въздух. И после още веднъж. И после…

— Аз трябва… трябва да поседна.

Сякаш изпаднал в безтегловност, той се запрепъва към едно от светлосините канапета. Всички се втренчиха в него, като че готови да му предложат хартиена кесия, в която да диша, или пък носни кърпички, а той сложи ръка на мястото, където беше опериран, с надеждата да ги накара да си помислят, че причината са нараняванията му, а не емоциите.

Бедата беше… че не можеше да вкара в дробовете си и глътка въздух. Не беше сигурен какво се случва в устата му, но каквото и да беше, не му помагаше да проясни главата си, нито да се отърве от парещото усещане в областта на гръдния кош.

Интересно, че пред него не застана Джон или кралицата. Дойде Рот. Изведнъж пред насълзените му очи изникна кралят, а слънчевите очила и зловещото му лице никак не съответстваха на мекия тон, с който проговори:

— Сложи глава между коленете си, синко. — Ръката на краля се озова на рамото му и нежно го побутна надолу. — Хайде, направи го.

Куин изпълни каквото му беше наредено и се разтресе така силно, че ако не беше грамадната длан на Рот да го задържи на място, щеше да падне на пода.

Нямаше да плаче. Отказваше да позволи и на една сълза да се изплъзне от очите му. Вместо това стенеше, тресеше се и по тялото му изби студена пот.

Тихо, така че само Рот да може да го чуе, той прошепна:

— Мислех, че… съм съвсем сам.

— Не — отговори Рот също толкова тихо. — Както казах преди малко, вече си един от нас. Разбираш ли ме?

Куин вдигна поглед.

— Но аз съм никой.

— Я стига глупости. — Кралят бавно поклати глава. — Спасил си честта на Джон. Както казах, вече си част от семейството, синко.

Куин насочи поглед към Бет и Джон, които стояха един до друг. През непролетите си сълзи той видя приликата в тъмните им коси и дълбоките сини очи.

Семейство…

Куин изпъна гръб, изправи се на крака и се извиси с целия си ръст. Оправи тениската си, а после косата си и напълно овладян, тръгна към Джон.

С изправени рамене той протегна ръка към приятеля си.

— Ще дам живота си за теб. Със или без този лист хартия.

Когато думите се отделиха от устата му, той осъзна, че това е първото нещо, изречено от него като напълно съзрял мъж, първата клетва, положена някога от него. И не можеше да измисли някой по-добър, пред когото да я положи, освен може би Блей.

Джон погледна надолу, после стисна дланта, която му беше предложена, с твърда и силна ръка. Не се прегърнаха, не си казаха нищо.

— И аз за теб — произнесе Джон с устни, когато погледите им се срещнаха. — И аз… за теб.

— Можеш да ме питаш за Фюри, ако искаш. Когато свършиш с това.

Кормия вдигна глава от бялата свещ, която палеше, и хвърли поглед през рамо. Бела лежеше по гръб на голямото легло в другия край на стаята, а нежната й бяла ръка галеше закръгления й корем.

— Наистина можеш. — Тя се усмихна леко. — Така ще имам повод да мисля за нещо друго. А сега имам нужда точно от това.

Кормия духна клечката кибрит.

— Откъде знаеш, че мислех за него?

— Виждам на лицето ти гримасата, която правиш, когато мислиш за своя мъж и искаш да го изриташ отзад, но в същото време да го прегърнеш толкова силно, че дъх да не може да си поеме.

— Примейлът не е мой. — Кормия взе златния съд за горене на тамян и направи с него три кръга около свещта. Редеше думи с мек, но настоятелен тон, молейки Скрайб Върджин да бди над Бела и бебето й.

— Той не ме обича — заяви Бела. — Не истински.

Кормия остави съда върху масата в най-източния ъгъл на стаята и се увери, че трите свещи са се разгорели добре.

Минало, настояще и бъдеще.

— Чу ли какво казах? Той не ме обича.

Кормия стисна здраво очи.

— Мисля, че грешиш за това.

— Само си въобразява, че е така.

— При цялото ми уважение…

— Желаеш ли го?

Кормия се изчерви, защото случилото се в кинозалата изплува в съзнанието й. Тя се отърси от спомена за него… от властта, която беше притежавала, държейки възбудата му в ръката си… начина, по който беше движил устни по гърдите й.

Бела се засмя меко.

— Ще приема изчервяването за положителен отговор.

— О, Скрайб Върджин, не знам какво да кажа.

— Седни до мен. — Бела потупа леглото до себе си. — Нека ти разкажа за него. И защо съм сигурна, че не е влюбен в мен.

Кормия знаеше, че ако отиде и чуе как не е възможно Примейлът да чувства каквото смята, че чувства, това ще я привлече още повече към него.

И естествено, тя седна върху завивката до Бела.

— Фюри е добър мъж. Прекрасен мъж. Той обича с цялото си сърце, но това не значи, че е влюбен във всеки, на когото държи. Ако двамата прекарате само малко време…

— Скоро ще си тръгна.

Бела повдигна вежди.

— В Другата страна ли? Защо?

— Останах тук дълго време. — Беше й трудно да каже, че е била отхвърлена. Особено на Бела. — Останах тук… достатъчно дълго.

Бела изглеждаше натъжена.

— И Фюри ли ще си тръгне?

— Не знам.

— Ще трябва да се връща, за да се бие.

— А… Да. — Очевидно тя още не знаеше, че е отстранен от Братството, и сега не беше моментът да получава неприятни изненади.

Бела поглади корема си с ръка.

— Някой каза ли ти защо Фюри стана Примейл? Той замести Вишъс.

— Не, не знаех, че е настъпила промяна, докато Примейлът не дойде при мен в храма.

— Вишъс се влюби в доктор Джейн по времето, когато започна всичко. Фюри не искаше те да бъдат разделени и зае мястото му. — Бела поклати глава. — Фюри винаги поставя останалите пред себе си. Винаги. Такава е природата му.

— Знам. Затова му се възхищавам толкова много. Там, откъдето идвам… — На Кормия й беше трудно да подбере думите си. — За Избраниците себеотрицанието е най-важното качество. Ние служим на расата и на Скрайб Върджин и в това свое дело с радост поставяме всичко над нас самите. Най-висша добродетел е да жертваш себе си заради доброто, заради онова, което има по-голямо значение от отделния индивид. Примейлът постъпва точно така. Мисля, че затова…

— Затова…?

— Затова го уважавам толкова много. Затова и за неговия…

Бела се засмя с цяло гърло.

— И острия му ум, нали? Очевидно няма нищо общо с жълтите му очи и прекрасната му коса.

Кормия реши, че ако изчервяването й беше дало отговор вместо нея преди, можеше да го направи и отново.

— Не е нужно да отговаряш — каза Бела с усмивка. — Той не е какъв да е мъж. Но да се върнем към себеотрицанието. Работата е там, че ако прекарваш прекалено много време да се фокусираш върху околните, изгубваш себе си. Именно затова се тревожа за него. И по тази причина знам, че не ме обича в действителност. Вярва, че съм спасила близнака му, по начин, по който той не е бил способен да го направи. Онова, което изпитва, е благодарност. Безкрайна благодарност и идеализиране. Но не и истинска любов.

— Откъде знаеш всичко това?

Бела се поколеба.

— Попитай го за отношенията му с жените и ще разбереш.

— Много пъти ли се е влюбвал? — Тя се подготви за отговора.

— Абсолютно не, сигурна съм. — Бела направи кръгово движение с ръка върху корема си. — Не е моя работа, но така или иначе, ще го кажа. Заради това, че е спасил моя хелрен, няма мъж, когото да почитам повече от Фюри и много харесвам теб. Ако той продължи престоя си тук, надявам се и ти да останеш. Харесвам начина, по който го гледаш. И наистина ми допада начинът, по който те гледа той.

— Той се е отказал от мен.

Бела вдигна глава.

— Какво?

— Вече не съм Първа избраница.

— По… дяволите.

— Така че наистина трябва да се върна в Светилището. Дори само за да улесня нещата за тази, с която ще избере да ме замести.

Така беше редно да каже, но всъщност не го вярваше. И чувствата й проличаха в гласа й. Дори тя можеше да долови напрежението.

Интересно, че изричането на неистини и запазването на истинските мисли за себе си беше нещо, практикувано от нея през целия й живот в Другата страна. Докато беше там, лъжата беше нещо така лесно и удобно като робата, която носеше, прическата на главата й или рецитирането на церемониалния текст.

Сега беше трудно.

— Без да се обиждаш — заяви Бела, — индикаторът ми за глупости се включи.

— Индикатор за глупости?

— Лъжеш ме. Мога ли да ти предложа съвет?

— Разбира се.

— Не допускай да бъдеш погълната и изгубена заради цялата тази история с Избраниците. Ако наистина вярваш в онова, на което са те учили, добре. Но ако чувстваш, че се налага непрестанно да заглушаваш вътрешния си глас, тогава мястото ти не е там. Умението да лъжеш добре, не е добродетел.

Беше самата истина, помисли си Кормия. Именно това й се налагаше да прави непрестанно. Да лъже.

Бела се размърда на възглавниците и се поизправи леко.

— Не знам какво си чула за мен, но аз имам брат. Ривендж. Истински чешит е и винаги е бил такъв, но го обичам и сме много близки. Баща ми умря, когато бях на четири, и Рив пое ролята на глава на домакинството заради майка ми и мен. Грижеше се много добре за нас, но винаги настояваше да ни контролира и накрая се изнесох от семейния ни дом. Трябваше да го направя… Той ме влудяваше. Само да беше чула разправиите ни. Рив имаше добри намерения, но той е от старата школа, много държи на традициите, а това значеше той да взима всички решения.

— Въпреки това ми се струва, че е мъж с качества.

— Да, наистина е такъв. Но след двайсет и пет години под негов контрол аз се бях превърнала просто в негова сестра, а не в отделна личност, ако ме разбираш.

Бела се протегна и хвана ръката на Кормия.

— Най-доброто, което някога съм правила за себе си, беше да се отдръпна и да се опозная. — Очите й проблеснаха. — Не беше лесно и имаше… усложнения. Но въпреки всичко, през което се наложи да премина, препоръчвам от все сърце себепознаването. Знаеш ли коя всъщност си ти?

— Аз съм Избраница.

— И какво още?

— Това е… всичко.

Бела стисна ръката й.

— Помисли добре за себе си, Кормия. Започни от дребните неща. Кой е любимият ти цвят? Какво обичаш да ядеш? Какво те прави щастлива? Или тъжна?

Кормия погледна към съда с тамян в другия край на стаята и се замисли за всички молитви, които знаеше, молитви, подходящи за всякакви случаи. И химните. И церемониите. Имаше цял духовен списък на свое разположение, не само от думи, но и от действия.

И това беше всичко. Наистина ли беше така?

Тя премести поглед, за да срещне този на Бела.

— Знам… Харесвам бледолилави чаени рози. И обичам да конструирам разни неща в главата си.

Бела се усмихна и прикри прозявката си с опакото на ръката си.

— Това, приятелко, е добро начало. Искаш ли да догледаме „Проджект рънуей“? Ако пуснем телевизора, ще се чувстваш по-малко неловко, задето си имаш собствени тревоги, докато си с мен, а и Фриц няма да е тук с вечерята поне още двайсет минути.

Кормия се облегна на възглавниците до своята… приятелка. Не нейна сестра, а нейна… приятелка.

— Благодаря ти, Бела. Благодаря.

— За нищо. И харесвам тамяна. Много е успокояващ.

Бела насочи дистанционното управление към плоския екран, натисна няколко бутона и Том Гън се появи с посребрената си коса. Една от дизайнерките срещу него клатеше глава пред недовършена червена рокля.

— Благодаря — повтори Кормия, без да я поглежда.

Бела само се протегна и стисна ръката на Кормия. После двете се съсредоточиха върху случващото се на екрана.