29.

Леш излезе със залитане от дома на родителите си и с кръв по двете си ръце. Коленете му трепереха, а походката му беше несигурна. Докато пристъпваше, се погледна. О, боже, гадостта беше също по ризата и обувките му.

Господин Д. излезе от Фокуса.

— Ранен ли сте?

Леш не намери думи, с които да отговори. Накуцващ и треперещ, той едва стоеше на крака.

— Отне… повече време, отколкото предполагах.

— Хайде, сър, да ви настаним в колата.

Леш позволи на дребосъка да го отведе до вратата и да го настани на седалката до шофьора. Нещо черно и мазно бликна от устата му и се стече по брадичката. Той го обърса и го огледа.

Не беше кръв. Поне не такава…

— Убих ги — произнесе дрезгаво.

Лесърът коленичи пред него.

— Правилно сте постъпили и сте направили баща си горд. Нямате бъдеще с тези мръсници, а с нас.

Леш се опита да накара сцените да спрат да се повтарят в съзнанието му.

— Майка ми крещеше най-силно. Когато ме видя да убивам баща си.

— Не баща ви. Не и майка ви. Животни. Онези същества вътре бяха животни. Все едно че сте убили елен… или плъх, нали разбирате? Вредители. — Убиецът поклати глава. — Те не бяха семейството ви. Само така сте си мислели.

Леш погледна към ръцете си. В едната държеше нож. В другата — верига.

— Толкова много кръв.

— Да, вампирите кървят наистина изобилно.

Последвалата тишина като че продължи цяла година.

— Кажете ми, сър, имате ли басейн в двора? — Когато Леш кимна, лесърът попита: — Отзад ли? — Леш отново кимна. — Добре, ще отидем там с вас, за да се измиете. В багажника имам чисти дрехи, които да облечете.

Без да усети как, Леш се озова под душа в постройката към басейна на къщата и отмиваше от кожата си останките от родителите си, наблюдавайки как червената струя се стича в краката му. Изплакна ножа, а също и веригата, и когато излезе, за да се избърше с кърпа, първото, което направи, беше да сложи нашийника от неръждаема стомана на врата си.

От него висяха два кучешки медальона, единият беше от последния платен данък за ротвайлера, а другият — от последната му ваксинация срещу бяс.

Леш бързо облече новите дрехи и прехвърли портфейла на баща си от изпоцапаните панталони, които беше носил преди, в чистите, дадени му от господин Д. Щеше да се наложи да запази обувките, но петната бяха покафенели, изгубили яркочервения си цвят и това ги правеше по-приемливи.

Излезе изпод душа и завари малкия убиец да седи на градински стол до една от масите със стъклени плотове.

Лесърът скочи от стола на мига.

— Искате ли да се обадя за подкрепление?

Леш хвърли поглед към къщата в стил „Тюдор“.

На път за насам се канеше да претършува цялата страда и да вземе всичко, което би имало някаква стойност. Да използва наричаното от Омега негова армия, за да оголят мястото до тапетите и дъските на пода.

Звучеше много в стил Конан Варварина. Идеалният начин да декларира новия си статус. Не само погубваш враговете си, но им взимаш конете, опожаряваш домовете им и слушаш стоновете на жените им…

Проблемът беше, че той знаеше какво има в тази къща. С телата на родителите му и догените вътре, като че се взираше в мавзолей и идеята да оскверни мястото, като изпрати вътре тълпа лесъри, му се струваше нередна.

— Искам да се махна от тук.

— Ще се върнем по-късно ли?

— Просто ме откарай далече от тук.

— Както кажете.

— Правилен отговор.

С походка на старец Леш заобиколи къщата, за да се озове отново отпред, като гледаше право пред себе си, отвърнал очи от прозорците, покрай които минаваше.

Когато беше изклал догените в кухнята, във фурната имаше печено пиле, от онези с мъничкото устройство, което изскача, за да сигнализира, че са готови. След като приключи и с последната от прислужниците, той спря до печката и светна лампата. Устройството беше изскочило от пилето.

Отвори тясното чекмедже вляво от печката и извади две кухненски ръкавици на бяло и червено райе. Спря фурната, издърпа тавата и я сложи върху газовите котлони. Коричката беше златистокафява и имаше плънка. На дъното на тавата бяха пилешките дреболии, готови да се превърнат в сос.

Изключи също и котлона, на който вряха картофите.

— Искам да се махна оттук — заяви, когато се качи в колата. Наложи му се да премести краката си с ръце.

Миг по-късно двигателят на Фокуса, който звучеше като шевна машина, заработи и те потеглиха по алеята. Докато се возеше смълчан в таратайката, той извади портфейла на баща си, отвори го и прегледа кредитните карти: клиентска карта, „Виза“, черна „Америкън експрес“…

— Къде желаете да отидем? — попита господин Д., когато се озоваха на шосе 22.

— Не знам.

Господин Д. хвърли поглед към него.

— Аз убих братовчед си, когато бях на шестнайсет. Той беше мръсник и ми хареса, докато го правех. Това беше правилното за него. Но после се почувствах зле. Така че няма за какво да се извинявате, ако извършеното ви се струва нередно сега.

При мисълта, че някой друг беше поне малко наясно през какво преминаваше, цялата история му изглеждаше по-малко кошмарна.

— Чувствам се… мъртъв.

— Ще мине.

— Не… вече никога няма да почувствам… Майната ти, млъкни и карай.

Леш измъкна и последната карта от портфейла, докато завиваха надясно. Беше фалшивата шофьорска книжка на баща му. Очите му се плъзнаха по снимката и стомахът му се сви на топка.

— Отбий.

Фокусът спря на банкета. Когато Леш отвори вратата, за да избълва през устата си още малко от черната гадост, покрай тях мина огромен джип.

Той беше изгубен. Напълно изгубен.

Какво, по дяволите, беше извършил току-що? Кой беше той?

— Знам къде да ви отведа — заяви господин Д. — Ако затворите вратата, ще ви закарам някъде, където ще се почувствате по-добре.

Сигурно, помисли си Леш. На този етап би приел предложение от всеки.

— Навсякъде, само да не съм тук.

Фокусът направи обратен завой и те се понесоха към центъра на града. Бяха изминали няколко километра, когато Леш хвърли поглед към дребния лесър.

— Къде отиваме?

— На място, където да си вземете дъх. Доверете ми се.

Леш се загледа през прозореца и се почувства като абсолютна госпожичка. Прочисти гърло и каза:

— Кажи на екипа да отидат обратно в къщата. Да отнесат всичко, което може да бъде поместено.

— Да, сър.



Когато Зи паркира ескалейда пред имението на семейството на Леш, Фюри се намръщи и откопча предпазния си колан. Какво ставаше, по дяволите?

Предната врата беше широко отворена към лятната нощ. Светлината от полилея във фоайето хвърляше златисти отблясъци върху покритото с арка преддверие и грижливо оформените храсти от двете страни на входа.

Добре, нещо тук не беше наред. От къща със саксии по верандата и гномове в цветните лехи би могло да се очаква входната врата да зее отворена така. Или от някоя селска къща с колело пред гаража и рисунки с тебешир по алеята. И дори от каравана с изпочупени прозорци и разнебитени столове на тревата пред нея.

Но имение в стил „Тюдор“, разположено в идеално поддържан двор, не изглеждаше добре с широко отворена входна врата. Все едно дебютантка да изложи на показ сутиена си поради проблеми с гардероба.

Фюри слезе от колата и изруга. Миризмата на кръв и лесъри му беше твърде добре позната.

Зейдист извади един от пистолетите си и блъсна вратата на колата.

По дяволите.

Тръгнаха към къщата, като беше повече от очевидно, че нямаше да обсъждат с родителите на Леш случилото се с него. Твърде вероятно беше със Зейдист да се натъкнат на трупове.

— Обади се на Бъч — каза Зейдист. — Това е местопрестъпление.

Фюри вече държеше телефона си в ръка и набираше.

— Точно на него звъня. — Когато братът отговори, той му каза: — Имаме нужда от подкрепление. Извършено е нападение.

Преди двамата да влязат в къщата, спряха да огледат ключалката. Бравата не беше разбита и алармата не се беше задействала.

Нямаше логика. Ако някой от убийците се беше приближил до вратата и беше натиснал звънеца, не би бил допуснат вътре от доген. Нямаше начин. Значи лесърите се бяха добрали вътре по друг начин и си бяха тръгнали през предната врата.

И без съмнение доста бяха поработили. Върху големия персийски килим в мраморното фоайе имаше пътека от кръв, при това не просто капки, а изглеждаше, все едно някой беше използвал мече за боядисване.

Червената следа продължаваше от кабинета до трапезарията.

Зи пое наляво към кабинета, Фюри зави надясно към трапезарията.

— Открих труповете — подвикна с подрезгавял глас.

Разбра кога Зи е видял онова, което наблюдаваше той, защото брат му изпъшка:

— Мамка му.

Посечените родители на Леш седяха на два стола до далечния край на масата. Бяха завързани през раменете, за да стоят изправени. От прободните рани в гърдите и шиите им се стичаше кръв и в краката им върху лъскавия под се бяха образували локви.

Свещите бяха запалени. В чашите беше сипано вино. На масата между двете тела стоеше току-що извадено от фурната, апетитно на вид печено пиле. Миризмата на ястието почти заличаваше вонята на кръв.

Телата на двама догени бяха поставени на столове отляво и отдясно на плота. Мъртъвци, които да обслужват други мъртъвци.

Фюри поклати глава.

— Колко ще заложиш, че в къщата няма други трупове? Иначе и те щяха да са подредени тук.

Изисканите дрехи на родителите на Леш бяха внимателно изпънати, трите реда перли на майката бяха в пълен порядък, както и вратовръзката на бащата. С разбърканите си коси и раните си изглеждаха като от филм на ужасите, но изпоцапаните им с кръв дрехи бяха с идеална кройка. Приличаха на ужасяващи манекени.

Зи удари с юмрук в стената.

— Извратени мръсници… тези проклети лесъри наистина са откачени.

— Няма спор.

— Да огледаме останалата част от къщата.

Провериха в библиотеката и в музикалния салон и не откриха нищо. Мокрото помещение беше непокътнато. В кухнята имаше следи от две убийства, но нищо не подсказваше от къде е проникнато в къщата.

Вторият етаж беше чист, прекрасните спални изглеждаха като извадени от списание със своите ленени завеси, антики и луксозни завивки. На третия етаж имаше апартамент, достоен за крал, който ако се съдеше по справочниците за оръжия и бойни изкуства, компютъра и стереоуредбата, принадлежеше на Леш. Беше идеално разтребен.

Като се изключеха местата, на които бяха извършени убийствата, в цялата къща нищо не беше докоснато. Нищо не беше откраднато.

Върнаха се обратно на долния етаж и Зейдист бързо огледа телата, докато Фюри провери главното табло на охранителната система, намиращо се до гаража.

Когато свърши, се върна обратно при близнака си.

— Огледах алармите. Нито една не се е задействала, нито е имало пробив в системата поради токов удар.

— Портфейлът на мъжа липсва — отговори Зи, — но часовникът е още на китката му. Диамантеният пръстен на жената е на пръста й, а обиците са на ушите й.

Фюри сложи ръце на кръста си и поклати глава.

— Две нападения, тук и в клиниката. И в двата случая без плячкосване.

— Поне знаем как са открили това място. Имам предвид, че след като Леш е бил отвлечен, са го измъчвали, докато не е проговорил. Това е единственият възможен начин. Едва ли е имал лична карта у себе си, когато е бил откаран в клиниката, така че адресът е излязъл от собствената му уста.

Фюри огледа картините по стените.

— Тук нещо не е наред. Обикновено плячкосват.

— Но като се има предвид, че са взели портфейла на бащата, истинското състояние е в банката. Ако се доберат до сметките, това ще е по-чистият начин за обир.

— Но защо ще оставят всичко това?

— Къде сте? — прокънтя гласът на Рейдж от фоайето.

— Тук вътре — извика Зи.

— Трябва веднага да уведомим другите семейства от глимерата — каза Фюри. — Ако Леш е дал собствения си адрес, само Бог знае какво още са измъкнали от него. Изтеклата информация може да е с безпрецедентни последствия.

Бъч и Рейдж влязоха в помещението и ченгето поклати глава.

— Боже, това ме връща обратно в отдел „Убийства“.

— Погледни само — въздъхна Холивуд.

— Знаем ли как са проникнали? — попита Бъч, като обикаляше около масата.

— Не, но да огледаме къщата още веднъж — отговори Фюри. — Просто не мога да повярвам, че са влезли през предната врата.

Когато четиримата се качиха горе в стаята на Леш, всички до един поклатиха глави.

Фюри се огледа наоколо, а мозъкът му не спираше да работи.

— Трябва да предупредим останалите.

— Вижте това — промърмори Зи и кимна към прозореца.

На алеята пред къщата спря кола. После още една. После — трета.

— Ето ги твоите мародери — каза братът.

— Мръсници — просъска Рейдж с мрачна усмивка. — Но поне са избрали подходящ момент. Трябва да изразходвам калориите от вечерята.

— И ще бъде ужасно грубо да не ги поздравим на вратата — изръмжа Бъч.

По навик Фюри посегна да отвори якето си, но после се сети, че нямаше пистолети и кинжали.

Моментът беше неловък и никой не го поглеждаше, затова той каза:

— Ще се върна в имението и ще се свържа със семействата от глимерата. И ще уведомя Рот за случващото се.

Другите трима кимнаха и се втурнаха към стълбите.

Докато тичаха надолу да посрещнат лесърите, Фюри огледа стаята още веднъж с мисълта как би му се искало да бъде с останалите и да избива проклетниците, сторили това.

В съзнанието му Магьосника го погледна право в лицето.

Няма да се бият редом с теб, защото не могат да ти вярват. Воините не искат да бъдат подкрепяни от такъв, на когото нямат доверие. Приеми го, приятел, с тези ти задължения се приключи. Въпросът е колко време ще ти отнеме да се провалиш и пред Избраниците?

Точно когато Фюри се канеше да се дематериализира, той се намръщи.

В другия край на стаята, на месинговата топка на едно от чекмеджетата на скрина, имаше петно.

Той се приближи, за да огледа по-добре. Беше тъмнокафяво… Засъхнала кръв.

Когато отвори чекмеджето, по предметите вътре имаше кървави отпечатъци. По часовника, носен от Леш преди преобразяването, имаше петна, имаше такива и по верижката с диаманти и масивните обици. Очевидно нещо беше взето оттук, но защо един лесър би оставил всички тези скъпи неща? Беше трудно да си представи, че задигнатото от него е било по-скъпо от всички тези диаманти и същевременно се е побирало в такова малко пространство.

Фюри хвърли поглед към лаптопа и айпода… и към десетките други чекмеджета в стаята, разположени между бюрото и нощното шкафче. Всички бяха добре затворени.

— Трябва да си вървиш.

Фюри се обърна. Зи стоеше на прага с оръжие в ръка.

— Разкарай се оттук, Фюри. Не си въоръжен.

— Бих могъл да бъда. — Той погледна към бюрото, където върху учебниците лежаха два ножа. — Само след миг.

— Върви. — Зи оголи кучешките си зъби. — Тук не си от помощ.

Първите звуци от битката се разнесоха нагоре по стълбите в комбинация със серии от стонове и ругатни.

Близнакът му отиде да защитава расата им, а Фюри го наблюдаваше. После се дематериализира от спалнята на Леш, за да се озове пред бюрото си в тренировъчния център.

Загрузка...