Свят на смъртта I

16.

Всичко губеше смисъла си. Джейсън се опита да намери някаква връзка между съвременната машина и варварина, но напразно. На кого се обаждаше той? Наличието на един предавател предполагаше съществуването на поне още един. Какво представляваше Рес — човек или предмет?

Джейсън напрегна разума си, за да овладее мислите си и да прекрати безразборното им лутане. Тук изникваше нещо ново, някакви непредвидени фактори. Той непрекъснато се успокояваше, че всичко си има обяснение, стига да подредиш фактите както трябва.

Притвори очи, за да се защити от ослепителните слънчеви лъчи, които проникваха през най-горните клони на дърветата, и отново взе да премисля всички факти. Те се разпределяха по равно в две категории — първата обхващаше тези, които бе установил сам, а втората — онези, които бе научил от жителите на града. Обзе го желание да разбере доколко втората група „факти“ съответстваха на собствените му наблюдения. Имаше доста голяма вероятност повечето от тях да се окажат погрешни.

— Ставай — прекъсна мислите му дрезгавият глас. — Тръгваме.

Краката му все още бяха безчувствени и едва ли можеха да му послужат за нещо. Брадатият изсумтя от отвращение, изправи го и го подпря на външната стена. Останал сам, Джейсън се хвана здраво за възлестата кора на дънерите. Взе да се озърта наоколо и жадно да поглъща новите впечатления.

Това бе първото земеделско стопанство, в което попадаше, откакто бе избягал от родната си планета. Наистина различен свят, с различна екология, но приликата биеше на очи. Надолу по хълма под бараката се простираше наскоро засята нива. Разорана от добър стопанин. С равни, добре оформени бразди, които следваха контурите на склона. В съседство се намираше още една дървена постройка, навярно обор.

Зад гърба му се разнесе сумтене, Джейсън се извърна незабавно и… замръзна. Ръката му инстинктивно сигнализира на липсващото оръжие, а пръстът му се сви около несъществуващия спусък.

От джунглата бе излязла някаква твар, която тихичко пристъпваше зад него. Имаше шест дебели, завършващи с нокти крака, които ровеха земята. Двуметровото туловище бе покрито със сплъстена жълточерна козина, а черепът и раменете бяха голи. Върху тях имаше припокриващи се рогови плочки. Джейсън виждаше всички тези подробности, тъй като звярът бе съвсем близо.

Той зачака смъртта си.

Жабешката паст, която разделяше на две гладкия череп, зейна и разкри два реда остри зъби.

— Тук, Фидо — извика брадатият зад гърба на Джейсън и щракна с пръсти. Тази твар подскочи напред, прелетя покрай зашеметения Джейсън и затърка глава в крака на дивака.

— Милото кученце — пъхна той пръсти под черупката и го почеса по тялото.

Беше изкарал от обора две оседлани животни. Джейсън се метна върху гърба на едното, почти без да забелязва такива подробности като гладката му кожа и дългите крайници. Брадатият бързо привърза краката му към стремето. Когато тръгнаха, звярът с череповидната глава ги последва.

— Милото кученце — каза Джейсън и се разсмя безпричинно. Дивакът се обърна и пресече смеха му с навъсения си поглед.

Когато навлязоха в джунглата, вече се беше стъмнило. Мракът под гъстия листак бе непроницаем, а и те не си светеха с нищо. Животните, изглежда, познаваха пътя. Наоколо се разнасяха стържещи звуци и пронизителни крясъци, но Джейсън не се тревожеше особено. Навярно го успокояваше равнодушието, с което спътникът му предприе това пътуване. Или пък присъствието на „кучето“, което по-скоро бе осезаемо, отколкото видимо. Пътуването се оказа дълго, но не съвсем неудобно.

Равномерното движение на животното и умората надделяха и Джейсън се унесе в неспокоен сън, като се стряскаше всеки път, щом се отпуснеше напред. Най-накрая заспа прав на седлото. С часове пътува по този начин и когато най-сетне отвори очи, видя пред себе си осветен квадрат. Преходът бе приключил.

Краката му бяха схванати и ожулени от седлото. След като го развързаха, Джейсън се смъкна с мъка на земята и едва не падна. После някаква врата се отвори и той влезе. Трябваше да мине време, докато очите му привикнат към светлината и различат човека на леглото пред него.

— Ела тук и седни! — Гласът на лежащия бе висок и силен, свикнал да заповядва. А тялото му — тяло на инвалид. Горната му половина над одеялото, което го покриваше до кръста, бе болезнено бяла, покрита с червени възли и съвсем отпусната. По него като че ли всичко се бе стопило — целият беше само кожа и кости.

— Не е много приятно, но аз съм свикнал. — И изведнъж тонът му рязко се промени. — Накса каза, че си чуждоземец. Вярно ли е?

Джейсън кимна и отговорът въодушеви живия труп. Главата се вдигна от възглавницата и зачервените очи затърсиха погледа му с отчаяна настойчивост.

— Казвам се Рес и съм… грубер. Ще ми помогнеш ли?

Джейсън недоумяваше пред настойчивостта на Рес, тъй като тя не съответстваше на простичкото съдържание на въпроса му. И все пак не виждаше никакво основание да даде по-различен отговор от този, който веднага и съвсем естествено му дойде на ум:

— Разбира се, че ще ти помогна както мога. Стига с това да не сторя зло на някой друг. Какво искаш?

Докато Джейсън говореше, главата на болния падна безжизнено назад от изтощение. Но в очите му все още гореше огън.

— Бъди спокоен… На никого не искам да сторя зло — каза Рее. — Тъкмо обратното. Както виждаш, страдам от болест, която нашите лекове не могат да пресекат. Още няколко дни и с мен е свършено. Ами… виждал съм как градските хора… си служат с някакъв апарат. Прилепят го върху рана или ухапано от животно. Да ти се намира една от тези машинки?

— Прилича ми на описанието на апарата за първа помощ — Джейсън докосна копчето на колана си и той се озова в ръцете му. — Ето, моят е тук. Той анализира и лекува повечето…

— Би ли го използвал за мен? — прекъсна го Рес с още по-настойчив глас.

— Извинявай. Трябваше да се сетя — и той пристъпи напред и прилепи апарата върху едно от възпалените места по гърдите на Рес. Сигналът за включване светна и острието на анализатора се плъзна надолу. При завръщането му устройството забръмча, щракна три пъти и три отделни инжекции се забиха в кожата на болния. След това светлината угасна.

— Това ли е всичко? — попита Рес, като гледаше как Джейсън прибира апарата си на колана.

Джейсън кимна, вдигна поглед и забеляза, че по лицето на болния се стичат сълзи. В същия момент ги усети и Рес и ядосано ги избърса.

— Когато човек е болен — изръмжа той, — тялото и чувствата му го предават. Мисля, че от дете не съм плакал… но трябва да разбереш, че не плача за себе си. А за хилядите, за неизброимите ми сънародници, умрели поради липса на такава машинка, с която се лекува толкова лесно.

— Не може да нямате лекарства, ваши доктори?

— Билкови лечители и шамани — махна презрително с ръка Рес. — А на малкото трудолюбиви и почтени хора сред тях им пречи обстоятелството, че обикновено и най-силната отвара се оказва не толкова ефикасна, колкото заклинанията на някой шаман.

Разговорът бе изморил Рес. Той изведнъж млъкна и затвори очи. Инжекциите вече действаха и възпалените места по гърдите му започваха да избледняват. Джейсън обходи с поглед стаята, като търсеше ключ към загадката на тези хора.

Подът и стените бяха от голи, небоядисани, прилепени една до друга дървени дъски. Те изглеждаха прости и недодялани, подходящи единствено за диваците, които бе очаквал да срещне. А наистина ли бяха недодялани? По дървото имаше широки, подобни на пламък шарки. Той се наведе над него и видя, че е натрито с восък, за да се получи именно такъв рисунък. Това дело на дивак ли беше… или на творец, който се стреми да използва простите материали по най-добрия начин? Ефектът бе далеч по-приятен от сивите, облицовани със стомана стени на живеещите в града пирийци. Не беше ли истина, че и в двата края на творческата скала преобладава простотата? Необразованият абориген изразява някоя идея съвсем просто и създава красота. А на другия край изтънченият критик отхвърля претрупаността и натруфеността и търси естествената яснота на необремененото изкуство. Кой от двата края се намираше пред погледа му сега?

Тези хора бяха диваци, или поне така му беше казано. Те се обличаха с кожи и говореха на някакъв развален и насечен език, поне Накса говореше така. Рес бе признал, че предпочита шаманите пред лекарите. Но ако всичко това беше вярно, тогава къде се вместваха предавателите? Или пък светещият таван, който изпълваше стаята с мек блясък?

Рес отвори очи и се вторачи в Джейсън, все едно че го виждаше за първи път:

— Ти кой си? И какво правиш тук?

От думите лъхаше ледена заплаха и Джейсън разбираше защо. Пирийците в града мразеха „груберите“ и несъмнено чувствата бяха взаимни. Брадвата на Накса го доказваше. Той бе влязъл тихо, докато двамата с Рес разговаряха, и сега стоеше с ръка върху дръжката на същата тази брадва. Джейсън знаеше, че докато не даде на тези хора задоволителен отговор, животът му все още виси на косъм.

Не можеше да им каже истината. Само да се усъмняха, че ги шпионира с цел да помогне на градските хора, и край. Въпреки това той трябваше да може свободно да разговаря с тях по проблема на оцеляването.

Сети се за проблема и моментално му хрумна и отговорът. Всичко премина през ума му за секунда, просто само докато се обърне отново с лице към инвалида. И веднага отговори. Мъчеше се гласът му да звучи естествено и равнодушно:

— Аз съм Джейсън динАлт, еколог, и както виждате имам всички основания на вселената да посетя тази планета…

— Какво е това еколог? — пресече го Рес. По гласа му не личеше дали пита сериозно, или му поставя капан. От непринудеността на предишния им разговор не бе останала и следа — гласът му бе убийствен като отрова на летящо жило. Джейсън внимателно подбираше думите си.

— По-просто казано, става въпрос за онзи раздел от биологията, който се занимава с взаимоотношенията между организмите и околната среда. Какво влияние оказват климатичните и другите фактори върху формите на живот и как влияят на свой ред формите на живот — помежду си и върху околната среда. — Дотук думите му отговаряха на истината… но той всъщност нямаше особени познания в тази област и бързо продължи нататък. — До мен достигнаха сведения за тази планета и накрая дойдох тук, за да науча нещата от първа ръка. Работих, колкото можах, под прикритието на града, но това се оказа недостатъчно. Там хората ме мислят за луд, но най-после ми позволиха да осъществя едно пътуване извън града.

— Каква ти е уговорката за завръщането? — прекъсна го Рес.

— Никаква. Те изглеждаха съвсем сигурни, че веднага ще бъда ликвидиран, и въобще не се надяват да ме видят отново. Отказаха да ме пуснат да тръгна сам и се наложи да избягам от тях.

Този отговор, изглежда, задоволи Рес и лицето му се сбърчи в невесела усмивка.

— Съвсем в стила на тези боклукчии. Не могат и на метър да се отдалечат от стените си без голяма колкото хамбар, бронирана машина. А за нас какво ти казаха?

Джейсън отново почувства, че от отговора му зависят много неща. Този път внимателно премисли, преди да отвърне:

— Ами, за тези думи може и да получа брадва по врата… но трябва да съм откровен. Трябва да знаете какво им е отношението. Казаха ми, че сте мръсни и невежи диваци… които миришат. Както и че вие… ами, по особен начин сте се отнасяли с животните. В замяна за храната ви давали мъниста и ножове…

При тези думи и двамата пирийци избухнаха в необуздан смях. Не след дълго слабостта накара Рес да престане, но Накса продължи и така се закашля, че трябваше да си полее главата с вода от една кана с формата на кратуна.

— Не мога да не ти повярвам — каза Рес. — Точно такива глупости говорят. Тези хора не знаят нищо за света, в който живеят. Надявам се, че и всичко останало, което каза, е вярно, но дори и да не е, ти си добре дошъл тук. Поне в едно съм сигурен — че си чуждоземец. Нито един от онези боклукчии нямаше да си мръдне пръста, за да ми спаси живота. Ти си първият чуждоземен, който виждат моите хора, и поради това си два пъти добре дошъл. Ще ти помагаме както можем. Моята ръка ще е и твоя.

Последните думи прозвучаха като ритуал и когато Джейсън ги повтори, Накса му кимна в знак на одобрение. В същото време Джейсън почувства, че те са нещо повече от празен ритуал. На Пиръс взаимозависимостта означаваше оцеляване и той знаеше, че тези хора се бореха рамо до рамо и до последна капка кръв със смъртните опасности, които ги заобикаляха. Надяваше се, че ритуалът ще включи и него в защитната сфера.

— Достатъчно за тази вечер — каза Рес. — Петнистата болест ме е изтощила, а лекарството ти ме превърна в пихтия. Тук ще пренощуваш, Джейсън. Има одеяло, но няма легло, поне засега.

Ентусиазмът така бе увлякъл Джейсън, че той съвсем бе забравил как цял ден напряга сили под двойно по-голямото притегляне. Сега вече умората го повали окончателно. По-късно смътно си спомняше единствено как отказа храната и се изтърколи на одеялото на пода. Нищо повече.