Свят на смъртта I

23.

Клоните на дърветата бяха забавили падането на ракетата, предните й двигатели бяха изгорели при принудителното кацане, но тресавището бе омекотило до известна степен удара. Разбитият цилиндър потъваше бавно в застоялата вода и тиня. Носът вече беше доста надълбоко, когато Джейсън успя да отвори с ритник аварийния люк в средата на корпуса.

Нямаше начин да прецени за колко време ракетата ще потъне напълно, а и на Джейсън съвсем не му беше до подобни разсъждения. Разнебитен и окървавен, той с последни сили се измъкна навън. Сетне, като шляпаше и падаше, той се отправи към по-твърда земя и седна тежко веднага, щом намери място, което щеше да го издържи.

Зад него потъна с бълбукане спасителната ракета. Известно време на повърхността излизаха мехурчета от хванатия в капан въздух, после изчезнаха и те. Водата се успокои и сега, освен строшените клони, нищо друго не подсказваше, че тук някога е идвал кораб.

Над тресавището бръмчаха насекоми и единственият звук, който нарушаваше покоя на гората отсреща, бе жестокият рев на някакво животно, нахвърлило се върху плячката си. Но ехото постепенно заглъхна и отново настъпи дълбока тишина.

Джейсън с мъка се отърси от унеса си. Имаше чувството, че тялото му е минало през месомелачка, а замъгленото му съзнание не можеше да роди ни една мисъл. След дълги минути съсредоточаване той стигна до заключението, че най-напред се нуждае от уреда за първа помощ. Обаче му беше много трудно да го откачи, а и бутонът не работеше. Най-сетне изви ръката си, докато успя да я намести под отвора, и натисна целия уред. Той забръмча усърдно — Джейсън предполагаше, че го е включил, макар да не усещаше иглите. Пред очите му се завъртя всичко, но не след дълго си дойде на мястото. Болкоуспокояващите средства задействаха и той бавно излезе от тъмния облак, който бе помрачил съзнанието му в момента на катастрофата.

Разсъдъкът му се възвърна, а заедно с него и чувството за самота. Той беше без храна, без приятели, заобиколен от враждебните сили на една чужда планета. Дълбоко в него започваше да се надига паника, която успя да потисне с огромното усилие на волята.

— Мисли, Джейсън, не се поддавай на чувствата — произнесе той на висок глас, за да се успокои, но веднага съжали, тъй като в тази пустош гласът му прозвуча слабо, дрезгаво и истерично. Нещо дращеше в гърлото му, той се изкашля, за да го прочисти, и изплю кръв. Видът на червеното петънце неочаквано го ядоса. Той ненавиждаше планетата на смъртта и невероятната тъпота на хората, които я населяваха. Проклятията, изречени на висок глас, звучаха по-добре и по-въздействащо. Той престана да вика и да размахва заканително пръст във въздуха, но, изглежда, му беше олекнало. Ядът разми страха и го върна към действителността.

Сега вече му беше приятно да седи на земята. Слънцето го стопляше, а като се облегна назад, почти забрави непрестанната тежест на двойното притегляне. Ядът бе изличил страха, а отдихът разсейваше умората. Някъде дълбоко в съзнанието му напираше старото, банално успокоение: „докато е жив човек, все има надежда“. Той се усмихна криво на изтърканите думи, но същевременно разбираше, че в тях се таи една неоспорима истина.

Защо да не преброи активите си. Е, беше разнебитен, но все още жив. Натъртванията изглеждаха незначителни, а счупени кости нямаше. Пистолетът му все още работеше и щом се сети за него, оръжието му незабавно се подаде от кобура, после отново се прибра. Пирийците произвеждаха доста здраво въоръжение. И уредът за първа помощ функционираше. Ако запазеше разсъдъка си, ако успееше да се движи по сравнително права линия и да преживява от природата наоколо, той имаше доста големи шансове да се добере до града. А съвсем друг въпрос беше как щяха да го посрещнат там. Щеше да разбере, след като пристигне. Сега най-важното бе да се добере дотам.

В колонката на пасивите му първа се нареждаше планетата. Пиръс. Притегляне, което изсмуква всичките ти сили, убийствени метеорологични условия и свирепи животни. Можеше ли да оцелее? Сякаш в подкрепа на разсъжденията му небето потъмня и из гората се понесе свистенето на дъжд, който наближаваше. Джейсън с мъка се изправи на крака и се ориентира, преди дъждът да е заличил всякаква видимост. На хоризонта смътно се очертаваше назъбена планинска верига — спомни си, че на отиване бе прелетял над нея. Първоначално тя щеше да му послужи като цел. Веднъж да стигне до нея, и тогава щеше да мисли за следващия етап от пътуването.

Вихрушката носеше листа и кал, а след тях ливна и самият дъжд. Подгизнал, премръзнал и вече изтощен докрай, той крачеше несигурно, но упорито по планетата на смъртта.

Настъпи нощ, но дъждът не спираше. Джейсън не можеше да следи за посоката, затова нямаше смисъл да продължава пътя си. А на всичкото отгоре се намираше и на ръба на изтощението. Очертаваше се да вали цяла нощ. Всички дървета бяха дебелостволи и хлъзгави — едва ли би могъл да се покатери по тях и при притегляне, равно на земното. Търсеше подслон под повалените дървета и гъстите храсти, но и там беше влажно, както в останалата част на гората. Най-накрая той се сви на завет под едно дърво и заспа под дъждовните капки, мокър до кости и треперещ от студ.

Към полунощ дъждът престана и температурата рязко се понижи. Джейсън сънуваше, че умира от измръзване; с мъка се разбуди и видя, че това си е почти истина. През клоните се сипеше ситен сняг, който покриваше земята и навяваше към него. Студът го пронизваше целия, той кихна и усети болка в гърдите. Разнебитеното му, вкочанено тяло се стремеше единствено към отдих, но искрицата разум, който все още блещукаше в него, го изправи на крака. Ако легнеше отново, чакаше го сигурна смърт. Хвана се с една ръка за дървото, за да не падне, и се затътри около него. Крачка след крачка, отново и отново, и така, докато ужасният студ понамаля и той престана да трепери. Сега пък умората плъзна по тялото му като мека, сива пелена. Той продължаваше обиколките си повече със затворени очи, отваряше ги само когато паднеше и трябваше да се мъчи да се изправи на крака.

Призори слънцето разнесе снежните облаци. Джейсън се облегна на дървото и премигна с възпалените си очи към небето. Наоколо земята беше цялата бяла, с изключение на кръга от черна кал под дървото, който той бе очертал, препъвайки се. Джейсън бавно плъзна гръб надолу по гладкия ствол, седна на земята и остави слънцето да го напече.

Изтощението замайваше разсъдъка му, а устните му се напукаха от жажда. Неспирна кашлица раздираше гърдите му с огнени пръсти. Въпреки че слънцето бе все още ниско, то вече пареше и изгаряше кожата му. Изсушаваше я и я изгаряше.

Нещо не беше както трябва. Тази мисъл не го остави на мира, докато не й обърна достатъчно внимание. Прехвърли я няколко пъти през ума си, разгледа я от всички страни. Кое не беше както трябва? Физическото му състояние.

Пневмония. Имаше всичките симптоми.

Пресъхналите му устни се напукаха и се навлажниха от кръв, когато се усмихна. Беше избегнал всички опасности на Пиръс, всички огромни хищници и отровни влечуги, само за да го повали тази най-дребна гадина. Какво пък, и за нея имаше лек. Той нави ръкава си и с треперещи пръсти прилепи отвърстието на уреда си за първа помощ към разголената си ръка. Той щракна и забръмча сърдито. Джейсън се помъчи да си спомни какво точно означаваше това. Вдигна го и видя, че една от спринцовките се подава наполовина от гнездото си. Разбира се. Антибиотикът, от който се нуждаеше анализаторът, бе свършил. Трябваше да се зареди отново.

Джейсън го захвърли с ругатни и той изчезна с плясък в една локва. Свършено и с лекарствата. Свършено е с уреда за първа помощ. Свършено е с Джейсън динАлт. Самотен борец срещу опасностите в един свят на смъртта. Сърцат чужденец, който можел да се мери по издръжливост с коренното население. Един-единствен ден остана само и смъртната му присъда бе подписана.

Зад него се раздаде задавено ръмжене. Той се извърна, залегна и стреля в движение. Всичко свърши още преди да достигне до съзнанието му. Пирийският метод на обучение бе автоматизирал рефлексите му на предмозъчно ниво. Джейсън гледаше изумено грозилището, което умираше на една крачка от него, и си мислеше колко добре е обучен.

Първата му реакция бе съжаление, че е убил едно от кучетата на груберите. Когато го загледа по-отблизо обаче, видя, че животното се различава леко по характерните си белези, по размерите и по нрава си. Въпреки че предните му крайници бяха почти размазани и от раните струеше кръв, то пак се мъчеше да стигне до Джейсън. И почти успя да се добере до краката му, преди очите му да се изцъклят съвсем.

Не беше съвсем като кучетата на груберите, въпреки че имаше вероятност да е техен неопитомен роднина. Също както кучетата и вълците. Джейсън се зачуди дали между мъртвия звяр и вълците не съществува и друга прилика. Дали и те не се движеха на глутници?

При тази мисъл той вдигна поглед… и съвсем навреме. Сред дърветата се мярнаха огромни туловища, които се приближаваха. Той застреля две от тях, а останалите свирепо оголиха зъби и отново потънаха в гората. Но не си тръгваха. Вместо да се уплашат от смъртта, те освирепяха още повече.

Седнал гърбом към дървото, Джейсън ги чакаше да се приближат и едва тогава стреляше. С всеки един изстрел, с всеки предсмъртен рев останалите зверове все повече обезумяваха и започваха да вият все по-силно. Някои от тях се сбиваха помежду си, за да си излеят яда. Изправил се на задните си крака, един от зверовете къртеше с нокти огромни ивици от кората на едно дърво. Джейсън се прицели, но беше твърде далеч, за да го улучи.

Реши, че треската си има и своите предимства. Знаеше, че според законите на логиката ще издържи само до залез-слънце или докато му свършат патроните. Но това не го тревожеше особено. Всъщност нищо нямаше значение. Той се отпусна, успокои се напълно и вдигаше ръка колкото да стреля, а после отново я смъкваше. Трябваше и често-често да се извръща, да поглежда зад дървото, за да убива онези зверове, които го дебнеха извън полезрението му. Смътно съжаляваше, че не е избрал по-малко дърво, но вече не си струваше да се мъчи да се премества.

Някъде следобед изстреля и последния си патрон. С него повали един звяр, на който бе позволил да дойде прекалено близо. Беше забелязал, че не улучва надалеч. Звярът изръмжа и се строполи, животните наоколо се оттеглиха и завиха съчувствено. Едно от тях се показа и Джейсън натисна спусъка.

Чу се само леко щракване. Той опита отново, за да провери да не е станала някаква засечка, но пак се разнесе същото щракване. Оръжието беше празно, празна беше и четвъртитата торбичка на колана му. Смътно си спомняше, че вече го е зареждал, но не можеше да се сети колко пъти.

Значи това било краят. Оказа се, че всички имат право. Пиръс беше по-силен от него. Въпреки че не би трябвало да приказват много-много. Пиръс щеше да убие и тях накрая. Пирийците никога не умираха в леглото си. Старите пирийци никога не умираха от собствена смърт.

След като вече не му се налагаше да се мъчи да стои нащрек и да държи оръжие, той се остави на треската. Искаше му се да заспи и знаеше, че ще е за дълго. Гледаше с притворени очи как дебнещите хищници се промъкват все по-близо до него. Най-близкият беше вече готов за скок. Джейсън виждаше как краката му напрягат мускули.

Той скочи. Но се преметна във въздуха и падна, преди да връхлети отгоре му. От зейналата му паст бликна кръв, а отстрани на главата му стърчеше късият метален край на стрела.

От храсталака излязоха двама мъже и се наведоха над Джейсън. Изглежда, самото им присъствие бе достатъчно за хищниците, тъй като всички бяха изчезнали.

Грубери. Той толкова много бързаше да се добере до града, че съвсем бе забравил за груберите. Добре че ги имаше и Джейсън се радваше, че дойдоха. Трудно говореше и затова само им се усмихна признателно. Но от това устните го заболяха още повече и той се унесе.