Свят на смъртта I

5.

След като корабът влезе в орбита, капитанът извика Джейсън и Кърк. Думата взе Кърк и съвсем откровено описа събитията от миналата нощ. Единственото значимо обстоятелство, което пропусна, бе опитът на Джейсън в областта на професионалния хазарт. Кърк обрисува обаятелния образ на двама чужденци с късмет, които злите демони от Касилия искали да лишат от печалбата им в игралния дом. Цялата история напълно съответстваше на предубедеността на капитана към Касилия. Накрая той поздрави своя офицер за целесъобразността на действията му и започна да подготвя дълъг доклад за правителството си. А на двамата мъже пожела всичко най-добро и им предостави възможността да се движат свободно из кораба.

Полетът се оказа съвсем кратък. Джейсън едва успя да се наспи, и ето че вече кацаха на Даркан. Тъй като нямаха багаж, те минаха през митницата първи. Тъкмо напуснаха хангара, и в един отдалечен силоз се приземи друг кораб. Кърк спря да го разгледа, а Джейсън проследи погледа му. Сив кораб със следи от безброй премеждия. Хем имаше грубоватите очертания на товаропревозвач, хем бе накичен с многобройни оръдия като някой кръстосвач.

— Не може да не е вашият — отбеляза Джейсън.

Кърк кимна и се запъти натам. Щом приближиха, един от люковете се отвори, но отвътре не излезе никой. Вместо това към земята се спусна с дрънчене управлявана дистанционно стълба. Кърк се изкатери по нея и Джейсън навъсено го последва. Струваше му се, че безцеремонното държане на Кърк прехвърля всички граници.

Все пак Джейсън започваше да свиква с пирийските маниери. Посланикът бе посрещнат на борда точно както се очакваше. Не се появи никой. Кърк сам затвори люка и при сигнала за излитане те вече бяха стигнали до креслата. В този момент забучаха главните двигатели и ускорението се стовари с все сила върху Джейсън.

То не преставаше. Продължаваше да нараства и да отнема въздуха от дробовете му, както и способността му да вижда. Той извика, но тътенът в ушите му пречеше да чуе собствения си глас. Добре че загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, корабът бе стигнал до нула G. Със затворени очи Джейсън изчакваше болката да напусне тялото му. До него внезапно долетя гласът на Кърк — стоеше до креслото.

— Аз съм виновен, Мета, трябваше да ти кажа, че на кораба имаме пътник, свикнал на едно G. Можеше малко да смекчиш обичайното си излитане, а не да му трошиш костите.

— Май не му е навредило чак толкова… но какво прави тук?

Джейсън леко се учуди, че вторият глас се оказа женски, но любопитството му не бе чак толкова силно, щом не си направи труда да отвори очи.

— Идва на Пиръс. Разбира се, опитах се да го разубедя, но не успях да променя намерението му. Жалко все пак, бих искал да направя нещо повече за него. Той ни осигури парите.

— О, какъв ужас — възкликна момичето.

Джейсън недоумяваше какво толкова ужасно има. Изтощеното му съзнание не виждаше смисъл в думите й.

— По-добре да си беше останал на Даркан — продължи момичето. — Много е хубав. Жалко, че трябва да умре.

Това вече беше прекалено. Джейсън с мъка отвори едното си око, след това и другото. Гласът принадлежеше на момиче на около двайсет и една години, което, вперило поглед в него, стоеше до креслото. Беше много красива.

Той разтвори по-широко очи, като осъзна, че тя е изключително красива — такава красота не бе виждал на планетите в центъра на галактиката. Досега бе срещал само жени с бледа кожа, хлътнали рамене и сиви, покрити с мазила и багрила лица. Това бе резултат от многовековното израждане на човешкия род, тъй като напредъкът на медицината спасяваше живота на все повече и повече нежизнеспособни същества.

Младата жена бе пълната им противоположност във всяко едно отношение. Тя бе плод на борбата за оцеляване на Пиръс. Силата на притеглянето явно издуваше мускулите при мъжете, а при жените ги превръщаше в здрави и силни влакна. Тя имаше стегнатото тяло на богиня, мургава кожа и съвършено лице. Късо подстриганата й коса обгръщаше главата й като златиста корона. Единственото неженствено нещо у нея бе пистолетът в огромния кобур под лакътя. Когато видя Джейсън да отваря очи, тя му се усмихна. Зъбите й се оказаха равни и бели, съвсем според очакванията му.

— Казвам се Мета и съм пилот на този кораб. А вие трябва да сте…

— Джейсън динАлт. Излитането ти беше отвратително, Мета.

— Наистина много съжалявам — засмя се тя. — Но ако си роден на планета с притегляне два пъти по-голямо от земното, малко трудно усещаш ускорението. Освен това пестя гориво, а със синергичната крива…

— Хайде, Мета — изсумтя Кърк равнодушно, — да погледнем товара. Някои от новите неща ще запълнят липсите в периметъра.

— О, да — възкликна тя и за малко не плесна с ръце от радост. — Прочетох спецификациите, просто са чудесни.

Точно като някоя ученичка с нова рокля. Или с кутия бонбони. Страхотна любов към бомби и огнехвъргачки, мислеше си Джейсън и се усмихваше кисело, докато се надигаше с охкане от креслото. Двамата пирийци ги нямаше вече и той с мъка се измъкна през вратата и се запъти след тях.

Доста дълго търси пътя към товарния отсек. Корабът бе голям и очевидно без екипаж. Най-сетне Джейсън попадна на човек, потънал в сън в една от ярко осветените кабини. Позна шофьора, който им бе предал колата на Касилия. Влезе при него и дълбоко спящият допреди малко пириец тутакси отвори очи. Все едно, че въобще не бе заспивал.

— Как да стигна до товарния отсек? — попита го Джейсън.

Той му обясни, затвори очи и веднага се унесе, без дори да дочака да му благодарят.

Разтворили някои от сандъците в товарния отсек, Кърк и Мета ликуваха пред смъртоносното им съдържание. Когато Джейсън влезе при тях, Мета се обърна към него с херметически затворена метална кутия в ръце:

— Само погледни. А прахът вътре… и да ядеш от него, нищо няма да ти стане — все едно че пръст си ял. Но пък светкавично унищожава всякакви растителни форми… — Дала си сметка, че Джейсън не споделя безкрайната й радост, тя неочаквано млъкна. — Съжалявам. За миг забравих, че не си от Пиръс. Тъй че едва ли разбираш нещо, нали?

Тъй и не успя да получи отговор, защото извикаха името й по уредбата.

— Време е за скока в пространството — каза тя. — Ела с мен до командния пулт, докато правя изчисленията. Можем да си говорим там. Толкова малко знам за световете извън Пиръс, че имам милиони въпроси.

Джейсън тръгна след нея към пулта, където тя смени дежурния астронавт и започна да следи показанията на уредите, за да направи пренастройка за скока. Толкова странно изглеждаше сред машините — здрава, но гъвкава фигура в обикновен астронавтски костюм. Работата си обаче вършеше с безспорна вещина.

— Мета, не си ли малко млада за пилот на междузвезден кораб?

— Така ли? — замисли се тя за секунда. — Всъщност и сама не знам на колко години трябва да бъдат пилотите. Пилотирам вече от около три години и съм почти на двайсет. Това по-рано ли е от обикновено?

Джейсън отвори уста… после се засмя:

— Предполагам, че всичко зависи от коя планета си. Има места, където едва ли ще успееш да получиш и разрешително за пилотиране. Обзалагам се, че на Пиръс е различно. Според разбиранията им сигурно вече се нареждаш сред старците.

— Сега пък се шегуваш — каза Мета спокойно и вкара някаква цифра в калкулатора. — На някои планети съм виждала старици. Те са сбръчкани и сивокоси. Не знам на колко години са. Веднъж зададох този въпрос на една от тях, но тя не ми отговори. Сигурна съм, че са по-възрастни от всички ни на Пиръс, тъй като при нас никой не изглежда така.

— Нямам предвид „стара“ в този смисъл — опитваше се Джейсън да налучка точната дума. — Не стара… ами пораснала, зряла. Голяма.

— Всички са големи — отвърна тя. — Или поне порастват много скоро, след като излязат от детските заведения. А това става, когато навършат шест години. Първото ми дете е голямо, а и второто щеше да порасне, ако не беше умряло. Значи аз несъмнено съм голяма.

С това въпросът за нея като че ли приключи, но Джейсън остана замислен, опитвайки се да вникне в чуждите схващания и действителност, които прозираха в думите й.

Мета вкара и последната комбинация и лентата с курса започна да излиза от кутията. Тя отново насочи вниманието си към Джейсън:

— Радвам се, че си на борда, макар да ми е мъчно, че отиваш на Пиръс. Но ние ще имаме много време за разговор, искам да узная толкова неща. За другите планети. И защо хората се държат по такъв начин. Съвсем не както при нас, където винаги ти е ясно всичко за действията на другите. — Тя смръщи вежди над лентата за миг, но после отново се обърна към него. — Как изглежда родната ти планета?

На езика му една след друга идваха обичайните лъжи, които разказваше в такъв случай, но той не си послужи с нито една. Защо да си прави труда да лъже някакво момиче, което всъщност не се интересуваше дали е роб, или благородник. За нея в галактиката съществуваха само два вида хора. Пирийци и останалите. За първи път, откакто бе избягал от Поргорсторсаанд, той се улови, че разказва истината за произхода си.

— Родната ми планета ли? Просто най-задушният, най-тъпият и затънтен край на вселената. Не можеш да си представиш такава разруха на една предимно аграрна планета, вманиачена на тема кастови разграничения и изпълнена със самодоволство от собственото си еднообразно съществуване. Не само че нищо не се променя, но и никой не желае нещо да се промени. Баща ми беше земеделец, тъй че и аз трябваше да стана такъв… ако се бях вслушал в съвета на по-възрастните от мен. Бе немислимо, а и забранено да се захвана с нещо по-различно. А и това, което исках да върша, бе противозаконно. Нямах и петнайсет години, когато се научих да чета… от книга, открадната от благородническо училище. След това нямаше връщане назад. И когато на деветнайсет години се скрих на борда на един чуждоземен товарен кораб, май вече бях нарушил всички закони на планетата. За щастие. Да напусна родината си за мен бе все едно да избягам от затвор.

При тези думи Мета поклати глава:

— Просто не мога да си представя такова място. Но съм сигурна, че няма да ми хареса.

— И аз — усмихна се Джейсън. — Тъй че, щом се озовах в космоса, без въобще да знам как се спазват законите, аз започнах да скитам насам-натам. Просто нямаше начин да се вместя в този технологичен век. О, предполагам, че в някоя армия бих се справил не лошо, но нали не ме бива да изпълнявам заповеди. Виж, на хазартните игри все ми вървеше, тъй че лека-полека взех да се занимавам с това. Навсякъде хората са едни и същи и където и да се намирам, все ми върви.

— Знам какво имаш предвид, като казваш, че хората са едни и същи, но всъщност те са толкова различни — обади се тя. — Май не говоря съвсем ясно, а? Искам да кажа, че у дома зная какво ще направят хората и същевременно защо ще го направят. На другите планети хората действат по един и същи начин, както каза ти, и все пак на мене ми е ужасно трудно да разбера техните мотиви. Ето например, когато отидем на някоя планета, обичам да опитвам местната кухня и винаги го правя, ако разполагам с време. Около всеки космодрум има барове и ресторанти, тъй че отивам в някой от тях. И винаги си имам неприятности с мъжете. Искат да ме черпят, да ме държат за ръката.

— Ами, само момиче из тези заведения би трябвало да очаква някакъв интерес от страна на мъжете.

— О, това ми е известно. Но не ми е ясно защо не ме слушат, когато им казвам, че те не ме интересуват, и ги карам да се махнат. Просто се засмиват и обикновено придърпват стола си по-близо. Обаче съм открила, че където и да съм, има начин да се справя с тях. Казвам им, че ако не престанат да ми досаждат, ще им счупя ръцете.

— И те престават ли?

— Не, разбира се. Но след като счупя някоя и друга ръка, те си отиват. А останалите не ми досаждат повече. Но това си е жива мъка, а и храната обикновено е ужасна.

Джейсън не се засмя. Особено след като разбра, че това момиче би могло да счупи ръката на всеки побойник от космодрумите в галактиката. Мета беше странна смесица от наивност и сила — никога досега не бе срещал такава жена. Той още веднъж си даде сметка, че непременно трябва да посети планетата, на която се раждаха хора като нея и Кърк.

— Разкажи ми за Пиръс — помоли той. — Защо ти и Кърк мислите, че непременно ще умра, щом кацна там? Как изглежда планетата?

Топлотата изчезна от лицето й.

— Не мога да ти кажа. Сам ще трябва да видиш. Но след като посетих някои други светове, вече знам поне едно. Вие, хората от галактиката, не сте виждали нищо, което да прилича на Пиръс. Сам ще разбереш това, но ще е твърде късно. Ще ми обещаеш ли нещо?

— Не — отвърна той. — Поне докато не чуя за какво става дума — чак тогава ще реша.

— Не слизай от кораба, когато кацнем. Поне на борда би трябвало да си в безопасност, а след няколко седмици аз ще пренасям отново някакъв товар.

— Нищо подобно не обещавам. Ще изляза, когато си поискам. — Джейсън знаеше, че тя несъмнено има основание да му говори така, но не му се нравеше неосъзнатото й дори от нея превъзходство.

Мета безмълвно привърши приготовленията за извършване на скока в пространството. В залата цареше напрежение, което пречеше на разговора им.

Видя я едва на следващия ден от полета, и то съвсем случайно. Завари я в астрокупола, вперила поглед в осеяната с искрящи точици черна бездна. За първи път я виждаше извън дежурство и не с обичайния астронавтски костюм, а с тънка, сребриста роба, плътно прилепнала към тялото й.

Тя му се усмихна:

— Звездите са толкова прекрасни. Ела да видиш.

Джейсън се приближи до нея и вдигна очи. Макар и причудливите геометрични фигури в безкрая на пространството да му изглеждаха познати, те все още притежаваха способността да го привличат. Особено сега. Присъствието на Мета придобиваше необяснимо значение в мрачната тишина на купола. Отметнатата й назад глава почти допираше рамото му, златистият ореол на косата й затъмняваше част от небето, а до ноздрите му достигаше мекото й ухание.

Почти безпаметно ръцете му се обвиха около тялото й, докосвайки стегнатата й плът под тънката роба. Тя не се възпротиви и сложи ръце върху неговите.

— Усмихваш се — каза тя. — И ти обичаш звездите.

— Много — отвърна той. — Но нещо повече. Спомних си какво ми разказа. Искаш ли да ми счупиш ръката, Мета?

— Не, разбира се — каза тя сериозно и на свой ред се усмихна. — Харесваш ми, Джейсън. Дори да не си от Пиръс. Много ми харесваш. А съм толкова самотна.

Тя вдигна очи към него и той я целуна. На целувката му отвърна със страст, в която нямаше нито срам, нито пък престорена скромност.

— Кабината ми е по този коридор — бяха единствените й думи.