Сянката на вятъра

1966 Действащи лица

Жулиан Каракс завършва „Сянката на вятъра“ с кратък епилог, в който набелязва съдбите на героите години по-късно. Много книги съм прочел след онази далечна нощ през 1945 г., но последният роман на Каракс все още е любимата ми творба. Днес, макар и с три десетилетия зад гърба си, не ми се вярва да променя мнението си.

Докато пиша тези редове върху тезгяха на книжарницата, синът ми Жулиан, който утре ще навърши десет години, ме гледа с усмивка, заинтригуван от купчината листа, която все расте и расте; навярно е убеден, че и баща му е прихванал болестта на книгите и думите. Жулиан има очите и ума на майка си; приятно ми е да мисля, че от мен може би е наследил простодушието. Баща ми, който вече се затруднява да чете буквите по гърбовете на книгите, макар и да не си го признава, е горе, в апартамента. Често се питам дали е щастлив, дали има душевен мир, дали нашата компания му помага, или все още живее в спомените си, обзет от онази тъга, която винаги го е сподиряла. Сега двамата с Беа държим книжарницата. Аз водя сметките и се оправям с цифрите. Беа отговаря за покупките и обслужва клиентите, които предпочитат нея пред мен. Не ги обвинявам.

Времето я направи силна и мъдра. Тя почти никога не говори за миналото, макар често да я улавям уединена в някое от нейните мълчания, останала насаме със себе си. Жулиан обожава майка си. Наблюдавам ги, когато са заедно, и зная, че са свързани с невидима връзка, която дори не съм започнал да проумявам. Стига ми да се чувствам част от техния остров и да зная какъв късмет съм извадил. Книжарницата ни носи достатъчно доходи, за да живеем скромно, но не мога да си представя да се занимавам с нещо друго. Продажбите ни намаляват от година на година. Оптимист съм и си казвам, че колелото се върти и след спад някой ден трябва да последва възход. Според Беа изкуството на четенето бавно умира; то, казва тя, е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден. Всеки месец получаваме оферти да продадем книжарницата, за да се превърне в магазин за телевизори, колани или еспадрили. Не могат обаче да ни изкарат оттук — освен с краката напред.

Фермин и Бернарда минаха под венчило през 1958 г. и имат вече четири рожби, всичките момчета, наследили носа и ушите на баща си. Фермин и аз се виждаме по-рядко отпреди, макар че понякога повтаряме онази разходка по вълноломите на зазоряване, където нищим световните проблеми. Той напусна работата си в книжарницата преди години и след смъртта на Исаак Монфорт пое щафетата като пазител на Гробището на забравените книги. Исаак е погребан до Нурия в Монжуик. Често ги навестявам. Разговаряме. Върху гроба на Нурия винаги има свежи цветя.

Моят стар приятел Томас Агилар замина за Германия, където работи като инженер в едно предприятие, произвеждащо индустриална техника, и изобретява разни непонятни за мен чудеса. Понякога пише писма, всеки път адресирани до Беа. Ожени се преди няколко години и има дъщеря, която никога не сме виждали. Винаги ми праща много поздрави, но, зная, че съм го изгубил безвъзвратно още преди години. Бих искал да мисля, че животът ни отнема приятелите от детинство просто ей така, без причина, но невинаги съм убеден в това.

Кварталът не се е променил особено, но има дни, когато ми се струва, че светлината става все по-дръзка и полека се завръща в Барселона, сякаш всички с общи усилия сме я прогонили, но тя в крайна сметка ни е простила. Дон Анаклето напусна училището и сега се е посветил изцяло на еротичната си поезия и на отзивите върху обложките на разни книги, които са станали по-грандиозни от всякога. Дон Федерико Флавиа и Мерседитас заживяха заедно, когато майката на часовникаря почина. Те са прекрасна двойка, макар да не липсват завистници, които твърдят, че вълкът нрава си не мени и че сегиз-тогиз дон Федерико се впуска в похождения, нагизден като циганска принцеса.

Дон Густаво Барсело затвори книжарницата и ни прехвърли наличностите си. Каза, че тоя занаят му е дошъл до гуша и жадува да се захване с нови предизвикателства. Първото и последно от тях бе създаването на издателство, посветено на преиздаването на творбите на Жулиан Каракс. От първия том, съдържащ първите му три романа (възстановени от комплект шпалти, забутани в един мебелен склад на семейство Кабестани), се продадоха 342 бройки, далеч по-малко от десетките хиляди продадени екземпляри от тазгодишния бестселър, илюстрованото житие на Ел Кордобес, прочутия бикоборец. Дон Густаво сега се е отдал на пътешествия из Европа в компанията на видни дами; другото му занимание е да изпраща пощенски картички с катедрали.

Племенницата му Клара се омъжи за банкера милионер, но брачният им съюз изтрая едва година. Списъкът на ухажорите й все още е дълъг, макар да намалява от година на година, досущ като красотата й. Сега живее сама в апартамента на Пласа Реал, откъдето излиза все по-рядко. Имаше един период, когато я посещавах, не толкова по собствено желание, а по-скоро защото Беа ми припомняше самотата й и лошия й късмет. С времето видях как у Клара расте една горчивина, която тя се опитва да скрие под маската на ирония и безстрастие. Понякога си мисля, че все още очаква оня запленен петнайсетгодишен Даниел отново да я обожава, скрит в сенките. Присъствието на Беа, или на която и да е жена, е истинска отрова за нея. Последния път, когато я видях, опипом търсеше бръчки по лицето си. Казват ми, че понякога все още се среща със стария си учител по музика, Адриан Пери, чиято симфония е все така незавършена и който явно е направил кариера като жиголо сред дамите от кръга на операта, където креватните му акробатики са му спечелили прозвището „Вълшебната флейта“.

Годините не проявиха благосклонност към паметта на инспектор Фумеро. Дори и онези, които го ненавиждаха и се бояха от него, като че ли не си го спомнят вече. Преди години срещнах на Пасео де Грасия лейтенант Паласиос, който напусна полицията и сега преподава физическо обучение в едно училище в квартал Бонанова. Той ми каза, че в сутерена на централното полицейско управление на Виа Лайетана все още имало паметна плочка в чест на Фумеро, само че новата машина за освежителни напитки изцяло я закривала.

Що се отнася до имението на Алдая, то съществува, напук на всички предвиждания. Агенцията за недвижими имоти на господин Агилар в крайна сметка успя да го продаде. То бе изцяло реставрирано, а статуите на ангелите бяха стрити на чакъл, за да се покрие паркинга, който заема площта на някогашната градина на Алдая. Днес там се помещава една рекламна агенция, посветена на създаването и популяризирането на онази странна поезия, която възпява памучните чорапи, полуфабрикатния крем карамел и спортните коли за важни клечки. Трябва да призная, че един ден отидох там, изтъквайки най-невероятни причини, и помолих да ме разведат из къщата. Старата библиотека, в която едва не изгубих живота си, сега е заседателна зала, украсена с рекламни плакати на дезодоранти и прах за пране с чудодейни свойства. Помещението, в което Беа и аз заченахме Жулиан, понастоящем е баня на генералния директор.

Същия ден, когато се върнах в книжарницата след посещението на старото имение на Алдая, намерих в пощенската си кутия пакет с клеймо от Париж. Той съдържаше книга, озаглавена „Ангелът на мъглата“ — роман от някой си Борис Лоран. Разлистих я, вдъхвайки оня вълшебен многообещаващ аромат на новите книги, и се спрях на едно изречение, което случайно привлече погледа ми. Мигновено разбрах кой е авторът му и съвсем не се учудих, когато открих на първата страница — написано със синята диря на онази писалка, която така обожавах като дете — следното посвещение:

Един мъж — млад, ала с няколко сребърни нишки в косите — крачи по улиците на една захлупена от пепелявото небе Барселона, под трептящите слънчеви лъчи, които се леят по Рамбла де Санта Моника като гирлянда от разтопена мед.

Той води за ръка десетгодишно момче с очи, опиянени от загадъчното обещание, дадено от баща му призори — обещанието на Гробището на забравените книги.

— Жулиан, днес ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого. Запомни — на никого.

— Даже и на мама ли? — пита момчето полугласно.

Баща му въздъхва, скрит зад онази тъжна усмивка, която го преследва цял живот.

— На мама може, разбира се — отвръща той. — С нея нямаме тайни. С нея можеш всичко да споделяш.

След малко бащата и синът, подобно на фигури от мъгла, се сливат с навалицата на Лас Рамблас, а стъпките им завинаги се стопяват в сянката на вятъра.