Сянката на вятъра

1

Зазоряваше се, когато дочетох последната страница от ръкописа на Нурия Монфорт. Това беше моята история. Нашата история. В изгубените стъпки на Каракс сега разпознавах моите, вече невъзвратими. Станах, разкъсван от безпокойство, и закрачих из стаята като животно в клетка. Всичките ми резерви, подозрения и страхове се разпиляха като пепел, съвсем незначителни. Бях смазан от умора, угризения и уплаха, но въпреки това не можех повече да остана там и да се крия от следата, оставена от моите действия. Облякох си палтото, пъхнах сгънатия ръкопис във вътрешния джоб и хукнах по стълбите. Когато излязох от вратата, навън валеше сняг и небето се топеше в лениви сълзи от светлина, които сякаш кацаха върху дъха ми, преди да изчезнат. Затичах се към Пласа Каталуня. Площадът бе почти безлюден, само в центъра му се издигаше самотната фигура на един старец или може би паднал ангел с дълги бели коси, пременен с великолепно сиво палто. Крал на зората, той се взираше в небето и напразно се опитваше да лови снежинки с ръкавиците си, заливайки се от смях. Когато минах покрай него, той ме погледна и се усмихна тържествено, сякаш можеше с един бегъл поглед да разгадае душата ми. Очите му бяха златисти, като вълшебни монети, които проблясват на дъното на някой фонтан. Стори ми се, че го чух да казва:

— Късмет!

Опитах се да се придържам към тази благословия и ускорих крачка, молейки се да не е прекалено късно и Беа, онази Беа от моята история, все още да ме чака.

Гърлото ми пламтеше от студа, когато, задъхан от тичане, стигнах до сградата, където живееше семейство Агилар. Снегът бе започнал да се трупа. Имах късмета да заваря при входа дон Сатурно Мольеда, портиер на сградата и (според сведенията на Беа) таен поет-сюрреалист. Дон Сатурно бе излязъл да погледа снежния спектакъл с метла в ръка, увит с поне три шала и нахлузил армейски ботуши.

— Това е Божият пърхот — рече той с почуда, описвайки снега с непубликуван стих.

— Отивам в апартамента на господата Агилар — обявих аз.

— Знайно е, че съдбата подпомага смелите, но вашата смелост е безразсъдна, млади човече.

— Много е спешно. Очакват ме.

— Ego te absolvo86 — изрецитира той и ме благослови.

Хукнах нагоре по стълбите. Докато се изкачвах, претеглях възможностите си с известни уговорки. Ако ми — провървеше, щеше да ми отвори някоя от прислужниците, чиято блокада бях готов да преодолея без много церемонии. При по-лош късмет, навярно бащата на Беа щеше да отвори вратата, особено в такъв ранен час. Искаше ми се да вярвам, че в интимния уют на семейното огнище той няма да се разхожда въоръжен, поне не преди закуска. Преди да почукам, спрях за няколко мига, за да си поема дъх и да се опитам да скалъпя няколко думи, които така и не ми идваха на ум. Вече нямаше кой знае какво значение. Потропах силно три пъти с мандалото. Петнайсет секунди по-късно повторих тази операция, после пак, без да обръщам внимание на разтуптяното ми сърце и на студената пот, която бе избила по челото ми. Когато вратата се отвори, все още държах мандалото в ръка.

— Какво искаш?

Очите на моя стар приятел Томас, студени и гневни, ме пронизаха, без да трепнат.

— Дошъл съм да видя Беа. Можеш да ми размажеш физиономията, ако искаш, но няма да мръдна оттук, докато не говоря с нея.

Томас ме гледаше, без да мигне. Зачудих се дали ще ме строши надве веднага, без много да му мисли. Преглътнах с мъка.

— Сестра ми не е вкъщи.

— Томас…

— Беа се махна оттук.

В гласа му имаше отчаяние и болка, които едва успяваше да маскира като гняв.

— Махна се? Къде?

— Надявах се ти да знаеш.

— Аз?

Вмъкнах се в апартамента, без да обръщам внимание на стиснатите юмруци и заплашителното изражение на Томас.

— Беа? — извиках. — Беа, аз съм, Даниел…

Спрях се по средата на коридора. Апартаментът изплю обратно ехото на моя глас с онова презрение, което излъчват празните пространства. В отговор на моите викове не се появиха ни господин Агилар, ни съпругата му, ни прислужниците.

— Няма никой, нали ти казах — рече Томас зад гърба ми. — Сега се разкарай оттук и не се връщай повече. Баща ми се е заклел да те убие и не съм аз този, който ще му попречи.

— За Бога, Томас. Кажи ми къде е сестра ти.

Той ме гледаше така, сякаш се чудеше дали да ме заплюе или просто да махне с ръка.

— Беа избяга от къщи, Даниел. Родителите ми от два дена я издирват навсякъде като луди, а също и полицията.

— Ама…

— Онази нощ, когато се прибра, след като е била с теб, баща ми я чакаше. Разби й устата с шамари, но не се тревожи, тя не издаде името ти. Изобщо не я заслужаваш.

— Томас…

— Млъкни. На следващия ден родителите ми я заведоха на лекар.

— Защо? Да не би да е болна?

— Болна е от теб, кретен такъв. Сестра ми е бременна. Само не ми казвай, че не си знаел.

Усетих, че устните ми треперят. Силен студ плъзна по тялото ми и открадна гласа ми, а погледът ми сякаш замръзна. Потътрих се към входната врата, но Томас ме сграбчи за ръката и ме запрати към стената.

— Какво си й направил?

— Томас, аз…

Очите му искряха от нетърпение. От първия удар дъхът ми спря. Плъзнах се към пода с омекнали колене, опрял гръб в стената. Една мощна ръка докопа гърлото ми и ме задържа на крака, прикован към стената.

— Какво си й направил, кучи сине?

Опитах се да се изтръгна от хватката му, но Томас ме повали с юмручен удар в лицето. Пропаднах в бездънен мрак, с глава, обвита от огнените езици на болката. Рухнах върху плочките на коридора. Опитах се да изпълзя навън, но Томас ме сграбчи за яката на палтото и ме извлече на площадката без много церемонии. Захвърли ме на стълбите като някакъв боклук.

— Ако с Беа се е случило нещо, кълна се, че ще те убия — рече ми той от прага.

Надигнах се на колене, молейки само за секунда, за възможност да си възвърна гласа. Вратата се захлопна и аз бях изоставен в мрака. Прониза ме остра болка в лявото ухо; вдигнах ръка към главата си, като се гърчех от болка. Напипах топла кръв. Изправих се някак на крака. Мускулите на корема ми, където бе попаднал първият удар на Томас, пламнаха в агония, която едва сега започваше. Помъкнах се надолу по стълбите. Дон Сатурно поклати глава, когато ме видя.

— Хайде, влезте вътре за минутка, докато се съвземете…

Отказах безмълвно, държейки се с две ръце за стомаха. Лявата страна на главата ми пулсираше, сякаш костите се опитваха да се отделят от плътта.

— Тече ви кръв — рече дон Сатурно загрижено.

— Не е за пръв път.

— Е, ако не престанете с лудориите, няма да ви останат много шансове да кървите. Хайде, влезте, моля ви, пък аз ще повикам лекар.

Успях да се добера до входа и да се отърва от доброжелателството на портиера. Снегът вече валеше силно и тротоарите бяха покрити с воали от бяла мъгла. Леденият вятър нахлуваше под дрехите ми и ближеше кървящата рана на лицето ми. Не зная от болка ли плачех, от гняв ли, или пък от уплаха. Снегът равнодушно заглушаваше страхливия ми плач и аз бавно крачех в посипаната с бял прах зора — още една сянка, която оставяше следите си в Божия пърхот.

2

Когато стигнах до кръстовището на улица „Балмес“ забелязах, че една кола ме следва, движейки се плътно до тротоара. Болката в главата ми бе отстъпила място на световъртеж, който ме караше да залитам и да се подпирам на стените, докато вървя. Колата спря и двама мъже слязоха от нея. Пронизителен свирещ звук бе изпълнил ушите ми, така че не чух мотора, нито пък виковете на двете фигури в черно, които ме сграбчиха от двете ми страни и припряно ме помъкнаха към колата. Стоварих се на задната седалка, замаян от чувство на гадене. Приливи ослепителна светлина ту се явяваха пред очите ми, ту изчезваха. Усетих, че колата се движи. Нечии ръце опипваха лицето, главата и ребрата ми. Когато се натъкна на ръкописа на Нурия Монфорт, скрит във вътрешния джоб на палтото ми, една от фигурите ми го отне. Опитах се да го задържа с ръце, които сякаш бяха от желе. Другият силует се надвеси над мен. Разбрах, че ми говори нещо, когато почувствах дъха му върху лицето си. Очаквах да видя как лицето на Фумеро светва пред погледа ми и да усетя острието на ножа му, опрян на гърлото ми. Две очи се взряха в моите и докато завесата на съзнанието падаше, познах беззъбата и предана усмивка на Фермин Ромеро де Торес.

Събудих се, облян в пот, която щипеше кожата ми. Две ръце ме хванаха здраво за раменете и ме настаниха върху едно походно легло, което ми се стори обградено от свещи, като на бдение. Лицето на Фермин изплува от дясната ми страна. Усмихваше се, но дори в моя делириум можех да усетя колко е разтревожен. В човека, застанал прав до него, познах дон Федерико Флавиа, часовникаря.

— Май вече идва на себе си, Фермин — каза дон Федерико. — Дали да не му приготвя малко бульон, за да живне?

— Няма да му навреди. Щом тъй и тъй сте се захванали, може и на мен да приготвите един сандвич с каквото намерите, че от тия нерви такъв апетит ми се отвори — направо не е за приказка.

Федерико елегантно се оттегли и ни остави насаме.

— Къде сме, Фермин?

— На сигурно място. Технически погледнато, намираме се в едно апартаментче в лявата част на квартал Енсанче, собственост на едни приятели на дон Федерико, комуто дължим живота си, че и повече. Злите езици биха го нарекли любовно гнезденце, но за нас то е убежище.

Опитах да се понадигна. Болката в ухото ми се бе превърнала в парещо пулсиране.

— Дали ще оглушея?

— За оглушаване не зная, но бяхте на ръба да станете дебил. Малко е оставало тоя дивак господин Агилар да направи на пух и прах сивите ви клетки.

— Не беше господин Агилар този, който ме преби. Томас беше.

— Томас? Вашият приятел, изобретателят?

Кимнах.

— Сигурно сте направили нещо, за да изядете боя.

— Беа е избягала от къщи… — подхванах аз.

Фермин свъси вежди.

— Давайте нататък.

— Бременна е.

Той ме изгледа слисан. Изражението му като никога беше непроницаемо и строго.

— За Бога, Фермин, не ме гледайте така.

— А вие какво искате да направя? Да започна да раздавам пури?

Опитах се да стана, но болката и ръцете на Фермин ми попречиха.

— Трябва да я намеря, Фермин.

— Я по-добре мирувайте. Не сте в състояние да ходите където и да е. Кажете ми къде е момичето и аз ще отида да я прибера.

— Не зная къде е.

— Ще трябва да ви помоля да бъдете малко по-конкретен.

Дон Федерико се появи на вратата с димяща чаша бульон и топло ми се усмихна.

— Как се чувстваш, Даниел?

— Благодаря, много по-добре, дон Федерико.

— Вземи с бульона две от тези хапчета.

Той хвърли бегъл поглед към Фермин, който кимна.

— Те са против болката.

Глътнах хапчетата и изсърбах бульона, който имаше вкус на шери. Дон Федерико, цар на дискретността, излезе от стаята и затвори вратата. Именно тогава забелязах, че Фермин държи в скута си ръкописа на Нурия Монфорт. Часовникът, който тиктакаше на нощното шкафче, показваше един часа — по обед, предположих.

— Още ли вали сняг?

— Малко е да се каже, че вали сняг. Това е снежна версия на всемирния потоп.

— Прочетохте ли го вече? — попитах.

Фермин само кимна.

— Трябва да намеря Беа, преди да е станало твърде късно. Струва ми се, че зная къде е.

Седнах на леглото, като отблъснах ръцете на Фермин. Огледах се наоколо. Стените се полюляваха като водорасли на дъното на езеро. Таванът едва забележимо се отдалечаваше. Почти нямах сили да се държа изправен. Фермин без никакво усилие ме положи обратно на леглото.

— Никъде няма да ходите, Даниел.

— Какви бяха тези хапчета?

— Илачът на Морфей. Сега ще заспите като пън.

— Не, сега не бива…

Продължих да мънкам нещо, докато клепачите ми се затвориха и сякаш целият свят се срути. Пропаднах в сън, черен и празен като тунел. Сънят на виновните.

Здрачът вече се спускаше, когато надгробната плоча на тази летаргия се вдигна. Отворих очи и видях тъмна стая, над която бдяха две уморени свещи, примигващи на нощното шкафче. Фермин, грохнал в креслото в ъгъла, хъркаше със силата на човек, три пъти по-едър от него. В нозете му лежаха страниците от ръкописа на Нурия Монфорт, разпилени като сълзи. Болката в главата ми бе отслабнала до бавно, топло пулсиране. Промъкнах се предпазливо до вратата на стаята, а оттам излязох в неголям хол с балкон и врата, която явно водеше към стълбището. Палтото и обущата ми лежаха на един стол. През прозореца проникваше пурпурна светлина, нашарена с дъгоцветни отблясъци. Отидох до балкона и видях, че навън още вали сняг. Покривите на половин Барселона бяха изпъстрени с бяло и алено. В далечината кулите на Индустриалния колеж стърчаха като игли сред мъглата, уловила последното слънчево дихание. Прозорецът бе покрит със скреж. Допрях показалеца си до стъклото и написах:

Бях се събудил, обзет от увереност, сякаш някой непознат ми бе прошепнал истината насън. Излязох на площадката и се втурнах по стълбите, а оттам — навън. Улица „Уржел“ се бе превърнала в река от ослепително бял пясък, от която изникваха улични лампи и дървета като мачти в гъстата мъгла. Вятърът сякаш плюеше облаци от сняг. Закрачих към най-близката спирка на метрото при поликлиниката и потънах в пълните с пара и оскъдна топлина тунели. Цели орди барселонци, свикнали да взимат снега за чудо, коментираха странностите на времето. Следобедните вестници бяха изнесли новината на първа страница със снимка на заснежените Лас Рамблас и фонтана на Каналетас, от който сякаш кървяха ледени висулки като сталактити. „Снеговалежът на века“ — гърмяха заглавията. Стоварих се на една пейка на перона и вдъхнах оня аромат на тунели и сажди, който носи със себе си тътенът на невидимите влакове. От другата страна на линиите, на един плакат, рекламиращ прелестите на увеселителния парк Тибидабо, се виждаше синият трамвай, осветен като улична атракция, а зад него личаха очертанията на имението на Алдая. Зачудих се дали Беа, изгубена в онази, другата Барселона, която принадлежеше на неудачниците, не бе видяла същото изображение и не бе осъзнала, че няма къде другаде да отиде.

3

Вече се смрачаваше, когато излязох от тунела на метрото. Безлюдна, Авенида дел Тибидабо чертаеше пред мен безкрайна линия от кипариси и имения, потънали в гробовна белота. Зърнах силуета на синия трамвай на спирката; камбанката на кондуктора разсече вятъра. Затичах се и успях да се кача почти в мига, когато вече потегляше. Кондукторът, стар познат, взе монетите, мърморейки нещо под нос. Седнах в кабината, малко по-защитен от снега и студа. Мрачните имения бавно се точеха край нас зад заледените стъкла. Кондукторът ме наблюдаваше с онази смесица от подозрение и наглост, която студът сякаш бе запечатал на лицето му.

— Ето го номер трийсет и две, млади човече.

Обърнах се и видях призрачния силует на имението на Алдая, което се приближаваше към нас като носа на тъмен кораб в мъглата. Трамваят се разтърси и спря. Слязох, избягвайки погледа на кондуктора.

— Късмет — промърмори той.

Гледах след трамвая, докато се изгуби нагоре по булеварда и остана само ехото от камбанката му. Здрачът се сгъстяваше около мен. Забързано обиколих градинската стена, търсейки отвора в порутената задна част. Докато се катерех по нея, като че ли чух стъпки по снега на отсрещния тротоар, които се приближаваха. Спрях за миг и останах неподвижен отгоре на стената. Нощта вече се спускаше неумолимо. Шумът от стъпките се изгуби, отнесен от вятъра. Скочих от другата страна и навлязох в градината. Замръзналите бурени се бяха превърнали в стъбла от кристал. Статуите на повалените ангели лежаха по земята, покрити с ледени савани. Водата във фонтана бе замръзнала, образувайки черно, блестящо огледало, от което стърчеше само хищната каменна ръка на потъналия ангел, досущ като сабя от обсидиан. Сълзи от лед се стичаха по показалеца. Обвиняващата ръка на ангела сочеше право към входната врата, която бе полуотворена.

Изтичах по стъпалата с надеждата, че не е станало прекалено късно. Не си направих труда да заглушавам ехото от стъпките си. Бутнах вратата и влязох във вестибюла. Процесия от свещи чертаеше път към вътрешността на къщата. Това бяха свещите на Беа, изгорели вече почти до пода. Поех по следата им и спрях в подножието на голямото стълбище. Пътеката от свещи се изкачваше по стъпалата до първия етаж. Тръгнах нагоре, следван от деформираната си сянка, която трепкаше по стените. Когато стигнах площадката на първия етаж, видях още две свещи, поставени навътре в коридора. Третата примигваше точно пред стаята, принадлежала някога на Пенелопе. Приближих се и потропах леко на вратата с кокалчетата на пръстите си.

— Жулиан? — долетя отвътре един разтреперан глас.

Хванах дръжката на вратата и се приготвих да вляза, без да съм сигурен кой ме очаква от другата страна. Отворих бавно. Беа се взираше в мен от един ъгъл, завита с одеяло. Изтичах до нея и я прегърнах мълчаливо. Усетих как тя заплака, сломена.

— Не знаех къде да отида — промълви Беа. — Обадих се няколко пъти у вас, но никой не отговаряше. Уплаших се…

Беа избърса сълзите си с юмруци и впи поглед в мен. Аз кимнах; нямаше нужда от повече думи.

— Защо ме нарече Жулиан?

Тя хвърли поглед към открехнатата врата.

— Той е тук. В тази къща. Ту влиза, ту излиза. Завари ме оня ден, когато се опитвах да вляза в къщата. Знаеше коя съм, без да му обяснявам каквото и да е. Беше наясно какво става. Настани ме в тази стая и ми донесе одеяло, храна и вода. Каза ми да чакам, защото всичко щяло да се нареди, ти си щял да дойдеш за мен. Нощем разговаряхме по цели часове. Разказа ми за Пенелопе, за Нурия… но най-вече ми говореше за теб, за нас двамата. Каза ми, че трябва да те науча да го забравиш…

— Къде е той сега?

— Долу, в библиотеката. Рече ми да не мърдам оттук, защото чакал някого.

— Кого?

— Не зная. Каза, че това е някой, който щял да дойде с теб — ти си щял да го доведеш…

Когато надникнах в коридора, стъпките вече се чуваха долу, близо до стълбището. Познах безплътната сянка, която пълзеше по стените като паяжина, черния шлифер, шапката, нахлупена като качулка и револвера в ръката, искрящ като коса. Фумеро. Винаги ми бе напомнял някого или нещо, но едва в този миг проумях какво.

4

Угасих свещите с пръсти и направих знак на Беа да не вдига шум. Тя ме хвана за ръката и ме погледна въпросително. Бавните стъпки на Фумеро се чуваха някъде под нас. Отведох Беа обратно във вътрешността на стаята и й дадох знак да стои там, скрита зад вратата.

— Не излизай оттук, каквото и да стане — прошепнах аз.

— Не ме оставяй сега, Даниел. Моля те.

— Трябва да предупредя Каракс.

Тя ме гледаше умоляващо, но аз излязох в коридора, преди да съм се поддал на увещанията й. Отидох предпазливо до горната част на главното стълбище. От сянката на Фумеро нямаше и следа, стъпките му също бяха заглъхнали. Беше се притаил някъде в мрака — неподвижен, търпелив. Оттеглих се отново в коридора и закрачих по него покрай редицата стаи, докато стигнах предната част на имението. През един заледен прозорец се процеждаха четири лъча синя светлина, мътни като застояла вода. Отидох до прозореца и видях една черна кола с включени фарове, спряла пред решетката на главната порта. Познах автомобила на лейтенант Паласиос. Огънчето на цигарата му в мрака — издаваше присъствието му зад волана. Върнах се бавно към стълбището и заслизах стъпало по стъпало с безкрайна предпазливост. Спрях се някъде по средата и огледах мрака, залял долния етаж.

На влизане Фумеро бе оставил входната врата отворена. Вятърът бе угасил свещите и плюеше — вътре вихрушка от сняг. Замръзнала шума танцуваше под свода, носейки се в тунел от прашна светлина, която загатваше руините на огромната къща. Смъкнах се още четири стъпала надолу, притискайки се до стената, и зърнах бегло големите прозорци на библиотеката. От Фумеро все така нямаше и следа. Зачудих се дали не е слязъл в подземието или в криптата. Сипкавият сняг, който нахлуваше отвън, бързо заличаваше следите му. Спуснах се до подножието на стълбището и надникнах в коридора, който водеше към главния вход. Леденият вятър сякаш ме заплю в лицето. Хищната ръка на ангела, потънал във фонтана, смътно се мержелееше навън в тъмата. Погледнах в другата посока. Входът към библиотеката бе на около десет метра от долната част на стълбището. Преддверието, което водеше натам, бе забулено в мрак. Разбрах, че Фумеро би могъл да ме наблюдава, застанал едва на няколко метра от мястото, където се намирах, без да мога да го видя. Взрях се в тъмнината, непрогледна като водите на кладенец. Поех си дълбоко дъх и, пристъпвайки едва, закрачих слепешката през разстоянието, което ме отделяше от входа на библиотеката.

Големият овален салон тънеше в оскъдна, мъглява светлина, изпъстрена от миниатюрните сенки, които хвърляше лепкавият сняг, падащ тежко зад прозорците. Плъзнах поглед по голите стени, търсейки Фумеро — нищо чудно да се спотайваше точно до входа. Някакъв предмет стърчеше, от стената едва на два метра вдясно от мен. За миг ми се стори, че той се раздвижи, но това бе само отражението на лунната светлина по острието. Видях забит нож, вероятно двуостра кама, приковала към стената правоъгълно парче картон или хартия. Приближих се и познах изображението. Това бе копие от полуобгорената снимка, което някой непознат ми бе оставил преди време на тезгяха в книжарницата. На снимката Жулиан и Пенелопе, все още юноши, се усмихваха щастливо на живота, който им се бе изплъзнал, без да разберат. Острието на камата бе пронизало гърдите на Жулиан. Тогава разбрах, че човекът, оставил ми фотографията като покана, не е бил Лаин Кубер или Жулиан Каракс, а Фумеро. Тази снимка бе отровна примамка. Вдигнах ръка, за да я освободя от ножа, но леденият допир от револвера на Фумеро, опрян в тила ми, ме спря.

— Един образ струва повече от хиляда думи, Даниел. Ако баща ти не беше скапан книжар, досега щеше да те е научил на това.

Обърнах се бавно и се озовах срещу дулото на оръжието. Издаваше прясна миризма на барут. Мъртвешкото лице на Фумеро се хилеше, изкривено в ужасна гримаса.

— Къде е Каракс?

— Далече оттук. Знаеше, че ще дойдете за него, и се махна.

Фумеро ме гледаше, без да мигне.

— Ще ти пръсна главата, момче.

— Това няма да ви помогне много. Каракс не е тук.

— Отвори си устата — нареди Фумеро.

— Защо?

— Отвори си устата, че да не ти я отворя аз с един куршум.

Разтворих устни и Фумеро тикна револвера между тях. Усетих как в гърлото ми се надига гадене. Палецът на Фумеро се изопна върху петлето.

— А сега, нещастник такъв, помисли дали имаш някаква причина да продължиш да живееш. Е, какво ще кажеш?

Кимнах бавно.

— Тогава ми кажи къде е Каракс.

Опитах се да измънкам нещо. Фумеро полека извади револвера.

— Къде е?

— Долу. В криптата.

— Ти ще водиш. Искам да присъстваш, докато разказвам на онова копеле как стенеше Нурия Монфорт, когато й забих ножа в…

Силуетът се появи от нищото. Поглеждайки над рамото на Фумеро, сякаш видях как мракът се движеше като завеса от мъгла, а една фигура без лице, с пламтящи очи, се плъзгаше към нас съвършено безшумно, като че ли едва стъпваше по пода. Фумеро видя отражението в плувналите ми в сълзи очи и лицето му бавно се изкриви.

Когато се обърна и стреля в мантията от мрак, която го обгръщаше, две безформени кожени лапи го сграбчиха за гърлото. Това бяха ръцете на Жулиан Каракс, израсли от пламъците. Той ме блъсна встрани и притисна Фумеро към стената. Инспекторът стисна револвера и се опита да го пъхне под брадичката на Каракс. Преди да успее да дръпне спусъка, Каракс сграбчи китката му и силно я заудря в стената, но Фумеро не пускаше оръжието. Втори изстрел отекна в мрака и проби дупка в облицованата с дърво стена. Сълзи от запален барут и пламнали тресчици поръсиха лицето на инспектора. Стаята се изпълни със смрад на опърлена плът.

С едно рязко дръпване Фумеро се опита да се освободи от силата, която бе приковала към стената врата му и ръката, стиснала револвера, но Каракс не разхлаби хватката си. Фумеро нададе гневен рев и изви глава, за да захапе юмрука на противника си. Бе обзет от животинска ярост. Чух как зъбите на инспектора изщракаха, когато раздраха мъртвата кожа, и видях как по устните му потече кръв. Тогава Каракс, пренебрегвайки болката, или може би неспособен да я усети, сграбчи забитата в стената кама. Изтръгна я оттам и под ужасения поглед на Фумеро прикова дясната китка на инспектора към стената с един жесток удар, който вкара острието почти до дръжката в дървената облицовка. От болката Фумеро нададе страшен вик, а ръката му рязко се разтвори и револверът падна в нозете му. С един ритник Каракс го запрати в сенките.

Ужасът на тази сцена се разгърна пред очите ми едва за няколко секунди. Бях се вцепенил, неспособен да действам и даже да мисля. Каракс се обърна и впи поглед в мен. Загледан в него, успях да възстановя изгубените черти на лицето му, които си бях представял толкова пъти от снимките и старите истории.

— Отведи Беатрис оттук, Даниел. Тя знае какво трябва да направите. Не се отделяй от нея. Не допускай някой или нещо да ти я отнеме. Пази я. Пази я повече от живота си.

Исках да кимна, но очите ми се плъзнаха към Фумеро, който се мъчеше да се освободи от ножа, пронизал китката му. Изтръгна го с рязко дръпване и рухна на колене, хванал ранената си ръка, от която шуртеше кръв.

— Тръгвай — тихо рече Каракс.

От пода Фумеро ни гледаше, заслепен от омраза, стиснал окървавения нож в лявата си ръка. Каракс се обърна към него. Чух забързани стъпки, които се приближаваха към нас, и осъзнах, че Паласиос, предизвестен от изстрелите, се притича на помощ на шефа си. Преди Каракс да успее да отнеме ножа на Фумеро, Паласиос нахълта в библиотеката, вдигнал нависоко оръжието си.

— Назад — предупреди той.

Лейтенантът хвърли бърз поглед към Фумеро, който тъкмо се надигаше с мъка, после изгледа мен и накрая Каракс. Прочетох в очите му ужас и съмнение.

— Назад, казах!

Каракс застина на място, сетне се отдръпна. Паласиос студено се взираше в нас, мъчейки се да реши как да постъпи. Погледът му се спря върху мен.

— Ей, ти, махай се оттук. Това няма нищо общо с теб. Тръгвай.

Поколебах се за миг. Каракс кимна.

— Никой да не мърда — отсече Фумеро. — Паласиос, дайте ми револвера си.

Лейтенантът запази мълчание.

— Паласиос — повтори Фумеро, протягайки обляната си в кръв ръка към оръжието.

— Не — смотолеви Паласиос, стиснал зъби.

Безумните очи на Фумеро се изпълниха с презрение и ярост. Той грабна оръжието на Паласиос и рязко го блъсна с ръка. Размених поглед с лейтенанта и разбрах какво ще последва. Фумеро бавно вдигна оръжието. Ръката му трепереше и револверът блестеше от кръвта. Каракс заотстъпва назад, крачка по крачка, търсейки сенките, но нямаше къде да избяга. Дулото на револвера го следваше. Почувствах как мускулите на тялото ми пламнаха от гняв. Мъртвешката гримаса на Фумеро, който облизваше устни от лудост и злоба, ме пробуди като плесница. Паласиос ме гледаше и мълчаливо клатеше глава. Не му обърнах внимание. Каракс вече се бе предал и стоеше неподвижно в средата на стаята в очакване на изстрела.

Фумеро така и не ме видя. За него съществуваха само Каракс и онази окървавена ръка, стиснала здраво револвера. Хвърлих се към него. Усетих как краката ми се отделиха от пода, но не успяха да го докоснат отново. Светът сякаш замръзна по средата на скока ми. Грохотът от изстрела достигна до мен някак отдалеч, като ехо от буря, която вече отминава. Нямаше болка. Куршумът прониза ребрата ми. Първата експлозия беше ослепителна, сякаш метален лост ме бе ударил с неописуема сила и запратил на няколко метра във въздуха, преди да ме повали на земята. Не почувствах падането, макар да ми се стори, че стените се сближиха, а таванът с голяма скорост се спусна към мен, сякаш искаше да ме сплеска.

Една ръка подпря тила ми и видях лицето на Жулиан Каракс да се свежда над мен. В моето видение Каракс изглеждаше точно както си го бях представял, сякаш пламъците изобщо не бяха заличили чертите му. Забелязах ужаса в очите му, без нищо да разбирам. Видях как сложи ръка на гърдите ми и се зачудих каква ли е тази димяща течност, потекла между пръстите му. Именно тогава почувствах ужасен огън, жарко дихание, което изгаряше вътрешностите ми. Идеше ми да изкрещя, но викът ми се удави в топла кръв. Познах лицето на Паласиос встрани от мен, смазан от угризения. Вдигнах поглед и тогава я видях. Беа бавно се приближаваше откъм вратата на библиотеката, с пропито от ужас лице, като притискаше треперещите си ръце към устата си и мълчаливо клатеше глава. Исках да я предупредя, но един хапещ студ пробяга по ръцете и нозете ми, пронизвайки тялото ми с безброй остриета.

Фумеро дебнеше, скрит зад вратата. Беа не забеляза присъствието му. Когато Каракс се надигна със скок и тя се обърна, предупредена, револверът на инспектора вече докосваше челото й. Паласиос се хвърли да го спре, но закъсня. Каракс вече се надвесваше над него. Дочух далечния му вик, понесъл името на Беа. Проблесна изстрел, който озари стаята. Куршумът прониза дясната ръка на Каракс. Миг по-късно човекът без лице се сгромоляса върху Фумеро. Надигнах се, за да видя как Беа тича към мен, невредима. Потърсих Каракс с угасващи очи, но не го открих. Друга фигура бе заела мястото му. Това беше Лаин Кубер в същия онзи вид, от който бях свикнал да се боя, докато четях страниците на една книга преди толкова години. Тоя път лапите на Кубер се впиха в очите на Фумеро като куки и го помъкнаха навън. Успях да видя как нозете на инспектора се потътриха през вратата на библиотеката, как тялото му се разтърсваше, докато Каракс го теглеше безмилостно към входа, как коленете му се блъскаха в мраморните стъпала, а вятърът плюеше сняг в лицето му, как човекът без лице го сграбчи за гърлото и, вдигайки го като кукла, го хвърли в замръзналия фонтан. Ръката на ангела прониза гърдите му като шиш и прокълнатата му душа се разля, досущ черна пара, и закапа като ледени сълзи по замръзналото огледало на водата, докато клепачите му се склопиха завинаги и очите му се покриха с иглици от скреж.

Тогава рухнах, неспособен да задържа погледа си дори секунда повече. Бяла светлина озари мрака и видях лицето на Беа да се отдалечава в тунел от мъгла. Затворих очи и усетих ръцете на Беа върху лицето си и диханието на гласа й, който молеше Бог да не ме взима и ми шепнеше, че ме обича и няма да ме остави да си ида, няма да ме остави да си ида. Спомням си само, че се разтопих в мираж от светлина и студ, че ме обгърна странен покой, който отнесе болката и бавния огън, изгарящ вътрешностите ми. Видях как двамата с Беа, вече почти старци, крачим ръка за ръка из улиците на Барселона, този омагьосан град. Видях как баща ми и Нурия Монфорт полагат бели рози на гроба ми. Видях Фермин, който ридаеше в прегръдките на Бернарда, и моя стар приятел Томас, онемял завинаги. Видях ги, както човек вижда непознати от прозореца на влак, който се отдалечава твърде бързо. Именно тогава, почти без да го осъзнавам, си спомних лицето на майка ми, което бях изгубил преди толкова години, сякаш стара изрезка внезапно бе изпаднала от страниците на някоя книга. Нейната светлина бе едничкото, което ме придружаваше, докато пропадах в мрака.