Сянката на вятъра

14

На следващата сутрин Фермин дойде на работа, окрилен от Купидон, като все се усмихваше и си свирукаше болеро. При други обстоятелства щях да го разпитам как е преминала закуската с Бернарда, но тоя ден нямах настроение да слушам лирични изблици. Баща ми се бе уговорил да предаде една поръчка на професор Хавиер Веласкес в университетския му кабинет в единайсет сутринта. Фермин получаваше уртикария само при споменаването на въпросния академик, поради което аз предложих да отнеса книгите.

— Тоя тип е един педант, развратник и фашистки дупедавец — заяви Фермин, като вдигна юмрук в оная недвусмислена поза, която показваше, че е изпаднал в справедливо негодувание. — С жалкото си оправдание, че е професор, би се възползвал даже от Пасионария32, ако му падне сгоден случай.

— Не се вълнувайте толкова, Фермин. Веласкес плаща много добре, винаги в аванс и ни препоръчва наляво и надясно — напомни му баща ми.

— Тези пари са опетнени с кръвта на невинни девици — възрази Фермин. — Бог ми е свидетел, че никога не съм лягал с непълнолетна жена, и не че не съм имал желание и възможност; сега ме виждате позападнал, ама едно време бях представителен и ловях око. Даже и тогава, за всеки случай и ако усетех, че момичето е лековато, изисквах документ за самоличност или, при липса на такъв, писмено родителско разрешение — само и само да не потъпча етическите норми.

Баща ми избели очи.

— С вас човек не може да спори, Фермин.

— Е, когато съм прав, прав съм и толкоз.

Взех пакета с книгите, който сам бях приготвил предната нощ — две издания на Рилке и едно апокрифно есе относно дълбочината на националното чувство, приписвано на Дарвинов последовател — и оставих баща ми и Фермин да спорят за нравите и обичаите.

Денят беше прекрасен, небето — ослепително синьо, а чистият и свеж ветрец ухаеше на есен и море. Винаги най-много съм обичал Барселона през октомври. Тогава сякаш душата на града се разхожда из улиците, а човек се чувства помъдрял само като пийне от стария фонтан на Каналетас, чиято вода през тия дни като по чудо няма вкус на хлор. Крачех пъргаво покрай ваксаджии, писарушки, които се връщаха на работа след сутрешното си кафенце, продавачи на лотарийни билети и цял балет от метачи, които лъскаха града сякаш с четка на художник, без да бързат и с прецизност на поантилисти33. В тия години Барселона вече почваше да се изпълва с автомобили и когато стигнах до светофара на улица „Балмес“, забелязах и на двата тротоара тълпи чиновници със сиви пардесюта и гладни погледи, които поглъщаха с очи един „Стюдбейкър“34, както биха зяпали някоя певачка по пеньоар. Поех нагоре по „Балмес“ към Гран Виа, като си проправях път сред светофари, трамваи, автомобили и даже мотоциклети с кошове. На една витрина видях плакат на „Филипс“, който провъзгласяваше идването на нов месия — телевизията; говореше се, че тя ще промени живота ни и ще превърне всички ни в хора от бъдещето, също като американците. Фермин Ромеро де Торес, които винаги бе в течение на всякакви изобретения, вече бе предрекъл какво ще излезе от тая работа.

— Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами. Човекът ще се върне към пещерите, към средновековната варварщина и към едни състояния на тъпоумие, които даже плужеците са превъзмогнали още през плейстоцена. Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците — не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.

Кабинетът на професор Веласкес се намираше на втория етаж на факултета по литература, в дъното на обляна в прашна светлина галерия, която бе облицована с плочки с шахматен мотив и гледаше към южния заграден двор. Заварих професора на вратата на една аудитория. Даваше си вид, че уж слуша някаква студентка със забележителна фигура, облечена с тъмночервен костюм, който силно подчертаваше талията й и разкриваше прасци като на гръцка статуя, ослепителни във фините копринени чорапи. Професор Веласкес се славеше като донжуан и мнозина твърдяха, че сантименталното обучение на всяка уважавана госпожица остава незавършено без пословичния уикенд в някое хотелче на Пасео Де Сиджес, където да рецитира александрини на четири очи с изтъкнатия академик. Търговският ми инстинкт ми подсказа, че не е разумно да прекъсвам разговора му, затова реших да убия времето, като направя мислена рентгенография на възхитителната ученичка. Не зная дали енергичната разходка бе повдигнала духа ми, или в случая роля изиграха моите осемнайсет години и фактът, че прекарвах повече време сред музи, затворени между кориците на стари книги, отколкото в компанията на момичета от плът и кръв, които ми изглеждаха на светлинни години от призрака на Клара Барсело. Каквато и да бе причината, в оня миг, докато изучавах всяка извивка от анатомията на студентката — която бе с гръб към мен, ала въображението ми я рисуваше великолепно от всички ъгли — сякаш ми поникнаха зъби, дълги цяла педя.

— Я, че това е Даниел — възкликна професор Веласкес. — Добре, че идваш ти, а не оня палячо, който дойде последния път, оня тип с тореадорското име, дето изглеждаше или пиян, или готов за освидетелстване. Представяш ли си, хрумна му да ме пита за етимологията на думата „препуциум“, и то с една ирония, която съвсем не беше уместна.

— Това е, защото докторът му предписа много силни лекарства. Има някакъв проблем с черния дроб.

— Има си хас, сигурно кърка от сутрин до вечер — отсече Веласкес. — На ваше място щях да се обърна към полицията. Тоя тип с положителност има досие. А как му вонят краката, мили Боже! Абе край нас се мотаят сума ти скапани комуняги, които не са се къпали, откак падна Републиката.

Тъкмо се канех да измисля някое прилично извинение, за да оправдая Фермин, когато студентката, която до момента бе разговаряла с професор Веласкес, се обърна и аз направо си глътнах езика. Видях я да ми се усмихва и ушите ми пламнаха.

— Здравей, Даниел — рече Беатрис Агилар.

Кимнах за поздрав, онемял от откритието, че съм точил лиги, без да знам, за сестрата на най-добрия си приятел, за същата онази Беа, която всяваше такъв страх у мен.

— А, значи се познавате? — попита Веласкес заинтригуван.

— Даниел е стар приятел на семейството ни — обясни Беа. — И единственият, който някога е дръзвал да ми каже, че съм превзета и много се надувам.

Професорът ме погледна изумено.

— Оттогава са минали десет години — уточних аз. — Пък и не го казах на сериозно.

— Е, аз още чакам да ми се извиниш.

Веласкес се разсмя от сърце и пое пакета от ръцете ми.

— Имам чувството, че съм излишен — рече той, докато го отваряше. — А, чудесно. Слушай, Даниел, предай на баща си, че търся една книга, наречена „Убиец на маври: Младежки писма от Сеута“, от Франсиско Франко Баамонде, с предговор и бележки от Пеман.

— Смятайте, че вече е свършено. Ще ви се обадим след седмица-две.

— Разчитам на думата ти, а сега потеглям, че ме чакат трийсет и две празни глави.

Професор Веласкес ми смигна и изчезна в аудиторията, като ме остави насаме с Беа. Чудех се накъде да гледам.

— Слушай, Беа, по въпроса за оная обида, аз наистина…

— Просто се пошегувах, Даниел. Зная, че онова беше детска история, пък и Томас здравата те натупа тогава.

— Още ми държи влага.

Беа ме гледаше с усмивка, която сякаш предлагаше мир или поне временно примирие.

— Освен това имаше право, малко нещо съм превзета и понякога леко се надувам — рече Беа. — Не ти се нравя много, нали, Даниел?

Въпросът ме свари напълно неподготвен и обезоръжен. Чак се уплаших, виждайки колко лесно е да изгубиш неприязънта си към някого, когото смяташ за враг, щом той престане да се държи като такъв.

— Не, това не е вярно.

— Според Томас работата не е там, че не харесваш мен, а че не можеш да понасяш баща ми и за това трябва да плащам аз, понеже с него не смееш да се заяждаш. Не те обвинявам. На баща ми никой не смее да му излезе насреща.

Усетих как пребледнявам, но само след секунди събрах сили да кимна с усмивка.

— Изглежда, че Томас ме познава по-добре, отколкото сам се познавам.

— Хич не се чуди. Брат ми ни знае всичките като петте си пръста, само дето никога нищо не казва. Ама рече ли някой ден да отвори уста, стени ще рухнат. Знаеш ли, той много те цени.

Свих рамене и сведох поглед.

— Все говори за теб, за баща ти и за книжарницата, и за онзи ваш приятел, дето работи при вас — според Томас той е неоткрит гений. Понякога ми се струва, че за него истинското му семейство сте вие, а не онова, което има у дома.

Срещнах погледа й — твърд, открит, безстрашен. Не се сещах какво да кажа, затова само се усмихнах. Чувствах се хванат натясно от нейната откровеност и затова се загледах към двора на университета.

— Не знаех, че учиш тук.

— Първи курс съм.

— Литература?

— Според баща ми точните науки не са за слабия пол.

— Е, да. Твърде много цифри.

— Не ме е грижа, защото и без друго най-много обичам да чета, пък и тук срещам интересни хора.

— Като професор Веласкес?

Беа ме изгледа с крива усмивка.

— Може и да съм първокурсничка, но знам достатъчно, за да разбирам мъжете отдалече. Особено мъжете от неговия тип.

Запитах се към кой тип би причислила мен.

— Освен това професор Веласкес е приятел на баща ми. Двамата членуват в Съвета на Дружеството за опазване и развитие на испанската лирика и оперета.

Дадох си вид, че силно съм се впечатлил.

— Ами какво става с годеника ти, младши лейтенант Каскос Буендия?

Усмивката й угасна.

— Пабло ще излезе в отпуск за три седмици.

— Навярно си доволна.

— Много. Той е чудесно момче, макар че мога да си представя какво мислиш за него.

Съмнявам се, рекох си. Беа ме наблюдаваше с леко напрегнат вид. Щях да сменя темата, ала езикът ми ме изпревари.

— Томас казва, че ще се ожените и ще идете да живеете в Ел Ферол35.

Кимна, без дори да мигне.

— Веднага щом Пабло отбие военната си служба.

— Сигурно просто нямаш търпение — казах аз, долавяйки злобничка нотка в гласа си — един нагъл тон, който и сам не знаех откъде се взе.

— Все ми е едно, наистина. Семейството му има имоти там, две корабостроителници, и Пабло ще отговаря за едната. Много умее да ръководи, просто има дарба за това.

— То си му личи.

Беа се насили да се усмихне.

— Пък и вече съм й се нагледала на Барселона, след толкова години…

Зърнах в погледа й тъга и умора.

— Чувал съм, че Ел Ферол е пленителен град, кипящ от живот. А за морските дарове разправят, че били направо приказни, особено морските паяци.

Беа въздъхна и поклати глава. Изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче от яд, ако не беше прекалено горда. Вместо това се засмя невъзмутимо.

— Десет години минаха, а на теб все още ти е приятно да ме обиждаш, а, Даниел? Хайде, давай, не спирай дотук. Моя е вината, задето си помислих, че все пак бихме могли да бъдем приятели или поне да се преструваме на такива, но явно аз не струвам колкото брат ми. Извинявай, задето само ти изгубих времето.

Тя се обърна и тръгна по коридора, който водеше към библиотеката. Видях я да се отдалечава, прекосявайки белите и черни плочки, а сянката й пресичаше завесите от светлина, които падаха от прозорците на галерията.

— Беа, почакай.

Хукнах след нея, като направо се проклинах. Улових я за ръката и я спрях по средата на коридора. Тя ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Ти ме извини. Ала грешиш, вината не е твоя, а моя. Аз не струвам колкото брат ти или теб. И ако съм те обидил, то е само от ревност към тоя идиот, годеника ти, и защото се вбесявам при мисълта, че някой като теб би го последвал в Ел Ферол или в Конго, което е все тая.

— Даниел…

— Грешиш за мен, защото наистина можем да бъдем приятели, ако ми позволиш да опитам — сега, когато знаеш колко малко струвам. Грешиш и за Барселона. Може да си мислиш, че си я опознала достатъчно, ала аз ти гарантирам, че не е така, и ще ти го докажа, стига да ми дадеш възможност.

Видях как лицето й се озари от усмивка и една бавна, безмълвна сълза се стече по бузата й.

— Дано да си прав — рече. — Ако ли не, ще кажа на брат ми и той ще ти откъсне главата като тапа.

Протегнах й ръка.

— Изглежда справедливо. Е, приятели ли сме?

Тя ми подаде своята.

— По кое време свършват лекциите ти в петък? — попитах аз.

Поколеба се за миг.

— В пет часа.

— Ще те чакам в двора точно в пет и преди да мръкне, ще ти кажа, че в Барселона има нещо, което още не си видяла, и че не можеш да отидеш в Ел Ферол с тоя кретен. Изобщо не мога да повярвам, че го обичаш, и ако тръгнеш с него, градът все ще те преследва и ще умреш от мъка.

— Изглеждаш много сигурен в себе си, Даниел.

Аз, който никога не бях сигурен дори колко е часът, кимнах с убеждението на невежия. Останах там, загледан в силуета й, който се отдалечаваше по безкрайния коридор, докато накрая се стопи в здрача, и се запитах какво всъщност съм направил.

15

Магазинът за шапки „Фортуни“, или каквото бе останало от него, крееше в подножието на една тясна, жалка наглед, почерняла от сажди сграда на Ронда де Сан Антонио, близо до Пласа де Гоя. Буквите, гравирани на зацапаното стъкло, още се четяха, а на фасадата все така се поклащаше табела във формата на бомбе, която обещаваше модели, направени по мярка, както и последните парижки новости. Вратата бе обезопасена с катинар, който явно не бе докосван поне от десет години. Залепих чело на стъклото, като се опитвах да зърна нещо в мрачния интериор.

— Ако сте дошли за наема, закъснели сте — рече един глас зад гърба ми. — Управителят на сградата вече си е отишъл.

Жената, която ми говореше, навярно бе около шейсетте и носеше националната униформа, типична за набожните вдовици. Чифт ролки за коса се подаваха изпод розовата кърпа на главата й, а подплатените й пантофи бяха в тон с дългите до коляното чорапи с телесен цвят. Предположих, че е портиерката на кооперацията.

— Под наем ли се дава магазинът? — попитах.

— Не сте ли дошли за това?

— По принцип не, ама знае ли човек, може и да проявя интерес.

Портиерката се навъси, като явно се опитваше да реши дали съм случаен бърборко или все пак заслужавам някакво доверие. Лепнах на лицето си най-ангелската от всичките си усмивки.

— Отдавна ли е затворен магазинът?

— Поне от дванайсет години, откак умря старецът.

— Господин Фортуни? Познавахте ли го?

— От четирийсет и осем години съм тук, млади човече.

— Тогава навярно сте познавали и сина на господин Фортуни.

— Жулиан? Ама разбира се.

Извадих от джоба си обгорената снимка и й я показах.

— Бихте ли могли да ми кажете дали младежът, който се вижда на тази снимка, е Жулиан Каракс?

Жената ме изгледа с известно недоверие. Взе фотографията и се вторачи в нея.

— Познавате ли го?

— Каракс беше моминското име на майка му — обясни портиерката с леко неодобрение. — Да, това е Жулиан. Спомням си го съвсем русичък, само че тук, на снимката, косата му изглежда по-тъмна.

— Ще можете ли да ми кажете кое е момичето до него?

— А кой пита?

— Прощавайте, казвам се Даниел Семпере. Опитвам се да науча нещо за господин Каракс, за Жулиан.

— Жулиан замина за Париж някъде през 1918-та или ’19-та година. Нали разбирате, баща му искаше да го прати в армията. Мисля, че майката го взе със себе си, за да го отърве от тая работа, горкичкия. Тук остана само господин Фортуни, горе в мансардата.

— Имате ли представа дали Жулиан някога се е връщал в Барселона?

Портиерката ме изгледа мълчаливо.

— Ама вие не знаете ли? Жулиан умря в Париж още същата година.

— Моля?

— Казвам ви, че Жулиан почина. В Париж, малко след пристигането си. По-добре да беше отишъл в армията.

— А мога ли да попитам откъде знаете това?

— Ами от баща му, откъде иначе?

Кимнах бавно.

— Разбирам. А той каза ли ви от какво е починал синът му?

— Да си призная, от стареца не научих никакви подробности. Един ден, малко след заминаването на Жулиан, пристигна писмо за него и когато споменах пред баща му, той каза, че синът му е умрял и ако пристигне нещо друго за него, направо да го хвърля. Защо ме гледате така?

— Господин Фортуни ви е излъгал. Жулиан не е умрял през 1919 г.

— Ама какво говорите?

— Жулиан е живял в Париж поне до 1935 г., след което се е върнал в Барселона.

Лицето на портиерката грейна.

— Значи е тук, в Барселона? Къде?

Кимнах, като се надявах да я насърча да ми разкаже повече.

— Света Богородице… Как ме зарадвахте само, ако наистина е жив де, защото беше много обичливо дете, малко странно и доста занесено, да, ама имаше нещо у него, което направо ти грабваше сърцето. Никакъв войник нямаше да излезе от него, то си личеше отдалече. Моята Исабелита страшно го харесваше. Представете си, по едно време даже си мислех, че ще вземат да се оженят — ех, детска му работа… Може ли пак да видя снимката?

Подадох й фотографията отново. Портиерката се взираше в нея, сякаш бе някакъв талисман, билет за връщане в годините на младостта й.

— Не е за вярване, сякаш се е завърнал тук ей сегичка… а оня проклетник да разправя, че бил умрял! Е, открай време си има такива хора — нали всичко трябва да има на тоя свят. И какво е станало с Жулиан в Париж? Сигурно е забогатял. Винаги ми се е струвало, че ще се замогне някой ден.

— Е, не съвсем. Станал е писател.

— Писал е разкази?

— Да, нещо подобно. Романи.

— За радиото ли? Ех, че хубаво. Знаете ли, хич не съм учудена. От мъничък все разправяше разни истории на хлапетиите в квартала. Понякога през лятото моята Исабелита и братовчедките й се качваха нощем горе на терасата, за да го слушат. Казваха, че никога не повтаря една и съща история два пъти. Вярно, че все ги измисляше едни такива, за мъртъвци и духове. Нали ви рекох, че си беше малко странно дете. Ама с баща като неговия по-странното е, че не беше напълно смахнат. Нищо чудно, че жена му накрая го остави, защото той хич не беше стока. Вижте сега, аз никога не си пъхам носа в чуждите работи, не съм от тия, дето връзват кусур на хората. Тоя мъж обаче не беше свестен. В една кооперация нищо не остава скрито-покрито. Той я биеше, знаете ли? Вечно се чуваха викове от техния апартамент и неведнъж се налагаше да идва полицията. Разбирам, че мъжът понякога трябва да побийва жена си, за да я накара да го уважава, не казвам, че не бива; много курвета има на тоя свят и младите момичета вече не ги възпитават като едно време. Ама на тоя му беше кеф да я пердаши за щяло и нещяло, нали ме разбирате? Бедната жена имаше само една приятелка, младо момиче на име Висентета, което живееше в апартамент 2 на четвъртия етаж. Понякога отиваше при Висентета, горката, само и само да избяга от побоищата на мъжа си. И й разправяше едни неща…

— Какви например?

Портиерката доби поверително изражение, като повдигна едната си вежда и се огледа предпазливо наоколо.

— Например, че детето не било на шапкаря.

— Кой, Жулиан? Искате да кажете, че Жулиан не е бил син на господин Фортуни?

— Така е казала французойката на Висентета, може би от озлобление или пък Бог знае защо. Момичето ми го разправи години по-късно, когато те вече не живееха тук.

— В такъв случай кой е бил истинският баща на Жулиан?

— Това французойката никога не й казала. Може и на нея самата да не й е било ясно, нали ги знаете какви са чужденците.

— Мислите ли, че затова я е биел мъжът й?

— Кой знае? Три пъти се наложи да я взимат в болница, представяте ли си, три пъти. А онази свиня имаше наглостта да разправя наляво и надясно, че сама си била виновна, че била пияница и от много къркане все падала из къщи и се удряла. На мен обаче не ми минават такива! Той вечно имаше разправии с всички съседи. Веднъж се оплака в полицията, че покойният ми съпруг, мир на праха му, откраднал от магазина му. Да, той си въобразяваше, че всички от Мурсия36 са крадци и безделници, а ние сме от Убеда37, представете си само…

— Споменахте ли, че ви е познато момичето, което се вижда до Жулиан на снимката?

Портиерката отново се съсредоточи върху изображението.

— Никога не съм я виждала. Много е хубавка.

— От снимката човек може да помисли, че са били сгодени — загатнах аз, за да я накарам да размърда паметта си.

Тя ми върна фотографията, като клатеше глава.

— Аз от снимки не разбирам. Доколкото зная, Жулиан нямаше приятелка, но и да е имал, на мен ли щеше да каже? Какви усилия ми струваше да разбера, че моята Исабелита се е забъркала с него… вие, младите, никога нищо не разправяте. А пък ние, старците, не знаем как да млъкнем.

— А спомняте ли си неговите приятели, някой по-специален, които да е идвал насам?

Жената сви рамене.

— Ех, много време мина оттогава. Пък и през последните години Жулиан, знаете ли, почти не се свърташе тук. Беше се сприятелил в училище с едно момче от много добро семейство — Алдая. Голяма работа бяха те! Сега вече никой не ги споменава, ама по онова време за тях се говореше като за кралското семейство. Много пари, много нещо. Това го знам, защото понякога изпращаха кола да вземе Жулиан. Ех, каква кола, да бяхте я видели! Такава и Франко няма, казвам ви. С шофьор и цялата лъскава. Моят Пако, който разбираше от коли, казваше, че била ролсрой или нещо такова. Абе биваше си я, дума да няма.

— Спомняте ли си малкото име на този приятел на Жулиан?

— Вижте, с фамилия като Алдая не ти трябват малки имена, ако разбирате какво искам да кажа. Спомням си и едно друго момче, малко вятърничаво, Микел му викаха. Мисля, че и той му беше съученик. Само не ме питайте за фамилията или как е изглеждал.

Разговорът ни като че ли бе стигнал до мъртва точка и се боях, че портиерката ще почне да губи интерес. Реших да последвам едно хрумване.

— Живее ли сега някой в апартамента на Фортуни?

— Не. Старецът умря, без да остави завещание, а жена му, доколкото зная, още си е в Буенос Айрес — не дойде даже за погребението.

— Защо пък Буенос Айрес?

— Защото не можа да избяга още по-далеч от него, мен ако питате. Не я упреквам, честно. Остави всичко в ръцете на един адвокат, много странен тип. Аз не съм го виждала никога, но дъщеря ми Исабелита, която живее на петия етаж, точно под тях, разправя, че понякога идва нощем — нали има ключ — и ходи из апартамента часове наред, а после си отива. Веднъж даже ми каза, че чула нещо като тракане на женски токчета. Та какво да ви кажа…

— Може да са били кокили — предположих.

Портиерката ме изгледа неразбиращо. За нея темата очевидно беше много сериозна.

— И през всичките тия години никой друг не е посещавал апартамента?

— Веднъж се появи един много зловещ тип, от тия, дето все ти се хилят насреща — весел уж, ама отдалече си личи що за стока е. Каза, че бил от Криминалния отряд. Искаше да види жилището.

— А обясни ли защо?

Портиерката поклати глава.

— Спомняте ли си името му?

— Инспектор не-знам-си-кой. Дори не повярвах, че е полицай. Цялата работа намирисваше, нали ме разбирате. Явно ставаше дума за нещо лично. Разкарах го, като му казах, че нямам ключ от апартамента и ако иска нещо, да се обърне към адвоката. Рече ми, че щял да дойде пак, но оттогава не съм го видяла наоколо. Много му здраве!

— А случайно да знаете името и адреса на оня адвокат?

— За тия неща ще трябва да питате управителя на сградата, господин Молинс. Кантората му е съвсем наблизо, на „Флоридабланка“ № 28, на мецанина. Кажете му, че ви праща госпожа Аурора, на вашите услуги.

— Много ви благодаря. И тъй, госпожо Аурора, значи жилището на Фортуни в момента е празно?

— Празно не е, защото никой не е изнесъл нищо през всичките тия години, откак старецът умря. Понякога даже се носи воня оттам. Според мен има плъхове и какво ли не, помнете ми думата.

— Мислите ли, че ще бъде възможно да хвърлим един поглед? Може би ще намерим нещо, което да ни подскаже какво всъщност се е случило с Жулиан…

— Ах, аз не мога да направя това. Трябва да се обърнете към господин Молинс, той отговаря за тия неща.

Усмихнах й се лукаво.

— Но вие сигурно имате сериен ключ, макар и да сте казали на оня тип, че нямате… Само не ми разправяйте, че не умирате от любопитство да разберете какво има вътре.

Доня Аурора ме погледна изкосо.

— Ама и вие сте един дявол!

Вратата поддаде като каменна плоча на гробница, с рязък стон, изпускайки навън развален, зловонен въздух. Бутнах входната врата навътре и пред мен се разкри коридор, който тънеше в мрак. Миришеше на спарено и влага. Спирали от мръсотия и прах висяха от ъглите на тавана като побелели коси. Изпочупените плочки на пода бяха покрити с нещо, което изглеждаше като слой пепел. Забелязах и нещо, подобно на следи от стъпки, които водеха към вътрешността на апартамента.

— Света Богородице — измърмори портиерката. — Че тук е по-мръсно и от курник!

— Ако предпочитате, мога да вляза и сам — предложих аз.

— Да, ще ви се. Хайде, вървете напред, а аз след вас.

Затворихме вратата зад нас и за миг, докато очите ни посвикнат с полумрака, останахме неподвижни на прага. Чувах неспокойното дишане на портиерката и долавях киселата миризма на пот, която се излъчваше от нея. Чувствах се като осквернител на гробове с душа, отровена от алчност и копнеж.

— Хей, какъв е тоя шум? — тревожно попита жената.

Нещо пърхаше в мрака, обезпокоено от присъствието ни. Стори ми се, че съзирам някаква бледа форма, която трепкаше в дъното на коридора.

— Гълъби — рекох. — Навярно са се вмъкнали през някой счупен прозорец и са си свили гнездо тук.

— Ех, хич не ги понасям тия противни птици — каза портиерката. — А как дрискат само!

— Успокойте се, доня Аурора, те нападат само когато са гладни.

Направихме още няколко крачки до края на коридора и стигнахме до трапезария, която гледаше към балкона. Виждаха се само очертанията на една разнебитена маса с опърпана покривка, която приличаше по-скоро на саван. На бдение стояха четири стола и два потънали в мръсотия остъклени шкафа, които пазеха посудата, колекция от чаши и един сервиз за чай. В единия ъгъл все още се мъдреше старото пианино на майката на Каракс. Клавишите бяха почернели, а сглобките едва се виждаха под слоя прах. Точно пред балкона мътнееше едно кресло с раирано покривало. На масичката за кафе до него почиваха очила за четене и една библия с подвързия от бледа кожа и позлатени краища, от онези, които на времето са се подарявали по случай първото причастие. Все още пазеше алената си лентичка за отбелязване на страницата.

— Вижте, в това кресло намериха стареца умрял. Според доктора е престоял така два дена. Колко тъжно е да си отидеш тъй, сам като куче. Вярно, че той си го просеше, ама все пак ми е жал.

Приближих се до креслото, в което господин Фортуни бе намерил края си. До библията имаше малка кутия с черно-бели снимки, стари портрети от фотографско студио. Коленичих да ги разгледам, почти не се решавах да ги пипна. Струваше ми се, че осквернявам спомените на един нещастен човек, ала любопитството ми все пак взе връх. На първия отпечатък се виждаше млада двойка с дете на не повече от четири години. Познах го по очите.

— А, ето ги и тях. Господин Фортуни като млад и тя с него…

— Жулиан нямаше ли братя и сестри?

Портиерката сви рамене с въздишка.

— Тука се носеха приказки, че веднъж пометнала от побоите на мъжа си, ама аз нищо не знам. Хората обичат да си чешат езиците, да си кажем право. Веднъж обаче Жулиан разправил на хлапетата в сградата, че имал сестра, която само той можел да види, че излизала от огледалата, сякаш била от пара и живеела със самия Сатана в дворец на дъното на едно езеро. Моята Исабелита цял месец след това сънуваше кошмари. В това момче наистина понякога имаше нещо нездраво.

Хвърлих бегъл поглед на кухнята. Стъклото на един малък прозорец, който гледаше към вътрешния двор, беше счупено и се чуваше как от другата страна гълъбите пляскат с криле, тревожно и враждебно.

— Всички апартаменти ли имат такова разположение? — попитах аз.

— Онези, които гледат към улицата, да, ама този е малко по-различен, защото е мансарда — обясни портиерката. — Тук са кухнята и пералното помещение, които гледат към двора. Покрай този коридор има три стаи и в дъното една баня. Когато са хубаво подредени, тия жилища изглеждат много добре, направо няма да повярвате. Това тук прилича на апартамента на моята Исабелита, само дето в момента изглежда като гроб.

— Знаете ли коя беше стаята на Жулиан?

— Първата врата е на главната спалня. Втората е на една по-малка стая. Тази ще да е, според мен.

Тръгнах по коридора. Боята по стените се лющеше на парцали. Вратата на банята в дъното беше открехната. Едно лице ме наблюдаваше от огледалото. Може да е било моето или пък на сестрата, която живеела в огледалата на апартамента. Опитах се да отворя втората врата.

— Заключена е — казах.

Портиерката смаяно ме изгледа.

— Тези врати нямат ключалки — промълви тя.

— Тази тук има.

— Ами навярно старецът е наредил да я поставят, защото в другите апартаменти…

Погледнах надолу и забелязах, че следата от стъпки в прахта водеше до заключената врата.

— Някой е влизал в стаята — рекох. — И то наскоро.

— Не ме плашете! — възкликна портиерката.

Приближих се до другата врата. Тя нямаше ключалка и когато я побутнах, поддаде с ръждив стон. В средата на стаята почиваше един стар и неоправен креват с балдахин. Чаршафите бяха пожълтели като савани. Над леглото се мъдреше разпятие. Имаше и скрин с малко огледало, леген, кана и стол. До стената стоеше шкаф с открехната вратичка. Заобиколих кревата, за да стигна до нощна масичка, покрита със стъкло, под което бяха пъхнати снимки на предшественици, погребални известия и лотарийни билети. Върху масичката бяха сложени гравирана дървена музикална кутия и джобен часовник със стрелки, замръзнали завинаги на пет и двайсет. Опитах се да навия музикалната кутия, но мелодията секна след шест ноти. Отворих чекмеджето на нощната масичка и намерих празен калъф за очила, нокторезачка, плоско джобно шишенце и медальон на Дева Мария от Лурд. Това бе всичко.

— Все някъде трябва да има ключ от онази стая — казах аз.

— Сигурно е при управителя. Вижте, май ще е най-добре да си вървим и…

Изведнъж погледът ми падна върху музикалната кутия. Повдигнах капака й и вътре открих позлатен ключ, който блокираше механизма. Взех го и музикалната кутия отново поде звънливата си песен. Разпознах една мелодия от Равел.

— Това трябва да е ключът — усмихнах се аз на портиерката.

— Чуйте, щом вратата е била заключена, значи си има някаква причина. Па макар и да е само от уважение към паметта на…

— Ако предпочитате, може да ме изчакате долу във вашия апартамент, доня Аурора.

— Ех, какъв сте дявол. Хайде, отворете я, че да мирясате най-сетне.

16

Струя студен въздух изсвири през отвора на ключалката и облиза пръстите ми, докато пъхах ключа в нея. Господин Фортуни бе наредил да поставят на вратата на незаетата стая на сина му солидна ключалка, която по размер бе три пъти колкото онази на външната врата. Доня Аурора ме гледаше с известно опасение, сякаш бяхме на път да отворим кутията на Пандора.

— Тази стая към улицата ли гледа? — попитах аз.

Портиерката поклати глава.

— Има само едно малко прозорче, отдушник, който гледа към двора.

Бутнах вратата навътре. Пред нас се откри непроницаем кладенец от мрак. Оскъдната светлина зад нас ни изпревари като смътен зрак, който едва одраска сенките. Прозорецът, който надничаше към двора, бе закрит от страниците на пожълтял вестник. Скъсах ги и тънък като игла лъч мъглява светлина проби тъмата.

— Иисусе, Богородице и свети Йосифе — измънка портиерката до мен.

Цялата стая гъмжеше от разпятия. Полюляваха се на въженца, окачени на тавана, и покриваха стените, към които бяха заковани с гвоздеи. Бяха десетки. Човек можеше да ги долови във всяко кътче, издълбани с нож по дървените мебели, начегъртани по плочките на пода, нарисувани с червена боя по огледалата. Дирята от стъпки, които стигаха до прага на стаята, можеше да се проследи в праха покрай леглото, оголено чак до пружината — скелет от тел и проядено от червеи дърво. В единия край на спалнята, точно под прозореца, имаше писалище със сгъваем капак, който бе затворен и увенчан с три метални разпятия. Отворих го предпазливо. По сглобките на дървените му части нямаше прах, което ме накара да заключа, че писалището е било отваряно неотдавна. То имаше шест чекмеджета. Ключалките им бяха разбити. Прегледах ги — празни до едно.

Коленичих пред писалището и прокарах пръстите си по драскотините на дървото. Представих си как ръцете на Жулиан Каракс са дълбали тези драскулки — неясни йероглифи, чийто смисъл се бе изгубил с времето. В дъното на писалището съгледах куп тетрадки и вазичка с моливи и писалки. Взех една от тетрадките и я разлистих. Рисунки и отделни думи. Упражнения по смятане. Несвързани фрази, цитати от книги. Недовършени стихотворения. Всички тетрадки изглеждаха еднакви. Някои рисунки се повтаряха страница след страница, с леки изменения. Вниманието ми привлече една мъжка фигура, която сякаш бе изваяна от пламъци. Друга изобразяваше нещо, което можеше да е ангел или пък влечуго, увило се около кръст. Имаше скици, които загатваха огромна, фантастична наглед къща, изградена от кули и арки като на катедрала. Линиите издаваха сигурна ръка и известен усет. Младият Каракс явно бе имал дарба за рисуване, но всички изображения бяха просто набързо нахвърляни ескизи.

Тъкмо се канех да върна последната тетрадка на мястото й, без дори да я разгледам, когато нещо се изплъзна между страниците й и падна в краката ми. Беше снимка и на нея разпознах момичето от обгорената фотография, заснета долу пред сградата, в която се намирах. Момичето позираше в разкошна градина, а зад върховете на дърветата се мержелееше силуетът на къщата, която току-що бях видял на юношеските скици на Каракс. Мигновено я познах. Това бе имението „Белият монах“ на Авенида дел Тибидабо. На гърба на снимката имаше надпис, който гласеше просто:

Пъхнах я в джоба си, затворих писалището и се усмихнах на портиерката.

— Е, видяхте ли достатъчно? — попита тя, нетърпелива да напусне това място.

— Почти — отвърнах. — Одеве ми казахте, че малко след заминаването на Жулиан пристигнало писмо за него, но баща му ви наредил да го хвърлите…

Жената се поколеба за миг, после кимна.

— Това писмо го сложих в чекмеджето на скрина във вестибюла, в случай че французойката се върне някой ден. Сигурно още си е там…

Приближихме се до скрина и отворихме най-горното чекмедже. Един посърнал плик с цвят на охра се валяше сред сбирка от спрели часовници, копчета и монети, излезли от обръщение преди двайсет години. Взех плика и го разгледах.

— Прочетохте ли го?

— Ама вие за каква ме вземате?

— Не се обиждайте. Това би било най-естественото нещо при тези обстоятелства — щом сте мислели, че бедният Жулиан е починал…

Портиерката сви рамене, наведе очи и тръгна към вратата. Възползвах се от този момент, за да пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и да затворя чекмеджето.

— Вижте, само да не останете с някакви погрешни впечатления — обади се портиерката.

— Разбира се, че няма. Та какво казваше писмото?

— Любовно беше, като ония истории по радиото, ама още по-тъжно, защото звучеше, сякаш е истина. Чак ми се доплака, като го четох.

— Нежна душа сте, доня Аурора.

— А пък вие сте един дявол!

Същия следобед, след като се сбогувах с доня Аурора и й обещах да я държа в течение на моите разследвания относно Жулиан Каракс, отидох до кантората на управителя на жилищния блок. Господин Молинс бе виждал и по-добри времена, а сега крееше в мърлява кантора, забутана на първия етаж на една сграда на улица „Флоридабланка“. Молинс се оказа весел и самодоволен индивид, който не изпускаше от устата си наполовина изпушена пура, поникнала сякаш от мустака му. Беше трудно да се определи дали е заспал или буден, защото дишането му напомняше хъркане. Имаше мазна, зализана над челото коса и лукави свински очички. За костюма, с който бе облечен, на битпазара Енкантес не биха му дали и десет песети, но той компенсираше това с крещяща вратовръзка в тропически цветове. Ако се съдеше по вида на кантората, управителят едва ли управляваше нещо друго освен разни буболечки и катакомбите, останали от една отдавна отминала Барселона.

— В момента правим някои преустройства — рече Молинс с извинителен тон.

За да разчупя леда, небрежно споменах името на доня Аурора, сякаш ставаше дума за стара приятелка на семейството.

— Ех, каква хубавица беше на младини — отбеляза той. — С годините доста понатежа, ама то пък и аз не съм вече същият. Не ме гледайте какъв съм сега, на вашата възраст бях същински Адонис. Момичетата на колене ме молеха да ги обслужа или даже бебета да им направя. Ех, тоя двайсети век е пълен боклук. С какво мога да ви бъда полезен, младежо?

Разправих му една що-годе правдоподобна история за предполагаема далечна роднинска връзка със семейство Фортуни. След като побъбрихме около пет минути, Молинс се завлече до архива си и ми даде адреса на адвоката, който отговарял за делата на Софи Каракс, майката на Жулиан.

— Я да видим… Хосе Мария Рекехо. Улица „Леон XIII“, №59. Само че кореспонденцията му я пращаме два пъти годишно до една пощенска кутия в централната поща на Виа Лайетана.

— Познавате ли господин Рекехо?

— Случвало се е да разговарям със секретарката му по телефона. Всъщност с него поддържаме отношения само по пощата и с това се занимава секретарката ми, а тя днес е на фризьор. Сегашните адвокати нямат време за персонално общуване, както беше някога. Не останаха благородни люде в тая професия.

Явно не бяха останали и достоверни адреси. Един бърз преглед на уличния пътеводител, оставен върху бюрото на управителя, ме убеди в онова, което вече подозирах: адресът на предполагаемия адвокат Рекехо не съществуваше. Веднага уведомих господин Молинс, който прие новината така, сякаш бе шега.

— И таз добра! — рече той със смях. — Какво ви казвах, а? Мошеници!

Управителят се облегна назад в креслото си и изпусна още един от своите хъркащи звуци.

— Случайно да имате номера на онази пощенска кутия?

— Според фиша е 2837, макар че хич не разчитам цифрите, дето ги пише моята секретарка; нали знаете, че жените не ги бива за математика, ама ги бива за…

— Мога ли да видя фиша?

— То се знае, заповядайте.

— Подаде ми фиша и аз го разгледах. Цифрите се четяха отлично. Номерът на пощенската кутия беше 2321. Потръпнах при мисълта как ли се водеха счетоводните книги в тази кантора.

— Често ли общувахте с господин Фортуни, докато беше жив? — попитах аз.

— От дъжд на вятър. Много строг човек, аскет. Спомням си, че когато научих, че французойката го е зарязала, го поканих да дойде с мен и неколцина приятелчета — щяхме да идем да помърсуваме в един приказен локал, близо до Ла Палома. Просто исках да го поразсея, нали разбирате, нищо повече. А той взе, че престана да разговаря с мен и даже не ме поздравяваше на улицата, сякаш бях невидим. Как ви се струва това?

— Просто съм вкаменен. Какво още можете да ми разкажете за семейство Фортуни? Спомняте ли си ги добре?

— Ех, други времена бяха — промълви той с носталгия. — Факт е, че познавах още дядото Фортуни, онзи, който основа шапкарницата. За сина какво да ви разправям? А жена му — е, тя беше фантастична. Каква жена! И почтена беше, въпреки всичките приказки и клюки, които се носеха за нея…

— Като например, че Жулиан не бил законен син на господин Фортуни?

— Това пък откъде го чухте?

— Нали ви казах, роднини сме. Всичко се знае.

— За тая работа нищичко не се доказа.

— Ама хората са говорели — казах аз насърчително.

— Хората обичат да си чешат езиците. Човекът не е произлязъл от маймуната, от кокошката е произлязъл.

— Та какво разправяха, значи?

— Ще пийнете ли чашчица ром? От Игуалада38 е, ама има една карибска жичка… Екстра е.

— Не, благодаря, но ще ви правя компания. А вие ми разкажете междувременно…

Минаваше вече два и половина, когато се върнах в книжарницата. Щом влязох, Фермин ми хвърли саркастичен поглед от върха на стълбата, на която се бе качил, за да излъска една колекция от „Национални епизоди“ на знаменития дон Бенито.

— Кого виждат очите ми? Вече си мислехме, че сте потеглили към Новия свят, Даниел.

— Забавих се по пътя. Къде е баща ми?

— Тъй като вас ви нямаше, той отиде да разнесе останалите поръчки. Поръча да ви предам, че днес следобед ще отиде в Тиана да направи оценка на личната библиотека на една вдовица. Ах, баща ви е направо вълк в овча кожа. Каза да не го чакате, за да затворите книжарницата.

— Сърдит ли беше?

Фермин поклати глава, като се спусна по стълбата с котешка пъргавина.

— Какво говорите, баща ви е светец. Пък и беше много щастлив да види, че си имате годеница.

— Какво?

Фермин ми смигна и примлясна.

— Ах, разбойник такъв, колко сте потаен! И какво момиче само — трафикът би спрял заради нея. Че и от класа — вижда се, че е била в добри училища, макар да има едно порочно пламъче в очите… Ех, ако Бернарда вече не ми беше откраднала сърцето… Впрочем още не съм ви разказал за нашата среща — искри хвърчаха, казвам ви, искри като в нощта на Еньовден…

— Фермин — прекъснах го аз, — за какво говорите, дявол да го вземе?

— За вашата годеница.

— Нямам годеница, Фермин.

— Добре де, сега вие, младите, на това му викате нещо друго — гадже или…

— Фермин, я почнете отначало. За какво говорите всъщност?

Фермин Ромеро де Торес ме изгледа объркано, събра пръстите на едната си ръка и взе да жестикулира като сицилианец.

— Да видим. Този следобед, преди час — час и половина една страхотна млада дама се отби да пита за вас. Баща ви и вашият покорен слуга лично присъствахме тук и мога да ви уверя без сянка от съмнение, че момичето не изглеждаше да е фантом. Мога да ви опиша даже ароматът й — на лавандула, само че още по-мек. Като току-що изпечена курабийка.

— А тази курабийка случайно да е казала, че ми е годеница?

— Е, не с чак толкова много думи, но с една лека усмивчица, нали ме разбирате, каза, че ще ви чака в петък следобед. А ние с баща ви просто събрахме две и две.

— Беа… — промълвих аз.

— Ergo, тя съществува — отбеляза Фермин с облекчение.

— Да, но не ми е годеница.

— Че какво чакате още?

— Тя е сестра на Томас Агилар.

— Вашият приятел, изобретателят?

Кимнах.

— Толкова по-добре. Дори да беше сестра на Хил-Роблес39, направо е страхотна. Аз на ваше място щях да съм в пълна бойна готовност.

— Беа вече си има годеник. Един младши лейтенант, който в момента отбива военната си служба.

Фермин въздъхна с раздразнение.

— Ах, да, армията, язва на обществото и убежище за низшите маймунски инстинкти. Още по-добре, защото така ще можете да му сложите рога без никакви угризения.

— Бълнувате, Фермин. Беа ще се ожени, когато лейтенантът отбие службата си.

Фермин ме изгледа с лукава усмивка.

— Чудна работа, на мен ми намирисва, че тя няма да се ожени.

— Вие пък какво ли знаете?

— А, за жените и за други светски работи знам много повече от вас. Както ни учи Фройд, жената иска обратното на онова, което мисли или твърди, че иска — а това, строго погледнато, не е толкова страшно, защото мъжът, както е всеизвестно, се подчинява на повелята на своите детеродни и храносмилателни органи.

— Стига сте ме поучавали, Фермин, виждам накъде биете. Ако имате да ми кажете нещо, давайте направо.

— Е добре, казано кратко и ясно: девойката хич нямаше вид на такава, която може да се ожени за славния войник.

— А, тъй ли? И какъв вид имаше, ако смея да попитам?

Фермин се приближи до мен с поверително изражение.

— Страстен — рече той, като повдигна вежди загадъчно. — Имайте предвид, че това го казвам като комплимент.

Както винаги, той имаше право. Победен, реших все пак да отвърна на удара.

— Като говорим за страст, я по-добре ми разкажете за Бернарда. Имаше ли целувка, или нямаше?

— Не ме обиждайте, Даниел. Напомням ви, че разговаряте с професионалист в изкуството на съблазняването, а тая работа с целувките е за некадърници и дилетанти по пантофи. Истинската жена се завладява малко по малко. Всичко е въпрос на психология, като ловък ход в бикоборството.

— Аха, значи ви е теглила шута.

— Никой не може да тегли шута на Фермин Ромеро де Торес. Там е работата, че мъжът — ако се върнем пак към Фройд и с извинение за метафората — се сгорещява като електрическа крушка; в един миг е нажежен до червено, в следващия вече е изстинал. Женската, от друга страна — и това си е чиста наука — се нагрява като ютия, разбирате ли? Малко по малко, на бавен огън, като хубава яхния. Ама нагрее ли се веднъж, вече няма спиране — също като доменните пещи на Виская.

Премислих термодинамичните теории на Фермин.

— Значи това правите с Бернарда, а? — попитах аз. — Нагрявате ютията?

Моят приятел ми намигна.

— Тази жена е вулкан, които всеки миг ще изригне — с либидо от огнена магма и сърце на светица — рече той, облизвайки устни. — Ако трябва да направя точно сравнение, напомня ми моята малка мулатка в Хавана, която беше много набожна и все се кланяше на светците си. Ала тъй като в дъното на душата си съм старомоден кавалер, не се възползвам от жените и се задоволих само с целомъдрена целувка по бузата. Хич не бързам, нали виждате? Хубавите неща стават бавно. Някои селяндури си въобразяват, че ако хванат една жена за задника и тя не се оплаче, значи им е в кърпа вързана. Аматьори! Женското сърце е тайнствен лабиринт, твърде голямо предизвикателство за недодялания ум на мъжа-измамник. Ако искате наистина да притежавате една жена, трябва да мислите като нея, и най-напред трябва да спечелите душата й. Останалото, сладката мека обвивка, която ви отнема и разума, и добродетелта, е просто едно допълнение.

Тържествено аплодирах тази реч.

— Фермин, вие сте поет.

— Не, аз съм с Ортега и съм прагматик, защото поезията лъже, макар и красиво; а това, което ви казвам, е по-вярно и просто от резен хляб с домат. Ето какво казваше учителят: покажете ми един донжуан и аз ще ви покажа маскиран неудачник. Аз се стремя към трайното, към вечното. Вие ще ми бъдете свидетел, че ще направя Бернарда не честна жена — защото тя вече си е такава, — но поне щастлива.

Кимнах с усмивка. Ентусиазмът му беше заразителен, а речта — неотразима.

— Грижете се добре за нея, Фермин, че тя има златно сърце и вече е понесла много разочарования.

— Да не мислите, че не го виждам? Та то на челото й е написано, като печат от сдружението на вдовиците от войната. Казвам ви, че с ударите под кръста имам огромен опит и ще направя тая жена неземно щастлива, ако ще това да е последното нещо, което ще сторя на тоя свят.

— Давате ли ми думата си?

Протегна ми ръка с уверен жест като рицар тамплиер и аз я стиснах.

— Давам ви думата на Фермин Ромеро де Торес.

Този следобед работата в книжарницата бе доста замряла, имаше само неколцина зяпачи. С оглед на ситуацията предложих на Фермин да си тръгне по-рано от обичайното.

— Хайде, идете при Бернарда и я заведете на кино или да гледате витрините по улица „Пуертафериса“, хванати под ръка — тя умира за такова нещо.

Фермин не чака да го подканям още и изтича да се издокара в задната стая, където винаги държеше безупречни дрехи за преобличане и всевъзможни одеколони и помади в една тоалетна чантичка, за която би му завидяла и доня Конча Пикер40. Когато излезе оттам, изглеждаше като филмова звезда, само че с трийсет килограма по-лек. Носеше костюм, който бе принадлежал на баща ми, и филцова шапка, с два номера по-голяма от необходимото — проблем, който разрешаваше с помощта на смачкан на топка вестник, пъхнат под дъното на шапката.

— Между другото, Фермин, преди да си тръгнете… Исках да ви помоля за една услуга.

— Готово, слушам и изпълнявам.

— Ще ви помоля да си остане между нас, а? Нито думица на баща ми.

Фермин се ухили от ухо до ухо.

— Ах, разбойник такъв. Нещо свързано с онази хубавица, а?

— Не, става дума за разследване и интрига. Нещо от вашата област, тъй да се каже.

— Хубаво, ама аз и от момичета разбирам. Казвам ви го, за да знаете към кого да се обърнете, ако някога ви потрябва технически съвет. Абсолютно поверително, в тия работи съм като лекар. Никакви врели-некипели.

— Ще го имам предвид. Засега искам да узная чия е една пощенска кутия в централната поща на Виа Лайетана. Кутия №2321. И, ако е възможно да се разбере, интересувам се кой прибира писмата, които пристигат там. Мислите ли, че ще можете да ми помогнете?

Фермин отбеляза номера с химикалка на стъпалото си, точно под чорапа.

— Фасулска работа. На мен никое обществено учреждение не може да ми устои. Дайте ми няколко дни и ще ви предоставя пълен отчет.

— Разбрахме се — на баща ми нито дума, нали?

— Нямайте грижа, ще мълча като сфинкса на Хеопс.

— Благодаря ви. А сега вървете и приятно прекарване!

Сбогувах се с войнишки поздрав и го видях да тръгва, напет като петел, поел към курника. Не бяха минали и пет минути, когато камбанките на вратата звъннаха и ме накараха да вдигна поглед от колонките с цифри и драсканици. Току-що бе влязъл някакъв тип, скрит зад сив шлифер и филцова шапка. Имаше мустаци, тънки като молив, и сини очи със стъклен поглед. Усмихваше се като продавач, фалшиво и пресилено. Съжалих, че Фермин го няма, защото той умееше ловко да отпраща амбулантните търговци на камфор и вехтории, които от време на време се вмъкваха в книжарницата. Посетителят ми отправи мазната си, изкуствена усмивка, като взе напосоки един том от оставения близо до входа куп книги, които трябваше да бъдат подредени и оценени. С целия си вид излъчваше презрение към всичко, което се изпречваше пред погледа му. Няма да ми продадеш и „добър ден“, помислих си аз.

— Много думи, а? — рече той.

— Това е книга, а в книгите обикновено има доста думи. Какво мога да направя за вас, господине?

Мъжът върна книгата на мястото й и кимна равнодушно, без да обръща внимание на въпроса ми.

— Казвам ви, четенето е за хора, които имат много време и се чудят какво да правят. Като жените. А онези, които трябва да работят, нямат време за приказки. В тоя живот човек трябва здравата да бъхти, не мислите ли?

— Това е просто едно мнение. Нещо конкретно ли търсите?

— Не е мнение, а факт. Това й е лошото на тая страна, че никой не ще да работи. Много безделници се навъдиха, не мислите ли?

— Не зная, господине. Може и така да е. Тук, както виждате, само продаваме книги.

Мъжът се приближи до щанда; очите му се стрелкаха из дюкяна и от време на време срещаха погледа ми. Външността и маниерите му ми изглеждаха смътно познати, макар че не можех да определя откъде. Нещо у него напомняше фигурите от старинните карти за игра или за гадаене, персонаж, изскочил направо от гравюра на старопечатна книга. Видът му бе едновременно мрачен и пламенен, като някакво проклятие, пременено с най-хубавите си неделни дрехи.

— Ако ми кажете с какво мога да ви бъда полезен…

— По-скоро аз бих ви направил услуга. Вие ли сте собственик на тази фирма?

— Не, баща ми е собственикът.

— А името е…?

— Кое име, моето или на баща ми?

Мъжът ми отправи саркастична усмивка. Няма що, голям веселяк, помислих си аз.

— Значи да разбирам, че надписът „Семпере и син“ се отнася и за двама ви?

— Много сте проницателен. Мога ли да попитам каква е причината за посещението ви, щом не се интересувате от книги?

— Причината е да ви предупредя — от чиста куртоазия. Достигна до вниманието ми, че си имате вземане-даване с пропаднали хора, в частност хомосексуалисти и престъпници.

Изгледах го смаян.

— Моля?

Мъжът впи поглед в мен.

— Говоря за педеруги и крадци. Не ми казвайте, че не знаете за какво става дума.

— Боя се, че нямам ни най-малка представа, нито имам някакъв интерес да продължавам да ви слушам.

Мъжът кимна с враждебно и сърдито изражение.

— Ами тогава ще трябва просто да ме потърпите. Предполагам, че сте наясно с деянията на гражданина Федерико Флавиа.

— Дон Федерико е кварталният часовникар и е чудесен човек. Дълбоко се съмнявам, че е престъпник.

— Говорех за обратни. Известно ми е, че тоя педал посещава вашия дюкян, вероятно за да купува сантиментални романчета и порнография.

— А мога ли да попитам вас какво ви засяга това?

Вместо отговор той извади портфейла си и го постави разтворен върху тезгяха. Разпознах зацапана полицейска карта за самоличност със снимка на мъжа, на която изглеждаше малко по-млад. Прочетох текста дотам, докъдето пишеше „Главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро Алмунис“.

— Младежо, ще ми говорите с уважение или така ще ви накисна двамата с баща ви, че продавате болшевишки боклуци, та косите ви ще побелеят. Ясно ли е?

Исках да му отвърна нещо, но думите бяха замръзнали на езика ми.

— Както и да е, не заради тоя педал съм дошъл дотук днес. Рано или късно ще се озове в полицейския участък, като всички от неговата порода, и тогава ще го науча аз него. Това, което ме безпокои, е, че според моите сведения сте наели на работа прост крадец, криминален тип от най-лошия сорт.

— Не зная за кого говорите, инспекторе.

Фумеро пак се засмя със своето сервилно, лепкаво хихикане.

— Един Господ знае какво име използва сега. Преди години се представяше като Уилфредо Камагуей, крал на мамбото, и разправяше, че бил експерт по вуду магия, учител по танци на наследника на Бурбоните и любовник на Мата Хари. Друг път приема имената на посланици, вариететни артисти или бикоборци. Вече сме им изгубили края.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна, но наистина не познавам никого на име Уилфредо Камагуей.

— Естествено, но все пак ви е ясно кого имам предвид, нали?

— Не.

Фумеро отново се засмя с онзи пресилен, изкуствен смях, който сякаш определяше и обобщаваше накратко цялата му личност.

— Май обичате да усложнявате нещата, а? Вижте, дошъл съм с приятелски намерения да ви предупредя, че който наема такива тъмни личности, направо си играе с огъня, а вие ме третирате като лъжец на дребно.

— Съвсем не. Признателен съм ви за посещението и за предупреждението, но мога да ви уверя, че няма ни…

— Хич не ми пробутвайте такива говна, защото ако ми скимне, ще ви опердаша хубаво и ще ви тикна в пандиза, ясно ли е? Днес обаче съм на кеф, така че ще си останете само с предупреждението. Вие сам си подбирате компанията. Щом ви допадат меки китки и крадци, значи сигурно имате по нещо и от едните, и от другите. При мен обаче нещата са ясни — или сте с мен, или сте против мен. Такъв е животът. Е, какво решаваме?

Не казах нищо. Фумеро кимна, хихикайки.

— Много добре, Семпере. Ваша си работа. Зле започнахме с вас. Ако искате проблеми, ще ги имате. Животът, знаете, не е като роман. В живота трябва да се взима страна и е пределно ясно коя сте избрали вие — страната на идиотите, които губят от глупост.

— Ще ви помоля да си вървите, ако обичате.

Той тръгна към вратата, следван от пророческото си кискане.

— Пак ще се видим. И кажете на вашия приятел, че инспектор Фумеро го държи под око и му праща много поздрави.

Посещението на злокобния инспектор и ехото на думите му опропастиха целия ми следобед. След като четвърт час се суетих зад тезгяха със стомах, свит на възел, реших да затворя книжарницата преди обичайното време и да се поразходя безцелно из улиците. Не можех да прогоня от мислите си намеците и заплахите на онзи главорез. Питах се дали трябва да предупредя баща си и Фермин за това посещение, но допуснах, че именно такова е било намерението на Фумеро: да посее сред нас съмнение, тревога, страх и несигурност. Реших, че няма да играя неговата игра. От друга страна, намеците му за миналото на Фермин ме обезпокоиха. Засрамих се от себе си, когато си дадох сметка, че за миг съм повярвал на думите на полицая. След дълго обмисляне реших да изпратя целия епизод в най-далечните кътчета на паметта си.

На път към къщи минах покрай кварталната часовникарска работилница. Дон Федерико ми махна за поздрав иззад тезгяха си и ми направи знак да вляза. Часовникарят беше приветлив и ведър човек, който никога не забравяше да честити нечий празник; в трудни мигове хората винаги можеха да се обърнат към него, уверени, че той ще намери решението на проблема. Тръпки ме побиваха при мисълта, че той е в черния списък на инспектор Фумеро, и се чудех дали да не го предупредя, макар че не се сещах как да го направя, без да се намеся в неща, които не бяха моя работа. Пообъркан от когато и да било, влязох в работилницата му и му се усмихнах.

— Как си, Даниел? Каква е тази физиономия?

— Имах лош ден — отвърнах. — Как вървят нещата, дон Федерико?

— Като по мед и масло. От ден на ден правят все по-лоши часовници, тъй че съм затрупан от работа. Ако върви все така, ще трябва да си взема помощник. Твоят приятел, изобретателят, няма ли да прояви интерес? Такива неща сигурно му идват отръки.

Не беше трудно да си представя как би приел бащата на Томас Агилар перспективата синът му да започне работа при дон Федерико, официалната пеперудка на квартала.

— Ще му предам.

— Впрочем, Дариел, тук при мен е будилникът, който баща ти ми донесе преди две седмици. Понятие си нямам какво е направил с него, но по-добре да си купи нов, отколкото да троши пари за поправка на този.

Спомних си, че понякога, в душните летни нощи, баща ми излизаше да спи на балкона.

— Сигурно го е изтървал на улицата — казах.

— А, нищо чудно. Нека да ми каже какво да направя. Мога да му набавя един „Радиант“ на много добра цена. Виж, я вземи този тук и му го дай да го изпробва. Ако му хареса, ще ми го плати по-късно, ако ли не, ще ми го върнеш.

— Много ви благодаря, дон Федерико.

Часовникарят се зае да ми пакетира въпросната чудесия.

— Висока технология — рече той със задоволство. — Впрочем, много ми хареса книгата на Греъм Грийн, която Фермин ми продаде оня ден. Тоя Фермин е първокласен служител.

Кимнах.

— Да, цена няма тоя човек.

— Забелязах, че никога не носи часовник. Кажи му да се отбие тук и ще измислим нещо по въпроса.

— Така и ще направя. Благодаря, дон Федерико.

Докато ми връчваше будилника, часовникарят ме изгледа внимателно и повдигна вежди.

— Сигурен ли си, че нищо не се е случило, Даниел? Просто един лош ден?

Отново кимнах с усмивка.

— Няма нищо, дон Федерико. Пазете се.

— Ти също, Даниел.

Когато се прибрах, заварих баща ми заспал на канапето с разтворен на гърдите му вестник. Оставих будилника на масата с бележка, на която написах: „Дон Федерико казва направо да хвърлиш стария“ и предпазливо се промъкнах в стаята си. Проснах се на леглото в полумрака и се унесох в сън, мислейки за инспектора, за Фермин и часовникаря. Когато се събудих, вече беше два часа през нощта. Надникнах в коридора и видях, че баща ми се е оттеглил в стаята си с новия будилник. Апартаментът ни тънеше в мрак и светът изведнъж ми се стори по-печално и зловещо място, отколкото бе изглеждал само преди една нощ. Осъзнах, че до момента не бях вярвал изцяло в съществуването на инспектор Фумеро. Сега той ми се струваше един на хиляда. Отидох в кухнята, налях си чаша студено мляко и се запитах дали с Фермин всичко е наред, дали е здрав и читав в своя пансион.

Когато се върнах в стаята си, се постарах да пропъдя от мислите си образа на полицая. Помъчих се да заспя отново, но усилията ми бяха безуспешни. Запалих лампата и реших да разгледам адресирания до Жулиан Каракс плик, който бях задигнал от доня Аурора сутринта и който все още носех в джоба на сакото си. Сложих го на бюрото си под светлината на настолната лампа. Хартията бе подобна на пергамент, с пожълтели назъбени краища и някак глинеста на пипане. Пощенското клеймо, бледо като сянка, отбелязваше датата „18 октомври 1919“. Восъчният печат се бе отлепил, вероятно благодарение на любезните грижи на доня Аурора. На негово място бе останало червеникаво петно като следа от начервени устни, целунали сгъвката на плика, на която се четеше адресът на подателя:

Отворих плика и измъкнах писмото, лист хартия с цвят на охра, прилежно сгънат по средата. Изписаните със синьо мастило редове се плъзгаха по листа с нервен замах, като на всеки няколко думи избледняваха полека и после отново ставаха наситени. Всичко в тази страница говореше за друга епоха: редовете — роби на мастилницата, думите, надраскани върху дебелата хартия с перодръжка, грапавата на пипане хартия. Разгънах писмото върху бюрото си и го прочетох, останал почти без дъх.

17

Думите на Пенелопе Алдая, които четях и препрочитах през онази нощ, докато накрая ги научих наизуст, изтриха с един замах неприятното усещане, останало от посещението на инспектор Фумеро. След като будувах цяла нощ, погълнат от писмото и от гласа, които долавях зад думите, призори излязох от къщи. Облякох се, без да вдигам шум, и оставих на баща ми бележка върху бюфета във вестибюла, с която му съобщавах, че трябва да изпълня няколко поръчки и че ще се върна в книжарницата в девет и половина. Когато се подадох навън, улиците чезнеха, все още забулени от синкавата мантия на зората, която, ближеше сенките и локвите, останали от снощния дъждец. Закопчах жакета си чак догоре и бързо закрачих към Пласа де Каталуня. От стълбите на метрото се издигаше завеса от топла пара, обагрена в медна светлина. От гишето за билети на каталонските железници си купих билет за трета класа до гара Тибидабо. Пътувах във вагон, пълен с куриери, прислужници и надничари, които си носеха сандвичи с размер на тухла, увити във вестници. Намерил убежище в мрака на тунелите, опрях глава в стъклото; очите ми току се затваряха, докато влакът се носеше из недрата на града, устремен към подножието на планината Тибидабо. Когато отново изникна на улицата, стори ми се, че откривам една друга Барселона. Зазоряваше се; пурпурна светлина прорязваше облаците като нож, обагряйки фасадите на дворците и представителните сгради, издигнати от двете страни на Авенида дел Тибидабо. Един син трамвай пълзеше лениво из утринната мъгла. Затичах се след него и успях да се покатеря на задната му платформа под строгия поглед на кондуктора. Дървената кабина беше почти празна. Двама монаси и една дама с пепелява кожа, облечена в траур, се поклащаха, полузаспали, от люлеенето на вагона.

— Отивам само до номер трийсет и две — казах на кондуктора с най-любезната си усмивка.

— Хич не ме интересува, ако ще да отивате до нос Хорн — отвърна той с безразличие. — Тук даже и воините на Христа са си платили билетите. Или платете, или си вървете. А за римата няма да ви таксувам.

Двамата монаси, които носеха сандалите и строгите кафяви власеници на францисканския орден, кимнаха и показаха розовите си билети в знак на доказателство.

— Ами тогава ще сляза — рекох, — защото нямам дребни пари.

— Както обичате. Само почакайте до следващата спирка, че не искам инциденти.

Трамваят се движеше почти със скоростта на пешеходец, като галеше сянката на дърветата и надничаше над стените и градините на внушителни като дворци имения, които си представях пълни със статуи, фонтани, конюшни и тайни параклиси. Подадох се от едната страна на платформата и съгледах сред дърветата силуета на вилата „Белия монах“. Когато наближихме ъгъла на улица „Роман Макая“, трамваят полека забави ход, докато почти напълно спря. Ватманът звънна с камбанката си и кондукторът ме изгледа укоризнено.

— Хайде, слизайте, хитрецо. По-бързичко, номер трийсет и две е ей там.

Слязох, заслушан в тракането на синия трамвай, което скоро се изгуби в мъглата. Жилището на семейство Алдая беше от другата страна на улицата. Вардеше го голяма порта от ковано желязо, потънала в бръшлян и шума. Сред железните пръчки едва се съзираше малка вратичка, която бе здраво заключена. Над металната решетка се четеше номерът 32 под формата на змии, изковани от черно желязо. Опитах се да огледам имота оттам, но едва успях да различа ъгловатите очертания и арките на една тъмна кула. Ръждива следа сякаш кървеше от отвора на ключалката във вратичката. Коленичих и се помъчих от това положение да видя двора по-добре. Съгледах само непроходима плетеница от плевели и очертанията на нещо, което ми се видя като фонтан или басейн; от него се подаваше протегната ръка, сочеща към небето. Трябваха ми няколко мига, за да разбера, че това е каменна ръка, и че във фонтана бяха потопени други крайници на статуи, които не успявах да различа. По-нататък, сред булото на шубраците, се мержелееше мраморно стълбище, изпотрошено и покрито с отломки и окапали листа. Сполуката и славата на фамилията Алдая отдавна бяха залезли. Това място бе същинска гробница.

Отдръпнах се малко назад, а после заобиколих, за да огледам нужното крило на сградата. Оттам една от кулите на имението се виждаше по-добре. В същия миг зърнах с ъгълчето на окото си силуета на мършав мъж със син работен комбинезон, размахващ голяма метла, с която атакуваше шумата по паважа. Той ме наблюдаваше с известно подозрение; предположих, че е пазач на някое от съседните имения. Усмихнах му се така, както умее само човек, който е прекарал дълги часове зад тезгях.

— Добро утро — сърдечно подех аз. — Знаете ли дали домът на Алдая е затворен от дълго време?

Човечецът ме изгледа така, сякаш го бях попитал за квадратурата на кръга. Докосна брадичката си с пожълтели пръсти, които издаваха слабост към цигарите „Селтас“ без филтър. Съжалих, че нямам у себе си пакет тютюн, с който да спечеля благоразположението му. Затършувах в джобовете на сакото си, за да видя дали случайно няма да намеря подходящ армаган.

— Поне от двайсет или двайсет и пет години, и дано така да си остане — отвърна пазачът с безизразния, хрисим тон на хората, приучени с груба сила да служат и да се подчиняват.

— Отдавна ли сте тук?

Човечецът кимна.

— Вашият покорен слуга от 1920 г. работи тук при господата Миравел.

— Вероятно нямате представа какво е станало със семейство Алдая, нали?

— Е, сигурно знаете, че изгубиха много по време на Републиката — отвърна той. — Който сее раздори… Малкото, което знам, съм го чул в дома на Миравел — те на времето са били приятели на семейството. Мисля, че най-големият син, Хорхе, отиде в странство, в Аржентина. Изглежда, че са имали фабрики там. Много богати хора, такива никога не падат по гръб. Случайно да ви се намира някоя цигара?

— Съжалявам, но мога да ви предложа само един сладкиш „Сугус“ — доказано е, че в тях се съдържа толкова никотин, колкото в пура „Монтекристо“, а освен това са бъкани с витамини.

Пазачът недоверчиво свъси вежди, но все пак прие. Връчих му лимоновия „Сугус“, който Фермин ми бе дал преди цяла вечност и който открих в една гънка на подплатата на джоба си. Надявах се само да не се е развалил.

— Бива го — отсъди пазачът, смучейки лепкавия като гума сладкиш.

— В момента дъвчете гордостта на националната сладкарска индустрия. Самият Генералисимус ги гълта като захаросани бадеми. Кажете, впрочем, някога да сте чували да се говори за дъщерята на семейство Алдая, за Пенелопе?

Пазачът се подпря на метлата си и заприлича на „Мислителя“ на Роден, само че в изправена поза.

— Май сте се объркали нещо. Алдая нямаха дъщери. Децата им бяха все момчета.

— Сигурен ли сте? Зная, че около 1919 г. в този дом е живяла девойка на име Пенелопе Алдая, която вероятно е била сестра на Хорхе.

— Може и така да е било, но нали ви казах, че съм тук от ’20-та година насам.

— Ами този имот? На кого принадлежи сега?

— Доколкото зная, все още е обявен за продан, макар че се говореше да го съборят и да построят училище на негово място. Честно казано, това е най-доброто, което могат да направят. Да го сринат до основи.

— Защо говорите така?

Пазачът ме изгледа с поверително изражение. Когато се усмихна, забелязах, че му липсват най-малко четири горни зъба.

— Тия хора, Алдая де. Мътна им е била работата, нали знаете какви приказки се носят.

— Боя се, че не. Какво разправят хората за тях?

— Е, знаете, шумовете и всичко останало. Че не вярвам в такива приказки, не вярвам — ама казват, че там вътре не един и двама са напълнили гащите.

— Само не ми казвайте, че в къщата има призраци — рекох аз, като едва сдържах усмивката си.

— А, смейте се, смейте се. Ама там, дето има дим…

— Вие виждали ли сте нещо?

— Да речете, че съм виждал — не съм. Но съм чувал.

— Чували сте? Какво точно?

— Е, една нощ, преди години, придружих младия господин Жоанет, защото той настояваше, знаете. Аз иначе и с крак не бих стъпил… и нали ви казах, чух нещо странно там. Като че някой хлипаше.

Пазачът даже имитира звука, за който говореше. На мен ми прозвуча така, сякаш някой болен от охтика тананикаше монотонни народни песни.

— Сигурно е бил вятърът — предположих.

— Сигурно, ама ми изкара ангелите, да си призная честно. Хей, случайно да ви се намира още някое от тия карамелчета?

— Какво ще кажете за бонбонче „Хуанола“? Много освежават след сладкото.

— Става — съгласи се пазачът, протягайки ръка, за да му отсипя.

Дадох му цялата кутийка. Силният вкус на лакрицата като че ли му развърза езика и той подхвана небивалата история на имението Алдая.

— Между нас казано, историйката си я бива. Веднъж Жоанет, синът на господин Миравел — един дангалак два пъти колкото вас (достатъчно е да ви кажа, че е в националния отбор по хандбал)… та значи, едни приятелчета на младия Жоанет чули какво се говори за дома на Алдая и му пуснали мухата. Той пък ми пусна мухата на мен — искаше да го придружа, защото не смееше да влезе сам, колкото и да се перчи. Богаташки синчета, нали ги знаете. Беше си наумил да се вмъкне там през нощта, за да се изфука пред приятелката си, ама за малко не се напишка. Е, сега къщата я виждате през деня, ама нощем изглежда съвсем другояче. Та Жоанет, значи, разправя, че се качил на втория етаж (аз отказах да вляза, естествено — не би било законно, макар че къщата по онова време вече беше изоставена поне от десет години) и там, вика той, имало нещо. Сторило му се, че чул нещо като глас в една стая, но когато се опитал да влезе, вратата се затворила под носа му. Е, какво мислите за тая работа?

— Мисля, че сигурно е станало течение — отвърнах.

— Или пък нещо друго — рече пазачът, снишавайки глас. — Оня ден разправяха по радиото — вселената е пълна със загадки. Представете си само, изглежда, че са намерили истинската Христова плащаница баш в центъра на Серданьола41. Била зашита към екрана на един киносалон, за да я скрият от мюсюлманите — понеже те ще искат да я използват, за да изкарат Иисус Христос негър. Е, как ви се струва това?

— Просто нямам думи.

— Нали ви казвам, загадките нямат край. А тая сграда най-добре да я съборят и да посипят терена с вар.

Благодарих на господин Ремихио за сведенията и се наканих да се спусна по булеварда обратно към Сан Хервасио. Изведнъж вдигнах поглед и видях, че планината Тибидабо тъкмо се пробужда сред облаците от тюл. Неочаквано ми се прииска да се изкача с въздушната железница по планинския скат до стария увеселителен парк на върха и да скитам до забрава сред въртележките и залите с автомати, но бях обещал да се върна навреме в книжарницата. Докато вървях към станцията на метрото, представих си как Жулиан Каракс се спуска по същия тротоар, загледан в същите тържествени фасади, почти непроменени оттогава насам, с парадните стълбища и градините, осеяни със статуи; може би дори е чакал същия син трамвай, който сякаш се изкачваше на пръсти към небето. Когато стигнах края на булеварда, извадих снимката на Пенелопе Алдая, която се усмихваше в двора на семейното имение. Очите й говореха за чиста душа и обещаваха прекрасно бъдеще. „Пенелопе, която те обича.“

Представих си Жулиан Каракс на моите години и с тази снимка в ръце, застанал може би под сянката на същото дърво, което в момента подслоняваше мен. Почти го виждах — усмихнат, самоуверен, загледан в едно бъдеще, просторно и сияйно като този булевард, и за миг си помислих, че едничките призраци тук са отсъствието и загубата, че светлината, която ми се усмихваше, е взета назаем и истинска само докато успявам да я задържа с очи, секунда след секунда.

18

Когато се прибрах в къщи, установих, че Фермин или баща ми вече са отворили книжарницата. Качих се за малко в апартамента, за да хапна нещо набързо. Баща ми ми беше оставил препечен хляб, мармалад и термос с кафе на масата в трапезарията. Ометох всичко това и слязох пак долу за по-малко от десет минути. Влязох в книжарницата през вратата на задната стая, която гледаше към фоайето на сградата, и отидох право при шкафчето си. Сложих си престилката, която обикновено носех в дюкяна, за да предпазвам дрехите си от праха по кашоните и рафтовете. В дъното на шкафа държах стара тенекиена кутия, която още миришеше на бисквити. Там пазех всевъзможни безполезни вехтории, които сърце не ми даваше да изхвърля: безвъзвратно повредени часовници и писалки, стари монети, парчета от миниатюри, топчета за игра, гилзи, които бях намерил в парк Лаберинто, и овехтели пощенски картички с изгледи от Барселона от началото на века. Сред цялата тая бъркотия все още се вееше и късчето стар вестник, на което Исаак Монфорт ми бе написал адреса на дъщеря си Нурия в онази нощ, когато отидох в Гробището на забравените книги, за да скрия „Сянката на вятъра“. Разгледах го под прашната светлина, която се процеждаше между рафтовете и струпаните кашони. После затворих кутията, прибрах адреса в портфейла си и влязох в книжарницата, решен да заема мислите и ръцете си с най-тривиалната задача, която можех да намеря.

— Добро утро — заявих аз.

Фермин тъкмо класифицираше съдържанието на различни кашони, пристигнали от един колекционер от Саламанка, а баща ми се мъчеше да дешифрира някакъв немски каталог на лютерански апокрифи, чието име напомняше първокласен колбас.

— Дал Бог още по-добър следобед — изтананика Фермин. Това, изглежда, бе завоалиран намек за срещата ми с Беа.

Не му направих удоволствието да отговоря; вместо това реших да се захвана с неизбежната месечна задача да актуализирам счетоводната книга, сравнявайки квитанции и пощенски записи, приходи и разходи. Безметежното еднообразие на работата ни се нарушаваше само от радиото, което ни угощаваше с избрани парчета от кубинския певец Антонио Мачин, който по това време бе много популярен. Карибските ритми донякъде опъваха нервите на баща ми, но той търпеше тези мелодии, защото те напомняха на Фермин любимата му Куба, за която толкова тъгуваше. Сцената се повтаряше всяка седмица: баща ми се правеше, че не чува, а Фермин до забрава се поклащаше в ритъм с дансона42, като подчертаваше паузите за реклами с анекдоти от своите приключения в Хавана. През открехнатата врата на дюкяна проникваше сладко ухание на пресен хляб и кафе, което повдигаше настроението. След малко нашата съседка Мерседитас, която тъкмо се прибираше от пазара Бокерия, спря пред витрината и надникна през вратата.

— Добрутро, господин Семпере — напевно изрече тя.

Баща ми й се усмихна, целият изчервен. Имах чувството, че той харесва Мерседитас, но монашеските му нрави го осъждаха на ненарушимо мълчание. Фермин й хвърляше изкосо лъстиви погледи, като леко поклащаше хълбоци в ритъм с мелодията и се облизваше, сякаш през вратата току-що бе влязъл някакъв сладкиш. Мерседитас отвори една хартиена кесия и ни подаде три лъскави ябълки. Помислих си, че в главата й все още се върти идеята за работа в книжарницата, поради което почти не се опитваше да скрие неприязънта си към узурпатора Фермин.

— Вижте само какви хубавици! Щом ги зърнах, веднага си казах: тези са за господата Семпере — рече тя превзето. — Знам си аз, че вие, интелектуалците, обичате ябълки, като Исаак Перал43.

— Исак Нютон, цветенцето ми — любезно уточни Фермин.

Мерседитас му хвърли убийствен поглед.

— А, ето го и многознайкото. Ами благодарете се, че донесох една и за вас, вместо кисел грейпфрут, какъвто заслужавате.

— Ама жено, този дар, който идва от вашите зрели ръце, този плод на първородния грях разпалва у мен…

— Фермин, моля ви — прекъсна го баща ми.

— Да, господин Семпере — послушно рече Фермин и би отбой.

Мерседитас тъкмо се канеше да му отвърне, когато чухме някаква суматоха навън. Всички млъкнахме и зачакахме. От улицата долитаха викове на възмущение, последвани от неясна гюрултия. Мерседитас предпазливо подаде глава през вратата. Видяхме да минават неколцина търговци, които изглеждаха смутени и ругаеха под мустак. Скоро се появи и дон Анаклето Олмо — наш съсед от кооперацията и полуофициален говорител на Кралската езикова академия в квартала. Дон Анаклето беше гимназиален учител, завършил испанска литература и какви ли не хуманитарни науки, който делеше един апартамент на първия етаж със седем котки. В свободните си мигове си докарваше допълнителен доход като автор на литературни отзиви за едно престижно издателство и според мълвата съчиняваше завоалирана еротична поезия, която публикуваше под пикантния псевдоним Родолфо Питон. В непринудена обстановка дон Анаклето бе приветлив и обаятелен човек, но пред публика се чувстваше длъжен да играе ролята на рапсод и с престорената помпозност на своята реч си бе спечелил прякора „Гонгорианеца“44.

Тази сутрин лицето на учителя бе мораво от напрежение и ръцете, с които държеше бастунчето си от слонова кост, почти трепереха. И четиримата го гледахме заинтригувани.

— Какво става, дон Анаклето? — попита баща ми.

— Моля ви, кажете, че Франко е умрял — обади се Фермин с надежда.

— Млъкнете, животно такова — сряза го Мерседитас, — и оставете господин доктора да говори.

Дон Анаклето си пое дълбоко дъх и, възвръщайки самообладанието си, се зае да ни описва произшествията с обичайната си величава реч.

— Приятели, животът е драма и дори най-благородните чеда на Твореца вкусват горчилката на капризната и непреклонна съдба. Снощи в малките часове, докато градът се радваше на тъй заслужения сън на трудовите хора, дон Федерико Флавиа и Пужадес, тачен съсед, допринесъл толкова за обогатяването и комфорта на квартала в ролята си на часовникар в работилницата, намираща се само на три врати от вашата книжарница, бе арестуван от силите на Държавна сигурност.

Усетих как сърцето ми слезе в петите.

— Иисусе, Богородице и свети Йосифе! — възкликна Мерседитас.

Фермин изсумтя разочаровано, защото държавният глава очевидно продължаваше да се радва на отлично здраве. Дон Анаклето, който вече бе набрал скорост, пое дълбоко въздух и се приготви да продължи.

— Според достоверните сведения, които ми бяха разкрити от източници, близки до Дирекция на полицията, снощи, малко след полунощ, двама окичени с отличия членове на Криминалния отряд под прикритие заловили дон Федерико, пременен в женски одежди, да пее песенчици с пикантно съдържание на сцената на някакъв вертеп на улица „Ескудилерс“, където развличал публика, съставена предимно от умствено изостанали. Тези забравени от Бога създания, избягали същата вечер от приюта на един религиозен орден, били свалили панталоните си, опиянени от зрелището, и танцували без всякакво приличие, пляскайки с ръце, с потекли лиги и щръкнали срамни части.

Мерседитас се прекръсти, стресната от скверния обрат на събитията.

— Щом научили за това безчинство, майките на някои от тия клети души подали оплакване за нарушение на елементарните нравствени норми и обществен скандал. Пресата, тази хищна птица, която се храни с позора и злощастието, бързо надушила миризмата на леш. Благодарение на долните услуги на един професионален доносник, само четирийсет минути след пристигането на двамата представители на властта във въпросния локал се появил и Кико Калабуч — репортер на жълтия ежедневник „Ел Касо“, по-известен под името „лайнарника“, — за да отрази фактите, необходими за попълването на черната хроника преди приключването на днешния брой. Излишно е да казваме, че във въпросния брой под заглавие от двайсет и четири пункта зрелището, състояло се в локала, е описано с таблоидна вулгарност като потресаващо и достойно за перото на Данте.

— Не може да бъде — рече баща ми. — Мислех си, че дон Федерико си е взел поука.

Дон Анаклето кимна с изразителния плам на пастор.

— Да, но не забравяйте поговорките — рожба и израз на най-дълбоките ни чувства — които гласят: „Вълкът козината си мени, ала нравът не“, и „Човек не живее само с бромид“… А още не сте чули най-лошото.

— Ами тогава давайте по същество, ваша милост, че от толкова метафорични обрати усещам как червата ми взеха да бълбукат — протестира Фермин.

— Я не обръщайте внимание на това животно! На мен пък много ми харесва как говорите, господин докторе — съвсем като оня глас, дето чете кинопрегледа — намеси се Мерседитас.

— Благодаря, дъще моя, ала аз съм само един скромен учител, сега да се върнем към събитията, без повече отлагане, встъпления или украшения. Изглежда, че часовникарят, който по време на ареста си се подвизавал под артистичното прозвище „Девойката с къдриците“, вече няколко пъти бил задържан при подобни обстоятелства, отразени в криминалната хроника на блюстителите на реда и закона.

— По-добре ги наречете „престъпници със значки“ — ядно рече Фермин.

— Аз в политиката не се бъркам. Ала мога да ви кажа, че — след като съборили клетия дон Федерико от сцената с добре премерен удар с бутилка — двамата агенти го отвели в участъка на Виа Лайетана. При малко късмет и при друго стечение на обстоятелствата работата щяла да се размине с шеговити коментари и може би няколко плесници и/или незначителен тормоз, но за зла участ снощи дежурен бил небезизвестният инспектор Фумеро.

— Фумеро — промълви Фермин, потръпвайки само при споменаването на неговата Немезида.

— Същият. Както тъкмо казвах, защитникът на градската безопасност, току-що завърнал се от победоносен набег над заведение за нелегални залози и надбягвания с хлебарки, разположено на улица „Вигатанс“, бил осведомен за произшествието от разтревожената майка на Пепет Гуардиола — едно от липсващите момчета, предполагаем мозък на бягството от приюта. Щом чул това, бележитият инспектор, който очевидно бил гаврътнал дванайсет кафета с коняк подир вечеря, решил да се намеси в тази работа. След като разучил утежняващите обстоятелства, Фумеро информирал дежурния сержант, че такъв педерастлък (цитирам това слово в най-голия му буквален смисъл, въпреки присъствието на една млада дама, само заради документалната му стойност относно описваните събития) заслужава добър урок и че е нужно часовникарят — а именно дон Федерико Флавиа и Пужадес, ерген, родом от Риполет — за свое добро и заради безсмъртните души на монголоидните деца, чието присъствие било случаен, ала решаващ фактор в казуса, да прекара нощта в общата килия в подземието на участъка, в компанията на подбрана плеяда от главорези. Както навярно ви е известно, въпросната килия е прочута в криминалния свят със своите негостоприемни и опасни санитарни условия, и включването на един обикновен гражданин в списъка на гостите й винаги е повод за веселие, защото привнася елемент на развлечение и новост в еднообразието на затворническия живот.

На това място дон Анаклето се зае да нахвърли кратък, но сърдечен портрет на жертвата, която всички ние, естествено, познавахме добре.

— Едва ли е нужно да ви припомням, че господин Флавиа и Пужадес е бил благословен с крехка и деликатна природа, сърдечна доброта и християнско благочестие. Ако някоя муха се вмъкне в работилницата му, вместо да я смачка с пантоф, той разтваря широко вратата и прозорците, тъй че насекомото, Божия твар, да бъде върнато от въздушните течения обратно в екосистемата. Дон Федерико, както добре зная, е човек набожен, силно вярващ и отдаден на различни енорийски дейности, ала цял живот е бил принуден да живее с една скрита порочна наклонност, която — в извънредно редки случаи — е взимала връх над него и го е пращала на улицата, пременен като лека жена. Способността му да поправя какво ли не — от ръчни часовници до шевни машини — винаги е била пословична, а личността му — високо ценена от всички, които го познавахме и посещавахме работилницата му, даже и от онези, които не гледаха с добро око на редките му нощни похождения, натъкмен с перука, гребен и рокля за фламенко.

— Говорите за него, сякаш е мъртъв — ужасено го прекъсна Фермин.

— Не е мъртъв, слава Богу.

Въздъхнах с облекчение. Дон Федерико живееше със своята осемдесетгодишна и напълно глуха майка, известна в квартала като „Ла Пепита“ и прочута с това, че изпускаше газове с ураганна сила, от които врабчетата падаха зашеметени от балкона й.

— Пепита бе в пълно неведение, че нейният Федерико — продължи учителят — е прекарал нощта в зловонна килия, където цяла дружина от сводници и главорези са го разигравали помежду си като курва на забава, след което — веднъж наситили се на слабата му плът — му дръпнали нечуван бой, докато останалите престъпници весело припявали: „Пеперудко, пеперудко, яж лайна, стара путко!“

Гробно мълчание се възцари в стаята. Мерседитас хлипаше. Фермин се опита да я утеши с нежна прегръдка, ала тя отскочи встрани.

19

— Представете си само картината — завърши дон Анаклето за всеобщ ужас.

Епилогът на историята съвсем не възроди надеждите ни. На сутринта един сив полицейски фургон стоварил дон Федерико пред вратата на дома му. Бил окървавен, с накъсана на парцали рокля, без перука и без колекцията си от изящни накити. Били уринирали върху него и лицето му било покрито с ожулвания и нарези. Синът на лекарката го открил, сгушен на прага, разтреперан и плачещ като дете.

— Няма правда, не, господине — обади се Мерседитас, заела позиция край вратата на книжарницата, далече от ръцете на Фермин. — Бедничкият, душа човек е и никога не се бърка в чуждите работи. Е, обича да се тъкми като циганка и да пее на сцена — че какво от това? Хората са лоши.

Дон Анаклето мълчеше, свел очи.

— Не, не са лоши — възрази Фермин. — Слабоумни са, което не е едно и също. Злото предполага някакво нравствено съждение, намерение и известен размисъл. Слабоумният или идиотът дори за миг не спира, за да помисли или да разсъди. Той действа инстинктивно като добиче, убеден, че върши добро, че винаги има право, и гордо преебава — с извинение — всеки, който му изглежда по-различен от него — било то поради цвета на кожата, поради вярата, езика, националността или, както в случая с дон Федерико, поради предпочитаните развлечения. На тоя свят са нужни повече действително лоши хора и по-малко междинни тъпанари.

— Не говорете врели-некипели. Нужно ни е повечко християнско милосърдие и по-малко злоба, че на какво сме заприличали — сякаш сме народ от хищници! — прекъсна го Мерседитас. — Всички ходят на църква, а пет пари не дават за словото на нашия господ Иисус Христос.

— Мерседитас, по-добре да не споменаваме църковната индустрия, която е част от проблема, а не от решението му.

— Ето, атеистът пак си показа рогата. Какво ви е направило на вас духовенството, ако мога да знам?

— Хайде, не се препирайте сега — намеси се баща ми. — А вие, Фермин, идете да видите дали дон Федерико има нужда от нещо, например някой да му купи нещо от аптеката или от пазара.

— Да, господин Семпере, веднага тръгвам. Красноречието ще ме погуби мен, нали знаете.

— Вас ще ви погуби безсрамието и тая ваша непочтителност към всичко — обади се Мерседитас. — Богохулник такъв, трябва да ви прочистят душата със солна киселина.

— Вижте сега, Мерседитас, понеже зная, че сте добър човек (макар и да сте малко тесногръда и по-невежа и от тиква), и понеже понастоящем сме изправени пред спешен случай от социално естество, който изисква да подредим правилно приоритетите си, ще се въздържа да ви изясня някои кардинални моменти…

— Фермин! — извика баща ми.

Фермин си затвори човката и хукна навън. Мерседитас гледаше подире му с неодобрение.

— Тоя човек ще ви вкара в беля, когато най-малко очаквате, помнете ми думата. Сигурно е анархист, масон или поне евреин. С тоя грамадански нос…

— Не му обръщайте внимание. Просто обича да противоречи.

Раздразнена, Мерседитас мълчаливо поклати глава.

— Е добре, аз ще ви оставя, че някои от нас са затрупани от работа, пък времето все не стига. Приятен ден!

Всички кимнахме вежливо и погледахме след нея, докато се отдалечаваше. Вървеше с изправен гръб, а токчетата й чаткаха сърдито по улицата. Баща ми пое дълбоко дъх, сякаш искаше да вдиша току-що възстановения покой. Дон Анаклето се отпусна до него; лицето му бе пребледняло, а погледът — пълен с есенна печал.

— Тая страна отиде на майната си — рече той, слязъл отведнъж от висините на красноречието си.

— Хайде, дон Анаклето, гледайте по-бодро. Нещата винаги са били така, и тук, и навсякъде другаде. Лошото е, че има неприятни моменти и когато ни връхлетят, всичко изглежда по-черно. Ще видите, че дон Федерико ще преодолее това. Той е по-силен, отколкото си мислим.

Учителят мърмореше нещо под носа си.

— Това е като прилива, виждате ли? — унесено мълвеше той. — Варварството де. Отива си и човек си мисли, че е в безопасност, ала то се връща, винаги се връща… и ни помита. Нали го виждам всеки ден в училище. Мили Боже, маймуни идват в класните стаи, същински маймуни. Дарвин е бил мечтател, уверявам ви. Каква ти еволюция! На всеки един, който има ум в главата, се падат девет орангутани, с които трябва да се боря.

Ние само кимнахме кротко. Учителят ни махна с ръка за сбогом и си тръгна с наведена глава; изглеждаше пет години по-стар от мига, в който влезе в книжарницата. Баща ми въздъхна. Спогледахме се бегло, без да знаем какво да си кажем. Чудех се дали не трябва да му разкажа за посещението на инспектор Фумеро. Това беше предупреждение, мислех си. Уведомление. Фумеро бе използвал бедния дон Федерико като телеграма.

— Какво ти е, Даниел? Пребледнял си.

Въздъхнах и сведох поглед. Полека му разказах случката с инспектора Фумеро предния ден, намеците и заплахите му. Баща ми слушаше, сдържайки гнева, който пламтеше в очите му.

— Аз съм виновен — рекох. — Трябваше да кажа нещо…

Баща ми поклати глава.

— Не. Не си могъл да знаеш какво ще стане, Даниел.

— Ама…

— Хич не си го и мисли. А на Фермин — нито дума. Един Господ знае как ще реагира, ако разбере, че тоя тип пак е по следите му.

— Но все пак трябва да направим нещо.

— Да, да се погрижим да не се забърка в някоя неприятност.

Кимнах, не особено убеден, и се заех да довърша работата, която Фермин бе започнал, а баща ми се върна към кореспонденцията си. Между отделните параграфи той току ме поглеждаше крадешком, но аз се правех, че не забелязвам.

— Как мина срещата с професор Веласкес вчера? Наред ли е всичко? — попита той, нетърпелив да смени темата.

— Да, остана доволен от книгите. Спомена, че търси един сборник с писма от Франко.

— „Убиецът на маври“. Но това е апокриф… шега на Мадариага45. Ти какво му каза?

— Че вече сме се заели с работата и ще имаме новини за него най-късно до две седмици.

— Браво. Ще възложим случая на Фермин, а на Веласкес тази книга ще му излезе златна.

Кимнах. Продължихме обичайните си занимания. Баща ми все така ме гледаше. Почна се, помислих си аз.

— Вчера тук се отби едно много симпатично момиче. Фермин май ми каза, че е сестра на Томас Агилар?

— Да.

Баща ми кимна, обмисляйки съвпадението с изражение, което сякаш казваше „я гледай ти!“ Отпусна ми миг на затишие, преди да поднови атаката, този път с вид на човек, който внезапно си е спомнил нещо.

— Впрочем, Даниел, днес не се очертава да бъдем много заети; може би ще ти е приятно да отделиш време за себе си и за твоите неща. Пък и напоследък имам чувството, че работиш твърде много.

— Добре съм си, благодаря.

— Даже си мислех да оставя тук Фермин и да отида в „Лисео“ с Барсело. Тази вечер ще изпълняват „Танхойзер“ и той ме покани, защото има няколко запазени места на партера.

Баща ми се преструваше, че чете писмата си. Беше извънредно лош актьор.

— На теб пък откога взе да ти харесва Вагнер?

Той сви рамене.

— На харизания кон зъбите не се гледат… А и с Барсело е все едно на каква опера си, защото той през цялото време коментира изпълнението и критикува костюмите на певците и темпото. Често ме разпитва за теб. Може би няма да е зле някой ден да се отбиеш да го видиш в магазина му.

— Да, някой от тия дни.

— Ами тогава, ако нямаш нищо против, днес ще оставим книжарницата на Фермин, а ние ще излезем малко да се позабавляваме. Крайно време е. А ако имаш нужда от пари…

— Татко, Беа не ми е годеница.

— Че кой говори за такива работи? Значи, разбрали сме се. Ти си решаваш. Ако ти трябват пари, вземи си от касата, но остави една бележка, за да не се уплаши Фермин, когато затвори книжарницата в края на деня.

С тези думи баща ми се направи на разсеян и се оттегли в задната стая, засмян от ухо до ухо. Погледнах часовника си. Беше десет и половина сутринта. С Беа се бяхме уговорили да се срещнем в двора на университета в пет следобед, а за голяма моя досада денят се очертаваше по-дълъг от „Братя Карамазови“.

След малко Фермин се върна от дома на часовникаря и ни съобщи, че цял отряд от съседки е установил постоянен караул, за да се грижи за клетия дон Федерико. Докторът му открил три счупени ребра, многобройни контузии и ректално разкъсване, достойно да бъде описано в учебник по медицина.

— Наложи ли се да купите нещо? — попита баща ми.

— Вече си имаха достатъчно лекарства и мазила, за да отворят цяла аптека, затова си позволих волността да му занеса цветя, шише одеколон „Ненуко“ и три бутилки сок от праскови — любимият на дон Федерико.

— Добре сте постъпили. Ще ми кажете какво ви дължа — рече баща ми. — Ами как ви се видя той самият?

— Защо да ви лъжа — направили са го на кайма. Само като го видях, сгушен в леглото като кълбо прежда, да стене, че иска да умре, веднага ме обзе желание да убия някого, повярвайте ми. Иде ми да цъфна в криминалния отдел, въоръжен до зъби, и да очистя половин дузина копелета, като почна с оня гноен цирей Фумеро.

— Фермин, нека да запазим спокойствие. Строго ви забранявам да предприемате каквото и да било.

— Както кажете, господин Семпере.

— А Пепита как приема положението?

— С възхитително присъствие на духа. Съседките са я упоили с порядъчно количество бренди и когато я видях, вече се беше отпуснала в несвяст на канапето, където хъркаше като глиган и изпускаше такива пръдни, които направо пробиваха дупки в тапицерията.

— Непоправим образ. Фермин, ще ви помоля да останете днес в книжарницата, защото аз ще се отбия да видя дон Федерико, а по-късно имам уговорка с Барсело. Даниел също има да свърши една работа.

Вдигнах очи тъкмо навреме, за да видя как Фермин и баща ми си разменят съучастнически погледи.

— Хубава двойка сватовници, няма що — рекох.

Все още ми се смееха, когато излязох навън, мятайки мълнии.

Студен, режещ бриз метеше улиците и сееше по пътя си ивици мъгла. Стоманеното слънце изтръгваше медни отблясъци от покривите и камбанариите на готическия квартал. До срещата ми с Беа в двора на университета оставаха още няколко часа, затова реших да си опитам късмета, като посетя Нурия Монфорт. Надявах се, че тя все още живее на адреса, който баща й ми бе дал преди известно време.

Пласа де Сан Фелипе Нери напомня малък отдушник сред лабиринта от улици, от които е изтъкан готическият квартал, скрит зад старите римски стени. Следите от картечен огън, оставени по време на войната, са надупчили като шарка стените на църквата. Този предобед група дечурлига си играеха на войници, нехаещи за паметта на камъните. Някаква млада жена със сребърни нишки в косите ги наблюдаваше, седнала на една пейка с разтворена книга в ръце и отсъстваща усмивка. Според адреса Нурия Монфорт живееше в една сграда в самото начало на площада. Годината на построяването все още можеше да се прочете върху потъмнялата каменна арка, която увенчаваше входната врата: 1801. Светлината във входа едва позволяваше да се види сенчестото фоайе със стълбата, която се изкачваше нагоре, извита като спирала. Разгледах кошера от пощенски кутии. Имената на наемателите бяха написани на късчета пожълтял картон, пъхнати в жлебовете, както беше обичайно по онова време.

Поех полека нагоре; почти се боях, че сградата ще се срути, ако стъпя по-здраво върху тия мънички стъпала, които сякаш бяха от кукленска къща. На всяка площадка имаше по две врати, без номер или табелка. Когато стигнах до третия етаж, избрах наслуки една от вратите и потропах с кокалчетата на пръстите си. Стълбището миришеше на влага, на стари камъни и глина. Почуках още няколко пъти, без да получа отговор. Реших да си опитам късмета с другата врата. Потропах три пъти с юмрук. От жилището се чуваше надуто до краен предел радио, което тъкмо предаваше програмата „Мигове за размисъл с отец Мартин Калсадо“.

Вратата се отвори и в рамката й застана една госпожа с ватиран пеньоар на тюркоазносини квадрати, пантофи и каска от ролки за коса. В тази оскъдна светлина тя изглеждаше като водолаз. Зад гърба й кадифеният глас на отец Мартин Калсадо посвещаваше слова на спонсора на програмата, производителя на козметичните продукти „Аурорин“, предпочитани от поклонниците в светилището Лурд и чудодейно средство против гнойни пъпки и непочтителни брадавици.

— Добър ден. Търся госпожа Монфорт.

— Нуриета? Сбъркали сте вратата, младежо. Другата отсреща.

— Прощавайте. Почуках там, но нямаше никого.

— Да не сте кредитор? — попита изведнъж съседката с подозрение, което явно се дължеше на натрупан опит.

— Не. Идвам от името на бащата на госпожа Монфорт.

— А, добре тогава. Нуриета сигурно е долу и чете. Не я ли видяхте, преди да се качите?

Когато излязох пак на улицата, установих, че жената с посребрените коси и книгата в ръце все така си седи на своята пейка на площада. Огледах я внимателно. Нурия Монфорт беше много привлекателна жена; чертите й сякаш бяха изваяни, за да красят модни журнали и портрети на фотостудио, но погледът й издаваше изтичащата младост. В крехката й, стройна фигура имаше нещо от баща й. Предположих, че скоро е прехвърлила четирийсетте, съдейки по сребърните нишки в косите и бръчиците, които състаряваха лицето й. На приглушена светлина вероятно би изглеждала с десет години по-млада.

— Госпожа Монфорт?

Изгледа ме така, сякаш се събуждаше от някакъв транс, без да ме вижда.

— Казвам се Даниел Семпере. Баща ви ми даде вашия адрес преди известно време и ми каза, че навярно ще можете да поговорите с мен за Жулиан Каракс.

При тези думи унесеното изражение веднага се отдръпна от лицето й. Стори ми се, че споменаването на баща й не беше особено добра идея.

— Какво искате? — попита тя подозрително.

Почувствах, че ако не успея да спечеля доверието й още същия миг, ще пропусна своя шанс. Единствената карта, която можех да изиграя, бе да кажа истината.

— Позволете да ви обясня. Преди осем години, почти случайно, открих в Гробището на забравените книги един роман от Жулиан Каракс. Вие сте го скрили там, за да не бъде унищожен от един човек, който се представя под името Лаин Кубер — казах аз.

Тя ме гледаше втренчено, без да помръдне, сякаш се боеше, че светът около нея ще се срине.

— Ще ви отнема само няколко минути — добавих. — Имате думата ми.

Жената кимна унило.

— Как е баща ми? — попита тя, избягвайки погледа ми.

— Добре. Е, малко е поостарял. Много му липсвате.

Нурия Монфорт изпусна една въздишка, която не можах да разгадая.

— По-добре да се качите у дома. Не искам да говоря за това на улицата.

20

Нурия Монфорт живееше в сенки. Тесен коридор водеше към трапезария, която служеше и за кухня, библиотека и кабинет. Мимоходом зърнах скромна спалня без прозорци. Това беше всичко. Останалата част от жилището се свеждаше до миниатюрна баня без вана и душ, от която се разнасяха какви ли не аромати, от мириса на готвено от бара долу до полъха от водопроводите, датиращи от началото на века. Този апартамент тънеше във вечен полумрак, подобно на тъмен балкон, увиснал сред обезцветени стени. Миришеше на черен тютюн, на студ и на отсъствия. Нурия Монфорт ме наблюдаваше, докато аз се преструвах, че не забелязвам окаяното състояние на дома й.

— Слизам на улицата, за да чета, понеже в апартамента няма почти никаква светлина — рече тя. — Съпругът ми обеща да ми подари настолна лампа, когато се върне у дома.

— Той заминал ли е?

— Микел е в затвора.

— Извинете, не знаех…

— Няма откъде да знаете. Не се срамувам да ви го кажа, защото мъжът ми не е престъпник. Последния път го задържаха, задето печаташе позиви за синдиката на металурзите. Оттогава минаха две години. Съседите мислят, че е заминал за Америка. Баща ми също не знае и не бих искала да научи.

— Не се безпокойте, няма да го научи от мен — казах.

Обгърна ни напрегнато мълчание; предположих, че тя вижда у мен шпионин, изпратен от Исаак.

— Сигурно ви е трудно да се грижите сама за къщата — глупаво изтърсих аз, колкото да запълня празнотата.

— Не е лесно. С преводите изкарвам, каквото мога, но със съпруг в затвора парите не стигат за нищо. Адвокатите ми изпиха кръвта и съм затънала в дългове до шия. Трудът на преводача е почти толкова зле платен, както и писателският.

Гледаше ме, сякаш очакваше някакъв отговор. Аз само се усмихнах кротко.

— Книги ли превеждате?

— Вече не. Напоследък почнах да превеждам формуляри, договори и митнически документи, защото се плащат много по-добре. За превод на литература се плаща оскъдно, макар и малко повече, отколкото ако си автор на такава. Домсъветът вече на няколко пъти се опита да ме изхвърли. Най-малкият проблем е, че изоставам с плащанията на разходите по поддръжка на сградата. Представете си само — жена, която говори чужди езици и носи панталони… Не един и двама ме обвиняват, че домът ми всъщност е таен бардак. То де да беше така…

Надявах се, че полумракът ще скрие изчервяването ми.

— Извинете. Не зная защо ви разказвам всичко това. Карам ви да се чувствате неудобно.

— Вината е моя, нали аз ви попитах.

Тя нервно се засмя. Тази жена излъчваше такава самота, която сякаш ме изгаряше.

— Приличате ми малко на Жулиан — рече тя изведнъж. — По погледа, по жестовете. И той правеше като вас. Гледа те, без да каже дума, и не можеш да го разбереш какво си мисли, та без да се усетиш, дрънкаш като глупак разни неща, които е по-добре да се премълчат… Мога ли да ви предложа нещо? Кафе с мляко?

— Няма нужда, благодаря. Не искам да ви притеснявам.

— Не ме притеснявате. Тъкмо щях да сваря и за себе си.

Нещо ми подсказа, че чашата кафе с мляко бе единственият й обед. Отново отклоних поканата й и я видях да се оттегля в един ъгъл на трапезарията, където имаше малка електрическа печка.

— Разположете се удобно — рече тя, обърната с гръб към мен.

Огледах се наоколо и се почудих как би могло да стане това. Кабинетът на Нурия Монфорт се състоеше от едно писалище, което заемаше ъгъла близо до балкона, пишеща машина „Ъндъруд“ с газена лампа до нея и лавица, претъпкана с речници и наръчници. Нямаше семейни снимки, но стената край писалището бе покрита с пощенски картички; всичките изобразяваха един мост, който си спомнях, че съм виждал някъде, но не можех да определя точно къде, може би в Париж или Рим. Под това стенно изложение от бюрото лъхаше почти натрапчива чистота и ред. Моливите бяха подострени и идеално подредени. Книжата и папките бяха строени в три симетрични редици. Когато се обърнах, осъзнах, че Нурия Монфорт ме наблюдава от прага на коридора. Гледаше ме мълчаливо, така, както човек гледа непознатите на улицата или в метрото. Запали цигара и остана на мястото си с лице, забулено от спирали синкав дим. Помислих си, че Нурия Монфорт против волята си излъчва нещо от чара на фаталните жени — същите, които поразяваха Фермин, когато изплуваха сред мъглите на някоя берлинска гара, обгърнати от ореол невъзможно ярка светлина; онзи тип жени, които сякаш се отегчаваха от собствената си красота.

— Няма много за разказване — започна тя. — Запознах се с Жулиан преди повече от двайсет години в Париж. По онова време работех за издателство „Кабестани“. Господин Кабестани бе закупил правата на неговите романи за жълти стотинки. Отначало работех в административния отдел на издателството, но когато господин Кабестани научи, че говоря френски, италиански и малко немски, ми възложи работата по закупуване на права и ме направи своя лична секретарка. Една от задачите ми бе да поддържам кореспонденцията с чуждестранните автори и издатели, с които нашата фирма имаше делови отношения, и именно така влязох във връзка с Жулиан Каракс.

— Баща ви ми каза, че сте били добри приятели.

— Баща ми навярно ви е казал, че сме имали авантюра или нещо от този род. Така е, нали? Според него аз търча след всичко, което носи панталони, сякаш съм разгонена кучка.

Откровеността и безцеремонните маниери на тази жена ме накараха да загубя ума и дума. Много време ми бе нужно, за да скалъпя приемлив отговор. Дотогава Нурия Монфорт се усмихваше на себе си и клатеше глава.

— Не му обръщайте внимание. Баща ми получи това впечатление от едно пътуване до Париж, което трябваше да предприема през 33-та, за да разреша едни дела на господин Кабестани с издателство „Галимар“. Прекарах една седмица в града, като се настаних в апартамента на Жулиан по простата причина, че господин Кабестани предпочиташе да си спести разноските за хотел. Сам виждате колко романтично, нали. Дотогава бях поддържала връзка с Жулиан Каракс само чрез писма, които обикновено бяха свързани с авторските права, коректурите и разни издателски въпроси. Онова, което знаех или си представях за него, бе дошло от четенето на ръкописите, които ни изпращаше.

— Той разказа ли ви нещо за живота си в Париж?

— Не. Жулиан не обичаше да говори за своите книги или за себе си. Стори ми се, че не се чувства щастлив в Париж. От друга страна, той създаваше впечатлението, че е от онези хора, които не могат да бъдат щастливи където и да било. Истината е, че така и не успях да го опозная добре — той просто не допускаше това. Беше много сдържан и понякога ми се струваше, че е изгубил интерес към света и към хората. Господин Кабестани го смяташе за много стеснителен и донякъде смахнат, но аз имах чувството, че Жулиан живее в миналото, окован от собствените си спомени. Жулиан живееше затворен в себе си, в книгите си и заради книгите си — като в луксозен затвор.

— Казвате това, сякаш сте му завиждали.

— Има и по-лоши тъмници от думите, Даниел.

Кимнах, без да съм съвсем сигурен какво имаше предвид.

— Жулиан говореше ли някога за тези спомени, за годините си в Барселона?

— Много рядко. През онази седмица, която прекарах в неговия дом в Париж, ми разказа нещичко за семейството си. Майка му била французойка, учителка по музика. Баща му имал магазин за шапки или нещо подобно. Зная, че е бил силно религиозен човек, много строг.

— Жулиан обясни ли ви какви са били отношенията му с него?

— Зная, че никак не са се разбирали. Работата имала дълбоки корени. Всъщност Жулиан заминал за Париж, защото в противен случай баща му щял да го прати в армията. Майка му обаче му обещала, че по-скоро ще го отведе далече от тоя човек, вместо да допусне това да се случи.

— Е, „тоя човек“ все пак е бил негов баща.

Нурия Монфорт се усмихна. Това бе просто намек за усмивка, който едва пролича в ъгълчетата на устните й и в печалния, уморен блясък на очите.

— Дори и да е бил, никога не се е държал като баща, нито пък Жулиан го е смятал за такъв. Веднъж ми призна, че преди сватбата си майка му имала авантюра с някакъв непознат, чието име никога не пожелала да разкрие. Именно този човек бил истинският баща на Жулиан.

— Това напомня началото на „Сянката на вятъра.“ Смятате ли, че ви е казал истината?

Нурия Монфорт кимна.

— Жулиан ми разказа, че израснал, наблюдавайки как шапкарят — така го наричаше той — обиждал и биел майка му. После влизал в стаята на Жулиан и му разправял, че е рожба на греха, че е наследил слабия и жалък характер на майка си и цял живот ще бъде неудачник, ще търпи провали, с каквото и да се захване…

— Изпитваше ли Жулиан ненавист към баща си?

— Тези чувства се охлаждат с времето. Никога не съм имала усещането, че Жулиан го мрази — макар че това навярно би било за предпочитане. Впечатлението ми беше, че тия сцени са го накарали да изгуби всякакво уважение към шапкаря. Жулиан говореше за това, сякаш то изобщо не го засягаше, сякаш бе част от едно минало, което бе оставил зад гърба си, ала такива неща никога не се забравят. Думите, с които се отравя сърцето на едно дете — било то от злоба, или от невежество — се загнездват в паметта като тумор и рано или късно му изгарят душата.

Запитах се дали говори от собствен опит и в съзнанието ми отново изникна образът на моя приятел Томас Агилар, който стоически изслушваше тирадите на височайшия си родител.

— На колко години е бил Жулиан, когато се е развивала тази история?

— На осем или десет, предполагам.

Въздъхнах.

— Щом пораснал достатъчно, за да влезе в армията, майка му го отвела в Париж. Мисля, че дори не се сбогували. Шапкарят така и не разбрал, че семейството му го е изоставило.

— Жулиан споменавал ли ви е някога за момиче на име Пенелопе?

— Пенелопе? Струва ми се, че не. Щях да си спомня.

— Тя му е била приятелка, докато още е живеел в Барселона.

Извадих снимката на Каракс и Пенелопе Алдая и й я подадох. Видях как лицето й грейна в усмивка при вида на един съвсем млад Жулиан Каракс. Носталгията и чувството на загуба просто я разкъсваха.

— Колко е младичък тук… Това ли е въпросната Пенелопе?

Кимнах.

— Много е хубава. Жулиан някак винаги успяваше да се обгради с красиви жени.

Като вас, помислих си.

— Знаете ли дали е имал много…?

Отново онази усмивка за моя сметка.

— Приятелки? Любовници? Нямам представа. Да ви кажа честно, никога не съм го чувала да говори за някоя жена, която да е имала място в живота му. Веднъж го попитах просто така, колкото да го подкача. Сигурно знаете, че той си изкарваше прехраната, като свиреше на пиано в един вертеп. Попитах го дали не се изкушава, след като по цял ден е заобиколен от красиви и лесни жени. Той не намери шегата ми за смешна. Отвърна ми, че няма право да обича която и да е, че заслужава да бъде сам.

— А обясни ли ви защо?

— Жулиан никога не обясняваше.

— И все пак накрая, малко преди да се завърне в Барселона през 1936 г., Жулиан Каракс е щял да се ожени.

— Така разправяха.

— А вие съмнявате ли се в това?

Тя скептично сви рамене.

— Както ви казах, през всичките години на познанството ни Жулиан никога не ми е споменавал конкретна жена, камо ли пък някоя, за която да е искал да се жени. Историята за предполагаемата му женитба стигна до мен по-късно. Ньовал, последният издател на Каракс, разправил на Кабестани, че годеницата била с двайсет години по-възрастна от Жулиан — заможна вдовица с лошо здраве. Според Ньовал тази жена малко или много го издържала в продължение на години. Лекарите й давали шест месеца живот или година, в най-добрия случай. По думите на Ньовал, тя искала да се ожени за Жулиан, за да може той да наследи имуществото й.

— Ала брачната церемония така и не се е състояла.

— Ако изобщо е имало такъв план или такава вдовица.

— Доколкото зная, Жулиан е бил въвлечен в някакъв дуел в утрото на същия ден, когато трябвало да се сключи бракът. Знаете ли с кого или защо е щял да се дуелира?

— Ньовал предполагаше, че става дума за някой роднина на вдовицата. Далечен и алчен родственик, който хич не искал да види как наследството пада в ръцете на пришълец. Ньовал публикуваше предимно евтини романчета и подозирам, че този жанр му беше замаял главата.

— Виждам, че не вярвате особено на историята за сватбата и дуела.

— Не. Никога не съм вярвала.

— В такъв случай какво мислите, че е станало? Защо Каракс се е върнал в Барселона?

Тя тъжно се усмихна.

— И аз си задавам този въпрос вече седемнайсет години.

Нурия Монфорт си запали още една цигара. Предложи и на мен. Отказах, въпреки че се изкушавах да приема.

— Все пак сигурно си имате някаква теория? — предположих аз.

— Зная само, че през лятото на 1936 г., малко след като избухна войната, един служител на градската морга се обади в издателството, за да съобщи, че преди три дена са им докарали трупа на Жулиан Каракс. Бил открит мъртъв в някаква уличка на квартал Равал, облечен в дрипи и с куршум в сърцето. Имал у себе си една книга — екземпляр от „Сянката на вятъра“ — и паспорт. Печатът показвал, че е прекосил френската граница месец по-рано. Къде е бил през този отрязък от време, никой не знае. Полицията се свързала с баща му, но той отказал да се погрижи за тялото, като заявил, че няма син. След като изтекли два дена, през които никой не потърсил трупа, той бил заровен в общ гроб в гробището Монжуик. Не можах даже да му занеса цветя, защото никой не бе в състояние да ми каже точно къде е погребан. Служителят на моргата, който запазил книгата, открита в сакото на Жулиан, се сетил да позвъни в издателство „Кабестани“ няколко дена по-късно. Така узнах какво се е случило. Умът ми не го побираше. Ако Жулиан изобщо е имал в Барселона някого, към когото да се обърне, то това бях аз или, в краен случай, господин Кабестани. Ние бяхме единствените му приятели, ала той така и не ни съобщи, че се е върнал. Научихме, че е пристигнал в Барселона едва след смъртта му…

— Успяхте ли да откриете още нещо, след като получихте известието?

— Не. Това бяха първите месеци на войната и Жулиан съвсем не беше единственият безследно изчезнал. Никой вече не говори за това, но има множество безименни гробове като неговия. Да разпитваш бе все едно да си блъскаш главата в стената. С помощта на господин Кабестани, който по това време вече беше много болен, подадох оплакване в полицията и използвах всички възможни връзки. Единственият резултат от това бе посещението на един млад инспектор — зловещ и арогантен тип, който ми каза, че ще е най-добре да не задавам повече въпроси и да се постарая да възприема едно по-положително отношение, защото нашата страна била в разгара на кръстоносен поход. Точно такива бяха думите му. Казваше се Фумеро, само това си спомням. Сега като че ли е станал важна клечка. Често го споменават във вестниците. Може би и вие сте чували за него.

Преглътнах с мъка.

— Бегло.

— Повече не чух нищо за Жулиан — до момента, когато някакъв тип се свърза с издателството и пожела да закупи всички екземпляри от романите на Каракс, които бяха останали в склада ни.

— Лаин Кубер.

Нурия Монфорт кимна.

— Имате ли някаква представа кой беше този човек?

— Подозирам нещо, но не съм сигурна. През март 1936 г. — спомням си месеца, защото тогава тъкмо подготвяхме изданието на „Сянката на вятъра“ — някой се обади в издателството да пита за адреса на Жулиан. Каза, че му бил стар приятел и искал да го посети в Париж. Да му устрои изненада. Свързаха го с мен и аз му казах, че не съм упълномощена да давам такава информация.

— Той каза ли си името?

— Някой си Хорхе.

— Хорхе Алдая?

— Възможно е. Жулиан ми го бе споменавал неведнъж. Струва ми се, че бяха учили заедно в училището „Сан Габриел“ и Жулиан понякога говореше за него, сякаш е бил най-добрият му приятел.

— Знаехте ли, че Хорхе Алдая е бил брат на Пенелопе?

Нурия Монфорт се намръщи. Изглеждаше объркана.

— Дадохте ли на Алдая адреса на Жулиан в Париж? — попитах аз.

— Не. Имах някакво лошо предчувствие.

— А той как реагира?

— Присмя ми се, каза, че щял да го научи по някакъв друг начин, и затвори слушалката.

Нещо като че ли я глождеше. Започнах да подозирам накъде ще отиде разговорът ни.

— Все пак отново получихте вести от него, нали?

Тя кимна нервно.

— Както тъкмо ви разправях, малко след изчезването на Жулиан онзи човек се появи в издателство „Кабестани“. По това време господин Кабестани вече не бе в състояние да работи и най-големият му син се бе нагърбил с фирмата. Посетителят, Лаин Кубер, предложи да закупи цялата останала наличност от романите на Жулиан. Помислих си, че навярно става дума за някаква безвкусна шега. Лаин Кубер беше персонаж от „Сянката на вятъра“.

— Дяволът.

Нурия Монфорт кимна.

— Вие всъщност успяхте ли да видите този Лаин Кубер?

Тя поклати глава и запали третата си цигара.

— Не. Чух обаче част от разговора му със сина в кабинета на господин Кабестани.

Изречението някак остана да виси във въздуха, сякаш тя се боеше да го завърши или не знаеше точно как да го направи. Цигарата трепереше между пръстите й.

— Неговият глас — рече тя. — Това бе гласът на човека, който се обади по телефона и се представи като Хорхе Алдая. Синът на Кабестани, нагъл глупак, се опита да му измъкне по-голяма сума. Така нареченият Кубер каза, че трябва да обмисли офертата. Същата нощ складът на издателството в Пуебло Нуево бе подпален и книгите на Жулиан изгоряха с него.

— С изключение на онези, които вие сте спасили и сте скрили в Гробището на забравените книги.

— Точно така.

— Имате ли някаква идея защо някой би искал да изгори всички книги на Жулиан Каракс?

— Защо изобщо се горят книги? От глупост, от невежество, от омраза… един Господ знае.

— И все пак какво мислите вие? — настоях аз.

— Жулиан живееше в книгите си. Трупът, озовал се в моргата, бе само една част от него. Душата му е в неговите истории. Веднъж го попитах от кого черпи вдъхновение, за да създава героите си, и той ми отговори: от никого. Всичките му герои представлявали самия него.

— Значи ако някой е искал да го унищожи, би трябвало да унищожи тези истории и тези герои, нали така?

На лицето й отново се появи обезсърчената усмивка — израз на поражение и умора.

— Напомняте ми Жулиан — рече тя. — Преди да изгуби вярата си.

— Вярата си в какво?

— Във всичко.

Приближи се в сумрака и улови ръката ми. Мълчаливо помилва дланта ми, сякаш искаше да разчете линиите на кожата ми. Ръката ми се разтрепери от докосването й. Улових се, че мислено проследявам контурите на тялото й под старите, взети назаем дрехи. Желаех да я докосна, да усетя пулса, който пламтеше под кожата й. Погледите ни се бяха срещнали и аз чувствах с абсолютна сигурност, че тя знае какво си мисля. Усещах, че е по-самотна от когато и да било. Вдигнах очи и срещнах нейния спокоен, открит поглед.

— Жулиан умря сам, убеден, че никой няма да си спомни за него или за книгите му и че животът му е бил без значение — рече тя. — Щеше да му е приятно да знае, че някой е пожелал да го опази жив, че го е помнел. Често казваше, че съществуваме само докато някой си спомня за нас.

Обзе ме почти болезнено желание да целуна тази жена, страст, каквато не бях изпитвал дотогава, дори когато извиквах в мислите си призрака на Клара Барсело. Тя отгатна това по погледа ми.

— Късно е, Даниел, май е време да си вървите — промълви.

Част от мен желаеше да остане, да се изгуби в странната интимност на полумрака с тази непозната и да я слуша как разправя, че моите жестове и мълчания й напомнят за Жулиан Каракс.

— Да — смотолевих аз.

Тя кимна безмълвно и ме изпрати до прага. Коридорът ми се видя безкраен. Сетне ми отвори вратата и излезе на площадката.

— Ако видите баща ми, кажете му, че съм добре. Излъжете го.

Сбогувах се полугласно, като й благодарих за отделеното време и вежливо протегнах ръка. Нурия Монфорт пренебрегна този формален жест. Тя сложи ръце на раменете ми, наведе се и ме целуна по бузата. Гледахме се мълчаливо и този път се осмелих да потърся устните й, почти разтреперан. Стори ми се, че те леко се разтвориха и че пръстите й потърсиха лицето ми. В последния момент Нурия Монфорт се отдръпна и сведе очи.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите, Даниел — прошепна тя.

Стори ми се, че ще се разплаче, но преди да смогна да кажа нещо, затвори вратата. Останах на площадката; неподвижен, усещах присъствието й от другата страна и се питах какво ли е станало вътре. Отсреща шпионката на вратата на съседката примигваше. Махнах й с ръка за поздрав и се спуснах по стълбите. Когато излязох на улицата, дълбоко в душата си все още усещах лицето, гласа и уханието на Нурия Монфорт. Носех със себе си допира на устните й и диханието й върху кожата си, докато вървях из улиците, пълни с безлични хора, наизлезли от кантори и магазини. Когато излязох на улица „Кануда“, ме връхлетя един леден вятър, който проряза околната глъч. Приветствах с благодарност студения въздух по лицето си и поех към университета. Пресякох Рамблас, проправих си път към улица „Талерс“ и се изгубих в нейния тесен каньон от сенки, ала все още се чувствах впримчен в онази тъмна трапезария, в която сега си представях как Нурия Монфорт седи сама в здрача и безмълвно подрежда своите моливи, папки и спомени — с очи, отровени от сълзи.

21

Здрачът се спусна почти крадешком, със студен бриз и мантия от пурпурна светлина, която се плъзгаше между пролуките на улиците. Ускорих крачка и двайсет минути по-късно фасадата на университета изплува пред мен като кораб с цвят на охра, закотвен в нощта. В своята будка портиерът на Факултета по литература четеше словата на най-влиятелните за момента испански журналисти във вечерното издание на „Спортен свят“. В сградата като че ли не бяха останали почти никакви студенти. Ехото от собствените ми стъпки ме следваше по коридорите и галериите, които водеха към вътрешния двор, където сиянието на две жълтеникави лампи едва разсейваше полумрака. Изведнъж ми хрумна, че Беа ми е скроила номер и ме е извикала на среща в този неподходящ час като един вид отмъщение за моята самомнителност. Листата на портокаловите дървета в двора проблясваха като сребърни сълзи, а ромоленето на фонтана се прокрадваше между арките. Погледът ми внимателно претърси двора със смесица от разочарование и — може би — някакво страхливо чувство на облекчение. Тя беше там. Силуетът й се очертаваше на една от пейките пред фонтана; седеше с поглед, зареян нагоре към сводовете на двора. Спрях се край входа, за да я погледам, и за миг ми се стори, че виждам у нея отражението на Нурия Монфорт, която сякаш сънуваше наяве, седнала на своята пейка на площада. Забелязах, че не носи нито папката, нито учебниците си и ми мина през ум, че може би не е имала часове този следобед. По всяка вероятност бе дошла просто за да се види с мен. Преглътнах с мъка и влязох в двора. Шумът от стъпките ми по плочите ме издаде и Беа отправи поглед към мен с усмивка, която изразяваше изненада, сякаш присъствието ми на това място бе някакво случайно съвпадение.

— Мислех си, че няма да дойдеш — рече тя.

— И аз мислех същото — отвърнах.

Тя остана да седи така, с много изправен гръб, плътно прибрани колене и отпуснати в скута ръце. Запитах се как е възможно да чувстваш някого толкова далечен и в същото време да си способен да разчетеш всяка гънчица на устните му.

— Дойдох, защото искам да ти докажа, че си сгрешил за онова, което ми каза оня ден, Даниел. Възнамерявам да се омъжа за Пабло и каквото и да ми покажеш тази нощ, ще замина за Ел Ферол веднага щом той отбие службата си.

Погледнах я, както човек гледа влак, който току-що е изпуснал. Осъзнах, че през последните два дена съм витаел из облаците и ето че сега моят свят се изплъзваше от ръцете ми.

— А пък аз си помислих, че си дошла, защото си имала желание да ме видиш — отвърнах с немощна усмивка.

Забелязах, че лицето й пламна от смущение.

— Това го казах на шега — излъгах аз. — Обаче съм напълно сериозен, що се отнася до обещанието ми да ти покажа едно лице на града, което още не си виждала. Така поне ще имаш причина да си спомняш за мен или за Барселона, където и да отидеш.

Беа се усмихна с лека тъга, като избягваше погледа ми.

— Знаеш ли, за малко не влязох в едно кино. Само и само да не те видя днес — рече тя.

— Защо?

Беа ме погледна безмълвно, сви рамене и вдигна очи нагоре, сякаш се опитваше да улови във въздуха думи, които й убягваха.

— Защото се страхувах, че може би имаш право — каза тя накрая.

Въздъхнах. Под закрилата на падащия здрач и на онова унило мълчание, което сближава непознатите, аз се почувствах достатъчно смел да изрека какво ли не, ако ще и за последен път.

— Обичаш ли го, или не?

Видях бегла усмивка, която веднага се разпадна;

— Не е твоя работа.

— Вярно е — казах аз. — Това си е само твоя работа.

Погледът й изведнъж стана студен.

— А теб какво те е грижа?

— Не е твоя работа — отвърнах.

Тя не се усмихна. Устните й трепереха.

— Всички, които ме познават, знаят колко ценя Пабло. Семейството ми и…

— Ама аз съм почти непознат — прекъснах я аз. — И бих искал да го чуя от теб.

— Да чуеш какво?

— Че наистина го обичаш. Че няма да се омъжиш за него, само за да се махнеш от къщи, да напуснеш Барселона и семейството си и да отидеш някъде, където няма да могат да ти навредят. Че просто заминаваш, а не бягаш.

Очите й блестяха от гневни сълзи.

— Нямаш право да ми говориш така, Даниел. Ти не ме познаваш.

— Кажи ми, че греша, и ще си отида. Обичаш ли го?

Гледахме се дълго и безмълвно.

— Не зная — промълви накрая тя. — Не зная.

— Някой е казал веднъж, че щом се замисляш дали обичаш някого, значи вече завинаги си престанал да го обичаш — рекох аз.

Беа потърси иронията в изражението ми.

— Кой го е казал?

— Един човек на име Жулиан Каракс.

— Твой приятел?

Кимнах и сам се изненадах от това.

— Нещо такова.

— Ще трябва да ме запознаеш с него.

— Още тази вечер, ако искаш.

Напуснахме университета под едно мораво, наранено небе. Вървяхме без посока, по-скоро за да свикнем с крачката на другия, отколкото да стигнем до определена цел. Потърсихме убежище в единствената ни обща тема — нейния брат Томас. Беа говореше за него, сякаш бе чужд човек, когото обичаше, но почти не познаваше. Тя все избягваше погледа ми и се усмихваше неспокойно. Чувствах, че съжалява за онова, което ми бе казала в двора на университета, че думите все още я глождят и й причиняват болка.

— Слушай, за онова, дето ти казах одеве — рече тя ни в клин, ни в ръкав, — нито дума на Томас, нали?

— Разбира се. На никого няма да кажа.

Тя нервно се изсмя.

— И аз не знам какво ме прихвана. Не се обиждай, но понякога човек говори по-свободно пред някой непознат, отколкото пред близките си. Защо ли е така?

Свих рамене.

— Навярно защото непознатият ни вижда такива, каквито сме, а не каквито му се иска да бъдем.

— Това пак твоят приятел Каракс ли го е казал?

— Не, аз го измислих току-що, за да те впечатля.

— А как ме виждаш ти?

— Като загадка.

— Това е най-странният комплимент, който някога са ми правили.

— Не е комплимент. Заплаха е.

— Какво искаш да кажеш?

— Загадките са за това — да бъдат разрешени, да разбереш какво крият.

— Може би ще се разочароваш, когато откриеш какво има вътре.

— Може би ще се изненадам. А също и ти.

— Томас никога не ми е казвал, че си толкова безочлив.

— Така е, защото и малкото безочие, което имам, съм го запазил изцяло за теб.

— И защо?

Защото се боя от теб, помислих си.

Приютихме се в едно старо кафене близо до театър „Полиорама“. Уединени до една маса край прозореца, поръчахме сандвичи с шунка „серано“46 и две кафета с мляко, за да се сгреем. След малко управителят, мършав човечец с лице на куцо дяволче, се приближи до масата ни с услужливо изражение.

— Вий ли бехте онез, дет’ искаха сан’вичи с шунка?

Кимнахме.

— Съжалявам, ама требва да ви кажа, от името на управата, че нема ни късче шунка. Мо’а да предложа черна, бела или смесена бутифара47, кюфтета или чистора48. Първо качество, пресни, та пресни. Имам и маринована сардина, ако избегвате месни продукти по религиозни причини. То нали е петък…

— За мен кафето с мляко е достатъчно, наистина — отвърна Беа.

Аз обаче умирах от глад.

— А бихте ли ни донесли две порции пикантни картофи? — рекох. — И малко хляб, моля.

— Ей сегичка, гу’сине. И ша прощавате, че некои продукти не стигат. Обикновено от ’сичко си имам, че и болшевишки хайвер даже. Ама тая вечер е полуфиналът за европейската купа, та имам ’ного клиенти. Ей, голем мач!

Управителят се отдалечи с церемониален жест. Беа го наблюдаваше развеселена.

— Откъде е този акцент? Хаен49?

— Санта Колома де Граманет50 — уточних аз. — Май рядко пътуваш с метрото, а?

— Баща ми казва, че метрото е пълно с всякаква сган и че ако жена пътува сама, циганите й пускат ръце.

Щях да кажа нещо, но реших да премълча. Беа се разсмя. Щом ни донесоха кафетата и храната, веднага се нахвърлих върху тях без претенции за изтънченост. Беа не хапна нищичко. Обвила с длани димящата чаша, тя ме наблюдаваше полуусмихната, отчасти с любопитство, отчасти с почуда.

— И тъй, какво е онова невиждано нещо, което ще ми покажеш днес?

— Разни неща. Всъщност онова, което ще ти покажа, е част от една история. Не ми ли каза оня ден, че най-много обичаш да четеш?

Беа кимна, повдигайки вежди.

— Е добре, това е една история за книги.

— За книги?

— За прокълнати книги, за човека, който ги е написал, за герой, избягал от страниците на един роман с цел да го изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в сянката на вятъра.

— Това звучи като резюме от обложката на евтин роман, Даниел.

— Вероятно защото работя в книжарница и съм виждал твърде много книги. Само че става дума за истинска история и това е толкова сигурно, колкото факта, че тоя хляб, дето са ни го поднесли, е поне отпреди три дни. И като всички истински истории и тази започва и завършва в гробище, само че не такова гробище, каквото си представяш.

Тя се усмихна като дете, на което са обещали гатанка или някакъв фокус.

— Цялата съм слух.

Пресуших погледната си глътка кафе и няколко мига я гледах мълчаливо. Мислех си как силно желая да се изгубя в тези изплъзващи се очи, някак прозрачни и празни. Мислех си за самотата, която щеше да ме връхлети тази нощ след раздялата с нея, щом изчерпех всичките си трикове и истории, с които бих могъл да я задържа по-дълго. Мислех си колко малко мога да й предложа и колко много искам да получа от нея.

— Направо чувам как мозъкът ти щрака, Даниел — рече тя. — Какво кроиш?

Подхванах разказа си от онова далечно утро, когато се събудих, без да мога да си спомня лицето на майка ми, и спрях чак когато в паметта ми изплува светът от сенки, който бях доловил по-рано през деня в дома на Нурия Монфорт. Беа ме слушаше безмълвно, с едно внимание, което не издаваше никакви преценки и догадки. Разказах й за първото си посещение в Гробището на забравените книги и за нощта, в която четох „Сянката на вятъра“ до зори. Разказах й за срещата си с човека без лице и за писмото, подписано от Пенелопе Алдая, което винаги носех със себе си, без сам да зная защо. Говорих и за това, че никога не ми се бе удало да целуна Клара Барсело, нито която и да е; споменах и как ръцете ми се разтрепериха, когато почувствах допира от устните на Нурия Монфорт до кожата ми едва преди няколко часа. Разказах й как до тоя момент не съм си давал сметка, че това е история за самотници, за отсъствия и загуба, и че тъкмо по тази причина съм потърсил убежище в нея, докато се е сляла със собствения ми живот. Бях като човек, който се спасява с бягство в страниците на роман, защото онези, които му е нужно да обича, са само сенки, живеещи в душата на някой непознат.

— Не казвай нищо — промълви Беа. — Просто ме заведи на това място.

Вече беше непрогледна нощ, когато спряхме пред портата на Гробището на забравените книги в сенките на улица „Арко дел Театро“. Хванах мандалото във форма на дяволче и потропах три пъти. Подухваше студен вятър, напоен с мирис на въглища. Чакахме, подслонени под арката на входа. Срещнах очите на Беа, едва на сантиметри от моите. Тя се усмихваше. Скоро чухме леки стъпки, които се приближаваха към портата, и до нас достигна умореният глас на пазача.

— Кой е там? — попита Исаак.

— Даниел Семпере, Исаак.

Стори ми се, че го чух да ругае под нос. Последваха хилядите скърцания и стонове на кафкианската система от ключалки. Накрая вратата се открехна мъничко, разкривайки орловото лице на Исаак Монфорт, озарено от един светилник. Щом ме видя, пазачът въздъхна и подбели очи.

— Ама и аз защо ли питам — рече той. — Кой друг би могъл да бъде в тоя час?

Исаак бе облечен с нещо, което ми се видя като странна смесица от халат, бурнус и шинел от руската армия. Меките пантофи идеално си пасваха с карираната вълнена шапка с пискюл.

— Надявам се, че не съм ви измъкнал от леглото — рекох аз.

— Съвсем не. Тъкмо бях започнал да си казвам молитвичките…

Той изгледа Беа така, сякаш току-що бе зърнал връзка запалени пръчки динамит до нозете си.

— За ваше добро се надявам, че това не е, каквото изглежда — рече той заплашително.

— Исаак, това е моята приятелка Беатрис и с ваше разрешение бих искал да й покажа това място. Не се безпокойте, може да й се има пълно доверие.

— Семпере, виждал съм пеленачета, по-разумни от вас.

— Ще ви отнемем само минутка.

Сразен, Исаак изсумтя и огледа Беа внимателно като подозрителен полицай.

— Известно ли ви е, че се движите в компанията на един имбецил? — попита той.

Бей се усмихна вежливо.

— Започнах вече да свиквам с тази мисъл.

— Божествена невинност! Знаете ли правилата?

Беа кимна. Исаак промърмори нещо под нос и ни пусна да влезем, оглеждайки старателно, както винаги, уличните сенки.

— Посетих дъщеря ви Нурия — небрежно споменах аз. — Добре е. Затрупана е от работа, но иначе е добре. Изпраща ви много поздрави.

— Да, а също и отровни стрели. Хич не ви бива в лъжите, Семпере. Все пак оценявам усилието ви. Хайде, влизайте.

Щом веднъж се озовахме вътре, Исаак ми връчи светилника и отново се зае с ключалките, без да ни обръща повече внимание.

— Когато приключите, знаете къде да ме намерите.

Под мантията на мрака едва различавахме призрачните очертания на лабиринта от книги. Светилникът хвърляше пред краката ни мехур от мъглява светлина. Поразена, Беа се спря на прага на лабиринта. Усмихнах се, съзирайки на лицето й същото изражение, което баща ми навярно бе видял на моето лице преди много години. Навлязохме в криволичещите тунели и галерии; те скърцаха под стъпките ни. Знаците, които бях оставил при последния си набег, още си бяха там.

— Ела, искам да ти покажа нещо — рекох аз.

Неведнъж изгубвах собствената си следа и трябваше да се връщаме обратно в търсене на последния знак. Беа ме гледаше със смесица от тревога и възхита. Вътрешният ми компас ми подсказваше, че пътят ни се е изгубил във възел от спирали, които бавно се изкачваха към самите недра на лабиринта, Най-сетне успях да проследя повторно стъпките си в гъсталака от коридори и тунели, докато навлязох в тесен проход, който напомняше пътечка, простираща се към непрогледния мрак. Коленичих до последната лавица и потърсих стария си приятел, скрит зад редицата томове, погребани под слой прах, който блестеше като скреж на сиянието от светилника. Взех книгата и я подадох на Беа.

— Представям ти Жулиан Каракс.

— „Сянката на вятъра“ — прочете Беа, галейки избледнелите букви на корицата. — Мога ли да я взема с мен?

— Можеш да вземеш коя да е книга, само не и тази.

— Но това не е справедливо. След всичко, което ми разказа, тъкмо нея искам.

— Някой ден, може би. Но не и днес.

Взех книгата от ръцете й и пак я пъхнах в скривалището й.

— Ще се върна тук без теб и ще си я взема, без да разбереш — шеговито рече тя.

— И хиляда години няма да ти стигнат, за да я намериш.

— Така си мислиш ти. Нали видях знаците ти; все пак и аз зная историята за Минотавъра.

— Исаак няма да те пусне да влезеш.

— Лъжеш се. Аз му се нравя повече от теб.

— Откъде знаеш?

— Мога да чета по очите на хората.

Против волята си, повярвах и отвърнах поглед.

— Избери си която щеш друга книга. Ето, тази тук изглежда обещаваща. „Кастилската свиня, това непознато животно: В търсене на корените на иберийската сланина“, от Анселмо Торкемада. От тази книга със сигурност са се продали повече бройки, отколкото от кой да е роман на Жулиан Каракс. Всяка част от свинята може да влезе в употреба.

— Повече ме тегли към онази там.

— „Тес от рода д’Ърбървил“ в оригинал. Дръзваш ли да четеш Томас Харди на английски?

Тя ме погледна изкосо.

— Готово, вече е твоя!

— Ама не виждаш ли? Тя сякаш ме е чакала. Сякаш е била скрита тук заради мен, още отпреди да се родя.

Изгледах я удивен. Усмивката на Беа леко посърна.

— Какво толкова казах?

Тогава, без да се замисля, едва докосвайки устните й, я целунах.

Наближаваше полунощ, когато стигнахме до входната врата на дома на Беа. Бяхме изминали почти целия път в мълчание, без да се осмелим да облечем мислите си в думи. Вървяхме леко раздалечени; всеки се криеше от другия. Беа крачеше много изправена, стиснала своята „Тес“ под мишница, а аз я следвах на крачка разстояние, все още усещайки нейния вкус по устните си. Не можех да избия от главата си косия поглед, който ми хвърли Исаак, когато си тръгнахме от Гробището на забравените книги. Добре познавах този поглед; хиляди пъти го бях виждал у баща ми — поглед, който ме питаше дали имам поне смътна представа какво върша. Бях прекарал последните часове в друг свят, в една вселена от докосвания и погледи, които не разбирах и които поглъщаха и разум, и свян. Сега, на връщане в онази реалност, която винаги дебнеше в сенките на новия квартал, цялата магия се разсея и ми останаха само едно мъчително желание и безименна тревога. И все пак бе достатъчно само да погледна Беа, за да разбера, че моите опасения са просто лек ветрец в сравнение с бурята, която бушуваше у нея. Един сладкогласен нощен пазач полека вървеше към нас, тананикайки болеро под акомпанимента на звучното подрънкване на връзката си ключове.

— Може би предпочиташ да не се виждаме повече — подхвърлих аз без особено убеждение.

— Не зная, Даниел. Нищо не зная. Ти това ли искаш?

— Не, разбира се, че не. А ти?

Беа сви рамене с вяла усмивка.

— Как мислиш? — попита тя. — Одеве те излъгах, знаеш ли? Когато бяхме в двора.

— За кое?

— За това, че не съм искала да те видя днес.

Пазачът висеше край нас с лукава усмивчица, очевидно безразличен към моите първи прощални шепоти край входна врата. За човек като него, обръгнал на такива неща, цялата сцена навярно изглеждаше банална и до болка позната.

— Не се тревожете за мен, аз не бързам — рече той. — Ще изпуша една цигарка на ъгъла, вие само ми дайте знак.

Почаках, докато пазачът се отдалечи.

— Кога ще те видя пак?

— Не зная, Даниел.

— Утре?

— Моля те, Даниел. Не зная.

Кимнах. Беа погали лицето ми.

— Сега ще е най-добре да си вървиш.

— Поне знаеш къде да ме намериш, нали?

Тя кимна.

— Ще чакам.

— Аз също.

Тръгнах си, без да откъсвам очи от нея. Нощният пазач, опитен в подобни ситуации, вече се приближаваше, за да й отвори вратата.

— Безсрамник такъв — прошепна ми той не без известно възхищение, докато минаваше край мен. — Какво парче!

Почаках, докато Беа влезе в сградата, сетне побързах да си тръгна, като поглеждах назад на всяка крачка. Бавно ме обзе абсурдната увереност, че всичко е възможно; струваше ми се, че даже безлюдните улици и враждебният вятър носят полъх на надежда. Когато стигнах до Пласа де Каталуня, забелязах ято гълъби, които се бяха струпали в самия център на площада и го покриваха като безшумно люлееща се мантия от бели пера. Мислех да ги заобиколя, но точно тогава забелязах, че вместо да отлети, ятото се отдръпва, за да ми направи път. Тръгнах полека напред, наблюдавайки как редиците на гълъбите се разделят пред мен и пак се затварят зад гърба ми. Когато стигнах до средата на площада, чух звъна на камбаните на катедралата, които отброяваха полунощ. Поспрях за миг, закотвен сред океан от сребристи птици, и си помислих, че това бе най-странният и чудесен ден в живота ми.

22

В книжарницата още светеше, когато пресякох улицата пред витрината й. Мина ми през ум, че навярно баща ми е останал до късно, за да влезе в крак с кореспонденцията си, или пък си е търсел друго оправдание да ме чака буден и да изкопчи сведения за срещата ми с Беа. Зърнах един силует, който трупаше книги на купчина, и познах сухия и нервен профил на Фермин, потънал в дълбока концентрация. Почуках на стъклото с кокалчетата на пръстите си. Фермин надникна навън, приятно изненадан, и ми направи знак да вляза през задната врата.

— Още ли работите, Фермин? Вече е ужасно късно.

— Всъщност просто убивах времето, докато стане мой ред да отида при бедния дон Федерико. Наглеждаме го на смени с Елой, оня от оптиката. Така или иначе не спя много. Два-три часа в най-добрия случай. Ама и вие не оставате по-назад, Даниел. Вече минава полунощ, от което заключавам, че срещата ви с младата дама е имала бляскав успех.

Свих рамене.

— И аз не знам, честно казано — признах.

— Пуснахте ли й ръка?

— Не.

— Добър знак. Никога не се доверявайте на момичета, които веднага се оставят да ги опипват. Но още по-малко пък на онези, които имат нужда от свещеник, за да им даде одобрението си. Доброто филе, ако простите това плътско сравнение, не е нито препечено, нито сурово. Ако ви падне сгоден случай, възползвайте се, то се знае, не бъдете прекалено скромен. Ала ако търсите нещо сериозно, като моята връзка с Бернарда, помнете това златно правило.

— Сериозни ли са нещата при вас?

— Повече от сериозни. Духовни. Ами това девойче Беатрис? Веднага се вижда, че е момиче за милиони, но тук въпросът е: дали е от тези, дето те карат да се влюбиш, или от тези, дето само предизвикват трепет във вътрешностите?

— Нямам ни най-малка представа — отвърнах. — И двете, бих казал.

— Вижте, Даниел, тая работа е като стомашното неразположение. Усещате ли нещо тук горе, в стомаха, сякаш сте глътнали тухла? Или по-скоро едно общо затопляне, като че имате треска?

— Прилича по-скоро на това с тухлата — рекох аз, макар че не отхвърлях изцяло и треската.

— Значи работата е сериозна. Бог да ни е на помощ! Хайде, седнете и ще ви направя липов чай.

Седнахме край масата в задната стая, заобиколени от тишина и книги. Градът бе заспал и книжарницата напомняше кораб, който дрейфуваше в океан от покой и сенки. Фермин ми подаде една димяща чаша и ми се усмихна донякъде смутено. Явно някаква мисъл го глождеше.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, Даниел?

— Разбира се.

— Моля ви да ми отговорите напълно искрено — рече той пресипнало. — Мислите ли, че някога бих могъл да бъда баща?

Навярно отгатна обърканото ми изражение и побърза да добави:

— Нямам предвид биологичен баща — ако и да изглеждам малко хилав, по Божия милост провидението ме е дарило с мъжка сила и мощ на бик. Говоря за друг тип баща. Добър баща, ако разбирате какво искам да кажа.

— Добър баща?

— Да. Като вашия. Човек с ум, сърце и душа. Човек, който умее да изслушва, да насочва и да уважава едно дете, а не само да удави собствените си недостатъци в него. Някой, когото едно дете не само да обича поради това, че му е баща, но и комуто да се възхищава като личност. Някой, комуто то би пожелало да прилича.

— Защо ме питате това, Фермин? Мислех, че не вярвате в брака и семейството. Хомотът и всичко останало, не помните ли?

Фермин кимна.

— Вижте, това е работа за аматьори. Бракът и семейството са онова, в което ние ги превръщаме. Иначе са просто развъдник на лицемерието. Боклук и празни приказки. Но ако има истинска любов, такава, за която човек не дърдори наляво и надясно, такава, която се чувства и изживява…

— Фермин, вие май сте станали нов човек.

— Така е. Бернарда ме накара да пожелая да стана по-добър, отколкото съм.

— Но защо?

— За да съм достоен за нея. Това няма да го разберете сега, защото сте млад. С времето обаче ще видите, че понякога от значение е не какво дава човек, а от какво се отказва. С Бернарда разговаряхме дълго. Тя си е майчица по душа, нали си я знаете. Не го казва, но според мен най-голямото щастие, което би могла да изпита в тоя живот, е да стане майка. А за мен тази жена е по-сладка от праскова в захарен сироп. Достатъчно е да ви кажа, че заради нея съм способен да вляза в църква след трийсет и две години клерикално въздържание и да рецитирам псалмите на св. Серафим или там каквото е нужно.

— Не се ли изхвърляте малко, Фермин? Та вие едва я познавате…

— Чуйте, Даниел, на моите години човек или вижда нещата съвършено ясно, или съвсем се е прецакал. Три-четири неща има на тоя свят, заради които си струва да се живее; останалото е боклук. Много глупости съм вършил и сега вече зная, че единственото, което искам, е да направя Бернарда щастлива и някой ден да умра в ръцете й. Виждате ли, искам пак да стана порядъчен човек. Не заради мен — на мен уважението на тоя маймунски хор, който наричаме човечество, ми е през оная работа — а заради нея. Защото Бернарда вярва в тия работи — в сапунените сериали по радиото, в свещениците, в порядъчността и в Девата от Лурд. Тя си е такава и аз я обичам каквато е, обичам всяко от ония косъмчета, дето й никнат по брадичката. И затова ми се ще да бъда някой, с когото тя би могла да се гордее. Искам да си мисли: ех, какъв страхотен мъжага е моят Фермин, също като Кари Грант, Хемингуей или Манолете51.

Скръстих ръце, преценявайки ситуацията.

— Говорихте ли вече с нея? За тая работа с детето?

— Не, за Бога. За какъв ме вземате? Да не мислите, че ходя по света и разправям на жените, че искам да им направя бебе? И не че не ми се ще; ето, на тая глупачка Мерседитас още сегичка бих могъл да й направя тризнаци и да се чувствам на седмото небе, ама…

— Казахте ли на Бернарда, че искате да създадете семейство?

— Тия неща не е нужно да се казват, Даниел. Те се изписват на лицето.

Кимнах.

— Ами тогава, ако мнението ми е от значение, сигурен съм, че ще бъдете страхотен баща и съпруг. И тъкмо защото не вярвате в тия работи, никога няма да се отнасяте формално към тях.

Лицето му се разтопи от щастие.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се.

— Камък ми свалихте от сърцето. Само като си спомня моя баща и като си помисля, че бих могъл да бъда за някого това, което той бе за мен, ми се приисква да се стерилизирам.

— Хич не се тревожете, Фермин. Пък и медицината едва ли разполага с метод, който би могъл да сломи вашата осеменителна мощ.

— И това е вярно — отсъди той. — Хайде, отивайте да почивате, не искам да ви задържам повече.

— Не ме задържате, Фермин. Имам чувството, че тази нощ изобщо няма да мигна.

— Сладка болка… Впрочем, помните ли онази пощенска кутия, която ми бяхте споменали?

— Успяхте ли да откриете нещо?

— Нали ви казах да оставите тая работа на мен. Днес следобед отидох до пощата и размених няколко думи с един стар познат, който работи там. П.к. 2321 е регистрирана на името на някой си Хосе Мария Рекехо, адвокат с кантора на улица „Леон XIII“. Позволих си да проверя адреса и никак не се изненадах от откритието, че не съществува, макар че това сигурно вече го знаете. Някой обаче от години събира кореспонденцията, адресирана до тази пощенска кутия. Знам това, защото някои от пратките пристигат от една брокерска къща препоръчани и за да ги вземе човек, трябва да подпише малка разписка и да представи лична карта.

— И кой е този човек? Някой от служителите на адвокат Рекехо? — попитах аз.

— Чак дотам не можах да разуча, но се съмнявам. Или се заблуждавам дълбоко, или въпросният Рекехо обитава същата плоскост на битието, където се намира и Девата от Фатима. Мога да ви кажа само името на човека, който прибира пощата: Нурия Монфорт.

Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

— Нурия Монфорт? Сигурен ли сте, Фермин?

— Лично видях някои от разписките. На всички бяха отбелязани името и номерът на личната карта. Изражението ви на страдащ от морска болест ме кара да мисля, че това разкритие ви изненадва.

— И то не малко.

— А мога ли да попитам коя е въпросната Нурия Монфорт? Служителят, с когото разговарях, каза, че отлично си я спомня, защото отишла да прибере писмата преди две седмици и, според неговото безпристрастно мнение, била по-хубава от Венера Милоска и с по-стегнат бюст. Доверявам се на преценката му, защото преди войната беше преподавател по естетика, но понеже е и далечен братовчед на Ларго Кабальеро52, сега, естествено, работата му е да ближе марки от една песета…

— Днес бях с тази жена, в дома й — промълвих аз.

Фермин ме изгледа смаян.

— С Нурия Монфорт? Започвам да мисля, че съм се заблуждавал относно вас, Даниел. Та вие сте станали същински развратник.

— Не е каквото си мислите, Фермин.

— Е, вие губите от тая работа. Аз на вашите години бях като „Ел Молино“53 — изпълнения от сутрин до вечер.

Вгледах се в този мършав, костелив човечец с жълтеникаво лице, почти изцяло заето от огромния нос, и си дадох сметка, че той полека се превръщаше в най-добрия ми приятел.

— Мога ли да ви разкажа нещо, Фермин? Нещо, което от доста време ми се върти в главата.

— То се знае. Каквото и да е. Особено ако е непристойно и свързано с онова девойче.

За втори път през тази нощ се заех да разкажа историята на Жулиан Каракс и загадката на неговата смърт. Фермин ме слушаше извънредно внимателно, като си нахвърляше бележки в една тетрадка и от време на време ме прекъсваше, за да уточни някой детайл, чиято връзка с общата картина ми убягваше. Докато се слушах сам, осъзнавах с нарастваща яснота колко бели петна имаше в тази история. Неведнъж умът ми сякаш се изпразваше и мислите ми се объркваха, докато се мъчех да проумея защо ме бе излъгала Нурия Монфорт. Какво означаваше фактът, че именно тя години наред бе прибирала кореспонденцията, адресирана до кантора на несъществуващи адвокати, които уж отговаряли за апартамента на семейство Фортуни-Каракс на Ронда де Сан Антонио? Неусетно бях изрекъл съмненията си на глас.

— Засега няма как да разберем защо ви е излъгала тази жена — рече Фермин. — Но смело можем да предположим, че ако ви е излъгала в едно отношение, би могла да го стори — и навярно го е сторила — в много други.

Въздъхнах, напълно объркан.

— Какво предлагате, Фермин?

Фермин Ромеро де Торес въздъхна с дълбоко философско изражение.

— Ще ви кажа какво можем да направим. Тази неделя, ако ви е удобно, ще се отбием небрежно, уж между другото, в училище „Сан Габриел“ и ще поразпитаме за корените на приятелството между тоя Каракс и другото хлапе, богаташчето…

— Алдая.

— Ще видите, че аз към свещениците имам подход, ако ще да е само заради това, че изглеждам като разпътен монах. Малко ласкателства и в кърпа са ми вързани.

— Сигурен ли сте?

— И таз добра! Гарантирам ви, че ще се разпеят като Хора на момчетата от Монсерат.

23

Прекарах съботата в транс, закотвен зад тезгяха на книжарницата с надеждата да видя как Беа влиза през вратата като по чудо. При всяко иззвъняване на телефона се втурвах да вдигна слушалката, изтръгвайки я от ръцете на баща ми или на Фермин. Към средата на следобеда, след около двайсет обаждания от клиенти и никакви вести от Беа, започнах да приемам, че светът и моето жалко съществуване отиват към своя край. Баща ми бе отишъл да оцени една колекция в Сан Хервасио и Фермин се възползва от ситуацията, за да ми изнесе поредната си поучителна лекция за мистериите на любовната интрига.

— Успокойте се или ще получите камъни в жлъчката — посъветва ме Фермин. — Ухажването е също като тангото: абсурдна работа и чисто декоративни елементи. Но понеже вие сте мъжът, вие трябва да поемете инициативата.

Положението вече изглеждаше доста мрачно.

— Инициативата? Кой, аз да я поема?

— Какво искате? Човек трябва да плати някаква цена за умението да пикае прав.

— Но Беа ми даде да разбера, че тя ще ми се обади.

— Ама вие наистина нищо не знаете за жените, Даниел. Залагам коледния си подарък, че това пиленце сега си седи вкъщи и гледа печално през прозореца като Дамата с камелиите, в очакване да я измъкнете от лапите на оня идиот, баща й, за да я вкарате в една неудържима спирала от похот и грях.

— Сигурен ли сте?

— Че то това си е чиста наука.

— Ами ако е решила, че повече не иска да ме вижда?

— Вижте, Даниел, жените — с някои забележителни изключения като вашата съседка Мерседитас — са по-умни от нас, или поне по-честно признават пред себе си какво искат и какво — не. Друг въпрос е дали ще го кажат на вас или на света. Изправен сте пред загадката на природата, Даниел. Жената е вавилонска кула, непонятен лабиринт. Ако й дадете време да размисли, изгубен сте. Запомнете: горещо сърце, хладен ум; това е кодексът на прелъстителя.

Фермин тъкмо се канеше да ми опише детайлно особеностите и техниките на изкуството на прелъстяването, когато камбанката на вратата звънна и моят приятел Томас Агилар влезе в книжарницата. Сърцето ми се преобърна. Провидението ми отказваше Беа, но затова пък ми изпращаше брат й. Злокобен вестител, помислих си. Томас имаше мрачно изражение и излъчваше известно униние.

— Какъв погребален вид имате, дон Томас — отбеляза Фермин. — Надявам се, че ще пийнете поне едно кафенце?

— Не бих отказал — отвърна Томас с обичайната си сдържаност.

Фермин му поднесе една чаша от микстурата, която държеше в термоса си и която излъчваше подозрителна миризма на шери.

— Случило ли се е нещо? — попитах.

Томас сви рамене.

— Нищо ново. Баща ми са го хванали дяволите и предпочетох да изляза да подишам малко чист въздух.

Преглътнах с мъка.

— Защо така?

— Иди го разбери. Снощи сестра ми Беа се прибра по никое време. Баща ми я чакаше буден и малко разлютен, както винаги. Тя отказа да обясни откъде идва и с кого е била и той изпадна в бяс. До четири часа сутринта й крещя, нарече я уличница и какво ли не, закле се да я прати в манастир; накрая се зарече, че ако някога се върне бременна, ще я изхвърли с ритници на шибаната улица.

Фермин ми хвърли разтревожен поглед. Усещах как по гърба ми се стича студена пот.

— Тази сутрин — продължи Томас — Беа се заключи в стаята си и цял ден не е мръднала оттам. Баща ми се разположи в трапезарията да си чете вестника и да слуша оперети по радиото, което е надул до дупка. В антракта на „Луиза Фернанда“ просто трябваше да изляза, защото иначе щях да се побъркам.

— Е, сестра ви сигурно е била с годеника си, не мислите ли? — подкачи го Фермин. — Това е съвсем естествено.

Опитах се да го ритна под тезгяха, но Фермин ми се изплъзна с котешка ловкост.

— Годеникът й отбива военната си служба — уточни Томас. — В близките две седмици няма да го пуснат в отпуска. Освен това, когато излезе с него, Беа се прибира най-късно в осем.

— Значи нямате никаква представа къде и с кого е била?

— Нали вече ви каза, че не знае, Фермин — намесих се аз, изгарящ от желание да сменя темата.

— И баща ви не знае, а? — настоя Фермин, който здравата се забавляваше.

— Не. Обаче се закле, че ще научи и ще размаже краката и физиономията на тоя тип, стига само да разбере кой е.

Усетих как прежълтявам. Фермин ми наля една чаша от своя цяр, без да ме пита. Пресуших я на един дъх. Имаше вкус на топъл бензин. Томас ме наблюдаваше безмълвно — тъмен, непроницаем поглед.

— Чухте ли тоя звук? — рече внезапно Фермин. — Като барабаненето преди салтомортале.

— Не.

— Червата на моя милост куркат. Вижте, изведнъж огладнях като вълк… Имате ли нещо против да ви оставя сами за минутка и да изтърча до пекарницата за някоя кифла? Да не говорим за новата продавачка, дето съвсем наскоро е пристигнала от Реус — човек направо може да я изяде. Казва се Мария Виртудес54, ама си е порочно момичето, въпреки името си. Тъкмо ще ви оставя да си поговорите на спокойствие, а?

Само за десет секунди Фермин изчезна като по чудо, поел към своята закуска и към срещата си с хубавицата. Двамата с Томас останахме насаме, обгърнати от мълчание, по-тежко и солидно от швейцарския франк.

— Томас — подех аз с пресъхнала уста. — Снощи сестра ти беше с мен.

Той ме гледаше, без дори да мигне. Преглътнах с мъка.

— Кажи нещо — рекох.

— Ти не си с всичкия си.

Измина една минута. От улицата долитаха неясни шумове. Томас държеше чашата си с кафе, все още непокътнато.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Виждали сме се само веднъж.

— Това не е отговор.

— Имаш ли нещо против?

Той сви рамене.

— Трябва да си наясно какво вършиш. Ще престанеш ли да се виждаш с нея, само защото аз съм те помолил?

— Да — излъгах. — Но не ме моли за това.

Томас сведе глава.

— Ти не познаваш Беа — промълви той.

Замълчах. Изминаха още няколко минути, през които не разменихме дума, вторачени в сивите силуети, които се заглеждаха във витрината; молехме се някой от тях да се реши да влезе и да ни избави от това отровно мълчание. След малко Томас остави чашата си на тезгяха и тръгна към вратата.

— Отиваш ли си вече?

Той кимна.

— Ще се видим ли утре? — попитах. — Бихме могли да отидем на кино с Фермин, както преди.

Томас се спря на вратата.

— Ще ти го кажа само веднъж, Даниел, не наранявай сестра ми.

На излизане се размина с Фермин, който се връщаше натоварен с цяла торба кифли — все още вдигаха пара. Фермин се загледа след него, клатейки глава, докато приятелят ми се изгуби в здрача. Остави кифлите на тезгяха и ми предложи една крем-пита, току-що извадена от фурната. Отказах. Не бях в състояние да преглътна даже таблетка аспирин.

— Ще му мине, Даниел, ще видите. Тия неща са съвсем нормални между приятели.

— Не зная — промълвих аз.

24

С Фермин се срещнахме в седем и половина сутринта в неделя в кафене „Каналетас“. Той ме почерпи кафе с мляко и хлебчета, които, дори намазани с масло, донякъде приличаха на пемза. Обслужваше ни сервитьор, който носеше на ревера си значка на фалангист и имаше тънки като молив мустаци. Не спираше да си тананика нещо и когато го попитахме каква е причината за отличното му настроение, обясни, че предния ден е станал баща. Честитихме му и той настоя да ни подари по една пура, за да си я пушим през деня в чест на първородния му син. Казахме, че така и ще направим. Фермин го гледаше изкосо със свъсени вежди и аз заподозрях, че крои нещо.

Докато закусвахме, Фермин положи началото на детективските ни проучвания, като нахвърли загадката в най-общи линии.

— Всичко започва с искреното приятелство между две момчета, Жулиан Каракс и Хорхе Алдая, съученици от ранно детство, каквито сте вие с дон Томас. Години наред нещата се развиват добре. Неразделни приятели, пред които стои цял един живот. При все това в някакъв момент възниква конфликт, който нарушава тази дружба. Ако перифразираме салонните драматурзи, конфликтът носи женско име и се казва Пенелопе. Достойно за перото на Омир. Следвате ли ми мисълта?

Единственото, което ми хрумна в този миг, бяха последните думи, изречени от Томас предната нощ в книжарницата: „Не наранявай сестра ми.“ Почувствах, че ми се гади.

— През 1919 г. Жулиан Каракс заминава за Париж като същински Одисей — продължи Фермин. — Подписаното от Пенелопе писмо, което той никога няма да получи, разкрива, че по това време девойката е затворена в собствения си дом, пленница на семейството си по неизяснени причини, и че дружбата на Алдая и Каракс е приключила. Нещо повече — по думите на Пенелопе, брат й Хорхе се е заклел, че ако някога зърне отново стария си приятел Жулиан, ще го убие. Наистина тежки думи за края на едно приятелство. Не е нужно да си Пастьор, за да направиш извода, че този конфликт е пряка последица от връзката на Пенелопе с Каракс.

По челото ми изби студена пот. Усетих как кафето с мляко и няколкото хапки, които бях погълнал, се качват в гърлото ми.

— Както и да е, принудени сме да допуснем, че Каракс така и не научава какво се е случило с Пенелопе, защото писмото не попада в ръцете му. Животът му чезне в парижките мъгли, където той ще води призрачно съществуване, разкъсван между работата си като пианист в едно вариететно заведение и катастрофалната си кариера на забележително неуспешен романист. Тези години в Париж са истинска загадка. От тях е останало само едно забравено и практически изчезнало литературно творчество. Знаем, че в някакъв момент той решава да сключи брак с тайнствена богата дама, два пъти по-възрастна от него. По самото си естество този съюз, както сочат думите на свидетелите, е по-скоро благотворителен или приятелски жест от страна на една болна жена, отколкото романтично увлечение. Очевидно тази покровителка на изкуствата, загрижена за икономическото бъдеще на протежето си, решава да му остави богатството си и да се сбогува с този свят с едно търкулване в чаршафите, за още по-голяма слава на меценатството. Парижаните са си такива.

— Това може пък да е било истинска любов — вметнах аз с немощен гласец.

— Хей, Даниел, добре ли сте? Пребледнял сте като платно и здравата се потите.

— А, отлично съм — излъгах аз.

— Та за какво говорех? Любовта е като колбасите: има филе, има и мортадела. Всичко си има своето място и функция. Каракс е обявил, че не се чувства достоен за любовта на която и да е жена; и наистина, доколкото ни е известно, никакъв романс не е регистриран по време на престоя му в Париж. Естествено, щом е работел във вертеп, първичните му страсти навярно са били задоволявани на приятелски начала от служителките на заведението, като един вид бонус или, още по-добре казано, коледна премия. Но това са си чисти догадки. Да се върнем към момента, когато се обявява предстоящият брак между Каракс и неговата покровителка. Именно тогава Хорхе Алдая отново изниква в тази мътна история. Знаем, че той влиза във връзка с издателя на Каракс в Барселона, за да открие местонахождението на романиста. Скоро след това, в утрото на сватбения си ден, Жулиан Каракс се дуелира с някакъв непознат на гробището Пер Лашез и изчезва. Венчавката така и не се е състояла. Оттам нататък всичко става съвсем неясно.

Фермин направи драматична пауза, впил в мен характерния си многозначителен поглед.

— По всяка вероятност Каракс пресича границата и, показвайки още веднъж пословичния си усет за подходящия момент, се връща в Барселона през 1936 г., точно когато избухва Гражданската война. Дейностите и местонахождението му в Барселона през тези седмици не са известни. Предполагаме, че той прекарва около месец в града и през това време не се свързва с никого от близките и познатите си — нито с баща си, нито със своята приятелка Нурия Монфорт. Малко по-късно го откриват мъртъв на улицата, покосен от куршум. Не минава много време и ето че на сцената се появява една зловеща личност. Тя се представя като Лаин Кубер — име на герой от последния роман на Каракс, герой, който на всичкото отгоре е не друг, а самият Принц на мрака. Предполагаемият Сатана заявява своята готовност да заличи от лицето на земята малкото, което е останало от Каракс, и да унищожи завинаги книгите му. За да прибави последни щрихи към мелодрамата, той се появява като човек без лице, обезобразен от изгаряне. Злодей от готическа оперета, у когото — за да усложни съвсем нещата — Нурия Монфорт разпознава гласа на Хорхе Алдая.

— Не забравяйте, че Нурия Монфорт ме излъга — рекох аз.

— Вярно, но макар и да ви е излъгала, нищо чудно да го е сторила по-скоро от недоглеждане или може би от желание да се разграничи от фактите. Малко са причините да казваме истината, докато причините да лъжем са просто безброй. Хей, сигурен ли сте, че се чувствате добре? Лицето ви е пребледняло като козе сирене.

Поклатих глава и хукнах към тоалетната.

Повърнах закуската, вечерята и солидна част от гнева, който носех в себе си. Измих си лицето с ледената вода от чешмата и погледнах отражението си в замъгленото огледало, върху което някой бе надраскал с пастел „шибани фашисти.“ Когато се върнах на нашата маса, видях, че Фермин е на бара, където тъкмо плащаше сметката и говореше за футбол със сервитьора, който ни беше обслужил.

— По-добре ли сте? — попита моят приятел.

Кимнах.

— Паднало ви е кръвното — рече Фермин. — Я си вземете един „Сугус“, тия сладкиши всичко изцеряват.

Когато излязохме от кафенето, той настоя да си вземем такси до училището „Сан Габриел“ и да оставим метрото за друг ден, като изтъкна, че утрото е ярко като възпоменателна фреска, а тунелите са за плъхове.

— Такси до Сария ще ни струва цяло състояние — възразих аз.

— Спестовната банка на кретените черпи — заяви Фермин. — Оня патриот там ми върна рестото погрешно, така че ударихме кьоравото. А и вие сте на такъв хал, че не бива да пътувате под земята.

Така, снабдени с незаконно придобити средства, заехме позиция на един ъгъл в началото на Рамбла де Каталуня и зачакахме такси. Пропуснахме няколко, защото Фермин заяви, че щом сега му е паднало да се вози в автомобил, иска да е поне „Стюдбейкър“. Отне ни четвърт час да намерим превозно средство по негов вкус и когато то се появи, Фермин го спря с твърде маниерни жестове. Моят приятел настоя да се вози на предната седалка и това му даде възможност да завърже дискусия за московското злато и за Йосиф Сталин, който се оказа кумир и духовен водач — макар и от разстояние — на нашия шофьор.

— Три велики фигури имаше през тоя век: Долорес Ибарури, Манолете и Йосиф Сталин — провъзгласи таксистът, готов услужливо да ни предостави детайлно житие на бележития другар.

Аз пътувах удобно на задната седалка, безразличен към досадната реч, с отворен прозорец и наслаждавайки се на свежия въздух. Очарован, че се вози в „Стюдбейкър“, Фермин наливаше вода в мелницата на шофьора, като подчертаваше от време на време вълнуващата биография на съветския лидер с въпроси от съмнителен историографски интерес.

— Подочух, че много го мъчи простатата, откак глътнал костилка от мушмула, та сега може да пикае само ако някой му тананика „Интернационала“ — небрежно подхвърли Фермин.

— Фашистка пропаганда — изясни шофьорът, по-предан от всякога. — Другарят пикае като бик. На такъв дебит и Волга може да завиди.

Този политически дебат на високо равнище ни следваше през целия път, докато се движехме по Виа Аугуста към възвишенията. Денят започваше с прохладен бриз, който леко бръснеше ослепително синьото небе. Когато стигнахме улица „Гандушер“, шофьорът зави вдясно и започнахме бавното изкачване към Пасео де ла Бонанова.

Училището „Сан Габриел“ се издигаше сред една алея в горната част на тясна, лъкатушна улица, която тръгваше нагоре от булеварда. Тухлената фасада, надупчена от малки, заострени като кинжал прозорчета, напомняше очертанията на готически дворец, увенчан с арки и кули, които стърчаха като върхове на катедрала над горичка от яворови дървета. Измъкнахме се от таксито и влязохме в кичеста градина, осеяна с фонтани, от които стърчаха покрити с плесен херувимчета. Между дърветата се виеха каменни пътеки. Докато вървяхме към главния вход, Фермин ме осведоми за произхода на институцията с една от обичайните си поучителни лекции по обществена история.

— Сега може и да ви изглежда като мавзолея на Распутин, но в добрите си дни училището „Сан Габриел“ беше едно от най-престижните и недостъпни учебни заведения в Барселона. По времето на Републиката взе да запада, защото тогавашните новобогаташи, новите индустриалци и банкери, чиито отрочета години наред не бяха допускани тук, понеже фамилните им имена миришеха на ново, решиха да си създадат собствени училища, където да ги зачитат и където те на свой ред можеха да не допускат чуждите деца. Пара̀та е като всеки друг вирус: щом веднъж отрови душата на своя гостоприемник, тръгва да търси свежа кръв. В тоя свят фамилното име е по-нетрайно и от захаросан бадем. В добрите си времена — да речем приблизително между 1880 и 1930 г. — училището „Сан Габриел“ прие каймака на старите, утвърдени фамилии с издути портфейли. Алдая и сие са дошли на това злокобно място като пансионери, за да се побратимят със себеподобни, да ходят на литургия и да научат своята история, тъй че да могат да я повтарят до припадък.

— Но Жулиан Каракс всъщност не е бил един от тях — отбелязах аз.

— Е, понякога тези видни институции предлагат една-две стипендии за синовете на градинаря или на някой ваксаджия и така демонстрират своето великодушие и християнска щедрост — предположи Фермин. — Най-ефикасният начин да обезвредиш бедните е да насадиш у тях желанието да подражават на богатите. Това е отровата, с която капитализмът заслепява…

— Моля ви, Фермин, не се впускайте точно сега в социалната доктрина, че ако ви чуе някое от тези кюрета, ще ни изхвърлят с ритници оттук — пресякох го аз. Бях забелязал, че двама свещеници ни наблюдават със смесица от любопитство и опасение, застанали на площадката на стълбището, което водеше към входа на училището. Запитах се дали бяха дочули нещо от разговора ни.

Един от тях се приближи с вежлива усмивка, скръстил ръце пред гърдите си като епископ. Навярно бе прехвърлил петдесетте; мършавата фигура и рядката коса му придаваха вид на граблива птица. Имаше пронизващ поглед и излъчваше аромат на свеж одеколон и нафталин.

— Добър ден. Аз съм отец Фернандо Рамос — обяви той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Фермин му подаде ръка, която свещеникът разгледа за миг, преди да я стисне, все така скрит зад ледената си, макар и учтива усмивка.

— Фермин Ромеро де Торес, библиографски съветник на Семпере и син. За мен е рядко удоволствие да поздравя Ваше благочестиво превъзходителство. Тук до мен е моят сътрудник и приятел Даниел, многообещаващ младеж с всепризнати християнски качества.

Отец Фернандо ни наблюдаваше, без да мигне. Идеше ми да потъна в земята.

— Удоволствието е мое, господин Ромеро де Торес — дружелюбно отвърна той. — Мога ли да попитам какво води такова изключително дуо в нашето скромно заведение?

Реших да се намеся, преди Фермин да е изтърсил друга потресаваща забележка, която да ни принуди да си плюем на петите.

— Отец Фернандо, опитваме се да открием местонахождението на двама бивши ученици на „Сан Габриел“: Хорхе Алдая и Жулиан Каракс.

Отец Фернандо сви устни и повдигна едната си вежда.

— Жулиан умря преди повече от петнайсет години, а Алдая замина за Аржентина — сухо рече той.

— Познавахте ли ги? — попита Фермин.

Свещеникът спря острия си поглед върху всеки от нас, преди да отговори.

— Бяхме съученици. Мога ли да узная защо проявявате интерес към тази работа?

Още се чудех как да отговоря на въпроса му, когато Фермин ме изпревари.

— Тъй се случи, че се озовахме във владение на редица предмети, които принадлежат или са принадлежали — защото правното тълкувание по този въпрос е донякъде неясно — на споменатите двама души.

— И какво е естеството на въпросните предмети, ако смея да попитам?

— Умолявам Ваша милост да приеме нашето мълчание, защото Бог знае, че има безброй причини да проявим добросъвестност и потайност, нямащи нищо общо с неоспоримото доверие, което заслужават Ваше превъзходителство и орденът, представляван от вас с такава доблест и благочестие — скорострелно издърдори Фермин.

Отец Фернандо явно всеки миг щеше да изпадне в шок. Реших отново да подхвана разговора, преди Фермин да си е поел дъх.

— Предметите, за които говори господин Ромеро де Торес, са от личен характер, сувенири и вещи с чисто сантиментална стойност. Това, за което бихме ви помолили, отче, стига да не ви затрудняваме прекалено, е да ни разкажете какво си спомняте за Жулиан и за Алдая от вашите ученически години.

Отец Фернандо ни гледаше все още с подозрение. За мен бе очевидно, че обясненията, които бяхме дали, не стигаха, за да оправдаят нашия интерес и да осигурят сътрудничеството му. Хвърлих отчаян поглед към Фермин, като се молех да излезе с някой ловък трик, с който да спечелим разположението на свещеника.

— Знаете ли, че приличате малко на Жулиан като млад? — попита ненадейно отец Фернандо.

Очите на Фермин светнаха. Ето на, помислих си, ще заложим всичко на тази карта.

— Колко сте проницателен, Ваше преподобие! — възкликна Фермин, като се преструваше, че е удивен. — Прозорливостта ви безжалостно разобличи нашия маскарад. Някой ден ще станете най-малкото кардинал, ако не и папа.

— За какво говорите?

— Та нима не е ясно и очевидно, Ваша светлост?

— Честно казано, не.

— Можем ли да разчитаме на тайната на изповедта?

— Намираме се в градина, не в изповедалня.

— За нас е достатъчна вашата дискретност на духовно лице.

— Имате я.

Фермин изпусна дълбока въздишка и ме погледна меланхолично.

— Даниел, не можем повече да лъжем този свят воин на Христа.

— Разбира се, че не… — потвърдих аз, напълно объркан.

Фермин се приближи до свещеника и му прошепна с поверителен тон:

— Отче, имаме железни основания да подозираме, че нашият приятел Даниел е не друг, а тайният син на покойния Жулиан Каракс. Оттук идва интересът ни да възстановим миналото и спомена за една видна личност, която орисниците са пожелали да откъснат от клетото дете.

Отец Фернандо впи смаяния си поглед в мен.

— Вярно ли е това?

Кимнах. Фермин леко ме потупа по гърба със скръбно изражение.

— Погледнете го, горкичкото, тръгнало да търси един баща, изгубен в мъглите на паметта. Може ли да има нещо по-тъжно от това? Кажете ми, Ваша светейша милост!

— Имате ли доказателства, които могат да подкрепят твърденията ви?

Фермин сграбчи брадичката ми и повдигна лицето ми, сякаш предлагаше възнаграждение.

— Какво друго доказателство желае Ваша милост, освен това личице, ням и безспорен свидетел на въпросното бащинство?

Свещеникът като че ли се колебаеше.

— Ще ми помогнете ли, отче? — лукаво се примолих аз. — Моля ви…

Отец Фернандо въздъхна, явно притеснен.

— Предполагам, че от това вреда няма — рече той накрая. — Какво искате да знаете?

— Всичко — отвърна Фермин.

25

Отец Фернандо изложи пред нас спомените си с донякъде проповеднически тон. Построяваше изреченията си изящно и строго, придавайки им един ритъм, който сякаш обещаваше някаква окончателна поука, ала тя все не идваше. Годините на преподаване му бяха оставили този решителен и дидактичен тон на човек, който е свикнал да го чуват, но не е съвсем сигурен дали го слушат.

— Ако не ме лъже паметта, Жулиан Каракс постъпи в училище „Сан Габриел“ през 1914 г. От самото начало изпитах симпатия към него, защото и двамата спадахме към малката група ученици, които не произлизаха от заможни семейства. Викаха ни „Гладната банда“; всеки от нас си имаше специална история. Аз например бях получил стипендия благодарение на баща ми, който бе работил в кухните на училището в продължение на двайсет и пет години. Жулиан пък бе приет поради ходатайството на господин Алдая, който беше клиент на шапкарница „Фортуни“, собственост на Жулиановия баща. Разбира се, тогава бяха други времена и властта все още бе в ръцете на знатни фамилии и династии. Този свят не съществува вече, последните му отломки ги помете падането на Републиката — за добро, предполагам. Единственото, което остана от него, са имената на щемпелите на предприятия, банки и безлики сдружения. Като всички стари градове, и Барселона е сбор от своите руини. Величието и славата, с които мнозина се перчат — дворците, факториите и паметниците, емблемите, с които се отъждествяваме — са само трупове, останки от една изчезнала цивилизация.

На това място отец Фернандо направи тържествена пауза, сякаш очакваше паството да му отговори с някоя фраза на латински или с реплика от молитвеника.

— Амин, преподобни отче. Каква дълбока истина се крие в словата ви — обади се Фермин, за да запълни неловкото мълчание.

— Тъкмо ни разказвахте за първата година на баща ми в училището — деликатно вмъкнах аз.

Отец Фернандо кимна.

— Още тогава се представяше като Каракс, въпреки че бащината му фамилия беше Фортуни. Отначало някои от момчетата му се подиграваха заради това, а и задето беше един от „Гладната банда“, естествено. Присмиваха се и на мен, понеже бях синът на готвача. Нали знаете какви са децата. Дълбоко в душите им Бог е вложил доброта, но те повтарят онова, което чуват вкъщи.

— Ангелчета — отбеляза Фермин.

— Какво си спомняте за баща ми?

— Ех, много вода изтече оттогава… Най-добрият му приятел по онова време не беше Хорхе Алдая, а едно момче на име Микел Молинер. Семейството на Микел беше почти толкова богато, колкото и фамилията Алдая, и смея да твърдя, че той беше най-ексцентричният ученик, когото това училище някога е виждало. Ректорът смяташе, че е обсебен от демони, защото рецитираше Маркс на немски по време на литургия.

— Безпогрешен признак за обсебване — съгласи се Фермин.

— Микел и Жулиан се погаждаха отлично. Понякога тримата се събирахме по време на обедната почивка и Жулиан ни разказваше истории. Друг път ни разправяше за своето семейство и за Алдая…

Тук свещеникът като че ли се поколеба.

— Дори и след като завършихме училище, Микел и аз известно време поддържахме връзка. Тогава Жулиан вече беше заминал за Париж. Зная, че Микел тъгуваше за него и често го споменаваше, като си припомняше разни тайни, които Жулиан му бе поверявал преди време. По-късно, когато влязох в семинарията, Микел каза, че съм преминал на страната на врага. Шегуваше се, разбира се, но е факт, че се отчуждихме.

— Спомняте ли си да сте чували, че Микел се е оженил за някоя си Нурия Монфорт?

— Кой, Микел да се е оженил?

— Странно ли ви изглежда това?

— Предполагам, че не би трябвало да се учудвам, но… Не зная. Истината е, че от дълги години нямам никакви вести от Микел. Още отпреди войната.

— Да ви е споменавал някога името Нурия Монфорт?

— Не, никога. Изобщо не ми е казвал, че смята да се жени или че има годеница… Чуйте, съвсем не съм сигурен, че трябва да ви разправям всичко това. Става дума за лични работи, които Жулиан и Микел са споделяли с мен, като се подразбираше, че ще си останат между нас…

— Нима ще откажете на един син единствения шанс да разкрие миналото на баща си? — попита Фермин.

Отец Фернандо се разкъсваше между съмнението и — както ми се стори — желанието да си припомни, да възстанови онези изгубени дни.

— Предполагам, че след толкова години вече няма значение. Още си спомням деня, в който Жулиан ни разказа как се е запознал със семейство Алдая и как, без сам да разбере, това е променило живота му…

— Добре ли се чувствате, господин Ромеро де Торес?

Внезапната поява на Фумеро в разказа на отец Фернандо Рамос ми беше смразила кръвта, но върху Фермин тя оказа още по-опустошителен ефект. Той бе прежълтял и ръцете му трепереха.

— Изведнъж ми падна кръвното — импровизира Фермин с немощен глас. — Тоя каталонски климат понякога е убийствен за нас, южняците.

— Мога ли да ви предложа чаша вода? — разтревожено попита свещеникът.

— Стига да не затрудня Ваша светлост. И може би някое шоколадче, заради глюкозата, нали разбирате…

Свещеникът му наля чаша вода, която Фермин жадно пресуши.

— Имам само евкалиптови бонбончета. Ще свършат ли работа?

— Бог да ви поживи.

Фермин погълна шепа бонбончета и след малко като че ли възвърна обичайната си бледност.

— Онова момче, синът на портиера, който героично изгубил скротума си, докато бранел колониите — сигурен ли сте, че се казваше Фумеро, Франсиско Хавиер Фумеро?

— Абсолютно. Може би го познавате?

— Не — отвърнахме и двамата в един глас.

Отец Фернандо се намръщи.

— Всъщност не би трябвало да се учудвам. С времето Франсиско Хавиер се сдоби с печална известност.

— Не сме сигурни, че ви разбираме…

— Разбирате ме, и то отлично. Франсиско Хавиер Фумеро е главен инспектор на Барселонския Криминален отряд и репутацията му е известна нашир и длъж; достигнала е дори до нас, които не напускаме пределите на това училище. А когато чухте името му, вие се свихте с няколко сантиметра, бих казал.

— Сега, като го споменавате, Ваше превъзходителство, това име май ми напомня нещичко…

Отец Фернандо ни гледаше изпод вежди.

— Това момче не е син на Жулиан Каракс. Прав ли съм?

— Духовен син, Ваше високопреосвещенство, което от морална гледна точка има повече тежест.

— В каква каша сте се забъркали вие двамата? Кой ви изпраща?

В този миг почувствах с абсолютна сигурност, че сме на ръба да бъдем изритани от кабинета на свещеника, затова реших да запуша устата на Фермин и поне веднъж да играя с открити карти.

— Имате право, отче. Жулиан Каракс не ми е баща. Само че никой не ни праща. Преди години случайно ми попадна една книга на Каракс, книга, която минаваше за изчезнала, и оттогава се опитвам да науча нещо повече за него и да изясня обстоятелствата около смъртта му. Господин Ромеро де Торес ми помага в…

— Коя книга?

— „Сянката на вятъра.“ Чели ли сте я?

— Чел съм всички романи на Жулиан.

— Пазите ли ги?

Свещеникът поклати глава.

— Мога ли да попитам какво сте направили с тях?

— Преди години някой влезе в стаята ми и ги запали.

— Подозирате ли някого?

— Разбира се. Подозирам Фумеро. Не е ли това причината, поради която сте тук?

Фермин и аз се спогледахме озадачено.

— Инспектор Фумеро? Че защо би искал да изгори тези книги?

— Кой друг би го сторил? През последната година, която прекарахме заедно в училище, Франсиско Хавиер се опита да застреля Жулиан с ловджийската пушка на баща си. Ако Микел не му беше попречил…

— Защо се е опитал да го убие? Жулиан е бил единственият му приятел.

— Франсиско Хавиер беше обсебен от Пенелопе Алдая. Никой не знаеше това. Мисля, че самата Пенелопе дори не бе забелязала съществуването на момчето. Хавиер пазеше тайната си години наред. Изглежда, че е следял Жулиан, без той да подозира. Мисля, че един ден го е видял да я целува. Не зная. Зная само, че се опита да го убие посред бял ден. Микел Молинер, който никога не бе имал доверие на Фумеро, се хвърли върху него и го спря в последния момент. Дупката от куршума още се вижда близо до входа. Всеки път, когато минавам оттам, си спомням онзи ден.

— Какво стана с Фумеро?

— Той и семейството му бяха изпъдени от училището. Мисля, че Франсиско Хавиер бе изпратен за известно време в интернат. Чухме за него няколко години по-късно, когато майка му загина в инцидент по време на лов. Нямаше такъв инцидент. Микел го бе преценил правилно от самото начало. Франсиско Хавиер Фумеро е убиец.

— Мен ако питате… — замънка Фермин.

— Хайде, слушам ви. Няма да е зле да ми кажете нещо, само че нещо вярно, ей така, за разнообразие.

— Можем да ви кажем, че не Фумеро е изгорил книгите ви.

— В такъв случай кой го е сторил?

— По всяка вероятност човек с лице, обезобразено от изгаряне, който се представя като Лаин Кубер.

— Но това не е ли…

Кимнах.

— Името на един от героите на Каракс. Дяволът.

Отец Фернандо се облегна назад в креслото си, почти толкова объркан, колкото и ние.

— Все по-ясно изглежда, че в центъра на цялата работа е Пенелопе Алдая, а тъкмо за нея знаем най-малко — отбеляза Фермин.

— Не мисля, че бих могъл да ви помогна в това отношение. Виждал съм я само два-три пъти, и то от разстояние. Зная за нея само онова, което ми е разказвал Жулиан, а то не беше много. Единственият друг човек, от когото съм чувал някой път името на Пенелопе, беше Хасинта Коронадо.

— Хасинта Коронадо?

— Бавачката на Пенелопе. Тя беше отгледала нея и Хорхе. Обичаше ги безумно, особено Пенелопе. Понякога идваше в училище да прибере Хорхе, защото дон Рикардо Алдая не искаше децата му дори за секунда да остават без надзор от страна на човек от дома му. Хасинта беше същински ангел. Беше дочула, че ние с Жулиан сме момчета със скромни средства и винаги ни носеше нещо за закуска, понеже мислеше, че гладуваме. Казвах й, че баща ми е готвачът на училището, тъй че да не се тревожи за мен — храна не ми липсваше. Тя обаче настояваше. Понякога я чаках и разговарях с нея. Беше най-добрата жена, която някога съм срещал. Нямаше деца; за годеник също никой не бе чувал. Беше сама на тоя свят и изцяло бе посветила живота си на децата на Алдая. Обожаваше Пенелопе с цялото си сърце. И досега говори за нея…

— Поддържате ли все още контакт с Хасинта?

— Понякога я посещавам в приюта „Санта Лусия“. Тя си няма никого. По неведоми за нас причини Господ невинаги ни възнаграждава приживе. Хасинта е вече много възрастна и все така сама, както винаги е била.

Фермин и аз се спогледахме.

— Ами Пенелопе? Никога ли не я е посещавала?

Погледът на отец Фернандо бе мрачен и дълбок като кладенец.

— Никой не знае какво е станало с Пенелопе. Това момиче бе животът на Хасинта. Когато Алдая заминаха за Аржентина и тя изгуби Пенелопе, изгуби всичко.

— Защо не са я взели със себе си? Замина ли и Пенелопе за Аржентина заедно с останалите Алдая? — попитах аз.

Свещеникът сви рамене.

— Не зная. Никой не е виждал Пенелопе, нито е чувал нещо за нея след 1919 г.

— Годината, в която Каракс е заминал за Париж — отбеляза Фермин.

— Трябва да ми обещаете, че няма да безпокоите клетата старица и да изравяте болезнени за нея спомени.

— За какви ни взимате, отче? — възмутено попита Фермин.

Подозирайки, че няма да изкопчи нищо повече от нас, отец Фернандо ни накара да се закълнем, че ще го държим в течение на всяко наше откритие. За да го успокои, Фермин настоя да положи клетва върху Новия завет, който лежеше на бюрото на свещеника.

— Оставете на мира Евангелията. Стига ми вашата дума.

— Нищо не ви убягва, нали, отче? Същински орел!

— Хайде, нека ви придружа до изхода.

Той ни преведе през градината до решетестата порта и се спря на разумно разстояние от изхода, взирайки се в улицата, която лъкатушеше надолу към реалния свят, сякаш се боеше да не се изпари, ако дръзне да направи няколко крачки по-нататък. Запитах се кога ли отец Фернандо бе напуснал за последен път пределите на училище „Сан Габриел“.

— Вестта за смъртта на Жулиан много ме опечали — тихо рече той. — Въпреки, всичко, което се случи впоследствие, въпреки че с времето се отчуждихме, бяхме добри приятели: Микел, Алдая, Жулиан и аз. Даже и Фумеро. Винаги съм мислел, че ще бъдем неразделни, но животът сигурно знае неща, които за нас са неизвестни. По-късно никога не съм имал приятели като тях и не вярвам, че някога ще имам. Надявам се, че ще намерите онова, което търсите, Даниел.

26

Почти наближаваше пладне, когато стигнахме до Пасео де ла Бонанова, всеки унесен в собствените си мисли. Никак не се съмнявах, че Ферминовите се въртяха около зловещата поява на инспектор Фумеро в тази история. Гледах го изкосо и забелязах, че е огорчен и разкъсван от тревога. По небето като кръв се бе плиснало було от тъмночервени облаци, осеяно с тресчици светлина с цвят на окапали листа.

— Ако не побързаме, як дъжд ще ни заплющи — казах аз.

— Все още не. Тези облаци имат цвят на нощ, цвят на натъртено. Те са от ония, дето изчакват.

— Само не ми казвайте, че разбирате и от облаци.

— От живота на улицата човек научава повече неща, отколкото би искал да знае. Само от мисълта за Фумеро ме налегна вълчи глад. Какво ще кажете да влезем в бара на Пласа де Сария и да видим сметката на два сандвича с повечко лук?

Тръгнахме към площада, където цял рояк от възрастни хорица ухажваше местното ято гълъби; животът им бе сведен до игра на трохи и очакване. Намерихме си маса близо до входа на бара, където Фермин омете двата сандвича, неговия и моя, халба бира, две шоколадчета и тройно кафе с ром. За десерт си взе сладкиш „Сугус“. На съседната маса един мъж току поглеждаше към моя приятел над ръба на вестника си, като вероятно си мислеше същото, което мислех и аз.

— Не знам къде побирате всичко това, Фермин.

— В моето семейство всички винаги сме имали ускорен метаболизъм. Сестра ми Хесуса, мир на праха й, беше в състояние да изяде тортиля с кървавица, шест яйца и пресен чесън към средата на следобеда и после да се отличи като казак на вечеря. Викаха й „Черното дробче“, защото страдаше от халитозис57. Бедничката. Знаете ли, беше същата като мен. Същото личице и същата изящна фигура с доста малко месо по нея. Един доктор от Касерес веднъж казал на майка ми, че фамилията Ромеро де Торес сме липсващото звено между човека и рибата чук, защото деветдесет процента от организма ни е хрущял, съсредоточен най-вече в носа и външното ухо. Хесуса често я бъркаха с мен в селото, защото никога не й пораснаха гърди и взе да се бръсне преди мен, горката. Умря от охтика на двайсет и две, закоравяла девственица и тайно влюбена в един престорено набожен свещеник, който винаги й казваше, щом я срещнеше на улицата: „Здравей, Фермин, я какъв напет младеж си станал.“ Ирониите на живота!

— Липсват ли ви?

— Кои, роднините ли?

Фермин сви рамене. На лицето му бе застинала носталгична усмивка.

— Знам ли? Малко неща са по-лъжливи от спомените. Я вижте отчето… Ами вие? Липсва ли ви майка ви?

Наведох очи.

— Много.

— Знаете ли какво си спомням най-ясно за моята? — попита Фермин. — Миризмата й. Винаги миришеше на чисто, на сладка питка. Нямаше значение дали е работила цял ден на полето или е облечена със същите дрипи, носени цяла седмица. Винаги миришеше на най-хубавите неща на тоя свят. И имайте предвид, че беше много недодялана. Ругаеше като каруцар, но ухаеше като приказна принцеса. Или поне така ми се струваше на мен. Ами вие? Какво си спомняте най-добре за вашата майка, Даниел?

Поколебах се за миг, мъчейки се да уловя думи, които не можех да изрека.

— Нищо. От години не мога да си я спомня. Нито лицето й, нито гласа, нито миризмата. Изгубих ги в деня, в който открих Жулиан Каракс, и оттогава не са се връщали при мен.

Фермин ме наблюдаваше предпазливо, като явно претегляше думите си.

— Нямате ли нейни снимки?

— Никога не съм имал желание да ги гледам — отвърнах.

— И защо не?

Не бях споделял това с никого, дори с баща ми или Томас.

— Защото се боя. Боя се да потърся снимка на майка ми и да открия в нея една непозната. Сигурно ви се вижда глупаво.

Фермин поклати глава.

— Значи затова си мислите, че ако успеете да разбулите загадката на Жулиан Каракс и да го избавите от забравата, лицето на майка ви ще се завърне при вас?

Погледнах го безмълвно. В погледа му нямаше нито ирония, нито оценка. За миг Фермин Ромеро де Торес ми се видя най-мъдрият и трезвомислещ човек във вселената.

— Може би — отвърнах аз, без да се замислям.

Точно по пладне се качихме на един автобус, който щеше да ни върне пак в центъра. Седнахме отпред, тъкмо зад водача. Фермин се възползва от това обстоятелство, за да завърже с него дебат за многото подобрения, технически и козметични, които забелязвал в обществения транспорт в сравнение с последния път, когато го бе използвал — някъде около 1940 г. — особено що се отнася до табелите като тази с надписа: „Забранени плюенето и нецензурният език.“ Фермин изгледа накриво табелата и реши да й отдаде дължимото със звучна храчка. Това ни спечели изпепеляващите погледи на трио благочестиви дами, които пътуваха като боен отряд в задната част на автобуса, всяка от тях въоръжена с требник.

— Дивак — промърмори светицата от източния фланг, която поразително приличаше на официалния портрет на генерал Ягуе58.

— Ей ги на — рече Фермин. — Три светици има моята Испания. Света Досада, Света Вода Ненапита, Света Превзетост. Всички заедно превърнахме тая страна във виц.

— Как не — съгласи се водачът. — При Асаня бяхме по-добре. А за трафика да не говорим. Направо е отвратителен.

Един мъж, седнал по-назад, се изсмя, явно наслаждавайки се на размяната на мнения. Разпознах в него човека, който бе седял на съседната маса в бара. Изражението му като че ли подсказваше, че е на страната на Фермин и с нетърпение чака да види как той ще даде урок на лицемерките. Погледите ни се срещнаха за миг. Мъжът ми се усмихна дружелюбно и се върна към вестника си с вял интерес. Когато стигнахме до улица „Гандушер“, забелязах, че Фермин се е свил на клъбце под шлифера си и дреме с отворена уста и блажено изражение. Автобусът се плъзгаше покрай богаташките имения на Пасео де Сан Хервасио, когато Фермин изведнъж се събуди.

— Сънувах отец Фернандо — каза той. — Само че в моя сън беше облечен като централен нападател на „Реал Мадрид“, а до него стоеше купата на лигата, блеснала като Светия Граал.

— Какво ще рече това? — попитах аз.

— Ако Фройд има право, навярно ще рече, че светията тайничко ни е вкарал гол.

— На мен ми се видя честен човек.

— Не може да се отрече. Навярно дори по-честен, отколкото е добре за него. Свещениците със заложби на светци накрая ги пращат до един в мисиите, за да се види кое ще ги изяде по-напред — комарите или пираните.

— Преувеличавате.

— Каква блажена наивност, Даниел. Сигурно вярвате и във феята на млечните зъбчета. Ако не сте съгласен, ще ви дам само един пример: тая измишльотина за Микел Молинер, която ви е разправила Нурия Монфорт. Струва ми се, че въпросната женичка ви е надърдорила повече опашати лъжи и от уводната страница на „Л’Осерваторе Романо“. Излиза, че е женена за приятел на Алдая и Каракс от детските им години — ама че съвпадение. Отгоре на всичко имаме и Хасинта, добрата бавачка, чиято история може и да е вярна, но подозрително напомня последно действие от пиеса на Алехандро Касона59. Да не говорим за звездната поява на Фумеро в ролята на главорез.

— Значи мислите, че отец Фернандо ни е излъгал?

— Не. Съгласен съм с вас, че изглежда честен, но униформата има голяма тежест и нищо чудно да си е премълчал някоя заупокойна молитва, тъй да се каже. Мисля, че ако ни е излъгал, то е било по-скоро от приличие или желание да скрие нещо, отколкото от злонамереност или проклетия. Освен това не ми се вижда способен да съчини такава заплетена история. Ако умееше да лъже по-добре, нямаше да преподава алгебра и латински; вече щеше да се шири в епархията, с кардиналски кабинет и пандишпанчета за кафенцето.

— В такъв случай какво предлагате да направим?

— Рано или късно ще трябва да изровим мумията на ангелската бабка, да я хванем за глезените и хубаво да я разтръскаме, за да видим какво ще изпада. Засега ще използвам някои връзки, за да видя какво мога да науча за тоя Микел Молинер. А няма да е излишно да държим под око и Нурия Монфорт. Тя комай ще се окаже онова, което покойната ми майка наричаше „стара лисица“.

— Не сте прав за нея — възразих аз.

— На вас трябва само да ви покажат две хубави цици и ще повярвате, че сте видели Света Тереза — за което на вашите години има оправдание, но не и цяр. Оставете тая работа на мен, Даниел, че уханието на вечната жена вече не ми замайва главата така, както на вас. На моята възраст кръвният поток към мозъка надделява над онзи, който тече към нежните части.

— Я кой го казва!

Фермин извади портмонето си и започна да си брои парите.

— Че вие имате цяло състояние — казах аз. — Това все от тазсутрешното ресто ли е?

— Отчасти. Останалото са законно придобити средства. Днес ще изведа моята Бернарда, а на тази жена нищичко не мога да откажа. Ако трябва, ще ограбя Централната испанска банка, за да задоволя всичките й прищевки. А вие какви планове имате за остатъка от деня?

— Нищо особено.

— Ами онова момиченце?

— Кое момиченце?

— Малката русалка. За сестрата на Агилар говоря, коя друга?

— Не зная.

— Знаете, знаете, ама да си кажем правичката, нямате яко дупе, за да хванете бика за рогата.

При тези думи кондукторът се приближи до нас с уморено изражение, дъвчейки клечка за зъби, която въртеше между зъбите си със сръчност на фокусник.

— Прощавайте, но онези дами там искат да знаят дали бихте могли да използвате по-приличен език.

— Майната им — отвърна Фермин на висок глас.

Кондукторът се обърна към трите матрони и сви рамене, за да покаже, че вече е направил, каквото е било по силите му и не е склонен да премине към ръкопашен бой заради въпрос от семантично благоприличие.

— Хората, които си нямат живот, винаги трябва да се бъркат в живота на другите — тихо рече Фермин. — Та за какво говорех?

— Затова, че ми липсва кураж.

— Именно. Хроничен случай. Чуйте ми думата и вървете след вашето момиче, че животът си лети, особено тая част от него, която си струва да се живее. Чухте вече какво ви каза свещеникът. Докато го зърнеш, вече е отлетял.

— Но тя не е мое момиче.

— Ами спечелете я, преди да я е грабнал някой друг, особено малкият оловен войник.

— Говорите за Беа, сякаш е някакъв трофей.

— Не, сякаш е благословия — поправи ме Фермин. — Вижте, Даниел, съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла. Досущ като крадец, проститутка или продавач на лотарийни билети — това са трите й най-често срещани въплъщения. Онова, което съдбата никога не прави, са визити по домовете. Човек трябва сам да търчи след нея.

Прекарах остатъка от пътуването в размисъл над тази перла на философията, докато Фермин пак се отдаде на дрямка — занимание, за което притежаваше наполеоновски талант. Слязохме от автобуса на ъгъла на Гран Виа и Пасео де Грасия под едно пепеляво небе, което сякаш бе погълнало цялата светлина. Закопчавайки шлифера си чак догоре, Фермин заяви, че поема с най-голяма бързина към своя пансион, за да се издокара за срещата си с Бернарда.

— Разберете, че при такава скромна външност като моята човек трябва да отдели най-малко деветдесет минути, за да изглежда добре. Хората по дрехите и те посрещат, и те изпращат; това е печалната истина за тия лекомислени времена. Vanitas peccata mundi.60

Видях го да се отдалечава по Гран Виа, една скица на човечец, загърнат в сивия си шлифер, който пърхаше на вятъра като прокъсано знаме. Тръгнах към къщи, където смятах да вербувам някоя хубава книга и да се скрия от света. Когато подминах ъгъла на Пуерта дел Анхел и улица „Санта Ана“, сърцето ми се преобърна. Фермин, както винаги, имаше право. Съдбата ме чакаше пред книжарницата в костюм от сива вълна, нови обувки и копринени чорапи, като внимателно изучаваше отражението си във витрината.

— Баща ми мисли, че съм отишла на литургията от дванайсет часа — каза Беа, без да откъсва поглед от собствения си образ.

— Все едно, че си там. На по-малко от двайсет метра оттук, в църквата „Санта Ана“, отслужват литургия още от девет часа сутринта.

Говорехме като двама непознати, спрели се случайно пред някаква витрина; всеки се опитваше да зърне очите на другия, отразени в стъклото.

— Работата не е за шега. Трябва да си взема църковна листовка, за да видя за какво е ставало дума в проповедта. Той после ще ми иска подробно резюме.

— Баща ти мисли за всичко.

— Закле се, че ще ти счупи краката.

— Преди това ще трябва да научи кой съм. И докато краката ми са читави, мога да тичам по-бързо от него.

Беа ме наблюдаваше напрегнато, поглеждайки през рамо към минувачите, които се плъзгаха зад гърбовете ни, обгърнати в сивота и вятър.

— Няма нищо смешно — рече тя. — Той говори съвсем сериозно.

— Не се смея, напротив, умирам от страх. Просто се радвам, че те виждам.

Бегла, нервна, едва загатната усмивка.

— Аз също — призна Беа.

— Казваш го така, сякаш става дума за някаква болест.

— Още по-лошо. Мислех си, че ако те видя пак на дневна светлина, може би ще ми дойде акълът.

Почудих се дали това е комплимент или присъда.

— Не бива да ни забелязват заедно, Даниел. Не и така, насред улицата.

— Ако искаш, можем да влезем в книжарницата. В задната стая има кафеник и…

— Не. Не искам никой да ме вижда да влизам или да излизам оттук. Ако някой ме види, че говоря с теб сега, винаги мога да кажа, че случайно съм се натъкнала на най-добрия приятел на брат ми. Но ако ни видят заедно повече от веднъж, ще събудим подозрения.

Въздъхнах.

— Че кой ще ни види? Кой го е грижа какво правим?

— Хората винаги забелязват неща, които не им влизат в работата, а баща ми познава половин Барселона.

— Тогава защо дойде да ме чакаш тук?

— Не съм дошла да те чакам. Дошла съм на литургия, забрави ли? Ти сам го каза. На двайсет метра оттук…

— Плашиш ме, Беа. Лъжеш по-добре и от мен.

— Ти не ме познаваш, Даниел.

— И брат ти казва същото.

Погледите ни се срещнаха в отражението.

— Онази нощ ти ми показа нещо, което не бях виждала преди — промълви Беа. — Сега е мой ред.

Заинтригуван, свъсих вежди. Беа отвори чантата си, извади една сгъната на две картичка и ми я подаде.

— Ти не си единственият човек в Барселона, който знае разни тайни, Даниел. Имам една изненада за теб. Ще те чакам на този адрес в четири часа днес. Никой не бива да знае, че сме се уговорили да се срещнем там.

— Как ще разбера дали съм намерил точното място?

— Ще разбереш.

Погледнах я изкосо, като се молех това да не е някаква шега.

— Ако не дойдеш, ще разбера — рече Беа. — Ще разбера, че не искаш да ме виждаш повече.

Без да ми остави дори секунда за отговор, Беа се обърна и бързо закрачи към Рамблас. Останах си така, с картичката в ръка и застинали на устните думи, като я следвах с поглед чак докато силуетът й се стопи в сивия здрач, който предхождаше бурята. Отворих картичката. От вътрешната й страна със синьо бе изписан адрес, който добре познавах.

27

Бурята не изчака да се мръкне, за да си покаже рогата. Първите светкавици ме изненадаха, малко след като взех един автобус по линия 22. Когато заобиколихме Пласа Молина и се заизкачвахме нагоре по „Балмес“, градът вече избледняваше зад завеси от течно кадифе, което ми напомни, че не съм съобразил да взема поне един жалък чадър.

— Това се казва смелост — промърмори водачът, щом го помолих да спре.

Беше вече четири и десет, когато автобусът ме остави на едно затънтено място — някъде в края на улица „Балмес“ — на произвола на бурята. Отсреща Авенида дел Тибидабо се разтваряше във воден мираж под оловното небе. Преброих до три и хукнах под дъжда. Няколко минути по-късно, прогизнал до мозъка на костите и треперещ от студ, се спрях под един портал, за да си поема дъх. Огледах внимателно останалата част от пътя. Леденото дихание на бурята влачеше със себе си сиво було, което размиваше призрачните очертания на именията и големите къщи, потънали в мъглата. Сред тях стърчеше тъмната и самотна кула на имението на Алдая, закотвено сред разлюляната гора. Отметнах мократа коса от очите си и се затичах натам през пустия булевард.

Малката вратичка в големите железни порти се поклащаше от вятъра. Зад нея се виждаше пътека, която лъкатушеше навътре към къщата. Промъкнах се през вратичката и навлязох в имота. Сред шубраците различавах пиедестали на статуи, съборени без жал. Когато наближих къщата, забелязах, че една от статуите — образ на ангел отмъстител — бе изоставена сред фонтана в центъра на градината. Почернелият мраморен силует проблясваше като привидение под водната завеса, която преливаше над ръба на басейна. Ръката на огнения ангел стърчеше от водите; един обвинителен пръст, остър като щик, сочеше парадния вход на къщата. Вратата от обработено дъбово дърво като че ли беше полуотворена. Бутнах я и направих няколко крачки в подобен на пещера вестибюл, чиито стени сякаш трептяха под колебливото сияние на една свещ.

— Мислех, че няма да дойдеш — каза Беа.

Силуетът й се очертаваше в здрачния коридор на фона на мъртвешката светлина, която идваше от галерията в дъното. Седеше на едно кресло срещу стената; до нозете й бе оставена свещ.

— Затвори вратата — рече тя, без да става от мястото си. — Ключът е в ключалката.

Подчиних се. Ключалката изскърца с гробовно ехо. Чух стъпките на Беа, която се приближаваше зад мен, и почувствах докосването й през подгизналите си дрехи.

— Трепериш. От страх ли е, или от студ?

— Още не мога да реша. Защо сме тук?

Тя се усмихна в полумрака и ме хвана за ръка.

— Не знаеш ли? Мислех, че сигурно си се сетил…

— Зная само, че това е бил домът на Алдая. Как успя да влезеш и откъде разбра…?

— Хайде, сега ще запалим огън, за да се стоплиш.

Поведе ме през коридора към галерията, която царстваше над вътрешния двор на къщата. Мраморните колони и голите стени на приемната пълзяха нагоре към касетките на тавана, който бе почнал да се разпада. Различаваха се следи от картините и огледалата, които някога бяха покривали стените, както и драскотини от мебелите по мраморния под. В единия край на залата имаше камина, в която бяха струпани няколко цепеници. До ръжена почиваше куп стари вестници. От камината се носеше мирис на неотдавна пален огън и на въглища. Беа коленичи до самото огнище и пъхна няколко вестника между цепениците. Извади кибрит и ги подпали; бързо се изви венец от пламъци. Ръцете на Беа разбутаха дървата сръчно и опитно. Представях си как тя сигурно си мисли, че умирам от любопитство и нетърпение. Реших да си придам безгрижен вид, който ясно да показва, че ако Беа иска да си играе на тайни с мен, има всички шансове да загуби. Тя обаче се усмихваше победоносно. По всяка вероятност треперещите ми ръце не помагаха на преструвките ми.

— Често ли идваш тук? — попитах аз.

— Днес идвам за първи път. Заинтригуван ли си?

— Донякъде.

Тя коленичи пред камината и постла едно чисто одеяло, което извади от брезентова чанта. Миришеше на лавандула.

— Хайде, седни тук, при огъня, че да не пипнеш някоя пневмония по моя вина.

Топлината от огнището сякаш ме върна към живота. Беа мълчаливо съзерцаваше пламъците като омагьосана.

— Ще ми разкажеш ли тайната? — попитах най-сетне.

Беа въздъхна и седна в едно от креслата. Аз си останах плътно до камината, наблюдавайки как от дрехите ми се вдига пара като отлитаща душа.

— Това, което наричаш имението на Алдая, всъщност си има собствено име. Къщата се казва „Ангелът на мъглата“, но това почти никой не го знае. Фирмата на баща ми вече петнайсет години се опитва да продаде този имот без никакъв успех. Оня ден, докато ми разказваше историята на Жулиан Каракс и Пенелопе Алдая, не обърнах внимание на това. Същата нощ, когато вече си бях у дома, събрах две и две и си спомних, че понякога съм чувала баща ми да говори за семейство Алдая и особено за тази къща. Вчера отидох в кантората му и неговият секретар Касасус ми разправи историята на имението. Знаеш ли, че това всъщност не е било официалното им жилище, а една от летните им къщи?

Поклатих глава.

— Главният дом на Алдая бил един дворец, съборен през 1925 г., за да се построи на негово място жилищна кооперация — там, където днес се пресичат улиците „Брук“ и „Майорка“. Бил проектиран от Пуч и Кадафалк61 по поръчка на дядото на Пенелопе и Хорхе, Симон Алдая, през 1896 г., когато наоколо нямало нищо друго освен ниви и напоителни канали. Най-големият син на патриарха Симон, дон Рикардо Алдая, купил имота през последните години на XIX в. от един ексцентричен тип на смешна цена, защото къщата имала лоша слава. Касасус ми каза, че била прокълната; дори продавачите не дръзвали да развеждат клиенти из нея и гледали да се измъкнат с какви ли не претексти…

28

Същия следобед, докато се топлех край огъня, Беа ми разправи как „Ангелът на мъглата“ попаднал в ръцете на семейство Алдая. Историята бе мрачна мелодрама, която спокойно можеше да е излязла изпод перото на Жулиан Каракс. Къщата била построена през 1899 г. от фирмата на архитектите Наули, Марторел и Бергада под патронажа на преуспяващ и екстравагантен каталонски финансист на име Салвадор Жауза, комуто било съдено да живее в нея само една година. Магнатът, осиротял на шестгодишна възраст и от скромен произход, бил натрупал по-голямата част от състоянието си в Куба и Пуерто Рико. Говорело се, че той бил една от многото сенчести фигури зад заговора, довел до падането на Куба и войната със Съединените щати, в която бяха изгубени последните колонии. От Новия свят донесъл не само богатство. Придружавали го една американска съпруга — бледа и крехка госпожица от висшето общество на Филаделфия, която не знаела и думица испански; една прислужница мулатка, която работела при него още от първите му години в Куба и пътувала със затворен в клетка макак, облечен като арлекин, а също и седем сандъка с багаж. Отначало се настанили в няколко стаи на хотел „Колон“ на Пласа де Каталуня, докато чакали да се сдобият с жилище, отговарящо на вкусовете и желанията на Жауза.

Никой нямал и капка съмнение, че прислужницата — абаносова красавица с поглед и фигура, които според светските хроники разтуптявали сърцата — била всъщност негова любовница и водачка в безброй забранени удоволствия. В добавка се смятало, че владее магии и чародейства. Казвала се Марисела или поне така я наричал Жауза. Присъствието и загадъчният й вид скоро се превърнали в любима клюка, разнищвана на светските сбирки, които устройвали дамите от сой, за да дегустират пандишпани и да убиват времето и есенната меланхолия. На тези вечеринки се носели непотвърдени слухове, че африканската самка, водена от пъклени пориви, развратничела, покачена върху мъжа; иначе казано, яздела го като разгонена кобила, с което се извършвали най-малко пет или шест признати смъртни гряха. Не един и двама писали до епархията, молейки за специална благословия за неопетнените и непорочни души на уважаваните семейства в Барселона, както и за закрилата им от подобни пагубни влияния. Като връх на всичко Жауза имал наглостта да излиза в неделя сутрин на разходка с файтона си, заедно с жена си и Марисела, излагайки това вавилонско зрелище на развалата пред очите на всеки непокварен младеж, който би могъл да крачи по Пасео де Грасия на път за литургията от единайсет часа. Даже вестниците обърнали внимание на надменния поглед на снажната негърка, която се взирала в барселонската публика „както една кралица от джунглите би гледала сбор от пигмеи“.

По онова време треската на модернизма вече вилнеела в Барселона, но Жауза ясно заявил на архитектите, наети от него, за да построят новото му жилище, че иска нещо различно. В неговия речник „различен“ бил най-похвалният епитет. Жауза години наред се бил разхождал пред редицата неоготически сгради, които великите магнати от американската индустриална епоха били издигнали на Пето авеню между 58 и 72 улица, пред източния край на Сентрал Парк в Ню Йорк. Пленен от американските си блянове, финансистът отказал да се вслуша в аргументите, с които го съветвали да построи нещо в крак с тогавашната мода; по същия начин отказал да си купи и ложа в „Лисео“ (както било прието), окачествявайки сградата на операта като вавилонска кула за глухи и кошер за нежелателни особи. Искал домът му да е отдалечен от града, на Авенида дел Тибидабо — район, който все още бил сравнително усамотен. Казвал, че иска да съзерцава Барселона от разстояние. Не желаел друга компания освен градина, пълна със статуи на ангели, които според инструкциите му (предавани от Марисела) трябвало да са разположени на всеки от върховете на шестолъчна звезда — ни повече, ни по-малко. Решен да доведе тези планове докрай и с предостатъчно средства, за да задоволи всеки свой каприз, Салвадор Жауза изпратил архитектите си за три месеца в Ню Йорк, за да разучат безумните постройки, издигнати с цел да подслонят комодора Вандервилт, семейството на Джон Джейкъб Астор, Андрю Карнеги и останалите петдесет златни фамилии. Инструктирал ги да възприемат архитектурния стил и техниките на фирмите Станфорд, Уайт & Макким, и ги предупредил да не си правят труда да тропат на вратата му с проект, подходящ за вкуса на онези, които наричал „колбасари и производители на копчета“.

Година по-късно тримата архитекти се появили в разкошния му апартамент в хотел „Колон“, за да представят проекта си. Жауза ги изслушал мълчаливо в компанията на мулатката Марисела и в края на презентацията попитал колко щяло да струва осъществяването на проекта за шест месеца. Фредерик Марторел, водещият член на архитектурната фирма, се прокашлял и от приличие написал цифрата на лист хартия, който подал на магната. Последният, без окото му да мигне, веднага попълнил чек за цялата сума и отпратил делегацията с разсеян жест. Седем месеца по-късно, през юли 1900 г., Жауза, съпругата му и прислужницата Марисела се нанесли в къщата. През август същата година двете жени вече щели да са мъртви; Салвадор Жауза пък бил открит от полицията почти агонизиращ, гол и прикован с белезници към креслото в кабинета си. В доклада на сержанта, който разследвал случая, се споменавало, че стените на цялата къща били опръскани с кръв, статуите на ангелите в градината били обезобразени — лицата им били боядисани като племенни маски, — а по пиедесталите се забелязвали следи от черни свещи. Разследването продължило осем месеца. Дотогава Жауза напълно онемял.

Полицейското разследване стигнало до следните заключения: всички признаци сочели, че Жауза и съпругата му били отровени с някакъв растителен извлек, даден им от Марисела, в чиито стаи били намерени няколко шишета с въпросното вещество. По някаква причина Жауза не умрял от отровата, въпреки че тя му нанесла ужасни поражения: постепенно изгубил говора и слуха си, тялото му отчасти се парализирало и страдал от страшни болки, които го осъдили да прекара остатъка от дните си в постоянна агония. Госпожа Жауза била намерена в спалнята си, просната върху леглото без нищо друго по нея освен накитите й и една диамантена гривна. Според полицейските хипотези, щом извършила престъплението, Марисела сама си прерязала вените с нож и обиколила цялата къща, опръсквайки с кръвта си стените на коридорите и стаите, докато накрая паднала мъртва в своята таванска стая. Мотивът, както смятала полицията, бил ревност. Изглеждало, че по времето на смъртта си съпругата на магната била бременна. Говорело се, че Марисела нарисувала череп върху голия корем на жената с горещ червен восък. Няколко месеца по-късно случаят, както и устните на Салвадор Жауза, бил запечатан завинаги. Във висшето общество на Барселона се коментирало, че историята на града не познавала подобна случка и че онази забогатяла паплач и всевъзможна сбирщина, която пристигала от Америка, съсипвала здравите нравствени устои на страната. В тесен кръг мнозина изразявали радост, че на ексцентричностите на Салвадор Жауза най-сетне е сложен край. Това, както обикновено, се оказало заблуда: те едва сега започвали.

Полицията и адвокатите на Жауза се нагърбили да закрият случая, но този крез не искал нещата да приключат току-така. Именно тогава се запознал с дон Рикардо Алдая, който вече бил преуспяващ индустриалец със слава на донжуан и лъвски темперамент; той му предложил да купи имота с намерението да събори къщата и да препродаде мястото с добра печалба, защото цените на земята в този район направо хвърчали. Жауза не се съгласил да продава, но затова пък поканил Рикардо Алдая да посети къщата, за да види, както се изразил, един научен и духовен експеримент. Откак приключило разследването, никой не бил влизал в имота. От видяното вътре Алдая направо се вкаменил. Жауза напълно бил изгубил разсъдъка си. Тъмната сянка от кръвта на Марисела все още покривала стените. Жауза бил повикал един изобретател и пионер в технологичната новост за момента — кинематографията. Той се казвал Фруктуос Желаберт и бил съгласен да изпълни изискванията на Жауза в замяна на средства, с които щял да построи филмово студио в района Вальес, защото вярвал, че през XX в. филмите ще заместят организираната религия. Както изглеждало, Жауза бил убеден, че духът на мулатката Марисела все още обитава къщата. Твърдял, че усеща присъствието й, гласа и миризмата, че даже и докосването й в мрака. Щом чули тези истории, прислужниците му побягнали презглава да си търсят по-спокойна работа в съседния квартал Сария, където не липсвали богаташки имения и семейства, неспособни да напълнят кофа с вода или да си закърпят чорапите.

Така Жауза останал сам със своята идея-фикс и с невидимите си призраци. Скоро решил, че разковничето се крие в победата над тази невидимост. В Ню Йорк вече бил виждал някои резултати от откритието на кинематографията и споделял мнението на покойната Марисела, че камерата изсмуквала души — както тази на филмирания образ, така и тази на зрителя. Следвайки тоя ред на мисли, поръчал на Фруктуос Желаберт да заснеме безкрайни метри лента из коридорите на „Ангела на мъглата“ в търсене на поличби и видения от другия свят. Въпреки репутацията на техника, ръководещ операцията, експериментът се оказал безплоден.

Всичко се променило, когато Желаберт заявил, че е получил нов тип чувствителна филмова лента от фабриката на Томас Едисон в Менлоу Парк, Ню Джърси. Новият материал позволявал да се снимат сцени при извънредно слабо осветление — нещо нечувано за онова време. При обстоятелства, които така и не се изяснили, един от асистентите в лабораторията на Желаберт разлял пенливо вино, сорт шарело от района Пенедес, във ваната за проявяване, и благодарение на химическата реакция върху експонирания филм започнали да изплуват странни форми. Тъкмо това бил филмът, който Жауза искал да покаже на дон Рикардо Алдая в нощта, когато го поканил в призрачния си дом на Авенида дел Тибидабо № 32.

Щом чул това, Алдая предположил, че от страх да не изгуби средствата, отпускани му от Жауза, Желаберт е прибягнал до такава византийска хитрост, за да подклажда интереса на своя патрон. Жауза обаче изобщо не се съмнявал в достоверността на резултатите. Нещо повече — там, където другите виждали само неясни форми и сенки, той виждал души. Кълнял се, че различава силуета на Марисела, материализиран под един саван — сянка, която впоследствие се преобразявала във вълк и вървяла на два крака. По време на прожекцията Рикардо Алдая не видял друго освен големи петна. Според неговите твърдения както филмът, така и техникът, който задействал прожектора, смърдели на вино и други спиртни напитки. При все това, като добър бизнесмен, индустриалецът надушил, че би могъл да извлече полза от цялата работа. Един побъркан милионер, самотен и обзет от манията да улавя ектоплазма, бил идеална жертва. И тъй, Алдая се съгласил с него и го насърчил да продължи заниманията си. В течение на седмици Желаберт и хората му заснели километри филмова лента, която впоследствие била проявена в различни резервоари с химически разтвори, разредени с екзотични ликьори, червено вино, благословено в енорийската църква на Нинот, и какви ли не вина тип кава62 от лозята на Тарагона. Между отделните прожекции Жауза прехвърлял правомощия, подписвал пълномощни и предавал контрола на своите финансови резерви на Рикардо Алдая.

Жауза изчезнал в една ноемврийска нощ същата година, по време на буря. Никой не узнал какво се случило с него. Очевидно експонирал една от специалните филмови ролки на Желаберт, когато го сполетял някакъв инцидент. Дон Рикардо Алдая поръчал на Желаберт да възстанови въпросната ролка и след като изгледал лентата насаме, предпочел да я запали, а на техника намекнал да забрави за цялата работа, като подкрепил предложението си с безспорно щедър чек. По това време Алдая вече бил титуляр на повечето имоти, принадлежали на изчезналия Жауза. Намерили се люде, които твърдели, че покойната Марисела се е завърнала, за да го отведе със себе си в пъкъла. Други изтъквали, че някакъв просяк, който силно приличал на покойния милионер, бил забелязван в течение на няколко месеца в покрайнините на парка Сиудадела, докато една черна кола със спуснати завеси не го прегазила посред бял ден, без изобщо да се опита да спре. По това време вече било твърде късно: мрачната легенда за голямата къща не можела да бъде овладяна, точно както и нашествието на кубинската музика в танцовите салони на града.

Няколко месеца по-късно дон Рикардо Алдая преместил семейството си в дома на Авенида дел Тибидабо, където две седмици след пристигането щяло да се роди най-малкото му дете, дъщерята Пенелопе. За да ознаменува събитието, Алдая прекръстил къщата „Вила Пенелопе“. Новото име обаче някак не й прилепнало. Къщата си имала собствен характер и се оказала неподатлива на влиянието на новите стопани. Новодошлите се оплаквали от шумове и тропане по стените нощем, внезапна воня на гнилоч и ледени въздушни течения, които сякаш бродели из къщата като обикалящи часовои. Имението било сбор от загадки. Имало двойно подземие с нещо като крипта — все още неосветена — на долното ниво. На горното се помещавал параклис, а сред него се издигала голяма полихромна фигура на разпнатия Христос, у когото прислужниците открили обезпокоителна прилика с Распутин — твърде популярен герой на онази епоха. Книгите в библиотеката като че ли постоянно били пренареждани от нечия ръка или обръщани наопаки. На третия етаж имало една спалня, която никога не се използвала, понеже по стените й избивали необясними петна от влага, образуващи сякаш размазани лица; свежите цветя, поставяни в тази стая, увяхвали за броени минути и винаги се чувало жужене на мухи, макар че било невъзможно да се видят самите насекоми.

Готвачките твърдели, че някои продукти, като например захарта, се изпарявали от килера като по чудо, а млякото се оцветявало в червено при всяко новолуние. От време на време намирали мъртви птици пред вратите на някои от стаите, или пък малки гризачи. Друг път изчезвали разни предмети, особено бижута и копчета от дрехите, прибрани в скриновете и чекмеджетата. От дъжд на вятър липсващите вещи се появявали мистериозно, месеци по-късно, в отдалечени кътове на къщата или заровени в градината. Най-често обаче никога не били откривани. Дон Рикардо намирал всички тези произшествия за трикове и глупости на разглезени богаташи. По негово мнение една седмица, прекарана в пости, щяла да изцери страховете на семейството му. Онова, към което не се отнасял така философски, били кражбите на накити на госпожа съпругата му. Повече от пет прислужници били уволнени заради изчезването на различни скъпоценности от кутията за бижута на господарката, въпреки че всички се кълнели със сърцераздирателен плач, че са невинни. По-проницателните люде били склонни да мислят, че тук не се криела никаква загадка: всичко се дължало на злополучната привичка на дон Рикардо да се вмъква в спалните на по-младичките прислужници посред нощ, за да получи някои извънбрачни удоволствия. Репутацията му в това отношение била прочута почти колкото богатството му, и не един и двама твърдели, че при темповете, с които осъществявал подвизите си, незаконните деца, оставени от него, щели да са достатъчно, за да организират собствен синдикат. Истината е, че от дома изчезвали не само бижута. С течение на времето семейството изгубило радостта си от живота.

Фамилията Алдая така и не познала щастието в тази къща, добита чрез тъмните машинации на дон Рикардо. Госпожа Алдая неспирно умолявала съпруга си да продаде имота и да се преместят в някое жилище в града, или даже да се върнат в двореца, който Пуч и Кадафалк бил построил за дядото Симон, патриарха на клана. Рикардо Алдая категорично отказвал. Тъй като прекарвал по-голямата част от времето си на път или във фамилните фактории, къщата не му създавала никакви проблеми. Веднъж малкият Хорхе изчезнал в самата къща и го нямало цели осем часа. Майка му и прислугата го търсили отчаяно, но безуспешно. Когато момчето се появило отново, бледо и замаяно, разправило, че през цялото време било в библиотеката, в компанията на загадъчна цветнокожа жена, която му показвала стари снимки и му казала, че всички жени в семейството ще умрат в тази къща, за да изкупят греховете на мъжете. Мистериозната дама даже разкрила на малкия Хорхе датата, на която щяла да умре майка му: 12 април 1921 г. Излишно е да се споменава, че предполагаемата тъмнокожа дама никога не била открита, въпреки че години по-късно намерили госпожа Алдая да лежи безжизнена в кревата си в ранната утрин на 12 април 1921 г. Всичките й накити били изчезнали. Когато източили кладенеца във вътрешния двор, един от слугите ги намерил в тинята на дъното, до една кукла, която някога принадлежала на дъщеря й Пенелопе.

Седмица по-късно дон Рикардо Алдая решил да се отърве от къщата. По това време неговата финансова империя вече агонизирала и някои загатвали, че виновна за всичко била прокълнатата къща, която носела нещастие на всичките си обитатели. Други, — по-предпазливите — се ограничавали с твърденията, че Алдая не се научил да разбира променливите тенденции на пазара и че едничкото, което постигнал през живота си, било да съсипе бизнес империята, изградена от патриарха Симон. Рикардо Алдая обявил, че напуска Барселона и заминава със семейството си за Аржентина, където текстилните му фабрики процъфтявали. Мнозина казвали, че той просто бяга от краха и позора.

През 1922 г. „Ангелът на мъглата“ бил обявен за продажба на смешна цена. Отначало имало силен интерес към къщата, както поради печалната й слава, така и поради растящия престиж на квартала, но след посещение на имота никой от потенциалните купувачи не правел оферта. През 1923 г. имението било затворено. Нотариалният акт бил прехвърлен на една фирма за недвижими имоти, на която Алдая дължал пари, за да може тя да организира продажбата, събарянето или каквото и да е. Къщата се предлагала за продан години наред, но фирмата така и не успявала да й намери купувач. Въпросното дружество, Ботел и Льофре, С. Л., банкрутирало през 1939 г., когато двамата съдружници попаднали в затвора по неизяснени обвинения. След трагичната кончина на двамата мъже при инцидент в затвора „Сан Винсенс“ през 1940 г., фирмата им била погълната от финансов консорциум от Мадрид, сред чиито акционери имало трима генерали и един швейцарски банкер, а изпълнителният директор бил господин Агилар, баща на моя приятел Томас и на Беа. Въпреки всичките им рекламни усилия, никой от продавачите, работещи за господин Агилар, не сполучил да пласира къщата, дори когато свалили значително и без това ниската й пазарна цена. Повече от десет години никой не бил стъпвал в имота.

— До днешния ден — рече Беа, преди да потъне отново в едно от своите мълчания. С времето щях да свикна с тях, щях да свикна да виждам как се затваря и отдръпва в себе си, със зареян поглед и стихнал глас.

— Знаеш ли, исках да ти покажа това място. Исках да те изненадам. Докато слушах Касасус, реших, че трябва да те доведа тук, защото това е част от твоята история, историята на Каракс и Пенелопе. Взех назаем ключа от кантората на баща ми. Никой не знае, че сме тук. Това е нашата тайна. Исках да я споделя с теб и се питах дали ще дойдеш.

— Знаеше, че ще дойда.

Тя кимна с усмивка.

— Мисля, че нищо не е случайно. В сърцевината си нещата се подчиняват на таен план, макар че не го разбираме. Като например това, че си намерил романа на Жулиан Каракс в Гробището на забравените книги, или факта, че днес ти и аз сме тук, в тази къща, която е принадлежала на семейство Алдая. Всичко е част от нещо, което не можем да проумеем, но то ни притежава.

Докато Беа говореше, ръката ми непохватно се бе плъзнала по глезена й и сега полека се придвижваше нагоре към коляното. Тя я гледаше, сякаш бе някакво насекомо, полазило по крака й. Запитах се какво ли би сторил Фермин в такъв момент. Къде беше неговата мъдрост, когато най-много се нуждаех от нея?

— Томас казва, че никога не си имал приятелка — рече Беа, сякаш това обясняваше всичко.

Сразен, дръпнах ръката си и сведох поглед. Стори ми се, че Беа се усмихва, но предпочетох да не проверявам.

— Брат ти уж е мълчаливец, а май ще се окаже, че има голяма уста. Какво друго казва за мен този новинар?

— Казва, че години наред си бил влюбен в жена, по-възрастна от теб, и че това ти е разбило сърцето.

— Единственото разбито нещо, с което си тръгнах от тая история, бе устната ми — ако не броим срама, който брах.

— Томас разправя, че оттогава не си излизал с други момичета, защото все ги сравняваш с онази жена.

Добрият стар Томас и неговите прикрити удари!

— Името й е Клара — подхвърлих аз.

— Зная. Клара Барсело.

— Познаваш ли я?

— Всички познават някоя Клара Барсело. В случая името е най-малкото.

За миг се смълчахме, загледани в пращящия огън.

— Миналата нощ, след като се разделих с теб, написах писмо на Пабло — рече Беа.

Преглътнах с мъка.

— На твоя годеник, лейтенанта? Защо?

Беа измъкна един плик от джоба на блузата си и ми го показа.

Беше затворен и запечатан.

— В писмото му казвам, че искам да се оженим колкото се може по-скоро, до месец, ако е възможно, и че желая завинаги да напусна Барселона.

Почти разтреперан, срещнах непроницаемия й поглед.

— Защо ми разправяш всичко това?

— Защото искам да ми кажеш дали да го пратя, или не. Затова те повиках тук днес, Даниел.

Разгледах плика, който тя въртеше в ръцете си, сякаш бе някакъв залог.

— Погледни ме — рече Беа.

Вдигнах очи и срещнах нейните. Не знаех какво да кажа. Беа сведе поглед и тръгна към края на галерията. Една врата водеше към мраморната балюстрада, която се отваряше към вътрешния двор на къщата. Видях как силуетът й се сля с дъжда. Втурнах се след нея и я спрях, като изтръгнах плика от ръцете й. Дъждът шибаше лицето й, отнасяйки сълзите и гнева. Отведох я пак вътре и я придърпах по-близо до топлината на огнището. Тя избягваше погледа ми. Взех плика и го хвърлих в пламъците. Наблюдавахме как писмото се разпада сред жаравата и как страниците се изпаряват в спирали от синкав дим, една по една. Беа коленичи до мен със сълзи на очи. Прегърнах я и усетих дъха й по шията си.

— Не ме оставяй да пропадна, Даниел — промълви тя.

Най-мъдрият човек, когото някога съм познавал, Фермин Ромеро де Торес, ми бе обяснил веднъж, че никое преживяване не може да се сравни с първия път, когато събличаш една жена. Ала при цялата си мъдрост, макар и да не бе ме излъгал, не бе споделил и истината докрай. Нищо не бе ми казал за онова странно треперене на ръцете, което превръщаше преодоляването на всяко копче, на всеки цип, в титанична задача. Нито пък за онази омая на бледата, трепетна кожа, за онова първо докосване на устните или за миража, който сякаш пламтеше във всяка пора на кожата. Нищо не бе ми казал, защото знаеше, че чудото се случва само веднъж и щом се случи, говори на език от тайни, които — едва разкрити — отлитат завинаги. Хиляди пъти съм искал да възстановя онзи пръв следобед с Беа в огромната къща на Авенида дел Тибидабо, когато целият свят се стопи в ромоленето на дъжда. Хиляди пъти съм искал да се върна и да се изгубя в този спомен, от който съм спасил едва един образ, откраднат от топлината на пламъците: Беа, гола и блестяща от дъжда, легнала до огъня, разтворила се в един поглед, който ме преследва оттогава насам. Надвесих се над нея и погалих кожата на корема й с върховете на пръстите си. Беа спусна клепачи и ми се усмихна, уверена и силна.

— Прави с мен каквото искаш — прошепна тя.

Беше на седемнайсет години и целият живот бе пред нея.

29

Смрачаваше се, когато напуснахме имението, обгърнати в сини сенки. Бурята бе преминала в ситен, студен дъждец. Исках да върна ключа на Беа, но погледът й ми даде да разбера, че предпочита аз да го задържа. Спуснахме се по Пасео де Сан Хервасио с надеждата да намерим такси или автобус. Вървяхме мълчаливо, хванати за ръка и без да се поглеждаме.

— Няма да мога да се видя с теб до вторник — обади се Беа с разтреперан глас, сякаш изведнъж се бе усъмнила в желанието ми да я видя отново.

— Ще те чакам тук — рекох.

Приемах за даденост, че всичките ми срещи с Беа ще стават между стените на тази огромна стара къща, че останалата част от града не ни принадлежи. Даже имах чувството, че крепкостта на ръката й отслабва, докато се отдалечавахме от това място, че силата и топлината й намаляват с всяка крачка. Когато стигнахме булеварда, видяхме, че улиците са, кажи-речи, пусти.

— Тук няма да намерим нищо — рече Беа. — По-добре да се спуснем по „Балмес“.

Поехме бързо по улица „Балмес“, като вървяхме под короните на дърветата, за да се предпазим от ръмящия дъжд и може би отново да срещнем погледите си. Струваше ми се, че Беа все повече ускорява крачка, че почти се дърпа от мен. За миг си помислих, че ако пусна ръката й, ще хукне да бяга. Въображението ми, все още опиянено от допира и вкуса на тялото й, пламтеше от желание да я притисне на някоя пейка, да я целуне, да изтърси цял куп глупости, които биха накарали всеки страничен човек да се пръсне от смях за моя сметка. Беа обаче пак се бе отдръпнала в себе си. Нещо я ядеше отвътре, безмълвно и настойчиво.

— Какво има? — тихо попитах аз.

Тя ми отправи една прекършена усмивка, пълна със страх и самота. Тогава се видях през нейните очи: просто едно безхитростно момче, което мислеше, че е покорило целия свят за един час, а още не знаеше, че би могло да го загуби само за минута. Продължих да вървя, без да очаквам отговор. Най-сетне се пробуждах. След малко чухме шума от уличното движение и въздухът сякаш пламна от топлината на лампите и светофарите, които ме накараха да мисля за невидима стена.

— По-добре да се разделим тук — каза Беа и пусна ръката ми.

На ъгъла се виждаха светлините от една редица таксита като процесия светулки.

— Както искаш.

Беа се наведе към мен и докосна бузата ми с устни. Косата й миришеше на восък.

— Беа — подех аз, почти безгласно, — обичам те…

Тя мълчаливо поклати глава и запечата устните ми с ръка, сякаш моите думи я нараняваха.

— Вторник, шест часа — съгласен? — попита тя.

Кимнах отново. Видях как се отдалечи и изчезна в едно такси, почти непозната. Един от шофьорите, който бе следил тази размяна на реплики с око на рефер, ме наблюдаваше любопитно.

— Сега какво? Отиваме ли си вкъщи, шефе?

Пъхнах се в таксито, без да мисля. Очите на шофьора ме изучаваха от огледалото. Моите изгубиха от поглед колата, която отнасяше Беа — две точки светлина, чезнещи в кладенец от мрак.

Успях да заспя, чак когато зората плисна тонове сива светлина върху прозореца на стаята ми, също тъй унила. Събуди ме Фермин, който хвърляше камъчета по прозореца ми от църковния площад. Навлякох първото, което попадна пред погледа ми, и слязох да му отворя. Фермин преливаше от своя непоносим ентусиазъм на ранобудник. Вдигнахме решетките на витрината и окачихме табелата ОТВОРЕНО.

— Ама какви са тия сенки под очите, Даниел? Грамадни като строителен терен. Вижда се, че сте го ударили на живот.

Отидох в задната стая, сложих си синята престилка и му подадох неговата, или по-скоро ядно му я подхвърлих. Фермин я улови във въздуха с лукава усмивка.

— По-скоро животът ме удари — рекох.

— Каламбурите ги оставете на дон Рамон Гомес де ла Серна63, че вашите са направо анемични. Хайде, разказвайте.

— Какво искате да ви разкажа?

— Оставям ви сам да изберете. Броя на ударите с шпага или почетните обиколки на арената.

— Не съм в настроение, Фермин.

— Ех, младост, цвете на глупците! Добре де, не се мусете. Имам пресни новини относно нашето разследване на приятеля ви Жулиан Каракс.

— Целият съм слух.

Той ми хвърли един от своите погледи на участник в международен заговор, повдигайки вежда по обичая си.

— И тъй, вчера, след като оставих Бернарда в дома й с непокътната добродетел, но затова пък с две хубави синини на бутовете, бях връхлетян от пристъп на безсъние поради еротичните трепети на вечерта — обстоятелство, от което се възползвах, за да посетя един от информационните центрове на подземния свят на Барселона, а именно таверната на Елиодоро Салфуман, известен още като Ледената пишка, намираща се в съмнително, но твърде колоритно заведение на улица „Сан Жерони“ — гордостта и цвета на квартала Равал.

— За Бога, Фермин, давайте по-накратко.

— Това се канех да направя. Веднъж озовал се вътре, докато предразполагах някои от обичайните посетители — стари дружки от трудни времена, започнах да разпитвам за оня Микел Молинер, съпруг на вашата Мата Хари Нурия Монфорт и предполагаем квартирант на местното изправително заведение.

— Предполагаем?

— И то с главно П. В тоя случай не бива да се бърза с тигана, защото в морето направо няма риба. От опит зная, че когато се стигне до преброяване на затворническото население, моите информатори от молитвения дом на Ледената пишка са по-акуратни от ония кръвопийци в Съдебната палата. Уверявам ви, друже Даниел, че никой не е чувал да се споменава за някакъв Микел Молинер в качеството на затворник, посетител или изобщо жива твар в затворите на Барселона поне от десет години насам.

— Може би излежава присъдата си някъде другаде.

— Да, в Алкатрас, Синг-Синг или Бастилията. Даниел, тази жена ви е излъгала.

— Предполагам, че да.

— Не предполагайте, просто приемете факта.

— И сега какво? Излиза, че Микел Молинер е затворена страница.

— Или пък тая Нурия е много отворена.

— Какво предлагате да направим?

— За момента да разучим други канали. Няма да е излишно да посетим онази бабка, добрата бавачка от историята, която ни пробута отчето вчера сутринта.

— Само не ми казвайте, че според вас и бавачката се е изпарила.

— Не — според мен е крайно време да зарежем превземките. Стига сме тропали плахо по разни врати, сякаш просим милостиня. В тая работа човек трябва да се вмъкне през задната врата. С мен ли сте?

— Фермин, за мен вашите думи са като Божието слово.

— Ами тогава поотупайте от праха костюма на послушник, че тоя следобед, щом затворим книжарницата, ще направим едно благотворително посещение на старицата в приюта „Санта Лусия“. А я кажете сега, как беше вчера с младата кобилка? Не ми се правете на потаен, че всичко, което скриете от мен, ще ви излезе на лицето под формата на гнойни пъпки.

Въздъхнах, сразен, и излях признанията си до най-малката подробност. В края на разказа ми, когато вече бях изредил всичко, което на мен самия ми прозвуча като тревоги на умствено изостанал ученик, Фермин ме изненада с внезапна и сърдечна прегръдка.

— Та вие сте влюбен — развълнувано измънка той, като ме потупваше по гърба. — Горкичкият!

Този следобед излязохме от книжарницата точно в края на работното време, с което си спечелихме един стоманен поглед от страна на баща ми. Заради това наше постоянно скитане той бе започнал да подозира, че сме се забъркали в някаква мътна работа, Фермин издърдори нещо несвързано за неотложни поръчки, след което побързахме да изчезнем от хоризонта. Предполагах, че рано или късно ще се наложи да разкрия пред баща ми част от цялата бъркотия, ала точно коя част — това вече беше друг въпрос.

По пътя, с обичайната си склонност да играе ролята на пътеводител, Фермин накратко ме информира за мястото, към което се бяхме отправили. Приютът „Санта Лусия“ бил заведение със съмнителна репутация, което чезнело сред руините на старинен дворец на улица „Монкада“. Според легендата, която го обгръщала, ставало дума за нещо средно между чистилище и морга с отчайващи санитарни условия. Историята му била, меко казано, особена. От края на единайсети век в двореца се помещавали — наред с други неща — редица заможни семейства, затвор, салон за куртизанки, библиотека за забранени ръкописи, казарма, работилница за скулптури, санаториум за болни от чума и манастир. В средата на деветнайсети век, когато вече се рушал, дворецът бил превърнат в музей за циркови уроди и други ужасии от някакъв екстравагантен импресарио, който се представял като Ласло де Вичерни, херцог на Парма и личен алхимик на Бурбоните, но всъщност се казвал Балтазар Деулофеу и Каральот, родом от Еспарагера, жиголо и професионален мошеник.

Гореказаният се гордеел, че разполага с най-обширната колекция от човешки ембриони в различни фази на деформация, запазени в банки с формалдехид, да не говорим пък за още по-обширната колекция от заповеди за задържане, издадени от полицейските управления на половин Европа и Америка. Наред с други атракции, „Тенебрариумът“64 (това било новото име, което Деулофеу дал на Двореца) предлагал спиритически сеанси, некромантия, борби (с петли, плъхове, кучета, яки женища, имбецили или някаква комбинация от изброените варианти), а също и залози, публичен дом, чиято специалност били сакатите и уродите, казино, юридическа и финансова консултация, работилница за любовни еликсири, куклени и местни фолклорни представления и ревюта на екзотични танцьорки. За Рождество Христово поставял коледна пиеса, като актьорският състав бил попълван от музейните феномени и труженичките от бардака, чиято слава стигала чак до границите на провинцията.

„Тенебрариумът“ се радвал на небивал успех в продължение на петнайсет години, докато се разбрало, че Деулофеу е прелъстил съпругата, дъщерята и тъщата на военния губернатор на провинцията, и то в рамките на една-единствена седмица. Разкритието хвърлило най-черен позор върху развлекателния център и неговия създател. Преди Деулофеу да успее да избяга от града и да се вмъкне в друга от многобройните си самоличности, банда маскирани главорези го спипала в тесните улички на квартал Санта Мария. Те го обесили и запалили в парка Сиудадела, оставяйки тялото му да бъде изядено от дивите кучета, които се скитали из този район. След две десетилетия забрава — време, през което никой не си дал труда да махне колекцията от ужасии, принадлежала на злополучния Ласло, „Тенебрариумът“ бил превърнат в благотворителна институция под опеката на един орден монахини.

— Дамите на Последното мъчение или друго перверзно название в тоя дух — рече Фермин. — Бедата е, че твърде ревниво пазят секретността на мястото (нечиста съвест, бих казал аз), тъй че ще трябва да измислим някакъв претекст, за да се вмъкнем.

В последно време обитателите на приюта „Санта Лусия“ били рекрутирани измежду редиците на умиращите, изоставените старци, душевноболните, нищите и явяващите се от дъжд на вятър ясновидци, които съставяха пренаселения подземен свят на Барселона. За техен късмет, веднъж приети там, мнозинството от тях не изкарвали дълго; нито условията на заведението, нито компанията предразполагали към дълголетие. Според Фермин покойниците били извозвани малко преди зазоряване и изминавали последния си път до общинския гроб в товарен вагон, дарен от една фирма от Оспиталет де Льобрегат65, специализирана в производството на месни деликатеси със съмнителна репутация; въпросната фирма от време на време се забърквала в мрачни скандали.

— Всичко това са си ваши съчинения — протестирах аз, поразен от описанието, излязло сякаш изпод перото на Данте.

— Дарбата ми да съчинявам не се простира чак дотам, Даниел. Почакайте и ще видите. Посетих сградата по един злощастен повод преди около десет години и мога да ви кажа, че изглеждаше така, сякаш бяха наели вашия приятел Жулиан Каракс за декоратор. Жалко, че не донесохме малко дафинови листа, за да потушим ароматите, характерни за това място. Но и без друго ще видим достатъчно зор, докато ги накараме да ни пуснат вътре.

С така оформени очаквания поехме по улица „Монкада“, която по това време на деня вече се бе стеснила до мрачен пасаж, ограден от двете страни от стари дворци, превърнати в складове и работилници. Камбаните на базиликата „Санта Мария дел Мар“ подчертаваха с питанията си ехото от нашите стъпки. След малко една горчива, пронизваща смрад се смеси със студения зимен бриз.

— Каква е тази миризма?

— Пристигнахме — обяви Фермин.

30

Прогнилата дървена порта ни пропусна във вътрешен двор, варден от газени лампи, проблясващи над водоливници и ангели, чиито овехтели каменни лица се рушаха. Едно стълбище водеше към първия етаж, където правоъгълник от мътна светлина очертаваше главния вход на приюта. Светлината от газениците, струяща от този отвор, оцветяваше в охра облака от миазми, който се излъчваше отвътре. Една ъгловата, хищна фигура ни наблюдаваше от сенчестата галерия. В полумрака съзряхме стоманените й очи, чийто цвят бе досущ като този на расото. Държеше дървено ведро, от което се издигаше неописуемо зловонна пара.

— Привет-Мария-пълна-с-благодат-зачената-без-грях! — провикна се Фермин въодушевено и на един дъх.

— А къде е ковчегът? — отвърна гласът от стълбите, сериозно и някак неохотно.

— Ковчег ли? — попитахме Фермин и аз в унисон.

— Не сте ли от погребалното бюро? — уморено попита монахинята.

Почудих се дали това бе коментар относно нашата външност, или истински въпрос. Лицето на Фермин направо грейна при тази благоприятна възможност.

— Ковчегът е във фургона. Първо бихме искали да огледаме клиента. Чисто техническа формалност.

Усетих как ме обзема пристъп на гадене.

— Мислех, че господин Колбато ще дойде лично — рече монахинята.

— Господин Колбато моли да го извините, но в последния момент се наложи да се заеме с много сложно балсамиране — един здравеняк от цирка.

— Значи работите с господин Колбато в погребалното бюро?

— Ние сме дясната и лявата му ръка, съответно. Уилфредо Косматия на вашите услуги, а тук, до мен, е моят чирак, бакалавърът Сансон Караско66.

— Приятно ми е да се запознаем — допълних аз.

Монахинята ни огледа набързо и кимна, безразлична към двойката плашила, които се отразяваха в очите й.

— Добре дошли в „Санта Лусия“. Аз съм сестра Ортенсия, тази, която ви се обади. Последвайте ме.

Последвахме сестра Ортенсия, без да обелим дума, по един подобен на пещера коридор, чиято миризма ми напомни за тунелите на метрото. От двете страни на коридора имаше рамки без врати; през тях се виждаха осветени със свещи зали с редици легла, наредени едно над друго до стената и покрити с мрежи против комари, които се полюшваха като савани. Дочувах стонове и съзирах човешки фигури през мрежата на завесите.

— Оттук — посочи сестра Ортенсия, която вървеше на няколко метра пред нас.

Влязохме в просторно подземие, в което без никакво усилие си представих сцената на „Тенебрариума“, описана от Фермин. Мракът забулваше онова, което на пръв поглед ми се видя като колекция от восъчни фигури, седнали или захвърлени в ъглите, с мъртви, стъклени очи, проблясващи като медни монети на светлината на свещите. Помислих си, че може би са кукли или останки от стария музей. После осъзнах, че се движат, макар и много бавно и предпазливо. Невъзможно бе да се определи възрастта или полът им. Дрипите, които ги покриваха, бяха с цвета на пепел.

— Господин Колбато каза да не пипаме и да не чистим нищо — рече сестра Ортенсия с донякъде извинителен тон. — Затова само сложихме клетника в един от сандъците, които ни се намираха, защото беше почнал да се скапва.

— Добре сте направили. Никоя предпазна мярка не е излишна — съгласи се Фермин.

Хвърлих му отчаян поглед. Той невъзмутимо поклати глава в знак, че трябва да оставя ситуацията в неговите ръце. Сестра Ортенсия ни заведе до нещо, което изглеждаше като килия без вентилация и осветление в края на тесен коридор. Взе една от газените лампи, които висяха на стената, и ни я подаде.

— Много ли ще се бавите? Доста съм заета.

— Хич не си губете времето с нас. Гледайте си вашата работа, а ние ще го откараме оттук. Нямайте грижа.

— Добре, ако ви потрябва нещо, аз ще съм в подземието, в отделението за лежащо болни. Ако не ви е прекалено трудно, изнесете го през задната врата, за да не го виждат останалите. Би се отразило зле на духа на пациентите.

— Напълно ви разбираме — рекох аз със слаб гласец.

Сестра Ортенсия за миг ме изгледа със смътно любопитство. Когато я видях отблизо, си дадох сметка, че е възрастна жена, почти старица. Малко години я отделяха от останалите обитатели на приюта.

— Чуйте, чиракът не е ли малко младичък за такава служба?

— Житейските истини не познават възраст, сестро — отбеляза Фермин.

Монахинята кимна и ми отправи мила усмивка. В погледа й нямаше недоверие, а само тъга.

— Така е — промълви тя.

Сетне се отдалечи в мрака, понесла ведрото си; сянката й се влачеше след нея като булчински воал. Фермин ме бутна навътре в килията. Това беше жалка стаичка, вградена в стените на пещера, които сълзяха от влага. От тавана висяха вериги, завършващи с куки, а напуканият под бе целият насечен от канализационната мрежа. В средата на помещението, върху маса от сивкав мрамор, почиваше дървен сандък от промишлен амбалаж. Фермин повдигна лампата и ние успяхме да различим силуета на покойника сред сламения пълнеж. Пергаментови черти — непонятни, остро изрязани и безжизнени. Подпухналата кожа бе пурпурна. Очите, бели като счупени яйчени черупки, бяха отворени.

Стомахът ми се преобърна и побързах да откъсна поглед от трупа.

— Хайде, да се залавяме за работа — нареди Фермин.

— Да не сте луд?

— Искам да кажа, че трябва да намерим въпросната Хасинта, преди да са разкрили машинациите ни.

— Как?

— Ами с питане, как иначе?

Надникнахме в коридора, за да се уверим, че сестра Ортенсия е изчезнала. После предпазливо се промъкнахме до помещението, което бяхме прекосили преди. Окаяните фигури все така ни наблюдаваха с погледи, които се колебаеха между любопитство и страх, а в някои случаи и завист.

— Бъдете нащрек, че някои от тия — стига да можеха — биха ви изпили кръвчицата, за да се подмладят — рече Фермин. — От възрастта всички изглеждат кротки като агънца, но тук има толкова кучи синове, колкото и навън, или даже повече. Защото това са ония, които са оцелели и са погребали останалите. Хич да не ви е жал за тях. Хайде, започнете от ония в ъгъла, че изглеждат най-безобидни.

Ако тези думи имаха за цел да ме окуражат за мисията ми, те претърпяха пълен провал. Погледнах групата от човешки останки, които чезнеха в ъгъла, и им се усмихнах. Самото им присъствие ми се стори свидетелство за нравствената пустота на вселената и за механичната жестокост, с която тя унищожава вече ненужните й части. Фермин сякаш прочете тези дълбоки мисли и кимна сериозно.

— Майката природа е безподобна мръсница, това е печалната истина — рече той. — Хайде, смело напред!

При първия рунд си спечелих само празни погледи, стонове, оригвания и бълнувания от страна на всички субекти, които разпитах за местонахождението на Хасинта Коронадо. Петнайсет минути по-късно бих отбой и се присъединих към Фермин, за да видя дали е имал повече късмет. Той не криеше разочарованието си.

— Как ще намерим Хасинта Коронадо в тая дупка?

— Не зная. Имаме си работа с цял казан малоумници. Опитах номера със сладкишите „Сугус“, но те явно ги взимат за свещички против запек.

— Ами ако попитаме сестра Ортенсия? Ще й кажем истината и толкоз.

— Истината се казва само в краен случай, Даниел, особено когато човек си има работа с монахиня. Преди това трябва да изстреляме всичките си патрони. Погледнете онази групичка там! Изглеждат доста бодри. Нищо чудно да знаят и латински. Я идете да ги поразпитате.

— А вие какво смятате да правите?

— Аз ще ви пазя гърба, в случай че пингвинът се върне. Вие се заемете с работата.

Със слаба или никаква надежда за успех се приближих до групата пациенти, която заемаше единия ъгъл на стаята.

— Добър вечер — рекох аз и тозчас осъзнах колко абсурдно звучеше моят поздрав, защото тук винаги цареше нощ. — Търся госпожа Хасинта Коронадо. Ко-ро-на-до. Дали някой от вас я познава или може да ми каже къде да я намеря?

В мен се взираха четири лица, покварени от алчност. Тук има някакъв живец, казах си. Може би не всичко е изгубено.

— Хасинта Коронадо? — настоях аз.

Четиримата пациенти си размениха погледи и кимания. Един от тях, тумбест и без нито едно косъмче по тялото, като че ли беше главатарят им. Видът и маниерите му на фона на този терариум ми напомняха един доволен Нерон, който свири на своята арфа, докато Рим се разпада в нозете му. С величествен жест цезарят ми се усмихна игриво. Обнадежден, аз му върнах жеста.

Той ми даде знак да се приближа, сякаш искаше да ми прошепне нещо на ухото. Поколебах се, но приех това условие.

— Можете ли да ми кажете къде да намеря госпожа Хасинта Коронадо? — попитах за последен път.

Доближих ухото си до устните на пациента — толкова близо, че усещах топлия му, зловонен дъх върху кожата си. Боях се, че може да ме ухапе, но вместо това той неочаквано изпусна гръмотевична пръдня. Другарите му прихнаха да се смеят и заръкопляскаха. Отдръпнах се няколко крачки назад, но късно: миризмата вече ме беше ударила в носа. Точно тогава забелязах до мен един свит, прегърбен старец с брада на пророк, рядка коса и огнени очи, който се подпираше на бастун и гледаше групичката с презрение.

— Губите си времето, младежо. Хуанито знае само да пърди, а тия пък не знаят друго, освен да се кикотят и да вдишват газовете му. Както виждате, обществената структура тук не е много по-различна от тази на външния свят.

Престарелият философ говореше с тържествен глас и перфектна дикция. Той ме изгледа от горе до долу, като явно ме преценяваше.

— Правилно ли чух, че търсите Хасинта?

Кимнах, поразен от появата на разумен живот в това свърталище на ужаси.

— И защо?

— Аз съм неин внук.

— Аз пък съм маркиз дьо Карамел. Безобразен лъжец — това сте вие. Кажете ми защо я търсите или ще почна да се правя на магаре. Тук това е лесно. И ако мислите да обикаляте и да разпитвате тия нещастници един по един, скоро ще разберете какво имам предвид.

Хуанито и неговата свита от инхалиращи все още се превиваха от смях. Солистът изсвири един бис, по-приглушен и продължителен от първото изпълнение. Той прозвуча по-скоро като съскане на пробита гума и не остави съмнение, че Хуанито притежава виртуозен контрол над сфинктера си. Аз капитулирах пред фактите.

— Имате право. Не съм роднина на госпожа Коронадо, но трябва да разговарям с нея. Въпросът е извънредно важен.

Старецът се приближи до мен. Имаше хитра, котешка усмивка, усмивка на палаво дете, а погледът му пламтеше от лукавство.

— Можете ли да ми помогнете? — помолих се аз.

— Зависи доколко вие можете да ми помогнете.

— С радост ще го сторя, стига да е по силите ми. Искате ли да предам някакво съобщение на семейството ви?

Старецът горчиво се изсмя.

— Именно семейството ми ме тикна в тая дупка. Пиявици, това са те; биха ми задигнали дори и долните гащи, докато са още топли. В пъкъла да се провалят дано! Достатъчно съм ги гледал и търпял. Това, което искам, е жена.

— Моля?

Той ме изгледа нетърпеливо.

— Младостта не е извинение за липсата на схватливост, момко. Казвам ви, че искам жена. Самка, прислужница или расова кобилка. Да е млада — сиреч, да няма още петдесет и пет, и да е здрава, без язви и фрактури.

— Не съм сигурен, че ви разбирам…

— Отлично ме разбирате. Преди да тръгна за оня свят, искам да се порадвам на жена, която има зъби и не се напикава. Пет пари не давам дали ще е хубава или не; полусляп съм, пък и на моята възраст всяко момиче, което има някоя и друга мръвка, за която да се хванеш, е истинска Венера. Ясно ли се изразявам?

— От ясно по-ясно. Само не виждам как ще ви намеря жена…

— Когато бях на вашите години, в обслужващия сектор имаше нещо, наречено „дами със съмнителна добродетел“. Зная, че светът се променя, но основните неща си остават същите. Намерете ми една такава дама, пълничка и палава, и ще сключим сделка. И ако се питате дали съм способен да се порадвам на жена, знайте, че ще съм доволен поне да й щипна задника и да й опипам прелестите. Това са предимствата на опита.

— Техническите подробности са си ваша работа, но сега не мога да ви докарам жена тук.

— Може да съм похотлив дъртак, но не съм идиот, така че това ми е известно. Стига ми вашето обещание.

— И откъде знаете, че няма да ви обещая, само за да ви накарам да ми кажете къде е Хасинта Коронадо?

Старчето ми се усмихна лукаво.

— Вие ми дайте думата си, а проблемите на съвестта оставете на мен.

Огледах се наоколо. Хуанито бе подхванал втората част от своя рецитал. Оживлението замираше. Изведнъж ми се стори, че молбата на сластолюбивия дядка е единственото смислено нещо в това чистилище.

— Имате думата ми. Ще направя каквото мога.

Старецът се ухили от ухо до ухо. Преброих три зъба.

— Нека да е блондинка, па макар и изрусена. С две хубави дини и да умее да говори мръсотии, ако е възможно, че от всички сетива слухът ми работи най-добре.

— Ще видя какво мога да направя. А сега ми кажете къде да Намеря Хасинта Коронадо.

31

— Какво, какво му обещахте на оня Матусаил там?

— Вече ви казах.

— Това беше шега, надявам се.

— Не мога да лъжа един стар човек, който вече се е запътил към оня свят, колкото и да е нагъл.

— Чест ви прави, Даниел, но как смятате да вмъкнете някоя фльорца в това свято място?

— Като й платя тройно, предполагам. Подробностите ги оставям на вас.

Фермин примирено сви рамене.

— В края на краищата, сделката си е сделка. Все ще измислим нещо. Но следващия път, когато изникнат пазарлъци от такова естество, оставете ме аз да говоря.

— Дадено.

Намерихме Хасинта Коронадо точно там, където ми беше посочил палавият дядка — на един таван, до който можеше да се стигне само по стълбите на третия етаж. Според сластолюбеца това помещение било убежище за малцината пациенти, които съдбата не бе имала приличието да лиши от разум. Въпросното състояние, от друга страна, не благоприятствало дълголетието. Очевидно това скрито крило на времето бе помещавало стаите на Балтазар Деулофеу, известен още като Ласло де Вичерни; оттук той бе ръководил дейностите на „Тенебрариума“ и култивирал — сред облаци парфюми и ароматни масла — любовните изкуства, дошли сравнително наскоро от Ориента. От онова съмнително великолепие нямаше и следа; вярно, миризми не липсваха, но от съвсем различно естество. Хасинта Коронадо се бе отпуснала унило на един плетен стол, увита с одеяло.

— Госпожа Коронадо? — попитах аз, повишавайки глас от страх, че бедната жена може да е глуха, полуумна, или пък и двете.

Старицата ни оглеждаше внимателно и донякъде резервирано. Очите й бяха замъглени и едва няколко кичура белезникава коса покриваха главата й. Забелязах, че ме гледа озадачено, сякаш ме бе виждала преди, но не можеше да си спомни къде. Боях се, че Фермин ще избърза да ме представи като сина на Каракс или ще изтърси друга подобна измишльотина, но той само коленичи до възрастната жена и улови треперещата й, сбръчкана ръка.

— Хасинта, аз съм Фермин, а този хубавеляк тук е моят приятел Даниел. Праща ни вашият приятел отец Фернандо Рамос. Той не можа да дойде днес, защото трябваше да отслужи дванайсет литургии — нали знаете какъв е календарът на светците, — но ви праща най-сърдечни поздрави. Как се чувствате?

Старицата мило се усмихна на Фермин. Моят приятел помилва лицето и челото й. Тя прие допира на друга кожа до своята с благодарност, като погалена котка. Усетих буца в гърлото си.

— Какъв глупав въпрос, а? — продължи Фермин. — Та на вас най би ви допаднало да излезете навън и да му тропнете някой танц. Имате стъпало на танцьорка; сигурно всички ви го казват.

Не бях го виждал да се обръща така деликатно към когото и да било, даже и към Бернарда. Думите бяха сладникаво ласкателство, но тонът и изражението на лицето му бяха искрени.

— Какви хубави неща говорите — измънка тя; гласът й звучеше някак скършено, защото дълго не бе имала с кого да говори или какво да каже.

— Не са и наполовина хубави колкото вас, Хасинта. Дали ще можем да ви зададем няколко въпроса? Като в ония състезания по радиото; нали се сещате?

Старицата само примигна в отговор.

— Според мен това беше „да“. Спомняте ли си Пенелопе, Хасинта? Пенелопе Алдая? Тъкмо за нея бихме искали да ви разпитаме.

Хасинта кимна. Погледът й изведнъж се бе оживил.

— Детето ми — промълви тя. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

— Същата. Значи си спомняте, а? Ние сме приятели на Жулиан. Жулиан Каракс, оня със страшните истории. Спомняте си и това, нали?

Очите на старата жена блестяха, сякаш думите и докосването до кожата й с всеки изминал миг вливаха живот в нея.

— Отец Фернандо от училище „Сан Габриел“ ни каза, че много сте обичали Пенелопе. Той вас също много ви обича и всеки ден мисли за вас, знаете. Ако не идва да ви види по-често, то е само защото новият епископ, който е кариерист и половина, го товари с толкова литургии, че съвсем е останал без глас.

— Добре ли се храните? — попита изведнъж старицата със загрижено изражение.

— Нагъвам за седмина, Хасинта, но там е работата, че имам много мъжки метаболизъм и каквото хапна, изгарям го. Няма да повярвате, ама под тия дрехи всичко е само мускул. Пипнете, пипнете. Като Чарлз Атлас67, само дето съм по-космат.

Хасинта кимна, донякъде успокоена. Не откъсваше очи от Фермин. За мен напълно бе забравила.

— Какво можете да ни разкажете за Пенелопе и Жулиан?

— Всички се сдружиха да ми я отнемат — рече тя. — Моето момиченце.

Пристъпих към нея, за да кажа нещо, но Фермин с поглед ми нареди да си мълча.

— Кой ви отне Пенелопе, Хасинта? Спомняте ли си?

— Господарят — рече тя и уплашено вдигна очи нагоре, като че ли се боеше, че някой може да ни чуе.

Фермин сякаш измери силата на този жест, като проследи погледа на старицата към висините и претегли възможностите.

— За Всемогъщия Бог ли говорите, повелителя на небесното царство, или по-скоро за господин бащата на госпожица Пенелопе, дон Рикардо?

— Как е Фернандо? — попита старицата.

— Кой, отчето? Свеж като розичка. Някой ден като нищо ще вземат да го направят папа и тогава ще ви настани в Сикстинската капела. Праща ви много поздрави.

— Знаете ли, той е единственият, който идва да ме види. Идва, понеже знае, че никого си нямам.

Фермин крадешком ми хвърли един поглед, сякаш мислеше същото, което мислех и аз. Хасинта Коронадо бе с много по-здрав разсъдък, отколкото подсказваше видът й. Тялото й гаснеше, но умът и душата й все още изгаряха от копнеж в тази окаяна дупка. Запитах се колко ли още хора като нея и като похотливото старче, което ни бе обяснило как да я намерим, гниеха затворени тук.

— Идва, защото много ви обича, Хасинта. Защото си спомня колко добре сте се грижили за него и как сте го хранили, когато е бил момче. Да, всичко ни разказа той. Спомняте ли си, Хасинта? Спомняте ли си ония времена, когато сте взимали Хорхе от училище, спомняте ли си Фернандо и Жулиан?

— Жулиан…

Тя изрече името с провлачен, едва доловим шепот, но усмивката й я издаде.

— Спомняте ли си Жулиан Каракс, Хасинта?

— Спомням си деня, в който Пенелопе ми каза, че ще се ожени за него.

Фермин и аз се спогледахме поразени.

— Да се ожени? Кога беше това, Хасинта?

— В деня, когато го видя за пръв път. Тя беше на тринайсет години и не знаеше нито кой е той, нито как се казва.

— Тогава откъде е знаела, че ще се ожени за него?

— Знаеше, защото го бе виждала. В сънищата си.

— Пенелопе ми разказа какво се е случило още същата нощ, когато майка й ги изненадала в моята спалня. На следващия ден госпожата ме повика и ме попита какво зная за Жулиан. Казах й, че нищо не зная, освен че е добро момче, приятел на Хорхе… Тя ми нареди да държа Пенелопе заключена в стаята й, докато не получи разрешение да излезе. Дон Рикардо беше заминал за Мадрид и нямаше да се върне преди петък. Щом пристигна, госпожата му разказа какво е станало. Аз бях там. Дон Рикардо рипна от креслото и удари такава плесница на жена си, че я събори на пода. После, крещейки като луд, й нареди да повтори думите си. Госпожата беше ужасена. Никога не бяхме виждали господаря такъв. Никога. Сякаш го бяха обладали всички дяволи на ада. Почервенял от гняв, той се качи в спалнята на Пенелопе и я измъкна от леглото, като я влачеше за косата. Опитах се да го спра, но той ме изрита настрани. Същата вечер дон Рикардо повика семейния лекар, за да прегледа Пенелопе. Когато приключи, докторът разговаря с господин Алдая. Заключиха Пенелопе в стаята й, а на мен госпожата ми каза да си събера нещата.

Не ми позволиха да видя Пенелопе, нито поне да се сбогувам с нея. Дон Рикардо ме заплаши, че ще се оплаче от мен в полицията, ако разкажа на някого за станалото. Изхвърлиха ме още същата нощ, без да имам къде да отида, след осемнайсет години непрекъсната служба в къщата. Два дена по-късно Микел Молинер ме посети в един пансион на улица „Мунтанер“ и ми обясни, че Жулиан е заминал за Париж. Искаше да му разкажа какво се е случило с Пенелопе и защо не е отишла на уговорената среща на гарата. Седмици наред се връщах при къщата и молех да ми позволят да видя Пенелопе, но не ме пускаха дори да мина през желязната порта. Случваше се да стоя по цели дни на отсрещния ъгъл с надеждата, че ще ги зърна да излизат с нея. Никога не я видях. Тя не излизаше от къщата. След известно време господин Алдая се обърна към полицията и с помощта на своите влиятелни приятели успя да ме вкара в лудницата в Орта, като твърдеше, че никой не ме познава, че аз съм една побъркана жена, която тормози семейството и децата му. Там прекарах две години, затворена като животно. Когато излязох, първата ми работа беше да отида до къщата на Авенида дел Тибидабо, за да видя Пенелопе.

— Успяхте ли да я видите? — попита Фермин.

— Къщата беше заключена и обявена за продан. Никой не живееше там. Казаха ми, че семейство Алдая са заминали за Аржентина. Писах на адреса, който ми бе даден. Писмата се връщаха неотворени…

— Какво е станало с Пенелопе? Знаете ли?

Хасинта поклати глава; беше на ръба на припадъка.

— Никога повече не я видях.

Старата жена стенеше, плачейки неудържимо. Фермин я бе прегърнал и лекичко я полюляваше. Тялото на Хасинта Коронадо се бе смалило до размерите на дете и до нея Фермин изглеждаше като великан. В главата ми клокочеха хиляди въпроси, но моят приятел с жест ми даде ясно да разбера, че интервюто е приключило. Видях го да оглежда тази мръсна и студена бърлога, в която Хасинта Коронадо изживяваше последните си дни.

— Хайде, Даниел. Да си вървим. Вие тръгнете пръв.

Послушах го. Докато се отдалечавах, се обърнах за миг и видях как Фермин коленичи до старицата и я целуна по челото. Тя му отправи беззъба усмивка.

— Кажете ми, Хасинта — чух го да казва, — нали обичате сладкишите „Сугус“?

По заобиколния ни път към изхода се натъкнахме на истинския погребален агент и двамата му маймуноподобни помощници, натоварени с ковчег от чамово дърво, въже и няколко пакета стари чаршафи с неясно приложение. От тази делегация се разнасяше зловещ аромат на формалдехид и евтин одеколон, а безкръвните им бузи ограждаха измъчени, кучешки усмивки. Фермин само им посочи килията, където чакаше тялото на покойника, след което благослови триото. Мъжете отвърнаха на жеста му, като кимнаха почтително и се прекръстиха.

— Идете си в мир — промърмори Фермин, като ме влачеше към изхода, където една монахиня с газена лампа в ръка ни изпрати със суров й осъдителен поглед.

Щом излязохме от сградата, навъсеният каньон от камък и сенки, който представляваше улица „Монкада“, ми се видя като славна долина на надеждата. До мен Фермин дишаше дълбоко и с облекчение; знаех, че не само аз се радвам да оставя зад гърба си това тържище на мрака. Историята на Хасинта гнетеше съзнанието ни повече, отколкото ни се искаше да признаем.

— Я чуйте, Даниел. Дали да не гаврътнем малко крокети с шунка и някоя и друга чаша пенливо вино тук, в „Шампаньет“, за да си премахнем лошия вкус от устата?

— Да си призная честно, не бих отказал.

— Да нямате уговорка с онова девойче за днес?

— За утре.

— Ах, разбойник такъв. Чакате да ви молят, а? Как бързо се учим…

Не бяхме направили и десет крачки към шумната кръчма на същата улица, едва няколко номера по-нататък, когато три призрачни силуета изплуваха от сенките и ни спряха. Двама от главорезите застанаха зад гърбовете ни, тъй близо, че усещах дъха им на тила си. Третият, по-дребен, но несравнимо по-зловещ, ни прегради пътя. Носеше обичайния си шлифер и мазната му усмивка излъчваше такава наслада, че сякаш щеше да прелее от устните му.

— Гледай ти, кого си имаме тук? Е, ако и това не е моят стар приятел, човекът с хилядите лица! — рече инспектор Фумеро.

Стори ми се, че чух как всички кости на Фермин се разтресоха от ужас пред това привидение. Обикновено красноречив, сега той успя да издаде само един сподавен стон. Двамата касапи, които очевидно бяха агенти от Криминалния отряд, ни сграбчиха за врата и за дясната китка, готови да ни извият ръцете при най-малкото движение.

— Съдейки по учудената ти физиономия, явно си мислел, че отдавна съм ти изгубил дирите, а? Нали не си си въобразявал, че едно сухо лайно като теб може да изпълзи от канавката и да мине за почтен гражданин? Вярно е, че си тъп, ама не чак толкова. На всичкото отгоре ми разправят, че си пъхаш носа — тоя твой грамаден нос — в куп работи, който не те засягат. Лош признак… Какви ги вършиш с монахинките, а? Да не си се облажил с някоя? Каква им е тарифата сега?

— Аз уважавам чуждите задници, господин инспектор, особено ако са затворени в манастир. Ако и вие бяхте склонен да правите същото, щяхте да си спестите куп пари от пеницилин и да се изхождате по-лесно.

Фумеро нададе тих смях, в който се долавяха гневни нотки.

— А, това ми хареса. Стоманени ташаци! Ако всички мошеници бяха като теб, работата ми щеше да е направо песен. Кажи ми, копеленце, как ти е името сега? Гари Купър? Хайде, кажи защо си пъхаш зурлата в приюта „Санта Лусия“ и може би ще те пусна да си отидеш само с леко предупреждение. Хайде, изплюй камъчето. Какво ви води вас двамата насам?

— Частна работа. Дойдохме да посетим една роднина.

— Да бе, шибаната ти майка. Виж сега, днес ме хващаш в добро настроение, иначе щях ей сегичка да те замъкна в участъка и да те подхвана с поялника. Хайде, бъди добро момче и кажи истината на стария си приятел инспектор Фумеро — какво, по дяволите, търсите ти и твоето приятелче тук. Майка му стара, с малко съдействие ще ми спестиш труда да сменя физиономията на това хлапе, дето си го избрал за спонсор.

— Кълна се, че само косъм да падне от главата му…

— Леле, колко ме уплаши. Чак напълних гащите.

Фермин преглътна с мъка и сякаш събра целия кураж, който просто изтичаше от него.

— Да не би това да са гащите от моряшкото костюмче, което ви е карала да носите почитаемата ви майка, знаменитата подомиячка? Жалко би било — чувал съм, че моделчето ви е стояло просто приказно.

Лицето на инспектор Фумеро пребледня и погледът му стана напълно безизразен.

— Какво каза, нещастнико?

— Казах, че явно сте наследили вкуса и грацията на доня Ивон Сотосебальос, дама от висшето общество…

Фермин не беше едър мъж и първият юмручен удар бе достатъчен, за да го повали като покосен в една локва. Там остана да лежи, свит на кълбо, докато Фумеро му нанесе дълга серия ритници в стомаха, бъбреците и лицето. След петия ритник им загубих бройката. Фермин остана без дъх, а миг по-късно изгуби и способността си да помръдне поне един пръст, за да се предпазва от ударите. Двамата полицаи, които ме държаха с желязна хватка, се смееха послушно.

— Ти не се бъркай — прошепна ми единият. — Хич няма да ми е приятно да ти счупя ръката.

Напразно се мъчех да се изтръгна от хватката на агента, който ми беше проговорил; докато се дърпах, успях да зърна за миг лицето му. Веднага го познах. Това бе мъжът с шлифера и вестника, когото бях видял в бара на Пласа де Сария преди няколко дни, същият, който ни бе последвал в автобуса и се бе смял на шегите на Фермин.

— Виж, най ме изкарват от кожата ми хора, които изравят разни лайна от миналото — крещеше Фумеро. — Миналото трябва да се остави на мира, ясно ли ти е? Това важи и за теб, и за тъпото ти приятелче. Ти гледай и се учи, момче, че после идва и твоят ред.

Гледах как инспектор Фумеро размазва Фермин с ритниците си под косата светлина на една улична лампа. Докато траеше това, не бях способен да отроня и дума. Спомням си глухия, ужасен звук от ударите, които безмилостно валяха върху моя приятел. Още ми причиняват болка. Едничкото, което направих, бе да потърся убежище в удобната хватка на полицаите, като треперех и безмълвно плачех от малодушие.

Когато на Фумеро му омръзна да удря една мъртва тежест, разтвори шлифера си, дръпна ципа на панталоните си и се изпика върху Фермин. Моят приятел не помръдваше; проснат в локвата, изглеждаше просто като вързоп стари дрехи. Докато Фумеро лееше щедрата си, димяща струя върху Фермин, все още не можех да отворя уста. Когато свърши, инспекторът си вдигна ципа и се приближи до мен, задъхан и плувнал в пот. Един от агентите му подаде кърпичка, с която той си избърса лицето и врата. Фумеро дойде тъй близо, че лицето му бе едва на няколко сантиметра от моето, и впи поглед в мен.

— Теб не си струва да те пердаша, момче. Това му е проблемът на твоя приятел: винаги застава на грешната страна. Следващия път ще го прекарам, както никога досега, и съм сигурен, че ще е по твоя вина.

Помислих си, че сега вече ще ме цапардоса, че е дошъл и моят ред. По някаква причина се зарадвах. Надявах се, че ударите ще ме излекуват от срама, че не бях си мръднал и пръста да помогна на Фермин, когато единственото, което той се опитваше да направи, както винаги, бе да ме защити.

Само че удар не последва. Шибна ме единствено погледът на тези очи, пълни с презрение. Фумеро се задоволи да ме потупа леко по бузата.

— Спокойно, момче. Аз не си цапам ръцете със страхливци.

Двамата полицаи се засмяха на остроумието му, облекчени, че представлението е свършило. Желанието им да напуснат сцената беше очевидно. Отдалечиха се в сумрака, смеейки се. Когато най-сетне успях да му се притека на помощ, Фермин напразно се мъчеше да се надигне и да намери зъбите, които бе изгубил в мръсната вода на локвата. От устата, носа, ушите и клепачите му течеше кръв. Когато видя, че съм невредим, той направи опит да се усмихне, при което си помислих, че ще умра на място. Коленичих до него и го взех в прегръдките си. Първата мисъл, която ми мина през ума, бе, че той тежеше по-малко от Беа.

— Фермин, за Бога, трябва незабавно да ви закарам в болница.

Той енергично поклати глава.

— Заведете ми при нея.

— При коя, Фермин?

— При Бернарда. Ако трябва да хвърля топа, нека да е в нейните ръце.

32

Онази нощ се върнах в апартамента на Пласа Реал, в който преди години се бях заклел повече да не стъпвам с крак. Двама редовни клиенти, които бяха наблюдавали побоя от прага на кръчмата „Шампаньет“, предложиха да ми помогнат да заведа Фермин до една стоянка за таксита на улица „Принсеса“, докато един келнер се обади на номера, който му дадох, за да предупреди за пристигането ни. Пътуването с таксито ми се стори безкрайно. Фермин бе изгубил съзнание още преди да потеглим. Аз го държах в прегръдките си, като го притисках до гърдите си и се опитвах да го стопля.

Усещах как дрехите ми се пропиват от хладката му кръв. Шепнех в ухото му, че почти сме пристигнали, че всичко ще бъде наред.

Гласът ми трепереше. Шофьорът току поглеждаше крадешком към мен от огледалото.

— Хей, не искам неприятности, чувате ли? Ако тоя тук умре, ще трябва да слезете.

— Просто млъкнете и карайте по-бързо.

Когато стигнахме до улица „Фернандо“, Густаво Барсело и Бернарда вече ни чакаха на входа на сградата заедно с доктор Солдевила. Щом ни видя целите покрити с кръв и кал, Бернарда се разпищя в пристъп на паника. Докторът бързо премери пулса на Фермин и ни увери, че пациентът още е жив. Четиримата с общи усилия качихме Фермин по стълбите и го отнесохме в стаята на Бернарда, където една медицинска сестра, дошла заедно с доктора, приготвяше всичко необходимо. Щом пациентът бе положен на леглото, сестрата започна да го съблича. Доктор Солдевила настоя всички да напуснем стаята и да ги оставим да си вършат работата. Той ни затвори вратата под носа с лаконичната реплика: „Ще оживее.“

В коридора Бернарда ридаеше безутешно, стенейки, че за пръв път в живота си е срещнала добър човек, а ето че Бог идва и най-грубо го изтръгва от нея. Дон Густаво Барсело я взе в обятията си и я заведе в кухнята, където се зае да я налива с бренди, докато клетницата вече едва се държеше на крака. Щом думите на прислужницата започнаха да стават неразбираеми, книжарят наля чаша и за себе си и я пресуши на един дъх.

— Съжалявам. Не знаех къде да отида… — подхванах аз.

— Всичко е наред. Добре си направил. Солдевила е най-добрият травматолог в Барселона — рече той, без да се обръща конкретно към някого.

— Благодаря — смънках аз.

Барсело въздъхна и ми наля солидна доза бренди във водна чаша. Отклоних предложението и течността премина в ръцете на Бернарда, между чиито устни изчезна като по чудо.

— Бъди така добър да си вземеш един душ и да облечеш някакви чисти дрехи — каза Барсело. — Ако се прибереш вкъщи в тоя вид, баща ти ще получи инфаркт.

— Няма нужда… добре съм — отвърнах.

— Ами тогава престани да трепериш. Хайде, можеш да използваш моята баня, че там има бойлер. Знаеш къде е. Аз през това време ще се обадя на баща ти и ще му кажа… е, понятие си нямам какво да му кажа. Ще измисля нещо.

Кимнах.

— Това все още е твой дом, Даниел — рече Барсело, докато се отдалечавах по коридора. — Липсваше ни.

Намерих банята на Густаво Барсело, но не и ключа за осветлението. Като размислих, видя ми се даже по-добре да се изкъпя на тъмно. Свалих мръсните си, пропити с кръв и кал дрехи и се вмъкнах в царската вана на Густаво Барсело. Перлена мъгла се процеждаше през прозорчето, което гледаше към вътрешния двор на сградата; все пак имаше достатъчно светлина, за да различа очертанията на помещението и играта на емайлираните плочки по пода и стените. Водата шуртеше вряла и с такова налягане, че — в сравнение със скромните условия в нашата баня на улица „Санта Ана“ — ми се видя достойна за някой от луксозните хотели, в които никога не бях стъпвал с крак. Няколко минути стоях под парообразните лъчи на душа, без да помръдна.

Ехото от ударите, валящи върху Фермин, все още кънтеше в ушите ми. Не можех да избия от главата си думите на Фумеро, нито пък лицето на онзи полицай, който ме бе държал — навярно за да ме предпази. След малко забелязах, че водата започва да изстива и предположих, че запасът в бойлера на моя гостоприемен домакин е на свършване. Когато изразходих и последната капка хладка вода, затворих кранчето. От кожата ми се вдигаше пара като нишки коприна. През завесата на душа зърнах една неподвижна фигура, застанала до вратата. Празните й очи блестяха като на котка.

— Спокойно можеш да излезеш, Даниел. Въпреки цялата си лошотия все още не мога да те видя.

— Здравей, Клара.

Тя протегна една чиста хавлиена кърпа към мен. Пресегнах се и я взех. Увих се с нея срамежливо като ученичка и дори в пълния с пара сумрак успях да видя как Клара се усмихваше, отгатвайки движенията ми.

— Не те чух да влизаш.

— Аз не се обадих. Защо взимаш душ на тъмно?

— Откъде знаеш, че лампата не е запалена?

— Електрическата крушка бръмчи — отвърна тя. — Така и не дойде да се сбогуваш.

Напротив, дойдох, помислих си аз, само че ти беше много заета. Думите обаче угаснаха на устните ми; тяхната злоба и горчилка изведнъж ми се видяха далечни и смешни.

— Зная. Прости ми.

Излязох изпод душа и застанах на рогозката. Ореолът от пара припламваше в сребристи точици и бледата светлина от прозорчето хвърляше бял воал върху лицето на Клара. Не беше се променила ни на йота. Четири години отсъствие не ми бяха помогнали.

— Гласът ти се е променил — рече тя. — И ти ли си се променил, Даниел?

— Все същият глупак съм, ако това искаш да знаеш.

И още по-страхлив отпреди, добавих мислено. Тя бе запазила онази сломена усмивка, която причиняваше болка даже в мрака. Протегна ръка и аз мигновено я разбрах, точно както през оня следобед преди осем години в библиотеката „Атенео“. Насочих ръката й към влажното си лице и усетих как пръстите й ме преоткриват, докато устните й оформяха безмълвни думи.

— Никога не съм искала да те нараня, Даниел. Прости ми.

Улових ръката й и я целунах в тъмното.

— Не, ти трябва да ми простиш.

Едва зародила се, мелодрамата бе разбита на пух и прах, когато на вратата се появи Бернарда и, макар да бе доста пияна, осъзна, че съм гол, мокър и държа ръката на Клара до устните си при загасена лампа.

— За Бога, млади ми господине Даниел, нямате ли срам? Иисусе, Богородице и свети Йосифе! Някои хора никога не си взимат поука…

Слисана, Бернарда побърза да бие отбой. Надявах се, че когато ефектът от брендито отслабне, споменът за видяното ще се изпари от съзнанието й като неясен сън. Клара отстъпи малко назад и ми подаде дрехите, които държеше под лявата си мишница.

— Чичо ми даде този костюм за теб. От младежките му години е. Казва, че страшно си пораснал и ще ти е по мярка. Сега ще те оставя, за да се облечеш. Не биваше да влизам, без да почукам.

Взех дрехите, които ми предложи, и се заех да облека бельото, което бе прохладно й миришеше на чисто, после бледорозовата памучна риза, чорапите, жилетката, панталоните и сакото. Огледалото показваше търговец, който продава стоки по домовете, само че без обичайната усмивка. Когато се върнах в кухнята, доктор Солдевила тъкмо бе излязъл от спалнята, за да информира събралите се за състоянието на Фермин.

— За момента най-лошото е минало — обяви той. — Няма повод за тревога. Тия работи винаги изглеждат по-сериозни, отколкото са всъщност. Приятелят ви има фрактура на лявата ръка, две счупени ребра, изгубил е три зъба и има множество натъртвания, порезни рани и контузии, но за щастие няма вътрешен кръвоизлив, нито симптоми за мозъчно увреждане. Сгънатите вестници, които пациентът е носел под дрехите си, за да го топлят и да му придават снажен вид, както той се изразява, са послужили като броня и са притъпили силата на ударите. Преди малко, когато дойде в съзнание, пациентът ме помоли да ви кажа, че се чувства като двайсетгодишен младеж и че иска сандвич с кървавица и пресен чесън, шоколадче и няколко лимонови сладкиша „Сугус“. По принцип не виждам проблем, макар че според мен за момента ще е по-добре да приема плодови сокове, кисело мляко и може би малко сварен ориз. Освен това, като доказателство за неговата жизненост и присъствие на духа, той ме помоли да ви предам, че докато сестра Ампарито му правеше няколко шева на крака, получи ерекция с размерите на айсберг.

— То това е, защото е мъж и половина — промълви Бернарда с извинителен тон.

— Кога ще можем да го видим? — попитах аз.

— Сега по-добре не. Може би призори. Малко почивка ще му дойде добре. Бих искал най-късно утре да го вземат в болница „Дел Мар“ за енцефалограма, просто за да сме спокойни, но според мен можем да бъдем сигурни, че господин Ромеро де Торес до няколко дни ще е като нов. Ако се съди по следите и белезите по тялото му, този човек се е измъквал и от по-тежки премеждия. Просто е роден, за да оцелява. Ако ви трябва копие от доклада, за да подадете оплакване в полицията…

— Няма да е нужно — прекъснах го аз.

— Младежо, предупреждавам ви, че това можеше да се окаже много сериозно. Трябва незабавно да съобщите в полицията.

Барсело ме наблюдаваше внимателно. Отвърнах на погледа му и той кимна.

— Не се тревожете, докторе, за тези неща ще има достатъчно време — каза Барсело. — Сега най-важното е да се уверим, че пациентът е добре. Аз лично ще имам грижата да докладвам за станалото още утре. Все пак дори и властите имат право на малко спокойствие и отдих през нощта.

Докторът явно не погледна с добро око на моето предложение да скрием инцидента от полицията, но когато разбра, че Барсело се нагърбва с тази задача, само сви рамене и се върна в спалнята, за да продължи с лечението. Веднага щом Солдевила изчезна зад вратата, Барсело ми даде знак да го последвам в кабинета му. Бернарда въздишаше на табуретката си, замаяна от брендито и от преживяната уплаха.

— Бернарда, поразшетайте се. Направете кафе. И да е по-силничко.

— Да, господине, ей сегичка.

Последвах Барсело до кабинета му — пещера, потънала в облаци тютюнев дим, които се виеха между колоните от книги и документи. До нас откъслечно достигаха дисонантните акорди от пианото на Клара. Уроците на маестро Нери очевидно не бяха принесли особена полза, поне що се отнася до музикалната област. Книжарят ми посочи един стол и се зае да пълни лулата си.

— Обадих се на баща ти и му казах, че Фермин е претърпял малък инцидент и че ти си го докарал тук.

— Хвана ли се на въдицата?

— Не мисля.

— Тъй.

Книжарят запали лулата си и се облегна на креслото зад бюрото си, наслаждавайки се на мефистофелския си вид. В другия край на апартамента Клара мъчеше Дебюси. Барсело подбели очи.

— Какво стана с учителя по музика? — попитах аз.

— Уволних го. Злоупотреба със служебното положение.

— Тъй.

— Сигурен ли си, че не са те отупали и тебе? Взел си да говориш предимно едносрично. Като малко момче беше по-приказлив.

Вратата на кабинета се отвори и Бернарда влезе, носейки поднос с две димящи чаши и захарница. Като видях несигурната й походка, се уплаших да не се озова в траекторията на дъжд от вряло кафе.

— Може ли да вляза? Господинът ще иска ли мъничко бренди в кафето?

— Струва ми се, че бутилката „Лепанто“ си е заслужила почивка за тази нощ, Бернарда. Вие също. Хайде, идете да поспите. Даниел и аз ще останем будни, ако потрябва нещо. И тъй като Фермин е във вашата спалня, можете да използвате моята.

— Ах, господине, дума да не става.

— Това е заповед. Хич не спорете. Искам да сте заспала до пет минути.

— Ама, господине…

— Бернарда, излагате на риск коледната си премия.

— Каквото вие кажете, господин Барсело. Само че ще спя върху кувертюрата, то се знае.

Барсело тържествено изчака Бернарда да се оттегли. После си сипа седем бучки захар и се зае да разбърква кафето си с лъжичката; съзирах котешката му усмивка сред тъмните облаци холандски тютюн.

— Както виждаш, ръководя тази къща с твърда ръка.

— Да, цял людоед сте, дон Густаво.

— А пък ти си станал много сладкодумен. Я ми кажи, Даниел, сега, когато никой не ни слуша — защо да не е добра идея да съобщим в полицията за станалото?

— Защото вече знаят.

— Да не би…?

Кимнах.

— В каква каша сте се забъркали вие двамата, ако не е твърде нахално да попитам?

Въздъхнах.

— Нещо, в което бих могъл да помогна?

Вдигнах поглед. Барсело ми се усмихваше без лукавство, свалил за малко ироничната си маска.

— Да не би тая работа случайно да има нещо общо с онази книга на Каракс, която не пожела да ми продадеш, когато трябваше да го сториш?

Въпросът ме свари съвсем неподготвен.

— Бих могъл да ви помогна — предложи той. — Имам в излишък нещо, което на вас двамата ви липсва: пари и здрав разум.

— Повярвайте ми, дон Густаво, вече забърках твърде много хора в тази история.

— Значи един повече няма да е от значение. Хайде, довери ми се. Представи си, че съм твой изповедник.

— От години не съм ходил да се изповядвам.

— То ти е изписано на лицето.

33

Густаво Барсело умееше да изслушва по начин, който бе едновременно съзерцателен и соломоновски — досущ като лекар или папски нунций. Гледаше ме с ръце, събрани под брадичката като за молитва, облакътен на бюрото си, почти без да мига. От време на време кимаше, сякаш откриваше болестни симптоми или недостатъци в потока на моя разказ и съставяше собствена диагноза на фактите, които му поднасях на тепсия. При всяка моя пауза книжарят повдигаше вежди въпросително и ми даваше знак с дясната си ръка да продължа да разплитам обърканата си история, която очевидно го забавляваше безгранично. На моменти вдигаше ръка и си нахвърляше бележки, или пък се взираше някъде в безкрая, сякаш искаше да обмисли изводите от моя разказ. Най-често обаче се облизваше със сардонична усмивка, която аз неизбежно приписвах или на моята наивност, или на безмозъчните ми догадки.

— Чуйте, ако смятате, че това са глупости, веднага млъквам.

— Напротив. Глупците говорят, страхливците мълчат, а мъдрите люде слушат.

— Кой го е казал? Сенека?

— Не. Господин Браулио Реколонс, който държи колбасница на улица „Авиньон“ и има пословична дарба както да прави наденици, така и да съчинява находчиви афоризми. Продължавай, ако обичаш. Тъкмо говореше за онова изобретателно момиче…

— Беа. Това си е моя работа и няма нищо общо с всичко останало.

Барсело се засмя под мустак. Канех се да продължа разказа за моите перипетии, когато доктор Солдевила се подаде през вратата на кабинета. Изглеждаше уморен и останал без дъх.

— Извинете, вече си тръгвам. Пациентът е добре и — по липса на по-добър израз — пълен с енергия. Този кавалер ще надживее всички ни. Даже твърди, че седативите са го ударили в главата и все едно се е надрусал. Отказва да почива и настоява да говори с господин Даниел за неща, които не пожела да ми обясни, твърдейки, че не вярва в хипократовата — или, както я нарече, хипокритова клетва.

— Веднага ще отидем да го видим. Извинете, моля ви, бедния Фермин. Тези думи сигурно са последица от травмата.

— Възможно е, но не бих отхвърлил и безсрамието, защото не спира да щипе сестрата по задника и да рецитира римувани куплети във възхвала на стегнатите й и изваяни бедра.

Изпратихме до вратата доктора и неговата медицинска сестра и сърдечно им благодарихме за добре свършената работа. Когато влязохме в спалнята, установихме, че Бернарда въпреки всичко е пренебрегнала нарежданията на Барсело и е легнала в кревата до Фермин, където уплахата, брендито и умората най-сетне бяха успели да я приспят. Целият в бинтове, пластири и презраменни превръзки, Фермин я държеше нежно и я галеше по косата. От израненото лице, което беше мъка да гледаш, се подаваха огромният, невредим нос, две уши като усилвателни антени и очите на обезсърчена мишка. Затова пък беззъбата усмивка през разцепените устни беше триумфална и той ни посрещна, вдигнал дясната си ръка в знака на победата.

— Как се чувствате, Фермин? — попитах аз.

— С двайсет години по-млад — отвърна той тихо, за да не събуди Бернарда.

— Не ми ги разправяйте тия, че на нищо не приличате, Фермин. Как ме уплашихте само! Сигурен ли сте, че сте добре? Не ви ли се върти главата? Не чувате ли гласове?

— А, сега, като го споменахте, на моменти като че ли чувам едно дисхармонично и нестройно ромолене, сякаш макак се опитва да свири на пиано.

Барсело се намръщи. В далечината Клара продължаваше да дрънка на пианото.

— Не се тревожете, Даниел. Ял съм и по-лош пердах. Тоя Фумеро не шамар, ами и копче не може да зашие.

— Значи онзи, който ви е сменил физиономията, е не друг, а самият инспектор Фумеро — рече Барсело. — Виждам, че вие двамата се движите в най-висшите кръгове.

— До тази част на историята още не бях стигнал — обадих се аз.

Фермин ми хвърли разтревожен поглед.

— Спокойно, Фермин. Даниел тъкмо се е заел да ме посвети в тая пиеска, в която и двамата участвате. Трябва да призная, че работата е прелюбопитна. Ами вие, Фермин, как сте с изповедите? Предупреждавам ви, че съм бил две години в семинарията.

— Две ли? Аз бих ви дал поне три, дон Густаво.

— С времето всичко се губи. Например чувството за срам — да започнем най-напред с него. За пръв път сте дошли в дома ми и вече се озовахте в леглото с прислужницата.

— Погледнете я само, горкичката, моето ангелче. Да знаете, че намеренията ми са почтени, дон Густаво.

— Вашите намерения са си ваша работа — и на Бернарда, че вече хич не е малка. А сега да си дойдем на думата. В каква каша сте се забъркали с Даниел?

— Даниел, какво му разказахте?

— Стигнахме до второ действие: влиза la femme fatale69 — уточни Барсело.

— Нурия Монфорт ли? — попита Фермин.

Барсело чак премлясна от удоволствие.

— Ама да не би да има и друга? Че това прилича на „Отвличане от сарая“.

— Моля ви да говорите по-тихо, че годеницата ми е тук.

— Бъдете спокоен, годеницата ви има във вените си половин бутилка бренди „Лепанто“. Няма да се събуди и от топовни гърмежи. Хайде, кажете на Даниел да ми разправи и останалото. Три глави мислят по-добре от две, особено ако третата е моята.

Фермин направи опит да свие рамене изпод бинтовете и раменните превръзки.

— Аз нямам нищо против, Даниел. Вие решавате.

Примирен с мисълта да взема на борда и дон Густаво Барсело, продължих разказа си до момента, в който Фумеро и неговите хора ни бяха изненадали на улица „Монкада“ преди няколко часа. Когато историята свърши, Барсело стана и закрачи из стаята в размисъл. Фермин и аз го наблюдавахме предпазливо. Бернарда похъркваше като теленце.

— Душичка — шепнеше Фермин прехласнат.

— Няколко неща привлякоха вниманието ми — рече най-сетне книжарят. — Очевидно инспектор Фумеро е затънал до шия в тази работа, макар че как и защо — това вече са неща, които ми убягват. От една страна, имаме тази жена…

— Нурия Монфорт.

— После имаме и темата за връщането на Жулиан Каракс в Барселона и убийството му някъде из улиците на града — и то след престой от един месец, през който никой не е знаел нищо за него. Очевидно жената лъже на поразия — даже и за времето.

— Ама и аз това разправям от самото начало — рече Фермин. — Само че някои от нас са пълни с младежка жар и имат слаба преценка на ситуацията.

— Я кой го казва: Сан Хуан де ла Крус70.

— Достатъчно. Хайде да успокоим топката и да се придържаме към фактите. Едно нещо в разказа на Даниел ми се видя много странно, дори по-странно от останалото. Имам предвид не мелодраматизма на целия сюжет, а един основен и на пръв поглед банален детайл — добави Барсело.

— Хайде, смайте ни, Дон Густаво.

— Ето за какво става дума: отказът на бащата на Каракс да идентифицира трупа на Жулиан, твърдейки, че няма син. Това ми се струва твърде необичайно. Почти противоестествено. Никой баща на тоя свят не би сторил такова нещо. Няма значение, че може и да са се мразили. Характерно за смъртта е, че тя буди сантименталност у всекиго. Изправени пред един ковчег, ние виждаме само доброто или онова, което искаме да видим.

— Какъв велик цитат, дон Густаво — вметна Фермин. — Ще имате ли нещо против да го прибавя към моя репертоар?

— Винаги има изключения — възразих аз. — От това, което знаем, се вижда, че господин Фортуни е бил доста особен.

— Всичко, което знаем за него, са клюки от трета ръка — рече Барсело. — Когато всички се мъчат да изкарат някого чудовище, възможностите са две: или той е светец, или те премълчават част от историята.

— На вас шапкарят май ви е допаднал просто защото е рогоносец — рече Фермин.

— С цялото ми уважение към професията, когато описанието на един негодяй се базира основно на твърденията на портиерката, първият ми импулс е да не го приемам на вяра.

— Но по тази логика излиза, че не можем да бъдем сигурни в нищо. С портиерки или без, всичко, което знаем, е, както казвате, от трета ръка, или даже от четвърта.

— Не се доверявай на онзи, който се доверява на всички — заяви Барсело.

— Тая вечер сте в разгара си, дон Густаво — похвали го Фермин. — Как щедро леете бисери на мъдростта! Де да имах и аз вашата кристална интуиция.

— Единственото кристално ясно нещо в цялата работа е, че вие двамата имате нужда от помощта ми — в стратегическо и навярно във финансово отношение, — ако искате да разрешите този ребус, преди инспектор Фумеро да ви е запазил апартамент в затвора „Сан Себас“. Фермин, да приема ли, че сте с мен?

— Аз изпълнявам нарежданията на Даниел. Ако той нареди, готов съм да играя ролята даже на младенеца Иисус.

— Даниел, какво казваш ти?

— От вас двамата не мога да взема думата. Какво предлагате, дон Густаво?

— Планът ми е следният: щом Фермин се възстанови, ти, Даниел, ще се отбиеш уж между другото у госпожа Нурия Монфорт и ще сложиш картите на масата. Нека да разбере, че си наясно с нейните лъжи и с това, че крие нещо — голямо или малко, тепърва ще се види.

— Защо? — попитах аз.

— За да видим как ще реагира. Естествено, тя нищо няма да ти каже — или пак ще те излъже. Важното е да забием бандерилята71 — простете за бикоборското сравнение — и да видим накъде ще ни поведе бикът, тоест в случая — юницата. Тук на сцената влизате вие, Фермин. Докато Даниел действа, вие дискретно ще наблюдавате заподозряната и ще чакате да лапне въдицата. Направи ли го, последвайте я.

— Но вие приемате, че тя ще отиде някъде — протестирах аз.

— О, маловерецо! Ще го направи, разбира се. Рано или късно. И нещо ми подсказва, че в тоя случай ще е по-скоро рано, отколкото късно. Това е основата на женската психология.

— А междувременно какво смятате да правите вие, доктор Фройд? — попитах аз.

— Това си е моя работа. Когато му дойде времето, ще разбереш и ще ми благодариш.

Потърсих подкрепа в погледа на Фермин, но бедният човек полека бе заспал, прегръщайки Бернарда, докато Барсело развиваше триумфалния си план. Главата на Фермин се бе килнала на една страна и от ъгълчето на блажената му усмивка върху гърдите му се точеха лиги. Бернарда хъркаше гръмко.

— Дано този да излезе свестен — промърмори Барсело.

— Фермин е прекрасен човек — уверих го аз.

— Сигурно, защото не ми се вярва да я е покорил с вида си. Хайде, да вървим.

Загасихме лампата и тихичко излязохме от стаята, като затворихме вратата и оставихме двете влюбени гугутки в ръцете на съня. Стори ми се, че първите лъчи на зората проблясват в прозорците на галерията в дъното на коридора.

— Ами ако ви кажа „не“? — тихо рекох аз. — Ами ако ви кажа да забравите всичко това?

Барсело се усмихна.

— Късно е вече, Даниел. Трябваше да ми продадеш онази книга още преди години, когато имаше такава възможност.

Прибрах се у дома на зазоряване, влачейки се из влажните, обагрени в алено улици с нелепия, взет назаем костюм и с чувството за крушение от една безкрайна нощ. Заварих баща си заспал в неговото кресло в трапезарията, с метнато на коленете одеяло и с любимата му книга, отворена в скута — екземпляр от „Кандид“ на Волтер, който той препрочиташе по няколко пъти всяка година; това бяха редките случаи, когато го чувах да се смее от сърце. Наблюдавах го мълчаливо. Побелялата му коса редееше, а кожата на лицето му бе започнала да се отпуска около скулите. Гледах този човек, когото някога си бях представял силен, почти непобедим, а сега го виждах крехък, сразен, без сам да го знае. Може би и двамата бяхме сразени. Наведох се, за да го завия с това одеяло, което той от години обещаваше да даде за благотворителност, и го целунах по челото, сякаш с този жест исках да го предпазя от невидимите нишки, които го отдалечаваха от мен, от тясното апартаментче и от моите спомени. Сякаш вярвах, че с тази целувка мога да измамя времето и да го убедя да ни отмине, да се върне някой друг ден, някои друг живот.

34

Почти цялата сутрин бленувах в задната стая, извиквайки в съзнанието си различни образи на Беа. Представях си голата й кожа под дланите ми и едва ли не имах чувството, че пак вкусвам сладкия й дъх. Улавях се, че си спомням с картографска точност всяка гънка на тялото й, блясъка на моята слюнка по устните й и онази линия от рус, почти прозрачен мъх, която се спускаше по корема й и която моят приятел Фермин в импровизираните си лекции по плътска логистика наричаше „малкият път към Херес“72.

Погледнах часовника за не знам кой път и с ужас установих, че остават още няколко часа до мига, когато ще мога отново да видя — и да докосна — Беа. Опитах се да подредя месечните фактури, но шумоленето на листовете хартия ми напомняше звука от плъзгането на бельото по бледите хълбоци и бедра на доня Беатрис Агилар, сестра на моя близък приятел от детинство.

— Даниел, ти сякаш не си на тоя свят. Тревожи ли те нещо? За Фермин ли се безпокоиш? — попита баща ми.

Кимнах засрамен. Най-добрият ми приятел бе жертвал няколко ребра, за да ми спаси кожата преди броени часове, а моите мисли се въртяха най-вече около закопчалката на един сутиен.

— За вълка говорим…

Вдигнах поглед и какво да видя? Фермин Ромеро де Торес, неповторим образ, издокаран в най-хубавия си костюм и с онази своя поза, напомняща небрежно завита пура, тъкмо влизаше през вратата с победоносна усмивка и свеж карамфил на ревера.

— Но какво правите тук, бедни приятелю? Не трябваше ли да пазите леглото?

— Леглото може да се пази само. Аз съм човек на действието. Ако не съм тук, вие двамата няма да продадете и един катехизис.

Пренебрегвайки съветите на лекаря, Фермин бе дошъл, твърдо решен да заеме отново своя пост. Той куцаше лошо и се движеше като счупена кукла, а лицето му бе жълтеникаво и покрито със синини.

— За Бога, Фермин, незабавно отивайте в леглото — рече баща ми ужасен.

— Дума да не става. Статистиките показват, че повече хора умират в постелята, отколкото в окопите.

Всичките ни протести се оказаха напразни. След малко баща ми отстъпи, защото нещо в погледа на бедния Фермин подсказваше, че макар костите да го боляха неистово, перспективата да седи сам в стаята си в пансиона бе още по-болезнена за него.

— Добре, но ако ви видя да вдигате нещо по-тежко от молив, здравата ще ви нахокам.

— На вашите заповеди! Имате честната ми дума, че няма да повдигна дори въпрос.

Фермин облече синята си работна престилка, сякаш нищо не е било; после, въоръжен с един парцал и шише спирт, се настани зад тезгяха с намерението да излъска като нови кориците и гърбовете на петнайсетте книги втора употреба, които бяха пристигнали същата сутрин. Всичките бяха екземпляри от едно много търсено заглавие, „Тривърхата шапка: История на Цивилната гвардия в александрини“ от бакалавъра Фулхенсио Капон, извънредно млад автор, възхваляван от критиците из цялата страна. Докато се занимаваше с това, Фермин току ме поглеждаше крадешком и ми намигаше като пословичното куцо дяволче.

— Ушите ви са станали червени като чушки, Даниел.

— Навярно от това, че постоянно ви слушам да говорите разни дивотии.

— Или пък от оня плам, който ви изгаря отвътре. Кога ще се видите с девойчето?

— Не е ваша работа.

— Изглеждате наистина зле. Избягвате ли пикантните храни? Съдоразширяващият им ефект е просто фатален.

— Я се разкарайте.

Следобедът се очертаваше дълъг и окаян, както бе станало обичайно напоследък. Един купувач, обагрен изцяло в сиво — от шлифера до гласа — влезе да попита дали имаме някоя книга от Сориля73, убеден, че става дума за хроника на приключенията на младичка проститутка в Мадрид по времето на Хабсбургите. Баща ми не знаеше какво да му отговори, но Фермин се притече на помощ, като никога умерен в приказките си.

— Грешите, господине. Сориля е драматург. Вас навярно ще ви заинтригува историята на дон Жуан. Там има много фусти и на всичкото отгоре главният герой се забърква с една монахиня.

— Ще я купя.

Следобедът се изнизваше, когато метрото ме остави в края на Авенида дел Тибидабо. Съгледах силуета на синия трамвай, който се отдалечаваше сред талазите виолетова мъгла. Реших да не го чакам да се върне и тръгнах пеша в падащия здрач. Скоро различих очертанията на „Ангела на мъглата“. Извадих ключа, който ми бе дала Беа, и отворих портичката в голямата желязна ограда. Влязох в имота, като нагласих вратата така, че да изглежда затворена, но Беа лесно можеше да я бутне. Нарочно бях дошъл по-рано. Знаех, че на Беа ще й трябват още поне половин час или четирийсет и пет минути, за да стигне дотук. Исках да почувствам насаме присъствието на тази къща, да я изследвам, преди Беа да дойде и да я направи своя. Спрях се за миг да погледам фонтана и ръката на ангела, която стърчеше от водите, обагрени в алено. Обвинително сочещият показалец изглеждаше остър като кама. Приближих се до ръба на басейна. Изваяното лице, без поглед и без душа, трепкаше под повърхността на водата.

Изкачих широкото стълбище, което водеше към входа. Предната врата бе леко открехната. Прониза ме тревожно чувство, защото мислех, че онази нощ съм я затворил на излизане. Разгледах ключалката, която не изглеждаше разбита, и предположих, че просто съм забравил да заключа. Бутнах я леко навътре и усетих как диханието на къщата погали лицето ми — полъх на изгоряло дърво, влага и мъртви цветя. Извадих кибрита, който бях взел, преди да изляза от книжарницата, и коленичих, за да запаля първата от свещите, оставени от Беа. Едно мехурче с бакърен цвят пламна между ръцете ми и разкри танцуващите очертания на стените, нашарени със сълзи от влага, ронещите се тавани и увисналите врати.

Пристъпих към втората свещ и я запалих. Бавно, сякаш изпълнявах някакъв ритуал, минах покрай редицата от свещи, които Беа бе оставила, и ги запалих една по една, сътворявайки ореол от кехлибарена светлина, рееща се във въздуха като паяжина, уловена сред пластове непрогледен мрак. Пътеката ми свърши точно до камината в библиотеката, до одеялата, които все още лежаха на пода, изпоцапани с пепел. Седнах там с лице към останалата част на стаята. Бях очаквал тишина, но къщата издишваше хиляди шумове. Дървото поскърцваше, вятърът бръснеше керемидите на покрива, между стените и под пода се чуваха хиляда и едно потропвания, които сякаш се местеха насам-натам.

След около половин час забелязах, че студът и сумракът са почнали да ми действат приспивно. Станах и взех да се разхождам из стаята, за да се стопля. В огнището имаше само овъглени останки от една цепеница; предположих, че до идването на Беа температурата в огромната къща ще е паднала достатъчно, за да ми внуши чисти и целомъдрени мисли и да изличи всички трескави фантазии, които ме бяха преследвали дни наред. Така, сдобил се с практична цел, изоставих поетичното съзерцание на отломките на времето, взех една свещ и се приготвих да изследвам къщата в търсене на горивен материал, за да направя обитаема стаята и онези одеяла, които сега зъзнеха пред огнището, безразлични към топлите спомени, които пазех за тях.

Познанията ми по викторианска литература ми подсказваха, че ще е най-логично да започна търсенето от зимника, където по всяка вероятност са били разположени фурните и един огромен склад за въглища. Воден от тази мисъл, почти пет минути се мъчих да открия някаква врата или стълбище, които да водят към подземието. Избрах огромна врата от резбовано дърво в дъното на един коридор. Изглеждаше изящно дърводелско произведение, с релефи под формата на ангели и голям кръст в средата. Бравата беше в центъра на вратата, точно под кръста. Помъчих се да я отворя без никакъв успех. Механизмът вероятно беше заял или просто повреден от ръждата. Нямаше как да се справи човек с такава врата, освен да я насили с лост или да я разбие с брадва — алтернативи, които бързо отхвърлих. Огледах я под светлината на свещите и си помислих, че напомня по-скоро саркофаг, отколкото врата. Запитах се какво ли се крие зад нея.

След по-внимателно разглеждане на гравираните в дървото ангели изгубих всяко желание да проверя това и се махнах оттам. Тъкмо се канех да се откажа от търсенето на проход към зимника, когато почти случайно се натъкнах на малка вратичка в другия край на коридора, която първоначално бях взел за врата на килер за метли и кофи. Натиснах дръжката, която веднага поддаде. От другата страна съгледах стръмна стълба, която тънеше в локва от мрак. Блъсна ме силна миризма на влажна пръст. При тази странно позната миризма, докато стоях, вперил поглед в черния кладенец пред мен, изведнъж ме връхлетя един спомен, който пазех от детството си, скрит зад стени от страх.

Отворих очи и слязох по стъпалата почти слепешком, защото сиянието на свещта успяваше да отнеме едва няколко сантиметра от мрака. Когато стигнах до края, вдигнах свещта нависоко и се огледах наоколо. Не открих нито кухня, нито килер, пълен със сухи дърва. Пред мен зееше тесен коридор, който свършваше в полукръгла стая. Насред нея се издигаше фигура с лице, набраздено от кървави сълзи, шурнали от две черни, бездънни очи, с ръце, разперени като криле и змия от тръни, които сякаш изникваха от слепоочията му. Усетих как леденостудена вълна прониза тила ми. По някое време възвърнах самообладанието си и осъзнах, че се взирам в изображение на Христос, издялано от дърво на стената на един параклис. Приближих се с няколко метра и съзрях призрачна гледка. Дузина голи женски торсове бяха струпани в един от ъглите на стария параклис. Забелязах, че главите и ръцете им липсват и че се крепят върху триножници. Всеки торс имаше подчертано различна форма и за мен не беше трудно да отгатна, че това са фигури на жени с различна възраст и телосложение. На коремите им с въглен бяха надраскани имената: „Исабел. Еухения. Пенелопе.“ Поне веднъж викторианските ми познания ми се притекоха на помощ и разбрах, че виждам останките от един отминал обичай, отзвук от онези времена, когато заможните домове разполагали с манекени, направени според мерките на членовете на семейството и използвани за шиенето на дрехи и чеизи. Въпреки строгия, заплашителен поглед на Христос, не устоях на изкушението да протегна ръка и да докосна талията на торса, който носеше името на Пенелопе Алдая.

В този момент ми се стори, че чувам стъпки на горния етаж. Помислих си, че Беа сигурно е дошла и обикаля да ме търси из огромната къща. Напуснах параклиса с облекчение и отново се отправих към стълбата. Тъкмо се канех да се кача, когато забелязах в другия край на коридора един котел и отоплителна система в привидно добро състояние. Всичко това изглеждаше някак несъвместимо с останалата част от зимника. Спомних си как Беа ми каза, че агенцията за недвижими имоти, която години наред безуспешно се бе опитвала да продаде имението на Алдая, направила някои подобрения с надеждата да привлече потенциални купувачи. Приближих се да разгледам съоръжението по-внимателно и видях, че се състои от система радиатори, подхранвани от малък котел. До краката си открих няколко кофи с въглища, парчета шперплат и тенекиени кутии, съдържащи, както предположих, керосин. Отворих капака на котела и го разгледах отвътре. Всичко изглеждаше в изправност. Идеята да накарам тази машинария да проработи след толкова години ми се стори отчаяна, но това не ми попречи да напълня котела с въглища и дърва и да ги напръскам с един хубав керосинов душ. Докато се занимавах с това, като че ли долових скърцане на старо дърво и за миг се обърнах да хвърля поглед назад. Внезапно в съзнанието ми нахлу видението на окървавени тръни, които се изтръгват от дървото; обръщайки се към мрака, се уплаших да не би да видя само на няколко крачки от мен да изплува фигурата на онзи Христос, тръгнал към мен с вълча усмивка.

При допира на свещта котелът се запали с буен пламък, който предизвика металически грохот. Затворих капака и се отдръпнах назад, все по-малко уверен в разумността на моя план. Котелът като че ли теглеше с известна трудност и аз реших да се върна на приземния етаж, за да проверя дали моите действия са довели до някакви практически резултати. Качих се по стълбата и се върнах в големия салон, където се надявах да намеря Беа, но от нея нямаше и следа. Пресметнах, че е изминал почти цял час от идването ми и страхът, че обектът на моите трепетни желания няма да се появи, болезнено се изостри. За да премахна безпокойството, реших да продължа с отоплителните подвизи и тръгнах да търся радиатори, които да потвърдят, че успешно съм възкресил котела. Всички, които намерих, осуетиха надеждите ми; бяха ледени като айсберги. Всички освен един. В стаичка, не по-голяма от четири-пет квадратни метра — всъщност баня, която явно се намираше точно над котела — усетих известна топлина. Коленичих и с радост установих, че плочките на пода са леко затоплени. Именно така ме завари Беа — клекнал на пода и опипващ плочките на банята като идиот, с лепната на лицето глуповата магарешка усмивка.

Когато хвърлям поглед назад и се опитвам да възстановя събитията от онази нощ в имението на Алдая, единственото извинение, което ми идва наум, за да оправдая държането си, е да заявя, че на осемнайсет години, по липса на изтънченост и по-голям опит, една стара баня може да ти изглежда същински рай. Трябваха ми само няколко минути, за да убедя Беа да вземем одеялата от салона и да се затворим в тази миниатюрна стаичка, без друга компания освен две свещи и някои принадлежности за баня, които изглеждаха като музейни експонати. Основният ми аргумент — климатическият — бързо впечатли Беа. Топлинката, която излъчваха плочките на пода, разсея първоначалните й страхове, че съм обзет от безумното намерение да подпаля къщата. После, в смътната червеникава светлина на свещите, докато я събличах с треперещи пръсти, тя се усмихваше и търсеше погледа ми, показвайки, че каквото и да ми хрумне — тогава и винаги, — на нея то вече й е хрумнало.

Спомням си я седнала с гръб към затворената врата на онази стаичка, с отпуснати встрани ръце, с обърнати към мен длани. Спомням си как дръзко вдигаше лице нагоре, докато галех шията й с върховете на пръстите си. Спомням си как взе ръцете ми и ги сложи на гърдите си, и как потрепваха очите и устните й, когато улових зърната и ги стиснах в захлас, как се плъзна на пода, докато търсех с устни корема й, и как белите й бедра ме приеха.

— Правил ли си това преди, Даниел?

— В сънищата си.

— Сериозно те питам.

— Не. А ти?

— Не. Дори и с Клара Барсело ли?

Засмях се, навярно на самия себе си.

— Какво знаеш ти за Клара Барсело?

— Нищо.

— Аз пък още по-малко — рекох.

— Не ти вярвам.

Наведох се над нея и я погледнах в очите.

— Никога не съм правил това с която и да е.

Беа се усмихна. Ръката ми се плъзна между бедрата й и аз се хвърлих да търся устните й, вече убеден, че канибализмът е върховното въплъщение на мъдростта.

— Даниел? — прошепна едва чуто Беа.

— Какво? — попитах аз.

Отговорът така и не стигна до устните й. Внезапно един студен полъх изсвири под вратата и в онази безкрайна секунда, преди вятърът да угаси свещите, погледите ни се срещнаха и почувствахме, че илюзията на момента е разбита безвъзвратно. Трябваше ни само един миг, за да разберем, че от другата страна на вратата има някой.

Видях как на лицето на Беа се изписа страх и миг по-късно мракът ни покри. После дойде и ударът по вратата — брутален, сякаш стоманен юмрук се стовари върху нея, почти изтръгвайки я от пантите.

Усетих как тялото на Беа рипна в тъмното и я обгърнах с ръце. Отдръпнахме се в другия край на помещението, точно преди вторият удар да блъсне вратата и да я запрати със страшна сила към стената. Беа извика и се притисна към мен. За миг не виждах нищо друго освен синята мъгла, пълзяща откъм коридора, и струйките дим от угасналите свещи, които се виеха нагоре като змии. Рамката на вратата хвърляше подобни на зинала паст сенки и на мен ми се стори, че съзирам една ъгловата фигура на самия праг на мрака.

Надникнах в коридора със страха — или може би с надеждата — да открия просто някой непознат, някой скитник, дръзнал да влезе сред тези руини в търсене на подслон през една неприветлива нощ. Само че нямаше жива душа, виждаха се само дългите езици от синкав въздух, които проникваха през прозорците. Сгушена в едно ъгълче на стаята, разтреперана, Беа прошепна името ми.

— Няма никого — рекох аз. — Това може да е било порив на вятъра.

— Вятърът не блъска с юмрук по вратите, Даниел. Да си вървим.

Върнах се в стаята и събрах дрехите ни.

— Вземи, облечи се. Ще хвърлим един поглед.

— По-добре да си вървим.

— Ей сега. Искам само да проверя нещо.

Облякохме се набързо в тъмното. След секунди видяхме как дъхът ни рисува форми във въздуха. Вдигнах от пода една от свещите и отново я запалих. Едно студено течение се плъзгаше из къщата, сякаш някой бе отворил вратите и прозорците.

— Виждаш ли? Това е просто вятърът.

Беа поклати глава, но нищо не каза. Поехме към салона, като предпазвахме пламъка с ръце. Беа ме следваше плътно, почти без да диша.

— Какво търсим, Даниел?

— Ще отнеме само минутка.

— Не, по-добре да си вървим веднага.

— Дадено.

Обърнахме се, за да тръгнем към изхода, и именно тогава забелязах, че голямата резбована врата в края на един от коридорите, която безуспешно се бях опитвал да отворя преди час или два, сега бе открехната.

— Какво става? — попита Беа.

— Чакай ме тук.

— Даниел, моля те…

Тръгнах по коридора, държейки свещта, която трепкаше под студеното дихание на вятъра. Беа въздъхна и ме последва неохотно. Спрях пред вратата. Смътно се виждаха мраморни стъпала, които чезнеха в мрака долу. Заспусках се по тях. Вкаменена от страх, Беа стоеше на прага и държеше свещта.

— Моля те, Даниел, нека да си вървим…

Слизах стъпало по стъпало, докато стигнах края на стълбата. Призрачният ореол на свещта някъде горе зад мен драскаше по очертанията на правоъгълна стая с голи каменни стени, покрити с разпятия. Студът, който цареше в това помещение, чак ми спря дъха. Съзрях пред себе си мраморна плоча, а върху нея като че ли различих два бели предмета, сходни по форма, но с различни размери, поставени един до друг. Те отразяваха трепкащия пламък на свещта по-интензивно от всичко останало в стаята, затова предположих, че са изработени от лакирано дърво. Направих крачка напред и едва тогава разбрах. Двата предмета бяха два бели ковчега. Единият от тях бе дълъг едва три педи. Усетих леден полъх на тила си. Това бе детски саркофаг. Намирах се в крипта.

Без да си давам сметка какво правя, запристъпвах към мраморната плоча, докато се доближих достатъчно, за да протегна ръка и да я докосна. Тогава забелязах, че върху всеки ковчег бяха гравирани име и кръст. Прахът обаче ги скриваше като пепелив воал. Сложих ръката си върху единия ковчег — по-големия. Бавно, почти в транс, без да се замислям какво правя, избърсах праха, който покриваше капака. В мъждивата червеникава светлина на свещта буквите едва се четяха.

Вцепених се. Някой или нещо се движеше в мрака. Усетих как студеният въздух се плъзга по кожата ми и едва тогава отстъпих няколко крачки.

— Махай се оттук — тихо рече един глас от сенките.

Познах го незабавно. Лаин Кубер. Гласът на дявола.

Хукнах по стълбите и щом веднъж се добрах до приземния етаж, сграбчих Беа за ръката и я повлякох колкото се може по-бързо към изхода. Бяхме изгубили свещта и тичахме слепешката. Изплашена, Беа не разбираше внезапната ми тревога. Нищо не беше видяла. Нищо не беше чула. Аз не се спрях, за да й давам обяснения. Очаквах всеки миг нещо да изскочи от сенките и да ни прегради пътя, но входната врата ни чакаше в края на коридора и правоъгълник от светлина проблясваше през пролуките на рамката й.

— Заключена е — прошепна Беа.

Затършувах по джобовете си за ключа. Обърнах се назад за част от секундата и бях сигурен, че виждам две светещи точки, които бавно се приближаваха към нас от дъното на коридора. Очи. Пръстите ми се натъкнаха на ключа. Пъхнах го отчаяно в ключалката, отворих вратата и рязко изблъсках Беа навън. Тя навярно бе доловила страха ми, защото се втурна през градината към желязната порта и не се спря, докато и двамата не се озовахме, задъхани и плувнали в студена пот на тротоара на Авенида дел Тибидабо.

— Какво стана там долу, Даниел? Имаше ли някой?

— Не.

— Пребледнял си.

— Винаги съм си бил блед. Хайде, да вървим.

— Ами ключът?

Бях го оставил вътре, пъхнат в ключалката. Нямах желание да се върна да го прибера.

— Мисля, че съм го изпуснал на излизане. Ще го потърсим някой друг ден.

Закрачихме бързо по булеварда, пресякохме на отсрещната страна и не забавихме крачка, докато не се отдалечихме на стотина метра от къщата, така че силуетът й едва се виждаше в нощта. Чак тогава забелязах, че ръката ми все още е изцапана със ситния прах. Бях благодарен за сенчестото покривало на нощта, защото то скриваше от Беа сълзите от ужас, които се стичаха по бузите ми.

Спуснахме се по улица „Балмес“ до Пласа Нуньес де Арсе, където намерихме едно самотно такси. Докато колата се носеше по „Балмес“ към „Консехо де Сиенто“, почти не разменихме дума. Беа ме хвана за ръката и на няколко пъти я улових да ме гледа със стъклени, непроницаеми очи. Наведох се да я целуна, но тя не разтвори устните си.

— Кога ще те видя пак?

— Ще ти се обадя утре или вдругиден — рече Беа.

— Обещаваш ли?

Тя кимна.

— Може да ми се обадиш вкъщи или в книжарницата. Номерът е същият. Имаш го, нали?

Отново кимна. Помолих шофьора да спре за миг на ъгъла на „Мунтанер“ и „Дипутасион“. Предложих да изпратя Беа до входната й врата, но тя отказа и се отдалечи, без да ми позволи да я целуна отново или поне да погаля ръката й. От таксито видях как се затича и се скри от погледа ми. Лампите в жилището на Агилар бяха запалени и ясно видях, че моят приятел Томас ме наблюдава от прозореца на стаята си, в която бяхме прекарали заедно толкова следобеди в бъбрене или игра на шах. Махнах му с ръка, отправяйки една насилена усмивка, която той вероятно не можеше да види. Не отвърна на поздрава ми. Остана неподвижен, залепен за стъклото, вперил студен поглед в мен. След няколко секунди се отдръпна и прозорците потъмняха. Чакал ни е, помислих си аз.

35

Когато се прибрах у дома, намерих на масата останките от вечеря за двама. Баща ми вече си беше легнал и аз се запитах дали случайно не се е окуражил да покани Мерседитас на вечеря. Отидох на пръсти в стаята си и влязох, без да паля лампата. Щом седнах на ръба на дюшека, забелязах, че в стаята има още някой, изпънат на леглото в мрака като покойник, с ръце, скръстени на гърдите. Усетих леден спазъм в стомаха, но бързо разпознах хъркането и профила на несравнимия нос. Запалих нощната лампичка и открих Фермин Ромеро де Торес, заспал върху кувертюрата на леглото с блажена усмивка, като от време на време тихичко простенваше от удоволствие. Въздъхнах и той отвори очи. Когато ме видя, като че ли се изненада. Очевидно очакваше друга компания. Потърка очи и се огледа, сякаш за да добие по-добра представа за обстановката.

— Надявам се, че не съм ви уплашил. Бернарда казва, че заспал приличам на някакъв испански Борис Карлоф74.

— Какво правите в леглото ми, Фермин?

Той примижа с известна носталгия.

— Тъкмо сънувах Карол Ломбард. Бяхме в Танжер, в едни турски бани, и аз я мажех цялата с масло, от ония, дето ги продават за бебешки дупета. Някога да сте мазали жена с масло — ама съвестно, от главата до петите, а?

— Фермин, часът е два и половина през нощта и умирам за сън.

— Моля да ме извините, Даниел. Просто господин баща ви настоя да се кача да вечерям с него, а после ме налегна една дрямка, да не ви разправям. Говеждото ми действа направо като наркотик. Баща ви предложи да се поизтегна тук за малко; каза, че няма да имате нищо против…

— Наистина нямам нищо против, Фермин. Това просто ми дойде изневиделица. Останете си в леглото и се върнете при Карол Ломбард, че сигурно ви чака. И се пъхнете под юргана, че навън е кучи студ и ако не се завиете, ще пипнете някоя настинка. Аз ще отида в трапезарията.

Фермин кимна послушно. Натъртванията по лицето му бяха започнали да се възпаляват и главата му, покрита с рядка косица и двудневна брада, напомняше зрял плод, паднал от дървото. Взех едно одеяло от скрина, а друго подадох на Фермин. Загасих лампата и отидох в трапезарията, където ме чакаше любимото кресло на баща ми. Увих се с одеялото и се сгуших както можах, убеден, че няма да мигна цяла нощ. Образът на двата бели ковчега в сумрачното подземие се бе врязал в паметта ми. Затворих очи и с всички сили се помъчих да излича това видение. На негово място извиках образа на Беа, гола върху одеялата в онази баня, озарена от свещите. Отдал се на такива приятни мисли, като че ли долових далечния ромон на морето и се запитах дали вече не съм заспал, без да разбера. Може би плавах към Танжер. След малко осъзнах, че чувам просто хъркането на Фермин, а миг по-късно светът угасна. През целия си живот не съм спал по-добре или по-дълбоко, отколкото през тази нощ.

Призори рукна пороен дъжд. Улиците бяха наводнени, а дъждовните струи гневно шибаха прозорците. В седем и половина телефонът иззвъня. Скочих от креслото, за да вдигна слушалката; сърцето ми се бе качило в гърлото. Фермин, по халат и чехли, и баща ми с кафениче в ръка, си размениха онзи поглед, с който вече бях започнал да свиквам.

— Беа? — прошепнах аз в слушалката, като им обърнах гръб.

Стори ми се, че някой въздъхна от другата страна.

— Беа, ти ли си?

Не получих отговор, а след няколко секунди връзката прекъсна. Цяла минута стоях и се взирах в телефона с надеждата, че ще звънне отново.

— Пак ще се обадят, Даниел. А сега елате да закусим — рече баща ми.

Тя ще се обади по-късно, казах си. Сигурно някой я е изненадал. Надали бе лесно да нарушиш полицейския час на господин Агилар. Нямаше повод за тревога. С тези и други извинения се завлякох до масата, за да се престоря, че ще правя компания на Фермин и баща ми по време на закуската. Дали поради дъжда или поради друго, но храната напълно бе изгубила вкуса си.

Цяла сутрин валя. Точно когато отворихме книжарницата, стана авария и целият квартал остана без ток чак до пладне.

— Само това липсваше — въздъхна баща ми.

В три започнаха първите течове. Фермин предложи да се качи до апартамента на Мерседитас и да я помоли да ни заеме кофи, чинии, изобщо някакви вдлъбнати съдове. Баща ми категорично му забрани. Потопът продължаваше. За да облекча напрежението, разказах на Фермин случилото се предната нощ, като премълчах обаче какво бях видял в онази крипта. Фермин ме слушаше в захлас, но въпреки упоритото му настояване отказах да му опиша плътността, структурата и формата на бюста на Беа. Денят бавно се изнизваше под проливния дъжд.

След вечеря, под предлог, че излизам да се поразтъпча, оставих баща ми да чете и се отправих към къщата на Беа. Когато наближих, спрях на ъгъла и се загледах в големите прозорци на апартамента, питайки се какво всъщност правя там. „Шпионирам, дебна, правя се на глупак“ — ето някои от термините, които ми минаха през ум. При все това, лишен както от достойнство, така и от подходящо палто за мразовитото време, се подслоних от вятъра под един портал от другата страна на улицата и постоях там около половин час, като наблюдавах прозорците. Зърнах през тях силуетите на господин Агилар и съпругата му, но от Беа нямаше и следа.

Беше почти полунощ, когато се прибрах у дома, зъзнещ от студ и понесъл целия свят на плещите си. Ще ми се обади утре, повтарях си хиляди пъти, докато се мъчех да заспя. Само че Беа не се обади на следващия ден. Нито на по-следващия. Не се обади през цялата седмица, най-дългата и последна седмица от живота ми.

След седем дни щях да съм мъртъв.

36

Само някой, комуто остава едва седмица живот, може така да прахосва времето си, както направих аз през онези дни. Едничкото ми занимание бе да бдя над телефона и да си гриза душата, до такава степен пленник на собствената си слепота, че дори не можех да отгатна какво ми готви съдбата. В понеделник по обед отидох до Факултета по литература на Пласа Универсидад с надеждата да видя Беа. Знаех, че никак няма да й е приятно да се появя там и да ни видят заедно, но предпочитах да посрещна гнева й, отколкото да продължавам да живея в тази несигурност.

Попитах в секретариата къде се намира аулата на професор Веласкес и реших да изчакам студентите да излязат. Почаках около двайсет минути, преди вратите да се отворят и да видя арогантния, добре поддържан лик на професор Веласкес, заобиколен от обичайната свита почитателки. Пет минути по-късно все още нямаше и следа от Беа. Реших да се приближа до вратите на аулата, за да хвърля един поглед вътре. Три момичета с вид на ученички от неделно училище бъбреха и си разменяха лекции или може би тайни. Едната, която явно беше водач на групичката, забеляза присъствието ми и прекъсна монолога си, за да ме стрелне с въпросителен поглед.

— Извинете, търся Беатрис Агилар. Знаете ли дали посещава тези часове?

Момичетата си размениха отровни погледи, после се вторачиха в мен. Очите им сякаш ми правеха рентгенова снимка.

— Ти да не си годеникът й? — попита една от тях. — Лейтенантът?

Аз им отвърнах само с една празна усмивка, която те взеха за съгласие. Единствено третото момиче плахо ми върна усмивката, като избягваше погледа ми. Другите две се приближиха с предизвикателен вид.

— Представях си те по-различен — каза онази, която явно беше главнокомандваща на отряда.

— Ами къде ти е униформата? — попита втората по ранг, като ме оглеждаше недоверчиво.

— В отпуска съм. Знаете ли дали си е тръгнала вече?

— Беатрис днес не дойде на лекции — осведоми ме главнокомандващата с дръзко изражение.

— А, така ли?

— Така — потвърди втората, подозрителната й заместница. — Ако си й годеник, би трябвало да го знаеш.

— Аз съм й годеник, а не жандарм от Цивилната гвардия.

— Хайде, да си вървим, оставете го тоя палячо — заключи предводителката.

Двете минаха покрай мен, като ме погледнаха изкосо с лека презрителна усмивка. Третата поизостана, спря се за миг, преди да излезе, и като се увери, че другите не я виждат, ми прошепна на ухото:

— Беатрис не дойде и в петък.

— Знаеш ли защо?

— Ти не си годеникът й, нали?

— Не. Просто приятел.

— Мисля, че е болна.

— Болна ли?

— Така каза едно от момичетата, което позвъни у тях. А сега трябва да вървя.

Преди да успея да й благодаря за помощта, девойката отиде да се присъедини към другите две, които я чакаха с изпепеляващи погледи в отсрещния край на двора.

— Даниел, сигурно се е случило нещо. Или е умряла някоя пралеля, или някой папагал е хванал заушки, или пък тя самата е пипнала настинка от цялото това размотаване с гол задник на студа… един Господ знае. Обратно на онова, което тъй сляпо вярвате, вселената не се върти около въжделенията на чатала ви. Еволюцията на човечеството се влияе и от други фактори.

— Да не мислите, че не го знам? Явно не ме познавате, Фермин.

— Драги мой, ако Господ бе пожелал да ми даде по-широки хълбоци, даже можеше аз да съм ви родил: толкова добре ви познавам. Послушайте ме, избийте си мрачните мисли от главата и излезте малко на чист въздух. От прекалено чакане душата ръждясва.

— Значи ме намирате смешен.

— Не. Намирам ви твърде угрижен. Зная, че на вашата възраст тия работи изглеждат като свършека на света, но всичко си има граници. Довечера двамата с вас ще отидем да погуляем в един локал на улица „Платерия“, който напоследък явно предизвиква фурор. Казаха ми, че там имало едни скандинавски девойчета, току-що пристигнали от Сиудад Реал75, които били направо за чудо и приказ. Аз черпя.

— Ами какво ще каже Бернарда?

— Момичетата са за вас. Смятам да ви чакам в салона, където ще си чета някое списание и ще съзерцавам хубавата стока отдалече, защото съм станал привърженик на моногамията, ако не in mentis76, то поне de facto.

— Благодаря ви, Фермин, но…

— Момче на осемнайсет години, който отхвърля такова предложение, очевидно не е с всичкия си. Незабавно трябва да направим нещо. Ето, вземете.

Той порови в джобовете си и ми подаде няколко монети. Запитах се дали това бяха дублоните, с които смяташе да финансира визитата ни в пищния харем на иберийските нимфи.

— Срещу толкова пари няма да получим и „добър вечер“, Фермин.

— Ама вие сте от ония, дето падат от дървото и никога не стигат до земята. Да не мислите, че наистина ще ви заведа при курви и после ще ви върна, пламнал от гонорея, при господин баща ви — най-светия човек, когото познавам? Онова за момичетата го казах само за да видя как ще реагирате, като апелирах към единствената част от вашата личност, която явно функционира. Давам ви тези монети, за да отидете до телефона на ъгъла и да се обадите на възлюбената си в известно усамотение.

— Беа изрично ми каза да не я търся аз.

— Също така ви каза, че ще се обади в петък, а днес е понеделник. Вие си решавайте. Едно нещо е да вярваш на жените, а съвсем друго — на приказките им.

Убеден от аргументите му, аз се измъкнах от книжарницата, отидох до обществения телефон на ъгъла и набрах номера на семейство Агилар. При петото позвъняване някой вдигна телефона от другата страна и заслуша мълчаливо, без да каже нищо. Изминаха пет секунди, които ми се видяха безкрайни.

— Беа? — прошепнах аз. — Ти ли си?

Гласът, който отговори, ме блъсна като чук в стомаха.

— Кучи сине, кълна се, че ще ти изтръгна душичката.

Това бе стоманеният тон на чистата, сдържана ярост. Студен и спокоен. Тъкмо това най-много ме уплаши. Можех да си представя как господин Агилар държи телефона във вестибюла на дома си, същия телефон, който толкова пъти бях използвал, за да се обадя на баща си и да му кажа, че ще закъснея, защото ще прекарам следобеда с Томас. Останах така, заслушан в дишането на бащата на Беа; бях онемял и само се питах дали ме е познал по гласа.

— Виждам, че не ти стиска даже да говориш, нещастник такъв. Всяко жалко лайно може да направи онова, което си направил ти, но един мъж поне ще има доблестта да си покаже лицето. Аз на твое място щях да умра от срам, ако знаех, че едно седемнайсетгодишно момиче има по-яко дупе от мен, защото тя не пожела да ми каже името ти и няма да го каже. Познавам я. И щом като ти нямаш куража да си покажеш лицето заради Беатрис, тя ще трябва да плати за онова, което си сторил.

Когато затворих слушалката, ръцете ми трепереха. Не осъзнавах какво съм извършил току-що, докато не излязох от кабината и не се повлякох обратно към книжарницата. Не ми бе хрумнало, че моето обаждане само ще влоши ситуацията, в която вече се намираше Беа. Бях се грижил само да запазя анонимността си и да си крия лицето, отричайки се от онези, които твърдях, че обичам, и които всъщност само използвах. Така бях постъпил и тогава, когато инспектор Фумеро преби Фермин. Ето че го бях направил пак, когато изоставих Беа на съдбата й. Явно щях да го правя всеки път, щом обстоятелствата ми предложеха сгоден случай. Постоях на улицата десетина минути, като се мъчех да се успокоя, преди да вляза пак в книжарницата. Може би трябваше да се обадя отново и да кажа на господин Агилар — да, аз съм, луд съм по дъщеря ви и точка по въпроса. Ако после му скимнеше да дойде с комендантската си униформа и да ми разбие физиономията, щеше да е в правото си.

Вече се канех да се върна в книжарницата, когато забелязах, че някой ме наблюдава от един портал на отсрещната страна на улицата. Отначало ми се стори, че това е дон Федерико, часовникарят, но един бегъл поглед ме увери, че въпросният мъж е по-висок и по-добре сложен. Спрях се, за да му върна погледа, и за моя изненада той кимна, сякаш искаше да ме поздрави и да ми покаже, че хич не го е грижа, че съм забелязал присъствието му. Една улична лампа осветяваше лицето му в профил. Чертите ми се видяха познати. Той пристъпи крачка напред, закопча шлифера си догоре, усмихна ми се и тръгна към Лас Рамблас, като се изгуби сред останалите минувачи. Чак тогава го познах: това бе полицаят, който ме бе държал, докато инспектор Фумеро пребиваше Фермин. Когато влязох в книжарницата, Фермин вдигна очи и ме изгледа въпросително.

— Какво значи тая физиономия?

— Фермин, мисля, че имаме проблем.

Същата вечер пуснахме в действие силно заплетения и слабо основателен план, който бяхме замислили преди няколко дни с дон Густаво.

— Най-напред трябва да се уверим дали наистина сме под полицейско наблюдение, както мислите вие. После ще се разходим най-нехайно до „Четирите котки“, ни лук яли, ни лук мирисали, за да видим дали тоя тип все още дебне някъде там. Но нито думичка на баща ви, че ще вземе да му се образува някой камък в бъбреците.

— И какво да му кажа? Той и без друго е нащрек от доста време насам.

— Кажете му, че отивате да купите слънчогледови семки или нещо такова.

— А защо трябва да отидем именно в „Четирите котки“?

— Защото там сервират най-добрите сандвичи със свински наденички в радиус от пет километра, а все някъде трябва да поговорим. Не ми разваляйте кефа и правете каквото ви казвам, Даниел.

За мен всяка дейност, която ме отвличаше от мислите ми, бе добре дошла, ето защо хрисимо се съгласих и излязох навън няколко минути по-късно, след като уверих баща ми, че ще се върна навреме за вечеря. Фермин ме чакаше на ъгъла на Пуерта Дел Анхел. Щом се присъединих към него, той с едно повдигане на веждите ми даде знак да вървя.

— Гърмящата змия е на двайсетина метра зад нас. Не се обръщайте.

— Пак ли е онзи, предишният?

— Не мисля, освен ако не се е смалил от това влажно време. Тоя изглежда новак. Понесъл е спортен вестник отпреди шест дена! Фумеро сигурно набира чираци от някой приют.

Когато стигнахме до „Четирите котки“, нашият цивилен полицай седна на една маса на няколко метра от нашата и се престори, че препрочита за кой ли път репортажите за футболната лига от миналата седмица. На всеки двайсетина секунди ни поглеждаше крадешком.

— Горкичкият, вижте го само как се поти — рече Фермин, клатейки глава. — Изглеждате ми малко разсеян, Даниел. Говорихте ли с момичето, или не?

— Баща й вдигна телефона.

— И проведохте приятелски и сърдечен разговор?

— По-скоро монолог.

— Ясно. Да разбирам ли, че все още не го наричате папа?

— Той ми каза буквално, че ще ми изтръгне душичката.

— Това сигурно е било стилистичен похват.

В този момент над нас надвисна фигурата на келнера. Фермин поръча храна за цял полк, като потриваше ръце от мерак.

— А вие нищо ли не искате, Даниел?

Поклатих глава. Когато келнерът се върна с два подноса, отрупани с тапас77, сандвичи и няколко халби бира, Фермин му връчи една солидна сума и му каза да задържи рестото.

— Шефе, виждате ли оня тип на масата до прозореца, дето е облечен като Щурчето Джимини78 и е забол глава във вестника, сякаш е книжна фуния?

Келнерът кимна съучастнически.

— Ще бъдете ли така добър да му предадете, че инспектор Фумеро му праща спешно поръчение? Трябва незабавно да отиде на пазара Бокерия, да купи варен нахут на стойност двайсет дуро и да го занесе неотложно в полицейския участък (с такси, ако е необходимо); ако ли не, по-добре да се приготви да му връчи топките си на тепсия. Да повторя ли?

— Няма нужда, господине. Варен нахут за двайсет дуро или топките на тепсия.

Фермин му подаде още една монета.

— Бог да ви благослови.

Келнерът кимна почтително и се отправи към масата на нашия преследвач, за да му предаде съобщението. Щом чу инструкциите, часовоят посърна. Остана на масата си още петнайсет секунди, разкъсван от непонятни сили, след което се втурна на галоп към улицата. На Фермин дори окото му не мигна. При други обстоятелства епизодът щеше да ме развесели, но онази вечер не можех да избия от главата си мисълта за Беа.

— Даниел, слезте на земята, че имаме задачи за обсъждане. Още утре трябва да посетите Нурия Монфорт, както го бяхме запланували.

— И какво да й кажа, като отида при нея?

— Все ще измислите нещо. Планът е да последваме твърде разумното предложение на господин Барсело. Покажете й колко сте наясно, че най-вероломно ви е излъгала за Каракс, че тъй нареченият й съпруг Микел Молинер не е в затвора, както тя твърди, че тя е коварната ръка, която е прибирала кореспонденцията от стария апартамент на семейство Фортуни-Каракс, използвайки пощенска кутия на името на несъществуваща адвокатска кантора… Кажете й всичко, което е необходимо и целесъобразно, за да вземе да й пари под краката. Да, и то с мелодрама и библейска тържественост. После, просто за ефект, ще си отидете и ще я оставите да се пържи в соса на угризенията.

— А през това време…

— През това време аз ще съм готов да я последвам — цел, която смятам да осъществя с помощта на най-прогресивните техники на камуфлажа.

— Тая работа няма да стане, Фермин.

— О, маловерецо! Я да чуем, какво ви каза бащата на момичето, за да ви докара до това състояние? Заплахата ли ви тревожи? Хич не й обръщайте внимание. Хайде, какво ви каза оня лунатик?

Отвърнах, без дори да се замисля.

— Истината.

— Истината според свети великомъченик Даниел?

— Смейте се колкото ви душа иска. Така ми се пада.

— Не се смея, Даниел. Просто ми е тежко да ви гледам как се самобичувате. Всеки би помислил, че сте на път да наденете власеница. Нищо лошо не сте направили. Достатъчно мъчители има в тоя живот, та не е нужно човек да се държи като Торкемада79 със самия себе си.

— От опит ли говорите?

Фермин сви рамене.

— Никога не сте ми разказвали как са се пресекли пътищата ви с Фумеро — казах аз.

— Искате ли да чуете една поучителна история?

— Само ако вие имате желание да ми я разкажете.

Фермин си наля чаша вино и я пресуши на един дъх.

— Амин — рече той на себе си. — Онова, което мога да ви разправя за Фумеро, е публична тайна. Когато за пръв път чух името му, бъдещият инспектор беше наемен убиец, който изпълняваше поръчки за анархическия синдикат, ИАФ. Беше си спечелил солидна репутация, защото нямаше ни страх, ни скрупули. Достатъчно бе да му дадат нечие име и той ликвидираше човека на улицата, с изстрел в лицето посред бял ден. В размирни времена такива таланти високо се ценят. Нямаше и лоялност, да не говорим за някакви убеждения. През оная работа му беше на коя кауза служи, стига каузата да му помагаше да се издига. Светът е пълен с такива отрепки, но все пак малцина имат таланта на Фумеро. От анархистите премина на служба при комунистите, а от тях до фашистите имаше само една крачка. Шпионираше и продаваше информация от една фракция на друга; от всички взимаше пари. Аз дълго време го държах под око. Тогава работех за правителството на Женералитат. Понякога ме бъркаха с грозния брат на президента Компанис, което ме изпълваше с гордост.

— Какво точно правехте?

— От всичко по малко. В днешните сапунени радиосериали това, което правех, биха го нарекли шпионаж, но във военно време всички сме шпиони. Част от работата ми беше да държа под око типове като Фумеро, че те са най-опасните. Като усойници са — нямат ни вяра, ни съвест. По време на война изникват отвсякъде. В мирно време надяват маска. Но винаги ги има — с хиляди. Работата е там, че рано или късно успях да разкрия неговата игра. По-скоро късно, отколкото рано, бих казал. Барселона падна след броени дни и положението коренно се промени. Превърнах се в търсен престъпник, а моите началници бяха принудени да се крият като плъхове. Естествено, Фумеро вече бе начело на операцията по „прочистването“. Чистката се провеждаше открито, с разстрели насред улицата или в крепостта Монжуик. Мен ме арестуваха на пристанището, когато се опитвах да издействам билет за гръцки товарен кораб, за да пратя във Франция някои от шефовете ми. Отведоха ме в Монжуик и два дена ме държаха в абсолютно тъмна килия, без вода и без вентилация. Когато отново видях светлина, това бе пламъкът на един поялник. Фумеро и някакъв тип, който говореше само немски, ме провесиха за краката с главата надолу. Немецът най-напред ми смъкна дрехите, като ги изгори с поялника. Личеше си, че е вещ в тая работа. Когато останах гол, както майка ме е родила, и всички косми по тялото ми бяха опърлени, Фумеро заяви, че ако не му кажа къде се крият началниците ми, забавата тепърва ще започне. Аз не съм храбрец, Даниел. Никога не съм бил, но малкото смелост, която имам, ми стигна, за да му кажа да отиде да се шиба. По знак на Фумеро немецът ми инжектира нещо в бедрото и изчака няколко минути. После, докато Фумеро пушеше и ме гледаше усмихнат, оня започна най-старателно да ме пържи с поялника. Виждали сте белезите…

Кимнах. Фермин говореше спокойно, без никаква емоция.

— Тия белези нищо не са. Най-лошите остават в душата. Издържах един час под поялника, а може да е било само една минута — не зная. Но накрая му казах малките имена, фамилиите, даже номерата на ризите на всичките си началници, че и на ония, които не бяха такива. Захвърлиха ме на някаква уличка в Пуебло Секо, гол и с изгорена кожа. Една добра жена ме прибра в къщата си и се грижи за мен два месеца. Комунистите разстреляли съпруга и двамата й синове на прага на дома й. И тя самата не знаеше защо. Когато се оправих дотолкова, че да стана и да изляза на улицата, разбрах, че всичките ми началници са били арестувани и екзекутирани броени часове, след като съм ги издал.

— Фермин, ако не искате да говорите за това…

— Не, не. По-добре да го чуете и да знаете с кого си имате работа. Когато се прибрах вкъщи научих, че домът ми е бил експроприиран от правителството, заедно с цялото ми имущество. Бях се превърнал в просяк, без сам да зная. Опитах да си намеря работа. Навсякъде ми отказваха. Единственото, с което успявах да се сдобия, беше бутилка евтино вино за няколко сентимо. Това е бавна отрова, която разяжда вътрешностите като киселина, но се надявах, че рано или късно ще подейства. Казвах си, че някой ден ще се върна в Куба, при моята малка мулатка. Задържаха ме, когато се опитвах да се кача на един товарен кораб, който плаваше за Хавана. Вече не помня колко време прекарах в затвора. След първата година на човек всичко започва да му се губи, даже разсъдъкът. Когато излязох оттам, заживях по улиците, където ме намерихте след цяла вечност. Имаше мнозина като мен, другари от затвора или амнистирани. Късметлиите имаха някого навън, на когото можеха да разчитат — някой или нещо, при което да се върнат. Останалите от нас се присъединиха към армията на нищите. Щом веднъж ти дадат карта за тоя клуб, завинаги си оставаш негов член. Повечето излизахме навън само нощем, когато светът не ни гледа. Запознах се с мнозина като мен. Рядко се случваше да ги видя отново. Животът на улицата е кратък. Хората те гледат с погнуса, дори и тия, дето ти дават милостиня, но това е нищо в сравнение с омерзението, което човек изпитва към себе си. То е като да живееш затворен в ходещ труп, труп, който усеща глад, който вони и отказва да умре. Сегиз-тогиз Фумеро и хората му ме арестуваха и ме обвиняваха, че съм извършил някаква абсурдна кражба, или че съм задявал момиченца на излизане от някое училище на монахини. Още един месец в затвора Модело, още бой — и хайде пак на улицата. Така и не разбрах какъв е смисълът на тия фарсове. Очевидно за полицията беше удобно да разполага с контингент от заподозрени, на които да слага ръка в случай на нужда. При една от срещите си с Фумеро, който вече бе станал доста уважавана фигура, го попитах защо просто не ме е убил, както направи с останалите. Той се изсмя и ми каза, че има по-лоши неща от смъртта. Никога не убивал доносник, рече. Оставял го жив да изгние.

— Фермин, вие не сте доносник. Всеки на ваше място би сторил същото. Вие сте най-добрият ми приятел.

— Не заслужавам приятелството ви, Даниел. Вие с баща ви ми спасихте живота и сега моят живот ви принадлежи. Каквото мога да направя за вас двамата, ще го направя. В деня, в който ме измъкнахте от улицата, Фермин Ромеро де Торес се роди отново.

— Това не е истинското ви име, нали?

Фермин поклати глава.

— Видях го на един плакат на арената за корида. Другото ми име е погребано. Човекът, който живееше преди в тия кости, умря, Даниел. Понякога се връща — в кошмарите ми. Но вие ми показахте как да бъда друг човек и ми дадохте една причина да заживея отново — моята Бернарда.

— Фермин…

— Не казвайте нищо, Даниел. Само ми простете, ако можете.

Прегърнах го мълчаливо и го оставих да се наплаче. Хората ни зяпаха изпод вежди, а аз им отвръщах с унищожителен поглед.

Не след дълго престанаха да ни обръщат внимание. По-късно, докато изпращах Фермин до пансиона му, моят приятел си възвърна гласа.

— Това, което ви разказах днес… моля ви, не казвайте на Бернарда…

— Нито на Бернарда, нито на когото и да е. Нито дума, Фермин.

На раздяла си стиснахме ръце.

37

Цяла нощ не мигнах. Лежах на кревата със запалена лампа и се взирах в моята шикозна писалка „Монблан“, с която не бях писал от години — тя полека се бе превърнала в най-добрия чифт ръкавици, който някога е бил даван на човек без ръце. Неведнъж се изкушавах да отида до апартамента на семейство Агилар и, по липса на по-добър термин, да се предам, но след дълъг размисъл реших, че ако в ранно утро се втурна в бащиния дом на Беа, това с нищо няма да подобри ситуацията. Призори умората и объркването ми помогнаха да намеря отново пословичния си егоизъм и аз побързах да се убедя, че ще е най-добре да оставя водите да си текат; с времето щяха да отмият неприязънта.

Утрото премина със слабо оживление в книжарницата — обстоятелство, от което се възползвах, за да дремя на крак с грацията и баланса на фламинго, според описанието на баща ми. По пладне, както се бях уговорил с Фермин предната вечер, се престорих, че излизам да се поразходя, а Фермин заяви, че има час в амбулаторията, за да му свалят няколко шева. Доколкото можах да преценя, баща ми преглътна и двете лъжи. От мисълта, че го мамя системно, бях започнал да чувствам душата си окаляна; така казах и на Фермин към средата на предобеда, когато баща ми излезе да изпълни една поръчка.

— Даниел, взаимоотношенията баща-син се крепят на хиляди малки благородни лъжи. Подаръците на тримата влъхви, феята на млечните зъбчета, най-достойният печели, и прочие, и прочие. Това е просто още една лъжа. Не се чувствайте виновен.

Когато настъпи подходящият момент, излъгах отново и се отправих към дома на Нурия Монфорт, чийто допир и ухание пазех отпечатани в съкровените кътчета на паметта си. Пласа де Сан Фелипе Нери бе завзета от ято гълъби, които си почиваха на паважа. Бях очаквал да намеря Нурия Монфорт на пейката, в компанията на нейната книга, но площадът беше пуст. Пресякох паважа под бдителното око на дузина гълъби и напразно се огледах за Фермин, дегизиран като Бог знае какво — бе отказал да ми разкрие хитроумния си план. Влязох в сградата и видях, че името на Микел Молинер все още е на пощенската кутия. Зачудих се дали това да бъде първото слабо място в историята на Нурия Монфорт, което щях да й посоча. Докато се изкачвах по стълбите в сумрака, почти се надявах да не я заваря вкъщи. Никой не съчувства на един измамник както онзи, който се намира в неговото положение. Когато стигнах до площадката на четвъртия етаж, поспрях за миг, за да събера смелост и да съчиня някакво извинение, с което да оправдая визитата си. Радиото на съседката все така тътнеше от другата страна на площадката; този път предаваше една игра, в която участниците проверяваха религиозните си знания. Играта се казваше „Да си припомним“ и всеки вторник по обед държеше наелектризирана цяла Испания.

Под взрива от аплодисменти, който изригна от публиката в студиото на Националното радио, застанах решително пред вратата на Нурия Монфорт и натиснах звънеца в продължение на няколко секунди. Заслушах се в ехото, което се разнесе във вътрешността на апартамента, и въздъхнах от облекчение. Тъкмо се канех да си тръгна, когато чух стъпки, които се приближаваха към вратата, и една сълза от светлина озари отвора на шпионката. Усмихнах се. Чух как ключът се превъртя в ключалката и дълбоко поех въздух.

38

— Даниел — промълви тя, усмихвайки се срещу светлината.

Синкавият дим от цигарата забулваше лицето й. Устните й пламтяха в тъмночервено; те бяха влажни и оставяха подобни на кръв следи по филтъра на цигарата, която държеше между показалеца и безименния си пръст. Има хора, които запомняш, и други, които сънуваш. За мен Нурия Монфорт бе като мираж, чиято достоверност не поставяш под съмнение, а просто го следваш, докато се стопи безследно или те погуби. Последвах я до тясната, сумрачна стая, където се намираха бюрото й, книгите и онази колекция от моливи, наредени като случаен акт на симетрия.

— Мислех, че няма да те видя отново.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

Тя седна на стола до бюрото си, кръстоса крака и се облегна назад. Откъснах очи от шията й и се съсредоточих върху едно петно от влага на стената. Отидох до прозореца и набързо огледах площада. От Фермин нямаше и следа. Чувах как Нурия Монфорт диша зад гърба ми, усещах погледа й. Заговорих, без да отделям очи от прозореца.

— Преди няколко дни един мой добър приятел откри, че управителят, отговарящ за стария апартамент на семейство Фортуни-Каракс, е изпращал кореспонденцията си до една пощенска кутия на името на адвокатска кантора, която очевидно не съществува. Същият приятел установи, че човекът, който от години е събирал пратките от тази пощенска кутия, е използвал вашето име, госпожо Монфорт…

— Млъкни.

Обърнах се и я видях как се отдръпна в сенките.

— Съдиш ме, без да ме познаваш — рече тя.

— Щом е така, помогнете ми да ви опозная.

— На кого си разказал тези неща? Кой друг знае това, което току-що ми каза?

— Повече хора, отколкото бихте помислили. Полицията ме следи от доста време.

— Фумеро?

Кимнах. Стори ми се, че ръцете й треперят.

— Не знаеш какво си направил, Даниел.

— Ами вие ми кажете — отвърнах с твърдост, каквато не усещах.

— Мислиш, че само защото случайно си попаднал на една книга, имаш правото да се месиш в живота на хора, които не познаваш, в неща, които не разбираш и които не ти принадлежат.

— Вече ми принадлежат, независимо дали искам, или не.

— Не знаеш какво говориш.

— Бях в къщата на семейство Алдая. Зная, че Хорхе Алдая се крие там. Зная, че именно той е убил Каракс.

Тя дълго се взира в мен, като внимателно подбираше думите си.

— Фумеро знае ли това?

— Нямам представа.

— Трябваше да разбереш. Проследи ли те Фумеро до тази къща?

Гневът, който пламтеше в очите й, просто ме изгаряше. Бях влязъл в дома й в ролята на обвинител и съдия, но с всеки изминал миг се чувствах като обвиняем.

— Не ми се вярва. А вие знаехте ли? Знаели сте, че Алдая е убил Жулиан и се крие в онази къща… Защо не ми казахте?

Тя се усмихна горчиво.

— Нищо не разбираш, нали?

— Разбирам, че излъгахте, за да защитите човека, убил онзи, когото наричате ваш приятел. Разбирам, че от години прикривате това престъпление, предпазвайки един човек, чиято единствена цел е да заличи всяка следа от съществуването на Жулиан Каракс, и за да я постигне, даже гори книгите му. Разбирам, че ме излъгахте за съпруга си, който не е в затвора, а очевидно не е и тук. Това е, което разбирам.

Нурия Монфорт бавно поклати глава.

— Върви си, Даниел. Напусни този дом и повече не се връщай. Вече направи достатъчно.

Тръгнах към вратата, като я оставих в трапезарията. Спрях се по средата на разстоянието и погледнах назад. Нурия Монфорт се бе свлякла на пода с гръб към стената. Престорената й непоколебимост беше рухнала.

Пресякох Пласа де Сан Фелипе Нери, забол поглед в земята. Носех със себе си болката, която бях получил от устните на тази жена, болка, за която вече се чувствах отговорен, макар че не проумявах как и защо. „Не знаеш какво си направил, Даниел.“ Исках само да се махна по-далече оттам. Когато минах покрай църквата, едва забелязах присъствието на мършавия свещеник с голям нос, застанал на прага с требник и броеница. Той ме благослови с пестелив жест.

39

Върнах се в книжарницата почти четирийсет и пет минути по-късно от обещаното. Когато ме видя, баща ми се намръщи неодобрително и погледна часовника.

— На това ли му викаш точност? Знаехте, че трябва да отида да посетя един клиент в Сан Кугат80, а ме оставихте тук съвсем сам.

— Ами Фермин? Още ли не се е прибрал?

Баща ми поклати глава с онова нетърпение, което сякаш го поглъщаше, когато бе в лошо настроение.

— Впрочем, има едно писмо за теб. Оставих ти го до касата.

— Татко, прощавай, но…

Той махна с ръка в знак да си спестя извиненията, въоръжи се с шлифер и чадър и излезе през вратата, без да се сбогува. Тъй като го познавах, предположих, че ядът му ще се изпари, още преди да е стигнал до гарата. Това, което ме озадачаваше, бе отсъствието на Фермин. Бях го видял на Пласа де Сан Фелипе Нери, дегизиран като свещеник от комична пиеса, където чакаше Нурия Монфорт да изскочи панически от дома си и да го отведе до самото сърце на загадката. Междувременно моята вяра в тази стратегия бе станала на пух и прах. Представях си, че ако Нурия Монфорт наистина излезе на улицата и Фермин я проследи, вероятно ще се озове в аптеката или в хлебарницата. Велик план, няма що! Приближих се до касата, за да хвърля един поглед на писмото, което бе споменал баща ми. Пликът беше бял и правоъгълен като надгробна плоча, а на мястото на разпятието имаше щемпел, който окончателно съкруши духа ми, и без това пострадал през тоя ден.

— Алилуя — промърморих аз.

Знаех какво съдържаше пликът, без да е нужно да го отварям, но все пак го отворих, просто за да се повъргалям още малко в нещастието си. Писмото беше лаконично, два абзаца от онази проза — нещо средно между пламенна прокламация и оперетна ария, — която характеризира военния епистоларен жанр. Известяваха ме, че в срок от два месеца аз, Даниел Семпере Мартин, ще имам честта и гордостта да изпълня най-светия и поучителен дълг, който животът може да предложи на един иберийски мъж: да служа на родината и да нося униформата на националния кръстоносен поход в защита на духовната цитадела на Запада. Надявах се, че поне Фермин ще съумее да открие нещо забавно в цялата работа и да ни поразсмее с неговата стихотворна версия на „Падането на юдео-масонския заговор“. Два месеца. Осем седмици. Шейсет дни. Винаги можех да разделя времето на секунди и така да получа километрична цифра. Оставаха ми пет милиона и сто осемдесет и четири хиляди секунди свобода. Може би дон Федерико, който според баща ми бе в състояние да измайстори даже „Фолксваген“, щеше да ми направи часовник със спирачки. Може би някой щеше да ми обясни как да наредя така нещата, че да не изгубя Беа завинаги. Когато чух камбанката на вратата, реших, че Фермин се връща, най-сетне убеден, че нашите детективски усилия са просто безвкусна шега.

— Ей го и престолонаследникът, който бди над своя замък, както си му е редът, па макар и с погребална физиономия. Я се поразвесели, момко, че приличаш на настъпена жаба — каза Густаво Барсело. Беше пременен с палто от камилска вълна и размахваше като кардиналска митра бастун от слонова кост, който съвсем не му бе нужен. — Няма ли го баща ти, Даниел?

— Съжалявам, дон Густаво. Отиде да посети един клиент и предполагам, че няма да се върне преди…

— Отлично. Защото не съм дошъл при него, пък и ще е по-добре той да не чуе онова, което имам да ти кажа.

Намигна ми, докато си сваляше ръкавиците и оглеждаше книжарницата равнодушно.

— Ами нашият колега Фермин? Някъде наблизо ли е?

— Изчезнал по време на акция.

— Вероятно прилага дарбите си за разрешаването на случая Каракс, а?

— Телом и духом. Последния път, когато го видях, носеше расо и раздаваше благословията urbi et orbi81.

— Дааа… Моя е вината, че ви подкокоросах. Де да си бях държал езика зад зъбите.

— Струвате ми се угрижен. Случило ли се е нещо?

— Не точно. Или по-скоро да, в известен смисъл.

— Какво искахте да ми разкажете, дон Густаво?

Книжарят кротко ми се усмихна. Обичайното му надменно изражение и салонна арогантност се бяха изпарили. Стори ми се, че долавям на тяхно място известна сериозност, лека предпазливост и немалка загриженост.

— Тази сутрин се запознах с дон Мануел Гутиерес Фонсека, петдесет и деветгодишен ерген, работил в градската морга на Барселона от 1924 г. Трийсет години служба на прага на мрака. Фразата е негова, не моя. Дон Мануел е кавалер от старата школа — вежлив, приятен и услужлив. От петнайсет години насам живее на улица „Сениса“ в стая под наем; дели я с дванайсет папагалчета, които са се научили да тананикат погребалния марш. Има абонаментна карта за операта. Обича Верди и Доницети. Каза ми, че в неговата работа важното е да се спазва правилникът. Правилникът предвижда всичко, особено в случаите, когато човек не знае какво да прави. Преди петнайсет години дон Мануел отворил един брезентов чувал, донесен от полицията, и намерил в него най-добрия си приятел от детинство. Останалата част от тялото пристигнала в отделна чанта. Сдържайки чувствата си, дон Мануел спазил правилника.

— Искате ли кафе, дон Густаво? Нещо сте пребледнял.

— Да, моля.

Отидох да взема термоса и му налях чаша кафе с осем бучки захар. Изпи я на един дъх.

— Така по-добре ли е?

— Приблизително. Та, както казвах, именно дон Мануел бил на смяна в деня, когато донесли тялото на Жулиан Каракс в отдела за аутопсии през септември 1936 г. Разбира се, дон Мануел не помнеше името, но един преглед на архивите и дарение от двайсет дуро, прибавени към пенсионния му фонд, забележително опресниха паметта му. Следваш ли ми мисълта?

Кимнах, почти в транс.

— Дон Мануел си спомня всички подробности от оня ден, защото, както сам ми каза, това бил един от малкото случаи, когато нарушил правилника. Според твърденията на полицията трупът бил намерен в една малка уличка в квартала Равал, малко преди съмване. Тялото било докарано в моргата в средата на предобеда. Открили у него само една книга и паспорт, който идентифицирал мъжа като Жулиан Фортуни Каракс, роден в Барселона през 1900 г. Паспортът имал печат от граничния пункт на Ла Хункера, от който ставало ясно, че Каракс е влязъл в страната месец по-рано. Причината за смъртта очевидно била рана от куршум. Дон Мануел не е лекар, но с времето се е научил какво да търси. Според неговата преценка изстрелът, точно над сърцето, е бил от упор. Благодарение на паспорта успели да открият господин Фортуни, бащата на Каракс, който още същата вечер отишъл в моргата да идентифицира трупа.

— Дотук всичко съвпада с разказа на Нурия Монфорт.

Барсело кимна.

— Така е. Има обаче нещо, което Нурия Монфорт не ти е казала — че той, моят приятел дон Мануел, като усетил, че полицията явно не проявява голям интерес към случая, и щом видял името на покойника върху книгата, намерена в джоба на трупа, решил да вземе инициативата в свои ръце. Още същия следобед, докато чакали да дойде господин Фортуни, дон Мануел се обадил в издателството.

— Според Нурия Монфорт служителят позвънил в издателството три дена по-късно, когато тялото вече било погребано в общ гроб.

— Дон Мануел твърди, че позвънил още същия ден, когато докарали тялото в моргата. Казва, че разговарял с млада жена, която му благодарила за обаждането. Дон Мануел си спомня, че донякъде го шокирало държането на младата дама. Според собствените му думи, „тя като че ли вече знаеше“.

— Ами господин Фортуни? Вярно ли е, че отказал да идентифицира сина си?

— Това най-много ме заинтригува. Дон Мануел казва, че привечер се появил един разтреперан човечец, придружаван от двама полицаи. Това бил господин Фортуни. Според дон Мануел едничкото, с което никога не свикваш, е моментът, когато най-близките идват да разпознаят тялото на някой любим човек. Такава ситуация на никого не пожелавал, рече ми. Най-лошото според него е, когато покойникът е млад и трябва да го идентифицират родителите му или човекът, за когото неотдавна се е оженил. Дон Мануел добре си спомня господин Фортуни. Казва, че когато пристигнал в моргата, едва се държал на краката си, плачел като дете и двамата полицаи трябвало да го крепят отстрани. Не спирал да стене: „Какво са направили със сина ми? Какво са направили със сина ми?“

— Успял ли е да види тялото?

— Дон Мануел ми каза, че бил на път да предложи на полицаите да прескочат обичайната процедура. Това е единственият случай, при който му хрумнало да оспори правилника. Трупът бил в лошо състояние. Вероятно бил мъртъв повече от двайсет и четири часа, когато се озовал в моргата, а не от сутринта на същия ден, както твърдяла полицията. Мануел се боял, че когато дребничкият старец го видел, щял направо да рухне. Господин Фортуни не спирал да повтаря, че това не може да бъде, че неговият Жулиан не може да е мъртъв… Тогава дон Мануел дръпнал савана, който покривал тялото, и двамата полицаи формално попитали Фортуни дали това е неговият син Жулиан.

— И?

— Господин Фортуни сякаш онемял. Взирал се в трупа почти цяла минута, после се обърнал и си тръгнал.

— Тръгнал си?

— И то с голяма бързина.

— Ами полицията? Не са ли го спрели? Нали е трябвало да идентифицира трупа?

Барсело се усмихна дяволито.

— На теория. Дон Мануел обаче си спомня, че в стаята имало още някой — трети полицай, който влязъл тихомълком, докато другите двама подготвяли господин Фортуни. Третият наблюдавал сцената, без да обели дума, облегнат на стената с цигара в уста. Дон Мануел си го спомня, защото когато му казал, че правилникът строго забранява да се пуши в моргата, един от полицаите му направил знак да си мълчи. Според дон Мануел, веднага щом господин Фортуни си тръгнал, третият полицай се приближил, хвърлил един поглед на тялото и се изплюл в лицето му. После задържал паспорта и наредил трупът да бъде изпратен в Монжуик, за да бъде погребан в общ гроб на разсъмване.

— Това просто няма смисъл.

— Така си помислил и дон Мануел. Най-вече защото цялата работа изобщо не отговаряла на правилника. „Но ние не знаем кой е този човек“ — казал той. Полицаите не му отговорили. Разгневен, дон Мануел ги упрекнал: „А може би вие знаете твърде добре? Защото за всеки е ясно, че този човек е мъртъв поне от един ден“. Очевидно дон Мануел се позовавал на правилника и съвсем не бил глупак. По неговите думи, когато чул протестите му, третият полицай се приближил до него, погледнал го право в очите и го попитал дали иска да се присъедини към покойника в последния му път. Дон Мануел бил потресен. Мъжът имал налудничав поглед и служителят дори за миг не се усъмнил, че говори сериозно. И тъй, нашият приятел замънкал, че просто се опитва да спази правилника, че никой не знае кой е покойникът и затова още не може да бъде погребан. „Човекът е този, който аз кажа, че е“ — отвърнал полицаят. После взел формуляра от регистъра и го подписал, с което обявил случая за приключен. Дон Мануел казва, че никога няма да забрави тоя подпис, защото, през годините на войната, пък и дълго време след нея щял да го открива на десетки формуляри и смъртни актове на тела, които пристигали незнайно откъде и които никой не успявал да идентифицира…

— Инспектор Франсиско Хавиер Фумеро…

— Гордост и опора на Централната дирекция на полицията. Разбираш ли какво означава това, Даниел?

— Че от самото начало удряме наслуки.

Барсело взе шапката и бастуна си и тръгна към вратата, като мърмореше под нос.

— Не, означава, че ударите тепърва ще започнат.

40

Цял следобед се взирах в злокобната повиквателна, докато чаках признаци на живот от Фермин. Половин час след обичайното време, в което затваряхме книжарницата, той все още беше в неизвестност. Вдигнах телефона и се обадих в пансиона на улица „Хоакин Коста“. Отговори ми дона Енкарна с глас, който леко се заплиташе — явно беше пила. Каза, че не е виждала Фермин от сутринта.

— Ако не се върне до половин час, ще получи студена вечеря, че то това не е хотел „Риц“. Нищо не му се е случило, нали?

— Не се тревожете, доня Енкарна. Трябваше да изпълни една поръчка и сигурно се е забавил с нея. В случай, че го видите, преди да си легнете, ще ви бъда безкрайно благодарен, ако му кажете да ми се обади. Аз съм Даниел Семпере, съседът на вашата приятелка Мерседитас.

— Разбира се, но трябва да ви предупредя, че в осем и половина се пъхам под юргана.

Веднага след това се обадих в дома на Барсело, като се надявах, че Фермин може да се е отбил там, за да опразни долапа на Бернарда или да я отнесе в стаята за гладене. Дори и през ум не ми беше минало, че Клара би могла да вдигне телефона.

— Даниел, каква изненада!

И аз това казвам, помислих си. После, говорейки със заобикалки, достойни за учителя дон Анаклето, споменах причината за обаждането си, но съвсем между другото, като нещо незначително.

— Не, Фермин не е наминавал днес. И Бернарда беше с мен целия следобед, тъй че щях да знам. Всъщност говорехме за теб, знаеш ли?

— Ех, какъв скучен разговор ще да е било.

— Бернарда казва, че много си се разхубавил, че вече си цял мъж.

— Взимам много витамини.

Продължително мълчание.

— Даниел, мислиш ли, че някой ден бихме могли пак да станем приятели? Колко години трябва да минат, за да ми простиш?

— Вече сме приятели, Клара, и няма за какво да ти прощавам. Ти го знаеш.

— Чичо ми казва, че все още разследваш случая на Жулиан Каракс. Защо не се отбиеш някой ден на чай да ми разправиш последните новости? Аз също имам какво да ти разкажа.

— Някой от тия дни ще мина, обещавам.

— Аз ще се омъжа, Даниел.

Вторачих се в слушалката. Имах чувството, че краката ми са потънали в пода, или че аз самият съм се смалил с няколко сантиметра.

— Даниел, там ли си?

— Да.

— Изненадан си.

Преглътнах слюнка, която ми се стори като железобетон.

— Не. По-скоро ме изненадва това, че не си се омъжила досега. Не може да са ти липсвали кандидати. Кой е щастливецът?

— Не го познаваш. Казва се Хакобо. Приятел е на чичо ми Густаво. Директор на Националната банка на Испания. Запознахме се на един оперен рецитал, организиран от чичо ми. Хакобо е голям почитател на операта. По-възрастен е от мен, но сме много добри приятели, а всъщност това е важното, не мислиш ли?

Устата ми пламна от злоба, но си прехапах езика. Имаше вкус на отрова.

— Разбира се… Е, нищо, честито.

— Никога няма да ми простиш, нали, Даниел? За теб винаги ще бъда Клара Барсело, предателката.

— За мен винаги ще бъдеш Клара Барсело, точка. Това го знаеш не по-зле от мен.

Последва още едно мълчание — от ония, през които на човек неусетно му никнат бели коси.

— Ами ти, Даниел? Фермин казва, че имаш много красива приятелка.

— Сега трябва да те оставя, Клара, че тъкмо влиза един клиент. Тая седмица ще ти се обадя и ще се уговорим да дойда на чай. Поздравления още веднъж.

Затворих телефона и въздъхнах.

Баща ми се върна от посещението при клиента доста унил и без настроение за разговор. Приготви вечерята, докато аз слагах масата, без дори да ме попита за Фермин или да се поинтересува как е минал денят в книжарницата. Вечеряхме, заболи поглед в чиниите си, като се криехме зад брътвежа на новините по радиото. Баща ми почти не хапна. Само разбъркваше воднистата, безвкусна супа с лъжицата, сякаш търсеше злато на дъното на чинията.

— Нищо не си куснал — казах му.

Баща ми сви рамене. Радиото продължаваше да ни обстрелва с глупости. Той стана и го изключи.

— Какво пишеше в писмото от армията? — попита той накрая.

— Трябва да отида войник до два месеца.

Лицето му сякаш се състари с десет години.

— Барсело казва, че ще потърси някои връзки, за да ме прехвърлят във Военното правителство на Барселона след първоначалното обучение. Дори ще мога да си идвам да спя у дома — добавих аз.

Баща ми анемично кимна в отговор. За мен бе мъчително да издържа на погледа му, затова станах да разтребя масата. Той остана седнал, с разсеян поглед, подпрял брадичката си с ръце. Тъкмо се канех да измия чиниите, когато отвън проехтяха стъпки. Твърди, забързани стъпки, които сякаш наказваха стълбите и носеха страшно предупреждение. Вдигнах очи и се спогледахме с баща ми. Стъпките спряха на нашата площадка. Баща ми се надигна разтревожен. Секунда по-късно някой заудря по вратата и чухме гневен, кънтящ глас, който ми се стори смътно познат.

— Полиция! Отворете!

Хиляда кинжала пронизаха мислите ми. Нов залп от удари разтърси вратата. Баща ми отиде до прага и повдигна капачето на шпионката.

— Какво искате по това време?

— Отваряйте вратата или ще я съборим с ритници, господин Семпере. Не ме карайте да повтарям.

Познах гласа на Фумеро и леден дъх скова сърцето ми. Баща ми ме погледна въпросително. Кимнах. Потискайки въздишката си, той отвори вратата. Силуетите на Фумеро и двамата му строги последователи се очертаваха в жълтеникавата светлина на площадката. Пепеляви марионетки в сиви шлифери.

— Къде е? — извика Фумеро, като грубо бутна баща ми встрани и си проправи път към трапезарията.

Баща ми се опита да го спре, но един от полицаите, който прикриваше гърба на инспектора, го сграбчи за ръката и го притисна към стената, държейки го със студената ефикасност на автомат, привикнал да върши тази работа. Беше същият тип, който бе следил Фермин и мен, същият, който ме държа, докато Фумеро пребиваше моя приятел пред приюта „Санта Лусия“, същият, който ме наблюдаваше преди няколко вечери. Хвърли ми празен, неразгадаем поглед. Пристъпих срещу Фумеро с цялото спокойствие, което бях способен да симулирам. Очите на инспектора бяха кървясали. Скорошна драскотина, поръбена със засъхнала кръв, пресичаше лявата му буза.

— Къде е?

— Кое?

Фумеро изведнъж погледна надолу и поклати глава, като мърмореше нещо под нос. Когато отново вдигна лице, устните му бяха изкривени в кучешка гримаса, а в ръката си стискаше револвер. Без да откъсва очи от моите, Фумеро удари с приклада вазата с увехнали цветя на масата. Вазата се пръсна на парчета, а водата и изсъхналите стъбла се разпиляха по покривката. Против волята си подскочих от уплаха. Баща ми викаше от вестибюла, уловен в здравата хватка на двамата полицаи. Почти не различавах думите му. Всичко, което бях способен да възприема, беше леденият натиск на дулото, тикнато в бузата ми, и мириса на барут.

— Не се ебавай с мен, лайненце, инак баща ти ще трябва да ти събира мозъка от пода. Чуваш ли ме?

Кимнах разтреперан. Фумеро силно притискаше дулото към бузата ми. Чувствах, че то се врязва в кожата ми, но не смеех дори да мигна.

— Питам те за последен път. Къде е?

Видях собственото си отражение в черните зеници на инспектора. Те бавно се свиха, когато той затегна петлето с палеца си.

— Не е тук. Не съм го виждал от обед. Това е истината.

Фумеро остана неподвижен почти половин минута, като мушкаше лицето ми с револвера и облизваше устните си.

— Лерма — нареди той. — Хвърлете един поглед.

Един от агентите побърза да инспектира апартамента. Баща ми напразно се бореше с третия полицай.

— Само да си ме излъгал и да го намерим в тая къща, кълна се, че ще счупя и двата крака на баща ти — прошепна Фумеро.

— Баща ми не знае нищо. Оставете го на мира.

— Ти си тоя, дето не знае с какво си играе. Но щом пипна приятелчето ти, край на играта. Няма съдии, няма болници, няма дявол. Тоя път лично ще се погрижа да го извадя от обращение. И ще го направя с най-голям кеф, повярвай ми. Бавничко, без да си давам зор. Можеш да му го кажеш, ако го видиш. Защото ще го намеря, ако ще да се е скрил вдън земя. А ти си следващият в списъка.

Агент Лерма отново се появи в трапезарията и размени поглед с Фумеро, като леко поклати глава. Инспекторът отпусна петлето и дръпна револвера.

— Жалко — рече Фумеро.

— В какво го обвинявате? Защо го търсите?

Фумеро ми обърна гръб и отиде до двамата полицаи, които по негов знак пуснаха баща ми.

— Ще си спомните за това — изплю баща ми.

Погледът на Фумеро се спря върху него. Баща ми инстинктивно направи крачка назад. Уплаших се, че посещението на инспектора едва сега е започнало, но Фумеро изведнъж поклати глава, закиска се под мустак и напусна апартамента без повече церемонии. Лерма го последва. Третият полицай, моят неизменен часовой, се спря за миг на прага. Погледна ме мълчаливо, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Паласиос! — изрева Фумеро. Гласът му заглъхна в ехото на стълбището.

Паласиос сведе очи и изчезна през вратата. Излязох на площадката. Остриета от светлина се очертаваха под леко открехнатите врати на неколцина съседи, изплашените им лица надничаха в сумрака. Трите тъмни фигури на полицаите се изгубиха по стълбите надолу и гневният тропот от стъпките им стихна, отдръпна се като отровен прилив, който остави след себе си утайка от страх и мрак.

Наближаваше полунощ, когато на вратата отново се почука. Този път ударите бяха по-слаби, почти изплашени. Баща ми, който тъкмо почистваше с кислородна вода охлузената ми от револвера на Фумеро буза, замръзна на място. Спогледахме се. Последваха още три почуквания.

За миг помислих, че това е Фермин, че може би е наблюдавал целия инцидент, спотаен в някой тъмен ъгъл на стълбището.

— Кой е там? — попита баща ми.

— Дон Анаклето, господин Семпере.

Баща ми въздъхна. Отворихме вратата и се озовахме срещу учителя, по-блед от когато и да било.

— Какво има, дон Анаклето? Добре ли сте? — попита баща ми, като му направи път да мине.

Учителят държеше сгънат вестник. Единственото, което успя да направи, бе да ни го подаде с ужасен поглед. Хартията беше още топла, а мастилото — мокро.

— Това е сутрешното издание — смотолеви дон Анаклето. — Шеста страница.

Вниманието ми привлякоха най-напред двете снимки под заглавието. На първата се мъдреше Фермин, по-пълен и с повече коса, навярно с петнайсет или двайсет години по-млад. Втората показваше лицето на една жена със склопени очи и кожа като мрамор. Трябваха ми няколко секунди, за да я позная, защото бях свикнал да я виждам в полумрак.

41

През целия ден нямахме вести от Фермин. Баща ми настоя да отворим книжарницата както винаги и да представим на света фасада, показваща, че сме невинни и всичко си е постарому. Полицията бе сложила на пост един агент пред стълбището, а друг наблюдаваше Пласа де Санта Ана, подслонил се под портала на църквата като новоизлюпен светец. Гледахме ги как зъзнат от студ под силния дъжд, които валеше от зори, пъхнали ръце в джобовете на шлиферите си; с напредването на деня парата от дъха им ставаше все по-прозрачна. Неколцина съседи минаха покрай книжарницата, поглеждайки крадешком през витрината, но нито един купувач не се осмели да влезе.

— Мълвата сигурно вече се е разнесла — рекох.

Баща ми само кимна. Цяла сутрин не бе ми казал и една дума, изразяваше се само с жестове. Страницата с новината за убийството на Нурия Монфорт лежеше на тезгяха. На всеки двайсет минути той отиваше до нея и я препрочиташе с непроницаемо изражение. През целия ден трупаше гняв в себе си, без да му дава израз.

— Колкото и да четеш тази статия, тя няма да се превърне в истина — казах му аз.

Баща ми вдигна очи и ме изгледа сурово.

— Ти познаваше ли тази жена? Нурия Монфорт?

— Разговарял съм с нея няколко пъти.

Лицето на Нурия Монфорт бе обсебило мислите ми. От моята неискреност чак ми се гадеше. Още ме преследваха нейният мирис, докосването на устните й, образът на онова безупречно подредено бюро и очите й — тъжни и мъдри. „Няколко пъти.“

— Защо трябваше да разговаряш с нея? Какво общо имаше тя с теб?

— Беше стара приятелка на Жулиан Каракс. Посетих я, за да я разпитам какво си спомня за него. Това е всичко. Тя беше дъщеря на Исаак, пазителя. Той ми даде адреса й.

— Фермин познаваше ли я?

— Не.

— Как можеш да си сигурен в това?

— А ти как можеш да се съмняваш в него и да вярваш на тия лъжи? Фермин знаеше за тази жена само онова, което аз съм му разказал.

— И затова ли я е следял?

— Да.

— Защото ти си го помолил.

Не казах нищо. Баща ми въздъхна.

— Ти не разбираш, татко.

— Дума да няма. Не разбирам нито теб, нито Фермин, нито…

— Татко, всичко, което знаем за Фермин, показва, че това, дето го пише тук, е невъзможно.

— И какво всъщност знаем за Фермин, а? Първо на първо, оказва се, че дори не сме знаели истинското му име.

— Грешиш по отношение на него.

— Не, Даниел. Ти си този, който греши, и то в много неща. Кой ти е заръчал да се ровиш в живота на хората?

— Свободен съм да разговарям с когото си искам.

— Предполагам, че се чувстваш свободен и от последиците.

— Да не би да намекваш, че съм отговорен за смъртта на тая жена?

— Тая жена, както я наричаш, е имала име и фамилия, и ти си я познавал.

— Няма нужда да ми го припомняш — отвърнах със сълзи на очи.

Баща ми ме изгледа печално, клатейки глава.

— Мили Боже, дори не искам да си мисля как ли се чувства бедният Исаак — промълви той сякаш на себе си.

— Не съм виновен, че тя е мъртва — отроних едва чуто, като си мислех, че ако го повтарям достатъчно дълго, накрая може и да го повярвам.

Баща ми отиде в задната стая, като все така клатеше глава.

— Ти знаеш за какво си отговорен и за какво не си, Даниел. Понякога ми се струва, че вече не зная кой си.

Грабнах шлифера си и избягах на улицата, под дъжда, където никой не ме познаваше и не би могъл да ми разгадае душата.

Вървях безцелно, предал се на ледения дъжд. Крачех с наведена глава, влачейки със себе си образа на Нурия Монфорт, безжизнена, просната върху студената мраморна плоча, с тяло, осеяно с прободни рани. С всяка крачка градът около мен сякаш се стопяваше. Когато стигнах едно кръстовище на улица „Фонтанеля“, не спрях да погледна светофара. Едва когато силен порив на вятъра ме блъсна в лицето, се обърнах и видях стена от метал и светлина, която летеше към мен с голяма скорост. В последния момент един минувач зад гърба ми ме дръпна назад и ме откъсна от траекторията на автобуса. Взрях се в искрящото туловище, което профуча на сантиметри от лицето ми; сигурна смърт, отминала ме за част от секундата. Когато осъзнах какво всъщност е станало, минувачът, който ми бе спасил живота, вече се отдалечаваше по пешеходната пътека, престо един силует в сив шлифер. Останах закован на място, без дъх. През завесата на дъжда, която превръщаше всичко в мираж, забелязах, че моят спасител се е спрял на отсрещния тротоар и ме наблюдава под пороя. Беше третият полицай, Паласиос. Плътна стена от уличен трафик се плъзна между нас и когато погледнах отново, агент Паласиос вече не беше там.

Поех към дома на Беа, неспособен да чакам повече. Нужно ми бе да си припомня малкото добро, което носех у себе си, онова, което тя ми бе дала. Качих се тичешком по стълбите и спрях пред вратата на семейство Агилар, останал почти без дъх. Хванах мандалото и силно потропах три пъти. Докато чаках, се въоръжих със смелост и изведнъж осъзнах как изглеждам: прогизнал до мозъка на костите. Отметнах косата от челото си и си казах, че каквото има да става, вече е станало. Ако господин Агилар бе готов да ми счупи краката и да ми разбие лицето, колкото по-скоро, толкова по-добре. Похлопах отново и след малко чух стъпки, които се приближаваха към вратата. Шпионката се отвори донякъде. Тъмно, подозрително око се взря в мен.

— Кой е там?

Познах гласа на Сесилия, една от камериерките, които работеха при семейство Агилар.

— Даниел Семпере, Сесилия.

Шпионката се затвори и след няколко секунди се започна концертът от тракането на ключалките и резетата, които бронираха входа на жилището. Голямата врата бавно се отвори и аз бях приет от Сесилия, която бе с боне, униформа и свещник в ръка. Разтревоженото й изражение ми подсказа, че сигурно изглеждам като призрак.

— Добър ден, Сесилия. Тук ли е Беа?

Тя ме погледна неразбиращо. В познатия протокол на дома моето присъствие, което в последно време бе рядко и необичайно събитие, се свързваше единствено с Томас, стария ми училищен другар.

— Госпожица Беатрис не е тук…

— Излязла ли е?

Сесилия, която под престилката си носеше твърде плаха душа, само кимна.

— Знаеш ли кога ще се върне?

Камериерката сви рамене.

— Преди около два часа отиде с господин и госпожа Агилар на лекар.

— На лекар? Болна ли е?

— Не зная, млади господине.

— При какъв доктор отидоха?

— И това не зная, млади господине.

Реших да не мъча повече клетата камериерка. Отсъствието на родителите на Беа отвори пред мен други пътища за изследване.

— Ами Томас вкъщи ли е?

— Да, млади господине. Влезте, ще му кажа, че сте тук.

Влязох във вестибюла и зачаках. В други времена щях да отида направо в стаята на моя приятел, но толкова отдавна не бях идвал в тази къща, че се чувствах отново като чужд човек. Сесилия изчезна по коридора, обгърната в ореол от светлина, и ме изостави в мрака. Стори ми се, че чух гласа на Томас някъде далече, а после стъпки, които се приближаваха. Набързо скалъпих някакъв претекст, с който да оправдая пред приятеля си това неочаквано посещение. Ала фигурата, която се появи на прага на вестибюла, бе отново тази на Сесилия. Камериерката ме погледна съкрушено и насилената ми усмивка се стопи.

— Младият господин Томас казва, че е много зает и не може да ви приеме сега.

— Каза ли му кой съм? Даниел Семпере.

— Да, млади господине. Каза да ви предам да си вървите.

Усетих в стомаха си студ, от който чак дъхът ми секна.

— Съжалявам, млади господине — рече Сесилия.

Кимнах, без да зная какво да кажа. Камериерката отвори вратата на жилището, което до неотдавна бях смятал за мой втори дом.

— Иска ли младият господин чадър?

— Не, благодаря, Сесилия.

— Съжалявам, млади господине Даниел — повтори камериерката.

Усмихнах се немощно.

— Не се притеснявай, Сесилия.

Вратата се затвори и ме остави в сенките. Постоях няколко мига, после се повлякох надолу по стълбите. Дъждът плющеше все така неумолимо. Закрачих по улицата. На ъгъла се спрях и се обърнах за миг. Вдигнах поглед към апартамента на семейство Агилар. Силуетът на моя стар приятел Томас се изрязваше на прозореца на стаята му. Наблюдаваше ме, без да помръдне. Махнах му с ръка, но той не отвърна на поздрава ми. След няколко секунди се отдръпна навътре в стаята. Чаках почти пет минути с надеждата, че ще се появи отново, но напразно. Дъждът ми отне сълзите и аз си тръгнах, придружаван само от него.

42

На връщане към книжарницата минах покрай кино „Капитол“, където двама художници, застанали на скеле, гледаха безутешно как още неизсъхналият им плакат се разтича под проливния дъжд. Отдалече съзрях стоическата фигура на часовоя, встъпил на пост пред книжарницата. Когато наближих дюкяна на дон Федерико Флавиа, забелязах, че часовникарят е излязъл на прага да погледа пороя. По лицето му още личаха белезите от престоя в участъка. Беше облечен в безупречен сив вълнен костюм, а в ръката си държеше цигара, която не си бе дал труда да запали. Махнах му с ръка и той ми се усмихна в отговор.

— Какво имаш против чадърите, Даниел?

— Че какво може да бъде по-хубаво от дъжда, дон Федерико?

— Пневмонията. Хайде, влез, вече съм готов с твоята поправка.

Погледнах го неразбиращо. Дон Федерико се взираше в мен, все така усмихнат. Кимнах и го последвах в неговия приказен базар. Веднага щом влязохме вътре, ми подаде една малка кесия от амбалажна хартия.

— По-добре излез още сега, че онова плашило, дето наблюдава книжарницата, не е откъснало очи от нас.

Надникнах в кесията. Тя съдържаше малка книжка, подвързана с кожа. Требник. Същият требник, който Фермин държеше в ръцете си, когато го видях за последен път. Дон Федерико с тържествено кимване ме зарече да мълча, докато ме побутваше към улицата. Щом се озовах навън, той си възвърна засмяното изражение и повиши глас.

— И помни, че не бива да пресилваш ръчката, когато го навиваш, иначе пак ще се разхлаби, ясно ли е?

— Не се безпокойте, дон Федерико, и благодаря.

Отдалечих се с възел в стомаха, който се затягаше с всяка крачка. Когато минах край цивилния полицай, застанал на пост до книжарницата, му махнах за поздрав със същата ръка, с която държах кесията, получена от дон Федерико. Той я погледна с вял интерес. Шмугнах се в книжарницата. Баща ми все така стоеше прав зад тезгяха, сякаш не бе помръднал от мястото си, откакто бях излязъл. Погледна ме угрижено.

— Слушай, Даниел, онова, което казах преди…

— Не се тревожи. Имаше право.

— Целият трепериш…

Кимнах небрежно и видях, че отиде да потърси термоса. Възползвах се от това обстоятелство, за да се вмъкна в малката тоалетна до задната стая и да разгледам требника. Бележката на Фермин изпадна от него, пърхайки като пеперуда. Хванах я във въздуха. Съобщението бе написано на къс почти прозрачна цигарена хартия със съвсем ситни букви, тъй че трябваше да го държа срещу светлината, за да мога да го разчета.

Тъкмо бях започнал да препрочитам бележката, когато някой почука на вратата на тоалетната с кокалчетата на пръстите си.

— Може ли да вляза? — попита един непознат глас.

Сърцето ми се преобърна. Като не знаех какво друго да сторя, смачках цигарената хартия на топче и го лапнах. Дръпнах веригата и докато водата се носеше с грохот през тръбите и казанчето, преглътнах хартиената топчица. Имаше вкус на восък и на сладкиш „Сугус“. Когато отворих вратата, се натъкнах на подлата усмивчица на полицая, който само допреди няколко секунди бе стоял пред книжарницата.

— Извинявайте. Не знам дали е от това, че цял ден слушам тоя дъжд, но трябва да отида по нужда, да не кажа друго нещо…

— Ама разбира се — рекох аз, като му направих път. — Заповядайте.

— Много ви благодаря.

Агентът, който на светлината на голата електрическа крушка ми заприлича на дребна невестулка, ме изгледа от глава до пети. Калният му поглед се спря върху требника в ръцете ми.

— Просто не мога да си свърша работата, ако нямам нещо за четене — поясних аз.

— И при мен е същото. А после разправят, че испанецът не чете. Ще ми го заемете ли?

— Върху казанчето ще намерите последния брой на „Награда на критиката“ — пресякох го аз. — Няма грешка.

Отдалечих се, без да губя самообладание, и се присъединих към баща ми, който тъкмо ми наливаше чаша кафе с мляко.

— Какво прави тоя тук?

— Закле ми се, че всеки момент ще напълни гащите. Какво можех да направя?

— Да го оставиш на улицата, хем щеше и да се постопли.

Баща ми се начумери.

— Ако нямаш нищо против, ще се кача горе.

— Разбира се, че нямам. И си облечи сухи дрехи, че да не пипнеш някоя пневмония.

Апартаментът беше студен и тих. Отидох в стаята си и надникнах през прозореца. Вторият часовой все още беше там долу, пред портата на църквата „Санта Ана“. Свалих подгизналите си дрехи и навлякох дебела пижама и един халат, който бе принадлежал на дядо ми. Проснах се на леглото, без да си правя труда да паля лампата, и се оставих на мрака и на звука от дъжда по прозорците. Затворих очи и се опитах да извикам в съзнанието си образа на Беа, допира и уханието й. Предната нощ изобщо не бях мигнал и сега умората бързо ме надви. В сънищата ми закачулената, неясна като пара фигура на смъртта яздеше над Барселона — призрачно видение, което се рееше над кулите и покривите, държейки черни въжета със стотици малки бели ковчези, привързани към тях. Ковчезите оставяха след себе си диря от черни цветя, върху чиито венчелистчета с кръв бе написано името на Нурия Монфорт.

Събудих се, когато навън пукваше сивата зора. Прозорците бяха изпотени. Облякох се подходящо за студеното време и си обух боти. Излязох тихичко в коридора и минах през апартамента почти пипнешком. Шмугнах се през вратата и излязох на улицата. Павилионите за вестници по Лас Рамблас вече светеха в далечината. Приближих се до онзи, който бе закотвен в самото устие на улица „Талерс“ и купих първото издание за деня, което още миришеше на топло мастило. Бързо прехвърлих страниците, докато намерих раздела с некролозите. Името на Нурия Монфорт лежеше под един отпечатан кръст и усетих, че нямам сили да го погледна. Тръгнах си със сгънатия вестник под мишница, исках да се скрия в мрака. Погребението беше същия следобед в четири часа, в гробището Монжуик. Прибрах се вкъщи по малко заобиколен път. Баща ми още спеше и аз пак влязох в стаята си. Седнах на бюрото си и извадих писалката „Майщерщюк“ от калъфа й, после взех празен лист хартия с надеждата, че писецът сам ще ме поведе. В моите ръце писалката нямаше какво да каже. Напразно се мъчех да извикам думите, които исках да подаря на Нурия Монфорт, но не бях способен да напиша или да почувствам нещо друго освен необяснимия ужас от отсъствието й, от знанието, че е изгубена, заличена от лицето на земята. Бях сигурен, че някой ден ще се върне при мен, след месеци или години, че споменът за нея винаги ще оживява в докосването на някой непознат, в образи, които не ми принадлежат, без дори да зная достоен ли съм за всичко това. Отиваш си в сенките, помислих си аз. Така, както живя.

43

Малко преди три часа се качих на автобуса на Пасео де Колон, за да отида до гробището Монжуик. През прозореца виждах гората от мачти и флагчетата, които пърхаха на доковете на пристанището. Автобусът, който бе почти празен, заобиколи възвишението Монжуик и пое нагоре по пътя към източния вход на огромното градско гробище. Аз бях последният пасажер.

— В колко часа минава последният автобус? — попитах шофьора, преди да сляза.

— В четири и половина.

Шофьорът ме остави до портите на гробището. Алея от кипариси се издигаше в мъглата. Дори оттам, от подножието на планината, вече се виждаше безкрайният град на мъртвите, изкатерил се по целия склон чак догоре: булеварди от гробници, пресечки от надгробни камъни и улички от мавзолеи, кули, увенчани с огнени ангели и горички от паметници, които сякаш никнеха едни връз други. Градът на мъртвите бе бездна от дворци, костница от величави мавзолеи, охранявана от армия ронещи се каменни статуи, които тънеха в калта. Поех дълбоко дъх и влязох в лабиринта. Майка ми лежеше погребана на стотина метра от пътеката, оградена от безкрайни галерии от смърт и печал. С всяка измината крачка усещах студа, празнотата и яростта на това място, ужаса на безмълвието му, на лицата, затворени във вехти фотографии, изоставени на компанията на свещи и мъртви цветя. След малко съгледах в далечината газените лампи, запалени около гроба. Силуетите на половин дузина души се очертаваха на фона на пепелявото небе. Ускорих крачка и спрях на такова разстояние, че да можех да чувам думите на свещеника.

Ковчегът, сандък от неполирано чамово дърво, почиваше в калта. Двама гробари стояха на стража до него, подпрени на лопатите си. Огледах присъстващите. Старият Исаак, пазителят на Гробището на забравените книги, не бе дошъл на погребението на дъщеря си. Познах съседката от отсрещния апартамент. Тя ридаеше тихо, клатейки глава, докато един мъж със съкрушено изражение — вероятно съпругът й — утешително я потупваше по гърба. До тях бе застанала жена на четирийсетина години, облечена в сиво и с букет цветя в ръце. Тя плачеше безмълвно с поглед, зареян встрани от гроба, и стиснати устни. Не бях я виждал преди. Отделно от тази група, облечен в тъмен шлифер и държейки шапката си зад гърба, стоеше полицаят, който ми бе спасил живота предния ден. Паласиос. Той вдигна поглед и няколко секунди ме гледа втренчено, без да мигне. Слепите, безсмислени слова на свещеника бяха единственото, което ни отделяше от ужасната тишина. Взирах се в опръскания с кал ковчег. Представих си как Нурия лежи вътре и си дадох сметка, че плача, чак когато непознатата жена в сиво се приближи до мен и ми подаде едно цвете от букета си. Останах там, докато групата се разпръсна и по сигнал от свещеника гробарите се заеха с работата си под светлината на лампите. Задържах цветето в джоба на палтото си и си тръгнах, неспособен да изразя онова последно „сбогом“, заради което бях дошъл дотук.

Вече се мръкваше, когато стигнах до портите на гробището и предположих, че съм изпуснал последния автобус. Приготвих се за дълга разходка под сянката на некропола и закрачих по шосето, което се виеше покрай пристанището обратно към Барселона. Един черен автомобил бе паркиран на двайсетина метра пред мен със запалени фарове. Вътре някой пушеше цигара. Когато се приближих, Паласиос отвори предната врата и ми направи знак да се кача.

— Качвай се, ще те закарам до вас. По това време няма да намериш наблизо нито автобуси, нито таксита.

Поколебах се за миг.

— Предпочитам да повървя.

— Не говори глупости. Хайде, качвай се.

Говореше със стоманения тон на човек, свикнал да дава заповеди, които да се изпълняват незабавно.

— Ако обичаш — добави.

Качих се в колата и полицаят запали мотора.

— Енрике Паласиос — каза той, като ми подаде десницата си.

Аз не я стиснах.

— Ако ме оставите в Колон, това напълно ме устройва.

Колата рязко потегли. Изгубихме се сред трафика по шосето и доста дълго пътувахме, без да обелим дума.

— Искам да знаеш, че много съжалявам за госпожа Монфорт.

От неговата уста тези думи ми прозвучаха като цинизъм, като обида.

— Благодарен съм ви, че ми спасихте живота оня ден, но трябва да ви кажа, че хич не ми пука какво чувствате вие, господин Енрике Паласиос.

— Аз не съм онова, за което ме мислиш, Даниел. Бих искал да ти помогна.

— Ако очаквате да ви кажа къде е Фермин, може да ме оставите да сляза още тук…

— Хич не ме е грижа къде е приятелят ти. Сега не съм на служба.

Не казах нищо.

— Не ми се доверяваш, за което не те упреквам. Но поне ме изслушай. Всичко това отиде твърде далече. Не беше нужно тази жена да умре. Моля те да зарежеш цялата работа и завинаги да забравиш оня човек, Каракс.

— Говорите така, сякаш всичко става по моя воля. Аз съм само един зрител. Представлението го поставяте вие с вашия шеф.

— До гуша ми дойде от погребения, Даниел. Не искам да присъствам и на твоето.

— И толкова по-добре, защото няма да бъдете поканен.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Бъдете така добър да спрете, за да сляза тук.

— След две минути ще бъдем в Колон.

— Все ми е едно. Тази кола мирише на смърт, също като вас. Оставете ме да сляза.

Паласиос намали скоростта и спря на разклонението. Слязох и затръшнах вратата, като избягвах погледа му. Зачаках да си тръгне, но полицаят като че ли не смяташе да потегли пак. Обърнах се и видях, че сваля прозорчето на колата. Стори ми се, че прочетох на лицето му искреност, даже мъка, но отказах да им повярвам.

— Нурия Монфорт умря в моите ръце, Даниел — рече той. — Мисля, че последните й думи бяха послание за теб.

— Какво каза тя? — попитах с глас, скован от студ. — Спомена ли името ми?

— Бълнуваше, но мисля, че говореше за теб. По някое време каза, че има по-лоши тъмници от думите. После, преди да умре, помоли да ти предам да я пуснеш да си отиде.

Погледнах го неразбиращо.

— Кого да пусна да си отиде?

— Някоя си Пенелопе. Предположих, че това сигурно е приятелката ти.

Паласиос сведе очи и потегли в здрача. Останах там, взирайки се объркано в светлините на колата, докато се изгубиха в синята и алена привечер. После закрачих към Пасео де Колон, като си повтарях онези последни думи на Нурия Монфорт, без да откривам смисъл в тях. Когато стигнах до площада, наречен Портал де ла Пас, спрях да погледам вълноломите до пристана на корабчетата за екскурзии. Седнах на стъпалата, които се губеха в мътните води, на същото място, където в една нощ, стопила се в миналото, бях видял за пръв път Лаин Кубер, човека без лице.

— Има по-лоши тъмници от думите — промълвих.

Едва тогава разбрах, че посланието на Нурия Монфорт не бе предназначено за мен. Не аз трябваше да пусна Пенелопе да си отиде. Последните й думи бяха отправени не към един непознат, а към човека, когото бе обичала безмълвно цели петнайсет години: Жулиан Каракс.

44

Нощта се спускаше, когато стигнах Пласа де Сан Фелипе Нери. Пейката, на която бях зърнал Нурия Монфорт за пръв път, лежеше под една улична лампа, празна; джобни ножчета бяха татуирали върху нея имената на влюбени, обиди и обещания. Вдигнах поглед към прозорците на Нурия Монфорт на третия етаж и забелязах трепкаща бакърена светлинка. Пламъкът на свещ.

Влязох в пещерата на тъмното фоайе и пипнешком се качих по стълбите. Ръцете ми трепереха, когато стигнах площадката на третия етаж. Острие от червеникава светлина се очертаваше под рамката на открехнатата врата. Сложих ръка на бравата и останах така, неподвижен, като се ослушвах. Стори ми се, че чувам шепот, пресеклив глас, който идваше отвътре. За миг си помислих, че ако отворя вратата, ще я заваря да ме чака от другата страна, седнала да пуши до балкона с подвити нозе и гръб до стената, закотвена на същото място, на което я бях оставил. Внимателно, страхувайки се, че може да я обезпокоя, отворих вратата и влязох в апартамента. Пердетата на балкона се поклащаха под бриза. Една фигура седеше до прозореца с лице срещу светлината, неподвижна, със запалена свещ в ръце. По кожата й се плъзна перла, блестяща като прясна смола, сетне капна в скута. Исаак Монфорт се обърна с лице, набраздено от сълзи.

— Не ви видях днес на погребението — казах аз.

Той мълчаливо поклати глава, като бършеше очите си с опакото на ревера.

— Нурия не беше там — промълви след малко. — Мъртвите никога не присъстват на собственото си погребение.

Огледа се наоколо, сякаш да ми подскаже, че дъщеря му е в същата тази стая, че седи до нас в полумрака и ни слуша.

— Знаете ли, че никога досега не съм влизал в тази къща? — попита той. — Винаги, когато се виждахме, Нурия идваше при мен. „Така е по-лесно за вас, татко“ — казваше ми тя. „Защо да се качвате по стълби?“ Все й повтарях: „Добре, щом не ме каниш, няма да идвам“, а тя ми отговаряше: „Вас не е нужно да ви каня, татко, канят се само непознати. Вие може да дойдете когато пожелаете.“ За повече от петнайсет години не дойдох да я видя нито веднъж. Все й казвах, че си е избрала лош квартал. Светлината не стига. Сградата е стара. Тя само кимаше. Както когато й казвах, че си е избрала лош живот. Бъдеще без изгледи. Съпруг без работа или занятие. Странно как съдим другите, без да си даваме сметка докъде стига презрението ни — докато не изгубим любимите същества, докато не ни ги отнемат. Отнемат ни ги, защото никога не са ни принадлежали…

Гласът на стареца, оголен от обичайната си ирония, току пресекваше и сякаш бе остарял като очите му.

— Нурия много ви обичаше, Исаак. Не бива дори за миг да се съмнявате в това. Зная, че и тя се чувстваше обичана от вас — импровизирах аз.

Старият Исаак отново поклати глава. Усмихваше се, но сълзите му все така капеха безмълвно.

— Може би ме е обичала посвоему, както и аз нея. Само че не се познавахме. Навярно защото аз никога не й позволих да ме опознае, нито пък сам направих някаква крачка, за да я опозная. Прекарахме живота си като чужди хора, които се виждат всеки ден и се поздравяват от учтивост. И си мисля, че може би е умряла, без да ми прости.

— Исаак, уверявам ви…

— Даниел, вие сте млад и доста се стараете, но макар че съм пил и дори не зная какво говоря, още не сте се научили да лъжете достатъчно добре, за да заблудите един старец със сърце, разядено от мъка.

Сведох поглед.

— Полицията казва, че човекът, който я е убил, е ваш приятел — подхвърли Исаак.

— Полицията лъже.

Исаак кимна.

— Зная.

— Уверявам ви…

— Няма нужда, Даниел. Зная, че казвате истината — рече той и извади един плик от джоба на палтото си.

— Следобеда, преди да умре, Нурия дойде да ме види, както правеше преди години. Спомням си, че често отивахме да хапнем в едно кафене на улица „Гуардия“, в което я водех като дете. Винаги разговаряхме за книги, за стари книги. Понякога тя ми разказваше разни неща за работата си — дреболии, каквито човек би разправил на някой непознат в автобуса… Веднъж ми каза, че съжалява, задето се е оказала разочарование за мен. Попитах я откъде е измъкнала тази нелепа мисъл. „От очите ви, татко, от вашите очи“ — рече ми. Дори веднъж не ми мина през ум, че аз може би съм се оказал още по-голямо разочарование за нея. Понякога си въобразяваме, че хората са като лотарийни билети, че са тук, за да сбъднат абсурдните ни мечти.

— Исаак, с цялото ми уважение ще кажа, че сте се напили като казак и не знаете какво говорите.

— Виното превръща мъдреца в глупак, а глупака в мъдрец. Зная достатъчно, за да проумея, че собствената ми дъщеря никога не ми се е доверявала. Във вас имаше по-голямо доверие, Даниел, а ви бе виждала само няколко пъти.

— Уверявам ви, че грешите.

— Последния следобед, когато се видяхме, тя ми донесе този плик. Беше много неспокойна, тревожеше се за нещо, което не пожела да сподели. Помоли ме да пазя плика и ако нещо се случи, да ви го предам.

— Ако нещо се случи?

— Това бяха думите й. Стори ми се толкова разстроена, че й предложих да отидем заедно в полицията. Казах й, че какъвто и да е проблемът, ще намерим разрешение. Отвърна ми, че полицията е последното място, където би могла да потърси помощ. Помолих я да ми обясни за какво става дума, но тя каза, че трябва да си върви и ме накара да й обещая, че ще ви връча този плик, ако не дойде да си го вземе до няколко дена. Помоли ме да не го отварям.

Исаак ми подаде плика. Беше отворен.

— Излъгах я, както винаги — рече той.

Разгледах плика. Съдържаше куп изписани на ръка листове.

— Прочетохте ли ги? — попитах.

Старецът бавно кимна.

— Какво пише в тях?

Той погледна нагоре. Устните му трепереха. Изглеждаше ми сто години по-стар от последния път, когато го бях видял.

— Това е историята, която търсехте, Даниел. Историята на една жена, която никога не съм познавал, макар че носеше моето име и моята кръв. Сега това ви принадлежи.

Пъхнах плика в джоба на палтото си.

— А сега ще ви помоля да ме оставите тук, насаме с нея, ако нямате нищо против. Преди малко, докато четях тези страници, ми се стори, че сякаш я виждам отново. Колкото и да се напрягам, спомням си я само такава, каквато беше като дете. Знаете ли, като малка беше много мълчалива. Наблюдаваше всичко, замислена, и никога не се усмихваше. От всичко най-много обичаше приказки. Вечно ме молеше да й чета приказки и едва ли има друго дете, което толкова рано да се е научило да чете. Казваше, че иска да стане писателка и да пише енциклопедии и трактати по история и философия. Майка й разправяше, че аз съм виновен за всичко това. Според нея Нурия ме обожавала и понеже мислела, че баща й обича само книгите, искала да пише книги, за да накара баща си да я обича.

— Исаак, не мисля, че е добра идея да останете сам тази нощ. Защо не дойдете с мен? Ще пренощувате у дома, тъкмо ще правите компания на баща ми.

Исаак отново поклати глава.

— Имам си работа, Даниел. Приберете се у вас и прочетете тези страници. Те са ваши.

Старецът отклони поглед и аз тръгнах към вратата. Вече бях на прага, когато гласът на Исаак ме повика почти шепнешком.

— Даниел?

— Да?

— Пазете се много.

Когато излязох на улицата, мракът сякаш пълзеше по паважа, следвайки ме по петите. Ускорих крачка и не забавих ритъм, докато не стигнах до апартамента на „Санта Ана“. Когато влязох вкъщи, заварих баща ми, подслонил се в своето кресло с отворена книга в скута. Беше албум с фотографии. Щом ме видя, се понадигна и лицето му светна от облекчение.

— Вече се тревожех за теб — рече той. — Как беше погребението?

Свих рамене и баща ми кимна сериозно, за да покаже, че темата е приключена.

— Приготвил съм ти нещо за вечеря. Ако искаш, ще го претопля и…

— Благодаря, не съм гладен. Вече хапнах нещичко.

Погледна ме в очите и кимна отново. Обърна се и взе да прибира чиниите, които бе сложил на масата. Тогава, без сам да зная защо, отидох до него и го прегърнах. Усетих как баща ми, изненадан, ме прегърна на свой ред.

— Даниел, добре ли си?

Здраво го притиснах в обятията си.

— Обичам те — тихо казах аз.

Камбаните на катедралата биеха, когато зачетох ръкописа на Нурия Монфорт. Ситният й, четлив почерк ми напомни нейното безупречно подредено бюро. Сякаш бе искала да намери в тези думи покоя и сигурността, които животът не бе пожелал да й даде.