Сянката на вятъра

11

През онази година есента покри Барселона с пелерина от окапала шума, която кръжеше из улиците като захвърлена змийска кожа. Споменът за онази далечна нощ, когато навърших шестнайсет, бе охладил мислите ми, или може би животът бе решил да ми отпусне година, в която да си отдъхна от моите комични терзания, за да започна да съзрявам. С изненада установих, че почти не мисля за Клара Барсело, за Жулиан Каракс или за онзи урод без лице, който миришеше на изгоряла хартия и се обявяваше за герой, излязъл от страниците на книга. Когато дойде ноември, вече бях живял цял месец трезво и разсъдливо, без да се доближа ни веднъж до Пласа Реал и да чакам като просяк да зърна Клара на прозореца. Заслугата за това, трябва да призная, не беше изцяло моя. Търговията с книгите се беше оживила и с баща ми не смогвахме да се отървем от работа.

— Както сме я подкарали, ще трябва да наемем още един човек, за да ни помага в търсенето на поръчките — отбеляза баща ми. — Нужен ни е някои много специален тип — наполовина детектив, наполовина поет, които да не взима скъпо и да не се плаши от невъзможни мисии.

— Струва ми се, че познавам един подходящ кандидат — отвърнах аз.

Намерих Фермин Ромеро де Торес на обичайното му място под сводовете на улица „Фернандо“. Просякът тъкмо се опитваше да сглоби първата страница на понеделнишкия вестник от парчета, измъкнати от боклукчийска кофа. Водещата новина за деня възхваляваше общественото строителство и благоустройство.

— Мили Боже! Още един язовир? — чух го да възклицава. — Тия фашисти накрая ще превърнат всички ни в народ от монахини и жаби.

— Добър ден — меко се обадих аз. — Помните ли ме?

Просякът вдигна поглед и след миг лицето му се озари от широка усмивка.

— Хей, да не ме лъжат очите ми? Как я карате, приятелю? Нали ще пийнете глътчица червено вино?

— Днес аз черпя — рекох. — Имате ли апетит?

— Е, не бих отказал една хубава яхния с миди, но съм готов да ям всичко, с което ме замерят.

Докато вървяхме към книжарницата, Фермин Ромеро де Торес ми разправи какви ли не скиталчества, които бе преживял през изминалите седмици с едничката цел да се изплъзне от силите на Държавна сигурност и най-вече от своето проклятие — някой си инспектор Фумеро, с когото явно го свързваше дълъг летопис от конфликти.

— Фумеро ли? — попитах аз. Сетих се, че така се казвал и войникът, убил бащата на Клара Барсело в крепостта Монжуик в началото на войната.

Човечецът кимна, блед и покрусен. Изглеждаше недохранен, мръсен и направо вонеше от месеците живот, прекарани на улицата. Клетникът нямаше никаква представа къде го водя и долових в очите му известна боязън, сетне нарастваща тревога, които се мъчеше да скрие зад неспирното си дърдорене. Когато стигнахме до дюкяна, той ми хвърли угрижен поглед.

— Моля, заповядайте. Това е книжарницата на баща ми, с когото искам да ви запозная.

Просякът се превърна в кълбо от нечистотия и нерви.

— Не, не, дума да не става, не съм за пред хора, а това е порядъчна фирма; ще ви изложа…

Баща ми се подаде на вратата, огледа набързо просяка, а после ми хвърли кос поглед.

— Тате, това е Фермин Ромеро де Торес.

— На вашите услуги — рече просякът, почти разтреперан.

Баща ми се усмихна ведро и му подаде ръка. Човекът не се осмели да я стисне, засрамен от външността си и от мръсотията, която покриваше кожата му.

— Е, аз по-добре да си вървя и да ви оставя — замънка той.

Баща ми внимателно го хвана за лакътя.

— Нищо подобно, моят син ми каза, че ще обядвате с нас.

Просякът ни изгледа, смаян и уплашен.

— Защо не влезете вкъщи и не си вземете една хубава гореща вана? — рече баща ми. — После, ако искате, ще се спуснем до Кан Соле.

Фермин Ромеро де Торес изпелтечи нещо неразбираемо. Баща ми, все така усмихнат, го поведе към вратата и практически трябваше едва ли не да го влачи по стълбите към апартамента, докато аз затварях дюкяна. С голямо сладкодумие и подмолни тактики успяхме да го вкараме в банята и да свалим дрипите му. Гол напомняше фотография от войната и трепереше като оскубано пиле. Имаше дълбоки следи от наранявания по китките и глезените, а торсът и гърбът му бяха покрити с такива страшни белези, че беше мъка да го гледаш. Баща ми и аз се спогледахме ужасено, но не казахме нищо.

Просякът се остави да го измием като дете, уплашено и треперещо. Докато търсех чисти дрехи в раклата, за да го облечем, чувах гласа на баща ми, който говореше неспирно. Намерих един костюм, който баща ми вече не носеше, една стара риза и някакво долно бельо. От предишното облекло на просяка дори обувките не можеха да влязат в употреба. Избрах един чифт, който баща ми обуваше много рядко, защото му бяха тесни. Завих дрипите във вестник, включително едни панталони, които на вид и цвят бяха досущ като пушена шунка, и ги хвърлих в боклукчийската кофа. Когато се върнах в банята, баща ми тъкмо бръснеше Фермин във ваната. Блед и ухаещ на сапун, той изглеждаше с двайсет години по-млад. Вече си личеше, че са се сприятелили; Фермин Ромеро де Торес, навярно под въздействието на солите за вана, си беше развързал езика.

— Повярвайте ми, господин Семпере, сам животът пожела да направя кариера в света на международната интрига, а иначе хуманитарните науки ми лежаха на сърцето. От дете усещах зова на поезията и исках да съм Софокъл или Вергилий, че от трагедията и мъртвите езици чак кожата ми настръхва. Баща ми обаче — мир на праха му — беше един ограничен твърдоглавец и все му се щеше едно от децата му да влезе в Цивилната гвардия24, а в Бенемерита не биха приели никоя от седемте ми сестри, въпреки проблема с лицевото окосмяване, типичен за жените в моето семейство по майчина линия. На смъртния си одър моят родител ме накара да се закълна, че ако не успея да нахлупя тривърхата гвардейска шапка, ще стана поне чиновник и ще изоставя всяко желание да следвам призванието си — лириката. Аз съм старомоден и смятам, че човек трябва да слуша баща си, та дори и да е магаре, нали ме разбирате. Но даже и при това положение не мислете, че съм презрял грижите за интелекта в приключенските си години. Чел съм на поразия и бих могъл да ви изрецитирам наизуст избрани фрагменти от „Животът е сън“25.

— Хайде, шефе, облечете тия дрехи, ако обичате; тук вашата ерудиция е извън всяко съмнение — обадих се аз, за да избавя баща си от това многословие.

Погледът на Фермин Ромеро де Торес искреше от признателност. Той излезе от ваната, целият сияещ. Баща ми го загърна с хавлиена кърпа. Просякът се смееше от неподправеното удоволствие от допира на чистата тъкан до кожата му. Помогнах му да си облече дрехите, които сигурно му бяха с десет номера по-големи. Баща ми си свали колана и ми го подаде, за да препаша Фермин.

— Сега сте направо като картина — рече баща ми. — Нали, Даниел?

— Всеки би го взел за киноартист.

— А, оставете тая работа, не съм вече, каквото бях. Какви мускули имах — същи Херкулес, но ги изгубих в затвора и оттогава…

— Че защо, на мен ми приличате на Шарл Боайе26, поне във фигурата — възрази баща ми. — Което ми напомня, че исках да ви предложа нещо.

— За вас, господин Семпере, човек убивам, ако трябва. Само ми кажете името и ще го ликвидирам тоя тип, без да се мъчи.

— Чак дотам няма да стигнем. Имах предвид работа в книжарницата. Става дума за търсене на редки книги за нашите клиенти. Това е, кажи-речи, литературна археология; за тази цел трябва да се познават колкото класиците, толкова и основните техники на черната борса. Засега не мога да ви плащам много, но ще се храните на нашата трапеза и, докато ви намерим добър пансион, ще се настаните у нас, ако ви е удобно.

Просякът изгледа и двама ни, направо онемял.

— Какво ще кажете? — попита баща ми. — Присъединявате ли се към екипа?

Стори ми се, че Фермин Ромеро де Торес се канеше да отговори нещо, но не можа, защото в този миг избухна в плач.

С първата си заплата Фермин Ромеро де Торес си купи великолепна шапка и чифт галоши, и настойчиво покани баща ми и мен на супа с волска опашка, каквато сервираха в понеделниците в един ресторант на две пресечки от Пласа Монументал. Баща ми му беше намерил стая в един пансион на улица „Хоакин Коста“; там, благодарение на приятелството на нашата съседка Мерседитас с хазяйката, можехме да избегнем попълването на искания от полицията документ за наемателите, така че Фермин Ромеро де Торес да не бъде надушен от инспектор Фумеро и неговите хора. Понякога си спомнях за страшните белези, с които бе нашарено тялото му. Изкушавах се да го разпитам за тях, опасявайки се, че инспектор Фумеро би могъл да има пръст в тая работа, но нещо в погледа на клетия човек ми подсказваше, че е по-добре да не засягам темата. Някои ден сам щеше да ни разкаже, когато сметнеше за уместно. Всяка сутрин точно в седем Фермин ни чакаше на вратата на книжарницата, с безупречна външност и вечно засмян, готов да работи дванайсет или повече часа, без да спира. Бе открил у себе си страст към шоколада и рулцата със сладко, която не отстъпваше на възторга му от великите автори на гръцката трагедия, и поради това малко бе наддал на тегло. Бръснеше се като господинчо, приглаждаше си косата назад с брилянтин и си беше пуснал тъничък мустак, за да е в крак с модата. Месец след като излезе от онази вана, бившият просяк беше направо неузнаваем. Ала колкото и да бе зрелищна тази трансформация, онова, с което Фермин Ромеро де Торес наистина ни изуми, бяха уменията му на бойното поле. Оказа се, че детективските му инстинкти, които бях приписал на трескави измислици, се отличават с хирургическа прецизност. В неговите ръце и най-необичайните поръчки се разрешаваха за дни, ако не и за часове. Нямаше заглавие, което да не познава, нито хитрост, до която да не прибегне, за да го купи на добра цена. Със сладки приказки и винаги под измислена самоличност се промъкваше в личните библиотеки на херцогините на Авенида Пиърсън и разни дилетанти, запалени по конната езда, и сполучваше да ги убеди да му подарят търсените книги или да му ги продадат на безценица.

Трансформацията на просяка в образцов гражданин изглеждаше същинско чудо — една от онези истории, които свещениците в бедните енории разказват с такава наслада, за да илюстрират безкрайното Божие милосърдие; истории, прекалено съвършени, за да са истина, досущ като рекламите на стимуланти за коса, окачени по трамваите. Един неделен ден, три месеца и половина след като Фермин започна работа в книжарницата, телефонът в дома ни на улица „Санта Ана“ ни събуди в два часа сутринта. Беше хазяйката на пансиона, където бе отседнал нашият детектив. С пресеклив от вълнение глас тя ни обясни, че господин Ромеро де Торес се е заключил в стаята си отвътре, крещи като луд, удря по стените и се кълне, че ако някой влезе, ще си пререже гърлото със счупена бутилка.

— Не викайте полиция, моля. Ей сегичка идваме.

Отправихме се с възможно най-голяма бързина към улица „Хоакин Коста“. Беше студена нощ, с режещ вятър и катраненочерно небе. Минахме тичешком пред два стари приюта, „Каса де ла Мисерикордия“ и „Каса де ла Пиедад“, без да обръщаме внимание на погледите и шепота, долитащ от тъмните колонади, които миришеха на оборски тор и въглища. Стигнахме до ъгъла на улица „Ферландина“. „Хоакин Коста“ се простираше като процеп между редица почернели кошери и полека се стопяваше в мрака на Равал. По-големият син на хазяйката на пансиона ни чакаше на улицата.

— Повикахте ли полиция? — попита баща ми.

— Още не — отвърна момчето.

Тичешком се качихме по стълбите. Пансионът се намираше на седмия етаж и стълбата представляваше мръсна спирала, едва видима под охровата светлина на голите и уморени крушки, висящи от един оголен кабел. Доня Енкарна, вдовица на един ефрейтор от Цивилната гвардия и хазяйка на пансиона, ни посрещна на вратата на жилището, облечена в небесносин пеньоар и комплект ролки за коса в тон с него.

— Вижте, господин Семпере, това е почтен и порядъчен дом. Имам предложения в излишък и няма защо да търпя такива изпълнения — заяви тя, докато ни водеше през един тъмен коридор, който миришеше на влага и амоняк.

— Разбирам, разбирам — мънкаше баща ми.

Виковете на Фермин Ромеро де Торес раздираха стените в дъното на коридора. От полуотворените врати се подаваха изпити и уплашени лица, лица на обитатели на пансион, свикнали с водниста супа.

— Хайде, отивайте да спите, мамка му, това да не ви е театър? — кресна доня Енкарна вбесено.

Спряхме се пред вратата на стаята на Фермин. Баща ми почука лекичко с кокалчетата на пръстите си.

— Фермин? Там ли сте? Аз съм, Семпере.

От воя, който прониза стената, чак сърцето ми изстина. Даже доня Енкарна изгуби самообладанието си на матрона и притисна ръце към сърцето си, скрито под пищните гънки на обилната й гръд.

Баща ми извика отново:

— Фермин? Хайде, отворете ми.

Нашият приятел нададе нов вой, като се блъскаше в стените и крещеше мръсотии до прегракване. Баща ми въздъхна.

— Имате ли ключ от тази стая?

— Ама разбира се.

— Дайте ми го.

Доня Енкарна се поколеба. Останалите наематели пак се бяха подали в коридора с побелели от ужас лица. Виковете се чуваха навярно чак до щаба на армията.

— А ти, Даниел, тичай да доведеш доктор Баро — съвсем наблизо е, на „Риера Алта“ №12.

— Чуйте, няма ли да е по-добре да извикаме свещеник? На мен тая работа ми прилича на обсебване — предложи доня Енкарна.

— Не. Един лекар ще свърши работа. Хайде, бягай, Даниел. А вие ми дайте ключа, моля ви.

Доктор Баро беше стар ерген с упорито безсъние, който нощно време четеше Зола и гледаше триизмерни снимки на полуоблечени госпожици, за да прогонва скуката. Беше редовен клиент на книжарницата на баща ми и сам се определяше като второразреден шарлатанин, но като диагностик бе по-добър от половината нафукани лекари с елегантни кабинети на улица „Мунтанер“. Голяма част от клиентелата му се състоеше от стари фльорци от квартала и разни нещастници, които едва успяваха да му плащат, но той се грижеше за тях без оглед на това. Неведнъж го бях чувал да казва, че светът е нощно гърне, и че едничкото му желание, за да умре в мир, е футболният тим на Барселона да спечели купата на лигата поне веднъж.

Отвори ми вратата по халат, миришеше на вино и от устните му висеше угаснала цигара.

— Даниел?

— Баща ми ме праща. Спешно е.

Когато се върнахме в пансиона, заварихме доня Енкарна да ридае от чиста уплаха, останалите наематели бяха добили цвета на стара восъчна свещ, а в един от ъглите на стаята баща ми държеше в прегръдките си Фермин Ромеро де Торес. Фермин беше гол, плачеше и трепереше от ужас. В стаята цареше пълен хаос, стените бяха оплескани с кръв или може би изпражнения — не можех точно да определя. Доктор Баро бързо се ориентира в ситуацията и с жест показа на баща ми, че трябва да сложат Фермин да легне в кревата. Помогна им синът на доня Енкарна, който се опитваше да стане боксьор. Фермин стенеше и се гърчеше, сякаш някакви паразити гризяха вътрешностите му.

— Ама какво му е на тоя клетник, мили Боже? Какво му е? — току проплакваше доня Енкарна, застанала на прага, и клатеше глава.

Докторът му премери пулса, прегледа зениците му с фенерче и без да отрони дума, се зае да приготвя инжекция от един флакон, който носеше в куфарчето си.

— Дръжте го. От това ще заспи. Даниел, помогни ни.

Четиримата с общи усилия успяхме да обездвижим Фермин, който силно се разтърси, когато усети убождането от иглата в бедрото си. Мускулите му се стегнаха като стоманени въжета, но само след няколко секунди очите му се замъглиха и тялото му се отпусна неподвижно.

— Внимавайте, че тоя човек е много слабичък, да не го уморите с вашите лекарства? — обади се доня Енкарна.

— Не се тревожете, просто е заспал — отвърна докторът, докато разглеждаше белезите, с които бе покрито мършавото тяло на Фермин.

Видях го да клати глава мълчаливо.

— Копелета — промърмори той.

— От какво са тези белези? — попитах аз. — От порязване ли?

Доктор Баро пак поклати глава, без да вдига поглед. Намери едно одеяло сред бъркотията и зави пациента си.

— Това са изгаряния. Този човек е бил изтезаван — обясни той. — Такива следи остават от поялник.

Фермин спа цели два дни. Когато дойде на себе си, не помнеше нищо; само му се струваше, че преди известно време се е събудил в тъмна килия и оттам нататък спомените му се губеха. Толкова бе засрамен от държането си, че чак падна на колене да иска прошка от доня Енкарна. Закле се, че ще пребоядиса пансиона и понеже знаеше, че е много набожна, обеща да поръча да отслужат десет литургии за нея в църквата на Белен.

— Сега важното е да се оправите, и повече не ме плашете така, че съм стара вече за такива работи.

Баща ми плати щетите и помоли доня Енкарна да даде още един шанс на Фермин. Тя се съгласи на драго сърце. По-голямата част от наемателите й бяха безимотни и сам-сами на света, също като нея. Когато уплахата й премина, тя даже се привърза още повече към Фермин и го накара да й обещае, че ще взима хапчетата, които доктор Баро му беше предписал.

— Заради вас, доня Енкарна, и тухла ще глътна, ако трябва.

С времето всички почнахме да се държим така, сякаш сме забравили случката, но никога вече не си позволих да гледам несериозно на историите за инспектор Фумеро. След онзи инцидент започнахме почти всяка неделя да водим Фермин на следобедна закуска в кафене „Новедадес“, за да не го оставяме сам. После отивахме пеша до кино „Фемина“ на ъгъла на улица „Дипутасион“ и Пасео де Грасия. Един от разпоредителите беше приятел на баща ми и ни пускаше да се вмъкнем през аварийния изход на партера по средата на кинопрегледа, винаги в момента, когато Генералисимусът режеше лентата при освещаването на някое ново водохранилище — нещо, което здравата опъваше нервите на Фермин Ромеро де Торес.

— Какъв срам! — негодуваше той.

— Не обичате ли киното, Фермин?

— Между нас казано, равнодушен съм към седмото изкуство. По мое мнение то е само храна за оскотялото простолюдие, от която то затъпява още повече. По-лошо е даже от футбола и от коридата. Кинематографията се роди като средство за развлечение на невежите маси и петдесет години по-късно не се е променила много.

Това резервирано отношение се промени коренно в деня, когато Фермин Ромеро де Торес откри Карол Ломбард27.

— Какви гърди, Иисусе, Богородице и свети Йосифе, какви гърди! — провикна се той като луд насред прожекцията. — Това не са цици, това са две платноходки!

— Млъкнете, свиня такава, или ей сега ще викна управителя — изфъфли един глас като от изповедалня на няколко редици зад нас. — Ей, срам нямат тия хора! В каква свинска страна живеем!

— Май ще е по-добре да говорите по-тихичко, Фермин — посъветвах го аз.

Фермин Ромеро де Торес не ме слушаше. Беше се изгубил в мекото полюшване на онова чудно деколте, с възторжена усмивка и очи, запленени от сладката отрова на цветното кино. След филма, докато се връщахме по Пасео де Грасия, забелязах, че нашият библиографски детектив все още е в транс.

— Май ще трябва да ви намерим жена — рекох. — Една жена ще ви разведри живота, ще видите.

Фермин Ромеро де Торес въздъхна, съзнанието му все още не можеше да се откъсне от онези прелести, които сякаш оборваха закона за гравитацията.

— От опит ли говорите, Даниел? — невинно попита той.

Аз само се усмихнах, знаейки, че баща ми ме наблюдава с ъгълчето на окото.

От този ден нататък Фермин Ромеро де Торес стана страстен любител на седмото изкуство и искаше да ходи на кино всяка неделя. Баща ми предпочиташе да си стои вкъщи и да чете, но Фермин не пропускаше прожекция. Купуваше планина от шоколадови бонбони, сядаше на седемнайсетия ред и лакомо ги поглъщаше, докато чакаше звездната поява на моментната знаменитост. Сюжетът хич не го вълнуваше и не спираше да бърбори, докато някоя дама с пищни атрибути не изпълнеше екрана.

— Мислех си за онова, дето ми го казахте оня ден — че трябва да си намеря жена — рече ми Фермин Ромеро де Торес. — Може би имате право. В пансиона дойде един нов наемател, бивш семинарист от Севиля, много духовит; от дъжд на вятър си води разни засукани женички. Ей, как се е подобрил тоя народ! Не знам как го прави — доста е слабичко момчето, нищо и никакво наглед, ама може би ги омайва с молитви. Понеже е наел съседната стая, всичко се чува при мен и ако се съди по звуковите ефекти, монахът трябва да е цял артист. Ех, какво може да направи една униформа! А вие какви жени харесвате, Даниел?

— Да си призная, не знам много за жените.

— Че то никой не знае, ни Фройд, ни те самите, ама тая работа е като електричеството — няма нужда да знаеш как действа, за да си опариш пръстите. По-смело, разкажете ми. Как ви харесват? Според мен, да ме прощават, ама една жена трябва да има налети форми, да има къде да се хване човек; а на вас, като ви гледам, май ви се нравят слабичките. Това е една гледна точка, която дълбоко уважавам, не ме разбирайте криво.

— Ако трябва да бъда откровен, нямам голям опит с жените. По-точно никакъв.

Фермин Ромеро де Торес ме изгледа внимателно, заинтригуван от това аскетично изявление.

— Мислех, че оная нощ, когато ви бяха цапардосали…

— Ако от всичко болеше само колкото от шамар…

Фермин като че ли прочете мислите ми и се усмихна съучастнически.

— Ами вижте, не се кахърете, защото най-хубавото при жените е да ги откриваш. Нищо не може да се сравни с първия път. Човек не знае какво е животът, докато не съблече жена за пръв път. Копче по копче, сякаш белиш бая горещ картоф в зимна нощ. Аааах…

След няколко секунди Вероника Лейк28 се появи на сцената и Фермин се озова в друго измерение. Възползвайки се от едни кадри, в които чаровницата не бе на екрана, Фермин заяви, че ще посети щанда на лакомства в коридора, за да се подкрепи. След като бе гладувал месеци наред, моят приятел ядеше без мярка, но благодарение на светкавичния си метаболизъм никога не изгуби напълно онзи изпосталял, недохранен следвоенен вид. Останах сам, като почти не следях действието на екрана. Ще излъжа, ако кажа, че мислех за Клара. Мислех само за тялото й, тръпнещо под тласъците на учителя по музика, искрящо от пот и наслада. Откъснах поглед от екрана и тъкмо тогава забелязах зрителя, който бе влязъл току-що. Видях как силуетът му се придвижи към центъра на партера, шест реда преди мен, и седна. Кината са пълни със самотници, мина ми през ум. Също като мен.

Опитах се да се съсредоточа в действието, чиято нишка бях изгубил. Красавецът на екрана, циничен детектив, ала с добро сърце, тъкмо обясняваше на един второстепенен герой защо жените като Вероника Лейк са гибел за всеки истински мъж, ала все пак не ти остава нищо друго, освен да ги обичаш отчаяно и да загинеш, сразен от коварството им. Фермин Ромеро де Торес, който полека се превръщаше във вещ критик, наричаше тоя сорт филми „историята за богомолката“. Според него това бяха само фантазии на женомразци, предназначени за страдащи от запек чиновници и посърнали от скука набожни женоря, които си мечтаят да се отдадат на порока и да водят живот на най-долни развратници. Усмихнах се при мисълта за бележките под линия, които би направил моят приятел, критикът, ако не бе отишъл на рандеву с щанда за лакомства. Усмивката ми замръзна изведнъж. Зрителят, седнал шест реда пред мен, се бе обърнал и ме гледаше втренчено. Мъглявият сноп от прожектора пронизваше мрака на киносалона — повей от примигваща светлина, която едва рисуваше по екрана линии и цветни петна. Незабавно познах Кубер, мъжа без лице. Очите без клепки искряха със стоманен поглед. Устата без устни, ухилена, се облизваше в тъмното. Усетих как ледени пръсти сграбчват сърцето ми. Двеста цигулки гръмко засвириха на екрана, чуха се изстрели, викове и сцената се стопи в чернота. За миг партерът потъна в пълен мрак и усещах единствено пулса, който отекваше като удари с чук в слепоочията ми. На екрана бавно изплува нова сцена и мракът на салона се разсея в пара от синкав и пурпурен здрач. Човекът без лице бе изчезнал. Обърнах се и видях един силует да се отдалечава по коридора, разминавайки се с Фермин Ромеро де Торес, който тъкмо се връщаше от своето гастрономическо сафари. Приятелят ми намери нашия ред и пак седна на мястото си. Подаде ми шоколадче с пълнеж и ме изгледа дискретно.

— Даниел, пребледнял сте като кълка на монахиня. Добре ли сте?

Невидим дъх се носеше из партера.

— Мирише странно — отбеляза Фермин. — Като кисела пръдня на нотариус или прокурор.

— Не. Мирише на изгоряла хартия.

— Хайде, хапнете един лимонов сладкиш „Сугус“ и всичко ще ви мине.

— Не ми се яде.

— Ами вземете го все пак, че човек никога не знае кога един „Сугус“ ще го избави от беда.

Прибрах сладкиша в джоба на сакото си и преплавах през остатъка от филма, без да обръщам внимание нито на Вероника Лейк, нито на жертвите на нейния фатален чар. Фермин Ромеро де Торес напълно се бе отдал на зрелището и на своите шоколадчета. Когато прожекцията свърши и запалиха лампите, имах чувството, че съм се събудил от лош сън и се изкушавах да приема появата на оня тип в партера като илюзия, трик на паметта. Беглият му поглед в мрака обаче бе достатъчен, за да схвана посланието му. Не бе забравил нито за мен, нито за нашия договор.

12

Първият резултат от появата на Фермин в живота ни бързо стана очевиден: открих, че разполагам с много повече свободно време. Когато не беше на лов за някоя екзотична книга, за да задоволи изискванията на клиентите, Фермин организираше наличностите в склада, измисляше рекламни стратегии за пропагандиране на книжарницата в квартала, лъскаше до блясък фирмената табела и витрините или бършеше с напоен в спирт парцал гърбовете на книгите, докато светнеха. При това положение реших да посветя свободните си часове на две занимания, които напоследък бях занемарил: да се помъча да разбуля загадката на Каракс и най-вече да прекарвам повече време с моя приятел Томас Агилар, който бе започнал да ми липсва.

Томас беше замислено, сдържано момче. Другите се бояха от него, защото бе с вид на грубиян, суров и заплашителен. Имаше телосложение на борец, рамене на гладиатор и твърд, пронизващ поглед. Бяхме се запознали преди много години при една схватка през първата ми седмица в йезуитското училище на улица „Каспе“. Баща му бе дошъл да го вземе след часовете, придружен от едно надменно момиче, което се оказа сестра на Томас. На шега отправих глупава забележка по неин адрес и преди да разбера какво става, Томас Агилар се стовари върху мен като порой от юмручни удари, болката от които ме пареше седмици наред. По ръст, сила и свирепост Томас ме превъзхождаше двойно. В онзи дворен двубой, заобиколен от цял хор хлапета, зажаднели за кървава битка, загубих един зъб и спечелих ново усещане за пропорция. Нямах желание да кажа на баща си или на свещениците кой ме е напердашил така, нито да им обяснявам, че бащата на моя съперник наблюдаваше побоя, доволен от зрелището и пригласящ на останалите гимназисти.

— Стана по моя вина — с тези думи дадох да се разбере, че темата е приключена.

Три седмици по-късно Томас се приближи до мен по време на междучасието. Направо се парализирах, едва жив от страх. Сега вече ще ме довърши, помислих си. Замънках нещо, но след миг разбрах, че той иска само да се извини за тупаницата, понеже знаеше, че това бе неравна и несправедлива битка.

— Аз трябва да ти поискам извинение, задето се заядох със сестра ти — рекох. — Щях да го направя още оня ден, но ти ми разцепи устата, преди да успея да кажа нещо.

Засрамен, Томас сведе очи. Гледах този плах и мълчалив великан, който бродеше из класните стаи и коридорите на училището като изгубена душа. Всички останали хлапета — и най-вече аз — се бояхме от него, никой не го заговаряше и не смееше дори да срещне погледа му. Със сведени очи, почти разтреперан, той ме попита дали искам да станем приятели. Казах, че искам. Подаде ми ръка и аз я поех. Ръкостискането му бе болезнено, но го изтърпях. Същия ден Томас ме покани на следобедна закуска у тях и ми показа сбирката от странни съоръжения, направени от разни части и железарии, която държеше в стаята си.

— Сам съм ги правил — гордо обясни той.

Не бях в състояние да проумея какво представляваха или за какво служеха тези неща, но си замълчах и само кимах възхитено. Стори ми се, че тоя самотен дангалак си бе измайсторил приятели от месинг и че аз бях първият, на когото ги представяше. Това бе неговата тайна. Аз пък му разказах за майка ми и колко много ми липсваше тя. Когато гласът ми пресекна, Томас мълчаливо ме прегърна. Бяхме на десет години. От този ден нататък Томас Агилар стана моят най-добър, а аз — неговият единствен приятел.

Въпреки войнствената си външност Томас беше миролюбива и нежна душа; самият му вид му спестяваше конфликти. Заекваше доста силно, особено в извънредно редките случаи, когато разговаряше с някой друг освен майка си, сестра си или мен. Необичайните изобретения и машинарии направо го очароваха и не след дълго открих, че аутопсира какви ли не апарати, от грамофони до сметачни машини, за да разгадае тайните им. Когато не беше в моята компания и не помагаше на баща си, Томас прекарваше по-голямата част от времето си затворен в своята стая, където конструираше някакви непонятни съоръжения. Имаше ум в излишък, но му липсваше практически усет. Интересът му към реалния свят бе съсредоточен в неща като синхронизирането на светофарите по Гран Виа, загадките на осветените фонтани на Монжуик или автоматите в увеселителния парк на Тибидабо.

Томас работеше всеки следобед в кантората на баща си и когато приключеше, понякога се отбиваше в книжарницата. Моят баща винаги проявяваше интерес към изобретенията му и все му подаряваше наръчници по механика или биографии на инженери като Айфел и Едисон, които Томас боготвореше. С годините Томас силно се привърза към баща ми и прекара цяла вечност в опити да му измайстори автоматична система за архивиране на библиографски фишове, като използваше за целта частите на стар вентилатор. Вече четири години работеше по този проект, но баща ми проявяваше неувяхващ ентусиазъм към напредъка му, за да не го обезсърчи. Донякъде се тревожех каква ще бъде реакцията на Фермин спрямо моя приятел, преди да ги запозная.

— Вие навярно сте приятелят на Даниел, изобретателят. Много ми е приятно да се запознаем. Фермин Ромеро де Торес, библиографски съветник на книжарница „Семпере“, на вашите услуги.

— Томас Агилар — заекна моят приятел с усмивка, като стисна ръката на Фермин.

— Внимавайте, че то вашето не е ръка, а хидравлична преса, а на мен ми трябват пръсти на цигулар за работата ми в тая фирма.

Томас пусна ръката му и се извини.

— Впрочем, какво е мнението ви за теоремата на Ферма29? — попита Фермин, като разтриваше пръстите си.

В следващия момент вече се бяха впуснали в непонятна дискусия за математически тайни, която на мен ми звучеше като китайски. Фермин винаги се обръщаше към него на „вие“ или с титлата „доктор“ и се държеше така, сякаш не забелязваше заекването на момчето. В отговор на безкрайното търпение, което Фермин проявяваше към него, Томас му носеше кутии с швейцарски шоколадови бонбони, върху чиито обложки имаше снимки на невъзможно сини езера, крави сред яркозелени пасища и часовници с кукувичка.

— Вашият приятел Томас е талантлив, но му липсва посока в тоя живот и мъничко нахалство, а без тия неща не се прави кариера — разсъждаваше Фермин Ромеро де Торес. — Ех, това е то умът на учения. Вижте например дон Алберт Айнщайн. Да измисли толкова чудесии, а първото, на което намериха практическо приложение, беше атомната бомба, и то без негово съгласие. Пък и с тоя вид на боксьор на Томас ще му е много трудно в академичните кръгове, защото в живота предразсъдъците играят главна роля.

Загрижен да спаси Томас от живот на оскъдица и липса на разбиране, Фермин бе решил, че трябва да насърчава латентното му красноречие и общителност.

— Човекът, както подобава на една добра маймуна, е социално животно и за него са свойствени другарлъкът, шуробаджанащината, мошеничеството и клюкарството като правила на етическото поведение — изтъкваше той. — Това си е чиста биология.

— Не преувеличавате ли малко?

— Ех, какъв наивник сте понякога, Даниел.

Томас бе наследил суровата си външност от своя баща, преуспяващ управител на агенция за недвижими имоти, който имаше кантора на улица „Пелайо“ до универсалния магазин „Ел Сигло“. Господин Агилар спадаше към онази порода от привилегировани умове, които винаги имат право. Човек с непоклатими убеждения, той вярваше — наред с много други неща, — че синът му страда от малодушие и умствена недостатъчност. За да компенсира тези позорни дефекти, той ангажираше какви ли не частни учители с едничката цел да вкарат в по-нормално състояние първородния му син. „Искам да се отнасяте към сина ми, сякаш е имбецил, ясен ли съм?“ Неведнъж го чувах да изрича тези слова. Учителите опитваха какво ли не, включително и молби, но Томас имаше навика да се обръща към тях само на латински — език, който владееше с достойна за самия папа лекота и на който говореше, без да заеква. Рано или късно, домашните наставници напускаха от отчаяние и от страх, че момчето е обсебено и може да им отправи някакви демонични заповеди на арамейски. Единствената надежда на господин Агилар беше, че военната служба ще направи от сина му полезен човек.

Томас имаше сестра, с година по-малка от нас — Беатрис. На нея се дължеше нашето приятелство, защото, ако не я бях видял в онзи далечен следобед, уловила ръката на баща си в очакване на края на часовете, и не ми бе хрумнало да отправя безвкусна шега по неин адрес, моят приятел никога нямаше да ме напердаши и аз никога не бих се осмелил да разговарям с него. Беа Агилар беше живо копие на майка си и баща й я ценеше като зеницата на очите си. Червенокоса и извънредно бледа, тя винаги носеше най-скъпи рокли от коприна или фина вълна. Имаше фигура на манекен и ходеше изправена като бастун, самомнителна и убедена, че е принцеса от някаква собствена приказка. Очите й бяха сини със зеленикав оттенък, но тя самата настояваше, че цветът им бил „изумруден и сапфирен“. Въпреки че бе прекарала дълги години в строго католическо училище, или може би тъкмо поради това, когато не бе под погледа на баща си, Беа пиеше анасонлийка във висока чаша, носеше копринени чорапи от елегантния магазин „Сивата Перла“ и се гримираше като онези филмови вампирки, които смущаваха сънищата на моя приятел Фермин. Аз изобщо не можех да я понасям, а тя отговаряше на неприкритата ми враждебност с вяли погледи, пълни с презрение и безразличие. Беа имаше годеник, които отбиваше военната си служба като младши лейтенант в Мурсия. Той бе зализан фалангист30 на име Пабло Каскос Буендия и произхождаше от стара фамилия, която притежаваше множество корабостроителници в устията на галисийските реки. Младши лейтенантът Каскос Буендия, които през повечето време бе в отпуск благодарение на един свой чичо във Военното правителство, вечно държеше скучни речи за генетичното и духовно превъзходство на испанския народ и неминуемия залез на болшевишката империя.

— Маркс умря — тържествено заявяваше той.

— През 1883 г., ако трябва да бъдем точни — казвах аз.

— Ти да мълчиш, нещастник такъв, че като те фрасна, ще отхвърчиш до Ла Риоха31.

Неведнъж улавях Беа да се усмихва на себе си пред глупостите, които дрънкаше нейният приятел, младши лейтенантът. В такива случаи тя вдигаше поглед и ме наблюдаваше с непроницаемо изражение. Аз й се усмихвах с онази вяла сърдечност, характерна за врагове във временно примирие, но бързо отвръщах очи. По-скоро бих умрял, отколкото да си го призная, но в дълбините на душата си се боях от нея.

13

В началото на въпросната година Томас и Фермин Ромеро де Торес решиха да обединят своите дарби в един нов проект, който според тях щеше да освободи от военна служба моя приятел и мен. Фермин в частност не споделяше ентусиазма на господин Агилар относно армейския опит.

— Военната служба помага само да се открие какъв е процентът на идиотите сред народонаселението — твърдеше той. — И това се разбира още през първите две седмици, не е нужно да минат цели две години. Армията, бракът, църквата и банковата институция — това са четирите конника на Апокалипсиса. Да, да, смейте се, смейте се.

Анархо-либералните убеждения на Фермин Ромеро де Торес щяха да се поразклатят през един октомврийски следобед, когато по прищявка на съдбата посрещнахме в книжарницата една стара приятелка. Баща ми бе отишъл до град Аржентона, за да направи оценяване на колекция от книги, и нямаше да се върне до вечерта. Аз останах зад щанда на дюкяна, докато Фермин, с обичайните си маневри на еквилибрист, се качи на стълбата и се зае да подрежда последния рафт книги, който се намираше едва на педя от тавана. Малко преди да затворим, вече след залез-слънце, силуетът на Бернарда се очерта зад витрината. Беше облечена с дрехите, които носеше в четвъртък, свободния си ден, и ми махна с ръка. Само като я видях, ми стана светло на душата и й направих знак да влезе.

— Ах, колко сте пораснали! — възкликна тя от прага. — Едвам ви познах… вече сте цял мъж!

Прегърна ме, просълзена, като милваше главата, раменете и лицето ми, сякаш да провери дали нещо не съм се повредил в нейно отсъствие.

— Липсвате ни у дома, млади господине — рече тя, свеждайки поглед.

— И ти ми липсваше, Бернарда. Хайде, дай ми целувка.

Целуна ме плахо, а аз звучно я мляснах по двете бузи. Тя се засмя. Прочетох в очите й, че очаква да я разпитам за Клара, но нямах никакво намерение да го правя.

— Днес си много хубава, много елегантна. Как така реши да дойдеш да ни видиш?

— Е, да си кажа право, от доста време се канех да дойда, ама нали знаете как стоят нещата — все съм заета, а господин Барсело си е същинско дете, ако и да е много умен, та човек трябва просто да се вземе в ръце. А днес, видите ли, идвам, защото утре е рожденият ден на племенницата ми, тази от Сан Адриан, и искам да й направя подарък. Мислех си да й купя една хубава книга, с много текст и малко картинки, ама каквато съм тъпа и не разбирам…

Преди да успея да отговоря, книжарницата бе разтърсена от същинска експлозия, понеже от високите рафтове се сгромолясаха пълните съчинения на Бласко Ибаньес с твърда подвързия. Сепнати, Бернарда и аз погледнахме нагоре. Фермин слизаше по стълбата ловко като играч на трапец, със залепена на лицето му загадъчна усмивка и очи, лъснали от възхищение и сласт.

— Бернарда, това е…

— Фермин Ромеро де Торес, библиографски съветник на „Семпере и син“, във вашите нозе, госпожо — заяви Фермин, като пое ръката на Бернарда и я целуна церемониално.

За броени секунди Бернарда почервеня като домат.

— Ах, грешите, каква госпожа съм аз…

— Най-малкото маркиза — прекъсна я Фермин. — Аз ли няма да знам, дето се разхождам с най-фините дами от Авенида Пиърсън. Позволете ми честта да ви съпроводя до нашия отдел с класика за деца и юноши, където за щастие забелязвам, че имаме сборник с най-доброто от Емилио Салгари и епическото повествование за Сандокан.

— Ах, не знам, жития на светци не смея да взимам, защото бащата на детето беше много запален по левите идеи, нали разбирате.

— Не берете грижа, тук имам не друго, а „Тайнственият остров“ на Жул Верн, отлична приключенска история с твърде поучително съдържание, понеже е свързана с технологическия напредък.

— Ако на вас ви се струва подходящо…

Аз мълчаливо вървях след тях и наблюдавах как на Фермин му течаха лигите, а Бернарда се смущаваше от вниманието на този мършав и сладкодумен като панаирджия човечец, загледан в нея с онази жар, която пазеше за шоколадовите бонбони „Нестле“.

— А вие какво ще кажете, млади господине Даниел?

— Тук господин Ромеро де Торес е експертът; можете да му се доверите.

— Ами тогава ще взема книгата за острова, ако ми я увиете. Какво ви дължа?

— За сметка на заведението — казах аз.

— Ах, не, в никакъв случай…

— Ако позволите, госпожо, нека да е за сметка на Фермин Ромеро де Торес; така ще ме направите най-щастливия мъж в Барселона.

Бернарда изгледа и двама ни, направо онемяла.

— Ама чакайте, аз си плащам каквото купувам, а това е подарък за племенницата ми…

— Тогава навярно ще ми позволите в замяна да ви поканя на чай? — предложи Фермин, като си приглаждаше косата.

— Хайде, жено — окуражих я аз. — Ще видиш как хубаво ще си прекарате. Виж, ще ти увия това, докато Фермин си вземе сакото.

Фермин побърза да отиде в задното помещение, за да се среши, напарфюмира и да си сложи сакото. Тикнах му няколко дуро от касата, за да почерпи Бернарда.

— Къде да я заведа? — шепнешком попита той, притеснен като хлапак.

— Аз бих я завел в „Четирите котки“ — рекох. — Знам, че това заведение носи късмет в сърдечните дела.

Подадох пакета с книгата на Бернарда и й намигнах.

— Значи какво ви дължа, млади господине Даниел?

— Не зная. Друг път ще ти кажа. Книгата нямаше цена и ще трябва да питам баща ми — излъгах аз.

Видях ги да се отдалечават, хванати под ръка, и да се изгубват сред тълпата по улица „Санта Ана“, като си мислех, че може би някой там горе, на небето, бди и поне веднъж ще отпусне на тази двойка няколко трошици щастие. Закачих на витрината табелата „Затворено“. Отбих се за миг в задното помещение да прегледам книгата, в която баща ми отбелязваше поръчките, и изведнъж чух как издрънча камбанката на вратата на книжарницата. Помислих си, че навярно Фермин си е забравил нещо, или може би баща ми вече се е върнал от Аржентона.

— Хей!

Минаха няколко секунди, без да получа отговор. Продължих да разлиствам книгата с поръчките.

Чух нечии бавни стъпки в дюкяна.

— Фермин? Татко?

Пак нямаше отговор. Стори ми се, че долових сподавен смях и затворих книгата. Може би някой клиент не бе забелязал табелата „Затворено“. Тъкмо се канех да го обслужа, когато чух шум от книги, падащи от рафтовете в книжарницата. Преглътнах с мъка. Грабнах един нож за отваряне на писма и бавно се приближих до вратата на задната стая. Не смеех да извикам отново. След малко пак чух стъпките — този път се отдалечаваха. Камбанката на вратата издрънча повторно и усетих лек повей откъм улицата. Надникнах в дюкяна. Нямаше никого. Изтичах до входната врата и здраво я залостих. Поех дълбоко въздух; чувствах се като глупак и страхливец. Канех се да вляза пак в задната стая, когато зърнах къс хартия върху тезгяха. Приближих се и видях, че е снимка, стар отпечатък от фотостудио, от онези, които на времето са се печатали върху дебел картон. Краищата й бяха обгорени, а опушеното изображение като че ли бе осеяно с отпечатъци от пръсти, изцапани със сгурия. Разгледах снимката под една лампа. На нея се виждаха двойка юноши, които гледаха усмихнато към камерата. Момчето, което наглед нямаше повече от седемнайсет или осемнайсет години, бе светлокосо и с изящни, аристократични черти. Девойката навярно бе с година или две по-малка от него. Беше бледа, с изваяно лице, обкръжено от къса черна коса, която подчертаваше погледа й — очарован, замаян от радост. Той бе обвил талията й с ръка, а тя като че ли му шепнеше нещо шеговито. От това изображение лъхаше някаква топлота, която ме накара да се усмихна, сякаш в лицата на тези двама непознати бях открил стари приятели. Зад тях се виждаше витрината на магазин, пълна с шапки, които отдавна вече не бяха на мода. Съсредоточих се върху двамата младежи. Дрехите им показваха, че снимката е направена най-малко преди двайсет и пет или трийсет години. Пълна със светлина и надежда, тя обещаваше неща, които съществуват само в очите, видели малко години. Пламъците бяха погълнали почти изцяло краищата на фотографията, но все още можеше да се различи едно строго лице зад онзи остарял тезгях, един призрачен силует, смътно очертан зад гравирания върху стъклената витрина надпис.

В нощта, когато бях отишъл повторно в Гробището на забравените книги, Исаак ми бе разказал, че Каракс е използвал майчината, а не бащината си фамилия. Баща му се казвал Фортуни и имал магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио. Разгледах отново портрета на двойката и ме обзе увереност, че младежът е Жулиан Каракс, който ми се усмихва от миналото, неспособен да види пламъците, които постепенно го обграждат.