Сянката на вятъра

1

Една тайна е точно толкова ценна, колкото онези, от които трябва да я опазим. Щом се събудих, първият ми порив бе да разкажа на най-добрия си приятел за Гробището на забравените книги. Томас Агилар бе мой другар от училище, който използваше свободното си време и дарбите си, за да изобретява твърде хитроумни, но не особено практични съоръжения, като например въздухоплавателно копие или пумпал-динамо. Та имаше ли по-подходящ от него за споделянето на тази тайна? Бленувах и си представях как двамата с моя приятел Томас, въоръжени с фенери и компас, се впускаме да разбулим тайните на онази библиографска катакомба. После, спомняйки си за даденото обещание, реших, че при тези обстоятелства е препоръчително да прибягна към онова, което в детективските романи се нарича друг „модус операнди“. По обед се обърнах към баща ми, за да го разпитам за книгата и за Жулиан Каракс; във въодушевлението си бях решил, че се радват на световна известност. Планът ми беше да се снабдя с всичките произведения на този автор и да ги прочета от край до край за по-малко от седмица. Каква бе изненадата ми, когато установих, че баща ми, добър познавач на издателските каталози, книжар и по професия, и по душа, никога не бе чувал за „Сянката на вятъра“ или за Жулиан Каракс. Заинтригуван, той внимателно разгледа страницата с датите на изданието.

— Тук пише, че този екземпляр е от един тираж от две хиляди и петстотин бройки, отпечатан в Барселона от издателство „Кабестани“ през декември 1935 г.

— Познаваш ли това издателство?

— Закриха го преди години. Почакай — оригиналното издание не е това, а друго, отпечатано през ноември същата година, обаче в Париж… Издателската къща е „Галиано&Ньовал“. Нищо не ми говори.

— Значи излиза, че книгата е превод? — попитах аз, объркан.

— Нищо такова не се споменава. Доколкото виждам, текстът е оригинален.

— Книга на испански, издадена най-напред във Франция?

— Каквито времена са дошли, надали е някакво изключение — рече баща ми. — Навярно Барсело ще може да ни помогне…

Густаво Барсело беше стар колега на баща ми, собственик на огромна като пещера книжарница на улица „Фернандо“, който заемаше почетно място в гилдията на антикварните книжари. Живееше вечно сраснат с една угаснала лула, която излъчваше аромат на персийско тържище, и сам се описваше като последния романтик. Барсело дори твърдеше, че има далечна роднинска връзка с лорд Байрон, въпреки че беше родом от Калдас де Монбуй. Навярно с намерението да докаже ясно тази връзка, той се обличаше неизменно като денди от деветнайсети век, с мека коприна, бели лачени обуща и монокъл от обикновено стъкло, който според злите езици не свалял дори в уединението на клозета. В действителност най-значимата роднинска връзка, на която можеше да се позове, бе тази с баща му — индустриалец, забогатял с донякъде съмнителни средства в края на деветнайсети век. Доколкото знаех от баща си, Густаво Барсело всъщност бе червив с пари и за него книжарницата бе по-скоро страст, отколкото източник на доходи. Обичаше книгите безрезервно и — макар да отричаше категорично — ако някой влезеше в книжарницата му и останеше очарован от бройка с непосилна за него цена, Густаво правеше необходимия отбив или даже я подаряваше, ако преценеше, че клиентът е читател от сой, а не някакъв лекомислен дилетант. В добавка към тези особености Барсело притежаваше слонска памет и педантичност, която подобаваше на неговите маниери и звучността на гласа му; все пак, ако някой знаеше нещо за странни книги, това беше той. Онази вечер, след като затвори дюкяна, баща ми предложи да отидем до кафенето „Четирите котки“ на улица „Монсио“, където Барсело и неговите приятелчета редовно се събираха на библиофилска вечеринка, посветена на прокълнати поети, мъртви езици и шедьоври, изоставени на произвола на молците.

„Четирите котки“ се намираше на няколко крачки от къщи и бе едно от най-любимите ми кътчета в цяла Барселона. Тук се бяха запознали родителите ми през 1932 г. и аз отчасти приписвах входния си билет за този живот на очарованието на това старо кафене. Каменни дракони вардеха фасадата, прикована на един сенчест кръстопът, а в светлината на газените й фенери времето и спомените сякаш бяха замръзнали. Вътре хората се потапяха в ехото на други епохи. Счетоводители, мечтатели и бъдещи гении деляха маса с призраците на Пабло Пикасо, Исаак Албенис, Федерико Гарсия Лорка или Салвадор Дали. На това място всеки нехранимайко за кратко можеше да се почувства историческа фигура само срещу цената на чашка кафе.

— Човече, Семпере — възкликна Барсело, щом зърна баща ми на влизане, — блудни сине! На какво дължим честта?

— Честта, дон Густаво, дължите на сина ми Даниел, който току-що направи едно откритие.

— Ами елате тогава да седнете при нас, че тая паметна случка трябва да се отпразнува — обяви Барсело.

— Паметна случка ли? — пошушнах на баща ми.

— Барсело обича да се изразява засукано — полугласно отвърна той. — Ти не казвай нищо, че само ще го насърчиш.

Сътрапезниците ни направиха място да седнем при тях и Барсело, който обичаше да проявява размах пред публика, настоя да ни черпи.

— На колко години е момъкът? — попита книжарят, като ме гледаше изкосо.

— Почти на единайсет — заявих.

Той ми се усмихна лукаво.

— Иначе казано, на десет. Не си прибавяй сам години, буболече, животът ще има грижата да ти ги прибави.

Неколцина от приятелите му промърмориха нещо в знак на съгласие. Барсело махна на един грохнал келнер, който изглеждаше така, сякаш всеки миг щяха да го обявят за исторически паметник, да дойде да вземе поръчката ни.

— Един коняк за моя приятел Семпере, от хубавия, и едно мляко с каймак за отрочето, че трябва да расте. А, донесете и няколко резена шунка, ама да не са като предишните, че ако искаме гума, по-добре да потърсим фирмата „Пирели“ — избоботи книжарят.

Келнерът кимна и се отдалечи, влачейки с неохота и нозе, и душа.

— Ех, не ми се отваря дума за това — отбеляза книжарят. — Но как ще има работа, ако в тая страна хората не се пенсионират даже и след смъртта си? Погледнете само Сид. Няма спасение, казвам ви.

Барсело захапа угасналата си лула, а орловият му поглед вече изучаваше с интерес книгата, която държах в ръце. Въпреки фасадата на комедиант и дърдорко, Барсело можеше да надуши един добър улов така, както вълкът надушва кръв.

— Я да видим — рече той с престорено безразличие. — Какво сте ми донесли?

Хвърлих поглед към баща ми, който кимна утвърдително. Без повече церемонии подадох книгата на Барсело. Книжарят я пое с опитна ръка. Пръстите му на пианист бързо проучиха тъканта, здравината, състоянието. С усмивка на мъдър познавач Барсело намери страницата с датата на изданието и цяла минута я разглежда с детективско усърдие. Останалите го наблюдаваха мълчаливо, сякаш очакваха някакво чудо или разрешение да си поемат дъх отново.

— Каракс. Интересно — промълви той с непроницаем тон.

Протегнах ръка да си взема книгата обратно. Барсело повдигна вежди, но все пак ми я върна с ледена усмивка.

— Къде я намери, хлапенце?

— Тайна — отвърнах, знаейки, че баща ми навярно се усмихва вътрешно.

Барсело се начумери и обърна поглед към баща ми.

— Приятелю Семпере, понеже става дума за вас, поради цялото ми уважение към вас и в чест на дългото и сериозно приятелство, което ни свързва като братя, дайте ми я за четирийсет дуро и да не говорим повече за това.

— Ще трябва да обсъдите този въпрос със сина ми — рече баща ми. — Книгата си е негова.

Барсело ми отправи една вълча усмивка.

— Какво ще кажеш, момченце? Четирийсет дуро не е никак лошо като за първа продажба… Семпере, тоя ваш син ще направи истинска кариера в нашия занаят.

Сътрапезниците посрещнаха със смях остроумието му. Барсело ме погледна самодоволно и извади кожения си портфейл. Отброи четирийсет дуро, които в ония времена бяха цяло състояние, и ми ги подаде. Аз само поклатих глава, без да отроня дума. Барсело свъси вежди.

— Слушай, алчността, дума да няма, е смъртен грях — рече той. — Е добре, давам ти шейсет дуро и ще можеш да си отвориш спестовна книжка, че на твоята възраст вече трябва да се мисли и за бъдещето.

Отново поклатих глава. Барсело гневно изгледа баща ми през монокъла си.

— А, мен хич не ме гледайте — каза баща ми. — Дошъл съм тук само като негов придружител.

Барсело въздъхна и ме погледна внимателно.

— Я да видим, момче, какво искаш всъщност?

— Искам само да знам кой е Жулиан Каракс и къде мога да намеря други книги, написани от него.

Барсело се засмя под мустак и прибра портфейла си, преценявайки отново своя противник.

— И таз добра, цял академик! Семпере, ама с какво го храните това дребосъче? — шеговито рече той.

Книжарят се наведе поверително към мен и за миг ми се стори, че долавям в погледа му известно уважение, което не личеше допреди малко.

— Хайде да сключим една сделка — каза. — Утре следобед, пада се неделя, ще дойдеш в библиотеката „Атенео“ и ще питаш за мен. Донеси книгата, за да мога хубаво да я разгледам, и ще ти разкажа всичко, което знам за Жулиан Каракс. Quid pro quo.3

— Какво, какво?

— Латински, момко. Няма мъртви езици, има само заспали мозъци. Иначе казано значи, че на тоя свят няма безплатен обед, а че ми допадаш и затова ще ти направя една услуга.

Превзетата реч на този човек направо можеше да убие муха в полет, но аз подозирах, че ако наистина искам да науча нещо за Жулиан Каракс, по-разумно би било да остана в добри отношения с него. Усмихнах му се най-невинно, за да покажа колко съм очарован от латинските му излияния.

— Не забравяй — утре, в „Атенео“ — отсече книжарят. — Само че носи и книгата, иначе сделката не важи.

— Дадено.

Разговорът бавно бе погълнат от тихата дискусия на останалите сътрапезници. Те преминаха към разискването на намерени в подземията на Ел Ескориал4 документи, които намеквали за възможността името дон Мигел де Сервантес да е просто литературен псевдоним на някаква космата мъжкарана от Толедо. Барсело седеше с отсъстващ вид и не взимаше участие в този безсмислен дебат, като само ме наблюдаваше през монокъла си с неясна усмивка. Или може би гледаше единствено книгата, която държах в ръце.

2

Онази неделя облаците бяха паднали ниско и улиците тънеха в лагуна от пламтяща мараня, от която термометрите по стените се потяха. В късния следобед, когато температурата наближаваше трийсет градуса, поех към улица „Кануда“ за срещата си с Барсело в „Атенео“, стиснал книгата под мишница и с плувнало в пот чело. „Атенео“ беше — и си остава — едно от многобройните кътчета на Барселона, където деветнайсети век все още не е получил известие за своето пенсиониране. От великолепния вътрешен двор се издигаше парадно каменно стълбище, водещо към фантастична мрежа от галерии и читателски салони, където нововъведения от рода на телефона, бързането или ръчния часовник се оказваха футуристични анахронизми. Портиерът — или може би това бе просто статуя в униформа — почти не обърна внимание на моята поява. Крадешком поех към първия етаж, като благославях перките на един вентилатор, който ромолеше сред сънливите читатели, топящи се като кубчета лед над своите книги и вестници.

Силуетът на дон Густаво Барсело се очертаваше върху прозорците на една галерия, която гледаше към вътрешната градина на сградата. Въпреки почти тропическата атмосфера, книжарят бе пременен с обичайните си контешки одежди и монокълът му проблясваше в сумрака като монета на дъното на кладенец. До него различих една фигура в рокля от бяла алпака, която ми се видя като ангел, изваян от мъгла. При звука от стъпките ми Барсело извърна поглед и ми направи знак да се приближа.

— Даниел ти беше името, нали? — попита книжарят. — Носиш ли книгата?

Отговорих с утвърдително кимване и на двата въпроса и се настаних на стола, който ми предложи Барсело, точно до него и до загадъчната му спътница. В продължение на няколко минути книжарят само се усмихваше невъзмутимо, сякаш бе забравил за моето присъствие. Скоро оставих всяка надежда, че ще ме представи на дамата в бяло, която и да бе тя. Барсело се държеше така, сякаш тя изобщо не бе там или бе невидима и за двама ни. Наблюдавах я крадешком, боейки се да срещна погледа й, зареян в някаква неопределена точка. Кожата на лицето и ръцете й бе бледа, почти прозрачна. Имаше изящно строги черти, сякаш изрисувани с уверени линии под черната коса, която лъщеше като мокър камък. Реших, че е най-много на двайсет години, ала нещо в държането й и в начина, по които душата й сякаш бе приведена като върбови клонки, ме накара да мисля, че няма възраст. Изглеждаше замръзнала в онова състояние на вечна младост, запазено за манекените по шикозните витрини. Тъкмо се опитвах да открия с поглед пулса на лебедовата й шия, когато забелязах, че Барсело ме наблюдава внимателно.

— И тъй, ще ми кажеш ли къде намери тази книга? — попита той.

— Бих ви казал, но обещах на баща ми да не издавам тайната — рекох.

— Ясно. Семпере и неговите загадки — каза Барсело. — Май се досещам къде. Страхотен късмет си извадил, момко. На това му викам да намериш игла в ливада с бели лилии. А сега ще ми дадеш ли да хвърля един поглед?

Подадох му книгата и Барсело я пое в ръцете си с безкрайна нежност.

— Предполагам, че вече си я прочел.

— Да, господине.

— Завиждам ти. Винаги съм мислел, че най-подходящото време да се чете Каракс е, когато сърцето още е младо, а умът — непокварен. Знаеше ли, че това е последният роман, който е написал?

Мълчаливо поклатих глава.

— А знаеш ли колко екземпляри като този се намират на пазара, Даниел?

— Навярно хиляди.

— Нито един — уточни Барсело. — Освен твоя. Останалите са били изгорени.

— Изгорени?

В отговор той само се усмихна загадъчно, като разлистваше книгата и галеше хартията така, сякаш бе единствена по рода си коприна. Дамата в бяло бавно се обърна. Плаха и колеблива усмивка се изписа на устните й. Очите й опипваха празнотата с бели като мрамор зеници. Преглътнах с мъка. Беше сляпа.

— Нали не познаваш племенницата ми Клара? — попита Барсело.

Само поклатих глава, неспособен да откъсна поглед от това създание с тен на порцеланова кукла и бели очи — най-тъжните очи, които някога бях виждал.

— Всъщност именно Клара е експерт по Жулиан Каракс, затова и я доведох — рече Барсело. — Като се замисля, май ще е най-добре с ваше разрешение да се оттегля в друга зала да разгледам този том, докато вие си приказвате за вашите работи. Нали нямате нищо против?

Изгледах го поразен. Книжарят, същински пират, само ме потупа по рамото и се отдалечи с моята книга под мишница.

— Впечатлил си го, знаеш ли? — обади се един глас до рамото ми.

Обърнах се, за да видя леката усмивка на племенницата на книжаря, която се взираше в празното пространство. Имаше кристален глас, прозрачен и тъй крехък, та ми се стори, че думите й ще се изпочупят, ако я прекъсна насред някое изречение.

— Чичо ми каза, че ти е предложил добри пари за книгата на Каракс, но ти не си ги приел — добави Клара. — Спечелил си уважението му.

— Да не повярва човек — въздъхнах аз.

Забелязах, че Клара свеждаше глава встрани, когато се усмихваше, а пръстите й си играеха с един пръстен, който изглеждаше като венче от сапфири.

— На колко си години? — попита тя.

— Почти на единайсет — отвърнах. — А вие?

Моята невинна дързост разсмя Клара.

— Почти двойно повече, но все пак не е нужно да ми говориш на „вие“.

— Изглеждате по-млада — отбелязах с надеждата, че това може да е добър начин да се измъкна от моята недискретност.

— Ще се доверя на преценката ти, защото не зная как изглеждам — отвърна тя с все същата лека усмивка. — Но ако ти се струвам по-млада, това е още една причина да ми говориш на „ти“.

— Както кажете, госпожице Клара.

Оглеждах ръцете й, разтворени като криле на скута й, крехката фигура, чиито очертания се долавяха под гънките на роклята, линията на раменете, извънредната бледност на шията и гънката на устните, която ми се щеше да помилвам с върха на пръстите си. До този момент не бях имал възможност да наблюдавам една жена така отблизо и толкова внимателно, без да се боя, че ще срещна погледа й.

— Какво гледаш? — попита Клара не без известно лукавство.

— Вашият чичо казва, че сте експерт по Жулиан Каракс — импровизирах аз с пресъхнала уста.

— Чичо ми би казал какво ли не, ако това ще му помогне да остане за миг насаме с някоя книга, която го вълнува — рече Клара. — Но ти трябва да се запиташ как така един сляп човек може да е експерт по книги, щом като не може да ги чете.

— Да си призная, това хич не ми мина през ума.

— За момче на почти единайсет години не лъжеш зле. Внимавай, иначе ще свършиш като чичо ми.

От страх да не се изложа за пореден път, реших да си мълча. Просто седях и я гледах запленен.

— Хайде, ела насам — рече тя.

— Моля?

— Ела де, не се бой. Няма да те изям.

Надигнах се от стола и се приближих до мястото, където седеше Клара. Племенницата на книжаря вдигна дясната си ръка и ме потърси пипнешком. Без да съм напълно сигурен какво трябва да направя, аз също й подадох ръка. Клара я хвана с лявата си ръка и мълчаливо ми протегна десницата си. Инстинктивно разбрах какво искаше от мен и я насочих към лицето си. Докосването й бе едновременно решително и нежно. Пръстите й обходиха страните и скулите ми. Останах неподвижен, почти не смеех да си поема дъх, докато Клара изучаваше чертите на лицето ми с ръцете си. Същевременно се усмихваше сама на себе си и забелязах, че устните й леко се разтваряха, сякаш безмълвно шепнеше нещо. Почувствах лекия допир на ръцете й до челото, косите и клепачите ми. За миг се спря на устните ми, като мълчаливо ги очерта с показалеца и безименния си пръст. Пръстите й ухаеха на канела. Преглътнах, усещайки, че сърцето ми бие лудо, и благодарих на божественото провидение, че наоколо няма очевидци, които да забележат пламналото ми лице, способно да запали хаванска пура от педя разстояние.

3

През онзи обвит в мъгли и ситен дъждец следобед Клара Барсело ми открадна сърцето, диханието и съня. В убежището на омайните светлини и сенки на „Атенео“ ръцете й изписаха по кожата ми едно проклятие, което щеше да ме преследва години наред. Докато я съзерцавах запленен, племенницата на книжаря ми разказа своята история и обясни как се е запознала — и тя като мен случайно — с творбите на Жулиан Каракс. Случката станала в едно провансалско село. Баща й, виден адвокат, свързан с кабинета на президента Компанис5, проявил далновидност и когато избухнала Гражданската война, изпратил дъщеря си и съпругата си да живеят при сестра му отвъд границата. Намерили се и люде, според които това било престараване; в Барселона, твърдели те, нищо нямало да се случи, защото в Испания, люлка и връх на християнската цивилизация, зверствата били дело на анархистите, а те, със своите велосипеди и кърпени чорапи, не биха могли да стигнат твърде далеч. Народите никога не се поглеждат в огледалото, все повтарял бащата на Клара, най-малко пък когато са си наумили да воюват. Адвокатът умеел добре да тълкува историята и знаел, че бъдещето се чете по-ясно, ако се взираш в улиците, фабриките и казармите, а не в сутрешната преса. Месеци наред пишел на семейството си всяка седмица. Отначало го правел от кантората на улица „Дипутасион“, после — без да посочва адреса си, а накрая — скришом от една килия в крепостта Монжуик, където, подобно на мнозина други, не бил видян да влиза и откъдето никога вече не излязъл.

Майката на Клара четяла писмата му на глас, като безуспешно сподавяла плача си и прескачала онези пасажи, които дъщеря й интуитивно отгатвала, без да има нужда да ги чуе. Късно през нощта Клара уговаряла братовчедка си Клодет да й прочете отново бащините писма, този път без пропуски. Така четяла Клара — с взети назаем очи. Никога не я видели да пролее сълза, нито когато кореспонденцията от адвоката секнала, нито когато известията от войната дали повод да се мисли най-лошото.

— Баща ми от самото начало знаеше какво ще стане — обясни Клара. — Остана редом със своите другари, защото смяташе, че това е негов дълг. Погуби го верността му към хора, които го предадоха, щом удари часът им. Никога не се доверявай на когото и да било, Даниел, особено на хора, на които се възхищаваш. Тъкмо от тях ще получиш най-коварните удари.

Клара изрече тези думи с твърдост, която сякаш бе плод на години, прекарани в тайни и сенки. Изгубих се в порцелановия й поглед, в тези очи без сълзи и лъжи, слушайки я да говори за неща, които тогава още не разбирах. Клара описваше хора, места и вещи, които никога не бе виждала със собствените си очи, така детайлно и точно, сякаш бе майстор от фламандската школа. Тя се изразяваше с езика на материите и ехото, с багрите на гласовете, с ритъма на стъпките. Разказа ми, че през годините на изгнаничеството във Франция тя и братовчедка й Клодет имали общ настойник и частен учител — едно петдесетгодишно пиянде със слава на литератор, който се перчел, че може да рецитира Вергилиевата „Енеида“ на латински без никакъв акцент. Двете ученички му лепнали прякора „мосю Рокфор“ заради специфичния аромат, лъхащ от него въпреки римските бани с одеколон и парфюм, с които щедро обливал своята раблезианска особа. Мосю Рокфор, ако и да имал някои забележителни особености (най-вече едно непоколебимо и войнствено убеждение, че надениците и в частност кървавиците, които Клара и майка й получавали от роднините си в Испания, били чудодейно средство против лошото кръвообращение и подаграта), бил човек с изтънчени вкусове. Още от младежките си години имал навика да пътува до Париж веднъж месечно, за да обогати културното си наследство с последните литературни новости, да посети музеите и — според мълвата — да прекара една безгрижна нощ в обятията на някаква нимфетка, която бил кръстил мадам Бовари, при все че се казвала Ортанс и имала известно предразположение към окосмяване на лицето. По време на тези културни походи мосю Рокфор често се отбивал до една будка за антикварни книги, разположена точно пред Нотр Дам, и именно там, в един следобед през 1929 г., случайно се натъкнал на роман от неизвестен автор — някой си Жулиан Каракс. Винаги открит към новото, мосю Рокфор си купил книгата, най-вече защото заглавието събудило любопитството му, пък и бил свикнал да чете нещо леко във влака на връщане. Романът бил озаглавен „Червената къща“ и на задната му корица се виждало неясно изображение на самия автор, може би фотография или скица с въглен. Според кратката биографична справка Жулиан Каракс бил младеж на двайсет и седем, роден заедно с новия век в Барселона; понастоящем живеел в Париж, пишел на френски и упражнявал професията на пианист в един нощен локал. Текстът на обложката, написан в помпозния, овехтял стил на онази епоха, оповестявал, че това е първата творба на едно поразително смело перо, многолик и забележителен талант, бъдеща надежда за европейската литература без паралел в света на живите. Въпреки тези тържествени уверения обзорът, изложен по-нататък, загатвал, че историята съдържа смътно зловещи и мелодраматични елементи, което в очите на мосю Рокфор винаги било предимство, защото след класиците най-много му допадали криминалните и креватни сюжети.

„Червената къща“ разказвала мъчителния живот на един загадъчен индивид, който влизал с взлом в музеи и магазини за детски играчки, за да краде кукли и марионетки, на които впоследствие изваждал очите и ги отнасял в жилището си, призрачна изоставена оранжерия на брега на Сена. Когато една нощ нахълтал в разкошно жилище на Авеню Фоа, за да задигне частната колекция от марионетки на някакъв магнат, забогатял с нечисти средства по време на индустриалната революция, неговата дъщеря — госпожица от доброто парижко общество, много начетена и изтънчена млада жена — се влюбила в крадеца. В хода на този заплетен романс, изпъстрен със страховити инциденти в здрачна обстановка, героинята разбулила мистерията, заставяща загадъчния герой (който, естествено, никога не издал името си) да ослепява куклите, а редом с това открила една страшна тайна за собствения си баща и неговата колекция от порцеланови фигури. Неизбежната развръзка била достойна за внушителна готическа трагедия.

Мосю Рокфор сам имал литературни претенции и бил горд притежател на обширна колекция от писма, подписани от всички парижки издатели, отхвърлящи томовете с поезия и проза, които им изпращал неуморно. Благодарение на това установил, че романът е публикуван от второразредно издателство, известно с книги за готварско изкуство, шев и кройка и други занимания за домакини. Собственикът на будката за антикварни книги му разказал, че романът бил отпечатан с трудности и едвам се сдобил с чифт кратки рецензии в два провинциални ежедневника, точно до страницата с некролозите. В няколко реда критиците изравнявали със земята начинаещия автор Каракс и му препоръчвали да не изоставя работата си като пианист, защото било очевидно, че на литературното поприще няма да улучи вярната нота. Мосю Рокфор, чието сърце и джоб лесно откликвали на загубени каузи, решил да се раздели с половин франк и така се сдобил с романа на незнайния Каракс и с едно изящно издание на великия майстор Гюстав Флобер, за чийто непризнат наследник се смятал.

Влакът за Лион бил претъпкан й мосю Рокфор нямал друг избор, освен да сподели купето си от втора класа с две монахини, които не спрели да му хвърлят неодобрителни погледи и да мърморят под нос, още щом отминали гара Аустерлиц. Подложен на такъв щателен оглед, учителят предпочел да измъкне онзи роман от чантата си и да се барикадира зад страниците му. Каква била изненадата му, когато след стотици километри открил, че напълно е забравил за сестрите, за клатушкането на влака и за пейзажа, плъзгащ се зад прозорците като някакъв лош сън на братята Люмиер. Цяла нощ чел, безразличен към хъркането на монахините и към гарите, пробягващи в мъглата. Когато призори обърнал последната страница, мосю Рокфор установил, че очите му са се налели със сълзи, а сърцето му е отровено от завист и почуда.

Същия понеделник мосю Рокфор се обадил на парижкото издателство, за да получи информация за въпросния Жулиан Каракс. Благодарение на упоритата му настойчивост някаква телефонистка с астматичен тон и жлъчно настроение най-сетне му отговорила, че господин Каракс няма известен адрес и при всички случаи вече не е в договорни отношения с това издателство. От деня на публикуването на романа „Червената къща“, добавила тя, били продадени точно седемдесет и седем бройки, повечето от които вероятно закупени от леконравните госпожици и другите редовни клиенти на локала, където авторът ронел ноктюрни и полонези срещу дребни грошове. Останалите екземпляри били върнати и претопени в хартиена маса за отпечатване на требници, актове за глоба и лотарийни билети. Окаяната съдба на загадъчния автор напълно спечелила симпатиите на мосю Рокфор. През следващите десет години при всяко от своите посещения в Париж той обикалял антикварните книжарници в търсене на други произведения от Жулиан Каракс. Така и не намерил нито едно. Почти никой не бил чувал за автора, а онези, на които името все пак им говорело нещо, знаели твърде малко. Някои твърдели, че е отпечатал още няколко книги, винаги в треторазредни издателства и със смехотворни тиражи. Било невъзможно да се намерят тези книги, ако действително съществували. Един книжар казал, че в ръцете му веднъж попаднал екземпляр от някакъв роман на Жулиан Каракс, озаглавен „Човекът, който ограбваше катедрали“, но това било преди много време и вече не бил съвсем сигурен. В края на 1935 г. мосю Рокфор получил известие, че едно малко парижко издателство е публикувало нов роман на Каракс — „Сянката на вятъра“. Писал на издателството, за да се сдобие с няколко екземпляра. Никой не му отговорил. На следващата година, през пролетта на ’36-та, старият му приятел от будката за книги на южния бряг на Сена го попитал дали все още се интересува от Каракс. Мосю Рокфор го уверил, че никога не се предава. Това вече било въпрос на инат: ако цял свят упорствал да погребе Каракс в забвение, на него пък и през ум не му минавало да тръгне в общото русло. Тогава неговият приятел му съобщил, че няколко седмици по-рано се разнесъл един слух за Каракс. Изглежда, че най-сетне му потръгнало. Щял да се ожени за една дама с добро обществено положение, а и след няколкогодишно мълчание бил публикувал нов роман, който за пръв път получил положителна рецензия в „Льо Монд“. Ала точно когато изглеждало, че в платната му най-сетне е задухал попътен вятър, обяснил книжарят, Каракс се оказал въвлечен в някакъв дуел в гробището Пер Лашез. Обстоятелствата около това произшествие останали неизяснени. Знаело се само, че дуелът се състоял призори в същия ден, когато трябвало да се сключи бракът, и че Каракс така и не се явил в църквата.

Нароили се мнения, задоволяващи всички вкусове: според някои загинал в дуела и трупът му бил изоставен в безименен гроб; други, по-оптимистично настроени, предпочели да вярват, че поради някаква мътна афера Каракс е бил принуден да зареже годеницата си пред олтара и да бяга от Париж, за да се върне в Барселона. Анонимният гроб не бил намерен и не след дълго се разнесъл друг слух: Жулиан Каракс, преследван от несполуки, се споминал в родния си град в крайна мизерия. Момичетата от бордея, където свирел на пиано, събрали пари, за да му устроят прилично погребение. Когато преведената сума пристигнала, покойникът вече бил погребан в един общ гроб, заедно с труповете на просяци и безименни люде, открити да се носят по водите на пристанището или умрели от студ на стълбите на метрото.

Мосю Рокфор обаче не забравил Каракс, па макар и само от желание да се противопоставя на общата тенденция. Единайсет години след като открил „Червената къща“, решил да заеме романа на своите две ученички с надеждата, че тази необикновена книга може би ще породи у тях навика да четат. По онова време Клара и Клодет били петнайсетгодишни хлапачки с вени, бушуващи от хормони, и сума народ им намигал от прозорците на учебния кабинет. Въпреки усилията на своя настойник дотогава проявявали пълно безразличие към чара на класиците, Езоповите басни или безсмъртните стихове на Данте Алигиери. В страха си, че майката на Клара ще анулира договора му, щом открие, че резултатът от неговата преподавателска дейност са две невежи и вятърничави момичета, мосю Рокфор им дал романа на Каракс, представяйки го като любовна история от ония, дето пускат реки от сълзи — което донякъде било вярно.

4

— Никога не се бях чувствала така омаяна, погълната и запленена от една история, както ме плени онази книга — обясни Клара. — Дотогава за мен четенето бе просто задължение, нещо като глоба, която трябваше да плащам на учителите и настойниците, без сама да зная защо. Не познавах удоволствието да четеш, да изследваш дверите, които се отварят в душата ти, да се оставяш да те понесат въображението, красотата и тайнството на литературата и езика. За мен всичко това се роди с онзи роман. Целувал ли си някога момиче, Даниел?

Сърцето ми отиде в гърлото и слюнката ми сякаш се превърна в стърготини.

— Е добре, още си много млад. Ала усещането е същото, онова опиянение от първия път, което не се забравя. Тоя свят е свят на сенки, Даниел, и вълшебството е рядко благо. Онази книга ме научи, че чрез четенето бих могла да живея все по-наситено и пълноценно, че то би могло да ми върне изгубеното зрение. Макар и само с това книгата, за която никой не даваше и пет пари, промени живота ми.

Вече бях напълно прехласнат, оставен на милостта на едно създание, на чиито думи и чар нито желаех, нито знаех как да устоя. Искаше ми се тя да говори неспирно, да се потопя завинаги в нейния глас и чичо й никога да не се върне, за да наруши магията на този миг, който принадлежеше само на мен.

— Години наред търсих други книги на Жулиан Каракс — продължи Клара. — Разпитвах в библиотеки, в книжарници, в училища… и все напразно. Никой не бе чувал за него или за книгите му. Просто не можех да го проумея. Впоследствие мосю Рокфор дочу една странна история за някакъв човек, който неуморно обикалял книжарници и библиотеки в търсене на творби от Жулиан Каракс и ако намерел такива, ги купувал, задигал, изобщо се сдобивал с тях по какъв да е начин; след това веднага ги изгарял. Никой не знаел кой е той и защо постъпва така. Поредната загадка, добавена към тайнствения образ на Каракс. След време майка ми реши, че иска да се върне в Испания. Беше болна, а винаги бе смятала Барселона за свой дом и свят. Тайно хранех надеждата, че там ще мога да узная нещо за Каракс — в края на краищата Барселона бе градът, в който се бе родил и в който бе изчезнал завинаги в началото на войната. Открих единствено задънени улици, и то при положение, че разполагах с помощта на чичо ми. Същата участ сполетя и майка ми в нейните търсения. При завръщането си тя завари една друга Барселона, не онази, която бе напуснала преди години. Натъкна се на град, изтъкан от сенки, в който моят баща вече не живееше, ала споменът за него сякаш бе омагьосал всеки ъгъл. Като че този съкрушителен удар не й бе достатъчен, тя упорстваше да наеме човек, който да издири точно какво се е случило с баща ми. След месеци на проучвания детективът успя да открие само един счупен ръчен часовник и името на мъжа, който бе убил баща ми в рововете на крепостта Монжуик — казваше се Фумеро, Хавиер Фумеро. Узнахме, че тоя тип — а той съвсем не бил единствен — започнал кариерата си като наемен убиец на ИАФ6 и флиртувал с анархисти, комунисти и фашисти, като мамел всички и продавал услугите си на оня, който плащал най-добре; след падането на Барселона преминал на страната на победителите и постъпил в полицията. Днес той е известен, окичен с отличия инспектор. А за моя баща никой не си спомня. Както можеш да си представиш, майка ми угасна за броени месеци. Според лекарите причината била сърцето; мисля, че поне тоя път улучиха. След нейната смърт отидох да живея при чичо ми Густаво, понеже на майка ми не й бяха останали други роднини в Барселона. Направо го обожавах, защото винаги ми подаряваше книги, когато ни идваше на гости. През всички тия години той бе едничкото ми семейство и най-добрият ми приятел. Може да ти се вижда малко надменен, но всъщност има златно сърце. Вечер никога не пропуска да ми почете малко, ако ще да умира за сън.

— Ако искате, и аз бих могъл да ви чета — загатнах услужливо, ала тозчас се разкаях за дързостта си, убеден, че за Клара моята компания сигурно би била обременителна, ако не и направо смехотворна.

— Благодаря, Даниел — отвърна тя. — Ще ми бъде много приятно.

— Когато пожелаете.

Тя бавно кимна, като ме търсеше с усмивката си.

— За жалост, онзи екземпляр от „Червената къща“ не остана у мен — рече. — Мосю Рокфор не пожела да се раздели с него. Бих могла да се опитам да ти разкажа сюжета, ала то ще е все едно да опиша една катедрала като купчина камъни, които завършват със заострен връх.

— Сигурен съм, че бихте го разказали много по-добре от това — смотолевих аз.

Жените притежават безпогрешен инстинкт, който им подсказва кога един мъж се е влюбил безнадеждно в тях, особено ако въпросният индивид от мъжки пол е непълнолетен и глупав до немай-къде. Аз отговарях на всички изисквания, за да бъда пратен по дяволите от Клара Барсело. Все пак предпочетох да вярвам, че липсата й на зрение ми гарантира известна сигурност и че моето престъпление, моето безусловно и трогателно обожание към една жена, която по възраст, ум и ръст бе два пъти колкото мен, някак си ще остане в сянка. Запитах се какво ли би могла да види тя у мен, за да ми предложи приятелството си, освен може би едно свое бледо отражение, ехо от самота и загуба. В моите ученически блянове винаги щяхме да бъдем двама бегълци, яхнали гърба на една книга, склонни да се спасяват чрез измислени светове и сънища от втора ръка.

Когато Барсело се върна с плъзнала по лицето му котешка усмивка, бяха изминали два часа, които на мен ми се видяха като две минути. Книжарят ми подаде книгата с намигване.

— Хубавичко я виж, кюфтенцето ми — да не дойдеш после да ми се оплакваш, че съм ти пробутал друга, а?

— Имам ви доверие — отвърнах.

— Достойна глупост. На последния пострадал, който ми излезе с тази реплика (турист янки, убеден, че фабадата7 я е измислил Хемингуей в Сан Ферминес), му продадох един екземпляр от „Фуенте Овехуна“, подписан, представи си, от самия Лопе де Вега8 с химикалка. Тъй че си отваряй очите на четири, момче; в тая работа с книгите не можеш да имаш доверие даже на индекса.

Свечеряваше се, когато излязохме пак на улица „Кануда“. Прохладен ветрец вчесваше града и Барсело си свали палтото, за да наметне раменете на Клара. Като не виждах да се задава по-сгоден случай, подхвърлих сякаш с неохота, че ако им е удобно, бих могъл да се отбия на следващия ден в дома им, за да прочета на Клара няколко глави от „Сянката на вятъра“. Барсело ме погледна изпод вежди и сухо се изсмя за моя сметка.

— Ама че си бърз, хлапако — промърмори той накрая, макар че тонът му издаваше одобрение.

— Добре, ако не ви е удобно, може би друг ден или…

— Клара има думата — рече книжарят. — Вкъщи вече имаме седем котки и два папагала какаду. Един вредител повече или по-малко не е от значение.

— В такъв случай те чакам утре към седем часа — заключи Клара. — Знаеш ли адреса?

5

Навярно поради факта, че бях израснал сред книги и книжари, в детството си по едно време мечтаех да стана романист и да живея като в мелодрама. Коренът на моите литературни блянове — като оставим настрана това, че на петгодишна възраст всичко ни изглежда удивително просто — бе една чудесна, майсторски изработена вещ, изложена в магазин за автоматични писалки на улица „Анселмо Клаве“, точно зад сградата на Военното правителство. Обектът на моето обожание, една разкошна черна писалка, украсена с Бог знае колко изискани елементи и знаци, заемаше почетно място на витрината, сякаш бе някоя от перлите на короната. Перото — само по себе си същинско чудо — бе барокова фантазия от сребро и злато, което блестеше като Александрийския фар. Когато с баща ми излизахме на разходка, не го оставях на мира, докато не ме заведеше да видя писалката. Той казваше, че с такава писалка ще да си служи най-малкото някой император. Тайничко хранех убеждението, че с подобна чудесия може да се напише какво ли не, от романи до енциклопедии, в това число и писма, чиято сила навярно би надхвърлила всякакви пощенски ограничения. В простодушието си вярвах, че писмата, излезли изпод това перо, биха стигнали навсякъде, включително и до онова непонятно място, където според баща ми бе отишла майка ми и откъдето никога нямаше да се върне.

Един ден ни хрумна да влезем в магазина и да разпитаме за тази възхитителна вещ. Оказа се, че това е царицата на писалките, една „Монблан Майщерщюк“ от ограничена серия, която някога бе принадлежала — поне така заяви управителят с тържествен тон — не на друг, а на самия Виктор Юго. Изпод същото това златно перо, осведоми ни той, избликнал ръкописът на „Клетниците.“

— Точно както водите на Виши Каталан извират от източника при Калдас — потвърди управителят.

Обясни ни, че я е купил лично от един колекционер, пристигнал от Париж, и се бил уверил в нейната автентичност.

— И колко струва този извор на чудеса, ако смея да попитам? — поинтересува се баща ми.

Самото споменаване на цифрата го накара да пребледнее, ала аз вече бях безнадеждно заслепен и очарован. Управителят, който навярно реши, че имаме понятие от физика, се зае да ни отрупва с неразбираеми галиматии за сплавите от благородни метали, за емайлите от Далечния Изток, а накрая и с една революционна теория за буталата и скачените съдове — всичко това част от незнайната тевтонска наука, стояща в основата на това славно творение на графическата технология. За негова чест трябва да отбележа, че макар по всяка вероятност да сме изглеждали като голтаци, управителят ни позволи да подържим писалката на воля, дори я напълни с мастило заради нас и ми подаде парче пергамент, на което да напиша името си и така да започна своята литературна кариера по стъпките на Виктор Юго. После я избърса с парче плат, за да й върне блясъка, и пак я положи на почетния й трон.

— Може би някой друг ден — измънка баща ми.

Щом излязохме на улицата, той меко ми обясни, че не можем да си позволим такава цена. С дохода от книжарницата можел само да плаща ежедневната ни издръжка и да ме прати в добро училище. Писалката „Монблан“ на великия Виктор Юго трябвало да почака. Аз нищо не казах, ала баща ми навярно прочете разочарованието по лицето ми.

— Ето какво ще направим — предложи той. — Когато пораснеш достатъчно, за да започнеш да пишеш, ще се върнем и ще я купим.

— Ами ако някой я вземе преди нас?

— Тази писалка никой няма да я вземе, повярвай ми. А ако стане другояче, ще помолим дон Федерико да ни направи една такава, че тоя човек има златни ръце.

Дон Федерико бе кварталният часовникар, епизодичен клиент на книжарницата и по всяка вероятност най-възпитаният и вежлив човек в цялото западно полукълбо. Славата на сръчните му ръце се носеше от квартала Ривера до пазара Нинот. Преследваше го и друга слава от далеч по-непристойно естество, свързана с еротичните му предпочитания към мускулести юноши от по-мъжествените редици на пролетариата, както и със слабостта му да се облича като Естрелита Кастро9.

— Ами ако дон Федерико няма нужните инструменти, за да я направи? — попитах аз с божествена наивност, без да съзнавам двусмислицата на въпроса ми.

Баща ми повдигна вежда, навярно уплашен, че онези злоезични слухове са покварили моята невинност.

— Дон Федерико знае сума работи за всичко немско и ако трябва, може да измайстори цял „Фолксваген“. Освен това трябва да проверим дали по времето на Виктор Юго вече е имало такива писалки. Много хитреци и мошеници има на тоя свят.

На мен историческият скептицизъм на баща ми някак ми убягваше. Бях повярвал безусловно на легендата, макар че не гледах с лошо око на идеята дон Федерико да ми изработи сурогат. Щеше да ми трябва доста време, за да се издигна до висотата на Виктор Юго. За моя утеха и точно както бе предрекъл баща ми, писалката „Монблан“ се задържа години наред на онази витрина, която посещавахме с религиозно усърдие всяка събота сутрин.

— Все още си е тук — смаяно казвах аз.

— Чака те — отвръщаше баща ми. — Знае, че някой ден ще бъде твоя и че ще напишеш шедьовър с нея.

— Искам да напиша писмо на мама. За да не се чувства сама.

Баща ми ме изгледа, без да мигне.

— Майка ти не е сама, Даниел. Тя е заедно с Бог. И с нас, макар че не можем да я видим.

Същата теория ми бе изложил в училище и отец Висенте, йезуит ветеран, който с лекота обясняваше всички загадки на вселената — от грамофона до зъбобола — като цитираше евангелието на свети Матей. Все пак от устата на баща ми тези думи прозвучаха съвсем неубедително.

— А на Бог за какво му е притрябвала мама?

— Не зная. Ако някой ден го видим, ще го питаме.

С времето изоставих идеята за писмото и реших, че — щом така и така съм се наканил — ще е по-практично да започна с шедьовъра. По липса на подходящата за целта писалка баща ми ми даде един молив „Щедлер“ № 2, с който се залових да драскам в една тетрадка. Моята история някак случайно се въртеше около великолепна писалка, която удивително напомняше онази от магазина и на всичкото отгоре беше омагьосана. По-конкретно, писалката бе обладана от изтерзаната душа на предишния си собственик — автор на романи, умрял от глад и студ. Попадайки в ръцете на един ученик, тя упорито се опитваше да излее на хартия последната творба, която писателят не бе успял да завърши приживе. Не зная откъде се взе тази идея и дали не я заимствах отнякъде, ала със сигурност по-късно никога не ми хрумна нещо подобно. При все това, опитите ми да й придам словесна форма завършиха катастрофално. Едно творческо безсилие бе поразило моя синтаксис, а метафоричните ми изблици все ми напомняха онези от рекламите на пяна за крака, които бях свикнал да чета по трамвайните спирки. За тези неуспехи винях молива и горещо желаех писалката, която навярно щеше да ме превърне в същински майстор. Баща ми следеше моя неравен напредък със смесица от гордост и загриженост.

— Как върви твоята история, Даниел?

— Не зная. Предполагам, че ако имах онази писалка, всичко щеше да бъде различно.

Според баща ми такова заключение можеше да хрумне само на един изгряващ литератор.

— Ти работи все така, пък аз ще ти я купя, още преди да завършиш първото си произведение.

— Обещаваш ли?

В отговор винаги получавах усмивка. За късмет на баща ми литературните ми стремления бързо се изпариха, заточени в областта на реториката. За това допринесе откритието на механичните играчки и всевъзможните месингови джунджурии, които можеха да се намерят на пазара Лос Енкантес на цени, по-съзвучни с нашите финанси. Детската преданост е невярна и капризна любима, тъй че скоро аз имах очи само за конструктори и кораби, задвижвани с пружина. Повече не поисках от баща си да ме заведе на гости на писалката на Виктор Юго, а и той престана да отваря дума за нея. Онзи свят сякаш се бе изпарил за мен, ала дълго време образът, който имах за баща си, а все още пазя и днес, бе образът на оня слаб мъж със стар костюм, твърде голям за него, и с шапка, купена на старо на улица „Кондал“ за седем песети; мъж, който не можеше да си позволи да подари на сина си една проклета писалка — напълно безполезна, но сякаш изпълнена с огромно значение вещ. Онази нощ, когато се прибрах от „Атенео“, го заварих да ме чака в трапезарията, а на лицето му бе изписано обичайното изражение на провал и копнеж.

— Вече си мислех, че си се загубил — рече той. — Обади се Томас Агилар. Каза, че сте имали уговорка да се видите. Да не би да си забравил?

— Не, ама тоя Барсело не спира да дърдори — отвърнах аз с кимване. — Просто не знаех как да се отърва от него.

— Добър човек е, но е малко досаден. Сигурно си огладнял. Мерседитас ни е донесла малко от супата, която е приготвила за майка си. Това момиче е цяло съкровище.

Седнахме на масата да пробваме подаянието на Мерседитас, дъщерята на съседката от третия етаж. По всеобщо мнение тя минаваше за монахиня и светица, но аз неведнъж я бях виждал да задушава с целувки един моряк със сръчни ръце, който понякога я изпращаше до входа.

— Тая вечер изглеждаш много умислен — рече баща ми, опитвайки се да завърже разговор.

— Сигурно от влагата, която разширява мозъка. Така твърди Барсело.

— Сигурно има и друга причина. Тревожи ли те нещо, Даниел?

— Не. Просто се бях замислил.

— За какво?

— За войната.

Баща ми кимна мрачно и продължи да сърба супата си мълчаливо. Беше сдържан човек и въпреки че живееше в миналото, почти никога не го споменаваше. Бях израснал с убеждението, че онзи бавен ход на следвоенните години, един свят на бездействие, нищета и потисната ненавист, бе естествен като чешмяната вода, и че нямата печал, която се просмукваше като кръв по стените на ранения град, бе същинският облик на душата му. Един от капаните на детството е, че не е нужно да разбираш нещо, за да го усещаш. По времето, когато умът вече е способен да схване станалото, раните в сърцето са станали доста дълбоки. През онази ранна лятна нощ, докато вървях из тъмния и предателски здрач на Барселона, не можех да избия от главата си разказа на Клара за изчезването на баща й. В моя свят смъртта бе една безименна и непонятна ръка, амбулантен търговец, който отнасяше майки, просяци или деветдесетгодишни съседи като в някаква адска лотария. Идеята, че смъртта би могла да крачи редом с мен, с човешко лице и сърце, отровено от ненавист, пременена с униформа или пардесю, че би могла да стои на опашка в киното, да се смее в баровете, да води сутрин децата на разходка в парка Сиудадела, а вечер да затрие някого в тъмницата на крепостта Монжуик или в общ гроб без име и обред — това умът ми не го побираше. След усърден размисъл накрая реших, че вселената от папиемаше, която смятах за действителна, може би бе просто декор. През онези ограбени години краят на детството, точно както и испанските влакове, не идваше по разписание.

Разделихме си супата, бульон от разни остатъци със залъци хляб, докато край нас се носеше досадното ромолене на радиосериалите, което се процеждаше през отворените прозорци на църковния площад.

— Е, как мина срещата с дон Густаво?

— Запознах се с племенницата му Клара.

— Коя, сляпата ли? Казват, че била красавица.

— Е, не зная. Не обръщам внимание на такива работи.

— Толкова по-добре за теб.

— Казах им, че може би ще се отбия утре покрай тях, като си тръгна от училище — да й прочета нещо, че е много самотна, горкичката. Ако ми разрешиш де.

Баща ми ме погледна изпод вежди, сякаш се чудеше дали той остарява преждевременно, или пък аз раста прекалено бързо. Реших да сменя темата, но не ми хрумна друго освен онова, което ме гризеше отвътре.

— Вярно ли е, че през войната са отвеждали хора в крепостта Монжуик и повече никой не ги е виждал?

Баща ми пресуши лъжицата супа, без да трепне, и ме изгледа внимателно, а беглата усмивка, която играеше по устните му, се стопи.

— Кой ти каза това? Барсело ли?

— Не. Томас Агилар, който понякога разказва разни истории в училище.

Баща ми бавно кимна.

— По време на война стават неща, които много трудно могат да се обяснят, Даниел. Често и аз самият не разбирам какво означават всъщност. Понякога е най-добре да оставим нещата така, както са.

Той въздъхна и неохотно засърба супата си. Наблюдавах го безмълвно.

— Преди смъртта си майка ти ме накара да обещая, че никога няма да ти говоря за войната, че ще се погрижа да не си спомняш нищо от онова, което се случи.

Не знаех какво да отговоря. Баща ми извърна очи, сякаш търсеше нещо във въздуха — погледи или мълчания, или може би дори майка ми, за да потвърди думите му.

— Понякога си мисля, че съм сбъркал, като съм взел присърце молбата й. Не зная.

— Все едно, татко…

— Не, не е все едно, Даниел. След една война нищо вече не е същото. Да, вярно е, че много хора влязоха в онази крепост и повече не излязоха оттам.

Погледите ни се срещнаха за миг. След малко баща ми стана и се оттегли в стаята си, ранен от мълчанието. Вдигнах съдовете и ги сложих в малката мраморна кухненска мивка, за да ги измия. Когато се върнах във всекидневната, загасих лампата и седнах в старото кресло на баща ми. Диханието на улицата раздвижваше завесите. Не ми се спеше и нямах никакво желание да се насилвам да заспя. Излязох на балкона и се надвесих да погледна мъглявата светлина, която се лееше от фенерите на Пуерта дел Анхел. Един неподвижен силует се изрязваше сред сенките, проснати на уличния паваж. Цигарата му примигваше със слабо кехлибарено огънче, което се отразяваше в очите му. Носеше тъмни дрехи, едната му ръка бе пъхната в джоба на сакото, другата държеше цигарата, която тъчеше около профила му паяжина от синкав дим. Наблюдаваше ме мълчаливо, лицето му, което беше точно срещу светлината на уличните лампи, оставаше скрито. Постоя така почти цяла минута, пушейки нехайно, с поглед, прикован в моя. Сетне, щом чу камбаните на катедралата, отброяващи полунощ, силуетът леко кимна с глава — поздрав, зад който интуитивно долових една усмивка, невидима за мен. Искаше ми се да му отговоря, но сякаш бях парализиран. Мъжът се обърна и го видях да се отдалечава с леко накуцване. Ако това се бе случило друга нощ, едва ли щях да се впечатля от присъствието на непознатия, ала сега, щом се скри от погледа ми в мъглата, по челото ми изби студена пот и дъхът ми секна. Бях прочел абсолютно същото описание на тази сцена в „Сянката на вятъра“. Там главният герой всяка нощ се надвесваше от балкона точно в полунощ и откриваше, че някакъв непознат го наблюдава от сенките, пушейки нехайно. Лицето му винаги бе забулено в мрак и само очите му пронизваха нощната тъма, пламтящи като жарава. Непознатият оставаше така за миг, пъхнал дясната си ръка в джоба на черното си сако, и след малко се отдалечаваше с накуцване. В сцената, която току-що бях наблюдавал, той можеше да бъде кой да е среднощен скитник, фигура без лице или име. В романа на Каракс обаче този непознат беше дяволът.

6

Дълбокият, безпаметен сън, както и перспективата да видя отново Клара същия следобед ме убедиха, че видението е било просто случайност. Може би този неочакван, трескав изблик на въображението бе само предзнаменование за обещания и жадуван растеж, който според всичките ни съседки щеше да ме превърне в мъж — ако не преуспял, то поне хубавец. Точно в седем, натъкмен с най-хубавите си дрехи и ухаещ на одеколон „Варон Денди“, който бях взел назаем от баща си, пристигнах в дома на дон Густаво Барсело, готов да дебютирам като домашен четец и салонна напаст. Книжарят и племенницата му споделяха разкошен апартамент на Пласа Реал. Една прислужница с униформа, боне и каменно изражение на легионер ми отвори вратата с театрален реверанс.

— Вие трябва да сте малкият господин Даниел — рече тя. — Аз съм Бернарда, на вашите услуги.

Бернарда говореше с престорено церемониален тон и силен акцент, който издаваше, че е от Касерес10. Тържествено и с куп официалности тя ме поведе през разкошния дом на семейство Барсело. Апартаментът заемаше първия етаж от сградата и описваше по цялото й протежение кръг от галерии, зали и коридори, които на мен, привикналия към скромната ни семейна квартира на улица „Санта Ана“, ми се сториха като миниатюрно копие на двореца Ескориал. Виждаше се, че освен книги, старопечатни издания и всевъзможни библиографски тайни дон Густаво колекционира и статуи, картини и олтарни украшения, да не говорим за пищната фауна и флора. Вървях след Бернарда из една галерия, преливаща от изобилна растителност и тропически видове, която представляваше същинска оранжерия. Прашна златиста светлина се процеждаше през прозорците на галерията, а във въздуха се носеха провлачените тонове на едно пиано, вяли и някак беззащитни. Бернарда си проправяше път сред гъсталака, размахвайки своите ръце на пристанищен хамалин, сякаш бяха мачете. Следвах я по петите, като изучавах обстановката и отчитах присъствието на половин дузина котки и два папагала какаду с крещящо ярки цветове и енциклопедичен размер, които Барсело — както ми обясни прислужницата — бил кръстил съответно „Ортега“ и „Гасет“. Клара ме очакваше в една всекидневна от другата страна на тази гора, която гледаше към площада. Облечена в ефирна памучна рокля с тюркоазен цвят, обектът на моите неясни въжделения свиреше на пиано под бледата светлина, която се процеждаше през кръглото прозорче. Клара свиреше лошо, нямаше чувство за ритъм и бъркаше половината ноти, ала за мен нейната серенада звучеше великолепно и като я гледах така, седнала с изправен гръб пред клавиатурата, с едва доловима усмивка и сведена встрани глава, сякаш съзирах небесно видение. Тъкмо щях да се покашлям, за да обявя присъствието си, когато ароматът на „Варон Денди“ ме издаде. Клара отведнъж прекъсна своя концерт и една засрамена усмивка обагри лицето й.

— За миг те взех за чичо ми — рече тя. — Забранил ми е да свиря Момпоу11 — казва, че това, което правя с него, е кощунство.

Единственият Момпоу, когото познавах, бе един мършав, страдащ от газове свещеник, който ни преподаваше физика и химия в училище. Тази асоциация ми се видя гротескна, ако не и направо невероятна.

— Че защо, според мен свириш чудесно — казах.

— Как ли пък не. Чичо ми, който е изключителен меломан, даже ми нае учител по музика, само и само да се поправя. Той е млад композитор, но дава големи надежди. Казва се Адриан Нери и е учил в Париж и Виена. Трябва да те запозная с него. В момента композира една симфония, която ще бъде изсвирена за пръв път от Градския оркестър на Барселона, защото чичо му е в управителния съвет. Направо е гениален.

— Кой, чичото или племенникът?

— Не се заяждай, Даниел. Сигурна съм, че Адриан страшно ще ти допадне.

Да, ще ми допадне, както роял пада от седмия етаж, помислих си аз.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — предложи Клара. — Бернарда прави едни бисквити с канела, от които на човек дъхът му секва.

Закусихме като царски особи, поглъщайки всичко, което прислужницата сложи пред нас. Не познавах протокола, който се спазваше в такива случаи, и не ми беше съвсем ясно какво да правя по-нататък. Клара, която сякаш винаги успяваше да прочете мислите ми, загатна, че мога да започна да й чета „Сянката на вятъра“, когато поискам — за предпочитане от самото начало. Така, имитирайки онези помпозни гласове от националното радио, които рецитираха емблематични текстове с патриотичен уклон малко след часа на вечерните камбани, се впуснах още веднъж из текста на романа. Гласът ми, отначало малко скован, постепенно се разгърна и не след дълго забравих, че чета и отново се потопих в повествованието, откривайки в прозата каденци и обрати, леещи се като музикални мотиви, гатанки от звуци и паузи, на които не бях обърнал внимание при първото четене. Нови детайли, откъслечни образи и миражи изникваха между редовете, досущ като строежа на сграда, която се разглежда от различни ъгли. Цял час четох и пребродих пет глави, докато накрая усетих, че гърлото ми е пресъхнало, а половин дузина стенни часовници отекнаха из цялото жилище и ме подсетиха, че вече е доста късно. Затворих книгата и погледнах Клара, която спокойно ми се усмихваше.

— Напомня ми малко за „Червената къща“ — рече тя. — Само че тази история като чели не е толкова мрачна.

— Не се заблуждавай — казах. — Това е само началото. Нататък нещата се усложняват.

— Вече е време да си вървиш, нали? — попита Клара.

— Боя се, че да. Не че искам, ама…

— Ако нямаш друга работа, утре можеш да дойдеш пак — рече Клара. — Само не искам да злоупотребявам с…

— Може би в шест? — предложих аз. — Така ще имаме повече време.

Тази среща в музикалния салон на жилището на Пласа Реал бе първата от много други, които се състояха през лятото на 1945 г. и през следващите години. Моите посещения в дома на Барсело скоро станаха почти ежедневни, като изключим вторниците и четвъртъците, понеже тогава Клара взимаше уроци по музика при оня Адриан Нери. Прекарвах цели часове там и с течение на времето научих наизуст всяка стая, всеки коридор и всяко растение от гората на дон Густаво. „Сянката на вятъра“ ни стигна за две седмици, ала съвсем не бе трудно да й намерим наследници, с които да запълваме нашите часове по четене. Барсело разполагаше с приказна библиотека и — по липса на други заглавия от Жулиан Каракс — прехвърлихме десетки по-незначителни класически творби и по-известни лековати четива. Някои вечери почти не четяхме и се посвещавахме само на разговори или даже излизахме да се поразходим из площада или да отидем до катедралата. На Клара й беше особено приятно да седи и да слуша шепота на хората в заградения двор на храма и да отгатва ехото от стъпките по тесните каменни улички. Молеше ме да й описвам фасадите, хората, колите, магазините, уличните фенери и витрините, покрай които минавахме. Често ме хващаше под ръка и аз я водех из нашата лична Барселона, която само двамата с нея можехме да видим. Винаги приключвахме разходката при един млечен бар на улица „Петричол“, където си разделяхме порция сметана или чаша горещ шоколад с медени курабийки. Хората понякога ни гледаха изкосо и не един хитроват келнер я споменаваше като „по-голямата ти сестра“, ала аз не обръщах внимание на шегите и намеците. Друг път, дали от лукавство, или от някакво нездраво чувство, Клара ми правеше твърде чудати признания, които не знаех как точно да възприема. Една от любимите й теми бе за някакъв непознат, който понякога се приближавал до нея, когато била сама на улицата, и я заговарял с дрезгав глас. Този загадъчен индивид, който никога не се представял, й задавал въпроси за дон Густаво, че даже и за мен. Веднъж дори я помилвал по шията. Тези истории жестоко ме измъчваха. При друг случай Клара заяви, че помолила този предполагаем непознат за позволение да прочете с ръце чертите на лицето му. Той запазил мълчание, което тя изтълкувала като съгласие. Когато повдигнала ръцете си към лицето на непознатия, той неочаквано я възпрял, ала все пак й се удало да пипне нещо, което напомняло обработена кожа.

— Сякаш носеше маска от кожа — обясняваше тя.

— Това вече си го измисляш, Клара.

Клара как ли не се кълнеше, че говори самата истина, и аз най-сетне се предавах, измъчван от образа на оня непознат с твърде съмнително битие, комуто се нравеше да гали тази лебедова шия и кой знае още какво, докато на мен ми бе позволено само да копнея за това. Ако бях отделил време да разсъдя, щях да разбера, че моята преданост към Клара ми носи единствено страдание. Навярно заради това я обожавах още повече, заради вечната човешка глупост да се стремим към онези, които ни причиняват болка. През онова лято се боях единствено от новата учебна година, защото, тръгнех ли пак на училище, нямаше да мога да прекарвам цял ден с Клара.

Бернарда, която под суровата си външност криеше нежно майчинско сърце, в крайна сметка се привърза към мен — нали ме виждаше твърде често — и по свой начин реши да ме осинови.

— Личи си, че това момче си няма майка, вижте го само — често казваше тя на Барсело. — Горкичкото, сърцето ми се къса за него.

Бернарда бе пристигнала в Барселона малко след войната, бягайки от нищетата и от баща си, който в най-добрия случай я пердашел и наричал глупачка, грозница и пачавра, а в най-лошия я затварял в кочината, пиян, за да я опипва, докато заплачела от ужас. Едва тогава я пускал да си отиде, наричайки я тъпа и лицемерна като майка си. Барсело случайно се натъкнал на нея, докато работела на една сергия за зеленчуци на пазара Борне, и някакво интуитивно хрумване го подтикнало да й предложи работа в неговото домакинство.

— При нас ще се получи същото като в „Пигмалион“ — заявил той. — Вие ще бъдете моята Илайза, а аз ще съм вашият професор Хигинс.

Бернарда, чийто литературен апетит се насищал с църковния бюлетин, го изгледала накриво.

— Чуйте, може да съм бедна и невежа, ама съм много почтена.

Барсело не бил точно Джордж Бърнард Шоу, но макар и да не съумял да придаде на ученичката си красноречието и чара на дон Мануел Асаня12, благодарение на неговите усилия Бернарда все пак се шлифовала и добила маниери и реч на провинциална прислужница. Беше на двайсет и осем, ала на мен все ми се струваше, че има десет години в повече, макар да се четяха само в погледа й. Ходеше редовно на църква и обожаваше Дева Мария от Лурд чак до безумие. Всеки божи ден ходеше в базиликата „Санта Мария дел Мар“, за да чуе службата от осем часа, и се изповядваше най-малко три пъти в седмицата. Дон Густаво, според собствените му твърдения агностик (което Бернарда подозираше, че е някакво дихателно заболяване, нещо като астмата, но само за изискани господа), смяташе, че е математически невъзможно прислужницата да извършва достатъчно прегрешения, за да поддържа подобен ритъм на изповеди.

— Ама ти си такава добра душа, Бернарда — негодуваше той. — Хората, които съзират грях навсякъде, страдат от душевни и — принуждаваш ме да го кажа — чревни болести. Типичното състояние на иберийския праведник е хроничният запек.

Подобни кощунствени слова караха Бернарда да се кръсти петорно. По-късно през нощта тя казваше една допълнителна молитва за покварената душа на господин Барсело — човек с добро сърце, ала с ум, прогнил от много четене, досущ като на Санчо Панса. От дъжд на вятър се появяваха разни годеници, които я биеха, измъкваха дребните й спестявания и рано или късно я зарязваха. При всяка от тези кризи Бернарда се затваряше в стаята си в задната част на апартамента, където плачеше дни наред и се кълнеше, че ще се самоубие с отрова за мишки или ще изпие шише белина. Барсело, щом изчерпеше всичките си методи за убеждение, се уплашваше не на шега и извикваше ключар, за да отвори вратата на стаята й, а също и личния си лекар, за да даде на Бернарда конска доза успокоително. Когато клетото създание се събудеше два дена по-късно, книжарят й купуваше рози, бонбони, нова рокля и я завеждаше на кино да изгледа някой филм с Кари Грант, който според нея — след Хосе Антонио13 — беше най-хубавият мъж в човешката история.

— Хей, казват, че Кари Грант бил мека китка — мърмореше тя, тъпчейки се с шоколадови бонбони. — Дали е възможно?

— Дивотии — отсъждаше Барсело. — Празноглавците и глупците живеят в състояние на неувяхваща завист.

— Ама как хубаво говори господинът! Веднага се вижда, че сте били в оня университет, Шербета де.

— Сорбоната — поправяше я Барсело незлобиво.

Беше много трудно да не обичаш Бернарда. Тя ми готвеше и шиеше, без някой да я е молил за това. Кърпеше ми дрехите, поправяше ми обувките, решеше ме, подстригваше ми косата, купуваше ми витамини и паста за зъби. Даже ми подари едно медальонче със стъклен флакон, съдържащ светена вода, донесена с автобус от Лурд от една от сестрите й, която живееше в Сан Адриан дел Бесос14. Понякога, докато преглеждаше внимателно косата ми за гниди й други паразити, тихичко ми говореше.

— Няма на света друга като госпожица Клара, и Бог да ме убие, ако някой ден ми дойде на ум да я критикувам, ама не е хубаво, дето се увличате така по нея, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не се тревожи, Бернарда, ние сме само приятели.

— Ами нали и аз това казвам!

За да илюстрира доводите си, Бернарда се впускаше да ми разказва някоя чута по радиото история за момче, което съвсем неуместно се влюбило в учителката си и, по силата на някаква сурова, но справедлива магия, косата и зъбите му изпадали, а лицето и ръцете му се покрили с издайнически струпеи — нещо като проказата на похотливеца.

— Сластолюбието е много лошо нещо — заключаваше Бернарда, — от мен да го знаете.

Дон Густаво, въпреки шегите, които подхвърляше за моя сметка, одобряваше моята преданост към Клара и пламенното ми вживяване в ролята на неин компаньон. Отдавах толерантността му на факта, че по всяка вероятност ме смяташе за безопасен. От време на време, уж между другото, ми правеше изкусителни предложения, за да се сдобие с романа на Каракс. Казваше ми, че е обсъдил тази тема с някои колеги от гилдията на антикварните книжари и всички били единодушни, че понастоящем едно издание на Каракс би могло да струва цяло състояние, особено във Франция. Аз винаги му отказвах и той в отговор само се усмихваше лукаво. Беше ми връчил копие от ключовете на апартамента, за да мога да влизам и да излизам, без да се тревожа дали той или Бернарда са си вкъщи, за да ми отворят. Баща ми обаче беше съвсем друго нещо. С течение на годините бе превъзмогнал вродените си задръжки да обсъжда темите, които действително го безпокояха. Едно от първите следствия от този напредък бе, че започна да изразява открито неодобрение относно връзката ми с Клара.

— Би трябвало да излизаш с приятели на твоята възраст, като Томас Агилар, дето съвсем си го забравил, пък е чудесно момче — а не с жена, която вече е на години да се задоми.

— Не е ли все едно на каква възраст сме с нея, щом сме само добри приятели?

Най-силно ме заболя от намека за Томас, защото беше самата истина. Месеци наред не бях излизал с него, а преди бяхме неразделни. Баща ми ме изгледа с укор.

— Даниел, ти нищо не знаеш за жените, а тази си играе с теб като котка с канарче.

— Ти си тоя, дето нищо не знае за жените — обидено отвръщах аз. — Още по-малко пък за Клара.

Нашите разговори по тази тема рядко отиваха по-далеч от размяна на упреци и погледи. Когато не бях на училище или при Клара, посвещавах цялото си време да помагам на баща ми в книжарницата. Подреждах склада в задното помещение, разнасях поръчки или обслужвах редовните клиенти. Баща ми се оплакваше, че не влагам в работата нито сърцето, нито ума си. Аз на свой ред отвръщах, че целият ми живот преминава в дюкяна и хич не ми е ясно от какво се оплаква. През безброй безсънни нощи си припомнях онази близост, онзи малък свят, който двамата споделяхме в годините след смъртта на майка ми, годините, посветени на писалката на Виктор Юго и месинговите локомотивчета. Припомнях си ги като години на покой и тъга, един свят, който полека се стопяваше, който бе започнал да чезне още от онова утро, когато попаднах в Гробището на забравените книги. Един ден баща ми откри, че съм подарил книгата на Каракс на Клара и много се разгневи.

— Разочарова ме, Даниел — рече той. — Когато те заведох на онова тайно място, ти обясних, че книгата, която ще избереш, е нещо специално, че ще трябва да я приемеш и да носиш отговорност за нея.

— Тогава бях на десет години, тате, и онова си беше детска игра.

Баща ми ме погледна така, сякаш го бях пробол с нож.

— А сега си на четиринайсет и не стига, че си оставаш дете, ами на всичкото отгоре си дете, което се мисли за мъж. Много неприятности ще те сполетят в тоя живот, Даниел, и то твърде скоро.

Е в ония дни ми се щеше да вярвам, че баща ми страда, задето прекарвам толкова време със семейство Барсело. Книжарят и племенницата му живееха в разкош, който баща ми не би могъл и да помирише. Мислех си, че му е неприятно майчинското отношение на прислужницата на дон Густаво към мен; навярно се чувстваше наскърбен, задето аз допускам, че е възможно някой да изпълнява ролята на майка ми. Понякога, докато крачех из задната стая, увивайки пакети или приготвяйки някоя пратка, дочувах как някой клиент се шегува с баща ми.

— Семпере, трябва да си потърсите някое добро момиче, че сега е пълно с вдовички, които ловят око и са още в разцвета си, нали ме разбирате. С една добра жена ще ви се подреди животът, приятелю, и двайсет години ще ви се смъкнат от плещите. Ех, какво ли не могат да сторят две гърди…

Баща ми никога не отвръщаше на тези намеци, ала на мен те ми изглеждаха все по-смислени. Веднъж, по време на една от вечерите ни, които се бяха превърнали в двубои от мълчания и откраднати погледи, реших да повдигна темата. Мислех си, че ако предложението дойде от мен, това би улеснило нещата. Баща ми имаше хубава външност, беше спретнат и поддържан, и аз знаех, че не една жена в квартала го гледа с добро око.

— Много ти беше лесно на теб да намериш заместница на майка си — отвърна той с горчивина. — За мен обаче не съществува такава и нямам никакъв интерес да я търся.

С течение на времето намеците на баща ми и на Бернарда, че даже и на Барсело, започнаха да ми правят впечатление. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че съм поел по път, който не води доникъде, че не мога да очаквам Клара да види у мен нещо повече от момче, с десет години по-младо от нея. Чувствах, че с всеки изминал ден ми става все по-трудно да стоя край нея, да понасям докосването на ръцете й или да я водя под ръка, когато се разхождахме. Стигна се дотам, че самата й близост се превърна в източник на едва ли не физическа болка. Това обстоятелство не убягваше на никого, най-малко пък на Клара.

— Даниел, май трябва да поговорим — казваше тя. — Мисля, че не постъпих добре с теб…

Никога не я оставях да довърши тези фрази. Излизах от стаята под някакъв предлог и побягвах. Имаше дни, в които ми се струваше, че съм се впуснал в едно невъзможно надбягване с календара. Боях се, че илюзорният свят, който бях изградил около Клара, отива към своя край. Тогава още нямах представа, че проблемите ми едва са започнали.