Сянката на вятъра

1

Няма втори шансове в живота, освен за угризенията. Жулиан Каракс и аз се запознахме през есента на 1933 г. По онова време работех за издателя Жозеп Кабестани. Господин Кабестани го бе открил през 1927 г. при едно от своите „проучвателни“ пътувания до Париж. Жулиан си изкарваше прехраната, като свиреше на пиано в един локал следобедите, а пишеше нощем. Собственичката на заведението, някоя си Ирен Марсо, познаваше повечето парижки издатели и благодарение на нейните молби, услуги или заплахи за изобличение Жулиан Каракс бе успял да публикува няколко романа в различни издателства, всеки път с катастрофални комерсиални резултати. Кабестани се бе сдобил с изключителните права да издава творбите на Каракс в Испания и Южна Америка срещу смехотворна сума, която включваше и превода на оригиналите от френски на испански от самия автор. Издателят се надяваше да пласира приблизително по три хиляди бройки от всяко заглавие, но първите два романа, които публикува в Испания, се оказаха пълно фиаско: едва се продадоха по стотина екземпляра от всеки. Въпреки тези печални резултати на всеки две години получавахме от Жулиан нов ръкопис, който Кабестани приемаше без възражения, като твърдеше, че е подписал споразумение с автора, че печалбата не е всичко на тоя свят и че добрата литература трябва да се подкрепя.

Един ден, заинтригувана, го попитах защо продължава да публикува романите на Жулиан Каракс, щом му носят такива загуби. Вместо отговор Кабестани отиде до етажерката си, извади една от книгите на Жулиан и ме подкани да я прочета. Така и направих. Две седмици по-късно вече бях прочела всичките му романи. Този път въпросът ми беше как е възможно да продаваме толкова малко бройки от тях.

— Не зная — отвърна Кабестани. — Но ще продължим да правим опити.

Това ми се стори благороден, достоен за възхищение жест, който някак не се връзваше с образа на сребролюбец, а точно такава представа си бях изградила за господин Кабестани. Може би не бях го преценила правилно. Що се отнася до Каракс, той все повече ме интригуваше. Всичко свързано с него бе обгърнато в мистерия. Поне един-два пъти месечно някой се обаждаше да пита за адреса на Жулиан Каракс. Скоро си дадох сметка, че това е все един и същ човек, който се представяше под различни имена. Казвах му само онова, което и без друго можеше да се прочете на обложките на Жулиановите книги: че авторът живее в Париж. След известно време мъжът престана да се обажда. Аз обаче за всеки случай заличих адреса на Каракс от архивите на издателството. Бях единственият човек, който му пишеше, тъй че знаех адреса наизуст.

Месеци по-късно случайно попаднах на фактурите, които печатницата изпращаше на господин Кабестани. Когато ги прегледах, забелязах, че разноските по издаването на Жулиановите романи изцяло се покриваха не от нашата фирма, а от външен човек, чието име не бях чувала дотогава: Микел Молинер. Нещо повече, разходите по отпечатването и разпространението на творбите бяха значително по-ниски от сумата, за която бе издадена фактура на господин Молинер. Цифрите не лъжеха: издателството печелеше пари, като отпечатваше книги, които отиваха направо в склада. Нямах смелост да разнищвам финансовите нарушения на Кабестани. Боях се да не изгубя работата си. Задоволих се само да си препиша адреса, на който изпращахме фактурите на Микел Молинер — едно имение на улица „Пуертафериса“. Пазих този адрес месеци наред, докато събера кураж да го посетя. Накрая съвестта ми надделя и отидох в дома му, за да му кажа, че господин Кабестани го мами. Той се усмихна и отвърна, че вече знае.

— Всеки прави онова, което най-много му се удава.

Попитах го дали той е човекът, който тъй често се бе обаждал, за да разпитва за адреса на Каракс. Отвърна, че не е, и с угрижено изражение ме предупреди на никого да не давам адреса. Никога.

Микел Молинер бе същинска загадка. Живееше сам в подобно на пещера, почти порутено имение, което бе част от наследството от баща му — индустриалец, забогатял от производство на оръжия и, както се говореше, от разпалване на войни. Микел далеч не живееше в разкош — напротив, водеше почти монашеско съществуване. Основното му занимание бе да пръска бащините пари, които смяташе за изцапани с кръв, за реставрирането на музеи, катедрали, училища, библиотеки и болници, както и за да осигури публикуването на творбите на приятеля си от детинство, Жулиан Каракс, в родния му град.

— Имам пари в излишък, но не ми достигат приятели като Жулиан — това бе единственото му обяснение.

Почти не поддържаше връзки с братята си или с останалите членове на семейството, за които говореше като за чужди хора. Не се бе женил и рядко напускаше пределите на имението си, от което обитаваше само горния етаж. Там бе устроил своя кабинет, където работеше трескаво — пишеше статии и колонки за различни вестници и списания в Мадрид и Барселона, превеждаше технически текстове от немски и френски, редактираше енциклопедии и учебници… Микел Молинер страдаше от онази болест на хората, които се чувстват виновни, когато не работят, и въпреки че се отнасяше с уважение и даже завист към чуждото безделие, той самият бягаше от леността като от чума. Вместо да се перчи с трудовата си етика, често се шегуваше с натрапчивата си действеност и я описваше като незначителна форма на страхливост.

— Докато работиш, не ти се налага да гледаш живота в очите.

Постепенно, без да си даваме сметка, станахме добри приятели. Приличахме си по много неща, може би даже прекалено. Микел ми говореше за книги, за любимия си доктор Фройд, за музика, но най-вече за стария си приятел Жулиан. Виждахме се почти всяка седмица. Той ми разправяше истории от времето, когато двамата учели в „Сан Габриел“. Пазеше сбирка от стари фотографии и разкази, писани от Жулиан като юноша. Микел обожаваше приятеля си и чрез неговите думи и спомени аз опознах Жулиан, създадох си образ в негово отсъствие. Година след като се запознахме, Микел Молинер ми призна, че се е влюбил в мен. Не исках да го нараня, но нямах желание и да го мамя. Невъзможно бе да измамиш Микел. Казах му, че много го ценя, че се е превърнал в най-добрия ми приятел, но не съм влюбена в него. Той отвърна, че вече е наясно с това.

— Влюбена си в Жулиан, само дето още не го знаеш.

През август 1933 г. Жулиан ми писа, за да ми съобщи, че почти е приключил ръкописа на един нов роман, озаглавен „Човекът, който ограбваше катедрали“. Кабестани имаше няколко договора с издателство „Галимар“, които трябваше да бъдат подновени през септември. От няколко седмици бе скован от силен пристъп на подагра и — като награда за всеотдайната ми работа — реши аз да пътувам до Франция вместо него, за да уредя новите договори. Същевременно можех да посетя Жулиан и да взема новата му творба. Писах на Жулиан, за да го известя за визитата си, планирана за средата на септември, и да го помоля да ми препоръча някой скромен хотел на достъпна цена. Той ми писа в отговор, че мога да отседна в дома му, непретенциозно жилище в квартал Сен-Жермен, и да си запазя парите за хотела за други разходи. В деня, преди да замина, посетих Микел, за да го питам дали има някакво съобщение, което бих могла да предам на Жулиан. След дълго колебание ми каза, че няма.

За пръв път видях Жулиан лично на гара Аустерлиц. Есента неусетно се бе промъкнала в Париж и гарата бе потопена в гъста мъгла. Стоях на перона и чаках, докато другите пътници си проправяха път към изхода. Скоро останах сама и тогава видях при входа за перона един мъж с черно палто, който ме наблюдаваше през дима от цигарата си. През целия път често се бях питала как ще позная Жулиан. Неговите снимки, които бях виждала в колекцията на Микел Молинер, бяха най-малко отпреди тринайсет или четиринайсет години. Огледах перона от единия край до другия. Нямаше никой освен онази фигура и мен. Забелязах, че мъжът също ме гледа с известно любопитство — може би и той като мен чакаше друг. Нямаше как да е той. Според данните, с които разполагах, Жулиан по това време трябваше да е на трийсет и две, а този мъж ми се видя по-възрастен. Имаше прошарени коси, а изражението му издаваше тъга или умора. Прекалено блед и прекалено слаб — но може би ми изглеждаше така просто заради мъглата и изнурителното пътуване. Бях се научила да си го представям в юношеска възраст. Приближих се предпазливо до непознатия и го погледнах в очите.

— Жулиан?

Той ми се усмихна и кимна. Жулиан Каракс имаше най-обаятелната усмивка на света. Това бе единственото, което бе останало от него.

Жулиан живееше в една мансарда в квартал Сен-Жермен. Жилището се свеждаше до две стаи: всекидневна с миниатюрна кухня и балкон, от който се виждаха кулите на Нотр-Дам, стърчащи над джунгла от покриви и мъгла, и спалня без прозорци с едно-единствено легло. Банята се намираше в дъното на коридора на долния етаж и той я споделяше с останалите си съседи. Целият апартамент бе по-малък от кабинета на господин Кабестани. Жулиан го бе почистил най-старателно и бе подготвил всичко, за да ме посрещне семпло, но прилично. Престорих се на очарована от жилището, което все още миришеше на дезинфектант и восък за мебели, използвани от Жулиан по-скоро с усърдие, отколкото с умение. Чаршафите на леглото изглеждаха чисто нови и ми се стори, че са щампосани с дракони и замъци. Детски чаршафи. Жулиан се извини с думите, че ги е купил на извънредно ниска цена, но затова пък били първо качество. Чаршафите, които не били щампосани, стрували двойно повече, обясни той, а били по-скучни.

Във всекидневната имаше старо дървено бюро, обърнато така, че да гледа към кулите на катедралата. Върху него лежаха пишещата машина „Ъндърууд“, купена с аванс от Кабестани, и две купчинки листа — едните бели, другите — изписани и от двете страни. Жулиан делеше мансардата с огромен бял котарак, който наричаше Курц. Животното ме наблюдаваше подозрително, сгушено в нозете на своя стопанин, като ближеше лапите си. Преброих два стола, една закачалка и малко други вещи. Останалото бяха книги. Стените от пода до тавана бяха покрити с книги в две редици. Докато оглеждах мястото, Жулиан въздъхна.

— Има един хотел на две улици оттук — чист, с достъпна цена и добро име. Позволих си да направя резервация…

Зачудих се дали да не приема това предложение, но се боях да не го обидя.

— Тук ще се чувствам отлично, стига да не безпокоя теб или Курц.

Курц и Жулиан се спогледаха. Стопанинът поклати глава и котаракът имитира жеста му. Дотогава не бях забелязала колко много си приличаха. Жулиан настоя да ми отстъпи спалнята. Заяви, че почти не спял и щял да се настани във всекидневната на походно легло, взето назаем от неговия съсед господин Дарсийо — възрастен илюзионист, който гледал на ръка на млади дами в замяна на целувка. Тази първа нощ спах непробудно, изтощена от пътуването. Събудих се призори и открих, че Жулиан е излязъл. Курц спеше върху пишещата машина на стопанина си и хъркаше като мастиф. Отидох до бюрото и видях ръкописа на новия роман, който бях дошла да взема.

На първата страница, както и на всички Жулианови романи, се четеше написаното на ръка посвещение:

Изкушавах се да започна да чета. Тъкмо се готвех да вдигна втората страница, когато забелязах, че Курц ме наблюдава с ъгълчето на окото си. Поклатих отрицателно глава, както бях видяла да прави Жулиан. Котаракът поклати глава на свой ред и аз върнах страниците на мястото им. Междувременно се появи Жулиан, който носеше току-що изпечен хляб, термос с кафе и прясно сирене. Закусихме на балкона. Моят домакин говореше неспирно, но избягваше погледа ми. В светлината на утрото ми се видя като остаряло дете. Беше се избръснал и облякъл онова, което по всяка вероятност бе единствената му прилична дреха — кремав памучен костюм, наглед износен, но елегантен. Слушах го да разправя за мистериите на Нотр-Дам, за една призрачна гемия, която уж порела Сена нощем и събирала душите на отчаяни влюбени, сложили край на живота си в ледените води. Изслушах хиляда и една омайни истории, които съчиняваше в момента, само и само да ми попречи да му задавам въпроси. Гледах го мълчаливо и кимах, търсейки у него мъжа, написал книгите, които знаех почти наизуст, търсейки момчето, което Микел Молинер ми бе описвал толкова пъти.

— Колко дни ще останеш в Париж? — попита той.

Предполагах, че работата, която трябваше да свърша с „Галимар“, щеше да отнеме два-три дена. Първата ми уговорена среща беше още същия следобед. Казах му, че мисля да си взема няколко дни отпуска, за да опозная града, преди да се върна в Барселона.

— Париж изисква повече от два дена — рече Жулиан. — Този град не се вслушва в разума.

— Не разполагам с повече време, Жулиан. Господин Кабестани е щедър работодател, но всичко си има граници.

— Кабестани е истински пират, но дори и той знае, че Париж не може да се види за два дена, нито за два месеца, нито за две години.

— Не мога да остана две години в Париж, Жулиан.

Той ме изгледа продължително, без да каже нищо, после се усмихна.

— И защо не? Чака ли те някой?

Сделките с „Галимар“ и любезните посещения на неколцина издатели, с които Кабестани имаше договори, ми отнеха цели три дена, точно както бях предвидила. Жулиан ми бе назначил един гид и защитник — момче на име Ерве, което бе едва на тринайсет години и познаваше града на пръсти. Ерве ме придружаваше от врата на врата, поел грижата да ми посочи в кои кафенета да хапна нещо, кои улици да избягвам, кои гледки да видя. Чакаше ме с часове пред вратите на издателствата, без да изгуби неизменната си усмивка или да приеме някакъв бакшиш. Ерве говореше забавен завален испански, смесен с италиански и португалски нюанси.

— Синьоре Каракс вече платил молто бене за мой сервиз…

Доколкото успях да разбера, момчето бе сирак на една от дамите от заведението на Ирен Марсо, в чиято мансарда живееше. Жулиан го бе научил да чете, да пише и да свири на пиано. В неделните дни го водеше на театър или на концерт. Ерве боготвореше Жулиан и явно бе готов да стори всичко за него, дори и да ме заведе до края на света, ако станеше нужда. На третия ден, който прекарахме заедно, ме попита дали аз съм годеницата на синьоре Каракс. Отвърнах, че съм само една приятелка, която му гостува. Ерве сякаш се разочарова.

Жулиан бодърстваше почти всяка нощ, седнал на бюрото си с Курц в скута, като преглеждаше страници от романа си или просто се взираше в кулите на катедралата, които се очертаваха в далечината. Една нощ и аз не можах да заспя заради дъжда, който тропаше по покрива, и отидох във всекидневната. Гледахме се, без да кажем нищо, накрая Жулиан ми предложи цигара. Дълго време мълчаливо съзерцавахме дъжда. После, когато спря да вали, го попитах кой е П.

— Пенелопе — отвърна той.

Помолих го да ми разкаже за нея, за тринайсетте години изгнание в Париж. Почти шепнешком в сумрачната стая Жулиан призна, че Пенелопе е единствената жена, която някога е обичал.

Една нощ през зимата на 1921 г. Ирен Марсо намерила Жулиан Каракс да се скита из парижките улици; не можел да си спомни името си и храчел кръв. Имал у себе си едва няколко монети и прегънати листове хартия, изписани на ръка. Ирен ги прочела и решила, че е попаднала на известен автор, погубил се от пиене, и че някой щедър издател щял да я възнагради, когато писателят дойдел на себе си. Поне такава била нейната версия, но Жулиан знаел, че му е спасила живота от състрадание. В продължение на шест месеца се възстановявал в една таванска стая в бордея на Ирен. Лекарите я предупредили, че ако този човек се отрови пак, вече не отговаряли за него. Стомахът и черният му дроб били съсипани и до края на живота си трябвало да се храни само с мляко, прясно сирене и мек хляб. Когато Жулиан отново бил в състояние да говори, Ирен го попитала кой е.

— Никой — отвърнал той.

— Е, значи никой живее за моя сметка. Какво умееш да правиш?

Жулиан казал, че умее да свири на пиано.

— Покажи.

Той седнал зад пианото в салона и пред въодушевена публика от петнайсет малолетни проститутки по бельо изсвирил едно ноктюрно от Шопен. Всички го аплодирали с изключение на Ирен, която заявила, че това е музика за умрели, а те въртели бизнес с живите. Тогава Жулиан изсвирил за нея една рагтайм мелодия и няколко пиеси от Офенбах.

— Това вече е по-добре.

С тази нова работа си спечелил заплата, покрив над главата и топла храна два пъти дневно.

В Париж оцелял благодарение на милосърдието на Ирен Марсо — единственият човек, който го насърчавал да продължава да пише. На нея най-много й допадали романтичните истории и житията на светци и мъченици, които силно я интригували. Според нея проблемът на Жулиан се криел в това, че сърцето му било отровено; затова можел да съчинява само истории, пълни с ужас и мрак. Ала въпреки че имала възражения към творбите му, именно Ирен се погрижила Жулиан да намери издател за първите си романи; пак тя му осигурила онази мансарда, в която се криел от света; тя го обличала и го извеждала на слънце и чист въздух; тя му купувала книги и го карала да ходи с нея на църква в неделя, а после на разходка из Тюйлери. Ирен Марсо го поддържала жив, без да иска в замяна нещо друго освен приятелството му и обещанието, че ще продължава да пише. С времето Ирен му позволила да води понякога някое от нейните момичета в мансардата си, та ако ще и само за да спят прегърнати. Тя се шегувала, че и момичетата били почти тъй самотни като него, и не искали друго освен малко нежност.

— Моят съсед, господин Дарсийо, ме смята за най-щастливия човек във вселената — каза ми Жулиан.

Попитах го защо никога не се е върнал в Барселона да потърси Пенелопе. Той се потопи в дълго мълчание и когато погледнах лицето му в мрака, видях, че е набраздено от сълзи. Без да зная какво всъщност правя, коленичих до него и го прегърнах. Останахме така, прегърнати в онова кресло, докато зората ни изненада. Вече не зная кой кого целуна пръв, нито дали това има някакво значение. Зная, че намерих устните му и се оставих да ме гали, без да си давам сметка, че аз също плача, без да разбирам защо. В онази ранна утрин, както и през всички останали по време на двете седмици, които прекарах с Жулиан, се любихме на пода, винаги в мълчание. После, докато седяхме в някое кафене или се разхождахме из улиците, се вглеждах в очите му и разбирах, без да е нужно да го разпитвам, че той още обича Пенелопе. Спомням си, че през ония дни се научих да мразя онова седемнайсетгодишно момиче (защото за мен Пенелопе винаги си оставаше на седемнайсет), което изобщо не познавах, но което бе започнало да навестява сънищата ми. Измислих хиляда и едно извинения, за да телеграфирам на Кабестани и да удължа престоя си. Вече не ме беше грижа дали ще изгубя работата си или онова сиво съществуване, което бях оставила в Барселона. Много пъти съм се питала дали животът ми е бил тъй празен, когато пристигнах в Париж, че паднах в ръцете на Жулиан съвсем като момичетата на Ирен Марсо, които просеха нежност против волята си. Зная само, че онези две седмици, прекарани с Жулиан, бяха единственото време в живота ми, в което като никога почувствах, че съм самата себе си; в което разбрах с онази парадоксална яснота на необяснимите неща, че никога, дори и цял живот да се старая, не ще мога да обичам друг мъж така, както обичах него.

Един ден Жулиан заспа в обятията ми, капнал от умора. Предния следобед, докато минавахме покрай витрината на една заложна къща, той се спря, за да ми покаже една писалка, която от години била изложена там. Според съдържателя някога принадлежала на Виктор Юго. Жулиан никога не бе имал дори стотна част от нужната сума, за да я купи, но всеки ден минавал оттам и спирал да я погледа. Облякох се тихо и отидох до заложната къща. Писалката струваше цяло състояние, с което аз не разполагах, но съдържателят каза, че ще приеме чек в песети от коя да е испанска банка с клон в Париж. Преди да умре, майка ми бе казала, че е пестила години наред, за да ми купи булчинска рокля. Писалката на Виктор Юго отнесе и булото, и всичко, и макар да знаех, че това е лудост, никога не съм харчила пари с по-голямо удоволствие. Когато излязох от заложната къща с приказния калъф, забелязах, че една жена върви след мен. Беше много елегантна дама с посребрени коси и с най-сините очи, които някога съм виждала. Приближи се до мен и се представи. Това беше Ирен Марсо, покровителката на Жулиан. Моят водач Ерве й бил говорил за мен. Тя искаше само да се запознае с мен и да разбере дали аз съм жената, която Жулиан бе чакал през всички тия години. Не се наложи да й отговарям. Ирен само кимна и ме целуна по бузата. Загледах се след нея, докато се отдалечаваше по улицата, и тогава разбрах, че Жулиан никога няма да бъде мой, че съм го изгубила, преди да го притежавам. Върнах се в мансардата; държах калъфа с писалката скрит в чантата си. Жулиан беше буден и ме чакаше. Съблече ме, без да каже дума, и се любихме за последен път. Когато ме попита защо плача, казах, че това са сълзи от радост. По-късно, когато той отиде да купи нещо за ядене, събрах багажа си и оставих калъфа с писалката върху пишещата му машина. Сложих ръкописа на романа в куфара си и тръгнах, преди Жулиан да се върне. На площадката срещнах господин Дарсийо, възрастния илюзионист, който гледаше на ръка на момичетата в замяна на целувка. Той взе лявата ми ръка и печално се взря в мен.

— Vous avez du poison au coeur, mademoiselle82.

Когато пожелах да му платя обичайната тарифа, нежно поклати глава и вместо това той ми целуна ръката.

Пристигнах на гара Аустерлиц точно навреме, за да хвана влака, който тръгваше в дванайсет часа за Барселона. Контрольорът, който ми продаде билета, ме попита дали се чувствам добре. Кимнах и се затворих в купето. Влакът вече потегляше, когато погледнах през прозореца и зърнах на перона силуета на Жулиан, на същото място, където го бях видяла за пръв път. Затворих очи и не ги отворих, докато не се отдалечихме от гарата и от този омагьосан град, в който никога не можех да се върна. Пристигнах в Барселона следващия ден на разсъмване. В този ден навършвах двайсет и четири години и знаех, че най-хубавата част от живота ми вече е отминала.

2

Когато се върнах в Барселона, изчаках да мине известно време, преди да посетя Микел Молинер. Трябваше да избия мисълта за Жулиан от главата си и си давах сметка, че ако Микел започне да ме разпитва за него, няма да зная какво да кажа. Когато се видяхме отново, не беше нужно да казвам каквото и да било. Микел само ме погледна в очите и кимна. Стори ми се отслабнал в сравнение с преди и болезнено блед; приписах това на прекомерната работа, с която се наказваше. Призна ми, че е притиснат от финансови затруднения. Бе похарчил почти цялото си наследство за своите филантропични каузи и сега адвокатите на братята му се опитваха да го изгонят от имението, като твърдяха, че според една клауза от завещанието на стария Молинер Микел можел да използва този имот само и ако го поддържа в добро състояние и може да докаже, че разполага с нужните средства за поддръжката му. В противен случай имението на „Пуертафериса“ щяло да премине под попечителството на другите му братя.

— Дори и преди смъртта си баща ми усещаше, че ще похарча парите му за всичко онова, което той така ненавиждаше в живота си — до последното сентимо.

Доходите му като преводач и завеждащ вестникарски рубрики далеч не можеха да му позволят да поддържа такова жилище.

— Да печелиш пари не е трудно само по себе си — оплакваше се той. — Трудното е да печелиш, като правиш нещо, на което си струва да посветиш живота си.

Подозирах, че тайно е започнал да пие. Понякога му трепереха ръцете. Всяка неделя му ходех на гости и го карах да поизлезе с мен и да се откъсне от своята работна маса и от енциклопедиите си. Знаех, че за него е мъчително да ме вижда. Държеше се така, сякаш не помнеше, че ми е направил предложение за женитба, което бях отхвърлила, но понякога го улавях да ме гледа със смесица от копнеж и покруса. Едничкото ми извинение, че го подлагах на такава жестокост, бе чисто егоистично: единствено Микел знаеше истината за Жулиан и Пенелопе Алдая.

През онези месеци, които прекарах далеч от Жулиан, Пенелопе Алдая се превърна в призрак, който открадна съня ми и обсеби мислите ми. Още си спомнях какво разочарование се изписа на лицето на Ирен Марсо, когато разбра, че не аз съм жената, която Жулиан очакваше. В коварното си отсъствие Пенелопе Алдая бе прекалено могъщ враг за мен. Понеже бе невидима, представях си я съвършена — като светлина, в чиято сянка аз, недостойна, вулгарна и осезаема, просто се губех. Никога не бях допускала, че е възможно да мразя толкова силно — и против волята си — някого, когото даже не познавах и не бях виждала и един-единствен път. Навярно съм мислела, че ако се срещнем лице в лице и се уверя, че е от плът и кръв, обаянието й ще изгуби силата си и Жулиан отново ще бъде свободен — а и аз с него. Искаше ми се да вярвам, че това е въпрос на време и търпение. Рано или късно Микел щеше да ми каже истината. И истината щеше да ме направи свободна.

Един ден, докато се разхождахме в двора на катедралата, Микел отново загатна за интереса си към мен. Погледнах го и видях един самотен човек, лишен от надежда. Знаех какво правя, когато го заведох у дома и се оставих да ме прелъсти. Знаех, че го мамя, и че той също знае това, но просто си няма нищо друго на тоя свят. Така станахме любовници — от отчаяние. Виждах в очите му онова, което бих желала да видя в очите на Жулиан. Чувствах, че като му се отдавам, си отмъщавам на Жулиан, на Пенелопе и на всичко онова, което ми бе отказано. Микел, който се бе поболял от желание и самота, знаеше, че нашата любов е един фарс, но въпреки това не можеше да ме остави да си ида. С всеки изминал ден пиеше все повече и често почти не бе в състояние да ме люби. Тогава се шегуваше горчиво, че все пак сме се превърнали в образцова съпружеска двойка, и то за рекордно време. Наранявахме се взаимно от злоба и малодушие. Една нощ, почти година след завръщането ми от Париж, го помолих да ми каже истината за Пенелопе. Микел беше пил и направо освирепя, никога не го бях виждала такъв. В яростта си ме обсипа с обиди, обвини ме, че изобщо не съм го обичала, че съм най-обикновена курва. Съдра дрехите ми и когато пожела да ме насили, аз легнах и му предложих тялото си без съпротива, плачейки мълчаливо. Тогава Микел просто рухна и ме замоли да му простя. Как ми се щеше да мога да обичам него, а не Жулиан, да мога да избера него. Ала не можех. Прегърнахме се в мрака и аз го помолих да ми прости за цялата болка, която му бях причинила. Тогава ми каза, че щом толкова силно искам това, ще ми разкаже истината за Пенелопе Алдая. Дори и тук сгреших.

В онзи неделен ден през 1919 г., когато отишъл на гарата, за да връчи билета до Париж на своя приятел Жулиан и да се сбогува с него, Микел Молинер вече знаел, че Пенелопе няма да отиде на срещата. Знаел, че два дена преди това, когато дон Рикардо Алдая се върнал от Мадрид, неговата съпруга му признала, че изненадала Жулиан и дъщеря им Пенелопе в стаята на бавачката Хасинта. Предния ден Хорхе Алдая бил разкрил станалото пред Микел, като го накарал да се закълне, че никога няма да го разкаже на никого. Хорхе разправил как при тази вест дон Рикардо изпаднал в ярост и, крещейки като луд, хукнал към стаята на Пенелопе; тя, щом чула виковете на баща си, се заключила отвътре, като плачела от ужас. Дон Рикардо изкъртил вратата с ритници и намерил дъщеря си на колене, разтреперана и молеща за прошка. Той й ударил такава плесница, че я повалил на пода. Дори Хорхе не бил в състояние да повтори думите, които дон Рикардо изрекъл в безумния си гняв. Всички членове на семейството, а също и слугите чакали долу, силно изплашени и без да знаят какво да правят. Хорхе се скрил в стаята си на тъмно, но дори и там достигали виковете на баща му. Хасинта била уволнена още същия ден. Дон Рикардо дори не благоволил да я види. Наредил на слугите да я изхвърлят от къщата и ги заплашил, че ще ги сполети подобна участ, ако някой от тях отново влезе във връзка с нея.

Когато дон Рикардо слязъл в библиотеката, вече било полунощ. Бил оставил Пенелопе заключена в стаята, която доскоро била на Хасинта, и категорично забранил на всички да ходят при нея — както на прислугата, така и на членовете на семейството. От стаята си Хорхе чувал как родителите му разговарят на долния етаж. Докторът дошъл призори. Госпожа Алдая го завела в спалнята, където държали Пенелопе под ключ, и чакала на вратата, докато лекарят преглеждал дъщеря й. На излизане той само кимнал и прибрал хонорара си. Хорхе чул как дон Рикардо му казал, че ако разправи на някого видяното, той лично щял да се погрижи да съсипе репутацията му, тъй че никога вече да не може да практикува медицина. Дори Хорхе съзнавал какво означава това.

Хорхе признал, че е много разтревожен за Пенелопе и Жулиан. Никога не бил виждал баща си така обезумял от гняв. Дори взимайки под внимание простъпката, извършена от влюбените, не проумявал размерите на тази ярост. Трябва да има и нещо друго тук, казвал си, нещо друго. Дон Рикардо вече бил дал нареждания Жулиан да бъде изключен от училището „Сан Габриел“ и влязъл във връзка с баща му, шапкаря, за да пратят незабавно момчето в армията. Когато чул всичко това, Микел решил, че не може да каже истината на Жулиан. Ако му разкриел, че дон Рикардо Алдая държи Пенелопе под ключ и че тя вероятно носи в утробата си детето на Жулиан, той никога нямало да хване онзи влак за Париж. Микел обаче знаел, че ако приятелят му остане в Барселона, това ще бъде краят му. Ето защо решил да го заблуди и да го остави да замине за Париж, без да знае какво се е случило; щял да го накара да мисли, че Пенелопе ще се присъедини към него рано или късно. Когато се сбогувал, с Жулиан на гарата за Франция, дори Микел искал да вярва, че не всичко е загубено.

Няколко дена по-късно се разбрало, че Жулиан е изчезнал, и тогава настанал същински ад. Дон Рикардо Алдая бълвал огън и жупел. Пратил половината полицейски отдел да търси беглеца, но безуспешно. Тогава обвинил шапкаря, че е саботирал плана, за който двамата се били споразумели, и го заплашил с пълно разорение. Шапкарят, който изобщо не разбирал какво става, на свой ред обвинил съпругата си Софи, че е подготвила бягството на тоя негов безчестен син, и заплашил да я изхвърли завинаги на улицата. На никого и през ум не му минало, че Микел Молинер е замислил всичко — на никого освен на Хорхе Алдая, който отишъл да го види две седмици по-късно. Вече не излъчвал страха и безпокойството, които го мъчели преди дни. Това бил друг Хорхе Алдая — възрастен и лишен от невинност. Каквато и да била тайната, която се криела зад гнева на дон Рикардо, Хорхе я бил узнал. Мотивът за посещението му бил съвършено ясен: знаел, че именно Микел е помогнал на Жулиан да избяга. Казал му, че с приятелството им е свършено, че не иска да го вижда повече и даже заплашил, че ще го убие, ако разкаже на някого онова, което Хорхе му бил разкрил преди две седмици.

Няколко седмици по-късно Микел получил писмо с фалшиво име, пратено от Париж според уговорката. В него Жулиан му пращал адреса си, казвал, че е добре и тъгува за него, и разпитвал за майка си и Пенелопе. Прилагал и едно писмо, адресирано до Пенелопе, което Микел трябвало да пусне от Барселона — първото от безброй писма, които тя никога нямало да прочете. Микел благоразумно изчакал да минат няколко месеца. Пишел на Жулиан веднъж седмично, като споменавал само онова, което му се струвало подходящо, сиреч почти нищо. Жулиан на свой ред му говорел за Париж, за трудностите, които произлезли от всичко това, за своята самота и отчаяние. Микел му изпращал пари, книги и приятелска подкрепа. Във всяко свое писмо Жулиан прилагал и друго, предназначено за Пенелопе. Микел й ги пращал от различни пощенски станции, макар и да знаел, че е безполезно. В писмата си Жулиан неспирно разпитвал за нея, но Микел не можел да му разкаже нищо. Знаел от Хасинта, че Пенелопе не е излизала от къщата на Авенида дел Тибидабо, откак баща й я заключил в стаята на третия етаж.

Една нощ Хорхе Алдая го причакал в тъмното на две пресечки от дома му. „Дошъл си да ме убиеш ли?“ — попитал Микел. Хорхе заявил, че е дошъл да направи една услуга на него и на приятеля му Жулиан. Връчил му едно писмо и го посъветвал да се погрижи то да стигне до Жулиан, където и да се криел. „За доброто на всички“ — отсякъл Хорхе. Пликът съдържал лист хартия, изписан собственоръчно от Пенелопе Алдая.

Микел прочел и препрочел това писмо хиляди пъти. Почеркът несъмнено бил на Пенелопе, но той дори за миг не повярвал, че тя е написала тези редове по своя воля. „… Където и да се намираш“. Пенелопе отлично знаела къде е Жулиан: в Париж, където я очаквал. Ако се преструвала, че не знае местонахождението му, то очевидно било, за да го предпази — така разсъждавал Микел. По същата причина той не проумявал какво би могло да я накара да напише такова писмо. С какво друго можел да я заплаши дон Рикардо, който и без това месеци наред я държал заключена в онази стая като затворничка? Та Пенелопе по-добре от всеки друг знаела, че това писмо щяло да се забие като напоен с отрова кинжал в сърцето на Жулиан: момче на деветнайсет години, изгубено в далечен и враждебен град, изоставено от всички, оцеляващо само благодарение на напразните си надежди, че някога ще я види отново. От какво искала да го предпази тя, като го отблъсквала така решително? След дълъг размисъл Микел решил да не изпраща писмото — не и преди да е разбрал какъв мотив се крие зад него. Без основателна причина нямало да е неговата ръка онази, която щяла да забие кинжала в душата на приятеля му.

Няколко дни по-късно научил, че дон Рикардо Алдая, комуто додянало да вижда Хасинта Коронадо, застанала като часовой пред вратите на дома му и молеща да получи сведения за Пенелопе, използвал многобройните си връзки, за да изпрати бавачката на дъщеря си в лудницата в Орта. Когато Микел Молинер се опитал да я посети, му отказали достъп. Хасинта Коронадо щяла да прекара първите три месеца в изолирана килия. След три месеца в тишина и мрак, както му обяснил един от докторите — млад и засмян индивид — покорството на пациентите било гарантирано. Воден от едно предчувствие, Микел решил да се отбие в пансиона, в който живяла Хасинта месеци наред след уволнението си. Когато се представил, хазяйката си спомнила, че Хасинта била оставила бележка за него и че все още дължала наем за три седмици. Той платил дълга, в чието съществуване се съмнявал, и се сдобил с бележката. В нея бавачката казвала, че е узнала как Лаура, една от прислужниците на Алдая, била уволнена, когато се разбрало, че тайно е изпратила едно писмо от Пенелопе до Жулиан. Микел заключил, че единственият адрес, на който Пенелопе от своето пленничество би могла да изпрати посланието си, бил апартаментът на Жулиановите родители на Ронда де Сан Антонио — с надеждата, че те на свой ред ще се погрижат то да стигне до сина им в Париж.

Ето защо решил да посети Софи Каракс, за да вземе въпросното писмо и да го прати на Жулиан. Когато отишъл в дома на семейство Фортуни, Микел се натъкнал на неприятна изненада: Софи Каракс вече не живеела там. Напуснала съпруга си няколко дни по-рано, или поне такава била мълвата, която се носела сред съседите. Тогава Микел се опитал да поговори с шапкаря, който прекарвал дните си, затворен в своята работилница, разкъсван от гняв и унижение. Микел загатнал, че е дошъл да вземе едно писмо, което вероятно било пристигнало преди няколко дни, адресирано до сина му Жулиан.

— Аз нямам никакъв син — това бил единственият отговор, който получил.

Микел Молинер си тръгнал, без да знае, че писмото се е озовало в ръцете на портиерката на сградата, тъй че след много години ти, Даниел, да го намериш и да прочетеш онези думи, които Пенелопе отправила към Жулиан, тоя път от сърце: думи, които никога не стигнали до него.

Когато Микел излязъл от шапкарница „Фортуни“, една от съседките, която се представила като Висентета, се приближила до него и го попитала дали търси Софи. Микел кимнал и казал, че е приятел на Жулиан.

Висентета го осведомила, че Софи живеела криво-ляво в един пансион, разположен на малка уличка зад сградата на пощата, докато чакала да отплава корабът, който щял да я отведе в Америка. Микел отишъл на посочения адрес, където намерил тясно, окаяно стълбище, почти лишено от въздух и светлина. На върха на прашната спирала от наклонени стъпала Микел намерил Софи Каракс в една тъмна и влажна стая на четвъртия етаж. Майката на Жулиан седяла, с лице към прозореца, на ръба на зле скалъпено легло, върху което лежали два затворени куфара — досущ като ковчези, запечатали нейните двайсет и две години в Барселона.

Когато прочела подписаното от Пенелопе писмо, което Хорхе Алдая бил предал на Микел, Софи заплакала от гняв.

— Тя знае — промълвила Софи. — Бедничката, тя знае…

— Какво знае? — попитал Микел.

— Аз съм виновна — рекла майката на Жулиан. — Аз съм виновна.

Микел държал ръцете й, без нищо да разбира. Софи не се осмелявала да срещне погледа му.

— Пенелопе и Жулиан са брат и сестра — прошепнала тя.

3

Много години преди да се превърне в робиня на Антони Фортуни, Софи Каракс била жена, която изкарвала прехраната си със своя талант. Била едва на деветнайсет, когато пристигнала в Барселона в търсене на обещана работа, която така и не се материализирала. Преди да умре, баща й набавил необходимите препоръки, за да отиде на служба при семейство Бенарен, преуспяващи търговци от Елзас, установили се в Барселона.

— След смъртта ми — настоял той — отиди при тях, ще те приемат като родна дъщеря.

Топлият прием, който получила, бил част от проблема. Господин Бенарен наистина я посрещнал с отворени обятия, даже прекалено отворени. Госпожа Бенарен дала на Софи сто песети и я изхвърлила на улицата, ала не без да прояви известно съчувствие към нея и към лошия й късмет.

— Ти имаш целия живот пред себе си, а аз имам само тоя жалък и похотлив съпруг.

Едно музикално училище на улица „Дипутасион“ се съгласило да наеме Софи като частна учителка по пиано и солфеж. По онова време минавало за проява на добър вкус момичетата от заможни семейства да бъдат обучавани в обществените изкуства и да разбират нещичко от салонна музика, тъй като на приемите полонезата се смятала за по-безопасна от разговора или спорната литература. Ето как Софи Каракс започнала своите рутинни посещения в подобни на дворци къщи, където неми като риби прислужници с колосани униформи я водели в музикалните салони. Там я чакали враждебните отрочета на индустриалната аристокрация, за да се присмиват на акцента й, на нейната плахост и на слугинския й статус; това, че умеела да чете ноти, нищо не променяло. С времето се научила да се концентрира върху онази нищожно малка част ученици, които били нещо повече от парфюмирани вредители, и да забравя за останалите.

Някъде по това време Софи се запознала с един млад шапкар (защото така обичал да се представя той, обзет от професионална гордост). Казвал се Антони Фортуни и явно бил твърдо решен да я ухажва, независимо на каква цена. Антони Фортуни, към когото Софи изпитвала сърдечно приятелско чувство и нищо повече, не закъснял да й предложи брак — предложение, което тя отхвърлила, и продължила да отхвърля дузина пъти месечно. Всеки път, когато се разделяли, Софи се надявала да не го види повече, защото не искала да го наранява. Шапкарят, глух за отказите й, неспирно се хвърлял в атака, като я канел ту на танци, ту на разходка или на закуска с горещ шоколад и бишкоти на улица „Кануда“. Сам-сама в Барселона, Софи трудно можела да устои на неговия ентусиазъм, на компанията и предаността му. Стигало й само да погледне Антони Фортуни, за да разбере, че никога не би могла да го обикне — поне не така, както сънувала, че ще се влюби някой ден. В същото време трудно можела да отхвърли собствения си образ, който виждала отразен във възхитените очи на шапкаря. Единствено в тях съзирала онази Софи, която й се искало да бъде.

И така, било от копнеж, било от слабост, Софи продължила да си играе с ухажването на шапкаря, като вярвала, че някой ден той ще се запознае с по-благоразположена девойка и ще поеме курс в по-обещаваща посока. Междувременно чувството, че е желана и ценена, й стигало, за да потуши самотата и носталгията по онова, което била оставила зад себе си. Двамата с Антони се виждали в неделните дни, след литургия. Останалата част от седмицата била посветена на уроците по музика. Любимата й ученичка била забележително талантлива девойка на име Ана Валс, дъщеря на преуспяващ фабрикант на текстилни машини, който натрупал богатството си, кажи-речи, от нищо, благодарение на огромни усилия и жертви, и то предимно чужди. Ана изразявала желание да стане велик композитор и свирела на Софи малки пиеси, които била композирала, имитирайки мотиви от Григ и Шуман, не без известно дарование. Господин Валс, макар и да бил убеден, че жените не могат да сътворят друго освен плетени чорапи и покривки за легло, гледал с добро око на музикалните занимания на дъщеря си, защото имал планове да я омъжи за някой наследник на добра фамилия. Фабрикантът знаел, че изисканите люде обичат да откриват необичайни качества у девойките на възраст за женене, освен покорството и плодовитостта на цъфтящата младост.

Именно в неговия дом Софи се запознала с един от най-големите благодетели и финансови кръстници на господин Валс: дон Рикардо Алдая, наследник на империята Алдая, който още тогава бил голямата бяла надежда на каталонската плутокрация в края на века. Няколко месеца по-рано дон Рикардо се бил оженил за богата наследница с ослепителна хубост и непроизносимо име — атрибути, които според мълвата тя действително притежавала, въпреки че младоженецът явно не откривал никаква хубост у нея и не си правел труда да споменава името й. Това бил съюз на фамилии и банки, а не някаква романтична детинщина, казвал господин Валс, за когото било пределно ясно, че креватът е едно нещо, а главата — съвсем друго.

На Софи й стигало да размени един поглед с дон Рикардо, за да разбере, че е обречена. Алдая имал вълчи очи, гладни и пронизващи; очите на човек, който си проправял път безогледно и знаел къде да нанесе смъртоносния удар. Той бавно целунал ръката й, галейки с устни кокалчетата на пръстите й. За разлика от шапкаря, който излъчвал вежливост и топло увлечение, от дон Рикардо струяла жестокост и сила. Кучешката му усмивка ясно показвала, че можел да прочете мислите и желанията на Софи и ги намирал за смехотворни. Към него тя изпитала онова немощно презрение, което будят у нас нещата, които несъзнателно желаем повече от всичко. Казала си, че повече няма да го вижда, че ако трябва, дори ще престане да дава уроци на любимата си ученичка, само и само да избегне нови срещи с дон Рикардо Алдая. За пръв път в живота си усещала ужаса от собствената си животинска природа, която долавяла под кожата си, ужаса на плячката, разпознала хищника, пременен в изящен ленен костюм. Всички тези мисли прекосили ума й за няколко секунди, докато скалъпила нескопосано извинение да напусне стаята — за изумление на господин Валс, за бурно забавление на Алдая и за отчаяние на малката Ана, която разбирала хората по-добре от музиката и проумяла, че безвъзвратно е изгубила учителката си.

Седмица по-късно Софи заварила дон Рикардо Алдая да я чака пред вратите на музикалното училище на улица „Дипутасион“, като пушел и разлиствал вестник. Разменили само един поглед и той, без да каже дума, я отвел в някаква сграда на две пресечки оттам. Сградата била нова и още необитаема. Качили се на първия етаж. Дон Рикардо отворил вратата и направил път на Софи да мине. Тя влязла в апартамента — лабиринт от коридори и галерии, от голи стени и невидими тавани. Нямало мебели, картини, лампи, изобщо никакви вещи, които можели да определят това пространство като дом. Дон Рикардо Алдая затворил вратата и двамата се погледнали.

— Цяла седмица не съм престанал да мисля за теб. Кажи ми, че не си направила същото, и ще те оставя да си идеш и повече няма да ме видиш — казал Рикардо.

Софи поклатила глава.

Техните потайни срещи продължили деветдесет и шест дена. Виждали се следобед, винаги в онзи празен апартамент на ъгъла на „Дипутасион“ и Рамбла де Каталуня. Вторник и четвъртък, в три часа. Срещите им никога не траели повече от час. Понякога Софи се застоявала там сама, щом Алдая си тръгнел, като плачела или треперела в един ъгъл на спалнята. А когато дойдела неделята, Софи отчаяно търсела да зърне в очите на шапкаря следи от онази жена, която постепенно се изгубвала, копнеейки едновременно за преданост и за измама. Шапкарят не виждал следите по кожата й, нито порязванията и изгарянията, с които било осеяно тялото й. Шапкарят не виждал отчаянието в нейната усмивка, в покорството й. Шапкарят не виждал нищо. Навярно поради това накрая приела предложението му за женитба. Тогава вече усещала, че носи в утробата си детето на Алдая, но се бояла да му каже почти толкова, колкото се бояла да не го изгуби. Отново Алдая бил този, който видял у Софи онова, което тя не била в състояние да признае. Дал й петстотин песети, един адрес на улица „Платерия“ и й наредил да се отърве от бебето. Софи отказала, при което дон Рикардо Алдая я заудрял, докато от ушите й потекла кръв, и заплашил, че ще заповяда да я убият, ако дръзне да спомене за срещите им или да твърди, че детето е негово. Когато Софи казала на шапкаря, че някакви бандити са я нападнали на Пласа дел Пино, той й повярвал. Когато му казала, че иска да стане негова съпруга, той пак й повярвал. В деня на венчавката някой по погрешка пратил в църквата голям погребален венец. Всички посрещнали с нервен смях това явно объркване на цветаря. Всички освен Софи, която отлично знаела, че дон Рикардо Алдая не я е забравил в сватбения й ден.

4

На Софи Каракс и през ум не й минавало, че след години отново ще види Рикардо (вече зрял мъж начело на фамилна империя, баща на две деца), нито пък че той ще се върне, за да опознае момчето, което на времето пожелал да заличи с петстотин песети.

— Може би остарявам — рекъл той вместо обяснение, — но искам да опозная това момче и да му дам онези възможности в живота, които заслужава един син от моята кръв. През всички тия години не съм се сещал за него, а сега, колкото и да е чудно, не мога да мисля за нищо друго.

Рикардо Алдая не съумявал да открие себе си в своя първороден син Хорхе. Момчето било слабо, сдържано и явно не притежавало силния дух на баща си. Всичко му липсвало — освен името. Един ден дон Рикардо се събудил в леглото на една прислужница с чувството, че тялото му остарява, че Бог е оттеглил благоволението си от него. Обзет от паника, изтичал до огледалото, както бил гол, и усетил, че огледалото го лъже. Този мъж не бил Рикардо Алдая.

Тогава пожелал отново да намери мъжа, когото времето било отнесло със себе си. От години знаел за сина на шапкаря. Посвоему не бил забравил и Софи. Дон Рикардо Алдая никога нищо не забравял. Щом почувствал, че моментът е назрял, решил да се запознае с момчето. И ето че за пръв път от петнайсет години се натъкнал на някого, който не се боял от него, който дръзвал да го предизвика и дори да му се присмее. Разпознал в сина си смелостта, мълчаливата амбиция, която разяжда човека отвътре, макар глупците да не я виждат. Бог отново му връщал младостта. Софи, едва бледа сянка на жената, която си спомнял, дори нямала сили да застане между тях. Шапкарят пък бил само един палячо, злобен и враждебен селяк, чието съучастничество Алдая смятал да купи. Решил да откъсне Жулиан от този душен свят на посредственост и нищета и да отвори пред него дверите на своя финансов рай. Да, момчето щяло да се образова в училището „Сан Габриел“, да се радва на всички привилегии на своята класа и да поеме пътя, избран за него от баща му. Дон Рикардо искал наследник, достоен за своя родител. Хорхе винаги щял да живурка под сянката на привилегиите и да крие своите провали сред комфорта на положението си. Пенелопе, прекрасната Пенелопе била жена — и следователно съкровище, а не ковчежник. Жулиан, който имал душа на поет — и следователно душа на убиец — обединявал всички необходими качества. Това било просто въпрос на време. Дон Рикардо пресмятал, че след десет години ще превърне това момче в свой образ и подобие. През цялото време, което Жулиан прекарал със семейство Алдая като един от тях (даже като избраник), на дон Рикардо никога не му хрумнало, че той не иска от него нищо освен дъщеря му. Дори за миг не му хрумнало, че Жулиан тайно го презира и че целият този фарс за него е само претекст да бъде близо до Пенелопе; да я притежава изцяло и окончателно. По това той и дон Рикардо действително си приличали.

Когато съпругата му заявила, че е заварила Жулиан и Пенелопе голи при обстоятелства, които не оставяли никакво съмнение относно станалото, цялата вселена избухнала в пламъци. Ужасът и предателството, неописуемата ярост от знанието, че най-святото му е било опетнено, че е бил надигран в собствената си игра, унизен и коварно пронизан от онзи, когото се бил научил да обожава като собствения си образ — всички тези чувства го връхлетели с такова настървение, че никой не можел да проумее колко дълбоко е уязвен. Когато лекарят, който дошъл да прегледа Пенелопе, потвърдил, че момичето е било дефлорирано и по всяка вероятност е бременно, душата на дон Рикардо Алдая се разтворила в гъстата и лепкава течност на сляпата омраза. Съзирал собствената си ръка в ръката на Жулиан — ръката, забила кинжала дълбоко в сърцето му. Тогава още не го знаел, но денят, в който наредил да заключат Пенелопе в стаята на третия етаж, бил денят, в който дон Рикардо започнал полека да умира. Всичките му действия от този ден нататък били просто агонията на неговото самоунищожение.

В сътрудничество с шапкаря, към когото се отнасял с такова презрение, уредил Жулиан да изчезне от сцената и да бъде изпратен в армията, където по заповед на Алдая смъртта му щяла да бъде обявена за инцидент. Забранил на всички — лекари, прислужници, даже членове на семейството, с изключение на самия него и жена му — да виждат Пенелопе през месеците, в които момичето останало затворено в онази стая, пропита с миризма на болест и смърт. Още по това време неговите съдружници скришом били оттеглили подкрепата си и извършвали маневри зад гърба му, за да му отнемат властта, използвайки богатството, предоставено им от самия него. Още по това време империята Алдая безмълвно се рушала, на тайни събрания и срещи из коридорите в Мадрид, в женевските банки. Жулиан, както Алдая трябвало да предвиди, бил избягал. Дълбоко в себе си тайно се гордеел с момчето, макар и да желаел смъртта му. Жулиан бил сторил същото, което щял да стори и той на негово място. Някой друг щял да плати за постъпките му.

Пенелопе Алдая родила мъртво дете на 26 септември 1919 г. Ако някой лекар можел да я прегледа, щял да каже, че бебето от няколко дни вече било в опасност и трябвало да се роди с цезарово сечение. Ако някой лекар присъствал там, навярно щял да успее да спре кръвоизлива, който отнел живота на Пенелопе, докато тя викала и драскала по заключената врата, зад която баща й плачел мълчаливо, а майка й само го гледала разтреперана. Ако някой лекар присъствал там, щял да обвини дон Рикардо Алдая в убийство, защото нямало друга дума, с която да се опише сцената между стените на онази тъмна, обляна в кръв килия. Само че там нямало никого, и когато най-сетне отворили вратата и намерили Пенелопе да лежи мъртва в локва от собствената си кръв, прегърнала едно лъскаво, пурпурно бебе, никой не могъл да отрони и дума. Двата трупа били погребани в криптата на подземието, без обред или свидетели. Чаршафите и плацентата били — хвърлени в отоплителните котли, а самата стая била запечатана с тухлена стена.

Когато Хорхе Алдая, пиян от вина и срам, разказал на Микел Молинер за станалото, последният решил да прати на Жулиан онова подписано от Пенелопе писмо, в което тя заявявала, че не го обича, молела го да я забрави и го известявала за мнимата си сватба. Микел предпочитал Жулиан да повярва в тази лъжа и да съгради отново живота си в сянката на предателството, вместо да узнае истината. Две години по-късно, когато госпожа Алдая починала, някои приписали смъртта й на проклятието, което тегнело над къщата. Синът й Хорхе обаче знаел, че я убил огънят, който я изгарял отвътре, виковете на Пенелопе и отчаяните й удари по онази врата, които неспирно ехтели в главата на майка му. По това време семейството вече било в немилост и богатството на Алдая се рушало като пясъчен замък, пометен от прилива на необуздана алчност, мъст и неизбежните превратности на историята. Секретари и счетоводители подготвили бягството в Аржентина; това било началото на нов, по-скромен бизнес. Най-важното било да се махнат надалече. Далече от призраците, които бродели, вечно бродели из коридорите на имението на Алдая.

Заминали в една ранна утрин през 1926 г. в най-дълбока анонимност; пътували под фалшиви имена на борда на онзи кораб, с който трябвало да прекосят Атлантика до пристанището на Ла Плата. Хорхе и баща му споделяли една каюта. Старият Алдая, вмирисан на болест и смърт, едва се държал на краката си. Докторите, на които не разрешил да видят Пенелопе, се бояли от него твърде много, за да му кажат истината. Той обаче знаел, че смъртта се е качила на кораба заедно с него и че тялото, което Бог започнал да му отнема малко по малко от онази сутрин, в която решил да потърси сина си Жулиан, безвъзвратно се топи. През онова дълго пътуване, докато седял на палубата и зъзнел под одеялата, загледан в безкрайната пустош на океана, знаел, че няма да доживее да види сушата. Понякога, седнал на кърмата, гледал рояка акули, който следвал като опашка кораба, откак напуснали Тенерифе. Чул един от офицерите да казва, че тази зловеща свита била нещо обичайно за трансатлантическите плавания. Хищниците се изхранвали от животинските отпадъци, които корабът изхвърлял след себе си. Дон Рикардо Алдая обаче не повярвал в това. Бил убеден, че тези демони преследват именно него. „Чакате ме“, мислел си той, съзирайки в тях истинското лице на Бога. Тъкмо тогава се обърнал към своя син Хорхе, когото тъй често бил презирал и който сега оставал едничката му надежда, и го накарал да се закълне, че ще изпълни последната му воля.

— Ще намериш Жулиан Каракс и ще го убиеш. Закълни се, че ще го сториш.

В едно ранно утро, два дена преди да пристигне в Буенос Айрес, Хорхе се събудил и видял, че койката на баща му е празна. Излязъл да го потърси на палубата; тя била пуста, окъпана в мъгла и селитра. Намерил халата на баща си, захвърлен на кърмата и все още топъл. Килватерът се губел в алена мъгла — петно върху спокойните, блестящи води, сякаш самият океан кървял. Тогава забелязал, че акулите вече не следвали кораба; тръбните им перки се виждали в далечината, където танцували в кръг. До края на пътуването никой пасажер повече не зърнал хищниците, а когато Хорхе Алдая слязъл в Буенос Айрес и митничарят го попитал дали пътува сам, той просто кимнал. От дълго време пътувал сам.

5

6

През зимата на 1934 г. братята Молинер най-сетне, успяха да изгонят Микел от имението на „Пуертафериса“, което и до ден-днешен стои празно и се руши. Искаха просто да го видят на улицата, лишен от малкото, което му бе останало, от книгите си и от онази свобода и уединение, които така ги оскърбяваха, че го мразеха и в червата. Той не пожела да ми каже нищо, нито пък да потърси помощта ми. Разбрах само, че почти се е превърнал в просяк, когато отидох да го потърся в някогашния му дом и заварих там наетите от братята му главорези, които тъкмо правеха инвентар на имуществото му и разпродаваха малкото вещи, които му бяха принадлежали. Микел вече от няколко нощи спеше в един пансион на улица „Кануда“, мрачен и влажен бордей с вид и миризма на костница. Когато видях стаичката, в която бе затворен, нещо като ковчег без прозорци и със затворническа койка, хванах Микел и го заведох вкъщи. Кашляше неспирно и изглеждаше съвсем изпит. Каза ми, че това бил недоизлекуван катар, незначителна болежка, която, щом й омръзнело, щяла сама да премине. Две седмици по-късно се влоши.

Тъй като винаги се обличаше в черно, не разбрах веднага, че петната по ръкавите му са от кръв. Повиках лекар, който след прегледа ме попита защо съм чакала толкова време, преди да му се обадя. Микел имаше туберкулоза. Разорен и болен, сега той живееше само със спомени и угризения. Беше най-добросърдечният и най-уязвимият човек, когото някога съм познавала, единственият ми приятел. Оженихме се в едно февруарско утро в местното съдилище. Вместо меден месец просто взехме автобуса до парка Гуел, за да погледаме от терасите му Барселона отгоре — миниатюра, обвита в мъгла. Не казахме на никого, че сме се оженили — нито на Кабестани, нито на баща ми, нито на семейството на Микел, което го смяташе за мъртъв. По някое време написах на Жулиан писмо, в което му съобщавах това, но така и не го изпратих. Нашият брак беше таен. Няколко месеца след венчавката на вратата ни почука един тип, който се представи като Хорхе Алдая. Изглеждаше като човешка развалина, лицето му бе плувнало в пот въпреки хапещия студ. Когато видя отново съученика си след повече от десет години, Алдая се усмихна горчиво и каза: „Всички сме прокълнати, Микел. Ти, Жулиан, Фумеро и аз“. Заяви, че причината за посещението му била опит да се помири със стария си приятел Микел, надявайки се, че сега той ще му помогне да се свърже с Жулиан Каракс. Трябвало да му предаде много важно съобщение от името на покойния си баща, дон Рикардо Алдая. Микел каза, че не знае къде се намира Каракс.

— Още преди години изгубих връзка с него — излъга той. — Последното, което научих, беше, че живее в Италия.

Алдая очакваше подобен отговор.

— Разочароваш ме, Микел. Надявах се, че времето и нещастията са те вразумили.

— Някои разочарования правят чест на онзи, който ги внушава.

Смален, рахитичен, готов сякаш да се пръсне от жлъч, Алдая се изсмя.

— Фумеро ви изпраща най-сърдечните си поздравления по повод вашата сватба — каза той, запътил се към вратата.

От тези думи сърцето ми се смрази. Микел не пожела да каже нищо, но онази нощ, докато го държах в прегръдките си и двамата се преструвахме, че сме потънали в невъзможен сън, разбрах, че Алдая е бил прав. Бяхме прокълнати.

Изминаха няколко месеца, без да получим вести от Жулиан или от Алдая. Микел все още пишеше редовно за някои вестници в Барселона и Мадрид. Неспирно чаткаше на пишещата машина, изливайки материали, които сам наричаше врели-некипели, четиво за трамвая. Аз се задържах на службата си в издателство „Кабестани“, навярно защото това бе единственият начин да се чувствам близо до Жулиан. Той ми бе пратил кратка бележка, с която ме известяваше, че работи върху един нов роман, озаглавен „Сянката на вятъра“; надяваше се да го приключи до няколко месеца. Писмото не загатваше нищо за случилото се в Париж. Тонът му беше по-хладен и отчужден отпреди. При все това напразно се опитвах да намразя Жулиан. Започна да ми се струва, че той не е човек, а някаква болест.

Микел изобщо не се заблуждаваше относно моите чувства. Предлагаше ми обич и преданост, без да иска в замяна нещо повече от моята компания и може би тактичност. От устните му никога не се отрони укор или оплакване. С времето започнах да изпитвам към него безкрайна нежност, нещо повече от приятелството, което ни бе събрало, и състраданието, което впоследствие ни бе обрекло. Микел бе открил спестовна книжка на мое име, в която превеждаше почти всичките си доходи, получени от труда му като журналист. Никога не отказваше да напише статия, критика или клюкарска рубрика. Работеше под три псевдонима, по четиринайсет или шестнайсет часа на ден. Когато го питах защо работи толкова, само се усмихваше или отговаряше, че ще скучае, ако не прави нищо. Между нас нямаше лъжи, дори и безмълвни. Той знаеше, че скоро ще умре, че болестта скъпернически му отпуска броени месеци.

— Трябва да ми обещаеш, че ако нещо се случи с мен, ще вземеш тези пари и ще се омъжиш повторно, ще имаш деца и ще забравиш всички нас, и най-напред мен.

— И за кого ще се омъжа, Микел? Не говори глупости.

Понякога го улавях, че ме гледа от някой ъгъл с кротка усмивка, сякаш самото съзерцание на моето присъствие бе най-голямото му съкровище. Всеки следобед идваше да ме посрещне, когато си тръгвах от издателството; това бе единствената му почивка през целия ден. Гледах го как крачи приведен и кашля, макар и да се правеше, че още има сили. Водеше ме на закуска или да позяпаме витрините на улица „Фернандо“, сетне се връщахме вкъщи, където той продължаваше да работи и след полунощ. Мълчаливо благославях всяка минута, която прекарвахме заедно. Микел всяка нощ заспиваше, държейки ме в прегръдките си, и аз трябваше да крия сълзите, изтръгнати от гневното съжаление, че не можех да обичам този мъж така, както той обичаше мен, че не можех да му дам онова, което така безполезно бях оставила в нозете на Жулиан. Много нощи се заклевах пред себе си, че ще забравя Жулиан, че ще посветя остатъка от живота си, за да направя този клет човек щастлив и да му върна поне няколко трошици от онова, което той ми бе дал. Бях любовница на Жулиан в продължение на две седмици, но щях да бъда съпруга на Микел през останалата част от живота си. Ако някой ден тези страници стигнат до твоите ръце и ако решиш да ме съдиш, както се съдих аз, докато ги писах и гледах отражението си в това огледало от проклятия и угризения, спомни си ме така, Даниел.

Ръкописът на последния роман на Жулиан пристигна към края на 1935 г. Не зная дали от озлобление, или от страх, но го предадох на печатаря, без дори да го прочета. Последните спестявания на Микел бяха финансирали изданието в аванс още преди месеци. Кабестани, който по това време вече имаше здравословни проблеми, хич не се интересуваше от останалото. Същата седмица докторът, който се грижеше за Микел, дойде да ме види в издателството, много разтревожен. Обясни ми, че ако Микел не намали работния си ритъм и не си даде почивка, той не би могъл да направи почти нищо, за да се пребори с туберкулозата.

— Съпругът ви трябва да бъде в планините, а не да диша облаци въглищен прах и белина тук, в Барселона. Нито той е котка с девет живота, нито аз съм бавачка. Накарайте го да се вразуми, мен не ще да ме слуша.

През обедната почивка реших да се прибера у дома, за да поговоря с него. Преди да отворя вратата на апартамента, чух гласове отвътре. Микел спореше с някого. Отначало помислих, че при него е дошъл някой от редакцията на вестника, но ми се стори, че долових името на Жулиан в разговора. Чух стъпки, които се приближаваха към вратата, и изтичах да се скрия на площадката към мансардата. Оттам можах да зърна посетителя.

Беше мъж, облечен в черно, с някак неопределени черти и тънки устни като зейнал белег. Имаше черни, безизразни очи — очи на риба. Преди да се изгуби надолу по стълбите, поспря и вдигна поглед към полумрака. Притиснах се до стената, затаила дъх. Посетителят постоя така няколко мига, сякаш ме надушваше, облизвайки устни с кучешка усмивка. Изчаках стъпките му да стихнат напълно, преди да напусна скривалището си и да вляза в апартамента. Във въздуха се носеше миризма на камфор. Микел седеше до прозореца с ръце, увиснали немощно от двете страни на стола. Устните му трепереха. Попитах го кой беше този човек и какво искаше.

— Това беше Фумеро. Дойде да ни донесе новини за Жулиан.

— Какво знае той за Жулиан?

Микел ме погледна, по-обезсърчен от когато и да било.

— Жулиан ще се жени.

Направо онемях от тази вест. Рухнах на един стол, а Микел взе ръцете ми в своите. Беше изтощен и говореше с мъка. Преди да смогна да кажа нещо, той се зае накратко да ми изложи наученото от Фумеро, както и догадките, които можеха да се направят от него. Фумеро се възползвал от контактите си с парижката полиция, за да установи местонахождението на Жулиан Каракс и да го държи под око. Според Микел не беше изключено това да е станало още преди месеци или даже години. Най-много го безпокоеше не обстоятелството, че Фумеро е намерил Жулиан — това беше просто въпрос на време; по-тревожното бе, че е решил да го каже на Микел тъкмо сега, и то заедно със странната новина за някаква невероятна женитба. Венчавката, както изглеждало, щяла да се състои в началото на лятото на 1936 г. За булката не се знаело нищо освен името, което в случая беше предостатъчно: Ирен Марсо, съдържателната на заведението, в което Жулиан бе работил като пианист години наред.

— Не разбирам — измънках аз. — Жулиан се жени за своята покровителка?

— Именно. Това не е сватба, а споразумение.

Ирен Марсо бе с двайсет и пет или трийсет години по-възрастна от Жулиан. Микел подозираше, че тя е решила да сключи този брак, за да прехвърли имуществото си на Жулиан и да подсигури бъдещето му.

— Но нали и без друго му помага. Винаги му е помагала.

— Навярно съзнава, че няма да е вечно на тоя свят — загатна Микел.

Ехото на тези думи направо прониза и двама ни. Коленичих до него и го прегърнах, като хапех устни, за да не ме види, че плача.

— Жулиан не обича тази жена, Нурия — рече ми той, мислейки, че това е причината за скръбта ми.

— Жулиан не обича никого освен себе си и проклетите си книги — промълвих.

Вдигнах поглед и видях усмивката на Микел — усмивка на старо и мъдро дете.

— И какво се надява да спечели Фумеро, като разгласява тая работа сега?

Не ни отне много време, за да разберем. Няколко дни по-късно един съвсем измършавял и подобен на привидение Хорхе Алдая се появи в дома ни, пламнал от гняв и озлобление. Фумеро му бе казал, че Жулиан Каракс ще сключи брак с богата жена, и то с пищна, романтична церемония. Алдая дни наред се изтезаваше с мисълта, че човекът, отговорен за нещастията му, сега тъне в охолство, придобил състояние от рода на онова, което той самият бе изгубил. Фумеро бе пропуснал да го осведоми, че Ирен Марсо, макар и притежателка на известни средства, беше собственичка на бардак, а не приказна принцеса. Беше спестил и факта, че булката е с трийсет години по-възрастна от Каракс, тъй че това бе не толкова брак, колкото благотворителен акт спрямо един свършен човек, останал без средства за препитание. Не му бе казал нито кога ще се състои сватбата, нито къде. Само бе посял семената на една фантазия, поглъщаща и малкото сили, които треската бе оставила в изпосталялото, смрадливо тяло на Алдая.

— Фумеро те е излъгал, Хорхе — рече Микел.

— И ти, кралят на лъжците, смееш да обвиняваш в лъжа ближния си! — безумно извика Алдая.

Не беше нужно той да ни разкрива мислите си; в човек с така изпита плът те просто се четяха като думи под бледата кожа на мъртвешкото лице. Микел ясно прозря играта на Фумеро. Та нали именно той го бе учил да играе шах преди повече от двайсет години в училището „Сан Габриел“. Фумеро имаше стратегията на богомолка и търпението на безсмъртните. Микел изпрати на Жулиан предупредителна бележка.

Когато Фумеро решил, че сгодният момент е дошъл, дръпнал Алдая настрани, отровил сърцето му със злоба и му казал, че Жулиан ще се ожени до три дена. Като полицейски служител той, инспекторът, не можел да се забърка в подобна работа — такъв бил аргументът му. Алдая обаче, като цивилно лице, можел да отиде в Париж и да се погрижи тази сватба да не се състои. Как? — щял да попита един трескав, овъглен от ненавист Алдая. Ето как — трябвало да го извика на дуел в деня на венчавката. Фумеро стигнал дотам, че даже осигурил оръжието, с което Хорхе бил убеден, че ще продупчи онова кораво сърце, съсипало династията Алдая. Докладът от парижката полиция по-късно щял да констатира, че оръжието, намерено в нозете му, било дефектно и можело да направи единствено онова, което и направило: да гръмне в лицето на Хорхе. Фумеро вече знаел това, когато му го връчил в един калъф на перона на гарата за Франция. Отлично знаел, че треската, глупостта и сляпата ярост ще попречат на Алдая да убие Жулиан Каракс в един остарял дуел на честта на гробището Пер Лашез. А ако по някаква случайност успеел да събере сили, за да срази противника си, оръжието, което носел, трябвало да му попречи. Защото не Каракс, а Алдая бил обречен да умре в онзи дуел. Така неговият нелеп живот, тялото и душата му, на които Фумеро търпеливо позволил да вегетират известно време, щели да изпълнят предназначението си.

Фумеро знаел също така, че Жулиан никога не би приел да се изправи срещу някогашния си другар, който бил в такова плачевно състояние и вече на умиране. Ето защо дал ясни инструкции на Алдая за всяка стъпка, която било нужно да предприеме. Трябвало да признае на Жулиан, че писмото, написано от Пенелопе преди години, в което тя го известявала за сватбата си и молела да я забрави, било измама. Трябвало да разкрие, че именно той, Хорхе Алдая, принудил сестра си да напише онзи низ от лъжи, докато тя плачела отчаяно и напусто оповестявала безсмъртната си любов към Жулиан. Трябвало да каже на Жулиан, че тя го е чакала оттогава насетне, с прекършена душа и кървящо сърце, умираща от самота. Това щяло да е достатъчно. Достатъчно, за да накара Жулиан да дръпне спусъка и да го гръмне в лицето. Достатъчно, за да изхвърли от главата му всякакви сватбени планове, да му остави единствено мисълта как да се върне в Барселона, за да намери Пенелопе и един великолепен живот. А в Барселона, тази огромна паяжина — неговата паяжина, щял да го чака той — Фумеро.

7

Жулиан Каракс прекоси френската граница няколко дни преди избухването на Гражданската война. Първото и единствено издание на „Сянката на вятъра“ бе излязло от печатницата две седмици преди това, за да се присъедини и то към сивата анонимност и невидимост на своите предшественици. По това време Микел вече почти не бе в състояние да работи и въпреки че седеше пред пишещата машина по два-три часа на ден, слабостта и треската едва му позволяваха да напише някоя и друга дума. Бе изгубил някои от редовните си рубрики заради пропуснати срокове. Други вестници пък не се осмеляваха да публикуват статиите му, след като бяха получили анонимни заплахи. Оставаше му само една ежедневна колона в „Барселонски ежедневник“, която списваше под името „Адриан Малтес“. Призракът на войната вече се усещаше във въздуха. Страната вонеше на страх. Останал без занимание и твърде слаб, за да се оплаква, Микел често слизаше на площада или се разхождаше до Авенида де ла Катедрал, като винаги носеше със себе си една от книгите на Жулиан, сякаш бе някакъв амулет. Последния път, когато лекарят го претегли, той нямаше и шейсет килограма. Слушахме по радиото новините за размириците в Мароко и малко по-късно един колега на Микел от вестника се отби да ни каже, че Кансинос, главният редактор, бил убит с изстрел в тила пред кафене „Каналетас“ два часа преди това. Никой не смеел да вдигне трупа, който все още лежал там и обагрял тротоара с паяжина от кръв.

Кратките, но наситени дни на първоначалния терор не закъсняха. Войските на генерал Годед83 навлязоха по Диагонал и Пасео де Грасия към центъра, където започнаха престрелките. Беше неделя и много от жителите на града бяха излезли навън, мислейки, че ще прекарат деня в някоя закусвалня покрай пътя за Лас Планас. Все пак, до най-черните дни на войната в Барселона ни оставаха още две години. Малко след началото на схватката войските на генерал Годед се предадоха, благодарение на някакво чудо или на лоша комуникация между командирите. Правителството на Люис Компанис като че ли си възвърна контрола, но едва през следващите седмици щеше да се изясни какво е станало всъщност.

Барселона бе преминала в ръцете на анархистките синдикати. След тридневни размирици и улични сражения, най-сетне се разнесе слух, че четиримата бунтовнически генерали са били екзекутирани в крепостта Монжуик, малко след като се предали. Един приятел на Микел, британски журналист, който присъствал на екзекуцията, каза, че отрядът за разстрел се състоял от седем души, но в последния момент цели дузини опълченци се присъединили към забавата. Когато открили огън, телата били така надупчени с куршуми, че рухнали в неузнаваема маса и трябвало да ги нахвърлят в ковчезите в почти течно състояние. Някои искаха да вярват, че това е краят на конфликта, че фашистките войски никога няма да стигнат до Барселона и че въстанието ще бъде потушено мимоходом. Оказа се, че това е едва аперитивът.

Научихме, че Жулиан е в Барселона, в деня, когато Годед се предаде. Тогава получихме писмо от Ирен Марсо, в което тя ни съобщаваше, че Жулиан е убил Хорхе Алдая в дуел, състоял се на гробището Пер Лашез. Дори още преди Алдая да издъхне, едно анонимно обаждане алармирало полицията за станалото. Наложило се Жулиан незабавно да избяга от Париж, преследван от полицията, която го издирвала за убийство. Нямахме никакво съмнение чие е било обаждането. Трескаво чакахме да получим вест от Жулиан, за да го предупредим за дебнещата опасност и да го предпазим от един капан, още по-лош от онзи, който му готвеше Фумеро: узнаването на истината. Три дена по-късно от Жулиан все още нямаше ни вест, ни кост. Микел не искаше да сподели с мен тревогата си, но аз отлично знаех какво си мисли. Жулиан се бе върнал заради Пенелопе, не заради нас.

— Какво ще стане, когато той научи истината? — питах аз.

— Ще се погрижим да не я научи — отговаряше ми Микел.

Жулиан най-напред щеше да установи, че фамилията Алдая е изчезнала безследно. Нямаше да намери много места, откъдето да започне търсенето на Пенелопе. Направихме списък на тези места и се впуснахме в нашата експедиция. Огромната къща на Авенида дел Тибидабо бе просто изоставен имот, изолиран зад вериги и воали от бръшлян. Цветарят, който продаваше букети от рози и карамфили на отсрещния ъгъл, каза, че си спомня само за един човек, наближил къщата в последно време, но той бил възрастен мъж, почти старец, и леко накуцвал.

— Да ви кажа честно, много беше заядлив. Опитах се да му продам един карамфил за бутониерата, а той ме прати по дяволите — сега е война, рече, не е време за цветя.

Цветарят не беше виждал други хора да обикалят там. Микел купи от него няколко повехнали рози и за всеки случай му даде телефонния номер на редакцията на „Барселонски ежедневник“. Там човекът можеше да остави съобщение, ако случайно зърнеше край къщата някого, който да отговаря на описанието на Каракс. Следващата ни спирка беше „Сан Габриел“, където Микел отново срещна Фернандо Рамос, стария си училищен другар.

Фернандо сега преподаваше латински и гръцки и бе ръкоположен за свещеник. Когато видя Микел в такова крехко здраве, много се обезсърчи. Каза ни, че Жулиан не се е отбивал при него, но обеща, че ако това се случи, ще ни съобщи и ще се опита да го задържи. Фумеро го посетил преди нас, призна ни Фернандо с боязън. Сега се представял като инспектор Фумеро и му казал, че по време на война ще направи добре, ако си отваря очите на четири.

— Заяви, че сума хора ще умрат съвсем скоро, а униформата, била тя на свещеник или на войник, няма да спре куршумите…

Фернандо Рамос призна, че не станало ясно към кое звено или групировка принадлежи Фумеро, а и той не дръзнал да го пита. Невъзможно ми е да ти опиша онези първи дни на войната в Барселона, Даниел. Въздухът сякаш бе отровен от страх и омраза. Всички се гледаха подозрително, а улиците бяха пропити от една тишина, от която чак ти се свиваше стомахът. Всеки ден, всеки час се разнасяха нови слухове и интриги. Спомням си една нощ, в която Микел и аз вървяхме по Лас Рамблас на път към къщи. Улиците бяха пусти, не се виждаше жива душа. Микел гледаше фасадите, бегло зърнатите лица зад спуснатите кепенци, които дебнеха сенките на улицата, и каза, че усеща как се точат ножовете зад тия стени.

На следващия ден отидохме до шапкарница „Фортуни“, макар че не хранехме особени надежди да намерим Жулиан там. Един от съседите ни каза, че шапкарят бил ужасен от сблъсъците през последните дни и си стоял заключен в дюкяна си. Колкото и да тропахме, не пожела да ни отвори. Същия следобед едва на една пресечка оттам се бе разразила престрелка и по паважа на Ронда де Сан Антонио още се виждаха пресни локви кръв. Имаше и един конски труп, изоставен на произвола на уличните кучета, които ръфаха надупчения му корем, докато няколко дечурлига наблюдаваха тази сцена и ги замеряха с камъни. Успяхме да зърнем само изплашеното лице на шапкаря през решетката на вратата. Казахме му, че търсим неговия син Жулиан. Шапкарят отговори, че синът му е мъртъв и че ако не побързаме да се махнем оттам, щял да извика полиция. Тръгнахме си обезсърчени.

Дни наред обикаляхме кафенета и магазини и разпитвахме за Жулиан. Търсехме сведения в хотели и пансиони, по разни гари, в банки, където би могъл да отиде, за да смени пари… Никой обаче не помнеше да е видял човек, който да отговаря на неговото описание. Бояхме се, че може вече да е попаднал в лапите на Фумеро. Микел успя да накара един от колегите си журналисти, който имаше връзки в Дирекция на полицията, да провери дали Жулиан се е озовал в затвора. Нямаше признаци да се е случило подобно нещо. Бяха изминали две седмици, а Жулиан сякаш бе потънал вдън земя.

Микел почти не спеше, очаквайки да получи някаква вест от приятеля си. Една вечер съпругът ми се върна от обичайната си следобедна разходка, като носеше не друго, а бутилка портвайн. Подарили му я в редакцията на вестника, каза той, защото заместник-редакторът му съобщил, че вече не могат да публикуват неговата рубрика.

— Разбирам ги — не искат неприятности.

— И какво ще правиш сега?

— Като начало смятам да се напия.

Микел изпи едва половин чаша, но аз изпразних почти цялата бутилка на празен стомах, без дори да забележа. Някъде към полунощ ме налегна непреодолима дрямка и се стоварих на канапето. Сънувах, че Микел ме целува по челото и ме завива с една пелерина. Когато се събудих, усетих в главата ужасна пронизваща болка, в която разпознах прелюдията към свиреп махмурлук. Тръгнах да търся Микел, за да прокълна часа, в който му бе хрумнала бляскавата идея да ме напие, но осъзнах, че съм сама в апартамента. Отидох до бюрото и видях върху пишещата машина една бележка, в която той ме молеше да не се тревожа и да го чакам там. Отивал да търси Жулиан и скоро щял да го доведе у дома. Накрая казваше, че ме обича. Бележката изпадна от ръцете ми. Чак тогава забелязах, че преди да излезе, Микел е махнал своите вещи от бюрото, сякаш не възнамеряваше да го използва занапред. Разбрах, че никога вече няма да го видя.

8

Онзи следобед продавачът на цветя се обадил в редакцията на „Барселонски ежедневник“ и оставил за Микел съобщение, с което го информирал, че е видял описания от нас мъж да дебне край имението като призрак. Вече било след полунощ, когато Микел пристигнал на Авенида дел Тибидабо, 32 — унила и пуста долина, пронизана от копия лунна светлина, които се процеждали през листата на дърветата. Макар и да не го бил виждал цели седемнайсет години, Микел познал Жулиан по леката, почти котешка походка, докато силуетът му се плъзгал през сенчестата градина, близо до фонтана. Жулиан бил прескочил оградата и дебнел край къщата като неспокойно животно. Микел можел да го извика от мястото, където се намирал, но предпочитал да не привлича вниманието на евентуални свидетели. Имал чувството, че скрити погледи наблюдават булеварда от тъмните прозорци на съседните имения. Заобиколил стената на имота, докато стигнал до онази част, която заграждала някогашните тенискортове и депата за колите. Там забелязал вдлъбнатините в каменната стена, които Жулиан бил използвал като стъпала, както и разклатените плочи най-отгоре. Успял някак да се изкатери, останал почти без дъх, като усещал силни бодежи в гърдите и на моменти му причернявало пред очите. Проснал се отгоре на стената с треперещи ръце и шепнешком повикал Жулиан. Силуетът, който обикалял край фонтана, замръзнал неподвижно, сливайки се с останалите статуи. Микел видял проблясването на две очи, приковани в него. Зачудил се дали Жулиан ще го познае след седемнайсет години и след една болест, която му отнела дори дъха. Силуетът бавно се приближил, размахвайки някакъв дълъг и лъскав предмет в дясната си ръка. Парче стъкло.

— Жулиан… — промълвил Микел.

Фигурата се спряла отведнъж. Микел чул как стъклото паднало на чакъла. Лицето на Жулиан изплувало от мрака. Двуседмична брада покривала чертите му, по-изострени отпреди.

— Микел?

Неспособен да скочи от другата страна или даже да се спусне обратно към улицата, Микел протегнал ръка. Жулиан се покатерил на стената и, държейки здраво юмрука на приятеля си с едната си ръка, сложил дланта на другата на лицето му. Дълго се гледали мълчаливо; всеки долавял раните, които животът бил нанесъл на другия.

— Трябва да се махнем оттук, Жулиан. Фумеро те търси. Оная работа с Алдая беше клопка.

— Зная — промълвил Каракс с безизразен глас.

— Къщата е заключена. От години никой вече не живее тук — добавил Микел. — Хайде, помогни ми да сляза и да се махаме от това място.

Каракс отново се спуснал по стената. Когато сграбчил Микел с две ръце, усетил колко е отслабнало тялото на приятеля му под прекалено широките дрехи. Вече почти нямал плът или мускули. Щом се озовали от другата страна, Каракс прихванал Микел под мишниците, тъй че кажи-речи го носел, и двамата се изгубили в мрака на улица „Роман Макая“.

— Какво ти е? — прошепнал Каракс.

— А, нищо. Имах някаква треска. Сега се чувствам по-добре.

От Микел вече се разнасяла миризмата на болест, тъй че Жулиан не го разпитвал повече. Спуснали се по „Леон XIII“ до Пасео де Сан Хервасио, където зърнали светлините на някакво кафене. Потърсили убежище на една маса в дъното, далече от входа и от прозорците. Двойка редовни посетители стояли край бара с цигари в уста, заслушани в брътвежа на радиото. Келнерът, човек с восъчнобледа кожа, който не откъсвал очи от пода, взел поръчката им. Топло бренди, кафе и каквото имало за ядене.

Микел не хапнал нищо. Каракс, очевидно изгладнял, ял за двама. Приятелите се гледали в лепкавата светлина на кафенето, пленени от магията на времето. За последен път се били видели лице в лице, когато били на половината от сегашната си възраст. Разделили се като момчета, а сега животът връщал на Микел беглец, а на Жулиан — умиращ човек. И двамата се питали дали това се дължало на картите, които им раздал животът, или на начина, по който те самите играли с тях.

— Никога не съм ти благодарил за всичко, което направи за мен през годините, Микел.

— Не започвай сега. Направих, каквото трябваше — и каквото исках. Няма за какво да ми благодариш.

— Как е Нурия?

— Както си я оставил.

Каракс свел поглед.

— Оженихме се преди месеци. Не зная дали ти е писала, за да ти съобщи.

Устните на Каракс замръзнали и той бавно поклатил глава.

— Нямаш право да я упрекваш за нищо, Жулиан.

— Зная. Нямам право на нищо.

— Защо не ни потърси за помощ, Жулиан?

— Не исках да ви забърквам в неприятности.

— Това вече не зависи от теб. Къде беше тия дни? Мислехме, че си потънал вдън земя.

— Кажи-речи. Бях си у дома. В апартамента на баща ми.

Микел го изгледал смаян. Тогава Жулиан му разказал как, щом пристигнал в Барселона, без да знае към кого да се обърне, решил да отиде в дома, където бил израснал. Боял се, че там не е останал никой, но шапкарницата все още съществувала; била отворена и един стар наглед мъж, без коса и без огън в очите, креел зад тезгяха. Жулиан не искал да влезе, нито да му даде да разбере, че се е върнал, но в този миг Антони Фортуни вдигнал лице и погледнал непознатия от другата страна на витрината. Очите им се срещнали и въпреки че на Жулиан му се искало да побегне, останал като парализиран на мястото си. Видял как лицето на шапкаря се обляло в сълзи, как се повлякъл към вратата и излязъл на улицата, ням от вълнение. Без да обели дума, въвел сина си в дюкяна, спуснал металната решетка и щом се изолирали от външния свят, го прегърнал, като треперел и виел от мъка.

По-късно шапкарят обяснил на Жулиан, че полицията разпитвала за него два дена преди това. Някой си Фумеро — човек с лоша слава, който според мълвата месец по-рано бил на заплата при главорезите на генерал Годед, а сега се правел на приятел на анархистите — му казал, че Каракс пътува към Барселона, че хладнокръвно е убил Хорхе Алдая в Париж и е издирван за куп други престъпления, чийто списък шапкарят не си направил труда да изслуша. Фумеро се надявал, че — ако по някаква далечна и малко вероятна случайност блудният син се отбиел там — шапкарят щял да намери за добре да изпълни гражданския си дълг и да го издаде. Фортуни го уверил, че могат да разчитат на него, макар да се подразнил, че такава усойница като Фумеро би могла да го смята за толкова долен. Щом зловещият полицейски кортеж напуснал дюкяна, шапкарят отишъл в параклиса на катедралата, където някога се запознал със Софи, за да помоли своя светец да доведе сина му обратно вкъщи, преди да е станало прекалено късно. Когато Жулиан отново се озовал при баща си, шапкарят го предупредил за надвисналата опасност.

— Каквато и работа да те е довела в Барселона, синко, нека аз да я свърша вместо теб, докато ти се криеш вкъщи. Стаята ти е съвсем същата, както си я оставил, и е твоя дотогава, докато имаш нужда от нея.

Жулиан му признал, че се е върнал, за да търси Пенелопе Алдая. Шапкарят се заклел, че ще я намери и щом тя и Жулиан се съберели, щял да им помогне да избягат на сигурно място — далече от Фумеро, от миналото, далече от всичко.

Докато шапкарят дни наред обикалял целия град в търсене на някаква следа от Пенелопе, Жулиан се криел в апартамента на Ронда де Сан Антонио. Прекарвал дните в някогашната си стая, която — съвсем според обещанието на баща му — била непроменена, само дето сега всичко му изглеждало по-малко, сякаш къщата и предметите, или може би просто животът, се били свили с времето. Много от старите му тетрадки още били там, моливите, които си спомнял, че бил подострил през седмицата, преди да замине за Париж, книгите, очакващи да бъдат прочетени, чистите момчешки дрехи в скриновете. Шапкарят казал на Жулиан, че Софи го напуснала малко след неговото бягство, и въпреки че години наред нямал никакви вести от нея, накрая му писала от Богота, където от известно време живеела с друг мъж. Сега си пишели редовно, и както признал шапкарят, „винаги си говорим за теб, защото това е единственото, което ни свързва“. Когато изрекъл тези думи, на Жулиан му се сторило, че Фортуни най-напред е чакал да изгуби жена си и чак тогава да се влюби в нея.

— Човек обича истински само веднъж в живота, Жулиан; макар че невинаги си дава сметка за това.

Шапкарят, който сякаш упорито се надбягвал с времето, за да поправи цял един живот, изтъкан от нещастия, не се съмнявал, че Пенелопе била онази единствена любов в живота на сина му. Вярвал, без сам да го осъзнава, че ако помогне на Жулиан да си я върне, може би и той самият щял да си върне нещо от изгубеното, да изтръгне нещо от онази празнота, която тегнела върху плътта и костите му с яростта на проклятие.

За свое отчаяние и въпреки всичките си усилия, шапкарят бързо установил, че в цяла Барселона нямало и следа от Пенелопе Алдая или от семейството й. Човек от скромен произход, принуден цял живот да работи, за да се държи на повърхността, шапкарят никога не бил поставял под съмнение вечната сила на парите и кастата. При все това петнайсет години разруха и несгоди се оказали достатъчни, за да изтрият от лицето на земята именията, индустриите, изобщо дирите на една династия. Когато споменавал името Алдая, мнозина намирали, че им звучи познато, но почти никой не си спомнял значението му. В деня, в който Микел Молинер и аз отидохме в шапкарницата, за да разпитаме за Жулиан, Фортуни бил сигурен, че сме просто двама от копоите на Фумеро. Никой нямало да му отнеме сина отново. Даже и Всемогъщият Бог да слезел от небесата, същият онзи Бог, който цял живот нехаел за молитвите на шапкаря, Фортуни с радост щял да Му изтръгне очите, ако Той дръзнел още веднъж да лиши неговото житейско крушение от Жулиан.

Именно шапкарят бил човекът, забелязан от продавача на цветя, докато обикалял около имението на Авенида дел Тибидабо няколко дни по-рано. Онова, което цветарят изтълкувал като заядливост, било просто онази душевна твърдост на хората, които — по-добре късно, отколкото никога — са намерили цел в живота и я преследват със свирепа настойчивост, за да наваксат напразно пропиляното време. За жалост, Господ и този път не пожелал да се вслуша в молитвите на шапкаря. Дори когато преминал прага на отчаянието, старецът не могъл да намери онова, което търсел заради избавлението на сина си, заради собственото си избавление: някаква следа от едно момиче, за което никой не си спомнял и никой нищичко не знаел. Колко изгубени души са Ти нужни, Господи, за да задоволят глада Ти?, питал шапкарят. Бог, в Своето безкрайно мълчание, само го гледал, без дори да мигне.

— Не мога да я намеря, Жулиан. Кълна ти се, че…

— Не се тревожете, татко. Това е нещо, което аз трябва да свърша. Вие вече ми помогнахте, колкото можахте.

Онази нощ Жулиан най-сетне тръгнал из улиците на Барселона, решен да намери следите на Пенелопе.

Микел изслушал разказа на своя приятел, като не можел да реши дали става дума за чудо или за проклятие. И през ум не му минало да се усъмни в келнера, който отишъл до телефона и замънкал нещо с гръб към тях, а после току поглеждал крадешком към вратата, бършейки чашите с прекалено усърдие за едно заведение, където иначе царяла неописуема мръсотия. На Микел и през ум не му минало, че Фумеро вече е бил в това кафене и в още десетки такива кафенета на един хвърлей от имението на Алдая, тъй че щом кракът на Каракс стъпел в някое от тях, обаждането било въпрос на секунди. Когато полицейската кола спряла пред заведението и келнерът се шмугнал в кухнята, Микел усетил хладкото и ведро спокойствие на неизбежността. Каракс разгадал погледа му и двамата се обърнали едновременно. Призрачните очертания на три сиви шлифера пърхали зад прозорците. Парата от дъха на три лица замъглявала стъклата. Никой от тях не бил Фумеро. Лешоядите го предшествали.

— Да се махнем оттук, Жулиан…

— Няма къде да отидем — отвърнал Каракс с невъзмутимост, която накарала приятеля му да се взре внимателно в него.

Тогава забелязал револвера в ръката на Жулиан и хладната решителност в погледа му. Камбанката на вратата за миг заглушила ромона на радиото. Микел изтръгнал пистолета от ръцете на Жулиан и го погледнал втренчено.

— Дай ми документите си, Жулиан.

Тримата полицаи се престорили, че уж сядат на бара. Един от тях ги гледал изкосо. Другите двама опипвали вътрешността на шлиферите си.

— Документите, Жулиан. Веднага.

Каракс мълчаливо поклатил глава.

— Остава ми месец живот, най-много два, ако извадя късмет. Един от двама ни трябва да излезе оттук, Жулиан. Ти имаш повече козове от мен. Не зная дали ще намериш Пенелопе, но Нурия те очаква.

— Нурия е твоя жена.

— Спомни си за нашата уговорка. Когато умра, всичко мое ще бъде твое…

— … Освен сънищата.

Усмихнали се един на друг за последен път. Жулиан му подал паспорта си. Микел го пъхнал до екземпляра от „Сянката на вятъра“, който носел в джоба на палтото си от деня, когато го получил.

— До скоро — прошепнал Жулиан.

— Не бързай. Аз ще чакам.

Точно в мига, в който тримата полицаи се обърнали към приятелите, Микел станал от масата и тръгнал към тях. Отначало видели само един блед, треперещ човек, сякаш пред прага на смъртта, който им се усмихвал, а в ъгълчетата на тънките му, безжизнени устни имало избила кръв. Когато забелязали револвера в дясната му ръка, Микел вече бил едва на три метра от тях. Един от тях се канел да извика, но първият изстрел му отнесъл долната челюст. Безжизненото тяло паднало на колене в нозете на Микел. Другите двама полицаи вече били извадили оръжията си. Вторият изстрел пронизал стомаха на онзи, който изглеждал по-възрастен. Куршумът разцепил гръбнака му надве и разпилял шепа вътрешности върху бара. Микел нямал време да стреля трети път. Последният полицай вече го бил взел на прицел. Усетил оръжието в ребрата си, върху сърцето, и стоманените очи на мъжа, пламнали от паника.

— Не мърдай, кучи сине, или ти се заклевам, че ще те разпоря надве.

Микел се усмихнал и бавно вдигнал револвера към лицето на агента. Онзи едва ли имал повече от двайсет и пет години и устните му треперели.

— Кажи на Фумеро от името на Каракс, че си спомням моряшкото му костюмче.

Не почувствал болка, нито огън. Изстрелът, подобно на приглушен удар, който отнесъл със себе си звука и цвета на нещата, го запратил към прозореца. Когато минал през стъклото и забелязал, че силен студ плъзва по гърлото му, а светлината изчезва като прах, отвеян от вятъра, Микел Молинер обърнал поглед за последен път и видял приятеля си Жулиан да тича надолу по улицата. Микел бе на трийсет и шест години — повече, отколкото се бе надявал да живее. Преди да рухне върху тротоара, осеян с окървавени стъкла, вече бил мъртъв.

9

Онази нощ, когато Жулиан се изгубил в мрака, един неидентифициран фургон пристигнал в отговор на обаждането на полицая, който убил Микел. Никога не научих името му, а и не мисля, че той самият е разбрал кого е убил. Подобно на всички войни, били те лични или мащабни, и тази война бе като марионетен театър. Двама мъже отнесли телата на мъртвите агенти и се постарали да втълпят на управителя на заведението, че е най-добре да забрави за станалото, ако не иска да си има сериозни проблеми. Никога не подценявай таланта да се забравя, който войните пробуждат, Даниел. Трупът на Микел бил изоставен в една уличка на квартала Равал дванайсет часа по-късно, за да не може да се направи връзка между неговата смърт и тази на двамата полицаи. Когато тялото най-сетне попаднало в моргата, той вече бил мъртъв от два дена. Преди да излезе, Микел бе оставил всичките си документи у дома. Служителите на моргата открили у него само един сериозно пострадал паспорт на името на Жулиан Каракс и екземпляр от „Сянката на вятъра“. От това полицията заключила, че убитият е Каракс. Паспортът все още посочвал като местожителство апартамента на семейство Фортуни на Ронда де Сан Антонио.

По това време новината достигнала и до ушите на Фумеро, който отишъл в моргата, за да се сбогува с Жулиан. Там се натъкнал на шапкаря, доведен от полицията, за да идентифицира тялото. Господин Фортуни, който от два дена не бил виждал сина си, се страхувал от най-лошото. Когато познал в мъртвеца онзи мъж, който едва преди седмица потропал на вратата му, за да разпитва за Жулиан (и когото шапкарят взел за някой от копоите на Фумеро), побягнал с крясъци оттам. Полицията изтълкувала тази реакция като знак, че е разпознал тялото. Фумеро, който присъствал на сцената, се приближил до трупа и го разгледал мълчаливо. От седемнайсет години не бил виждал Жулиан. Когато познал Микел Молинер, само се усмихнал и подписал съдебния доклад, потвърждаващ, че въпросното тяло е на Жулиан Каракс. После наредил незабавно да го погребат в общ гроб в Монжуик.

Дълго време се чудех защо на Фумеро му е трябвало да постъпи така. Но това всъщност идеално отговаряше на неговата логика. Умирайки със самоличността на Жулиан, Микел неволно бе предоставил на Фумеро съвършеното алиби. От този миг нататък Жулиан Каракс не съществуваше. Не би могла да се открие никаква официална връзка между Фумеро и човека, когото той се надяваше рано или късно да намери и убие. Беше военно време и малцина биха търсили обяснение за смъртта на някого, който нямаше дори и име. Жулиан бе изгубил самоличността си. Бе се превърнал в сянка. Прекарах два дена вкъщи, като чаках Микел или Жулиан и си мислех, че ще полудея. На третия ден, понеделник, отидох на работа в издателството. Господин Кабестани бе постъпил в болница няколко седмици преди това и нямаше да се върне в офиса си. Най-големият му син, Алваро, се бе нагърбил с бизнеса. Не казах нищо на никого — нямаше към кого да се обърна.

Същата сутрин един служител на моргата, Мануел Гутиерес Фонсека, ми се обади в издателството. Господин Гутиерес Фонсека ми обясни, че тялото на някой си Жулиан Каракс било откарано в моргата. Когато сравнил паспорта на покойника с името на автора на книгата, открита у него, служителят, подозирайки ако не явно нарушение на правилника, то най-малкото известно нехайство от страна на полицията, сметнал за свой морален дълг да се обади на издателите, за да ги осведоми за станалото. Едва не умрях, докато го слушах. Първото, което си помислих, бе, че това е някакъв капан, устроен от Фумеро. Господин Гутиерес Фонсека се изразяваше с типичната прецизност на съвестен обществен служител, но в гласа му се долавяше още нещо, нещо, което и той самият надали би могъл да обясни. Бях приела обаждането в кабинета на господин Кабестани. Слава Богу, Алваро бе излязъл да обядва и аз бях сама, иначе трудно щях да му обясня сълзите си и треперенето на ръцете, докато държах телефона. Гутиерес Фонсека каза, че е сметнал за уместно да ни информира за станалото.

Благодарих му за обаждането с фалшивата формалност на този род разговори. Щом оставих слушалката, затворих вратата на кабинета и захапах юмруците си, за да не закрещя. Измих си лицето и незабавно се прибрах вкъщи, като оставих на Алваро съобщение, че не се чувствам добре и че на следващия ден ще отида по-рано на работа, за да наваксам с кореспонденцията. На улицата трябваше да полагам усилия, за да не тичам, а да вървя с пестеливи крачки, с онова анонимно и сиво спокойствие на хората, които нямат тайни. Когато пъхнах ключа във вратата на апартамента, осъзнах, че ключалката е била разбита. Замръзнах на място. Някой полека завъртя дръжката отвътре. Запитах се дали ще умра така, на едно тъмно стълбище, без да узная какво е станало с Микел. Вратата се отвори и видях тъмните очи на Жулиан Каракс. Бог да ми прости, но в този миг се почувствах отново жива и благодарих на небесата, че ми връщат Жулиан вместо Микел.

Сляхме се в една безкрайна прегръдка, но когато потърсих устните му, Жулиан се отдръпна и сведе поглед. Затворих вратата, улових го за ръка и го поведох към спалнята. Легнахме на кревата, прегърнати мълчаливо. Свечеряваше се и сенките в апартамента пламнаха в пурпурно. В далечината се чуваха откъслечни изстрели, както всяка нощ, откак бе избухнала войната. Жулиан плачеше, отпуснал глава на гърдите ми, и аз почувствах как ме наляга една умора, която думите са безсилни да опишат. По-късно, когато нощта се спусна, устните ни се намериха и под прикритието на напрегнатия мрак се освободихме от дрехите, които миришеха на страх и на смърт. Исках да си спомня Микел, но огънят на онези ръце върху корема ми открадна целия ми срам и мъка. Исках да се изгубя безвъзвратно в тях, макар и да знаех, че призори, изтощени и може би сразени от презрение към себе си, не бихме могли да се погледнем в очите, без да се запитаме що за хора сме станали.

10

Събуди ме тропането на дъжда по покрива на разсъмване. Леглото бе празно, стаята — окъпана в сива светлина.

Заварих Жулиан да седи пред бюрото, което бе принадлежало на Микел, и да милва клавишите на пишещата му машина. Вдигна очи и ми отправи онази хладна и далечна усмивка, която казваше, че той никога няма да бъде мой. Прииска ми се да изплюя истината в лицето му, да го нараня. Щеше да е толкова лесно — да му разкрия, че Пенелопе е мъртва. Че той живее от лъжи. Че аз сега съм всичко, което му е останало на тоя свят.

— Не биваше да се връщам в Барселона — промълви той, клатейки глава.

Коленичих до него.

— Онова, което търсиш, не е тук, Жулиан. Хайде да се махнем. Само двамата. Далече оттук. Докато има още време.

Жулиан ме изгледа продължително, без да мигне.

— Ти знаеш нещо, което не си ми казала, нали? — попита той.

Поклатих глава и преглътнах с мъка. Жулиан само кимна.

— Тази нощ ще се върна там.

— Жулиан, моля те…

— Трябва да се уверя.

— Тогава и аз ще дойда с теб.

— Не.

— Последния път, когато останах да чакам тук, изгубих Микел. Отидеш ли ти, отивам и аз.

— Това няма нищо общо с теб, Нурия. То е нещо, което засяга само мен.

Запитах се дали наистина не осъзнава колко ме нараняват думите му, или просто не го е грижа.

— Така си мислиш ти — рекох.

Опита се да ме погали по бузата, но аз отблъснах ръката му.

— Би трябвало да ме ненавиждаш, Нурия. Това ще ти донесе повече късмет!

— Зная.

Прекарахме деня навън, далече от потискащия мрак на апартамента, който още миришеше на топли чаршафи и влажна кожа. Жулиан искаше да види морето. Придружих го до квартала Ла Барселонета и двамата повървяхме по почти пустия плаж — пясъчен мираж, който се губеше в маранята. Седнахме на пясъка близо до брега, както правят децата и старците. Жулиан се усмихваше безмълвно — явно си спомняше нещо.

Привечер взехме един трамвай близо до аквариума и се изкачихме по Виа Лайетана до Пасео де Грасия, после по Пласа де Лесепс и Авенида де ла Република Аржентина, докато стигнахме края на маршрута. Жулиан мълчаливо се взираше в улиците, сякаш се боеше, че ще изгуби града, както пътува през него. По средата на пътя взе ръката ми и я целуна, без да каже нищо. Държа я чак докато слязохме. Един възрастен мъж, който придружаваше момиченце, облечено в бяло, ни гледаше усмихнат и ни попита дали сме сгодени. Вече се бе стъмнило, когато закрачихме по улица „Роман Макая“ към имението на Алдая на Авенида дел Тибидабо. Ръмеше ситен дъждец, който обагряше в сребристо дебелите каменни зидове. Покатерихме се по външната стена на имота откъм задната страна, близо до тенискортовете. Огромната къща изникна пред нас през пелената на дъжда. Познах я мигновено. Бях съзирала лика й в хиляди различни превъплъщения по страниците на Жулиановите книги. В „Червената къща“ тя бе зловещо имение, по-голямо отвътре, отколкото отвън. То бавно изменяше формата си, изникваха му нови коридори, галерии и невероятни тавани, безкрайни стълби, които не водеха доникъде; осветяваше тъмни стаи, които се появяваха нощем и на сутринта изчезваха, отнасяйки със себе си разни непредпазливи люде, влезли там, за да не излязат никога повече. Спряхме се пред входната врата, заключена с вериги и катинар с размерите на юмрук. Големите прозорци на първия етаж бяха заковани с греди, покрити с бръшлян. Въздухът миришеше на гнила шума и влажна пръст. Камъкът, тъмен и хлъзгав под дъжда, блестеше като скелета на някакво огромно влечуго.

Исках да попитам Жулиан как смята да мине през солидната дъбова порта, която напомняше по-скоро врата на базилика или затвор. Той извади от палтото си едно шише и развинти капачката му. Зловонна пара се издигна от отвора, образувайки бавна, синкава спирала. Жулиан хвана единия край на катинара и изля киселината в самата ключалка. Металът изсъска като нажежено желязо, обгърнато в облак жълтеникав дим. Изчакахме няколко секунди, след което той вдигна един объл камък от буренака и разби катинара с половин дузина удари. Тогава ритна вратата, която се отвори бавно като гробница, бълвайки тежък, влажен дъх. Отвъд прага се виждаше само кадифен мрак. Жулиан носеше бензинова запалка, която щракна, след като направи няколко крачки във вестибюла. Последвах го, оставяйки вратата зад нас леко открехната. Жулиан измина няколко метра, като държеше пламъка над главата си. В краката ни се простираше килим от прах, по който нямаше други следи освен нашите. Голите стени се обагриха в кехлибарено от пламъка на запалката. Нямаше мебели, нито пък огледала или лампи. Вратите все още висяха на пантите си, но бронзовите им дръжки бяха изтръгнати. Огромната къща представляваше просто един оголен скелет. Спряхме се в долния край на стълбището. Жулиан зарея поглед нагоре. Обърна се да ме погледне за миг и аз поисках да му се усмихна, но в сумрака едва съзирахме очите на другия. Последвах го по стълбите, изминавайки същите стъпала, на които Жулиан някога бе зърнал Пенелопе за първи път. Знаех къде отиваме и ме заля вълна от студ, който нямаше нищо общо с влажния, пронизващ въздух на това място.

Изкачихме се на третия етаж, където един тесен коридор водеше към южното крило на къщата. Там таваните бяха много по-ниски, а вратите — по-малки. На този етаж се бяха помещавали стаите на прислугата. Последната стая — разбрах го, без да е нужно Жулиан да ми го каже — бе някогашната спалня на Хасинта Коронадо. Той се приближи до нея бавно и боязливо. На това място бе видял Пенелопе за последен път; там се бе любил с едно едва седемнайсетгодишно момиче, което месеци по-късно щяло да умре от кръвоизлив в същата тази килия. Исках да го спра, но Жулиан вече бе стигнал прага и оглеждаше стаята с отсъстващ вид. Застанах до него и надникнах вътре. Помещението беше просто една гола клетка, лишена от всякаква украса. Там, където някога бе стоял креват, все още се виждаха следи от него под реката от прах, която покриваше дъските на пода. Безпорядък от черни петна пълзеше през средата на стаята. Жулиан объркано се взираше в тази празнота почти цяла минута. Разбрах по погледа му, че едва разпознава това място, че всичко му изглежда като мрачен и жесток трик. Хванах го за лакътя и го поведох обратно към стълбището.

— Тук няма нищо, Жулиан — промълвих. — Семейството продаде всичко, преди да замине за Аржентина.

Той кимна безсилно. Слязохме отново и когато се озовахме на долния етаж, Жулиан се отправи към библиотеката. Лавиците бяха празни, камината — задръстена с отпадъци. Мъртвешки бледите стени трепкаха под диханието на пламъка. Кредиторите и лихварите бяха успели да отнесат оттук всичко, което сега сигурно се губеше в лабиринта на някое сметище.

— Върнал съм се напразно — шепнеше Жулиан.

Така е по-добре, мислех си. Броях секундите, които ни деляха от вратата. Ако успеех да го отдалеча от това място, което му даваше само шепа празнота, може би все още имахме шанс. Оставих Жулиан да попие добре разрухата на мястото, да пречисти спомените си.

— Трябваше да се върнеш и да го видиш отново — казах аз. — Сега вече знаеш, че тук няма нищо. Това е просто една стара и необитаема къща, Жулиан. Да си вървим у дома.

Погледна ме пребледнял и кимна. Хванах го за ръката и тръгнахме по коридора, който водеше към изхода. Процепът светлина, която проникваше отвън, бе едва на пет-шест метра. Вече долавях мириса на плевелите и ситния дъждец във въздуха. Тогава усетих, че ръката на Жулиан се изплъзна от моята. Спрях и се обърнах, за да го видя замръзнал на място, впил поглед в мрака.

— Какво има, Жулиан?

Не ми отговори. Взираше се като омагьосан в гърлото на един тесен коридор, който водеше към кухненските помещения. Отидох натам и надникнах в мрака, одраскан от синия пламък на запалката. Вратата в края на коридора бе зазидана със стена от червени тухли, грубо слепени с хоросан, който избиваше като кръв през пролуките. Не разбирах напълно какво означаваше това, но усетих студ, от който чак дъхът ми секна. Жулиан бавно закрачи натам. Всички други врати по коридора — изобщо из цялата къща — бяха отворени, със свалени дръжки и ключалки. Всички освен тази. Преграда от червени тухли, скрита в дъното на мрачен, потаен коридор. Жулиан сложи длани върху алената глина.

— Жулиан, моля те, хайде да си вървим…

Ударът на юмрука му по тухлената стена изтръгна глухо ехо от другата страна. Стори ми се, че видях как му треперят ръцете, когато сложи запалката на пода и ми направи знак да се дръпна няколко крачки назад.

— Жулиан…

Първият ритник донесе дъжд от червеникав прах. Жулиан се нахвърли отново. Стори ми се, че чух как костите му изпращяха, но той не се смути. Удряше стената отново и отново, с яростта на затворник, който си пробива път към свободата. Юмруците и ръцете му вече кървяха, когато първата тухла се строши и падна от другата страна. С окървавени пръсти Жулиан се помъчи да разшири онази дупка в мрака. Пъхтеше от изтощение, обзет от някакъв бяс, на какъвто не бях допускала, че е способен. Една по една, тухлите поддаваха и накрая стената рухна. Жулиан се спря, плувнал в студена пот и с издрани ръце. Вдигна запалката и я сложи в края на една от тухлите. От другата страна се издигаше дървена врата с изображения на ангели, гравирани по нея. Жулиан погали дървените релефи, сякаш разчиташе някакви йероглифи. Вратата се отвори под натиска на ръцете му.

Синкав мрак, плътен и лепкав, струеше от другата страна. Малко по-нататък се долавяха очертанията на стълбище. Черни каменни стъпала се спускаха надолу и се губеха в сенките. Жулиан се обърна за миг и очите ни се срещнаха. Съзрях в неговите страх и отчаяние, сякаш долавяше какво се крие в мрака. Поклатих глава, отправяйки безмълвна молба да не слиза долу. Той се обърна, сразен, и се гмурна в тъмата. Надникнах през тухлената рамка и го видях да се спуска по стъпалата, като почти се олюляваше. Пламъкът трепкаше, превърнал се в прозрачносин полъх.

— Жулиан?

До мен достигна само тишина. Виждах сянката на Жулиан, замръзнал неподвижно в долния край на стълбата. Прекрачих тухления праг и слязох по стъпалата. Озовах се в правоъгълно помещение с мраморни стени. От него лъхаше силен, пронизващ студ. Двете надгробни плочи бяха покрити с воал от паяжини, който се разпадна като изгнила коприна под пламъка на запалката. Белият мрамор бе набразден с черни сълзи от влага, които изглеждаха като кръв, избила от пукнатините, оставени от длетото на гравьора. Плочите лежаха една до друга като здраво свързани проклятия.

   †         † 

ПЕНЕЛОПЕ АЛДАЯ   ДАВИД АЛДАЯ 

  1902–1919      1919 

11

Много пъти съм се замисляла за онзи безмълвен миг, мъчейки се да си представя какво ли е почувствал Жулиан при откритието, че жената, която бе очаквал седемнайсет години, е мъртва, че с нея си е отишло и детето им, че бленуваният живот, с неговото неповторимо дихание, никога не е съществувал. Мнозинството от нас имаме щастието или нещастието да виждаме как животът ни се руши малко по малко — тъй бавно, че почти не забелязваме. При Жулиан тази увереност дойде за броени секунди. За миг си помислих, че ще хукне нагоре по стълбите, ще избяга от това прокълнато място и никога повече няма да го видя. Така навярно щеше да е по-добре.

Спомням си, че пламъкът на запалката бавно угасна и изгубих силуета на Жулиан в мрака. Потърсих го пипнешком в сенките и го намерих разтреперан и ням. Едва се държеше на крака и се повлече към един ъгъл. Прегърнах го и го целунах по челото. Той не мърдаше. Опипах лицето му с пръсти, но нямаше сълзи. Мина ми през ум, че подсъзнателно навярно е знаел това през всичките тези години, че може би тази среща му е била нужна, за да се увери окончателно и да бъде свободен. Бяхме стигнали до края на пътя. Сега Жулиан щеше да проумее, че вече нищо не го задържа в Барселона, и щяхме да заминем надалече. Искаше ми се да вярвам, че късметът ни ще се промени и че Пенелопе най-сетне ни е простила.

Потърсих запалката на пода и я запалих отново. Жулиан се взираше, в пустотата, безразличен към синия пламък. Обхванах лицето му с длани и го принудих да ме погледне. Срещнах безжизнени, празни очи, изпепелени от гняв и загуба. Почувствах отровата на омразата, която бавно пълзеше по вените му, и успях да прочета мислите му. Той мразеше мен, задето го бях измамила. Мразеше Микел, задето бе пожелал да му подари един живот, който сега го мъчеше като открита рана. Но най-вече мразеше човека, причинил цялото това бедствие, този низ от нещастия и смърт: самия себе си. Мразеше онези гадни книги, на които бе посветил живота си и за които никой не го беше грижа. Мразеше едно съществуване, отдадено на измама и лъжа. Мразеше всеки дъх, всяка ограбена секунда.

Гледаше ме, без да мигне, както се гледа непознато лице или предмет. Бавно клатех глава, търсейки ръцете му. Той рязко се дръпна от мен и се изправи. Опитах се да го хвана за лакътя, но той ме блъсна към стената. Видях го да се изкачва по стълбата безмълвно — човек, когото вече не познавах. Жулиан Каракс бе мъртъв. Когато излязох в градината, от него нямаше и следа. Покатерих се по стената и скочих от другата страна. Безлюдните улици сякаш кървяха под дъжда. Извиках името му, крачейки по средата на пустия булевард. Никой не ми отговори. Когато се върнах у дома, беше почти четири сутринта. Апартаментът бе пълен с дим и миризма на изгорено. Жулиан бе пристигнал там преди мен. Изтичах да отворя прозорците. Намерих върху бюрото си малък калъф с онази писалка, купена от мен преди години в Париж, писалката, за която бях заплатила цяло състояние, понеже се твърдеше, че някога е принадлежала на Александър Дюма или Виктор Юго. Димът излизаше от котлето на отоплителната инсталация. Отворих капака му и видях, че Жулиан е хвърлил в него всички бройки от собствените си романи, които бе обрал от полиците на дома ми. Заглавията върху кожените подвързии едва се четяха; всичко останало се бе превърнало в пепел.

Часове по-късно, когато отидох в издателството към средата на предобеда, Алваро Кабестани ме повика в кабинета си. Баща му вече почти не идваше; лекарите му бяха казали, че дните му са преброени — както и моите дни във фирмата. Синът на Кабестани ме информира, че същата сутрин рано-рано се появил някакъв господин на име Лаин Кубер, който желаел да закупи всичките ни налични екземпляри от романите на Жулиан Каракс. Синът на издателя му отговорил, че в квартал Пуебло Нуево имаме цял склад, пълен с книгите на този автор, но те, както обяснил, се търсели много, затова поискал по-висока цена от тази, която му предлагал Кубер. Последният не лапнал въдицата и си отишъл по живо, по здраво. Сега Алваро Кабестани искаше аз да открия въпросното лице и да приема офертата му. Казах на глупака, че Лаин Кубер не съществува, а е герой от роман на Каракс. Обясних му, че човекът, с когото е говорил, няма никакъв интерес да закупува книгите, а само иска да разбере къде ги съхраняваме. Старият господин Кабестани имаше обичай да пази по една бройка от всяко заглавие, публикувано от неговото издателство, в библиотеката на кабинета си — дори и творбите на Жулиан Каракс. Промъкнах се незабелязано в стаята му и ги взех.

Същата вечер отидох при баща ми в Гробището на забравените книги и ги скрих така, че никой, особено Жулиан, да не може да ги намери. Вече се бе стъмнило, когато си тръгнах оттам. Вървейки безцелно надолу по Лас Рамблас, стигнах до Ла Барселонета и поех по плажа, като търсех мястото, от което двамата с Жулиан бяхме съзерцавали морето. Кладата, в която се бе превърнал складът ни в Пуебло Нуево, се виждаше в далечината; кехлибарената й следа се бе разляла по вълните, а спиралите от огън и дим се издигаха в небето като змии от светлина. Когато пожарникарите успяха да угасят пламъците малко преди разсъмване, не остана нищо освен скелета от тухли и метал, който поддържаше свода. Там открих Люис Карбо, работил като нощен пазач в склада в продължение на десет години. Той се взираше невярващо в димящите останки. Веждите и космите по ръцете му бяха опърлени, а кожата му блестеше като влажен бронз. Именно той ми разказа, че огнената стихия пламнала малко след полунощ и погълнала десетки хиляди книги, така че самата зора се превърнала в порой от пепел. Люис още държеше в ръцете си наръч книги, които бе успял да спаси, няколко стихосбирки на Вердагер84 и два тома от „История на Френската революция“. Само това бе оцеляло. Неколцина членове на синдиката се бяха притекли да помогнат на огнеборците. Един от тях ми разказа, че пожарникарите намерили сред руините обгорено тяло. Отначало решили, че човекът е мъртъв, но един от тях забелязал, че все още диша, така че го отнесли в болница „Дел Мар“.

Познах го по очите. Огънят бе погълнал кожата, ръцете и косата му. Пламъците бяха свлекли дрехите му и цялото му тяло бе една рана — живо месо, което кървеше под превръзките. Бе изолиран в единична стая в дъното на един коридор с изглед към морето и натъпкан с морфин; просто го чакаха да умре. Исках да подържа ръката му, но една от сестрите ме предупреди, че почти няма плът под бандажите. Огънят бе отнесъл клепачите му и сега очите му се взираха във вечна празнота. Сестрата, която ме завари да плача, рухнала на пода, ме попита дали зная кой е. Отвърнах й: да, това е съпругът ми. Когато един свещеник, надушил смъртта, се появи, за да му даде последната си благословия, аз го прогоних с виковете си. Три дена по-късно Жулиан все още беше жив. Лекарите казваха, че това е чудо, че жаждата му за живот му дава сили, с които медицината не може да се мери. Грешаха. Това, което го крепеше, не беше жажда за живот, а омраза. Седмица по-късно, когато видяха, че това смъртно обгорено тяло все пак отказва да умре, той официално бе записан под името Микел Молинер. Щеше да остане там в продължение на единайсет месеца. Винаги в мълчание, с пламнали очи, без отмора.

Аз ходех в болницата всеки ден. Сестрите скоро започнаха да ми говорят на „ти“ и да ме канят да обядвам с тях в трапезарията им. Бяха все сами жени — силни жени, които чакаха мъжете им да се върнат от фронта. Някои се връщаха. Научиха ме как да почиствам раните на Жулиан, как да сменям превръзките му, как да слагам чисти чаршафи и да оправям легло, в което лежи неподвижно тяло. Научиха ме също да не се надявам да видя отново човека, който някога бе живял в тези кости. На третия месец свалихме превръзките от лицето му. Жулиан беше череп. Нямаше нито устни, нито бузи. Това бе лице без черти, просто една овъглена кукла. Очните му кухини изглеждаха по-големи и сега се налагаха над цялото му изражение. У сестрите видът му вдъхваше отвращение, почти страх, макар че те не ми го признаваха. Лекарите ми бяха казали, че когато раните заздравеят, бавно ще се образува нещо като кожа — с лилав оттенък, подобна на кожата на влечугите. Никой не дръзваше да коментира душевното му състояние. Всички смятаха, че Жулиан — Микел — е изгубил разсъдъка си при пожара и е оцелял благодарение на фанатичните грижи на една съпруга, проявила твърдост в ситуация, при която мнозина други биха избягали ужасени. Аз се взирах в очите му и знаех, че Жулиан все още е там, вътре, че е жив, терзае се и чака.

Беше изгубил устните си, но лекарите мислеха, че гласните му струни не са необратимо увредени и че изгарянията по езика и ларинкса му са зараснали още преди месеци. Предполагаха, че Жулиан не казва нищо, защото разумът му е угаснал. Един следобед, шест месеца след пожара, когато двамата с него бяхме сами в стаята, аз се наведох и го целунах по челото.

— Обичам те — казах.

Един горчив, дрезгав звук се изтръгна от онази кучешка гримаса, в която се бе превърнала устата му. Очите му се бяха зачервили от сълзи. Поисках да ги подсуша с кърпичка, но той повтори същия звук.

— Остави ме — рече.

„Остави ме.“

Издателство „Кабестани“ бе банкрутирало два месеца след палежа на склада в Пуебло Нуево. Старият Кабестани, който почина същата година, бе предрекъл, че синът му ще успее да съсипе фирмата за шест месеца — непоправим оптимист чак до гроба. Опитах се да си намеря работа в друго издателство, но войната бе погълнала всичко. Все ми разправяха, че войната скоро ще свърши и тогава нещата ще се подобрят. До края й, както се оказа, оставаха още две години, а най-лошото тепърва предстоеше. Една година след пожара лекарите ми казаха, че са направили всичко, което можело да се направи в болнично заведение. Ситуацията беше трудна и стаята на Жулиан им трябваше. Препоръчаха ми да го изпратя в някой санаториум от рода на приюта „Санта Лусия“, но аз не се съгласих. През октомври 1937 г. го взех у дома. Не бе изрекъл една-едничка дума след онова „Остави ме“.

Всеки ден му повтарях, че го обичам. Бях го настанила в едно кресло до прозореца, увит с одеяла. Хранех го с плодови сокове, препечен хляб, а и с мляко, когато успеех да намеря такова. Всеки ден му четях по няколко часа. Балзак, Зола, Дикенс… Тялото му взе да наедрява. Малко след като се върна у дома, започна да движи ръцете си. Извиваше и шията си встрани. Понякога, когато се прибирах вкъщи, намирах одеялата на пода и разни съборени предмети. Веднъж го заварих да пълзи по пода. Година и половина след пожара се събудих през една бурна нощ и видях, че някой седи на леглото ми и ме гали по косата. Усмихнах му се, криейки сълзите си. Бе успял да намери едно от огледалата ми, макар че ги бях скрила всичките. Със слаб, неравен глас ми каза, че се е превърнал в едно от своите измислени чудовища, в Лаин Кубер. Поисках да го целуна, да му покажа, че видът му не ме отблъсква, но той не ми позволи. Вече почти не ми даваше да го докосвам. Силите му се връщаха с всеки изминал ден. Бродеше из къщи, докато аз излизах да потърся нещо за ядене. Благодарение на спестяванията, оставени от Микел, се държахме на повърхността, но скоро се наложи да започна да продавам бижута и стари вещи. Когато вече не ми оставаше друг изход, взех писалката на Виктор Юго, която бях купила в Париж, и тръгнах да я продам на онзи, който би ми предложил най-добра цена. Намерих един магазин зад Военното правителство, където приемаха такива стоки. Съдържателят не изглеждаше впечатлен от тържествената ми клетва, че писалката е принадлежала на Виктор Юго, но призна, че е майсторски изработена вещ и се съгласи да ми плати колкото можеше, при положение, че това бяха времена на големи трудности и оскъдица.

Когато казах на Жулиан, че съм я продала, се боях, че може да избухне. Той обаче каза само, че съм постъпила правилно и че никога не я е заслужавал. Един ден — един от многото дни, в които излизах да си търся работа — се върнах у дома и видях, че Жулиан го няма. Не се прибра чак до зори. Когато го попитах къде е бил, просто изпразни джобовете на палтото си (което преди принадлежеше на Микел) и остави шепа пари на масата. Оттогава започна да излиза почти всяка нощ. В мрака, скрит под шапка и шал, с ръкавици и шлифер, той бе просто още една сянка. Никога не ми казваше къде отива; почти винаги донасяше пари или накити. Спеше сутрин, седнал с изправен гръб на креслото, с отворени очи. Веднъж намерих нож в един от джобовете му. Беше двуостър нож с автоматична пружина. По острието имаше тъмни петна.

Някъде по това време почнах да дочувам из улиците разни истории за някакъв тип, който нощно време разбивал витрините на книжарниците и горял книги. В други случаи загадъчният вандал се промъквал в нечия библиотека или кабинет на колекционер. Винаги отнасял два-три тома, които впоследствие изгарял. През февруари 1938 г. отидох в една антикварна книжарница, за да попитам дали е възможно да се намери някоя книга от Жулиан Каракс на пазара. Собственикът ми отвърна, че не е: някой се грижел те да изчезнат. Той самият имал две такива книги, но ги продал на едни много странен индивид, който криел лицето си, а говорът му бил почти неразбираем.

— До неотдавна имаше малък брой екземпляри в частни колекции, тук и във Франция, но много колекционери вече гледат да се избавят от тях. Страхуват се — рече той, — и не мога да ги обвиня за това.

Понякога Жулиан отсъстваше по цели дни, а скоро взе да изчезва за седмица и повече. Излизаше и се връщаше винаги нощем. Всеки път носеше пари. Никога не ми даваше обяснения, или ако все пак решеше да го стори, се впускаше в някакви безсмислени подробности. Разправяше, че е бил във Франция: Париж, Лион, Ница. Понякога от Франция пристигаха писма, адресирани до Лаин Кубер. Те неизменно бяха от антикварни книжари или колекционери; някой бил открил изгубен екземпляр от творба на Жулиан Каракс. Тогава той изчезваше досущ като вълк и се връщаше след няколко дни, пръскайки миризма на изгоряло и на ненавист.

Именно по време на едно от тези отсъствия срещнах шапкаря Фортуни да броди умислен из двора на катедралата. Все още ме помнеше от оня път, когато бяхме отишли с Микел да го разпитваме за сина му преди две години. Отведе ме настрани и ми каза поверително, че бил сигурен, че Жулиан е жив и се крие някъде; подозирал обаче, че синът му не може да влезе в контакт с нас по причина, която не успявал да отгатне. „Цялата работа сигурно има нещо общо с тоя бездушен тип Фумеро“. Казах му, че и аз имам същото чувство. Военните години се оказаха много благоприятни за Фумеро. Съюзниците му се меняха от месец на месец; от анархистите премина към комунистите, а от тях към всеки, който му паднеше. Провъзгласяваха го за шпионин, полицейска хрътка, герой, убиец, заговорник, интригант, спасител или демиург. Това нямаше особено значение. Важното бе, че всички се бояха от него. Всички искаха да е на тяхна страна. Навярно защото бе прекалено зает с интригите на военна Барселона, Фумеро като че ли бе забравил за Жулиан. По всяка вероятност и той като шапкаря си въобразяваше, че Жулиан вече е избягал и е извън неговия обсег.

Господин Фортуни ме попита дали съм стара приятелка на сина му; отговорих утвърдително. Тогава ме помоли да му разкажа някои неща за Жулиан, за човека, в който се бе превърнал, защото той самият, както печално ми призна, всъщност не го познавал. „Животът ни раздели, знаете ли?“ Каза ми, че обиколил всички книжарници в Барселона, за да търси романите на Жулиан, но не било възможно да се намерят. Чул, че някакъв побъркан тип ги издирвал най-старателно из целия град и после ги горял. Фортуни беше убеден, че виновникът е Фумеро. Аз не възразих. Излъгах го, колкото можах — не зная дали от жалост, или от злоба. Казах му, че според моите сведения Жулиан се е върнал от Париж, че е добре и със сигурност е много привързан към шапкаря Фортуни и щом обстоятелствата позволят, ще отиде пак при него. „За всичко е виновна тая война“ — оплака се шапкарят, — „тя съсипва всичко.“ Преди да се сбогуваме, той настоя да ми даде своя адрес и този на бившата си съпруга, Софи, с която отново бил във връзка след дългогодишни „недоразумения“. Софи понастоящем живеела в Богота с един лекар, който се радвал на голям престиж. Ръководела собствена музикална школа и често пишела на Фортуни, за да го разпитва за Жулиан.

— Виждате ли, сега това е единственото, което ни свързва. Споменът. Човек прави много грешки в живота си, госпожице, и го осъзнава едва когато остарее. Кажете ми, вярваща ли сте?

Сбогувах се, като обещах да осведомя и него, и Софи, ако получа някакви вести от Жулиан.

— Майка му нищо не би я зарадвало повече от това, да научи как е той. Вие, жените, се вслушвате повече в сърцето си и по-малко в разни глупости — тъжно заключи шапкарят. — Затова живеете по-дълго.

Макар и да бях чувала какви ли не противни истории за него, нямаше как да не изпитам жал към горкия старец. Кажи-речи, нищо друго не му бе останало на тоя свят, освен да чака завръщането на сина си; живееше сякаш от надеждата, че ще върне обратно изгубеното време посредством някакво чудо на светците, които посещаваше така благоговейно в параклисите на катедралата. Бях си го представяла като чудовище, долно и зло същество, а ми се видя по-скоро благ човек, може би заслепен, объркан и той като всички. Навярно защото ми напомняше за собствения ми баща, който се криеше от всички и най-вече от себе си в онова убежище от книги и сенки, навярно защото ни свързваше надеждата да си върнем Жулиан, аз се привързах към Фортуни и се превърнах в единствената му приятелка. Често го посещавах в апартамента му на Ронда де Сан Антонио без знанието на Жулиан. Шапкарят бе престанал да работи.

— Нямам вече ни ръце, ни очи, ни клиенти… — казваше той.

Очакваше ме едва ли не всеки четвъртък и ми поднасяше кафе, бисквити и сладкиши, от които той самият почти не хапваше. Часове наред ми разказваше за детството на Жулиан, спомняше си как двамата работели заедно в шапкарницата, показваше ми снимки. Водеше ме и в стаята на Жулиан, която поддържаше безупречно като музей, за да видя разни стари тетрадки и незначителни вещи, които боготвореше като реликви от един неосъществен живот; не си даваше сметка, че вече ми ги е показвал и преди, че ми е разказвал всички тези истории при някое от предишните ми посещения. Един четвъртък срещнах на стълбището лекар, който тъкмо бе излязъл от дома на господин Фортуни. Попитах го как е шапкарят и той ме погледна някак странно.

— Роднина ли сте му?

Казах му, че бедният човек едва ли има някой по-близък от мен. Тогава лекарят ме осведоми, че Фортуни е много болен, че му остават броени месеци.

— Какво му е?

— Бих могъл да ви кажа, че сърцето му не е наред, но всъщност самотата е това, което го убива. Спомените са по-лоши и от куршуми.

Шапкарят се зарадва, когато ме видя, и заяви, че хич не вярвал на този доктор. Лекарите са просто второкачествени магьосници, казваше той. Фортуни през целия си живот бе имал дълбоки религиозни убеждения, които старостта само бе засилила. Обясни ми, че навсякъде съзира пръста на дявола. Дяволът, рече той, помрачава разума и погубва човечеството.

— Погледнете само тая война, или пък погледнете мен. Защото сега ме виждате стар и хрисим, но на младини бях голям негодник и страхливец.

Именно нечестивият му отнел Жулиан, добави той.

— Бог ни дава живот, но дяволът е стопанин на тоя свят…

Така прекарахме следобеда, като нищехме теологията и хрупахме престояли бишкоти.

Веднъж казах на Жулиан, че ако иска да види пак баща си, докато е още жив, по-добре да побърза. Оказа се, че Жулиан също посещава шапкаря, само че без негово знание: отдалече, по здрач, седнал в другия край на някой площад, той го гледал как остарява. Жулиан заяви, че предпочита старецът да си отиде с ония спомени за сина, които си бе съчинил през годините, вместо с реалния образ, в който се бе превърнал.

— Да, този образ го пазиш специално за мен — рекох аз и тозчас съжалих за думите си.

Той не каза нищо, но за миг ми се стори, че отново бе в състояние да разсъждава ясно и съзнаваше в какъв кошмар бяхме впримчени. Прогнозите на лекаря скоро се сбъднаха. Господин Фортуни не доживя да види края на войната. Намериха го седнал в креслото, загледан в стари снимки на Софи и Жулиан. Сразен от спомени.

Последните дни на войната бяха прелюдия към ада. Градът бе преживял сраженията някак от разстояние, като рана, която пулсира притъпено, с месеци на престрелки и битки, бомбардировки и глад. Призракът на убийствата, сраженията и заговорите с години бе разяждал сърцето на града, но въпреки това мнозина искаха да вярват, че войната все още е някъде далече, че е буря, която ще ги отмине. Очакването само влоши неизбежното — доколкото изобщо бе възможно. Когато мъката се пробуди, нямаше милост.

Нищо не подхранва забравата по-добре от войната, Даниел. Всички си мълчим, докато се мъчат да ни убедят, че онова, което сме видели, което сме сторили, което сме научили за себе си и за другите, е просто илюзия, нетраен кошмар. Войните нямат памет и никой не дръзва да ги проумее, докато не останат гласове, които да разказват за станалото, докато не дойде оня миг, когато вече не ги познаваме и те се завръщат, с друго лице и друго име, за да погълнат и оцелялото.

По това време на Жулиан почти не му бяха останали книги за горене. Това бе едно развлечение, преминало вече в по-висша инстанция. Смъртта на баща му, за която никога не разговаряхме, го бе превърнала в инвалид; яростта и омразата, които го изгаряха в началото, вече бяха угаснали. Живеехме със слухове, усамотено. Знаехме, че Фумеро е предал всички, които му бяха помагали да се издигне по време на войната, и че сега служи на победителите. Говореше се, че той лично екзекутира с изстрел в устата главните си съюзници и покровители в килиите на крепостта Монжуик. Механизмът на забравата се задейства още в същия ден, в който млъкнаха оръжията. В онези дни научих, че нищо не всява по-голям страх от един герой, който е оживял, за да разкаже своята история, да разкаже онова, което падналите край него никога не биха могли да разправят. Седмиците, които последваха падането на Барселона, бяха неописуеми. Тогава се проля толкова кръв, колкото по време на сраженията, или даже повече — ала тайно, тихомълком. Когато мирът най-сетне дойде, намирисваше на оня мир, който обгръща затворите и гробищата — саван от мълчание и срам, гниещ вечно в душата. Нямаше чисти ръце, нито невинни погледи. Всички, които бяхме там, всички без изключение, ще отнесем тази тайна в гроба си.

Сред подозрения и ненавист спокойствието полека се възвръщаше, но Жулиан и аз живеехме в крайна мизерия. Бяхме похарчили всички спестявания, както и плячката от нощните похождения на Лаин Кубер, а вкъщи вече нямаше нищо за продаване. Аз отчаяно си търсех работа като преводачка, машинописка или чистачка, но някогашната ми служба при Кабестани явно ме бе белязала като нежелателна личност. Хората бяха подозрителни. Един държавен служител с лъскав костюм, напомадена коса и тънки мустачки — един от стотиците, които през ония месеци сякаш изпълзяваха изпод камъните — направо ми намекна, че привлекателно момиче като мен няма защо да прибягва до такива скучни задачи. Съседите, които чистосърдечно приемаха моята история, че се грижа за клетия си съпруг Микел, осакатен и обезобразен по време на войната, ми даваха мляко, сирене или хляб, понякога даже осолена риба или наденици, изпратени от роднините им на село. След месеци на немотия, убедена, че ще мине много време, докато успея да си намеря работа, реших да използвам стратегия, която заимствах от един Жулианов роман.

Писах на майката на Жулиан в Богота от името на измислен новоизлюпен адвокат, с когото покойният господин Фортуни уж се бе консултирал през последните си дни, за да сложи в ред делата си. Осведомих я, че тъй като шапкарят е починал, без да остави завещание, наследството му, което включваше апартамента на Ронда де Сан Антонио и дюкяна, намиращ се в същата сграда, сега теоретично е собственост на сина му Жулиан, който по всеобщи предположения живее в изгнание във Франция. И понеже правото на наследяване не беше осъществено, а тя се намираше в чужбина, адвокатът (когото кръстих Хосе Мария Рекехо в памет на първото момче, целунало ме по устата) я молеше да го упълномощи, за да предприеме необходимите процедури за прехвърлянето на собствеността на името на сина й Жулиан, с когото възнамерявал да се свърже чрез испанското посолство в Париж. До приключването на процедурите адвокатът добиваше временно владение на въпросната собственост, както и известна финансова компенсация. Той я молеше също да влезе във връзка с управителя на сградата, за да го инструктира да изпрати нужните документи, както и средствата за покриване на разходите по прехвърлянето, в кантората на адвоката Рекехо, на чието име открих пощенска кутия с фиктивен адрес — адресът на стар, неизползван гараж на две пресечки от порутеното имение на Алдая. Надявах се, че — заслепена от възможността да помогне на Жулиан и отново да установи връзка с него — Софи няма да се усъмни в тая юридическа галиматия и ще се съгласи да ни помогне, особено като се имаше предвид благоприятната й ситуация в далечна Колумбия.

Няколко месеца по-късно управителят на сградата започна да получава ежемесечен паричен превод, покриващ разходите по апартамента на Ронда де Сан Антонио и хонорарите на адвокатската фирма на Хосе Мария Рекехо, които той впоследствие изпращаше под формата на открит чек до пощенска кутия 2321 в Барселона, точно както го бе помолила Софи Каракс в кореспонденцията си. Скоро забелязах, че управителят самоволно си задържа процент от сумата всеки месец, но предпочетох да си замълча. Така и той беше доволен и не задаваше въпроси за това толкова удобно споразумение. С останалото Жулиан и аз успявахме да оцелеем. Тъй минаваха годините — ужасни, безнадеждни. С времето ми се удаде да си намеря работа като преводачка. Никой вече не си спомняше за Кабестани и хората възприеха политика на опрощение; старите вражди и съперничества бързо се забравяха. Аз обаче живеех с постоянния страх, че на Фумеро може пак да му хрумне да разравя миналото и да поднови преследването на Жулиан. Понякога се убеждавах, че това няма да стане, че той сигурно отдавна го смята за мъртъв или го е забравил. Фумеро вече не беше предишният главорез. Сега бе обществена фигура, човек с блестяща кариера при фашисткия режим и не можеше да си позволи лукса да преследва призрака на Жулиан Каракс. Друг път се събуждах посред нощ, с разтуптяно сърце и плувнала в пот, мислейки, че полицията тропа на вратата. Боях се, че някой от съседите може да се усъмни в този мой болен съпруг, който никога не излизаше от къщи, който понякога плачеше и блъскаше по стените като луд, и да ни издаде в полицията. Боях се, че Жулиан може отново да избяга, да тръгне пак на лов за своите книги, за да изгори и малкото, което бе останало от неговата същност, и така да заличи окончателно всеки знак, че някога е съществувал. Покрай толкова много страхове забравих, че остарявам, че животът си минава, а аз съм пожертвала младостта си, за да обичам един човек с погубена душа, едва ли не призрак.

Годините обаче минаваха в мир. Колкото по-безсъдържателно е времето, толкова по-бързо тече. Безсмисленият живот профучава покрай тебе като влак, който не спира на твоята гара. Междувременно белезите от войната волю-неволю заздравяваха. Намерих си работа в няколко издателства. Прекарвах по-голямата част от деня извън къщи. Имах безименни любовници — отчаяни лица, на които се натъквах в някое кино или в метрото и с които споделях самотата си. После нелепо се терзаех, разкъсвана от вина, и щом видех Жулиан, ми се доплакваше и се кълнях пред себе си, че никога вече няма да му изменя — сякаш му дължах нещо. В автобусите или на улицата понякога се улавях, че се заглеждам в по-млади от мен жени, които водеха дечица за ръка. Изглеждаха щастливи или спокойни, сякаш малките, беззащитни създания запълваха всички празноти в живота. Тогава си спомнях за дните, в които и аз се бях виждала във фантазиите си като една от тези жени — с дете на ръце, дете от Жулиан. После пък си спомнях за войната и за факта, че онези, които я разпалиха, също някога са били деца.

Един ден, точно когато вече си мислех, че светът ни е забравил, някакъв тип се появи у дома. Беше млад и зелен, неопитен хлапак, който се изчервяваше, щом ме погледнеше в очите. Бе дошъл с въпроси за господин Микел Молинер — уж правел рутинно актуализиране на някакъв архив на Колежа по журналистика. Каза, че господин Молинер би могъл да получава ежемесечна пенсия, но за да се уреди това, трябвало най-напред да се актуализират някои данни. Отговорих му, че господин Молинер не живее тук още от началото на войната, че е заминал за чужбина. Хлапакът рече, че много съжалява, и си тръгна с мазна усмивка на пъпчивото лице — лице на млад доносник. Разбрах, че Жулиан трябва непременно да изчезне от моя апартамент още същата нощ. По това време той вече почти се бе стопил. Беше станал послушен като дете и целият му живот сякаш зависеше от ония мигове, които прекарвахме заедно някоя вечер, докато слушахме музика по радиото, а той държеше ръката ми и я галеше мълчаливо.

Същата нощ взех ключовете от апартамента на Ронда де Сан Антонио, които управителят на сградата бе изпратил на несъществуващия адвокат Рекехо, и придружих Жулиан до дома, където бе израснал. Настаних го в стаята му и обещах да се върна на следващия ден, като му напомних, че трябва да сме много предпазливи.

— Фумеро пак те търси — казах.

Той кимна вяло, сякаш не си спомняше или вече не го беше грижа кой е Фумеро. Така изминаха няколко седмици. Нощно време ходех в апартамента, винаги след полунощ. Разпитвах Жулиан какво е правил през деня, а той ме гледаше неразбиращо. Прекарвахме заедно нощта, прегърнати, а на разсъмване аз си тръгвах, обещавайки да се върна колкото се може по-скоро. На излизане винаги заключвах вратата на апартамента. Жулиан нямаше копие от този ключ. Предпочитах да стои там като затворник, вместо да е мъртъв.

Никой друг не се отби вкъщи да ме разпитва за съпруга ми, но аз се постарах да пусна мълва из квартала, че Микел е във Франция. Изпратих няколко писма до испанското консулство в Париж, в които казвах, че ми е известно, че испанският гражданин Жулиан Каракс се намира в града и молех да ми окажат съдействие, за да го открия. Предполагах, че рано или късно тези писма ще се озоват в подходящите ръце. Взех всевъзможни предпазни мерки, но знаех, че всичко е въпрос на време. Хората като Фумеро никога не престават да мразят. В тяхната ненавист няма никакъв смисъл, никаква логика; те мразят така естествено, както дишат.

Апартаментът на Ронда де Сан Антонио беше на последния етаж. Установих, че на стълбището имаше врата, която водеше към терасата на покрива. Терасите на цялата пресечка образуваха мрежа от заграждения, разделени от стени, високи едва метър; там обитателите на сградите — ходеха да простират прането си. Скоро открих една постройка в другия край на пресечката, чиято фасада гледаше към улица „Хоакин Коста“; лесно можех да се кача на покривната й тераса, а оттам да прескоча стената и да стигна до сградата на Ронда де Сан Антонио, без някой да ме види да влизам или да излизам от нея. Веднъж получих писмо от управителя, в което ми съобщаваше, че някои съседи чували шумове, идващи от апартамента на Фортуни. Отговорих от името на адвоката Рекехо, че се е случвало някой член на кантората да отиде да потърси книжа и документи в жилището, тъй че тревогата е излишна — въпреки че шумовете се разнасяли през нощта. Добавих забележка, която загатваше, че между господа — счетоводители и адвокати — една тайна ергенска квартира е нещо, което високо се цени. Управителят, демонстрирайки професионална солидарност, ми отговори да не се притеснявам ни най-малко — той напълно разбирал ситуацията.

През онези години единственото ми развлечение бе да играя ролята на адвоката Рекехо. Веднъж месечно посещавах баща си в Гробището на забравените книги. Той никога не прояви интерес да се запознае с моя невидим съпруг, а и аз никога не предложих да му го представя. В разговорите си, не смеейки да се погледнем в очите, заобикаляхме тази тема като опитни мореплаватели, които избягват опасни рифове току под повърхността на водата. Понякога той мълчаливо се взираше в мен, а после ме питаше дали имам нужда от помощ, дали може да направи нещо за мен.

В някои съботни дни, на разсъмване, извеждах Жулиан да погледаме морето. Качвахме се на покривната тераса, откъдето се прехвърляхме в съседната сграда, за да излезем на улица „Хоакин Коста“. Оттам се спускахме към пристанището през тесните улички на квартала Равал. Никой не ни препречваше пътя. Хората се бояха от Жулиан, дори от разстояние. Понякога стигахме чак до вълнолома. Жулиан обичаше да седи на скалите и да гледа към града. Прекарвахме цели часове така, почти без да разменим дума. Случваше се следобед да се вмъкнем в някое кино, когато прожекцията вече бе започнала. В тъмното никой не забелязваше Жулиан. Живеехме в мрак и тишина. Месеците отминаваха и аз полека се научих да смесвам рутината с нормалния живот; с времето чак повярвах, че планът ми се е оказал перфектен. Нещастна глупачка!

12

1945, година на пепелища. Бяха изминали само шест години от края на Гражданската война и макар че белезите, които бе оставила, се чувстваха на всяка крачка, почти никой не говореше открито за нея. Сега се говореше за друга война, Световната, заразила целия свят със смрад на леш и низост, която никога нямаше да се махне. Това бяха години на нищета и оскъдица, странно благословени от оня покой, който вдъхват у нас немите и сакатите — нещо средно между жалост и погнуса. След като с години напразно си бях търсила работа като преводачка, накрая бях назначена като коректор в едно издателство, основано от новоизлюпен бизнесмен на име Педро Санмарти. Той беше изградил фирмата си, инвестирайки богатството на своя тъст, когото впоследствие бе настанил в старчески дом на брега на езерото Баньолас, и сега само чакаше да получи по пощата смъртния му акт. Санмарти обичаше да ухажва девойки на половината от неговата възраст, като използваше твърде популярния по онова време образ на човека, който сам се е издигнал в живота. Бръщолевеше завален английски със силен местен акцент, убеден, че това е езикът на бъдещето, и завършваше изреченията си с баналното „Окей“.

Издателството (което Санмарти бе кръстил с необичайното име „Ендимион“85, защото му звучеше внушително и благоприятно за печалба) публикуваше катехизиси, наръчници за добри маниери и цяла поредица поучителни романи, чиито главни герои бяха млади монахини, въвлечени в комични ситуации, героични труженици на Червения кръст или пък щастливи обществени служители с високи морални устои. Издавахме също и серия историйки за американски войници, озаглавена „Храбрата команда“; тя жънеше голям успех сред момчетиите, жадни за герои с вид на хора, които ядат месо всеки божи ден. Във фирмата си намерих добра приятелка в лицето на секретарката на Санмарти, вдовица от войната на име Мерседес Пиетро, с която скоро усетих голямо душевно родство; разбирахме се само с поглед или усмивка. Свързваха ни много общи неща: и двете бяхме жени, подмятани от вълните на живота, заобиколени от мъже, които или бяха мъртви, или се криеха от света. Мерседес имаше седемгодишен син, болен от мускулна дистрофия, за когото се грижеше, колкото можеше. Беше едва на трийсет и две, но бръчките по лицето й издаваха трудния й живот. През всички онези години Мерседес бе единственият човек, на когото се изкушавах да разкажа всичко, да разкрия живота си.

Именно от нея научих, че Санмарти бил голям приятел на все по-уважавания и окичван с отличия главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро. И двамата принадлежаха към една клика от индивиди, изникнала от пепелищата на войната и плъзнала неумолимо като паяжина из целия град — новият елит. Един прекрасен ден Фумеро се появи в издателството. Бе дошъл при приятеля си Санмарти — имали уговорка да отидат на обед. Аз успях да се скрия в стаята с архива под някакъв претекст, докато и двамата излязоха. Когато се върнах на бюрото си, Мерседес ми хвърли един поглед, който правеше думите излишни. Оттогава всеки път, когато Фумеро се отбиваше в издателството, тя ме предупреждаваше, за да се скрия навреме.

Не минаваше и ден, в който Санмарти да не се опита да ме изведе на вечеря, да ме покани на театър или на кино под какъв да е предлог. Аз винаги му отговарях, че мъжът ми ме чака у дома, а неговата съпруга сигурно се тревожи, защото става късно. Госпожа Санмарти, която изпълняваше ролята на мебел или движима вещ, се котираше много по-ниско от задължителното „Бугати“ в списъка на любимите вещи на своя съпруг. Впрочем тя като че ли напълно бе изгубила ролята си в този брачен фарс, откакто състоянието на баща й бе преминало в ръцете на Санмарти. Мерседес вече ме бе предупредила как стоят нещата. Санмарти, чиято способност за концентрация бе твърде ограничена в пространството и времето, жадуваше за млада, неизложена на показ плът, и съсредоточаваше глупавото си ухажване върху новодошлата служителка, която в случая бях аз. Той прибягваше до какви ли не похвати, само и само да завърже разговор с мен.

— Разправят, че съпругът ти, тоя Молинер, бил писател… Може би ще му е интересно да напише книга за моя приятел Фумеро. Вече имам готово заглавие: „Фумеро, бич за престъпниците, или законът на улицата.“ Какво ще кажеш, Нуриета?

— Много ви благодаря, господин Санмарти, но Микел е страшно зает с един роман и не мисля, че точно сега би могъл…

Санмарти се заливаше от смях.

— Роман ли? За Бога, Нуриета… Ами че романът е нещо мъртво и погребано. Оня ден ми го каза един приятел, който току-що пристигна от Ню Йорк. Американците сега изобретяват нещо, което се нарича телевизия и ще бъде съвсем като кино, само че домашно. Вече няма да има нужда ни от книги, ни от църкви — абе от нищичко. Кажи му на твоя мъж да зареже романите. Е, поне да беше известен, да беше футболист или бикоборец… Я, какво ще кажеш да скочим в бугатито и да отидем да хапнем паеля в „Кастелдефелс“? Тъкмо ще обсъдим и тая работа. Ех, жено, трябва и ти да се постараеш мъничко… Знаеш, че бих искал да ти помогна. И на тебе, и на твоето мъжленце. Нали знаеш, че в тая страна без вуйчо владика човек нищо не може да направи.

Започнах да се обличам като набожна вдовица или като някоя от онези жени, които явно бъркат слънчевата светлина със смъртните грехове. Ходех на работа с прибрана на кок коса и без грим. Въпреки моята тактика Санмарти продължаваше да ме обсипва с намеци, винаги придружени от онази мазна, прогнила от презрение усмивка, с която се отличават надменните евнуси, увиснали като добре натъпкани наденици от върха на всяка йерархична стълбица. Отидох на две-три интервюта за перспективна работа в други фирми, но рано или късно се натъквах на друга версия на Санмарти. Людете от тоя тип никнеха като напаст от гъби, хранещи се от онзи тор, върху който процъфтяват предприятията. Един от тях даже си направи труда да се обади на Санмарти и да му каже, че Нурия Монфорт обикаля да си търси работа зад гърба му. Уязвен от моята неблагодарност, Санмарти ме повика в кабинета си. Сложи длан на бузата ми и се опита да ме погали. Пръстите му миришеха на пот и тютюн. Пребледнях като смъртник.

— Ако не си доволна, жено, само трябва да ми кажеш. Какво мога да направя, за да подобря работните ти условия? Знаеш колко те ценя. Болно ми е да чувам от странични хора, че искаш да ни напуснеш. Какво ще кажеш да отидем на вечеря, само двамата, и да се сдобрим, а?

Махнах ръката му от лицето си, неспособна да продължавам да крия отвращението, което ми вдъхваше.

— Разочароваш ме, Нурия. Трябва да призная, че не виждам у тебе никакъв екипен дух, нито пък вяра в целите на това предприятие.

Мерседес вече ме бе предупредила, че рано или късно ще се случи нещо подобно. Няколко дена след тази случка Санмарти, който владееше граматиката не по-добре от някой орангутан, започна да връща обратно всички коригирани от мен ръкописи, твърдейки, че гъмжали от грешки. Почти всеки ден оставах в издателството до десет или единайсет през нощта, за да преправям до безкрай цели страници със зачерквания и забележки на Санмарти.

— Прекалено много глаголи в минало време. Звучи някак мъртво, без живец… Инфинитивът не се използва след точка и запетая. Това всеки го знае…

Някои вечери Санмарти също се задържаше до късно, затворен в кабинета си. Мерседес се стараеше да бъде наоколо, но той неведнъж я отпращаше да си върви вкъщи. Тогава, щом останехме сами в издателството, Санмарти излизаше от кабинета си и идваше до бюрото ми.

— Работиш твърде много, Нуриета. Ех, работата не е всичко на тоя свят. Човек трябва и да се забавлява, пък и ти си още млада. А младостта минава и заминава и невинаги успяваме да вземем най-доброто от нея.

Той току присядаше в края на бюрото ми и ме гледаше втренчено. Понякога заставаше зад гърба ми и се задържаше така няколко минути, тъй че усещах зловонния му дъх по косата си. Друг път слагаше ръце на раменете ми.

— Напрегната си, жено. Я се отпусни.

Аз цялата треперех, идеше ми да закрещя или да побягна и повече да не се връщам там, но се нуждаех от тази работа и от жалката заплата, която получавах. Една нощ Санмарти подхвана обичайния си масаж и изведнъж започна жадно да ме опипва.

— Някой ден направо ще ме побъркаш — стенеше той.

Аз рязко се изтръгнах от лапите му и хукнах към изхода, като пътьом грабнах палтото и чантата си. Санмарти се смееше зад гърба ми. Навън се сблъсках с една тъмна фигура, която сякаш се плъзгаше из вестибюла, без да докосва пода.

— Каква приятна изненада, госпожо Молинер…

Инспектор Фумеро ме гледаше със своята усмивка на влечуго.

— Само не ми казвайте, че работите за моя добър приятел Санмарти. И той като мен е най-добрият в своята област. Кажете, моля, как е съпругът ви?

Разбрах, че дните ми в издателството са преброени. На следващия ден из офиса плъзна слух, че Нурия Монфорт е „с обратна резба“ — щом като остава напълно безразлична към чара и чесновия дъх на дон Педро Санмарти — и че на всичко отгоре има връзка с Мерседес Пиетро. Не един многообещаващ млад служител във фирмата твърдеше, че е видял тия две „фльорци“ да се мляскат в стаята с архива. Същия следобед Мерседес ме помоли на тръгване да поговорим за минутка. Почти не смееше да ме погледне в очите. Отидохме в кафенето на ъгъла, без да разменим и дума по пътя. Там Мерседес сподели какво й бе казал Санмарти: че не гледа с добро око на нашето приятелство, че полицията му дала доклади за моето предполагаемо минало на комунистическа активистка.

— Нурия, не мога да си позволя да изгубя тази работа. Имам нужда от нея, за да се грижа някак за сина си…

Тя избухна в плач, смазана от срам и унижение; лицето й като че ли се състаряваше с всяка изминала секунда.

— Не се тревожи, Мерседес. Разбирам те — казах.

— Тоя човек, Фумеро, е по петите ти, Нурия. Не зная какво има против теб, но на лицето му е изписано…

— Зная.

Следващия понеделник, когато отидох на работа, заварих на бюрото си някакъв мършав тип със смолисточерна коса. Представи се като Салвадор Бенадес, новият коректор.

— А вие коя сте?

Нито един-едничък служител в целия офис не дръзна да размени с мен поглед или дума, докато събирах нещата си. На слизане по стълбите Мерседес изтича след мен и ми подаде един плик, който съдържаше пачка банкноти и няколко монети.

— Събрахме каквото можахме, почти всички се включиха. Вземи го, моля те. Не заради теб, заради нас.

Същата нощ отидох в апартамента на Ронда де Сан Антонио. Жулиан ме очакваше както винаги, седнал в мрака. Каза ми, че е написал стихотворение за мен. Първото нещо, което бе написал от девет години насам. Исках да го прочета, но рухнах в прегръдките му. Разказах му всичко, защото вече не издържах. Боях се, че Фумеро ще го открие, рано или късно. Жулиан ме слушаше мълчаливо, като ме държеше в обятията си и ме галеше по косата. За пръв път от много години почувствах, че поне веднъж мога да се опра на него. Болна от самота, исках да го целуна, но той нямаше нито устни, нито кожа, които да ми предложи. Заспах в ръцете му, сгушена на леглото в неговата стая — детско легло. Когато се събудих, Жулиан го нямаше. Призори чух стъпките му по терасата и се престорих, че още спя. По-късно същата сутрин чух новината по радиото, без да осъзная значението й. Някакво тяло било намерено на пейка на Пасео дел Борне. Мъртвецът седял със скръстени в скута ръце, вторачен в базиликата „Санта Мария дел Мар“. Ято гълъби, които кълвели очите му, привлякло вниманието на живеещ наблизо човек, който алармирал полицията. Вратът на трупа бил счупен. Госпожа Санмарти го идентифицирала като своя съпруг, Педро Санмарти Монегал. Когато тъстът на покойника чул новината в старческия дом на езерото Баньолас, благодарил на небесата и си казал, че сега вече може да умре спокойно.

13

Жулиан написа веднъж, че случайностите са белезите на съдбата. Няма случайности, Даниел. Ние сме марионетки, ръководени от нашите несъзнавани желания. Години наред ми се щеше да вярвам, че Жулиан все още е човекът, в когото се бях влюбила, или поне неговата сянка. Щеше ми се да вярвам, че ще се справим някак, ще продължаваме напред сред нищета и надежда. Щеше ми се да вярвам, че Лаин Кубер е умрял и се е завърнал на страниците на една книга. Ние, хората, сме готови да повярваме на какво ли не, само не и на истината.

Убийството на Санмарти ми отвори очите. Проумях, че Лаин Кубер все още е жив и здрав, дори повече от всякога. Обитаваше поразеното от пламъците тяло на човека, останал почти без глас, и се хранеше от неговите спомени. Открих, че е намерил начин да влиза и излиза от апартамента на Ронда де Сан Антонио през един прозорец, който гледаше към вътрешния двор; така не се налагаше да разбива вратата, която заключвах винаги, щом си тръгнех оттам. Открих, че Лаин Кубер, предрешен като Жулиан, е бродил из града, посещавайки имението на Алдая. Открих, че в лудостта си той се е върнал в онази крипта, разбил е надгробните плочи и е измъкнал саркофазите на Пенелопе и на сина си. „Какво си сторил, Жулиан?“

Когато се прибрах вкъщи, полицията вече ме чакаше там, за да ме разпита за смъртта на издателя Санмарти. Отведоха ме в участъка, където след пет часа чакане в един тъмен кабинет се появи Фумеро, облечен в черно, и ми предложи цигара.

— Ние с вас можем да станем добри приятели, госпожо Молинер. Моите хора ми казват, че съпругът ви не си е у дома.

— Съпругът ми ме напусна. Не го зная къде е.

Той ме събори от стола с брутална плесница. Свих се в един ъгъл, обзета от паника. Не смеех да вдигна поглед. Фумеро коленичи до мен и ме сграбчи за косата.

— Хубавичко ме чуй, курво скапана: ще го намеря и щом ми падне, ще ви убия и двамата. Първо тебе, за да те види с провиснали навън черва. После и него, след като му кажа, че другата уличница, която е пратил в гроба, му е била сестра.

— Най-напред той ще ти види сметката, кучи сине.

Фумеро ме заплю в лицето и ме пусна. Помислих си, че ще ме смаже от бой, но вместо това чух стъпките му да се отдалечават по коридора. Изправих се разтреперана и избърсах кръвта от лицето си. Надушвах миризмата от ръката му по кожата си, но тоя път разпознах вонята на страха.

Държаха ме в онази стая цели шест часа, на тъмно и без вода. Когато ме освободиха, нощта вече се бе спуснала навън. Валеше като из ведро и улиците блестяха от пара. Когато си отидох вкъщи, заварих море от отломки. Хората на Фумеро ме бяха изпреварили. Сред съборени мебели и нахвърляни по пода чекмеджета и етажерки намерих дрехите си, накъсани на парцали, и унищожените книги на Микел. Върху леглото ми имаше куп изпражнения, а на стената някой бе написал с екскременти „Курва“.

Побягнах към апартамента на Ронда де Сан Антонио, като пътьом направих хиляди завои, за да се уверя, че никой от копоите на Фумеро не ме е проследил до вратата на сградата на улица „Хоакин Коста“. Прекосих покривните тераси, наводнени от дъжда, и видях, че входната врата на апартамента все още е заключена. Влязох предпазливо, но ехото от стъпките ми издаваше, че жилището е празно. Жулиан не беше там. Чаках го, седнала в тъмната трапезария, чак до зори, заслушана в бурята. Когато утринната мъгла близна щорите на балкона, излязох на терасата и се загледах в града, смазан под тежестта на оловното небе. Знаех, че Жулиан няма да се върне в този дом. Бях го изгубила завинаги.

Видях го отново два месеца по-късно. Една нощ бях отишла на кино — сама, неспособна да се прибера в моя студен, празен апартамент. Някъде по средата на филма — глупав романс между жадна за авантюри румънска принцеса и елегантен американски репортер с безупречна прическа — някакъв мъж седна до мен. Не беше за пръв път. През онези години кината гъмжаха от безлични мъже, вонящи на самота, урина и одеколон, които размахваха потните си, треперещи ръце като езици от мъртва плът. Тъкмо се канех да стана и да предупредя разпоредителя, когато разпознах сгърчения профил на Жулиан. Той здраво стисна ръката ми и двамата останахме така, вторачени в екрана, без да го виждаме.

— Ти ли уби Санмарти? — промълвих аз.

— Да не би да липсва на някого?

Говорехме шепнешком под зоркия поглед на самотните мъже, разпръснати из киносалона, които се пукаха от завист заради очевидния успех на техния тъмен съперник. Попитах го къде се е криел, но не ми отговори.

— Има още един екземпляр от „Сянката на вятъра“ — прошепна той. — Тук, в Барселона.

— Грешиш, Жулиан. Ти ги унищожи всичките.

— Всички освен един. Изглежда, че някой по-хитър от мен го е скрил на място, където никога не бих могъл да го намеря. Ти.

Ето как за пръв път чух за теб. Някакъв книжар — самохвалко и бъбривец на име Густаво Барсело — се изфукал пред група колекционери, че е открил екземпляр от „Сянката на вятъра“. Светът на антикварните книги е като ехо камера. Само за два месеца Барсело получил оферти от колекционери от Берлин, Париж и Рим, желаещи да купят книгата. Загадъчното бягство на Жулиан от Париж след кървав дуел, както и мълвата, че е загинал в Испанската Гражданска война, бяха придали на творбите му нечувана пазарна стойност. Черната легенда за някакъв тип без лице, който ги издирвал из книжарници, библиотеки и частни колекции, за да ги изгаря, само допринесе за повишаването на интереса и цената. „На нас циркът ни е в кръвта“ — обичал да казва Барсело.

Слухът скоро достигнал и до Жулиан, който все така преследваше сянката на собствените си думи. Той узнал, че самият Густаво Барсело не притежава книгата: екземплярът явно бил собственост на момче, което го открило случайно и, запленено от романа и загадъчния му автор, отказвало да го продаде и го пазело като най-ценното си притежание. Ти беше това момче, Даниел.

— За Бога, Жулиан, не ми казвай, че ще навредиш на едно дете… — прошепнах аз, не съвсем уверена как възнамерява да постъпи.

Тогава Жулиан ми каза, че всички откраднати и унищожени от него книги са били изтръгнати от ръцете на хора, които не са изпитвали нищо към тях, а само са търгували с тях или са ги пазели като колекционерски куриози. Ти, който отказваше да продадеш книгата на каквато и да е цена и се опитваше да избавиш Каракс от забравените кътове на миналото, му вдъхваше странна симпатия, даже респект. Без твое знание Жулиан те наблюдаваше и изучаваше.

— Ако той някога открие кой съм и какво съм, навярно също ще реши да изгори книгата.

Жулиан говореше с онази решителна, недвусмислена яснота на лудите, освободили се от лицемерието да се придържат към една реалност, която не им приляга.

— Кое е това момче?

— Казва се Даниел. Син е на един книжар, който държи дюкян на улица „Санта Ана“; Микел често ходеше там. Момчето живее с баща си в един апартамент над книжарницата. Изгубил е майка си, когато е бил съвсем малък.

— Сякаш говориш за себе си.

— Може би. Това момче ми напомня за мен.

— Остави го на мира, Жулиан. Та той е просто дете. Едничкото му престъпление е, че ти се възхищава.

— Това не е престъпление, а наивност. Но с времето ще му мине. Може би тогава ще ми върне книгата. Когато престане да ми се възхищава и започне да ме разбира.

Минута преди развръзката на филма Жулиан стана и си отиде под покрова на сенките. Месеци наред се срещахме все така — на тъмно, в киносалони или тесни улички към полунощ. Жулиан винаги ме намираше. Усещах безмълвното му присъствие, без да го виждам, винаги нащрек. Понякога те споменаваше. Когато говореше за теб, като че ли долавях в гласа му една рядка нежност, която го смущаваше — нежност, която отдавна смятах за изгубена у него. Узнах, че се е върнал в имението на Алдая и че сега живее там, нещо средно между призрак и просяк, който обикаля сред руините на своя живот и бди над останките на Пенелопе и сина си. Това бе единственото място на тоя свят, което все още усещаше свое. Има по-лоши тъмници от думите.

Аз ходех там веднъж месечно, за да се уверя, че е добре, или че поне е жив. Прескачах полусрутената градинска стена откъм задната част на имота, която не се виждаше от улицата. Понякога заварвах Жулиан там, друг път го нямаше. Оставях му храна, пари, книги… Чаках го с часове, до мръкнало. Понякога се осмелявах да изследвам голямата стара къща. Така открих, че е унищожил надгробните плочи в криптата и е извадил саркофазите. Вече не смятах Жулиан за луд и не виждах в това оскверняване нещо чудовищно, а само една трагична логика. В случаите, когато го сварвах в имението, разговаряхме с часове, седнали край огъня. Жулиан ми призна, че се е опитал да се върне към писането, но изобщо не му се удавало. Спомняше си смътно своите книги така, сякаш са били творби на друг човек, които случайно е прочел. Страданието от опитите му да пише беше видимо. Открих, че Жулиан предава на огъня страниците, написани трескаво през времето, в което не се бяхме виждали. Веднъж, възползвайки се от отсъствието му, спасих куп листа от пепелта. В тях се говореше за теб. Жулиан ми бе казал веднъж, че едно повествование е писмо, което авторът пише на самия себе си, за да си разкаже неща, които другояче не би могъл да узнае. От известно време Жулиан се чудеше дали е изгубил разсъдъка си. Знае ли лудият, че е луд? А дали не са луди другите, които се стараят да го убедят в неговото безумие, за да опазят собствената си илюзорна реалност? Той те наблюдаваше, гледаше как растеш и се питаше кой си. Питаше се дали твоето присъствие не е чудо, опрощение, което той трябваше да заслужи, като те научи да не повтаряш грешките му. Неведнъж си задавах въпроса дали Жулиан, с онази изкривена логика на неговата вселена, не е стигнал до убеждението, че ти си се превърнал в неговия изгубен син, в една чиста страница, на която да подхване отново историята, която не можеше да съчини, но затова пък можеше да си спомни.

Годините в имението отминаваха, а животът на Жулиан ставаше все по-свързан с теб, с твоя напредък. Разправяше ми за приятелите ти, за жена на име Клара, в която си се влюбил, за баща ти — човек, към когото изпитваше уважение и възхищение, за твоя приятел Фермин и за момичето, в което му се щеше да види една друга Пенелопе — твоята Беа. Говореше за теб като за свой син. И двамата се търсехте един друг, Даниел. Искаше му се да вярва, че твоята невинност ще го избави от самия него. Бе престанал да преследва книгите си, вече нямаше желание да ги изгори и да заличи следата, която бе оставил в живота. Учеше се отново да вижда света през твоите очи, да си върне чрез теб момчето, което някога е бил. В деня, когато ти дойде у дома за пръв път, имах чувството, че вече те познавам. Престорих се на недоверчива, за да скрия страха, който ми вдъхваше. Боях се от теб, от онова, което можеше да откриеш. Боях се да слушам Жулиан и да повярвам и аз като него, че всички сме свързани с една странна верига от предопределение и случайност. Боях се, че може да позная у теб онзи Жулиан, когото бях изгубила. Знаех, че ти и твоите приятели разследвате нашето минало. Знаех, че рано или късно ще откриеш истината, но се надявах това да стане в подходящо време, когато ще можеш да проумееш значението й. Знаех, че рано или късно ти и Жулиан ще се срещнете. Това беше моята грешка. Защото още някой знаеше, някой, който предчувстваше, че с времето ти ще го отведеш до Жулиан: Фумеро.

Когато разбрах какво се случва всъщност, вече нямаше връщане назад; все пак никога не изгубих надеждата, че може да изпуснеш следата, да забравиш за нас или пък животът — твоят, не нашият — да те отнесе надалече, на безопасно място. Времето ме е научило да не губя надеждите си, но и да не им се доверявам прекалено. Надеждата е жестока и суетна, без съвест. От дълго време Фумеро е по петите ми. Ясно му е, че ще падна, рано или късно. Не бърза, затова изглежда непонятен. Живее, за да си отмъсти — на всички и на самия себе си. Без отмъщението, без яростта той просто би се изпарил. Фумеро знае, че ти и твоите приятели ще го отведете до Жулиан. Знае, че след близо петнайсет години вече не са ми останали сили или средства. С години ме е гледал как умирам и само чака мига, в който ще ми нанесе последния удар. Никога не съм се съмнявала, че ще умра от неговата ръка. Сега зная, че моментът наближава. Ще предам тези страници на баща ми със заръката да се постарае да попаднат у теб, ако с мен се случи нещо. Моля се на този Бог, който никога не пресече пътя ми, да не се наложи да ги прочетеш, но предусещам, че моята съдба — въпреки волята ми и напразните ми надежди — е да ти връча тази история. А твоята — въпреки младостта и невинността ти — е да я освободиш.

Ако четеш тези думи, този затвор от спомени, това би означавало, че вече не мога да се сбогувам с теб, както бих желала, не мога да те помоля да ни простиш, особено на Жулиан, и да се грижиш за него, когато мен няма да ме има. Зная, че не мога да те моля за нищо — освен да се спасиш. Навярно всички тези страници са успели да ме убедят, че каквото и да стане, винаги ще имам приятел в твое лице, че ти си моята единствена и истинска надежда. От всички неща, които е написал Жулиан, винаги съм чувствала най-близко до сърцето си това, че продължаваме да живеем дотогава, докато някой ни помни. Както често ми се е случвало с Жулиан, години преди да се запозная с него, чувствам, че те познавам и че ако мога да се доверя на някого, то това си ти. Спомняй си за мен, Даниел, ако ще и да е скришом в някой ъгъл. Не ме оставяй да си отида.

Нурия Монфорт