Сянката на вятъра

7

На шестнайсетия ми рожден ден ми хрумна най-лошата от всички злополучни идеи, които бях раждал през краткия си живот. На своя отговорност реших да организирам празнична вечеря и да поканя Барсело, Бернарда и Клара — нещо, което според баща ми беше грешка.

— Това си е моят рожден ден — неумолимо отвърнах аз. — През всички останали дни от годината работя за теб. Угоди ми поне веднъж.

— Прави каквото искаш.

Месеците, които предхождаха това събитие, се оказаха най-обърканият период от моето странно приятелство с Клара. Вече почти не й четях. Тя системно отбягваше всеки повод, при който би могла да остане насаме с мен. При всяко мое посещение присъстваше и чичо й, преструвайки се, че чете вестник, или пък Бернарда се материализираше някъде на заден план и оттам, докато уж шеташе, ме наблюдаваше крадешком. Друг път компания ни правеха една или няколко от приятелките на Клара. Наричах ги Сестрите Анасонлийки; винаги скромно вчесани и с непорочна външност, те патрулираха край Клара с требник в ръка и с полицейски поглед, който недвусмислено ми показваше, че съм излишен, че моето присъствие срами и Клара, и света. Но най-лош от всички несъмнено бе маестро Нери, чиято злополучна симфония си оставаше все така незавършена. Той бе конте, рожба на снобския квартал Сан Хервасио, и при всичките си усилия да прилича на Моцарт, с обилния си брилянтин ми напомняше по-скоро Карлос Гардел15. Единствената дарба, която откривах у него, бе подлизурството. Подмазваше се на дон Густаво без капка достойнство или приличие, а с Бернарда флиртуваше в кухнята, като я разсмиваше с нелепите си подаръци — кесии със захаросани бадеми и пощипвания по задника. С две думи, смъртно го ненавиждах. Антипатията беше взаимна. Нери вечно изникваше отнякъде със своите партитури и нагло държане, гледаше ме, сякаш бях жалък юнга, и подмяташе всевъзможни забележки в мое присъствие.

— Хей, дете, не е ли време да идеш да си напишеш домашните?

— Ами за вас, маестро, не е ли време да си довършите симфонията?

В крайна сметка всички заедно взимаха връх над мен и аз си отивах унил и сразен. Щеше ми се да имам красноречието на дон Густаво, за да поставя оня надут пуяк на мястото му.

Когато дойде рожденият ми ден, баща ми отиде до фурната на ъгъла и купи най-хубавата торта, която можа да намери. Мълчаливо нареди масата, като извади сребърните прибори и празничния порцелан. Запали свещи и приготви ястията, които смяташе, че са ми любими. Цял следобед не разменихме и дума. Привечер баща ми отиде в стаята си, облече най-хубавия си костюм и се върна с един увит в целофан пакет, който остави на масичката в трапезарията. Моят подарък. После седна на масата, наля си чаша бяло вино и зачака. Гостите трябваше да дойдат в осем и половина. В девет и половина все още ги чакахме. Баща ми ме наблюдаваше с тъга, без да продума. На мен чак душата ми пламтеше от гняв.

— Навярно си доволен — рече той. — Това ли искаше?

— Не.

Бернарда се появи половин час по-късно, с погребално изражение и една вест от госпожица Клара, която ми пожелаваше всичко най-хубаво и изказваше съжаление, че не може да присъства на вечерята по случай рождения ми ден. На господин Барсело му се наложило да отсъства от града за няколко дни по делова работа, а Клара се видяла принудена да промени часа на урока си по музика при маестро Нери. Самата Бернарда бе дошла, защото това бе свободната й вечер.

— Клара не може да дойде, защото има урок по музика? — попитах аз поразен.

Бернарда сведе поглед. Вече почти плачеше, когато ми подаде един малък пакет — нейния подарък — и ме целуна по двете бузи.

— Ако не ви харесва, може да го сменим — рече тя.

Останах сам с баща си, загледан в празничната посуда, сребърните прибори и свещите, които догаряха в тишината.

— Съжалявам, Даниел — обади се баща ми.

Кимнах мълчаливо, свивайки рамене.

— Няма ли да отвориш подаръка си? — попита той.

Единственият ми отговор бе хлопването на вратата, коя го затръшнах на излизане. Бясно се спуснах по стълбите, а в очите ми напираха гневни сълзи, когато излязох на пустата улица, окъпана в студ и синкава светлина. Сърцето ми бе пълно с отрова и всичко сякаш играеше пред погледа ми. Закрачих без посока, без да обръщам внимание на непознатия, който ме наблюдаваше, застанал неподвижно до Пуерта дел Анхел. Беше облечен в същия тъмен костюм и държеше дясната си ръка в джоба на сакото. Очите му, осветени от огънчето на пурата, хвърляха искрици. С леко накуцване той пое след мен.

Повече от час бродих безцелно из улиците, докато стигнах до паметника на Колумб. Отидох до вълнолома и седнах на стъпалата, които се губеха в непрогледните води, близо до кея на лодките за екскурзии. Някой бе наел корабче за нощна обиколка и до мен долитаха смехът и музиката, носещи се от рояка светлини и отражения в пристанището. Припомних си дните, в които двамата с баща ми отивахме с такава лодка чак до края на вълнолома. Оттам се виждаха гробището на склона на Монжуик и безкрайният град на мъртвите. Понякога махах с ръка, понеже вярвах, че майка ми е там и ни гледа как минаваме. Баща ми повтаряше моя поздрав. От години не се бяхме качвали в лодка, макар и да знаех, че понякога той извършва това кратко пътешествие сам.

— Каква прекрасна нощ за угризения, Даниел — изрече глас от сенките. — Цигара?

Скочих като ужилен; изведнъж ме побиха студени тръпки. Една ръка, протегната от мрака, ми предлагаше цигара.

— Кой сте вие?

Непознатият се приближи до самия праг на тъмата, ала лицето му си оставаше невидимо. Цигарата му изпускаше облаче синкав дим. Веднага познах черния костюм и онази ръка, скрита в джоба на сакото. Очите му светеха като стъклени мъниста.

— Приятел — отвърна той. — Или поне се старая да съм такъв. Цигара?

— Не пуша.

— Браво! За жалост обаче нямам какво друго да ти предложа, Даниел.

Гласът му бе сипкав като пясък и някак наранен. Провлачваше думите и — звучеше глухо и далечно, като онези плочи от седемдесет и осем оборота в минута, които колекционираше Барсело.

— Откъде знаете името ми?

— Много неща зная за теб. Името е най-малкото.

— Какво друго знаете?

— Бих могъл да те накарам да пламнеш от срам, но нямам нито време, нито желание. Достатъчно е да ти кажа едно — зная, че имаш нещо, което ме интересува. И съм готов да ти платя добре за него.

— Струва ми се, че сте сбъркали човека.

— Не, никога не бъркам човека. За друго мога да сгреша, но за това — не! Колко искаш за нея?

— За коя?

— За „Сянката на вятъра“.

— Какво ви кара да мислите, че тя е у мен?

— Излишно е да говорим за това, Даниел. Въпросът е само за цената. Отдавна зная, че книгата е у теб. Хората говорят. Аз слушам.

— Значи не сте чули добре. Нямам тази книга. А даже и да я имах, не бих я продал.

— Честността ти е достойна за възхищение, особено в тия времена на подлизурковци и угодници, но пред мен няма нужда да разиграваш комедии. Само кажи колко. Хиляда дуро? За мен парите не са от значение. Цената я определяш ти.

— Вече ви казах: книгата нито е за продан, нито е у мен — отвърнах. — Нещо грешите, нали виждате.

Непознатият се умълча, неподвижен, обгърнат в синкавия дим на онази цигара, която сякаш никога не догаряше докрай. Забелязах, че не мирише на тютюн, а на изгорена хартия. Хубава хартия, хартия за книги.

— Нищо чудно ти да си този, който прави грешка в момента — подхвърли той.

— Заплашвате ли ме?

— Може би.

Преглътнах с мъка. Въпреки че се държах наперено, този тип ме плашеше до смърт.

— А мога ли да зная защо сте толкова заинтересован?

— Това си е моя работа.

— Значи е и моя, щом ме заплашвате, за да ви продам книга, която не е у мен.

— Допадаш ми, Даниел. Решителен си и не ми изглеждаш глупав. Хиляда дуро? С толкова пари можеш да си купиш безброй книги. И то хубави книги, не като тоя боклук, който така ревниво пазиш. Хайде, давам ти хиляда дуро и си оставаме приятели.

— Никакви приятели не сме ние с вас.

— Напротив, само че още не си го осъзнал. Не те виня, толкова грижи са ти се струпали на главата. Например твоята приятелка Клара. Да, заради такава жена всеки може да си изгуби ума.

От самото споменаване на Клара кръвта ми се смрази.

— Какво знаете за Клара?

— Смея да твърдя, че зная повече от теб. Най-добре ще е да я забравиш, макар и да разбирам, че е невъзможно. И аз някога съм бил на шестнайсет години…

Внезапно ме връхлетя едно страшно прозрение. Това бе непознатият, за когото Клара твърдеше, че я заговарял на улицата, без да се представи. Той действително съществуваше. Клара не бе ме излъгала. Мъжът пристъпи малко напред. Отдръпнах се. През живота си не бях изпитвал такъв страх.

— Тогава по-добре да знаете, че книгата не е у Клара. И друг път — да не сте посмели да я пипнете!

— Приятелката ти ми е напълно безразлична, Даниел, и един ден ти ще споделяш чувствата ми към нея. Искам само книгата. Предпочитам да я получа с добро и никой да не пострада. Ясен ли съм?

По липса на по-добри идеи се впуснах в безогледни лъжи.

— Книгата е у един човек, Адриан Нери. Музикант. Името може би ви говори нещо.

— Нищо не ми говори, а това е най-лошото, което може да се каже за един музикант. Сигурен ли си, че тоя Адриан Нери не си го измислил ти?

— Де да беше така!

— В такъв случай, понеже си личи, че сте добри приятели, навярно ще можеш да го убедиш да ти я върне. Между приятели тия работи се уреждат без проблеми. Или може би предпочиташ той да си поиска книгата от твоята дружка Клара?

Поклатих глава.

— Ще поговоря с Нери, но не вярвам да ми я върне, даже се съмнявам, че още е у него — импровизирах аз. — А на вас за какво ви е притрябвала тази книга? Само не ми казвайте, че искате да я четете.

— Не. Знам я наизуст.

— Да не сте колекционер?

— Нещо подобно.

— Имате ли още книги от Каракс?

— По едно време имах. Жулиан Каракс е моята специалност, Даниел. Обикалям света в търсене на неговите книги.

— И какво правите с тях, щом целта ви не е четенето? Непознатият издаде глух и мъчителен звук. Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная, че се смее.

— Единственото, което трябва да се прави с тях, Даниел — отвърна той.

Сетне извади кутия кибрит от джоба си. Взе една клечка и я запали. Пламъкът й освети за пръв път лицето му. От гледката чак душата ми се смрази — той нямаше нито нос, нито устни, нито клепачи. Лицето му бе просто една маска от черна, покрита с белези кожа, опустошена от огъня. Това бе мъртвата плът, която бе докоснала Клара.

— Изгарям ги — прошепна той. И гласът, и погледът му бяха отровени от ненавист.

Един повей на вятъра угаси кибритената клечка, която държеше между пръстите си, и мракът отново скри лицето му.

— Пак ще се видим, Даниел. Никога не забравям нечие лице и мисля, че от днес нататък същото ще важи и за теб — бавно изрече той. — Надявам се, че за твое добро — и за доброто на приятелката ти Клара — ще вземеш правилното решение и ще изясниш този въпрос с тъй наречения господин Нери, който, не ще и дума, носи доста претенциозно име. Аз лично не бих му се доверил ни на йота.

Без да каже нищо повече, непознатият се обърна и пое към вълноломите — един силует, който постепенно се стопи в мрака, обгърнат в кухия си смях.

8

Откъм морето препускаше плащ от облаци, сред които проблясваха мълнии. Трябваше да се затичам, за да се скрия от проливния дъжд, който се задаваше, ала думите на непознатия вече оказваха въздействието си. Ръцете ми трепереха, а мислите ми блуждаеха. Вдигнах поглед и видях как бурята се излива от облаците като реки от черна кръв, как ослепява луната и хвърля пелерина от мрак над покривите и фасадите на града. Опитах се да ускоря крачка, но тревогата ме гризеше отвътре и вървях, преследван от пороя, с крака, които сякаш бяха от олово. Подслоних се под навеса на една будка за вестници, като се мъчех да подредя мислите си и да реша какво да предприема. Наблизо изтрещя гръм — сякаш дракон се устреми с рев към пристанището — и аз усетих как земята потрепери под нозете ми. Миг по-късно слабият пулс на електрическото осветление, което рисуваше очертанията на фасадите и прозорците, изчезна. Над плувналите в локви тротоари уличните лампи примигваха и гаснеха като свещи под порива на вятъра. По улиците не се виждаше жива душа и непрогледният мрак, спуснал се след прекъснатото осветление, пълзеше все по-надалече заедно със зловонния дъх, който се издигаше от каналите. Нощта бе мрачна и непроницаема, дъждът се превърна в саван от пара. „Заради такава жена всеки може да си изгуби ума…“ Хукнах нагоре по Рамблас с една-едничка мисъл в главата: Клара.

Бернарда бе казала, че Барсело отсъства от града поради някакви делови задачи. Що се отнася до нея, това бе свободният й ден и тя обикновено прекарваше нощта в дома на леля си Реме и на братовчедките си в Сан Адриан дел Бесос. Следователно Клара бе сама в подобното на пещера жилище на Пласа Реал, а оня безлик тип с неговите дръзки заплахи бродеше из бурята с Бог знае какви идеи в главата. Докато бързах с всички сили под поройния дъжд към Пласа Реал, не можех да се отърва от мисълта, че съм изложил на опасност Клара, като й подарих книгата на Каракс. Озовах се в началото на площада, мокър до кости. Притичах да се подслоня под сводовете на улица „Фернандо“. Стори ми се, че зърнах очертанията на някаква сянка, пълзяща зад гърба ми. Просяци. Входната врата беше заключена. Потърсих в моята връзка ключове оня комплект, който ми бе дал Барсело. Носех със себе си ключовете от книжарницата, от квартирата на „Санта Ана“ и от жилището на Барсело. Един от бездомниците се приближи и с неясен шепот попита дали бих могъл да го пусна да прекара нощта в коридора. Затворих вратата, преди да успее да довърши изречението си.

Стълбището сякаш бе шахта от сенки. Блясъкът на светкавиците се процеждаше през процепите на портата и озаряваше за миг очертанията на стъпалата. Пристъпих пипнешком и се спънах в първото стъпало. Хванах се за перилата и бавно се заизкачвах. След малко стъпалата се разтвориха в някаква плоска повърхност и разбрах, че съм стигнал до площадката на първия етаж. Опипах студените, враждебни мраморни стени и открих релефа на дъбовата врата и алуминиевото мандало. Потърсих отвора на ключалката и пипнешком пъхнах ключа. Когато вратата се отвори, ивица синя светлина мигновено ме заслепи и един повей от топъл въздух погали кожата ми. Стаята на Бернарда се намираше в задната част на жилището, близо до кухнята. Упътих се най-напред натам, макар да бях сигурен, че прислужницата отсъства. Потропах на вратата й с кокалчетата на пръстите си и след като не получих отговор, си позволих да вляза. Това бе семпла стая с голямо легло, тъмен шкаф с опушени огледала и един скрин, върху който Бернарда бе наредила толкова изображения и гравюри на светци, богородици и други религиозни сюжети, че с тях спокойно можеше да се отвори цял параклис. Затворих вратата и се обърнах; сърцето ми за малко не спря, когато съзрях в мрака дузина сини и яркочервени очи, които се задаваха към мен от дъното на коридора. Котките на Барсело вече ме познаваха отлично и търпяха присъствието ми. Те ме наобиколиха с тихо мяучене и след като се увериха, че прогизналите ми от дъжда дрехи не излъчват желаната топлина, ме изоставиха с безразличие.

Стаята на Клара се намираше в другия край на апартамента, близо до библиотеката и музикалния салон. Невидими, котките ме последваха по коридора в очакване на нещо. В полумрака на бурята, нарушаван от светкавиците, домът на Барсело ми се видя подобен на пещера, зловещ, съвсем различен от онова, което бях свикнал да смятам за мой втори дом. Стигнах до предната част, която гледаше към площада. Зимната градина на Барсело се разкри пред мен със своята гъста и непрогледна растителност. Навлязох в джунглата от клони и листа. За миг ме връхлетя мисълта, че ако безликият непознат е проникнал в жилището, навярно именно това е мястото, което би избрал за скривалище — за да ме причака. Стори ми се, че почти долавям онзи мирис на изгорена хартия, който се разнасяше от него, но после си дадох сметка, че обонянието ми е открило просто аромат на тютюн. Обзе ме пристъп на паника. В този дом никой не пушеше, а вечно угасналата лула на Барсело си беше чисто украшение.

Стигнах до музикалния салон и блясъкът на една светкавица запали спиралите дим, които се носеха във въздуха като гирлянди от пара. Близо до галерията клавиатурата на пианото образуваше една безкрайна усмивка. Прекосих салона и отидох до вратата на библиотеката. Беше затворена. Отворих я и светлината от стъклената беседка, която ограждаше личната библиотека на книжаря, ме посрещна топло като желан гост. Стените, покрити с препълнени рафтове, образуваха овал, в чийто център почиваха маса за четене и две елегантни кресла. Знаех, че Клара държи книгата на Каракс в един стъклен шкаф до свода на беседката. Предпазливо се отправих натам. Планът ми — или по-скоро липсата на план — бе да взема книгата, да я измъкна от дома, да я връча на онзи лунатик и завинаги да я изгубя от поглед. Никой освен мен нямаше да забележи липсата й.

Книгата на Жулиан Каракс ме очакваше както обикновено; гърбът й се подаваше в дъното на една лавица. Взех я в ръце и я притиснах до гърдите си, сякаш прегръщах стар приятел, когото бях на път да предам. Същински Юда, мина ми през ум. Приготвих се да изляза оттам, без да се обадя на Клара. Щях да отнеса книгата и завинаги да изчезна от живота на Клара Барсело. Излязох от библиотеката с леки стъпки. В дъното на коридора смътно се виждаше вратата на Кларината стая. Представих си я легнала в кревата, заспала. Представих си как пръстите ми милват шията й, изучавайки едно тяло, чиито форми бях сътворил във фантазиите си. Обърнах се да си вървя, готов да захвърля шест години на химери, но нещо ме спря, преди да стигна до музикалния салон. Един глас, който тихо свистеше зад мен, иззад вратата. Дълбок глас, който шепнеше и се смееше. В стаята на Клара. Бавно отидох до нея. Сложих ръка на бравата. Пръстите ми трепереха. Бях закъснял. Преглътнах и отворих вратата.

9

Голото тяло на Клара лежеше върху белите чаршафи, които лъщяха като мокра коприна. Ръцете на маестро Нери се плъзгаха по устните, шията и гърдите й. Белите й очи се повдигаха към тавана и току потрепваха от тласъците, с които учителят по музика проникваше между бледите й, тръпнещи бедра. Същите ръце, разгадавали лицето ми преди шест години в сумрака на „Атенео“, сега бяха вкопчени в лъсналите от пот бутове на маестрото, в които Клара впиваше ноктите си, насочвайки го към недрата си с животинска, отчаяна страст. Усетих, че не ми достига въздух. Навярно съм стоял така, парализиран, и съм ги наблюдавал почти половин минута, докато погледът на Нери, отначало смаян, после пламнал от гняв, не откри присъствието ми. Все още задъхан, изумен, той спря. Клара здраво се притисна към него, без да разбира какво става, като отъркваше тялото си о неговото и ближеше шията му.

— Какво има? — простена тя. — Защо спря?

Очите на Адриан Нери горяха от ярост.

— Нищо — прошепна той. — Ей сега се връщам.

Нери се надигна от леглото и се хвърли към мен като снаряд със стиснати юмруци. Дори не го видях. Не можех да откъсна очи от Клара, плувнала в пот, задъхана, с ребра, които се очертаваха под кожата й, и потръпващи от желание гърди. Учителят по музика ме сграбчи за врата и ме извлече от стаята. Усетих, че краката ми почти не докосват пода, и въпреки всичките си усилия не можех да се изтръгна от хватката на Нери, който ме мъкнеше като вързоп през зимната градина.

— Главичката ще ти счупя, нещастник такъв — съскаше той през зъби.

Отнесе ме така, влачешком, чак до вратата на жилището, и там вече отпусна хватката си и силно ме блъсна на площадката. Книгата на Каракс изпадна от ръцете ми. Той я вдигна и яростно я запрати в лицето ми.

— Само да те видя отново тук, или да науча, че си се приближил до Клара на улицата, ей Богу, така ще те напердаша, че в болница ще влезеш, и хич не ме е грижа на колко си години — студено каза той. — Ясно ли ти е?

Надигнах се с мъка и открих, че при боричкането са пострадали и сакото, и гордостта ми.

— Как влезе тук?

Не отговорих. Нери въздъхна и разтърси глава.

— Хайде, дай ми ключовете — остро рече той, като се мъчеше да сдържи гнева си.

— Какви ключове?

Той така ме зашлеви, че чак паднах на пода. Изправих се с кръв по устата и с едно свистене в лявото ухо, което пронизваше главата ми като свирката на градски полицай. Опипах лицето си и усетих как разцепените ми устни горят под пръстите ми. На безименния пръст на учителя по музика блестеше окървавен пръстен с печат.

— Ключовете, казах!

— Я вървете на майната си — изплюх аз.

Не видях кога замахна. Изведнъж се почувствах така, сякаш пневматичен чук ми бе изтръгнал стомаха. Превих се надве като счупена марионетка, останал без дъх, и се заклатушках към стената. Нери рязко ме сграбчи за косата и взе да рови из джобовете ми, докато най-сетне намери ключовете. Свлякох се на земята, като се държах за стомаха и хълцах от мъка, а може би и от гняв.

— Кажете на Клара, че…

Той ми захлопна вратата под носа и останах в пълен мрак. Пипнешком потърсих книгата в тъмнината. Намерих я и се помъкнах с нея надолу по стълбите, задъхан, подпирайки се на стената. Излязох навън, като плюех кръв и дишах на пресекулки. Хапещият студ и вятър опасаха прогизналите ми дрехи и ме пронизаха до кости, раничката на лицето ми гореше.

— Добре ли сте? — запита един глас в сянката.

Беше просякът, комуто бях отказал помощта си преди малко. Кимнах засрамен, като избягвах погледа му. Тръгнах да си вървя.

— Почакайте малко, поне докато поспре дъждът — предложи той.

Хвана ме за лакътя и ме заведе до едно кътче под сводовете, където държеше някакъв вързоп и чанта със стари и мръсни дрехи.

— Имам малко вино. Не е лошо. Пийнете мъничко. Добре ще ви дойде да се постоплите. И да дезинфекцирате това…

Отпих глътка от бутилката, която ми подаде. Питието имаше вкус на бензин, разреден с оцет, но топлината му успокои и стомаха, и нервите ми. Няколко капки попаднаха върху раната ми, при което видях звезди посред най-черната нощ в моя живот.

— Бива си го, нали? — усмихна се просякът. — По-смело, пийнете още глътчица, че това нещо и мъртвец може да вдигне на крака.

— Не, благодаря — измънках. — Нека да има за вас.

Просякът отпи голяма глътка. Наблюдавах го внимателно. Имаше вид на безцветен министерски счетоводител, който не си бе сменял костюма от петнайсет години. Подаде ми десницата си и аз я стиснах.

— Фермин Ромеро де Торес, безработен. Драго ми е да се запознаем.

— Даниел Семпере, кръгъл идиот. Удоволствието е мое.

— А, не се подценявайте; в нощи като тази всичко изглежда по-лошо, отколкото е. Няма да познаете, ама аз съм роден оптимист. Изобщо не се съмнявам, че дните на сегашния режим са преброени. Всички признаци сочат, че американците ще нахлуят, когато най-малко очакваме, и ще пратят Франко на някоя сергия за фъстъци в Мелила16. А аз ще си възвърна службата, репутацията и изгубената чест.

— С какво се занимавахте?

— Бях в разузнаването. Висш шпионаж — поясни Фермин Ромеро де Торес. — Ще ви кажа само, че аз бях човекът на Масиа17 в Хавана.

Кимнах. Още един луд. Нощем Барселона събираше с шепи безумци като него. А също и идиоти като мен.

— Хей, тази рана изглежда зле. Здравата са ви напердашили, а?

Повдигнах пръсти към устата си. Още кървеше.

— Някоя фуста ли беше замесена? — попита той. — Можехте да си го спестите. Жените в тая страна, това ви го казвам аз, дето съм видял свят, са едни фригидни лицемерки. Да, точно така. Спомням си за една малка мулатка, която оставих в Куба. Ех, друг свят е това, друг свят! Карибската самка ти се присламчва в оня ми ти островен ритъм и шепне „ай, татенце, направи ми кефа, направи ми кефа“, и ако човек е истински мъж, с кръв във вените — ех, какво да ви разправям…

Стори ми се, че Фермин Ромеро де Торес — или както и да се казваше в действителност — бе зажаднял за непретенциозен разговор почти толкова, колкото и за гореща баня, порция леща с наденички и чисти дрехи. Оставих го да се наприказва, докато чаках болката ми да утихне. Не ми струваше големи усилия, защото трябваше само да кимам в подходящите моменти и да се правя, че го слушам — човекът не се нуждаеше от друго. Тъкмо се канеше да ми опише тънкостите и техническите подробности на един секретен план за похищението на доня Кармен Поло де Франко18, когато забелязах, че дъждът е понамалял, а бурята като че ли бавно отминава на север.

— Май вече е доста късно — измънках аз и се понадигнах.

Фермин Ромеро де Торес кимна с известна тъга и ми помогна да се изправя, потупвайки ме така, сякаш изтръскваше прах от прогизналите ми дрехи.

— Е, някой друг ден ще ви разкажа — примирено рече той. — Ама и мен това дърдорене ще ме погуби. Заприказвам ли се веднъж… чуйте, онова за похищението ще си остане между нас, нали?

— Не се тревожете, гроб съм. И благодаря за виното.

Поех към Рамблас. Спрях се в началото на площада и обърнах поглед към дома на Барсело. Прозорците бяха все така тъмни, облени в сълзите на дъжда. Искаше ми се да намразя Клара, но не бях в състояние. Омразата наистина е изкуство, което се усвоява с годините.

Заклех се да не я виждам повече, да не споменавам името й и да не си припомням времето, което бях изгубил покрай нея. Поради някаква странна причина се почувствах умиротворен. Гневът, който ме бе накарал да хукна от къщи, се бе изпарил. Боях се, че на следващия ден яростта ще се завърне с нова сила. Боях се, че ревността и срамът бавно ще ме погълнат, когато късчетата от преживяното през тая нощ попаднат на мястото си. Оставаха няколко часа до зазоряване, ала трябваше да направя още нещо, преди да мога да се прибера вкъщи с чиста съвест.

Улица „Арко дел Театро“ се простираше пред мен като тесен процеп в мрака. В средата на уличката се бе образувало ручейче черна вода, което се стичаше като погребално шествие към сърцето на квартала Равал. Познах старата дървена порта и бароковата фасада, до които ме бе завел баща ми в една ранна утрин преди шест години. Изкачих се по стъпалата и се скрих от дъжда под свода на покритата галерия, която вонеше на урина и гнило дърво. Гробището на забравените книги имаше по-мъртвешки дъх от когато и да било. Не бях запомнил, че мандалото представлява лице на дяволче. Хванах го за рогата и потропах три пъти. Вътре ехото се разнесе като в пещера. След малко почуках пак, този път шест по-силни удара, докато чак юмрукът ме заболя. Изминаха още няколко минути и взех да си мисля, че по това време тук навярно няма никого. Сгуших се до вратата и извадих изпод сакото си книгата на Каракс. Отворих я и отново прочетох онова първо изречение, което ме бе завладяло преди години.

С усмивка си припомних онази първа нощ на трескаво четене преди шест години. Затворих книгата и се приготвих да почукам за трети и последен път. Още преди да съм докоснал мандалото, вратата се открехна достатъчно, за да загатне профила на пазач, който носеше светилник.

— Добър вечер — измънках. — Исаак, нали?

Пазачът ме изгледа, без да мигне. Отблясъците от светилника ваеха ъгловатите му черти в кехлибарено и яркочервено, като му придаваха несъмнена прилика с дяволчето от мандалото.

— Вие сте Семпере син — промърмори уморено той.

— Имате отлична памет.

— А вие имате кошмарен усет за време. Знаете ли колко е часът?

Стоманеният му поглед вече бе съзрял книгата изпод сакото ми. Исаак направи въпросително движение с глава. Измъкнах романа и му го показах.

— Каракс — рече той. — В тоя град трябва да има най-много десет души, които да го знаят или да са чели тази книга.

— Ами един от тях се е заканил да я изгори. Не се сетих за по-добро скривалище.

— Това е гробище, а не огнеупорна каса.

— Именно. На тази книга това й трябва — да я погребат там, където никой няма да я намери.

Исаак хвърли подозрителен поглед към уличката. Отвори вратата по-широко и ми направи знак да се вмъкна вътре. Тъмният и бездънен коридор миришеше на изгорял восък и на влага. В мрака се чуваше пресеклив звук от капки. Исаак ми даде да подържа светилника, докато вадеше от палтото си връзка ключове, за която би му завидял някой тъмничар. С помощта на някакво тайнствено знание откри сред тях нужния и го пъхна в една ключалка, защитена от стъклена витринка, пълна с релета и зъбчати колелца, която напомняше музикална кутия с индустриални размери. С едно завъртане на китката механизмът изпука като автомат и видях как лостовете и осите се плъзгат в удивителен механичен балет, за да затворят вратата с мрежа от стоманени пръти, които потънаха в звезда от отвори в каменните стени.

— Това го няма даже и в Националната банка — отбелязах аз впечатлен. — Прилича на нещо, взето от Жул Верн.

— Кафка — уточни Исаак, като взе пак светилника и се отправи към дълбините на сградата. — В деня, когато проумеете, че търговията с книгите е сиромашка работа и решите да се научите как да оберете банка или да основете такава, което е едно и също, елате при мен и ще ви обясня две-три неща за ключалките.

Следвах го по коридорите, които си спомнях отпреди, покрити с фрески на ангели и химери. Исаак държеше нависоко светилника, който от време на време изпускаше мехури от смътна червеникава светлина. Накуцваше едва забележимо и разнищеното палто от фланелен плат, с което бе облечен, напомняше пелерина на погребален агент. Хрумна ми, че този човек, нещо средно между Харон и библиотекаря на Александрия, би се чувствал съвсем удобно в някой роман на Жулиан Каракс.

— Знаете ли нещо за Каракс? — запитах аз.

Исаак се спря в края на една галерия и ме погледна равнодушно.

— Не много. Само каквото са ми разказвали.

— Кой ви е разказвал?

— Някой, който го познаваше добре, или поне си мислеше така.

Сърцето ми подскочи.

— Кога беше това?

— Когато още имах коса на главата си. Вие трябва да сте били още в пелени и, честно казано, май не сте претърпели голямо развитие оттогава. Погледнете се само: целият треперите — рече той.

— То е, защото дрехите ми са мокри, пък и тук е студено.

— Друг път ме уведомете отрано и ще запаля централното отопление, за да ви посрещна както подобава, цвете мило. Хайде, елате. Тук е моят кабинет, където има печка и нещо, с което да се наметнете, докато ви сушим дрехите. И нещо като меркурохром19 и кислородна вода също няма да ви се отрази зле, че имате такъв вид, сякаш току-що сте излезли от полицейския участък.

— Ама наистина, не се тревожете.

— Не се тревожа. Правя го заради себе си, не заради вас. Прекрачи ли човек онази врата, правилата ги определям аз и тук единствените мъртъвци са книгите. Да не вземете да пипнете някоя пневмония, та да се наложи да се обаждам в моргата. По-късно ще се погрижим за книгата. За трийсет и осем години не съм видял ни една, която да може да бяга.

— Не зная как да ви се отблагодаря…

— Стига празни приказки. Ако съм ви пуснал да влезете, то е само от уважение към баща ви, иначе щях да ви оставя на улицата. Последвайте ме, моля. И ако се държите прилично, може би ще ви разкажа какво зная за вашия приятел Жулиан Каракс.

С ъгълчето на окото си забелязах как по лицето му пробяга дяволита усмивка, когато си мислеше, че не го гледам. Исаак очевидно се наслаждаваше на ролята си на зловещ Цербер. Аз също се усмихнах вътрешно. Вече нямах и капка съмнение на кого принадлежи лицето на дяволчето от мандалото.

10

Исаак метна на раменете ми две тънки одеяла и ми подаде чаша с някаква димяща смес, която миришеше на топъл шоколад с ликьор.

— Тъкмо ми разправяхте за Каракс…

— Няма много за разправяне. Най-напред чух за него от Тони Кабестани, издателя. Това беше преди двайсет години, когато издателството още съществуваше. Щом се върнеше от своите пътувания до Лондон, Париж или Виена, Кабестани винаги се отбиваше тук да си побъбрим. Понеже и двамата бяхме овдовели, все се жалваше, че сега сме женени за книгите, аз — за антикварните, а той — за счетоводните. Бяхме добри приятели. При едно от посещенията си ми разказа, че тъкмо е закупил за няколко гроша правата да издаде на испански романите на някой си Жулиан Каракс, барселонец, които живеел в Париж. Това трябва да е било през ’28-ма или ’29-та година. Както изглежда, Каракс нощно време работел като пианист в един жалък бордей на Плас Пигал, а денем пишел на мизерен таван в квартал Сен Жермен. Париж е единственият град на света, където да умираш от глад все още се смята за изкуство. Каракс бе публикувал във Франция няколко романа, които във финансово отношение се оказали пълен крах. В Париж никой не давал за него и пукната пара, а Кабестани обичаше да купува на безценица.

— В такъв случаи на испански ли е пишел Каракс, или на френски?

— Кой знае, вероятно и на двата езика. Майка му била французойка, учителка по музика, струва ми се, и той от деветнайсет или двайсетгодишна възраст живеел в Париж. Кабестани казваше, че получавал ръкописите от Каракс на испански. За него беше все едно дали са превод или оригинал. Любимият език на Кабестани бяха парите, за другото не се кахъреше. Той смяташе, че с повечко късмет може би ще успее да пласира няколко хиляди бройки от романите на Каракс на испанския пазар.

— И успя ли?

Исаак сбърчи чело, докато ми наливаше още малко от подкрепителния си плач.

— Струва ми се, че най-много му провървя с „Червената къща“, от която продаде около деветдесет бройки.

— Ала все пак е продължил да издава Каракс, макар и на загуба — отбелязах аз.

— Така е. Честно казано, не зная защо. Кабестани далеч не беше романтик. Но може би всеки човек си има своите тайни… Между ’28-ма и ’36-та година публикува осем романа на Каракс. Всъщност Кабестани печелеше главно от катехизиси и от една серия розови романчета, чиято главна героиня бе някаква провинциална девойка, Виолета Ла Фльор — те се продаваха като топъл хляб по павилионите. Предполагам, че е издавал романите на Каракс само за удоволствие и за да оборва Дарвин.

— Какво стана с господин Кабестани?

Исаак въздъхна и вдигна очи нагоре.

— Какво да стане — възрастта връчва фактура на всички ни. Разболя се и го налегнаха парични проблеми. През 1936 г. големият му син пое издателството, ала той беше от ония, дето не могат да прочетат дори номера на долните си гащи. Фирмата рухна за по-малко от година. За щастие Кабестани не доживя да види какво направиха наследниците му с плода на дългогодишния му труд, нито пък какво направи войната с цялата страна. Една емболия го отнесе в нощта на Вси Светии, с кубинска пура в устата и двайсет и петгодишна девойка на коленете. Синът му беше замесен от друго тесто. Арогантен, както само кретените могат да бъдат. Първата му велика идея бе да се опита да продаде наличните книги от каталога на издателството, наследството на баща му, за да бъдат претопени в хартиена маса. Някакъв приятел, друг нехранимайко с къща в Калдетас и „Бугати“20, успял да го убеди, че хората ще купуват на поразия любовни фоторомани и „Моята борба“, и че ще е нужна сума ти целулоза, за да се задоволи търсенето.

— И успя ли да го направи?

— Не му стигна времето. Малко след като пое юздите на издателството, някакъв тип се появил в дома му и му направил много щедра оферта. Искал да закупи всички романи на Жулиан Каракс, които все още били в наличност, и предлагал да плати за тях цена, три пъти надхвърляща пазарната им стойност.

— Стига, не ми казвайте нищо повече. Искал е да ги изгори — промълвих аз.

Исаак се усмихна, учуден.

— Ами да. Пък аз ви помислих за глупавичък, понеже толкова разпитвахте и не знаехте нищо.

— Кой е бил този човек? — попитах.

— Някой си Обер или Кубер, не си спомням добре.

— Лаин Кубер?

— Познато ли ви звучи?

— Това е името на един герой от „Сянката на вятъра“, последния роман на Каракс.

Исаак свъси вежди.

— Литературен герой?

— В романа Лаин Кубер е името, което използва дяволът.

— Малко театрално, бих казал. Но, който и да е бил, поне е имал чувство за хумор — отсъди Исаак.

Тъй като споменът от срещата ми с оня тип беше още съвсем пресен, не виждах нищо забавно в цялата работа, но реших да запазя мнението си за по-подходящ случай.

— А лицето на този Кубер, или както там му е името, било ли е обгорено, обезобразено?

Исаак ме погледна с отчасти шеговита, отчасти загрижена усмивка.

— Нямам ни най-малка представа. Човекът, който ми разказа всичко това, не го е видял лично, а го е узнал, защото на следващия ден Кабестани младши го разправил на секретарката си. За обгорени лица нищо не ми спомена. Сигурен ли сте, че тая идея не ви е хрумнала от някой радиосериал?

Поклатих глава, решен да сменя темата.

— И как завършило всичко? Синът на издателя продал ли е книгите на Кубер? — попитах.

— Тъпоумният негодник решил да изхитрува. Поискал още по-голяма сума от предложената и Кубер оттеглил офертата си. Няколко дена по-късно складът на издателство „Кабестани“ в Пуебло Нуево се подпалил и изгорял до основи малко след полунощ. При това съвсем безплатно.

Въздъхнах.

— И какво станало с книгите на Каракс? Навярно са унищожени?

— Почти всички. За щастие, секретарката на Кабестани, когато дочула за онова предложение, била обзета от някакво предчувствие и на своя глава отишла в склада и си прибрала по един екземпляр от всяко заглавие на Каракс. Именно тя поддържаше цялата кореспонденция с автора и с годините между тях се бе завързало известно приятелство. Казваше се Нурия и май беше единственият човек в издателството, а вероятно и в цяла Барселона, който четеше романите на Каракс. Нурия по начало има слабост към изгубените каузи. От малка прибираше разни животинки от улицата и ги носеше вкъщи. С течение на времето премина към осиновяване на неудачни романисти, навярно защото баща й искаше да бъде такъв, а никога не го постигна.

— Вие май я познавате много добре.

Исаак пак ми показа онази своя усмивка на куцо дяволче.

— Даже по-добре, отколкото си мисли. Тя ми е дъщеря.

Умълчах се, загризан от съмнение. Колкото повече се разгръщаше тази история, толкова по-объркан се чувствах.

— Доколкото ми е известно, Каракс се е завърнал в Барселона през 1936 г. Някои казват, че тук е умрял. Останали ли са негови роднини в града? Някой, който би могъл да знае нещо за него?

Исаак въздъхна.

— Един Господ знае. Мисля, че родителите му се били разделили още преди много време. Майката заминала за Южна Америка, където се омъжила повторно. Доколкото зная, с баща си Каракс прекъснал връзка, след като се установил в Париж.

— Защо?

— Знам ли. Хората си усложняват живота, сякаш не е достатъчно сложен и без това.

— Дали е още жив?

— Надявам се. Беше по-млад от мен, но вече излизам рядко, а от години съм престанал да чета некролози, защото познатите ми мрат като мухи, от което човек наистина се стряска. Сигурен съм обаче, че Каракс бе фамилното име на майката. Фамилията на бащата беше Фортуни. Държеше един магазин за шапки на Ронда де Сан Антонио, и доколкото зная, не се разбираше особено със сина си.

— Възможно ли е тогава при завръщането си в Барселона Каракс да се е изкушил да посети дъщеря ви Нурия, щом не е бил в добри отношения с баща си, а с нея го е свързвало някакво приятелство?

Исаак се изсмя горчиво.

— По всяка вероятност съм последният човек, с когото би споделила това. В края на краищата, аз съм й баща. Зная, че веднъж, през ’32-ра или ’33-та година, Нурия отиде в Париж по работа, свързана с издателството, и отседна в дома на Жулиан Каракс за две седмици. Това ми го каза Кабестани, защото тя самата твърдеше, че била в хотел. По онова време дъщеря ми не беше омъжена и аз надушвах, че е завъртяла главата на Каракс. Моята Нурия е от онези, които разбиват сърца, стига само да влязат в някой магазин.

— Значи са били любовници?

— Ама вие май си падате по розовите романи, а? Вижте, никога не съм се месил в личния живот на Нурия, защото и моят не е образцов. Ако някой ден имате дъщеря — подобен късмет никому не пожелавам, защото житейско правило е, че рано или късно ще му разбие сърцето — та значи, ако някой ден имате дъщеря, ще почнете неволно да делите мъжете на два вида: едни, които подозирате, че лягат с нея, и други, които не подозирате. А които отрича, че това е така, лъже най-безсрамно. Аз надушвах, че Каракс е от първите и затова ми беше все едно дали е гений или жалък нещастник, за мен винаги си оставаше един безсрамен тип.

— Може пък да сте се заблуждавали.

— Не се обиждайте, но още сте много млад и знаете за жените толкова, колкото аз знам да правя пасти от марципан.

— Не е лъжа — съгласих се аз. — А какво стана с книгите, които дъщеря ви отнесе от склада?

— Те са тук.

— Тук?

— А според вас откъде се е взела тази книга, която открихте в деня, когато ви доведе баща ви?

— Не разбирам.

Ами всъщност е доста просто. Една нощ, броени дни след пожара в склада на Кабестани, дъщеря ми Нурия се появи тук. Беше притеснена. Каза, че някой я следял и се бояла, че тъй нареченият Кубер иска да сложи ръка на книгите, за да ги унищожи. Нурия сподели, че е дошла да скрие книгите на Каракс. Влезе в голямата зала и ги скри в лабиринта от рафтове, като човек, който заравя съкровище. Не я попитах къде ги е оставила, пък и тя не ми каза. Преди да си отиде, рече, че щом успее да намери Каракс, ще се върне за тях. Стори ми се, че още е влюбена в него, но си премълчах. Попитах я дали го е виждала наскоро, дали знае нещо за него. Отвърна, че от месеци нямала никаква вест, всъщност откакто й изпратил окончателните корекции на ръкописа на последната си книга от Париж. Не бих могъл да кажа дали ме излъга. Зная само, че оттогава Нурия никога вече не получи вест от Каракс и книгите си останаха тук да събират прах.

— Мислите ли, че дъщеря ви би се съгласила да разговаря с мен за всичко това?

— Вероятно да, но не зная дали ще може да ви каже нещо, което вашият покорен слуга да не ви е казал вече. Имайте предвид, че много вода изтече оттогава. И истината е, че с нея не се погаждаме толкова добре, колкото бих искал. Виждаме се веднъж месечно. Обядваме наблизо и после тя си отива, както е дошла. Зная, че преди години се омъжи за едно добро момче — журналист и, право да си кажа, малко вятърничав, от ония, дето все се набъркват в разни политически интриги, но иначе добър по душа. Сключи граждански брак, без да кани никого. Аз научих месец по-късно. Никога не ме е запознавала със съпруга си. Микел му е името, или нещо подобно. Предполагам, че тя не се гордее особено с баща си, и не я виня. Сега вече е друга жена. Представете си, научи се даже да плете и ми казват, че е престанала да се облича като Симон дьо Бовоар. Скоро навярно ще науча, че съм станал дядо. От години дъщеря ми работи вкъщи като преводачка от френски и италиански. Наистина, не зная откъде го извади тоя талант — със сигурност не от баща си. Дайте да ви напиша адреса й, макар че не знам дали е особено добра идея да й кажете, че ви пращам аз.

Исаак надраска нещо в полето на страница от стар вестник и ми подаде изрезката.

— Благодаря ви. Никога не се знае, може би тя ще си спомни нещо…

Той се усмихна с известна тъга.

— Като малка помнеше всичко. Всичко. После децата порастват и вече не знаеш нито какво мислят, нито какво чувстват. И така трябва да бъде, предполагам. Не разправяйте на Нурия какво съм споделил с вас, а? Нека казаното тук да си остане между нас.

— Бъдете спокоен. Смятате ли, че тя още мисли за Каракс?

Исаак изпусна дълга въздишка и сведе поглед.

— Знам ли. Нямам представа дали наистина го е обичала. Тия работи всеки си ги къта в сърцето, а тя сега е омъжена жена. Аз на вашите години имах една годеница, Тересита Боадас се казваше, която шиеше престилки в текстилната фабрика „Сантамария“ на улица „Комерсио“. Тя беше на шестнайсет, с две години по-малка от мен, и беше първата жена, в която се влюбих. Хич не ме гледайте така, знам какво си мислите вие, младите — че старците никога не сме се влюбвали. Бащата на Тересита имаше количка за лед на пазара Борне и беше ням по рождение. Хабер си нямате каква уплаха преживях в деня, когато му поисках разрешение да се оженя за дъщеря му, а той пет минути стоя вторачен в мен, без да обели дума и с кирката за лед в ръка. Две години пестих, за да купя венчална халка, когато Тересита се разболя. Прихванала нещо в цеха, тъй ми рече. За шест месеца угасна от туберкулоза. Още си спомням как стенеше немият в деня, когато я погребахме в гробището на Пуебло Нуево.

Исаак потъна в дълбоко мълчание. Не смеех даже да дишам. След малко вдигна поглед и ми се усмихна.

— И таз добра, че това беше преди петдесет и пет години. Но ако трябва да съм искрен, и ден не минава, в който да не си спомня за нея, за разходките ни до руините от Световното Изложение през 1888 г. и за смеха й, когато й четях стихотворенията, които пишех в задната стая на бакалницата за колбаси и колониални стоки на чичо ми Леополдо. Спомням си даже лицето на една циганка, която ни гледа на ръка на плажа Богател и предрече, че ще си останем завинаги заедно. В известен смисъл това не бе лъжа. Тъй че какво да ви кажа? Да, мисля, че Нурия още си спомня за този мъж, макар и да не го споменава. И тъкмо това никога няма да простя на Каракс. Вие сте още много млад, но аз знам как боли от тия неща. Ако искате да знаете мнението ми, Каракс беше крадец на сърца и отнесе сърцето на дъщеря ми или в гроба, или в пъкъла. Само за едно ви моля, в случай че я видите и разговаряте с нея: да ми кажете как е тя. Разберете дали е щастлива — и дали е простила на баща си.

Малко преди зазоряване, понесъл само един светилник, Исаак ме въведе за втори път в Гробището на забравените книги. Когато се озовах там, си представих как дъщеря му е вървяла из същите тъмни и безкрайни коридори, водена от същата решимост, която тласкаше и мен: да спаси книгата. Отначало имах чувството, че си спомням маршрута, по който бях минал при първото си посещение на това място, стиснал ръката на баща си. Скоро обаче разбрах, че поради криволиците на лабиринта коридорите образуват извивки и спирали, които беше непосилно да запомниш. Три пъти се опитах да мина по един път, който уж бях запаметил, но и трите пъти лабиринтът ме върна в началната точка. Исаак ме чакаше там с усмивка.

— Смятате ли някой ден да се върнете за книгата? — попита той.

— Разбира се.

— В такъв случай навярно няма да е зле да прибегнете до малка хитрост.

— Хитрост ли?

— Младежо, май много-много не ви сече пипето, а? Спомнете си за Минотавъра.

Трябваха ми няколко секунди, за да схвана предложението му. Исаак измъкна от джоба си едно вехто джобно ножче и ми го подаде.

— Оставете по един малък белег на всеки завой, резка, която само вие да познавате. Това е старо дърво и по него има толкова драскотини и бразди, че никой няма да забележи вашите, освен ако не знае какво търси…

Последвах съвета му и отново навлязох в сърцето на лабиринта. Всеки път, когато променях посоката си, се спирах, за да издълбая по едно К и едно С на рафтовете откъм страната на коридора, по който бях избрал да вървя. Двайсет минути по-късно вече се бях изгубил напълно в недрата на кулата и мястото, на което щях да погреба книгата, ми се разкри съвсем случайно. Отдясно съзрях редица томове за освобождаване на имущество от амортизация, излезли от перото на знаменития Ховелянос21. В моите юношески очи такъв камуфлаж би разубедил дори най-лукавите умове. Извадих няколко от книгите и разгледах втората редица, скрита зад тези стожери от гранитна проза. Сред облачета прах няколко комедии от Моратин22 и едно новичко издание на „Курнал и Гуелфа“23 стояха редом с „Богословско-политически трактат“ на Спиноза. В изблик на остроумие реших да заточа Каракс между един годишник със съдебни решения от гражданските трибунали в Жерона, издаден през 1901 г., и колекция романи на Хуан Валера. За да освободя място, реших да взема сборника с поезия от Златния век, които ги разделяше, и на негово място пъхнах „Сянката на вятъра“. Сбогувах се с романа с едно намигване и отново върнах на мястото й антологията на Ховелянос, възстановявайки стената на първата редица от книги.

Тръгнах си оттам без повече церемонии, като се ръководех от знаците, които бях оставил на идване. Докато изминавах цели тунели с книги в полумрака, не можех да се отърся от едно чувство на тъга и униние, което ме сковаваше. Не можех да прогоня мисълта, че ако аз — по чиста случайност — бях открил цяла вселена в една-единствена книга, изгубена сред безкрая на този некропол, то десетки хиляди други щяха да останат неизвестни, забравени за вечни времена. Почувствах се заобиколен от милиони пренебрегнати страници, от останали без собственик вселени и души, които тънеха в океан от мрак, докато светът, пулсиращ отвъд тези стени, ден след ден неусетно губеше паметта си и колкото повече забравяше, за толкова по-мъдър се смяташе.

Вече се развиделяваше, когато се върнах у дома на улица „Санта Ана“. Предпазливо отворих вратата и се шмугнах вътре, без да паля лампата. От вестибюла се виждаше трапезарията в дъното на коридора; масата все още бе с празничната си украса. Тортата си стоеше там, недокосната, и хубавите съдове все така чакаха вечерята. Силуетът на баща ми се очертаваше неподвижен в креслото, обърнато към балкона. Беше буден и все още с официалния си костюм. Спирали дим лениво се виеха от една цигара, която той държеше между показалеца и безименния си пръст, сякаш беше писалка. От години не го бях виждал да пуши.

— Добро утро — промълви той, гасейки цигарата в един пепелник, препълнен с наполовина изпушени угарки.

Гледах го и не ми идваше наум какво да кажа. Неговият поглед оставаше скрит, тъй като стоеше срещу светлината.

— Клара се обади няколко пъти снощи, час или два след като ти излезе — рече той. — Стори ми се много загрижена. Остави съобщение да й се обадиш, независимо колко е часът.

— Не мисля повече да се виждам с Клара или да разговарям с нея — отвърнах.

Баща ми само кимна мълчаливо. Отпуснах се в един от столовете на трапезарията. Не смеех да вдигна поглед.

— Ще ми кажеш ли къде беше?

— Обикалях насам-натам.

— Изплаши ме до смърт.

В гласа му нямаше гняв, нито дори упрек, единствено умора.

— Знам. И съжалявам — отговорих аз.

— Какво е станало с лицето ти?

— Подхлъзнах се в дъжда и паднах.

— Тоя дъжд трябва да е имал добро дясно кроше. Сложи си нещо на лицето.

— А, това е дреболия. Дори не го усещам — излъгах. — Имам нужда само да се наспя. Направо съм капнал.

— Преди да си легнеш, поне си отвори подаръка — рече баща ми.

Посочи увития в целофан пакет, който бе оставил снощи на масата в трапезарията. Поколебах се за миг. Баща ми кимна. Взех пакета и го претеглих на ръка. После му го подадох, без да го отворя.

— Най-добре ще е да го върнеш в магазина. Не заслужавам никакъв подарък.

— Подаръците се правят за удоволствие на даряващия, а не заради заслугите на получаващия — отвърна баща ми. — Пък и вече не може да се върне. Хайде, отвори го.

Скъсах грижливо увитата опаковка в утринния здрач. Пакетът съдържаше кутийка от гравирано, лъскаво дърво с позлатени нитове. Усмивката ми грейна още преди да я отворя. Разтвори се с изящен звук, досущ като часовников механизъм. Отвътре кутийката бе облицована с тъмносиньо кадифе. Прочутата „Монблан Майщерщюк“ на Виктор Юго почиваше в центъра й с ослепително сияние. Взех я в ръце и я разгледах на светлината, която идваше от балкона. Върху златната щипка на запушалката й бе гравиран един надпис:

Зинал от изумление, погледнах към баща си. Мисля, че никога не го бях виждал тъй щастлив, както ми се стори в онзи миг. Без излишни приказки той стана от креслото и силно ме прегърна. Усетих, че гърлото ми се свива и по липса на подходящи думи направо си глътнах езика.