Съдружници срещу престъплението

Глава 12Човекът в мъглата(продължение)

Томи и Тапънс се спогледаха объркани.

— Е — каза Томи, — в тази къща е станало нещо, което много силно е изплашило нашия приятел Рийли.

Тапънс разсеяно прокара пръст по стълба на портата.

— Трябва да е изцапал някъде ръката си с прясна червена боя — отбеляза небрежно тя.

— Хм — изсумтя Томи, — мисля, че е най-добре да влизаме бързо. Нищо не разбирам.

На вратата на къщата стоеше прислужница с бяло боне, почти неспособна да говори от възмущение.

— Виждали ли сте някога нещо подобно, отче — избухна тя, докато Томи се изкачваше по стълбите. — Онзи човек идва тук, пита за младата дама, втурва се горе, без да поздрави. Тя издава писък като дива котка и нищо чудно, горкичката, а той се втурва пак надолу, пребледнял, като че ли е видял призрак. Какво ли означава всичко това?

— С кого говориш на вратата, Елън? — попита остър глас от вътрешността на хола.

— Ето я и госпожата — обясни Елън без особена необходимост.

Тя се отдръпна и Томи се намери лице в лице с една жена на средна възраст. Косата й беше прошарена, а очите й — сини и студени, скрити донякъде зад пенсне. Фигурата й беше суха и носеше черна рокля, обточена с продълговати мъниста.

— Вие сте мисис Хъникот, нали? — попита Томи. — Дойдох да видя мис Глен.

Мисис Хъникот хвърли остър поглед към него, после продължи към Тапънс и изучи всяка подробност от облеклото й.

— О, така ли? — каза тя. — Е, влезте тогава.

Поведе ги през хола към една стая в задната част на къщата с изглед към градината. Беше обширна стая, но изглеждаше по-малка заради големия брой маси и столове, натъпкани в нея. В камината гореше голям огън, от едната й страна имаше диван. Тапетите бяха на малки сиви ивици с фестон от рози. Стените бяха покрити с множество гравюри и картини с маслени бои.

Почти невъзможно беше да се свърже тази стая с луксозната външност на мис Джилда Глен.

— Седнете — покани ги мис Хъникот. — Първо, ще ме извините, ако ви кажа, че не изповядвам римокатолическата религия. Никога не съм мислила, че ще видя римокатолически свещеник в дома си. Но ако Джилда е приела папизма, то това ми се струва съвсем естествено при нейния начин на живот. Осмелявам се да кажа, че можеше да бъде и по-лошо. Тя можеше да няма никаква религия. Бих имала по-добро мнение за римокатолиците, ако техните свещеници се женеха. Аз винаги говоря откровено. Като си помисли човек за онези манастири, толкова много млади момичета са затворени там и никой не знае какво става с тях. Е, по-добре да не мислим за това.

Мисис Хъникот постави точка и си пое дълбоко дъх.

Без да навлиза в защита на безбрачието на свещениците или други от засегнатите спорни въпроси, Томи премина направо към въпроса.

— Както разбирам, мисис Хъникот, мис Глен е тук.

— Да. Но аз не го одобрявам. Бракът си е брак, а съпругът си е съпруг. Каквото постелеш, на това ще легнеш.

— Нещо не ви разбирам… — започна объркано Томи.

— Зная, че не ме разбирате. Затова ви доведох тук. Можете да се качите при Джилда след като си кажа мнението. Тя дойде при мен след всички тези години. Помислете си само! Искаше да се срещна с този човек и да го убедя да се съгласи на развод. Веднага й казах, че нямам нищо общо с това. Разводът е грях. Но не можех да откажа на собствената си сестра подслон в къщата си, нали?

— Сестра ви? — възкликна Томи.

— Да, Джилда ми е сестра. Не ви ли е казала?

Томи се взираше в нея с отворена уста. Цялата работа изглеждаше фантастично невъзможна. После си спомни, че ангелската красота на Джилда Глен бе пред очите на публиката в продължение на много години. Бяха го водили да я гледа в пиеси като малко момче. Да, в крайна сметка беше възможно. Но какъв невероятен контраст… Значи Джилда Глен се беше пръкнала от низшето съсловие на порядъчна средна класа. Колко добре беше пазила тайната си!

— Все още не ми е много ясно — каза той. — Значи сестра ви е омъжена?

— Избяга, за да се омъжи едва седемнадесетгодишна — обясни кратко мисис Хъникот. — Някакъв обикновен младеж, далеч под нейното положение. А баща ни беше свещеник. Какъв позор. После напусна съпруга си и излезе на сцената. Актриса! Никога не съм влизала в театър в живота си. Не се занимавам с пороци. Сега, след всички тези години, тя иска да се разведе с мъжа си. Иска да се омъжи за някоя голяма клечка, предполагам. Но съпругът й е твърд като скала, не се поддава на сплашване и подкупи, и затова му се възхищавам.

— Как се казва? — попита внезапно Томи.

— Странно, но не си спомням! Минаха почти двадесет години, откакто не съм го чувала. Баща ми забрани споменаването му. А аз отказах да говоря по въпроса с Джилда. Тя знае какво мисля и това й стига.

— Не беше ли Рийли?

— Може и така да е било. Наистина не мога да кажа. Напълно ми е излетяло от главата.

— Човекът, когото имах предвид, беше тук току-що.

— Онзи ли! Помислих го за някой избягал луд. Бях ходила до кухнята да дам нареждания на Елън. Тъкмо се бях върнала в тази стая и се чудех дали Джилда се е върнала (тя си има ключ), когато я чух. Тя се задържа една-две минути в хола. После се качи направо горе. След около три минути започна цялата тази ужасна врява. Излязох в хола и видях един човек да се втурва нагоре. Сетне се чу някакъв вик, а той отново слезе и изтича навън като луд. Хубава работа.

Томи се изправи.

— Мисис Хъникот, да се качим веднага горе. Страхувам се…

— От какво?

— Страхувам се, че нямате прясна червена боя в къщата.

Мисис Хъникот се вторачи в него.

— Разбира се, че нямам.

— Точно от това се страхувах — произнесе сериозно Томи. — Моля ви, веднага ни заведете в стаята на сестра си.

Мисис Хъникот внезапно замълча и ги поведе нагоре. Забелязаха, че Елън е във вестибюла и бързо се скри в една от стаите.

Мисис Хъникот отвори първата врата след стълбите. Томи и Тапънс влязоха веднага след нея.

Изведнъж тя ахна и отстъпи назад.

Неподвижна фигура, облечена в черно и хермелин, лежеше просната на дивана. Лицето й беше недокоснато, прекрасно бездиханно лице като на заспало дете. Раната беше отстрани на главата й. Тежък удар с някакъв тъп предмет беше разбил черепа. Кръвта се беше просмукала в дивана и бавно капеше на пода, но самата рана отдавна беше престанала да кърви…

Томи огледа проснатата фигура. Лицето му беше много бледо.

— Значи в крайна сметка не я е удушил — каза накрая той.

— Какво искате да кажете? Кой? — извика мисис Хъникот. — Мъртва ли е?

— О, да, мисис Хъникот, мъртва е. Убита. Въпросът е от кого? Не че е кой знае колко труден въпрос. Странно, въпреки всичките му закани, не мислех, че е способен да го извърши.

Той замълча за момент. После се обърна решително към Тапънс:

— Ще отидеш ли да повикаш полицай или да се обадиш отнякъде в полицията?

Тапънс кимна. Тя също беше много бледа. Томи поведе мисис Хъникот отново надолу.

— Не искам да стане някаква грешка — каза той. — Знаете ли точно колко беше часът, когато сестра ви влезе?

— Да, знам — отвърна мисис Хъникот. — Защото тъкмо сверявах часовника в хола, както правя всяка вечер. Изостава с по пет минути. Беше точно шест и осем минути по моя ръчен часовник, а той никога не избързва и не изостава нито със секунда.

Томи кимна. Това точно съвпадаше с историята на полицая, който бе видял жената с белите кожи да влиза през портата. Вероятно три минути бяха минали, преди двамата с Тапънс да достигнат мястото. Беше погледнал собствения си часовник тогава и бе забелязал, че е минала само една минута след уговореното време.

Имаше малка вероятност някой да е чакал Джилда Глен в стаята горе. Но ако е било така, той сигурно още се криеше в къщата. Никой освен Джеймс Рийли не я беше напускал.

Той изтича горе и направи бързо, но ефективно претърсване. Но никой не се криеше никъде.

После поговори с Елън. След като й съобщи новината и изчака да отминат първите й оплаквания и призиви към светците, той й зададе няколко въпроса.

Идвал ли е още някой в къщата този следобед да търси мис Глен? Никой. Самата тя качвала ли се е горе изобщо тази вечер? Да, в шест часа, както обикновено, за да спусне завесите или може да е било няколко минути след шест. Както и да е, било е преди онзи луд да започне да блъска по вратата. Тя изтичала долу да му отвори. А той се оказал жесток убиец.

Томи спря дотук. Но все още чувстваше странна жалост към Рийли и нежелание да повярва най-лошото за него. И все пак никой друг не би могъл да убие Джилда Глен. Мисис Хъникот и Елън са били единствените хора в къщата.

Той чу гласове в хола и отиде там. Завари Тапънс и полицая. Последният беше извадил бележник и доста тъп молив, който тайно облиза. Качи се горе и огледа жертвата бездушно, като отбеляза само, че ако докосне нещо, инспекторът ще му трие сол на главата. Изслуша истеричните изблици и обърканите обяснения на мисис Хъникот. От време на време си записваше нещо. Присъствието му внасяше успокоение и порядък.

Томи най-после го хвана насаме за една-две минути на стъпалата навън, преди да тръгне да се обажда в управлението.

— Вижте — каза Томи, — казвате, че сте видели покойната да влиза през портата. Сигурен ли сте, че е била сама?

— О, да, сама беше. Нямаше никой с нея.

— А между този момент и времето, когато ни срещнахте, никой ли не е излизал през портата?

— Жива душа не е излизала.

— Щяхте ли да видите, ако някой излезе?

— Разбира се. Никой не е излизал преди онзи луд.

Олицетворението на закона тръгна тържествено надолу по стълбите и спря до стълба на портата, на който личеше червения отпечатък от ръка.

— Трябва да е аматьор — отбеляза със съжаление той. — Да остави такава следа.

После се обърна и тръгна по улицата.

Беше денят след престъплението. Томи и Тапънс още бяха в Гранд хотела, но Томи счете за разумно да се откаже от свещеническия си костюм.

Джеймс Рийли беше арестуван и се намираше под охрана. Адвокатът му, мистър Марвел, тъкмо беше довършил дълъг разговор с Томи за престъплението.

— Никога не бих повярвал, че Джеймс Рийли го е извършил — заяви просто той. — Винаги е бил човек на силните думи, но само толкова.

Томи кимна.

— Ако човек губи енергия в говорене, не му остава много за действие. Съзнавам, че ще бъда един от основните свидетели срещу него. Онзи негов разговор с мен точно преди престъплението беше особено уличаващ. Но въпреки всичко аз го харесвам, и ако има някой друг заподозрян, бих повярвал, че той е невинен. Какво казва той?

Адвокатът сви устни.

— Твърди, че я намерил да лежи там мъртва. Но това, разбира се, е невъзможно. Използва първата лъжа, която му е дошла наум. Защото ако говори истината, това би означавало, че онази словоохотлива мисис Хъникот е извършила престъплението, което е фантасмагория. Да, той трябва да го е извършил.

— Спомнете си, че прислужницата я е чула да вика.

— Прислужницата… да…

Томи замълча за момент. После каза замислено:

— Колко сме лековерни наистина. Вярваме в доказателствата, като че ли са евангелска истина. А какво са всъщност? Само впечатлението, предадено на ума от сетивата. Ами ако предположим, че тези впечатления са погрешни?

Адвокатът сви рамене.

— Да, знаем, че на някои свидетели не може да се разчита. С времето те си спомнят все повече и повече, но без да имат истинско намерение да лъжат.

— Нямам предвид само това. Искам да кажа, че всички ние… казваме неща, които всъщност не са така, и никога не си даваме сметка, че сме го направили. Например, вие и аз, без да се съмняваме, сме казвали един или друг път: „Ето я пощата“, когато всъщност сме искали да кажем, че сме чули двойно почукване и тракането на пощенската кутия. В девет от десет пъти ще сме прави и това наистина ще е пощата, но е възможно десетия път да бъде просто някой хлапак, който си прави шега с нас. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Даа — провлачи доктор Марвел. — Но не разбирам накъде биете?

— И аз самият не съм много сигурен. Но започвам да схващам. Това е като пръчката, Тапънс. Спомняш ли си? Единият й край сочи в едната посока, но другият край винаги сочи в обратната. Вратите се отварят, но освен това се и затварят. Хората се качват нагоре, но също и слизат надолу. Кутиите се затварят, но също и се отварят.

— Какво всъщност искаш да кажеш? — поинтересува се Тапънс.

— Наистина това е смешно просто — отвърна Томи. — И все пак едва сега ми хрумна. Как човек разбира, че някой е влязъл в къщата? Като чуете вратата да се отваря и затваря и ако очаквате някого, ще бъдете сигурен, че е той. Но това спокойно може да е някой, който излиза.

— Но нали мис Глен не е излязла?

— Не, знам, че тя не е. Но някой друг е излязъл. Убиецът.

— Но как е влязла тя тогава?

— Влязла е, докато мисис Хъникот е била в кухнята и е говорила с Елън. Не са я чули. Мисис Хъникот се е върнала в дневната, почудила се е дали сестра й се е върнала и е започнала да сверява часовника. Тогава я е чула, както си е помислила, да влиза и да се качва горе.

— Ами стъпките нагоре по стълбите?

— Това е била Елън, която се е качвала да дръпне пердетата. Спомняте ли си, мисис Хъникот каза, че сестра й се е позабавила, преди да се качи горе. Тази пауза е била точно времето, което е трябвало на Елън да излезе от кухнята във вестибюла. Тя за малко е пропуснала да види убиеца.

— Но, Томи! — възкликна Тапънс. — Онзи вик?

— Това е бил Джеймс Рийли. Забеляза ли колко висок глас има? В момент на силни чувства мъжете често пищят като жени.

— А убиецът? Нали щяхме да го видим?

— Ние го видяхме. Дори постояхме да си поговорим с него. Спомняш ли си как внезапно се появи онзи полицай? Това е било, защото е излязъл през портата точно след като мъглата се е вдигнала от пътя. Така ни стресна, не си ли спомняш? В крайна сметка въпреки че никога не мислим за тях по този начин, полицаите също са мъже като всички останали. Обичат и мразят. Женят се… Мисля, че Джилда Глен е срещнала съпруга си точно пред портата и го извикала вътре, за да си изяснят веднъж завинаги отношенията. Спомни си, той няма отдушник като изблиците на Рийли. Просто му е паднала червена пелена пред очите и полицейската палка му е била под ръка…