Съдружници срещу престъплението

Глава 14Шумолеца(продължение)

Да се запознаят със семейство Лейдлоу се оказа лесна работа. Томи и Тапънс — млади, добре облечени, жадни за живот и очевидно с достатъчно пари за пръскане, скоро получиха свободен достъп до онази особена среда, в която се движеше семейство Лейдлоу.

Майор Лейдлоу беше висок светлокос мъж, типичен англичанин, с приветлива, спортна външност, леко загрозена от дълбоките линии около очите. Бързите погледи, които от време на време хвърляше встрани, странно контрастираха с общото му излъчване.

Беше много умел картоиграч и Томи забеляза, че при високи залози той рядко става от масата със загуба.

Маргьорит Лейдлоу беше доста по-различен тип. Очарователно създание, стройно като горска нимфа, с лице като от картина на Грьоз. Изящният й развален английски беше замайващ и Томи усети защо повечето мъже бяха нейни роби. Томи като че ли й се хареса от самото начало и той си позволи да бъде обсебен от нея.

— Мой Томий — казваше тя, — но какво щях да правя без мой Томий. Тези негови коси с цвят на залез, нали?

Баща й беше по-мрачна личност. С много изправена стойка, с назидателен вид, с малка черна брадичка и наблюдателни очи.

Тапънс първа отбеляза напредък. Тя дойде при Томи с десет банкноти от по една лира.

— Виж тези. Фалшиви са, нали?

Томи ги изследва и потвърди предположението на Тапънс.

— Откъде ги взе?

— От онова момче, Джими Фокнър. Маргьорит Лейдлоу му ги даде, за да ги заложи на един кон от нейно име. Казах, че искам дребни банкноти и му дадох десетачка в замяна.

— Всички са новички и шумолящи — замислено отбеляза Томи. — Не са минали през много ръце. Предполагам, че младият Фокнър е чист?

— Джими? О, много е мил. Ние с него много се сприятелихме.

— Забелязах — отвърна студено Томи. — Наистина ли мислиш, че е необходимо?

— О, не е заради работата — изчурулика радостно Тапънс. — За удоволствие. Той е толкова добро момче. Радвам се, че го измъкнах от лапите на онази жена. Нямаш представа какви купчини пари му е струвала.

— Като че ли той е доста увлечен по теб, Тапънс.

— И аз си го помислих на няколко пъти. Хубаво е за една жена да знае, че е още млада и привлекателна, нали?

— Тапънс, моралът ти е тревожно нисък. Гледаш на тези неща от погрешен ъгъл.

— Не съм се забавлявала така от години — заяви невъзмутимо тя. — Между другото какво да кажем за теб? Виждам ли те изобщо напоследък? Не си ли винаги в обсега на Маргьорит Лейдлоу?

— Работа — отвърна сухо Томи.

— Но е привлекателна, нали?

— Не е мой тип — рече той. — Не ми харесва.

— Лъжец! — изсмя се Тапънс. — Но винаги съм си мислила, че е по-добре да се омъжа за лъжец, отколкото за глупак.

— Предполагам, че не е абсолютно необходимо за един съпруг да попада в някоя от двете категории? — каза Томи.

Но Тапънс само му хвърли състрадателен поглед и се оттегли.

Сред свитата от почитатели на Маргьорит Лейдлоу имаше един простодушен, но изключително богат господин на име Ханк Райдър.

Мистър Райдър беше от Алабама и от самото начало беше разположен да приеме Томи като приятел и довереник.

— Прекрасна жена, сър — отбеляза мистър Райдър, следвайки красивата Маргьорит с благоговеен поглед. — Пълно въплъщение на цивилизацията. Французойките нямат равни на себе си, нали? Когато съм близо до нея, се чувствам като един от най-ранните експерименти на Всемогъщия. Сигурно е трябвало доста да усъвършенства ръката си, преди да създаде нещо толкова прекрасно като тази великолепна жена.

Томи се съгласяваше учтиво с тези разсъждения и мистър Райдър се разприказва още повече.

— Срамота е такова прекрасно създание да има финансови проблеми.

— Така ли? — изненада се Томи.

— Повярвайте ми. Странна птица е този Лейдлоу. Тя се страхува от него. Така ми каза. Страхува се да му каже за малките си сметки.

— Малки ли са наистина? — попита Томи.

— Е, малки са за мен! В края на краищата една жена трябва да има дрехи. И колкото са по-модни, толкова са по-скъпи, така го схващам аз. А хубава жена като нея не иска да се разхожда с парцали от миналия сезон. Пък и картите — на бедното малко създание никак не му върви на карти. Снощи, например, загуби петдесет лири в моя полза.

— Спечели двеста от Джими Фокнър предишната вечер — сухо го осведоми Томи.

— Наистина ли? Това ме успокоява донякъде. Между другото във вашата страна явно има доста фалшиви банкноти в обращение. Платих с една пачка в банката тази сутрин и двадесет и пет от тях се оказаха фалшиви, както ме осведоми любезният господин зад гишето.

— Доста голямо съотношение. Нови ли изглеждаха?

— Нови и шумолящи, като току-що отпечатани. Всъщност бяха онези, с които мисис Лейдлоу ми плати. Чудя се откъде ли ги е взела. Сигурно от някой от онези мошеници на конните надбягвания.

— Да — съгласи се Томи. — Много е вероятно.

— Знаете ли, мистър Бересфорд, не съм свикнал със светския живот. Всички тези красиви дами, и така нататък. Съвсем наскоро натрупах състояние. Дойдох в Европа да видя свят.

Томи кимна. Отбеляза си наум, че с помощта на Маргьорит Лейдлоу мистър Райдър сигурно ще види доста свят и че ще плати доста сериозна цена за това.

Междувременно той за втори път получи доказателство, че фалшивите банкноти се разпространяват от много близко място и че по всяка вероятност Маргьорит Лейдлоу имаше пръст в разпространяването им.

Следващата вечер той се увери лично.

Беше на онова тайно местенце за срещи, споменато от инспектор Мариът. Имаше дансинг, но истински привлекателното място беше зад две плъзгащи се врати. Там имаше две стаи с маси, покрити със зелено сукно, където всяка нощ огромни суми сменяха собствениците си.

Маргьорит Лейдлоу, като стана най-сетне да си върви, пъхна купчинка дребни банкноти в ръцете на Томи.

— Толкова са много, Томи, нали ще ги уедриш? На една голяма банкнота. Погледни, хубав мой, малка чантичка, претъпкали са го до пръсване.

Томи й донесе банкнотата от сто лири, която тя му поиска. После в едно тайно ъгълче изследва банкнотите, които му беше дала. Поне една четвърт от тях бяха фалшиви.

Но откъде ги получаваше? На този въпрос още не си беше отговорил. Със съдействието на Албърт той почти се беше уверил, че не ги взема от Лейдлоу. Наблюдаваха го внимателно, но без никакъв резултат.

Томи подозираше баща й, зловещия мосю Ерулад. Той доста често пътуваше до Франция и обратно. Какво по-просто от това да пренася банкнотите със себе си? Фалшиво дъно на куфара или нещо подобно.

Томи бавно излезе от клуба, погълнат в такива мисли, но внезапно беше върнат към реалността. Навън на улицата беше мистър Ханк П. Райдър. От пръв поглед ставаше ясно, че не е напълно трезвен. В момента се опитваше да закачи шапката си върху радиатора на една кола и всеки път го пропускаше с няколко инча.

— По дяволите тази проклета з-закачалка, п-проклета з-закачалка — жално изхленчи той. — Не е като в Щ-щатите. Човек може да си закача шапката всяка вечер — всяка вечер, сър. Вие носите две шапки. Никога преди не съм виждал човек да носи две шапки. Сигурно е заради климата.

— Може би имам две глави — предположи сериозно Томи.

— Ам-ми д-да — заекна мистър Райдър. — С-странна р-работа. З-забележителен ф-факт. Да пием по един кокт-тейл. С-сухият режим, сухият режим ме докара дотук. Май съм пиян, напълно пиян. К-коктейлите — смесих ги — Ангелска целувка, това е Маргьорит, прекрасно създание, май си пада по мен. Конски врат, две мартинита, три пътя към разорените — не, П-пътища към р-разорението. Всичките ги смесих в една бирена халба. На бас, че не мога… аз… по дяволите… к-казах…

Томи го прекъсна.

— Няма нищо — успокои го той. — Какво ще кажете да си вървим у дома?

— Нямам дом, където да се прибера — заяви тъжно мистър Райдър и се разплака.

— В кой хотел сте отседнали? — попита Томи.

— Не мога да си отида вкъщи — каза мистър Райдър. — Търсене на съкровища. Хубава работа. Тя го направи. Уайтчапъл — бяло сърце, бели коси, мъка до гроб… — Мистър Райдър изведнъж се изпълни с достойнство. Застана изправен и внезапно постигна чудотворен контрол върху речта си. — Казвам ви, млади човече. Марги ме взе. В колата си. Да търсим съкровище. Всички английски аристократи го правят. Под паветата. Пет хиляди лири. Сериозна работа, наистина сериозна работа. Казвам ви, млади човече. Вие бяхте добър с мен. Взех присърце вашето благоденствие, сър, присърце. Ние, американците…

Този път Томи го прекъсна още по-безцеремонно.

— Какво казахте? Мисис Лейдлоу ви е взела с кола?

Американецът кимна тържествено като бухал.

— До Уайтчапъл? — Отново същото бухалско кимване.

— И сте намерили пет хиляди лири там?

Мистър Райдър се бореше с думите.

— Т-тя ги н-намери — поправи го той. — Остави ме отвън. Пред вратата. Т-тъжно е. Отвън, винаги отвън.

— Ще си спомните ли пътя дотам?

— Сигурно. Ханк Райдър не губи ума и дума…

Томи безцеремонно го повлече със себе си. Намери колата си, където я беше оставил, и след малко се носеха на изток. Прохладният въздух съживи мистър Райдър. След като полежа на рамото на Томи в пълен унес, събуди се с прояснена глава и освежен.

— Ей, момче, къде сме? — поинтересува се той.

— В Уайтчапъл — отвърна сухо Томи. — Тук ли бяхте с мисис Лейдлоу снощи?

— Изглежда ми доста познато — призна мистър Райдър, след като се огледа. — Май някъде тук завихме наляво. А, ето в онази улица.

Томи покорно зави наляво. Мистър Райдър даваше указания.

— Тук е. Сигурен съм. И сега надясно. Ама ужасно мирише, нали? Да, покрай онази кръчма на ъгъла — рязко вдясно, и спрете в началото на онази малка алея. Но за какво е всичко това? Кажете ми. Нещо останало ли е? Номер ли ще им свием?

— Точно така — рече Томи. — Ще им свием един номер. Голям майтап, нали?

— Ще разправя на всички — одобри мистър Райдър. — Макар че всичко това ми е доста мъгляво — завърши той натъжено.

Томи излезе и помогна на мистър Райдър да направи същото. Тръгнаха по алеята. Отляво се виждаха задните дворове на ред разнебитени къщи. Повечето от тях имаха врати към алеята. Мистър Райдър спря пред една от тези врати.

— Ето, тук влезе тя — обяви той. — Тази врата беше. Сто процента съм сигурен.

— Те всички много си приличат — отбеляза Томи. — Това ми напомня приказката за войника и принцесата. Спомняте ли си я? Те нарисували кръст на вратата, за да посочат коя е. Да направим ли и ние същото?

Със смях той извади парче тебешир от джоба си и нарисува разкривено кръстче ниско долу на вратата. После погледа няколко мъгляви силуета, които дебнеха високо от стените на алеята. Единият от тях нададе смразяващ кръвта вой.

— Много котки има наоколо — отбеляза той радостно.

— Как ще процедираме? — попита мистър Райдър. — Ще влезем ли?

— Да, след като вземем нужните предпазни мерки — отвърна Томи.

Той огледа алеята в двете посоки. После леко опита вратата. Тя поддаде. Отвори я и надникна в тъмен двор.

Влезе безшумно, мистър Райдър го следваше по петите.

— Брей! — възкликна последният. — Някой идва по алеята.

Той отново се измъкна навън. Томи остана неподвижен за момент. После като не чу нищо, продължи. Извади фенерче от джоба си и го включи за секунда. Този моментен проблясък му позволи да види пътя си напред. Побутна затворената врата пред себе си. Тя също поддаде. Той я бутна много леко и влезе.

След като постоя неподвижно за секунда, ослушвайки се, отново включи фенерчето. В този момент като по даден сигнал, къщата като че ли се надигна около него. Отпреде му се появиха двама мъже, други двама — зад него. Те го обградиха и го натиснаха надолу.

— Светлина — изръмжа един глас.

Запалиха една газова лампа със студена светлина. На нея Томи видя кръг от неприятни лица. Очите му кротко се плъзнаха из стаята и отбелязаха някои от предметите в нея.

— О! — възкликна любезно той. — Главната квартира на фалшификаторското производство, ако не греша.

— Затваряй си човката — изръмжа един от мъжете.

Вратата се отвори и затвори зад гърба на Томи. Един симпатичен и добре познат глас проговори:

— Хванахме го, момчета. Това е. А сега, господин Зает, трябва да ви кажа, че ви е спукана работата.

— Хубав стар израз — заяви Томи. — Как ме трогва. Да. Аз съм Тайнственият човек от Скотланд Ярд. Я гледай, мистър Ханк Райдър. Това се казва изненада.

— Май наистина си учуден. Щях да се пръсна от смях цялата вечер. Водех те за носа като малко дете. А ти беше толкова доволен от съобразителността си. Е, синко, усетих те от самото начало. Ти не беше с тази тълпа за свое удоволствие. Оставих те да си поиграеш малко. А когато започна наистина да подозираш прекрасната Маргьорит, си казах: „Сега е моментът да го заведа там“. Сигурно приятелите ти няма да чуят за теб известно време.

— Ще ми видите сметката ли? Май такъв беше точният израз. Лошо ми се пише.

— Не ти липсва кураж. Не, няма да прибягваме до насилие. Само ще ограничим дейността ти, така да се каже.

— Страхувам се, че сте заложили на погрешен кон — увери го Томи. — Нямам намерение да бъда „ограничаван в дейността си“, както се изразихте.

Мистър Райдър се усмихна общително. Отвън се чу меланхоличен котешки зов към луната.

— Да не би да разчиташ на онзи кръст, който нарисува на вратата, а, синко? — предположи мистър Райдър. — На твое място не бих залагал на него. Върнах се на алеята, за да изпълня ролята на кучето с очи колкото колела на каруца. Ако излезеш сега на алеята, ще забележиш, че всяка врата по нея е отбелязана със същия кръст.

Томи наведе глава, забележимо паднал духом.

— Мислеше се за много умен, нали? — попита Райдър.

Едва изрекъл тези думи, на вратата се чу рязко почукване.

— Какво става? — извика той стреснат.

В същия момент къщата беше нападната. Задната врата беше паянтова. Ключалката поддаде почти веднага и на вратата се появи инспектор Мариът.

— Браво, Мариът! — възкликна Томи. — Бяхте прав, що се отнася до района. Бих искал да ви запозная с мистър Ханк Райдър, който знае всички най-хубави приказки. Разбирате ли, мистър Райдър — добави меко той — и аз ви подозирах. Албърт (онова момче с важен вид и големи уши е Албърт) имаше инструкции да ви следи с мотоциклета си, ако ние с вас отидем на разходка когато и да било. И докато демонстративно маркирах вратата с тебеширен кръст, за да отвлека вниманието ви, изпуснах едно малко шишенце валериан на земята. Отвратителна миризма, но котките я обичат. Всички котки от околността са били пред къщата, за да я отбележат, когато Албърт и полицаите са дошли.

Той изгледа втрещения мистър Райдър с усмивка. После се изправи на крака.

— Казах, че ще те хвана, Шумолецо, и те хванах — рече той.

— За какво, по дяволите, говорите? Какво е това Шумолец?

— Ще го намерите сред думите в следващия криминален речник — обясни Томи. — Етимологията е неустановена. — Той се огледа с щастлива усмивка. — И всичко това стана без помощта на доносник — измърмори доволно той. — Лека нощ, Мариът. Сега трябва да вървя там, където ме чака щастливият край на приказката. Няма по-добра награда от любовта на добра жена, а вкъщи ме чака любовта на една добра жена. Тоест, надявам се, но човек никога не знае в днешно време. Тази задача беше много опасна, Мариът. Познавате ли капитан Джими Фокнър? Той танцува просто превъзходно. Да не говорим за вкуса му по отношение на коктейлите… Да, Мариът, задачата беше изключително опасна.