Съдружници срещу престъплението

Глава 19Непоклатимото алиби

Томи и Тапънс бяха заети със сортирането на кореспонденцията. Изведнъж Тапънс възкликна и подаде едно писмо на Томи.

— Нов клиент — заяви важно тя.

-А! И какво заключаваме от това писмо, Уотсън? — попита Томи. — Нищо кой знае какво, освен очевидния факт, че мистър… Монтгомъри Джоунс не е с най-добрия правопис на света. Доказателство, че е получил скъпо образование.

— Монтгомъри Джоунс? — повтори Тапънс. — Какво ли съм чувала за Монтгомъри Джоунс? А, да, сетих се. Мисля, че Джанет Сейнт Винсънт го спомена. Майка му е лейди Айлийн Монтгомъри. Много набожна, ходела на църква, носела златни кръстове и така нататък. Омъжила се за човек на име Джоунс, невероятно богат.

— Все същата стара история — отбеляза Томи. — Да видим кога желае да ни види този мистър М. Дж.? О, в единадесет и тридесет.

Точно в единадесет и тридесет много висок млад човек с приятно и непринудено изражение на лицето влезе в предното помещение и се обърна към Албърт.

— Вижте… Аз… Мога ли да видя мистър… Блънт?

— Имате ли среща, сър? — попита Албърт.

— Не съм съвсем сигурен. Да, трябва да имам. Искам да кажа, написах писмо…

— Как се казвате, сър?

— Мистър Монтгомъри Джоунс.

— Ще съобщя за вас на мистър Блънт.

Той скоро се върна.

— Бихте ли почакали малко, сър? Мистър Блънт е зает с много важно съвещание в момента.

— О, да… разбира се — отговори мистър Монтгомъри Джоунс.

Не след дълго, като се надяваше, че бе впечатлил достатъчно клиента си, Томи натисна копчето на звънеца на бюрото си и Албърт въведе мистър Монтгомъри в кабинета.

Томи стана, за да го поздрави. Като се ръкува топло с него, му посочи празния стол.

— Е, мистър Монтгомъри Джоунс. Какво ще имаме удоволствието да направим за вас? — рече Томи.

Мистър Монтгомъри Джоунс погледна несигурно третия присъстващ в офиса.

— Доверената ми секретарка, мис Робинсън — представи я Томи. — Свободно можете да говорите пред нея. Предполагам, че е някакъв семеен случай от деликатен характер?

— Е… не точно — отговори мистър Монтгомъри Джоунс.

— Изненадвате ме — заяви Томи. — Надявам се, че самият вие нямате някакъв проблем?

— О, съвсем не — каза мистър Монтгомъри Джоунс.

— Тогава — продължи Томи — сигурно ще ни изложите фактите.

Но това като че ли беше единственото, което мистър Монтгомъри Джоунс не можеше да направи.

— Трябва да ви питам за нещо много странно — започна колебливо той. — Но… но наистина не знам как да започна.

— Не се занимаваме с бракоразводни дела — осведоми го Томи.

— О, за Бога — възрази мистър Монтгомъри Джоунс. — Нямам това предвид. Просто… е, просто е нещо като глупава шега.

— Някой си е направил с вас някаква тайнствена шега? — предположи Томи.

Но мистър Монтгомъри още веднъж поклати глава.

— Е, помислете и се опитайте да го изразите със свои думи — подкани го Томи.

Настъпи пауза.

— Разбирате ли — започна мистър Джоунс, — бях на един прием. Седях до едно момиче.

— Да? — окуражи го домакинът.

— Тя беше… всъщност просто не мога да я опиша, но беше едно от най-страхотните момичета, които някога съм срещал. Австралийка е. Живее заедно с друго момиче в апартамент на Кларджис Стрийт. Тя просто е неотразима във всяко отношение. Не мога да ви опиша как ми въздейства това момиче.

— Можем да си представим, сър — вмъкна Тапънс.

Тя правилно усети, че за разкриването на проблема на мистър Монтгомъри Джоунс е нужна съчувствена женствена нотка, различна от деловите методи на мистър Блънт.

— Можем да ви разберем — повтори окуражително тя.

— Беше абсолютен шок за мен — продължи мистър Монтгомъри Джоунс, — че едно момиче може… може да порази така човек. Имах друго момиче, всъщност, две други момичета. Едната беше възхитителна, но не ми харесваше брадичката й. Само че танцуваше прекрасно и я познавам от дете, което дава сигурност, нали разбирате. А другото момиче беше от танцьорките във „Фриволити“. С нея е много забавно. Така или иначе, всъщност не съм мислил сериозно да се оженя за нито една от двете. Но ми минаваха разни неща през ума. И изведнъж — като гръм от ясно небе — седях до това момиче и…

— Целият свят се промени — произнесе прочувствено Тапънс.

Томи се размърда нетърпеливо на стола си. Вече беше леко отегчен от изброяването на любовните истории на мистър Монтгомъри Джоунс.

— Ужасно добре го казахте — заяви мистър Монтгомъри Джоунс. — Точно така беше. Само че, знаете ли, тя като че ли не ме хареса много. Може да не ми личи, но не съм кой знае колко умен.

— О, не трябва да бъдете прекалено скромен.

— О, знам, че не съм кой знае какво — заяви с приятна усмивка мистър Джоунс. — Не и за прелестно момиче като нея. Затова усетих, че трябва да направя нещо. Това е единственият ми шанс. Тя изглежда толкова почтено момиче, че никога не би се отметнала от думата си.

— Е, пожелаваме ви успех и така нататък — каза мило Тапънс. — Но не разбирам какво точно искате да направим.

— Боже господи — изпъшка мистър Монтгомъри Джоунс. — Не ви ли обясних?

— Не — отвърна Томи, — още не сте.

— Е, ето как стана. Говорехме за криминални романи. Уна, така се казва тя, ги харесва не по-малко от мен. Говорихме по-специално за един. Целият е изграден върху едно алиби. После започнахме да говорим за алибита и за фалшифицирането им. После аз казах не, тя каза… кой от нас го каза?

— Няма значение кой е бил — увери го Тапънс.

— Аз казах, че ще е доста трудно да се направи такова нещо. Тя обаче не се съгласи, каза, че трябва само да се поработи с мозъка. Доста се поразгорещихме и накрая тя рече: „Ще ти направя едно спортсменско предложение. Какво залагаш, че ще си изработя алиби, което никой не може да оспори?“ „Каквото поискаш“ — отговорих аз и веднага се обзаложихме. Тя беше страшно самоуверена за цялата работа. „Шансът е на моя страна“ — каза тя. „Не бъди толкова сигурна — отвърнах аз. — Ами ако загубиш и трябва да изпълниш каквото и да било мое желание?“ Тя се засмя, каза, че произхожда от семейство на комарджии и че ще го изпълни.

— Е? — подкани го Тапънс, щом мистър Джоунс замълча и я погледна умолително.

— Е, не разбирате ли? Всичко е в мои ръце. Това е единственият ми шанс да накарам такова момиче да ме погледне. Нямате представа колко честно изпълнява облозите си. Миналото лято била на разходка с лодка и някой се обзаложил, че няма да скочи от борда и да доплува до брега с дрехи. Тя обаче го направила.

— Извънредно любопитно предложение — обади се Томи. — И все пак не съм сигурен, че съм съвсем наясно.

— Много е просто — продължи мистър Монтгомъри Джоунс. — Сигурно непрекъснато се занимавате с това. Разследвате фалшиви алибита и откривате къде е пукнатината в тях.

— О… да, разбира се — съгласи се Томи. — Вършим такава работа.

— Някой трябва да го направи вместо мен — заяви Монтгомъри Джоунс. — Аз самият изобщо не бих се справил с такова нещо. Само трябва да разкриете номера и всичко ще се оправи. За вас сигурно е доста несериозна работа, но за мен означава много и съм готов да платя… всички необходими разноски, нали разбирате.

— Нещата ще се оправят — успокои го Тапънс. — Сигурна съм, че мистър Блънт ще поеме вашия случай.

— Разбира се, разбира се — отвърна Томи. — Много освежаващ случай, наистина много освежаващ.

Мистър Монтгомъри Джоунс въздъхна с облекчение, измъкна купчина листове от джоба си и избра един от тях.

— Ето, тук е — каза той. — Тя пише: „Изпращам ви доказателство, че се намирах на две различни места в едно и също време. Според едната версия съм обядвала сама в ресторант «Бон Тан» в Сохо, отишла съм в театър «Дюк» и съм вечеряла с един приятел, мосю Льо Маршан, в «Савои». Но освен това съм била в хотел «Касъл» в Торкий и съм се върнала в Лондон едва на следващата сутрин. Трябва да установите коя от двете истории е вярна и как съм успяла да докажа втората“. — Това е — завърши мистър Монтгомъри Джоунс. — Сега разбирате какво искам да направите.

— Много освежаваща малка задачка — заяви Томи. — Много наивна.

— Ето снимката на Уна — подаде им я мистър Монтгомъри Джоунс. — Сигурно ще ви трябва.

— Как е пълното име на дамата? — попита Томи.

— Мис Уна Дрейк. А адресът й е Кларджис Стрийт, 180.

— Благодаря — каза Томи. — Е, ще се заемем с това, мистър Монтгомъри Джоунс. Надявам се, че много скоро ще имаме добри новини за вас.

— О, безкрайно съм ви благодарен — заяви мистър Джоунс, изправи се и се ръкува с Томи. — Голям камък падна от сърцето ми.

Като изпрати клиента си, Томи се върна в кабинета си. Тапънс беше застанала до полицата и преглеждаше класическата библиотека.

— Инспектор Френч — каза Тапънс.

— А? — попита Томи.

— Инспектор Френч, разбира се. Той винаги се занимава с алибитата. Знам точната процедура. Трябва да минем през всичко и да го проверим. Първо ще изглежда наред, а после ще го проучим по-старателно и ще намерим пукнатината.

— Сигурно няма да е много трудно — съгласи се Томи. — Искам да кажа, като знаем от самото начало, че едното е лъжливо, проблемът е наполовина решен, бих казал. Точно това ме тревожи.

— Не виждам нищо тревожно.

— Тревожа се за момичето — продължи Томи. — Тя сигурно ще бъде въвлечена в брак с този млад мъж, независимо дали иска, или не.

— Скъпи — прекъсна го Тапънс, — не ставай глупав. Жените не притежават хазартния дух, който проявяват на пръв поглед. Ако онова момиче вече не беше готово да се омъжи за този приятен, но доста празноглав млад мъж, тя никога не би се оставила да бъде въвлечена в подобен облог. Но, Томи, повярвай ми, тя ще се омъжи за него с повече ентусиазъм и уважение, ако той спечели облога, отколкото ако се наложи да го улесни по някакъв начин.

— Наистина си мислиш, че знаеш всичко — промърмори съпругът й.

— Знам — отвърна Тапънс.

— А сега да прегледаме данните — каза Томи, като придърпа листовете хартия към себе си. — Първо, снимката. Хм… доста хубаво момиче, и доста хубава снимка, бих казал. Ясна е и лицето й лесно може да се разпознае.

— Трябват ни и други снимки на момичета — рече Тапънс.

— Защо?

— Винаги се налага — обясни Тапънс. — Показваш четири-пет на келнерите и те избират вярната.

— Мислиш ли? — зачуди се Томи. — Че избират правилната, искам да кажа.

— Е, поне в книгите така става — отвърна съпругата му.

— Жалко, че реалният живот е така различен от литературата — въздъхна Томи. — А сега да видим с какво разполагаме? Да, първо лондонската част. Вечеряла в „Бон Темпс“ в седем и тридесет. Отишла в театър „Дюк“ и гледала „Синият делфин“. Приложен е отрязък от театрален билет. Вечеря в „Савой“ с мосю льо Маршан. Предполагам, че можем да поговорим с мосю льо Маршан.

— Това няма да е от полза — възрази Тапънс. — Ако той й помага да спечели облога, естествено, няма да я издаде. Можем изобщо да не слушаме онова, което ни говори.

— Е, да вземем историята в Торкий — продължи Томи. — В дванадесет часа заминала от Падингтън, обядвала във вагон-ресторанта, приложена сметка. Отседнала в хотел „Касъл“ за една нощ. Отново е приложена сметката.

— Мисля, че историята е доста слаба — обяви Тапънс. — Всеки може да си купи билет за театър, можеш изобщо да не се приближаваш до театъра. Момичето просто е отишло в Торкий, а историята в Лондон е фалшива.

— Ако е така, е добре дошло за нас — забеляза Томи. — Е, предполагам, че все пак можем да отидем да поговорим с мосю льо Маршан.

Мосю льо Маршан се оказа безгрижен младеж, който не се изненада кой знае колко да ги види.

— Уна е започнала някоя игричка, нали? — попита той. — Човек никога не знае какво е намислило това хлапе.

— Разбирам, мосю льо Маршан — започна Томи, — че мис Дрейк е вечеряла с вас в „Савой“ миналия вторник вечерта.

— Така е — отвърна мосю льо Маршан. — Знам, че беше вторник, защото Уна ми го повтаряше през цялото време. Нещо повече, накара ме да го напиша в един бележник.

С известна гордост той показа записка с блед молив: „Вечерях с Уна. «Савой». Вторник, 19-ти“.

— Къде е била мис Дрейк по-рано вечерта? Знаете ли?

— Ходила е на някакво ужасно представление, наречено „Розовите божури“ или нещо такова. Абсолютен боклук, така ми каза.

— Сигурен ли сте, че мис Дрейк е била с вас тази вечер?

Мосю льо Маршан се вторачи в него.

— Ами разбира се. Нали вече ви казах.

— Да не би тя да ви е помолила да говорите така пред нас? — предположи Тапънс.

— Е, всъщност тя наистина спомена нещо, което ми прозвуча доста странно. Каза… как беше? „Мислиш си, че вечеряш тук с мен, Джими, но аз всъщност вечерям на двеста мили оттук, в Девъншир“. Това наистина беше странно изказване, не мислите ли? Нещо като астралните тела. Странното е, че един мой приятел, Дики Райс, твърди, че я е видял там.

— Кой е този мистър Райс?

— О, просто един мой приятел. Бил е в Торкий на гости на една своя леля. От онези старици, които винаги се готвят да умрат и никога не го правят. Дики бил там и се правел на грижовен племенник. Каза ми: „Онзи ден видях онова австралийско момиче, май се казваше Уна? Исках да отида и да поговоря с нея, но леля ми ме отвлече, за да си говоря с една старица в шезлонг.“ Попитах го: „Кога беше това?“, а той отговори: „О, във вторник следобед по времето за чай“. Разбира се, казах му, че е сгрешил. Но е странно, нали? След като Уна спомена Девъншир онази вечер…

— Много странно — съгласи се Томи. — Кажете ми, мосю льо Маршан, някой ваш познат вечеряше ли наблизо до вас в „Савой“?

— Едни хора на име Огландър бяха на съседната маса.

— Те познават ли мис Дрейк?

— О, да, познават я. Но не са кой знае какви приятели.

— Е, ако нямате повече какво да ни кажете, мосю льо Маршан, ще ви пожелаем приятен ден.

— Или този младеж е изключително добър лъжец — рече Томи, когато излязоха на улицата, — или говори истината.

— Да — съгласи се Тапънс, — и аз промених мнението си. Сега имам чувството, че Уна Дрейк е вечеряла в „Савой“ онази вечер.

— Сега ще отидем в „Бон Тан“ — каза Томи. — Малко храна не вреди на гладуващи детективи. Но нека първо вземем няколко снимки на момичета.

Това се оказа доста по-трудно, отколкото бяха очаквали. Като влязоха в едно фотостудио и поискаха няколко различни снимки, бяха посрещнати с хладен отказ.

— Защо всичко, което става така лесно и просто в книгите, е така трудно в реалния живот? — оплака се Тапънс. — С какво ужасно подозрение ни оглеждаха. Какво според теб са си помислили, че искаме да правим със снимките? По-добре да отидем и да нахлуем в апартамента на Джейн.

Приятелката на Тапънс, Джейн, се оказа разбрана. Позволи й да претърси едно чекмедже и да избере четири снимки на бивши приятелки на Джейн, които бяха тикнати навътре, за да са, както се казва, далеч от очите, далеч от сърцето.

Въоръжени с това съзвездие от женска красота, те забързаха към „Бон Тан“, където ги очакваха нови трудности и големи разходи. Томи трябваше да вика всички келнери поред, да им дава бакшиш и после да им показва снимките. Резултатът беше незадоволителен. Поне три от момичетата на снимките като че ли бяха вечеряли тук миналия вторник. После се върнаха в кантората, където Тапънс се потопи в един справочник.

— Падингтън, дванадесет часа. Торкий, три и тридесет и пет. Това е влакът, а приятелят на Льо Маршан, мистър Саго, Тапиока или нещо такова, я е видял там по времето за чай.

— Спомни си обаче, че не сме проверили неговото твърдение — възрази Томи. — Ако, както казваш, Льо Маршан е приятел на Уна Дрейк, може да си е измислил тази история.

— Ще намерим мистър Райс — заяви Тапънс. — Имам усещането, че мосю льо Маршан казва истината. Не, опитвам се да схвана следното. Уна Дрейк напуска Лондон с влака от дванадесет часа, вероятно си взема стая в хотела и се настанява. После взема влак обратно за града, като стига навреме, за да отиде в „Савой“. Има влак в четири и четиридесет, който стига до Падингтън в девет и десет.

— А после? — попита Томи.

— А после — намръщи се Тапънс — става доста по-трудно. Има един нощен влак обратно от Падингтън, но тя едва ли би могла да го вземе. Би било твърде рано.

— Бърза кола? — предложи Томи.

— Хм — изсумтя Тапънс. — Само на двеста мили разстояние е.

— Винаги са ми казвали, че австралийците карат много безразсъдно.

— О, предполагам, че е възможно — съгласи се Тапънс. — Би пристигнала там около седем.

— Да не мислиш, че е скочила в леглото си в хотел „Касъл“, без да я забележат? Или е пристигнала там, обяснила е, че цяла нощ е била навън, и може ли, моля, да си получи сметката?

— Томи, ние сме идиоти! — възкликна Тапънс. — Не е имало нужда изобщо да се връща в Торкий. Само е трябвало да помоли някоя приятелка да отиде в хотела, да събере багажа й и да плати сметката. Оттам е дошла платената сметка с необходимата дата.

— Мисля, че като цяло хипотезата ни е доста правдоподобна — забеляза Томи. — Следващата стъпка е да вземем утре влака за Торкий в дванадесет часа и да потвърдим блестящите си заключения.

На следващата сутрин, въоръжени с папка снимки, Томи и Тапънс се настаниха в първокласен вагон и си запазиха места за обяд с втората смяна.

— Вероятно келнерите във вагон-ресторанта няма да са същите — предположи Томи. — Това би било твърде голям късмет. Предполагам, че трябва да пътуваме до Торкий и обратно с дни, преди да улучим онези, които ни трябват.

— Тази история с алибито не се оказа толкова лесна — забеляза Тапънс. — В книгите всичко се разрешава в рамките на два-три абзаца. „Тогава инспектор Еди-кой си се качи на влака за Торкий и разпита келнерите във вагон-ресторанта.“ Така историята свършва.

Но поне веднъж младата двойка имаше късмет. В отговор на въпроса им келнерът, който им донесе сметката за обяда, се оказа същият, който е бил на смяна предния вторник. После влезе в действие онова, което Томи беше нарекъл „номерът с десетте шилинга“ и Тапънс извади папката.

— Бих искал да знам дали някоя от тези дами е обядвала в този влак миналия вторник? — попита Томи.

По начин, подходящ за най-добрите детективски романи, човекът веднага посочи снимката на Уна Дрейк.

— Да, сър. Спомням си тази дама и си спомням, че беше вторник, тъй като самата тя привлече вниманието ми към факта. Каза, че този ден от седмицата винаги е най-щастлив за нея.

— Дотук добре — отбеляза Тапънс, когато се върнаха в купето си. — И вероятно ще открием, че се е настанила в хотела съвсем нормално. По-трудно ще бъде обаче да докажем, че е пътувала обратно за Лондон. Но може би някой от носачите на гарата ще си спомни.

Тук обаче удариха на камък. Като се качи на горната платформа, Томи попита продавача на билети и няколко носачи. След като раздаде на няколко пъти по половин крона (монета от пет шилинга. — Б.ред.)като въведение към разследването, двама от носачите избраха по една от другите снимки с неясния спомен, че подобна дама е пътувала за града с влака в четири и четиридесет онзи следобед, но никой не успя да идентифицира Уна Дрейк.

— Но това не доказва нищо — каза Тапънс, щом си тръгнаха от гарата. — Може да е пътувала с влака и никой да не я е забелязал.

— Може да се е качила от другата гара, от Тор.

— Изглежда доста вероятно — съгласи се Тапънс. — Но можем да го проверим след като отидем в хотела.

Хотел „Касъл“ беше голяма сграда с изглед към морето. След като си запазиха стая за през нощта и се разписаха в регистъра, Томи любезно каза:

— Мисля, че миналия вторник при вас е отседнала една наша приятелка. Мис Уна Дрейк.

Младата дама на регистрацията засия.

— О, да, много добре си спомням. Мисля, че младата дама беше австралийка.

Томи даде знак на Тапънс и тя извади снимката.

— Доста очарователна е тук на снимката, нали? — изкоментира Тапънс.

— О, наистина, много е хубава, много стилна.

— Тя дълго ли остана тук? — попита Томи.

— Само една нощ. Замина си на следващата сутрин с експреса за Лондон. Доста е далеч, за да дойде човек за една нощ, но, разбира се, предполагам, че австралийките нямат проблеми с пътуването.

— Тя е много спортно момиче — обясни Томи, — обича приключенията. Тук ли се е случило това дето излязла да вечеря с някакви приятели, после отишла на разходка с тяхната кола, колата заседнала в канавката и тя успяла да се прибере едва сутринта?

— О, не — възрази младата дама. — Мис Дрейк вечеря тук в хотела.

— Така ли? — изненада се Томи. — Сигурна ли сте? Искам да кажа… откъде знаете?

— Видях я.

— Питам, защото разбрах, че е вечеряла с някакви приятели в Торкий — обясни Томи.

— О, не, сър, тук вечеря. — Младата дама се засмя и леко се изчерви. — Спомням си, че носеше много хубава рокля. От онзи шифон на цветчета, който сега е на мода, целият на теменужки.

— Тапънс, това променя всичко — заяви Томи, когато ги заведоха горе в стаята им.

— Наистина — съгласи се Тапънс. — Разбира се, жената може да греши. Ще попитаме келнера на вечеря. Сигурно тук не идват много хора по това време на годината.

Този път Тапънс започна атаката.

— Можете ли да ми кажете дали една моя приятелка е била тук миналия вторник? — попита тя келнера с мила усмивка. — Мис Дрейк. Носела е рокля, цялата на теменужки, доколкото знам. — Тя извади снимката. — Тази дама.

Келнерът незабавно разцъфна в усмивка.

— Да, да, мис Дрейк. Спомням си я много добре. Каза ми, че е от Австралия.

— Тук ли вечеря?

— Да. Беше миналия вторник. Попита ме дали има какво да се прави по-късно в града.

— Така ли?

— Казах й за театъра „Павилион“, но накрая тя реши да не ходи там и остана тук да послуша нашия оркестър.

— По дяволите — промърмори Томи под носа си.

— Дали помните по кое време вечеря? — попита Тапънс.

— Слезе доста късно. Трябва да е било около осем часа.

— Триста дяволи и една вещица! — възкликна Тапънс, докато с Томи излизаха от трапезарията. — Томи, всичко отива по дяволите. А изглеждаше толкова ясно и просто.

— Трябваше да очакваме, че ще има подводни камъни.

— Чудя се дали има влак, който може да е взела по-късно?

— Няма нито един, който да я докара в Лондон навреме, за да отиде в „Савой“.

— Е — въздъхна Тапънс, — като последна надежда ще поговоря с камериерката. Стаята на Уна Дрейк е била на нашия етаж.

Камериерката беше многословна и услужлива жена. Да, спомняла си младата дама доста добре. Точно това била нейната снимка. Много мила млада дама, много весела и разговорчива. Разказала й много за Австралия и кенгурата.

Младата дама позвънила около девет и половина и помолила за бутилка топла вода в леглото си, а също и да я събудят на следващата сутрин в седем и половина с кафе вместо чай.

— Когато я събудихте, тя в леглото си ли беше?

— Ами да, госпожо, разбира се.

— О, само се чудех дали е правела упражнения или нещо такова — обясни бързо Тапънс. — Толкова хора го правят рано сутрин.

— Е, тук нещата изглеждат доста стабилни — заяви Томи, когато камериерката си тръгна. — От това можем да си извадим само едно заключение. Лондонската част от историята трябва да е фалшива.

— Мосю льо Маршан явно е много по-съвършен лъжец, отколкото си мислехме — предположи Тапънс.

— Има начин да проверим твърденията му — каза Томи. — Той спомена, че на съседната маса седели хора, които Уна познавала слабо. Как се казваха… Огландър, май така беше. Трябва да открием тези Огландърови, а също и да поразпитаме в апартамента на мис Дрейк на Кларджис стрийт.

На следващата сутрин си платиха сметката и заминаха, леко обезкуражени.

Да открият Огландърови се оказа доста лесно с помощта на телефонния указател. Този път Тапънс пое инициативата и прие образа на кореспондентка на нов илюстрован вестник. Отби се при мисис Огландър, като попита за някои подробности за тяхната „елегантна“ вечеря в „Савой“ във вторник вечерта. Мисис Огландър просто гореше от желание да осигури тези подробности. Точно когато си тръгваше, Тапънс добави безгрижно:

— Мис Дрейк не седеше ли на съседната маса до вас? Вярно ли е, че е сгодена за херцога на Пърт? Сигурно я познавате.

— Познавам я слабо — отвърна мисис Огландър. — Много чаровно момиче, мисля. Да, седеше на съседната маса с мистър льо Маршан. Дъщерите ми я познават по-добре от мен.

Следващото място, където се отби Тапънс, беше апартаментът на Кларджис Стрийт. Тук я поздрави мис Марджъри Лийчестър, приятелката, с която мис Дрейк живееше в един апартамент.

— Кажете ми какво става? — попита умолително мис Лийчестър. — Уна се е забъркала в някаква сериозна игра, а аз нищо не знам. Разбира се, че се прибра да спи тук във вторник вечерта.

— Видяхте ли я, когато влезе?

— Не, вече си бях легнала. Тя си има ключ, разбира се. Мисля, че се прибра около един часа.

— Кога я видяхте?

— О, на следващата сутрин около девет, или може би по-скоро към десет.

На излизане Тапънс почти се сблъска с висока, мършава жена, която тъкмо влизаше.

— Моля за извинение, мис — каза мършавата жена.

— Тук ли работите?

— Да, мис. Идвам през деня.

— Кога идвате сутрин?

— Работното ми време започва в девет, мис.

Тапънс бързо пъхна половин крона в ръката на мършавото момиче.

— Мис Дрейк тук ли беше миналия вторник сутринта, когато дойдохте?

— Ами да, мис, тук си беше. Спеше дълбоко и се събуди едва след като й поднесох чая.

— О, благодаря — каза Тапънс и обезкуражено заслиза по стълбите.

Имаше среща с Томи за обяд в един малък ресторант в Сохо. Там сравниха резултатите си.

— Видях се с онзи младеж, Райс. Наистина е видял Уна Дрейк от разстояние в Торкий.

— Е — въздъхна Тапънс, — вече проверихме изцяло тези алибита. Дай ми хартия и молив, Томи. Да ги напишем на чисто, както правят всички детективи.

Те се спогледаха.

— Е, май „Блестящите детективи на Блънт“ този път са победени — отбеляза Томи.

— О, не трябва да се предаваме! — възкликна Тапънс. — Просто някой лъже!

— Странното е, че според мен никой не лъже. Всички изглеждаха много прями и откровени.

— И все пак трябва да има пукнатина. Знаем, че има. Мисля си дори за частен аероплан, но това наистина не би ни помогнало много.

— Аз съм по-склонен към теорията за астралното тяло.

— Е, утрото е по-мъдро от вечерта — заключи Тапънс. — Подсъзнанието работи по време на сън.

— Хм — изсумтя Томи. — Ако твоето подсъзнание те снабди с подходящ отговор на тази загадка до утре сутринта, свалям му шапка.

Цялата вечер бяха много тихи. От време на време Тапънс правеше справка с листа с отбелязаните часове. Пишеше нещо на листчета хартия. Мърмореше си под носа, объркано се ровеше в железопътния справочник. Но накрая и двамата отидоха да си легнат без в края на тунела да проблесне светлинка.

— Много е обезсърчаващо — рече Томи.

— Една от най-ужасно прекараните ми вечери — съгласи се Тапънс.

— Трябваше да отидем на мюзикхол — каза Томи. — Няколко хубави вица за тъщи, близнаци и бутилки бира щяха да ни се отразят добре.

— Не, ще видиш, че тази концентрация в крайна сметка ще ни помогне — възрази Тапънс. — Колко заети ще бъдат подсъзнанията ни през следващите осем часа! — След този израз на надежда отидоха да си легнат.

— Е, подсъзнателното работи ли? — попита я Томи на сутринта.

— Имам идея — отвърна Тапънс.

— Така ли? Каква идея?

— Е, доста странна. Никога не съм чела такова нещо в криминалните романи. Всъщност ти ми я внуши.

— Тогава трябва да е добра идея — рече уверено Томи. — Хайде, Тапънс, кажи ми.

— Първо ще изпратя телеграма, за да я проверя — отвърна тя. — Не, няма да ти кажа. Идеята е съвсем безумна, но е единствената, която съчетава фактите.

— Тогава — каза Томи — ще тръгвам за кантората. Тълпата разочаровани клиенти не трябва да чака напразно. Оставям този случай в ръцете на многообещаващата си сътрудничка.

Тапънс кимна радостно.

Тя не се появи в кантората цял ден. Когато Томи се върна вкъщи около пет и половина, завари Тапънс да го очаква ликуваща.

— Успях, Томи! Разреших загадката на алибито. Можем да си върнем всички онези крони и шилинги и да поискаме внушителна такса от мистър Монтгомъри Джоунс. А той може да ходи и да си прибира момичето.

— Какво е разрешението? — извика Томи.

— Много е просто — отвърна Тапънс. — Близначки.

— Какво искаш да кажеш? Близначки?

— Да, нищо повече. Разбира се, това е единственото разрешение. Трябва да кажа, че ти ми го внуши снощи, като спомена за тъщи, близнаци и бутилки бира. Изпратих телеграма до Австралия и получих информацията, която ми трябваше. Уна има сестра-близначка, Вера, която е пристигнала в Англия миналия понеделник. Затова Уна е сключила този облог така спонтанно. Помислила си е, че ще си направи добра шега с бедния Монтгомъри Джоунс. Сестра й е отишла в Торкий, а тя е останала в Лондон.

— Според теб ще се разочарова ли много, че е загубила?

— Не — отвърна Тапънс, — не мисля. Вече ти казах мнението си по въпроса. Тя ще отдаде всички почести на Монтгомъри Джоунс. Винаги съм смятала, че уважението към способностите на съпруга трябва да бъде в основата на брачния живот.

— Щастлив съм, че ти вдъхвам такива чувства, Тапънс.

— Разрешението не е много задоволително — отбеляза Тапънс. — Не е от онези странни пукнатини в алибито, които инспектор Френч би открил.

— Глупости — възрази Томи. — Мисля, че показвах онези снимки на келнера в ресторанта точно като инспектор Френч.

— Той изобщо не би похарчил толкова половин крони и десетшилингови банкноти като нас — заяви Тапънс.

— Няма значение. Ще си ги получим с лихвите от мистър Монтгомъри Джоунс. Той ще изпадне в такова идиотско блаженство, че вероятно ще плати и най-огромната сметка без да мърмори.

— Съвсем заслужено — съгласи се Тапънс. — Нима „Блестящите детективи на Блънт“ не постигнаха наистина блестящ успех? О, Томи, мисля, че добре се справяме. Дори понякога се плаша.

— Следващият ни случай ще бъде в стила на Роджър Шерингъм. А ти, Тапънс, ще бъдеш Роджър Шерингъм.

— Ще трябва много да говоря — зарадва се тя.

— Ти го правиш много естествено — каза Томи. — А сега предлагам да следваме план, който ти предложих снощи и да отидем на мюзикхол с много вицове за тъщи, бутилки бира и близнаци.