Съдружници срещу престъплението

Глава 20Дъщерята на свещеника

— Бих искала — каза Тапънс, разхождайки се замечтано из кабинета — да можехме да се сприятелим с някоя дъщеря на свещеник.

— Защо? — попита Томи.

— Може и да си забравил, но самата аз някога бях дъщеря на свещеник. Спомням си как беше. Оттук и този алтруистичен порив, този дух на загрижено съобразяване с другите… този…

— Виждам, че се готвиш за Роджър Шерингъм — прекъсна я Томи. — Ако ми позволиш една критика, изказванията ти доста приличат на неговите, но не са и наполовина така добри.

— Тъкмо напротив — възрази Тапънс. — Моята реч притежава женствена неуловимост, едно je ne sais quoi (не зная точно какво (фр.) — Б.ред), което нито един груб мъж не може да постигне. Нещо повече, притежавам способности, непознати на моя прототип. Но дали „прототип“ е точната дума? Думите са несигурно нещо. Често звучат добре, но означават обратното на онова, което човек си мисли.

— Продължавай — подкани я мило Томи.

— Тъкмо това правя. Замълчах само за да си поема дъх. Като прилагам тези си способности, днес имам желанието да помогна на някоя свещеническа дъщеря. Ще видиш, Томи, че първият, който ще потърси помощта на „Блестящите детективи на Блънт“, ще бъде дъщеря на свещеник.

— Обзалагам се, че няма да бъде — заяви Томи.

— Стана! — отвърна Тапънс. — Тревога! Бегом на пишещата машина! О, Боже! Някой идва.

В кабинета на мистър Блънт кипеше оживена дейност, когато Албърт отвори вратата и обяви:

— Мис Моника Дийн.

Слабо момиче с кестенява коса, доста зле облечено, влезе и се спря колебливо. Томи се приближи.

— Добро утро, мис Дийн. Моля, седнете и ни разкажете какво можем да направим за вас. Между другото позволете да ви представя доверената ми секретарка, мис Шерингъм.

— Радвам се да се запознаем, мис Дийн — каза Тапънс. — Баща ви е бил служител на църквата, нали?

— Да. Но как разбрахте?

— О, имаме си методи — отвърна Тапънс. — Нали нямате нищо против бъбренето ми? Мистър Блънт обича да слуша приказките ми. Казва, че от тях черпи идеи.

Момичето се вторачи в нея. Беше слабо създание, което не блестеше с красота, но излъчваше някаква странна смесица от доброта и тъга. Имаше гъста, мека пепеливо руса коса. Очите й бяха тъмносини и много хубави, въпреки че тъмните сенки под тях говореха за притеснение и грижи.

— Ще ни разкажете ли какво ви тревожи, мис Дийн? — предложи Томи.

Момичето се обърна към него с благодарност.

— Това е дълга и объркана история — започна то. — Казвам се Моника Дийн. Баща ми беше ректор на Литъл Хампсли в Съфък. Почина преди три години и ни остави с майка ми в много лошо положение. Започнах работа като гувернантка, но майка ми стана инвалид и трябваше да се върна вкъщи, за да се грижа за нея. Бяхме отчайващо бедни, но един ден получихме писмо от адвокат, който ни уведомяваше, че една леля на баща ми е починала и е оставила всичко на мен. Често бях чувала за тази леля, която се беше скарала с баща ми преди много години, и знаех, че е доста заможна. Изглеждаше, че грижите ни са към края си. Но нещата не се оказаха така добри, както се бяхме надявали. Наследих къщата, в която беше живяла тя, но след като платихме няколко малки суми на други наследници, не останаха никакви пари. Предполагам, че трябва да ги е загубила по време на войната, или че е живяла от капитала си. Все пак имахме къщата, и почти веднага получихме възможност да я продадем на доста изгодна цена. Но аз отказах предложението. Може би постъпих глупаво. Живеехме в малко, но скъпо за нас жилище и си помислих, че ще е много по-хубаво да живеем в Червената къща, където майка ми можеше да има удобни стаи и да взема квартиранти, за да покриваме разходите си. Останах вярна на този план, като устоях на примамливото предложение на господина, който искаше да купи къщата. Преместихме се и дадох обява за даване на стаи под наем. Известно време всичко вървеше добре. Получихме няколко отговора на обявата. Старата прислужница на леля ми остана с нас и двете с нея си поделихме къщната работа. А после започнаха да се случват необясними неща.

— Какви неща?

— Много странни неща. Цялата къща изглеждаше омагьосана. Картините падаха, съдовете летяха през стаята и се разбиваха. Една сутрин, като слязохме, видяхме всички мебели разместени. Първо си помислихме, че някой си прави шеги, но трябваше да се откажем от това обяснение. Понякога, когато сядахме да вечеряме, отгоре се чуваше ужасен трясък. Качвахме се и не намирахме там никого, но някоя мебел беше разбита яростно на пода.

— Полтъргайст — извика Тапънс, силно заинтересувана.

— Да, така каза и доктор О’Нийл, въпреки че не знам какво означа това.

— Нещо като зъл дух, който прави номера — обясни Тапънс, която всъщност знаеше много малко по въпроса и дори не беше сигурна, че е произнесла думата полтъргайст правилно.

— Е, във всеки случай резултатът беше ужасен. Наемателите ни се плашеха до смърт и си тръгваха незабавно. Идваха нови, които също си тръгваха бързо. Бях отчаяна. На всичко отгоре малките ни спестявания внезапно се изпариха. Компанията, в която бяха вложени, банкрутира.

— Горкото дете! — възкликна съчувствено Тапънс. — Какво сте преживели само. Значи искате мистър Блънт да разследва тези ваши духове?

— Не само това. Знаете ли, преди три дни при нас се отби един господин. Казва се доктор О’Нийл. Представи се като член на Дружеството за физически изследвания. Каза, че е чул за странните събития в нашата къща и е силно заинтересуван. Дори бил готов да купи къщата от нас и да проведе в нея серия експерименти.

— Е?

— Разбира се, първо ме обзе радост. Това изглеждаше решение на всичките ми трудности. Но…

— Да?

— Сигурно ще помислите, че си въобразявам. Може и да е така. Но… О! Сигурна съм, че не греша. Беше същият човек!

— Как така същият?

— Същият, който искаше да я купи преди. О, сигурна съм!

— Но как така?

— Вие не разбирате. Двамата мъже бяха съвсем различни, с различни имена и така нататък. Първият беше доста млад, спретнат, мургав младеж около тридесетте. Доктор О’Нийл е около петдесетте, има побеляла брада, носи очила и е прегърбен. Но когато говореше, забелязах златния зъб от едната страна на устата му. Вижда се само когато се засмее. Другият човек имаше златен зъб точно на същото място. Тогава погледнах ушите му. Бях забелязала ушите на другия човек, защото бяха с особена форма — почти им липсваше меката долна част. Ушите на доктор О’Нийл бяха съвсем същите. Не може и двете неща да са случайни, нали? Дълго мислих. Накрая му писах, че ще го уведомя в срок от една седмица. Бях забелязала обявата на мистър Блънт преди известно време, всъщност, в един стар вестник, постлан на дъното на едно чекмедже в кухнята. Изрязах я и дойдох в града.

— Права сте. — Тапънс енергично кимна с глава. — Тази история има нужда от разследване.

— Много интересен случай, мис Дийн — отбеляза Томи. — Ще ни бъде приятно да се заемем с него за вас… нали, мис Шерингъм?

— Наистина — съгласи се Тапънс. — И ще го разрешим.

— Разбирам, мис Дийн — продължи Томи, — че в къщата живеете вие, вашата майка и прислужницата. Може ли да ми кажете някакви подробности за прислужницата?

— Казва се Крокет. Работила е при леля ми около осем или десет години. Възрастна жена е. Не е много приветлива, но е добра прислужница. Склонна е да си придава важност, защото сестра й се е омъжила за човек с по-високо положение. Крокет има племенник, когото винаги нарича пред нас „истински джентълмен“.

— Хм — изсумтя Томи, който не беше много наясно как да продължи.

Тапънс гледаше настойчиво Моника. Изведнъж решително заяви:

— Мисля, че за мис Дийн ще бъде най-добре да дойде да обядва с мен. Вече е един часа. Тя ще може да ми разкаже всички подробности.

— Разбира се, мис Шерингъм — съгласи се Томи. — Отличен план.

— Вижте сега — започна Тапънс, когато се бяха разположили удобно на малка маса в близък ресторант. — Искам да знам има ли някаква специална причина, поради която искате да разследвате всичко това?

Моника се изчерви.

— Ами разбирате ли…

— Продължавайте — окуражи я Тапънс.

— Ами има двама мъже, които… които… искат да се оженят за мен.

— Предполагам, че е обичайната история. Единият е богат, другият — беден, а вие харесвате бедния!

— Не разбирам откъде знаете всичко — промълви момичето.

— Това е нещо като природен закон — обясни Тапънс. — Случва се на всички. На мен също ми се случи.

— Разбирате ли, дори ако продам къщата, няма да получим достатъчно, за да преживяваме. Джералд е много мил, но е отчайващо беден, макар че е много добър инженер. Ако имаше поне малък капитал, фирмата му щеше да го вземе за съдружник. Другият, мистър Партридж, е много добър човек, не ще и дума, и доста заможен. Ако се омъжа за него, това ще е краят на всичките ни грижи. Но… но…

— Разбирам — прекъсна я съчувствено Тапънс. — Съвсем не е същото. Можете да си казвате колко е добър и достоен и да събирате качествата му, като че ли са числа. Но това само действа още по-охлаждащо.

Моника кимна.

— Е — продължи Тапънс, — мисля, че трябва да отидем и да проучим нещата на място. Какъв е адресът?

— Червената къща, Стортън-ин-дъ-Марш.

Тапънс записа адреса в бележника си.

— Не ви попитах — започна Моника — за… условията ви — завърши тя, като леко се изчерви.

— Заплащането ни строго зависи от резултатите — осведоми я важно Тапънс. — Ако тайната на Червената къща се окаже такава, че ви донесе приходи, а това изглежда твърде вероятно, съдейки по нетърпението, с което някой иска да придобие собствеността, ще очакваме малък процент. В противен случай — нищо!

— Много ви благодаря! — възкликна признателно момичето.

— А сега — продължи Тапънс, — не се притеснявайте. Всичко ще се оправи. Да се наслаждаваме на обяда и да говорим за интересни неща.