Съдружници срещу престъплението

Глава 6Приключението със зловещия непознат(продължение)

— По-добре да не влизаме още — предложи Даймчърч, докато заедно с Томи бързаха по Хейлхъм стрийт. — Ключът у вас ли е?

Томи кимна.

— Тогава какво ще кажете да хапнем нещо за вечеря? Още е рано, но тук отсреща има един малък ресторант. Ще вземем маса до прозореца, така че да можем да наблюдаваме кантората през цялото време.

Поръчаха си лека, но вкусна вечеря, както бе предложил детективът. Според Томи инспектор Даймчърч беше доста приятен събеседник. Работата му го беше срещала с международни шпиони и той удиви непосветения си слушател със своите разкази.

Останаха в малкия ресторант до осем часа, когато Даймчърч предложи да тръгват.

— Вече е доста тъмно — обясни той. — Ще можем да се промъкнем вътре, без никой да ни забележи.

Както каза той, наистина беше доста тъмно. Минаха на отсрещната страна, огледаха набързо опустялата улица и се промъкнаха през входа. После се изкачиха по стълбите и Томи пъхна ключа си в ключалката на преддверието.

Точно в този момент чу, както му се стори, Даймчърч да подсвирва до него.

— Защо свирите? — попита остро той.

— Не съм свирил — отвърна Даймчърч, силно изненадан. — Мислех, че сте вие.

— Е, някой… — започна Томи.

Но не продължи. Силни ръце го сграбчиха отзад, и преди да успее да извика, до устата и носа му притиснаха нещо със сладникава, неприятна миризма.

Той се бореше яростно, но напразно. Хлороформът си свърши работата. Главата му започна да се върти, а подът — да се издига и снижава пред него. Полузадушен, той загуби съзнание.

Дойде на себе си с болка, но в пълно съзнание. Хлороформът не бе действал дълго. Бяха го държали упоен само колкото да напъхат парцал в устата му, за да са сигурни, че няма да извика.

Когато дойде на себе си, беше полулегнал, полуседнал, подпрян на стената в ъгъла на собствената си кантора. Двама мъже старателно обръщаха с главата надолу съдържанието на бюрото му и претърсваха етажерките. Докато работеха, те ругаеха на воля.

— Майната му, шефе — каза пресипнало по-високият от двамата, — обърнахме цялото проклето място с главата надолу. Не е тук.

— Трябва да е тук — изръмжа другият. — Не е у него. А няма къде другаде да е.

Докато говореше, той се обърна, и за дълбоко свое изумление Томи видя, че последният не беше никой друг освен инспектор Даймчърч. Той се ухили, когато видя изненадата на Томи.

— Значи нашият млад приятел отново е буден — забеляза той. — И малко изненадан, да, малко изненадан. Но беше толкова просто. Подозираме, че не всичко е както трябва с Международната детективска агенция. Аз решавам да открия дали е така, или не. Ако новият мистър Блънт наистина е детектив, ще бъде нащрек. Затова изпращам първо добрия си стар приятел Карл Бауер. Карл е инструктиран да се държи подозрително и да скалъпи неправдоподобна история. Той така и прави. После на сцената се появявам аз. Използувам името на инспектор Мариът за убедителност. Останалото е лесно.

Той се изсмя.

Томи умираше да каже някои неща, но парцалът в устата му пречеше. Освен това умираше да направи някои неща — главно с ръце и крака — но, уви, това също беше невъзможно. Беше здраво завързан.

Това, което го изуми най-силно, беше внезапната промяна в човека, застанал пред него. Като инспектор Даймчърч той беше типичен англичанин. Сега никой не би могъл да не забележи, че той е добре образован чужденец, който говори перфектно английски без следа от акцент.

— Когинс, приятелю — каза доскорошният инспектор, обръщайки се към бруталния си на вид помощник, — вземи си оръжието и застани до пленника. Ще извадя парцала. Нали разбирате, драги мистър Блънт, че ще бъде фатална глупост от ваша страна да извикате? Сигурен съм, че разбирате. За възрастта си сте доста интелигентен.

Той ловко измъкна парцала и отстъпи назад.

Томи раздвижи схванатите си челюсти, прокара език по зъбите си, преглътна два пъти и… не каза нищо.

— Поздравявам ви за самообладанието — каза другият. — Виждам, че оценявате положението. Нямате ли какво да кажете?

— Ще премълча това, което имам да кажа — заяви Томи. — То няма да се развали, ако почака.

— О! Но аз няма да премълча това, което имам да ви кажа. На прост английски, мистър Блънт: къде е онова писмо?

— Не знам, драги — заяви радостно Томи. — Не е у мен. И вие знаете това не по-зле от мен. На ваше място бих продължил претърсването. Много ми се ще да ви видя с вашия приятел Когинс как си играете на криеница.

Лицето на другия потъмня.

— Вие май сте доволен от лекомислието си, мистър Блънт. Виждате ли онази кутия там? Това е едно малко приспособление на Когинс. В нея има сярна киселина… да, сярна киселина… и железни инструменти, които могат да се нажежават до червено в огъня и да изгарят…

Томи поклати тъжно глава.

— Погрешна диагноза — промърмори той. — Ние с Тапънс преценихме погрешно това приключение. Не е с Куция крак. То е на Булдога Дръмънд, а вие сте неподражаемият Карл Питърсън.

— Какви глупости дрънкаш? — изръмжа другият.

— О! — възкликна Томи. — Виждам, че не сте запознат с класиката. Жалко.

— Глупак такъв! Ще направите ли каквото искаме, или не? Да кажа ли на Когинс да си приготви инструментите и да започва?

— Не бъдете толкова нетърпелив — отвърна Томи. — Разбира се, че ще направя каквото искате, веднага щом ми кажете какво е то. Нали не мислите, че искам да бъда гравиран като релефна подметка и изпържен на скара? Мразя болката.

Даймчърч го изгледа презрително.

— Майн гот! Какви страхливци са тези англичани.

— Здрав разум, драги, просто здрав разум. Зарежете сярната киселина, да се заемем с належащите неща.

— Искам писмото.

— Вече ви казах, че не е у мен.

— Знаем. Знаем и у кого трябва да е. У момичето.

— Много е вероятно да сте прав — съгласи се Томи. — Може да го е пъхнала в чантичката си, когато приятелчето ви Карл ни стресна.

— О, не отричате. Умно. Добре, значи ще пишете на тая Тапънс, както я наричате, с молба да донесе тук писмото незабавно.

— Не мога да го направя — започна Томи.

Другият го прекъсна, преди да е довършил изречението.

— О! Значи не можете? Е, ще видим тая работа. Когинс!

— Не бързайте толкова — каза Томи. — И ме изчакайте да си довърша изречението. Щях да кажа, че не мога да го направя, докато не ми развържете ръцете. В края на краищата не съм от онези чудаци, които могат да пишат с носовете или лактите си.

— Значи ще пишете?

— Разбира се. Не ви ли казвам това през цялото време? Целта ми е само да ви се подчинявам. Нали няма да направите нищо лошо на Тапънс? Сигурен съм, че няма. Тя е толкова добро момиче.

— Искаме само писмото — отвърна Даймчърч, но на лицето му се появи изключително неприятна усмивка.

След неговото кимване бруталният Когинс коленичи и развърза ръцете на Томи. Последният ги разтърси енергично.

— Така е по-добре — заяви радостно той. — Ще бъде ли Когинс така любезен да ми подаде писалката? Мисля, че е на масата заедно с другата част от собствеността ми.

С ръмжене човекът му я донесе и намери лист хартия.

— Внимавайте какво пишете — предупреди го заплашително Даймчърч. — Оставяме на вас, но провалът ви ще означава смърт, и то бавна смърт.

— В такъв случай — каза Томи — ще дам всичко от себе си.

Той помисли една-две минути, после започна да пише бързо.

— Това как ви се струва? — попита той, като им подаде завършената бележка.

— Франсис ли? — възкликна фалшивият инспектор с вдигнати вежди. — Така ли те наричаше тя?

— Тъй като не сте били на кръщенето ми — отвърна Томи, — предполагам, че не знаете дали това е името ми или не. Но мисля, че табакерата, която взехте от джоба ми, е доста добро доказателство, че казвам истината.

Другият се приближи към масата и взе табакерата. Когато прочете „На Франсис от Тапънс“ я остави обратно с лека усмивка.

— Радвам се, че се държите така разумно — забеляза той. — Когинс, предай тази бележка на Василий. Стои на пост отвън. Кажи му да я отнесе веднага.

Следващите двадесет минути минаха бавно. Десетте минути след това като че ли продължиха още по-дълго. Даймчърч се разхождаше напред-назад. Изражението на лицето му ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Веднъж той се обърна заплашително към Томи и изръмжа:

— Само ако сте посмели да ни измамите…

— Ако имахме колода карти тук, можехме да изиграем една партия пикет, за да минава времето — отвърна Томи. — Жените винаги закъсняват. Надявам се, че няма да се държите зле с малката Тапънс, когато дойде?

— О, не — отвърна Даймчърч. — Вие с нея ще отидете на едно и също място. Заедно.

— Така ли, свиня такава — промърмори Томи под носа си.

Изведнъж във външното помещение се чу шум. Един човек, когото Томи още не беше виждал, подаде глава вътре и изръмжа нещо на руски.

— Добре — отвърна Даймчърч. — Тя идва, при това сама.

За момент леко притеснение сви сърцето на Томи. В следващия миг чу гласа на Тапънс.

— О! Ето ви и вас, инспектор Даймчърч. Нося писмото. Къде е Франсис?

С последните думи тя влезе в стаята и Василий се хвърли върху нея отзад, като притисна ръка към устата й. Даймчърч изтръгна чантата от ръцете й и изсипа съдържанието й в ожесточеното търсене.

Изведнъж той нададе радостно възклицание и вдигна един син плик с руска марка. Когинс нададе дрезгав вик.

И точно в този момент на триумф другата врата, вратата към стаята на Тапънс, се отвори безшумно. Инспектор Мариът и двама мъже, въоръжени с револвери, влязоха в стаята с острата команда:

— Горе ръцете.

Нямаше борба. Противниците бяха в безнадеждна ситуация. Автоматичният пистолет на Даймчърч беше на масата, а двамата други не бяха въоръжени.

— Добра придобивка — заяви одобрително инспектор Мариът, когато щракна последните белезници. — А с времето ще получим още повече, надявам се.

Побледнял от ярост, Даймчърч се вторачи в Тапънс.

— Малко дяволче такова — изръмжа той. — Ти ги насочи към нас.

Тапънс се засмя.

— Не беше изцяло мое дело. Признавам, че трябваше да се досетя, когато споменахте числото 16 този следобед. Но бележката на Томи реши нещата. Обадих се на инспектор Мариът, повиках Албърт да го посрещне с резервния ключ от кантората и самата аз дойдох с празния син плик в чантата си. Писмото предадох, съгласно инструкциите, веднага щом се разделих с вас двамата този следобед.

Но една дума привлече вниманието на другия.

— Томи ли? — възкликна той.

Томи, когото тъкмо бяха освободили от въжетата, се приближи до тях.

— Браво, братко Франсис — каза той на Тапънс, като взе двете й ръце в своите. После се обърна към Даймчърч: — Както ви казах, драги, наистина трябва да четете класиците.