Съдружници срещу престъплението

Глава 21Червената къща

— Е — каза Томи, като погледна през прозореца на „Корона и котва“, — ето ни в „Жабешката дупка“ или както там се казва това затънтено село.

— Да разгледаме случая — предложи Тапънс.

— Дадено — съгласи се Томи. — Като начало ще кажа, че аз подозирам майката-инвалид!

— Защо?

— Драга ми Тапънс, при положение, че цялата тази работа с полтъргайста е скалъпена, за да убеди момичето да продаде къщата, някой трябва да е хвърлял нарочно тези вещи. Момичето каза, че всички са присъствали на вечерята, но ако майката е пълен инвалид, сигурно е била горе в стаята си.

— Ако е инвалид, едва ли би могла да хвърля мебелите.

— О! Но тя не е истински инвалид. Сигурно симулира.

— Защо?

— Тук вече ме хвана — призна съпругът й. — Всъщност действах според принципа да се подозира най-малко вероятната личност.

— Винаги превръщаш работата в забавление — смъмри го строго Тапънс. — Трябва да има нещо, което кара тези хора толкова да искат да притежават къщата. И ако ти не държиш да разследваш тази история докрай, аз държа. Харесвам това момиче. Много е мила.

Томи кимна сериозно.

— Съгласен съм. Но не мога да се сдържа да не се пошегувам с теб, Тапънс. Разбира се, има нещо странно в къщата. Но каквото и да е, то е нещо трудно за откриване. В противен случай един обикновен обир би бил достатъчен. Но да искаш да купиш къщата означава, че се налага да изкъртваш паркет или да събаряш стени, или че под градината в задния двор има находище на въглища.

— Не ми се иска да е находище на въглища. Заровено съкровище би било много по-романтично.

— Хм — изсумтя Томи. — В такъв случай ще посетя местния банков управител, ще обясня, че съм тук на гости за Коледа, че се каня да купя Червената къща, и ще обсъдя въпроса за откриване на сметка.

— Но… защо?

— Почакай и ще видиш.

Томи се върна след около половин час. Очите му блестяха.

— Напредваме, Тапънс. Разговорът премина по предначертания план. После попитах между другото дали имат много вложено злато, както често се случва в тези малки провинциални банки — дребни фермери, запасили се през войната, нали разбираш. От това стигнахме доста естествено до странните приумици на старите дами. Измислих си една леля, която при избухването на войната обиколила с четириместната си кола магазините на армията и флота и се върнала с шестнадесет пушени бута. Той незабавно спомена своя клиентка, която настоявала да изтегли всичките си пари до последното пени — доколкото е възможно, в злато, и настояла също да получи застраховките си, облигациите си и така нататък, под своя собствена опека. Възкликнах, че това е неразумна постъпка, и той между другото спомена, че става дума за предишната притежателка на Червената къща. Разбираш ли, Тапънс? Тя е изтеглила всички тези пари и ги е скрила някъде. Спомняш ли си, че Моника Дийн спомена колко са били изненадани от малкия размер на състоянието й? Да, тя ги е скрила в Червената къща, и някой знае това. Мога доста успешно да се досетя кой е този някой.

— Кой?

— Какво ще кажеш за вярната Крокет? Тя сигурно знае всичко за странностите на господарката си.

— А онзи доктор О’Нийл със златния зъб?

— Племенникът-джентълмен, разбира се! Това е. Но къде ли ги е скрила? Ти знаеш повече от мен за старите дами, Тапънс. Къде крият те нещата си?

— Увити в чорапи и дрехи, под матраците.

Томи кимна.

— Сигурно си права. Все пак не може да е направила това, тъй като са щели да ги намерят, когато са преглеждали вещите й. Притеснява ме следното — разбираш ли, една такава стара дама не би могла да изкърти паркета или да копае дупки в градината. Все пак парите са там, някъде в Червената къща. Крокет не ги е открила, но знае, че са там. И щом веднъж получат къщата, тя и драгоценният й племенник ще могат да я обърнат с главата надолу, докато намерят онова, което търсят. Трябва да успеем преди тях. Хайде, Тапънс. Отиваме в Червената къща.

Посрещна ги Моника Дийн. На майка й и Крокет бяха представени като кандидат-купувачи на Червената къща, което би оправдало обиколките им из сградата и дворовете. Томи не каза на Моника до какви заключения са стигнали, но й зададе различни проучващи въпроси. Някои от дрехите и личните вещи на мъртвата дама били дадени на Крокет, а другите — изпратени на различни бедни семейства. Всичко било прегледано и преобърнато.

— Леля ви остави ли някакви документи?

— Бюрото беше пълно. Имаше някои и в чекмеджето в спалнята й, но между тях нямаше нищо важно.

— Изхвърлени ли са?

— Не, майка ми винаги с неохота изхвърля стари документи. Между тях има някои старовремски рецепти, които тя възнамерява да прегледа някой ден.

— Добре — каза доволно Томи. После като забеляза възрастен мъж, зает с една от лехите в градината, попита: — Онзи старец ли беше градинар тук по времето на леля ви?

— Да, идваше по три дни седмично. Живее в селото. Горкият, вече не може да върши истински полезна работа. Викаме го само по веднъж в седмицата, за да поддържа градината. Не можем да си позволим повече.

Томи намигна на Тапънс, което означаваше, че тя трябва да остане с Моника, а самият той тръгна към мястото, където работеше градинарят. Каза няколко любезни думи на стареца, попита го дали е бил тук по времето на старата дама, а после уж между другото рече:

— Не ви ли е поръчвала да заровите една кутия?

— Не, сър, никога не ми е поръчвала да заравям каквото и да било. За какво да заравям кутия?

Томи поклати глава. Той се върна в къщата намръщен. Оставаше надеждата, че проучването на документите на старата дама ще донесе някаква следа, иначе проблемът щеше да се окаже труден за разрешаване. Самата къща беше старомодна, но не достатъчно стара, за да има тайна стая или тунел.

Преди да си тръгнат, Моника им донесе голяма картонена кутия, завързана с канап.

— Събрах всички документи — прошепна тя. — Всички са вътре. Помислих си, че можете да ги вземете със себе си. Така ще имате достатъчно време да ги прегледате. Но съм сигурна, че няма да откриете нищо, което да хвърли светлина върху тайнствените случки в тази къща.

Думите й бяха прекъснати от ужасен трясък горе. Томи бързо изтича по стълбите. Една кана и един леген в една от предните стаи лежаха на пода, разбити на парчета. В стаята нямаше никой.

— Призракът отново започва с номерата си — промърмори ухилен той. Слезе отново долу, замислен. — Чудя се, мис Дийн, дали може да поговоря за момент с прислужницата, Крокет.

— Разбира се. Ще я помоля да дойде при вас.

Моника отиде в кухнята. Върна се със старата жена, която им беше отворила вратата.

— Мислим да купим тази къща — каза любезно Томи — и жена ми се питаше дали в такъв случай бихте искали да останете при нас?

Почтеното лице на Крокет не изрази никакво чувство.

— Благодаря ви, сър — отвърна тя. — Бих искала да си помисля, ако може.

Томи се обърна към Моника.

— Къщата много ми хареса, мис Дийн. Разбирам, че има и друг купувач. Знам колко ви е предложил той за къщата и с удоволствие бих дал сто лири повече. Сигурно ще се съгласите, че предлагам добра цена.

Моника промърмори нещо неопределено и семейство Бересфорд си тръгна.

— Прав бях — каза Томи, докато вървяха по алеята. — Крокет е замесена. Забеляза ли как беше задъхана? Това беше, защото е изтичала надолу по стълбите, след като е счупила буркана и легена. Сигурно понякога тайно пуска племенника си в къщата и той прави малко полтъргайст, или както там се нарича, докато тя невинно стои при семейството. Ще видиш, че доктор О’Нийл ще направи ново предложение преди края на деня.

Наистина след вечеря им донесоха бележка. Беше от Моника.

— Племенникът явно е заможен човек — отбеляза замислено Томи. — И ще ти кажа нещо, Тапънс: онова, което преследва, трябва да си струва труда.

— О! Само ако можехме да я открием!

— Е, да се заемем с ровенето.

Разглеждаха документите от голямата кутия. Доста уморително занимание, тъй като те бяха разбъркани без никакъв ред или принцип. На всеки няколко минути сравняваха какво са открили.

— Какво ново, Тапънс?

— Две стари сметки, три незначителни писма, рецепта за консервиране на пресни картофи и една за лимонова торта. А при теб?

— Една сметка, стихотворение за пролетта, две изрезки от вестници: „Защо жените купуват перли — солидна инвестиция“, и „Мъжът с четири съпруги — невероятна история“, и една рецепта за задушен заек.

— Просто сърцераздирателно — отбеляза Тапънс и отново се заровиха в хартиите. Най-сетне кутията се изпразни. Те се спогледаха.

— Отделям това — каза Томи, като извади половин лист от бележник, — защото ми се стори странно. Но не мисля, че има нещо общо с онова, което търсим.

— Да видим. О! Едно от тези странни неща, как им казваха: анаграми, ребуси или нещо такова. — Тя го прочете:

— Хм — изсумтя критично Томи. — Не ми се струва много поетично.

— Аз пък не разбирам какво странно виждаш в него — заяви Тапънс. — Всички са събирали подобни неща преди петдесетина години. Пазели са ги за зимните вечери пред камината.

— Нямах предвид куплета. Думите, написани отдолу, ми се сториха странни.

— Евангелие на Лука, XI, 9 — прочете тя. — Това е цитат.

— Да. Не ти ли се струва странно? Дали една религиозна стара дама би написала цитат от евангелието над ребус?

— Наистина е доста странно — съгласи се замислено Тапънс.

— Предполагам, че ти, като дъщеря на свещеник, си носиш библия?

— Представи си, да! Виждам, че не си очаквал. Чакай малко.

Тапънс отиде до куфарчето си, извади малко червено томче и се върна на масата. Бързо прелисти книгата.

— Ето го. Лука, глава XI, стих 9. О, Томи, погледни!

Томи се наведе и погледна мястото, където малкото пръстче на Тапънс сочеше част от въпросния стих.

— Това е — извика Тапънс. — Открихме го! Като разрешим криптограмата, съкровището е наше. Или по-точно на Моника.

— Е, да се захващаме с криптограмата, както я нарече. „Първото сложи върху горящи въглени“. Чудя се, какво ли означава това? После „второто всъщност е първото“. Това са някакви бръщолевения.

— Много е просто — възрази мило Тапънс. — Трябва само да знаеш трика. Дай на мен.

Томи охотно се съгласи. Тапънс се настани в едно кресло и започна да си мърмори под носа със смръщени вежди.

— Много е просто наистина — промърмори Томи след като измина половин час.

— Стига си злорадствал! Не сме от подходящото поколение. Мисля да се върна в града утре и да се обадя на някоя стара дама, която сигурно ще го разчете, преди да ти мигне окото. Просто има разковниче, това е всичко.

— Е, нека опитаме пак.

— Няма много неща, които могат да се сложат върху горящи въглени — произнесе замислено Тапънс. — Може да е вода, за да ги угаси, или чайник.

— Предполагам, че трябва да е едносрична дума. Какво ще кажеш за „пън“?

— Само че не може да се сложи нищо в пън.

— Няма едносрична дума от рода на „вода“, но сигурно има нещо едносрично, което може да се сложи на огъня, нещо като чай.

— Тигани — предложи Тапънс. — Тенджери. Какво ще кажеш за тава? Или гърне? Каква дума започва с нещо, което се приготвя?

— Грънци — предложи Томи. — Те се пекат на огън. Това не е ли подходящо?

— Не се връзва с останалото. Палачинки? О, не!

Прекъсна ги малката сервитьорка, която им каза, че вечерята ще бъде готова след няколко минути.

— Само че мис Лъмли искаше да знае дали бихте искали картофите пържени или сварени необелени? Има по малко и от двете.

— Варени — отговори бързо Тапънс. — Обичам картофи… — Тя изведнъж млъкна и остана с отворена уста.

— Какво става, Тапънс? Да не би да видя дух?

— Томи — извика Тапънс. — Не разбираш ли? Това е! Думата, искам да кажа. Картофи! „Първото сложи върху горящи въглени“ — това е гърне. „А във него сложи цялото“. „Второто всъщност е първото“ — това е А, първата буква от азбуката. „А третото не обича зимния вятър“ — замръзнали пръсти на краката, разбира се!

— Права си, Тапънс. Много умно от твоя страна. Но се страхувам, че загубихме страшно много време за нищо. Картофите нямат нищо общо с липсващото съкровище. Но я чакай. Какво прочете преди малко, докато преглеждахме кутията? Някаква рецепта за пресни картофи. Чудя се дали има нещо общо?

Той бързо зарови из купчината рецепти.

— Ето я. „ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ПРЕСНИ КАРТОФИ. Поставете пресните картофи в тенекиени кутии и ги заровете в градината. Дори посред зима те ще имат вкуса на прясно изкопани.“

— Разбрахме! — извика Тапънс. — Това е. Съкровището е заровено в градината, в тенекиена кутия.

— Но аз питах градинаря. Каза, че не е заравял нищо.

— Да, знам, но това е, защото хората никога не отговарят на въпроса ти. Отговарят на това, което си мислят, че си искал да кажеш. Той знае, че никога не е закопавал нищо необикновено. Утре ще отидем да го попитаме къде е заровил картофите.

На следващия ден беше Бъдни вечер. След известно търсене откриха къщата на стария градинар. Тапънс изплю камъчето след няколко минути разговор.

— Да можеше човек да има пресни картофи за Коледа — рече тя. — Нали ще вървят с пуйката? Хората тук заравят ли ги в тенекиени кутии? Чувала съм, че това ги запазва пресни.

— О, точно така правят — отвърна старецът. — Старата мис Дийн в Червената къща също заравяше по три кутии всяко лято и доста често забравяше да ги изкопае!

— В някоя леха до къщата ли ги заравяше обикновено?

— Не, до стената под елхата.

Като получиха необходимата информация, те скоро си тръгнаха и оставиха на стареца пет шилинга за Коледа.

— А сега при Моника — каза Томи.

— Томи! Ти изобщо нямаш усет за драматичното. Остави това на мен. Имам прекрасен план. Мислиш ли, че би могъл да изнамериш отнякъде една лопата?

Лопатата се намери и късно същата нощ две фигури се прокраднаха в двора на Червената къща. Лесно намериха посоченото от градинаря място и Томи се зае с копането. Скоро лопатата му звънна върху метал. Няколко секунди по-късно той извади голяма кутия от бисквити. Беше запечатана с лейкопласт и здраво завързана, но Тапънс, с помощта на ножа на Томи, скоро успя да я отвори. Тогава тя изохка. Кутията беше пълна с картофи. Тя ги изсипа, така че кутията се изпразни. Вътре нямаше нищо друго.

— Продължавай да копаеш, Томи.

След известно време търсенето им беше възнаградено с втора кутия. Както преди, Тапънс я разпечата.

— Е? — нетърпеливо попита Томи.

— Пак картофи!

— По дяволите! — извика Томи и продължи да работи.

— На третия път идва късметът — успокои го Тапънс.

— Май всичко ще се окаже вятър и мъгла — мрачно се обади Томи, но продължи да копае.

Най-сетне и трета кутия видя бял свят.

— Пак карто… — започна Тапънс, после спря. — О, Томи! Намерихме го. Само отгоре има картофи. Погледни!

Тя вдигна голяма, старомодна велурена чанта.

— Давай вкъщи — извика Томи. — Ужасен студ е. Вземи чантата. Трябва да зария пръстта обратно. И проклета да си, Тапънс, ако отвориш тази чанта, преди да дойда!

— Ще играя честно. Уф! Съвсем замръзнах. — Тя бързо се оттегли.

Щом се върна в страноприемницата, не се наложи да чака дълго. Томи дойде почти по петите й, изпотен след копането и бързото тичане.

— А сега — каза Томи, — ударът на частните детективи! Отворете плячката, мисис Бересфорд.

В чантата имаше пакет, завит в омазнена коприна, и една тежка чантичка от кожа на антилопа. Отвориха първо чантата. Беше пълна със златни суверени. Томи ги преброи.

— Двеста лири. Сигурно само толкова са й дали. Отвори пакета.

Тапънс го послуша. Беше пълен с плътно сгънати банкноти. Томи и Тапънс ги преброиха внимателно. Бяха точно двадесет хиляди лири.

— О! възкликна Томи. — Не е ли късмет за Моника, че ние сме богати и честни? А какво е това, увито в марля?

Тапънс разви малкото пакетче и извади великолепна перлена огърлица, изящно изработена.

— Не разбирам много от тези неща — изрече бавно Томи, — но съм сигурен, че тези перли струват най-малко пет хиляди лири. Погледни колко са големи. Сега разбирам защо старата дама е запазила онази изрезка за перлите като добра инвестиция. Сигурно е осребрила всичките си застраховки и ги е превърнала в банкноти и бижута.

— О, Томи, не е ли прекрасно? Милата Моника. Сега може да се омъжи за симпатичния си млад приятел и да живее щастливо до дълбоки старини като мен.

— Колко мило от твоя страна, Тапънс. Значи наистина си щастлива с мен?

— Честно казано — отвърна Тапънс, — да. Но нямах намерение да го казвам. Просто ми се изплъзна от устата. Цялото това вълнение, Бъдни вечер, и така нататък…

— Ако наистина ме обичаш — прекъсна я Томи, — ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Мразя тези уловки — въздъхна Тапънс, — но… добре.

— Тогава как разбра, че Моника е дъщеря на свещеник?

— О, това беше просто номер — заяви щастливо Тапънс. — Бях прочела писмото за уреждане на среща, а един мистър Дийн някога беше помощник на баща ми. Имаше малко момиченце на име Моника, четири-пет години по-малко от мен. Така че просто събрах две и две.

— Срам нямаш ти, Тапънс — подкачи я Томи. — А, часовникът бие дванадесет. Щастлива Коледа, Тапънс.

— Щастлива Коледа, Томи. За Моника тази Коледа също ще е щастлива и то благодарение на нас. Доволна съм. Горката, толкова беше нещастна. Знаеш ли, Томи, чувствам се странно, някаква буца ми засяда в гърлото, когато мисля за това.

— Мила Тапънс — разнежи се Томи.

— Мили Томи — отвърна тя. — Колко ужасно сантиментални ставаме.

— Коледа е само веднъж в годината — заяви важно Томи. — Така са казвали пра-прабабите ни и според мен в това все още има много истина.