Сърцебиене

5:37

Филип измлясква тихичко насън и притиска малката ми възглавница за гушкане към гърдите си. Странен феномен е това: тъй като почти винаги треперя и изпитвам желание да се притискам към някого, всяка нощ спя върху агнешка кожа и прегърнала малката възглавничка с едната ръка. Не мога другояче. Дори и като отивам някъде за уикенда, напускам дома си с огромен куфар, защото винаги влача със себе си тези така необходими за съня ми атрибути.

Но всяка сутрин от изминалите години, в която се събуждах до Филип фон Бюлов, го виждах той да лежи върху моята агнешката кожа, прегърнал възглавничката ми, също както в «Откуп» Мел Гибсън бе прегърнал сина си, прекарал много дни в лапите на злодеите, които го бяха отвлекли. Нямам никаква представа какво точно се случва нощем в леглото ни.

Заедно сме от две години и половина. Двойка, свързваща Берлин и Хамбург. Съжителство на дългите уикенди. Влюбени, които всеки ден по три пъти си говорят по телефона и вечер си изпращат от далечината целувки за лека нощ. Притежаваме всичко двойно: четка за зъби, четка за коса, ножичка за нокти, пинсета, нощен крем, дневен крем. Във всеки град по едно. Само агнешката кожа и малката възглавничка влача напред-назад. Всеки трябва да притежава в живота си някои единични неща. Питам се как ли спи Филип през седмицата, когато няма на кого да отнеме нещо.

Отново примлясква в съня си.

Ах, мечока ми Бюлов, той.

Почнах да го наричам така, само за да го дразня. Отначало ми се удаваше, тъй като благородникът не можеше да приеме, че името му може да се използва за посмешище. Постепенно обаче нещата се промениха. Когато дълго време се ядосваш на нещо, накрая става така, че свикваш с него. За да онагледя теорията, ще дам пример с чистачките на колата си, които три месеца подред скърцаха със силен металически звук, когато изпълняваха задълженията си. А там, където живея аз, в Хамбург, чистачките имат много работа. Скръц, скръц… Скръц, скръц… Подлудявах.

Никой не откри причината. Един ден без никаква причина, без да са били на ремонт, те започнаха да чистят съвсем безшумно. И какво всъщност се случи? Едва понасях тази потискаща тишина.

Впрочем, ще вметна също като убедително доказателство за тезата си и случая с двете момичета «Свидетели на Йехова», които и до днес ми липсват. В продължение на година всеки вторник вечерта те заставаха пред вратата ми и искаха да разказват нещо си за рая и че там вече съвсем нямало много свободни места. Идваха всеки вторник към 19,30 ч. И аз все ги отпращах. От шест месеца насам ги няма и съм се замислила дали да не пусна обява в «Дер вахтурм», списанието на «Свидетели на Йехова», че ги търся. Да, сигурна съм, по същия начин омразният прякор на моя Филип един ден ще му липсва. Но най-вероятно това, дето си го мисля, е твърде наивно.

Най-лошото ми качество е наивността. Искам да кажа, че работя върху това да се отърва от него, но такива здраво вкоренени черти на характера са много трудни за изгонване. Страшно се нервирам от себе си, но какво да се прави, като така лесно се впечатлявам. Винаги разчитам, че хората ми казват истината. И до днес вярвам във верността — не в моята, но това е друга тема. Никога не броя рестото и се доверявам на всеки, който ми каже, че в живота си досега не е срещал толкова забележителна жена като мен.

Комбинацията от толкова фатални черти на характера неведнъж се е оказвала твърде неблагоприятна за мен. Четири месеца от живота си например пропилях с един мустакатко, който, когато бях в сладките си седемнайсет години, ме заговори на улицата, за да ме пита дали не искам да отида на кастинг за модели.

— Сигурно непрекъснато те питат същото — каза той. А аз му се ококорих със сините си очи и отвърнах:

— Хмпф.

Тъй като никой досега не ме беше питал нищо такова. След което отстраних от челото си падналия кичур с жест на супер модел и изчуруликах отегчено:

— Ах, не знам…

Какво можех да му кажа? Още същата вечер преспах с мустакаткото и ден след това напуснах страхотно нежния си първи приятел. По онова време беше само един клас пред мен, днес обаче е детски лекар в Мюнхен. Зиги, ако прочетеш тези редове: прости ми!

Не станах модел. Мошеникът, който заграби изконното ми доверие, беше търговец на коли, пиеше вода от кутийки, носеше найлонови слипове и говореше неща от рода на: «Като си разкопчая панталона и ще си помислиш, че пожарната си е забравила маркуча.»

Срамувам се, че ми беше необходимо толкова дълго време, за да проумея с какъв мръсник си имам работа. Впрочем, той ме остави след четири месеца. Вероятно заради някой модел.

Наивността и недостатъчната склонност към бруталност ми струваха още други две години и половина. Това беше времето с Хонка. В действителност той се казваше Рюдигер, но тъй като бе безкрайно мил, добре възпитан и безобиден, още в училище му дадоха името на известния масов убиец.

— Прякорът ми е най-лошото в мен — представи се Хонки.

Ако бях предположила, че го казва без капка хумор, изобщо нямаше да му се доверя. Но срещата ни ми се стори като пръст на съдбата — кучето му ме навали и ме смъкна от колелото, изкълчих си крака, а Хонка ме закара до болницата, където припадна. Исках непременно да узная как ще свърши цялата тази история. Бях в средата на двайсетте и още не знаех, че трябва да се избягват мъже, които не могат да подчинят дори собственото си куче.

Хонка беше от типа хора, които наричат «душичка». Оттегляше се, когато исках да бъда оставена на мира и когато не исках да бъда оставена на мира, а дори, напротив, с удоволствие държах да бъда смущавана от него. Успокояваше ме, когато най-добрата ми приятелка замина за една учебна година за Австралия. Отнасяше ме до къщи, когато по купони се напивах като тараба и започвах да ругая домакините. Стоически понасяше факта, че отглеждах канабис на балкона на квартирата ни и дори помолих съседа, началник на охраната в полицията, да го полива, докато ние бяхме на почивка. Държеше чадъра над мен, когато завалеше. Когато се излежавах на слънце, нагласяше часовника да звъни на всеки четиридесет и пет минути, за да ме обърне и намаже с крем. Правеше ми плодова салата, за да поема колкото се може повече витамини. Когато го навиквах, напускаше мълчаливо стаята, връщаше се след половин час, за да ме пита дали съм разредила напрежението и дали не бихме могли заедно да гледаме «На местопрестъплението». Лакираше ми ноктите на краката, масажираше ми слепоочията и ако бяхме стигнали до сватба, със сигурност би изразил готовност да носи двойно име с тиренце: Рюдигер Майер-Щурм. Бааа!

Искам да кажа, че нямам нищо против мъжете, които четат всяко желание в очите на възлюбените си. Но все пак има тънка разлика между мъж и мухльо. Между кавалер и смотаняк. И кой би искал да си има работа с мъж, комуто всичко се харесва? Веднъж имах такъв случай — скарахме се и аз хвърлих по мъжа отсреща бутилка «Пелегрино». В ресторанта. На милиметри не го улучих. Той се усмихна, стана и изчезна за три дена. Цели три дена! Когато се върна, ме целуна и каза: «Съкровище, много те обичам, когато си гневна.»

Това, скъпи приятели, е мъжка постъпка. И впечатлява.

Няма нищо по-лошо в мъжа от това да разбира жените. Не, има и то може би е: когато мъжът е в състояние да показва чувствата си и да говори за себе си. Прави те страшно несигурна и измъква изпод краката ти основата, върху която се крепи цялата връзка.

Не отричам, истина е: не познавам нито една жена, която поне два пъти в седмицата да не обвинява мъжа си, че е емоционален чукундур и че тя не би искала нищо друго, освен той да сподели какво точно се разиграва в душата му. Но също така е истина: няма нищо по-унизително от това да гледаш как мъжете споделят какво се разиграва в душата им.

Пък и на кого ли му пука, че любимият ти е разтърсван от сподавена въздишка, докато гледа финалната сцена на «Мушитрънче»? Или пък, че вечер съвсем непринудено спира телевизора и казва: «Сега искам откровено да поговоря с теб за моите страхове.»

Нека бъдем честни: емоциите са женска работа. Там ние сме по-добрите. Това е наша област. Можем да правим най-добрите представления — истерични припадъци, да мятаме чупливи предмети, да получаваме спазми от смях и от плач, да измъкваме цитати от страниците със съвети на списанията и ревящи да слушаме във ваната Ранди Крофорд — все ще се намери причина да направим поне един пьрформанс от целия списък.

Единственото чувство, което мъжете имат право открито да ни показват, е любовта им към нас. И непреодолимата омраза, когато някоя женска кифла във фиат пунто, караща точно пред тях, от съображения за сигурност на светофара удари спирачка още на зелено. Защото, както е известно, след зеленото изведнъж съвсем неочаквано става жълто — така се разбира, че шейсет и седемте часа кормуване не са отишли напразно.

Но да се върна на Хонка. Този мъж бе така недосегаемо перфектен, така побъркващо скучен, лишен от труден характер, извънреееедно мил, че две години и половина сърце не ми даваше да го напусна.

Две години и половина не посмях да му кажа, че не го обичам, защото се опасявах, че може да го приеме много навътре. Просто не можех да намеря достатъчно сърцераздирателна причина за раздяла.

Стоях при него, като от време на време му изневерявах с някакви си диджейчета с пиърсинг по себе си или пък с леко поддаващи се на флиртове волейболисти, само и само един ден да мога да разказвам на децата и внуците си нещичко и за своята буйна младост.

Случи се това, което трябваше да се случи. Хонка ме напусна. Докато бил на джогинг, се сблъскал с една мощна помощник-аптекарка, от сблъсъка рамото му излязло от ставата и оттогава тази щура жена пое всичко в свои ръце. Всъщност ситуацията е напълно обяснима — мекостта има нужда от твърдост. Този, който разбира от жени, има нужда от добра домакиня. На мухльото му трябва жена, която да го ръководи.

Въпреки това ми дойде като гръм от ясно небе, когато една вечер, малко преди новините по телевизията, Хонка взе ръката ми и каза, че трябва да си поговорим.

— Ох, миличък — казах аз отначало, обзета от скука, — какво пък толкова се е случило?

Дори за кратко предположих, че може да ми направи предложение за женитба. Или пък иска да обсъдим подаръците, които ще поднесем на родителите ми за Коледа? Във всеки случай вътрешно аз вече се бях оттеглила от този разговор и даже не слушах внимателно, когато той започна да говори.

— Кукличке — каза задъхан Хонка и пое въздух навътре. — Кукличке, влюбих се в друга жена и искам да се разделя с теб.

Сигурно към две минути съм го гледала, без изобщо да разбирам какво се случва.

— Всъщност да, повече нямам какво да ти казвам — рече той след пауза само за да не мълчи. — Искаш ли веднага да си тръгна?

Продължавах да го гледам ококорена като… да, както се гледа, когато те напуска мъж, когото дори не обичаш. Много е срамотно. Искам да кажа, свикнали сме да ни напускат мъже, от които не искаме да бъдем напускани. Това е огромна, изпълнена с драматизъм и достойнство болка. За нея са написани романи и книги със съвети как да се справим със ситуацията. Всеки го е преживявал. Тогава човек изисква силна доза съчувствие и никой не му прави забележки, когато поради чистото страдание за три седмици наддаде четири кила.

Но не може да прекараш две години и половина с един мъж само от съжаление към него и, да си призная — от пъзливост, след което да бъдеш изоставена от него. Можех поне да си спестя цялото това време на търпение!

— Виждаш ли — каза по-късно приятелката ми Ибо, — можеше ти да го напуснеш, и то далеч по-рано.

— Разбира се, че отдавна щях да го напусна, ако само можех да предположа, че той ще ме напусне!

Ах, това бе една твърде безплодна дискусия.

Във всеки случай изобщо не знаех как да отвърна на обяснението на Хонка, че ме напуска. Той повтори въпроса си:

— Кукличке, искаш ли веднага да си тръгна? С удоволствие бих останал още малко, за да гледам новините.

Погледнах към часовника, свих рамене и казах:

— Две години и половина скучах до теб, тъй че ще издържа още половин час.

Да, знам, реакцията ми беше евтина и съвсем не на ниво. Изобщо не се гордея с думите си. Обаче бях така дълбоко наранена, че не можах да си спестя проклетията.

Хонка, както винаги, изобщо не ми се разсърди. Гледа новините, преди да изчезне от живота ми и да се подслони при помощник-аптекарката.

Днес жената на Хонка ръководи фирма за производство на запушалки за шишенцата за лекарства. А самият Хонка, доколкото знам, в момента за трети път е в отпуска по майчинство.

Кой идиот е казал, че благодарение на опита човек поумнява? След случая с Хонка бях твърдо решена никога повече да не избирам мъжете по това дали биха се спогодили с най-лошите ми качества — обаче никога не ми се удаде. За съжаление все така се случваше, че не се влюбвах в мъже, които считах за ценни от човешка гледна точка. Всички те станаха мои най-добри приятели: Том, който изглежда страхотно секси, който ми довери проблемите си с теглото и който не се осмелява да пресече пътя на жена, която би искала да има сериозна връзка с него.

Също така и Йо, поетът, който е така умен и нежен. Който има нужда от хабилитирана мис Свят, усещаща по-хот, докато гледа тематична вечер по телевизия «Арте».

Да не говорим за Франк, женен за трети път, и то отново щастливо. Късметлията.

Самата аз по-скоро съм нещастна. Не, нещастна не е точната дума. Но все нещо не е както трябва. Може би защото се занимавам прекалено много с проблемите си. Те са мои верни спътници и ми осигуряват материал за забавление и теми за разговор.

Не ми се случва особено често да цитирам класиците на немската литература — затова пък знам наизуст много от съвременните творби като «Али Макбийл», «Зайнфелд»[2] и Ксавиер Найдо,[3] — но на това място няма как да не цитирам добрия стар Гьоте, който някога е написал:

Човекът е бил много умен. Самата аз не бих могла да го кажа по-добре.

Когато вечер на някой купон намирам себе си за неустоима, гарантирано на следваща сутрин на брадичката ми цъфва пъпка. И то от онези, които болят и без да ги докосваш.

Когато след върховно нощно чукане с някой непознат по най-модерен начин и без думи напускам апартамента, няма начин полицаите да не са отнесли колата ми. Значи трябва да се върна обратно и тихичко да помоля да се обадя в най-близкия участък.

Когато вечер си лягам рано, на другата сутрин не чувам будилника.

Когато нощем не пия алкохол, на следващия ден имам ужасно главоболие и клепачите ми са подпухнали.

Когато се влюбя, винаги улучвам най-неподходящия.

Когато ме напускат, отиващият си е точният мъж.

Когато отслабвам, винаги загубвам само водата.

Когато ми подарят CD-плейър, много му се радвам, но знам, че никога няма да го използвам, защото няма да мога да се справя с инструкцията за употреба на уреда.

При мен винаги нещо не е наред. Обаче аз не искам да е другояче. В мига, в който разреша някой проблем, веднага си създавам нов.

Имаше един момент, в който се налагаше мъничко да наддам, тогава се случи никакво дребно камъче да не ми се изпречи на пътя.

Когато се запознах с Филип фон Бюлов, ми се стори, че небето се отваря и че милият Господ Бог лично заповядва: «А сега, приятели, идва редът на дребничката жена там отзад!»