Сърцебиене

18:30

Лошо качество ли е ревността? Винаги съм я намирала за нещо нормално, когато е безпричинна.

Ах, изиграла съм доста брилянтни сцени, в които съм поемала трагичната роля на изоставена жена и за които и до днес си спомням със заслужено доволство. По принцип ставам ревнива тогава, когато се налага да си осигуря онази живителна и носеща удовлетворение мъка на най-интересните драми. Нямам никакво намерение да се откажа от тази част от човешкото падение.

Обичам да ме подозират в изневяра, особено когато знам, че няма никаква причина за подобни подозрения. Толкова е прекрасно, все едно като да си болен, без да се чувстваш такъв. Или пък да те утешават, без изобщо да си тъжен. Или пък някой да е приготвил за теб загрято шише, за да си го сложиш на корема, без да изпитваш стомашни болки.

Навлязла съм в дебрите на най-изтънчената ревност, само и само да придам на живота си малко цвят и да си осигуря материал за разговорите.

Например бях готова да напусна Себастиан, моето второ сериозно гадже, заради Нена. Тя точно бе изкарала хита си «99 балона». След концерта Себастиан се изказа положително за прическата й. След което дни наред аз се чувствах жестоко обидена. Не, правилната формулировка е друга: дни наред аз се държах така, сякаш съм жестоко обидена.

Стига да искам, мога да си внуша абсолютно всичко. Мога да видя интимната си връзка заплашена от обслужващи келнерки, американски актриси, а пък ако малко се озоря — и от необлечени манекени от витрините. Не искам да изглеждам нескромна, но се имам за талант в областта «ревност и как всичко да изглежда още по-лошо». По тази тема бих могла да организирам курсове за начинаещи.

И все пак. Въпреки че правя слон от всяка муха, никога досега не съм очаквала най-лошото. Странно, но не ми се е случвало наистина да повярвам, че бих могла да бъда измамена. И то, въпреки че — обстоятелство, над което би трябвало сериозно да се замисля — непрекъснато са ме мамили.

Себастиан свали една ококорена блондинка, докато аз лежах в болница, за да ми извадят от устата с операция три мъдреца. Той не измисли нищо по-добро от това ден след операцията да ми се изповяда. Три нощи подред ревах — сякаш подутите ми бузи не бяха достатъчни. Приличах на огромна жаба минути преди да се пръсне.

Разбира се, че простих на Себастиан. Което обаче не беше от голяма полза, тъй като той вече бе направил своя избор в полза на ококорената. Между другото избор, който аз и до днес не мога нито да оправдая, нито да разбера.

Моята голяма, ама съвсем голяма любов, също ми изневери. Бен Копенрат — наследник на династия книжари от Кьолн, където аз следвах три семестъра, мисля, че беше немска филология — та този човек ме измами с моята бивша съквартирантка. Най-невероятно в случая бе, че тя беше по-дебела и в никакъв случай не изглеждаше по-добре от мен.

Не знам кое е по-лесно за преглъщане — когато при изневярата любимият покаже добър или когато демонстрира лош вкус.

Лично аз смятам, че имам по-малко проблеми, когато след аферите му бих могла да се изфукам. Иначе самата аз не бих могла да се представя в добра светлина, ако в приятелския си кръг трябва да се смущавам заради любовниците на избраника си. От друга страна пък, също не с хубаво, когато всички, пред които изплакваш мъката си, почнат да се чудят какво ли прави той още при теб, след като е имал нещо общо с някоя расова жена.

Ако нещо оправдава Бен за извършеното подло прелюбодейство, то е, че в онзи момент е бил доста пиян. Отново ще цитирам стария си приятел Гьоте: «С това вино в кръвта виждаш Елена във всяка жена.»

След две гарафи сангрия[37] закръгленката ми съквартирантка Уте се превърна в хубавата Елена, а нашето общо жилище в място, където бе извършено престъпление.

Интересното е, че мъжете обикновено представят своята невярност като биологична необходимост. За разлика от това възприемат верността като свръхестествен акт на самообладание и сдържане, за който очакват почит и похвала. Същото, като когато са изчистили банята.

— Изневярата е като да онанираш — беше казал веднъж иначе много ценения от мен Хауърд Карпендайл.

И за да не създам в този момент лошо впечатление за себе си, ще кажа: разбира се, че не бях отишла на концерта му в берлинския Конгресен център, водена изцяло от собственото си желание. Филип беше съветвал Карпендайл по някакви юридически въпроси и в замяна беше получил два безплатни билета. А пък и двата да изгорят ей така, ми се струваше твърде неучтиво.

При първите две песни се правех, че всичко това изобщо не ме интересува. Стоях обърната към Филип фон Бюлов и също като него демонстративно поглеждах към часовника си, за да покажа колко съм дистанцирана към случващото се на сцената. След половин час обаче се чух да ръкопляскам и с неочаквано пронизителен глас да крещя: «Хауи! Хауи!» След още един час ми се наложи да помоля дамата до себе си за носна кърпичка «Темпо». Докато вървя една от любовните песни, очите ми се понасълзиха.

В почивката си купих ключодържател «Карпендайл», чаша за кафе с надпис «Карпендайл», а също така и някакъв светещ предмет във формата на сърце, който размахвах над главата си по време на бавните парчета от втората част на концерта.

При финалното изпълнение вече нищо не можеше да ме задържи седнала.

«Следите ти, останали в пясъка / врата до врата с Алис / нощем, когато всички спят / здравей отново / на кого след мен ще разказваш сънищата си.»

Странно, но знаех наизуст повечето от текстовете. Блъсках се в тълпата по посока на сцената, за да бъда възможно най-близко до певеца. Което беше напълно излишно, тъй като Филип имаше покана за партито след концерта, където, естествено, щеше да бъде и главният изпълнител. Но аз съм си такава. Оставям се на вълните на въодушевлението. Освен това с удоволствие показвам чувствата си. Да не говорим, че се усещах носена и подкрепяна от хората около мен. Ако всички наоколо са възторжени, и аз съм такава. Ако са тъжни, тъжа заедно с тях. Може да ме изпратят на погребението на някой напълно непознат и аз бих ревала до скъсване, ако около мен се стичат сълзи. Феноменът е като на английски ферибот: повръща ли един, повръщат всички.

На сцената Хауърд дойде съвсем напред и се приближи до мен, мога да се закълна, че няколко секунди подред гледаше само към мен.

Може би това поведение се учи на семинари за шоу звезди и успяващи политици: «Как да гледам в тълпата така, че всеки да си помисли, че виждам само него?»

И двете жени, които ми бяха отляво и отдясно, крещяха истерично «Хауииии!» Тъпи крави. Държаха се така, сякаш той пееше за тях. Обърнах се и погледнах към беснеещата тълпа. Всички припяваха, прегръщаха се, махаха с ръце. Представих си как стоя горе, осветена от прожекторите и всички викат само моето име: «Кукличке! Кукличке!»

Да, убедена съм, че имам необходимото сценично поведение.

Хиляди хора започват да се клатушкат встрани — наляво, надясно, наляво, надясно. Приличат на морски вълни. Веднага откривам Филип. Единственият, който изобщо не се помръдва и стои с ръце, скръстени на гърдите — като дежурен учител, който следи за дисциплината в голямото междучасие.

Сигурна съм, че с теорията си за изневерите и онанирането господин Карпендайл всъщност говори от дъното на душата на всички мъже. Трябва да се отбележи обаче, че те не признават този вид самозадоволяване чрез жив обект при жените. При тях това винаги означава и нещо друго.

Е, не знам какво да кажа. Четох някъде, че междувременно все повече жени изневерявали на мъжете си, а не обратното. Това ме засегна по особен начин, тъй като съм пропуснала тази мода. Оставам вярна не защото спазвам някакви си принципи, а най-вече от свенливост — но в края на краищата резултатът е един и същ.

Искам да кажа, добре, разбира се, че мамех Хонка. Някои други също, но оттогава минаха доста години. Бях млада, чувствах се свободна и трябва да добавя, много по-непретенциозна.

Но с времето започнах да предпочитам да спя само с мъже, които са ми симпатични. Такива, за които най-малко в продължение на трийсет минути мога да си представя, че по принцип бих могла да се влюбя в тях. Но за съжаление не срещам така често мъже, които си заслужават влюбването. Поне не такива, при които с много добро желание бих могла да си въобразя, че е възможно. Ако ли пък открия такъв, гледам бързо да изчезна, за да не би засегнатият да си помисли, че го намирам за достоен за влюбване.

Така с времето станах вярна, без да искам. По някакъв начин и малко тъпичка. Трябва да опитам да променя ситуацията. Трябва да се науча да се държа като мъж — искам да кажа като жена без емоции, но пък затова с лош характер. Да мога да лъжа, да използвам, след което да кажа бай, бай.

За съжаление в момента е твърде късно за извършването на каквато и да е изневяра. Тъй като отново съм сама. Но ще стана за смях, ако не мога да си намеря някого, когото бих могла да използвам.